Изтичането на „Панамските досиета“, макар най-вероятно да е акция с политически цели, отвори един много важен въпрос, засягащ стабилността на световната икономика. А именно – офшорните практики, които в някои свои аспекти са полезни, но прекомерното им прилагане може да се превърне в източник на глобален икономически колапс. Въпреки че медиите се фокусират върху парите на политиците, т.е. върху онази част от офшорните сделки, която прикрива корупцията, не това е основният проблем. Основният проблем са напълно законните и всеобщо известни офшорни операции на транснационалните корпорации, застрашаващи устойчивостта на световната икономика. Именно там е големият риск. Корупцията е просто придатък към политиката, тя няма онази икономическа тежест, каквато имат практиките на корпорациите. Предмет на настоящата статия е именно този истински риск.
Ако трябва с едно изречение да се опише (макар и неизчерпателно, но достатъчно ясно) съвременната световна икономика, то е: „производство в Третия свят, потребление в Първия, а печалбите – в офшорки“. Или, ако искаме да сме по-конкретни: „производство в Китай, потребление в САЩ, а печалбите – в офшорки“. Това е обективната реалност, която придобива все по-големи мащаби и започва да застрашава самото функциониране на икономиката.
Да си припомним, какво представлява икономиката. В най-сбит вид, икономиката може да се представи като едно колело (вж. фигурата). От едната страна са потребителите, които са и работници, а от другата – производителите на стоки и услуги. Потребителите купуват стоките, с което създават работа на производителите, а те наемат самите потребители като работници. Така се осъществява стопанският оборот, който движи икономиката.
Съществуват и други звена в кръга – например държавата, която се намесва чрез данъците и преразпределя благата, но основната конструкция е тази – хората в качеството си на работници произвеждат благата, и после с доходите си, вече в качеството на потребители, ги купуват.
Рисковете пред този модел в съвременния свят, в случаите на неравномерно икономическо развитие, са разгледани в статията ми „Неопротекционизмът: теория на секторната глобализация” (виж сп.“Геополитика и Геостратегия“, бр.6/2015). Накратко, износът на производства към бедните държави отнема статута на „работник“ на хората в богатите страни, което води до спадане на доходите и потреблението и до всеобщо обедняване. В статията се прокарва тезата, че напълно свободна търговия следва да има само между относително еднакви като развитие региони, а до изравняването им, отделните региони да се развиват под протекционистична защита. Този проблем обаче, добива допълнителни усложнения, свързани с офшорните практики.
Ако пазарите просто са отворени, богатите ще обеднеят, бедните ще забогатеят, ще се мине вероятно през голям катаклизъм, но накрая всичко ще се уравновеси. Ако обаче в това уравнение поставим и трета страна, която изземва част от дохода (печалбата) и я крие „някъде“, от това следва съвсем видим резултат – доходът, като цяло, намалява, работниците получават по-малко, а потребителите купуват по-малко, т.е. общото богатство намалява.
Тоест, налице е не само обедняване в развитите страни, поради износа на производства, но и допълнително обедняване заради това, че корпорациите не връщат печалбите си в развитата държава, нито ги инвестират изцяло в по-бедната, а ги крият в офшорни зони.
Този проблем щеше да съществува, дори ако нямаше международна търговия, т.е. дори в рамките на затворена автаркия. Ако там производителите започнат да не връщат част от дохода в икономиката (под формата на заплати, печалби, дивиденти, данъци и пр.), а да го крият, очевидно на следващия „оборот“ кръгът вече ще има по-малко пари и ресурси. На по-следващия още по-малко и т.н.
Това означава, че офшорната практика води до натиск към „свиване“ на икономическия оборот, както при автаркия, така и при сегашния модел на глобално отворена икономика.
Какви са мащабите на проблема?
В рамките на настоящото изследване, бе направен опит да се събере максималната възможна информация от различни източници, така че да се добие представа за измеренията на случващото се. Невъзможно е да се намерят абсолютно точни данни, защото една от функциите на офшорните регистрации е именно да се запази тайната. Съществуват обаче косвени данни – медийни проучвания, консултантски фирми, данъчни анализи, които навеждат на определени изводи.
В изследване на Агенция „Блумбърг“ се посочва, че към настоящия момент американски корпорации държат около дви трилиона долара в офшорни сметки. Това са т.нар. „твърди“ данни, които са неоспорими от никого. Тоест става дума за счетоводни записи в самите отчети на компаниите. От тези данни става ясно, че корпорациите фактически държат извън САЩ сума, приблизително равна на 12-13% от американския БВП. Само върху тази сума, те биха дължали около 700 милиарда долара данъци. Но независимо от високото данъчно облагане в САЩ, данъците все пак са само 35% от печалбата, а основната загуба за обществото са останалите 65%, които просто „излизат от оборот“. Тоест, това са доходи на американски потребители, които "не са се случили". В резултат въпросните потребители потребяват по-малко, а натискът върху икономиката става все по-значителен като се разширява надолу.
Списък с компаниите, държащи над 10 милиарда долара в офшорни сметки, може да се види в долната таблица:
Компания:
Суми в офшорни сметки (млрд.$), 2014
General Electric
119
Microsoft
92.9
Pfizer
74
Apple
69.7
IBM
61.4
Merck
60
Johnson & Johnson
53.4
Cisco Systems
52.7
Exxon Mobil
51
47.4
Procter & Gamble
44
Citigroup
43.8
Hewlett-Packar
42.9
Oracle
39.3
PepsiCo
37.8
Chevron
35.7
Coca-Cola
33.3
JPMorgan Chase
31.1
Amgen
29.3
United Technologies
28
Qualcomm
25.7
Eli Lilly
25.7
Intel
24.9
Goldman Sachs Group
24.88
Bristol-Myers Squibb
24
AbbVie
23
Abbott
23
Philip Morris International
23
Wal-Mart Stores
21.4
Medtronic
20.52
Dow Chemical
18.03
Caterpillar
18
DuPont
17.22
Bank of America
17.2
Gilead Sciences
15.6
McDonald's
15.4
Honeywell International
15
Baxter International
13.9
Mondelez International
13.2
Danaher
11.8
EMC
11.8
3M
11.2
Praxair
10.4
Corning
10.3
Berkshire Hathaway
10
Източник: Агенция „Блумбърг“
Въпросната сума от около два трилиона долара обаче, е натрупана за няколко години. По-важни в случая са данните за това, колко ежегодно "спестяват" корпорациите. Според изследването на „Блумбърг“, увеличението на офшорните баланси е с около 8% на година, т.е. около 160 милиарда долара. Това означава, че всяка година 160 милиарда долара излизат от джобовете на потенциалните потребители, и се „скриват“ някъде в неизвестността. Възниква закономерният въпрос, до каква степен тези 160 милиарда долара „минус“, влияят негативно върху американския БВП. Отговорът може да се намери като се използва класическия мултипликатор – съотношението между БВП и парите в обращение.
Според дани на Федералния резерв на САЩ, към началото на 2016, парите в обращение в страната са около 1,4 трилиона долара. По данни от статистиката, годишният БВП на САЩ е около 16,77 трилиона долара. Тоест мултипликаторът следва да е:
М=GDP/MS = 16,77/1,4 = 11,97, където: М е мултипликатор, GDP – брутен вътрешен продукт, а MS – пари в обращение.
Излиза, че в САЩ мултипликаторът е приблизително 12, т.е. всеки долар в търговския оборот генерира 12 долара нов БВП. Тук следва да се уточни, че това е настоящият мултипликатор, който е „изкривен“ от прекомерните „печатания на пари“, с цел да бъдат спасени американските банки. Реалният мултипликатор, на база на данни от предходните периоди, е дори над 20. Но дори да се опрем само на твърдите данни, излиза, че ако корпорациите изваждат от обращение 160 милиарда долара годишно, това води до намаление на БВП с 1920 милиарда долара на година. Изчислението е както следва:
LGDP=MSR*M = 160х12=1920, където LGDP (Lost GDP) е загубен БВП, MSR (Money Supply Reduction) е намаление на предлагането на пари, а M е мултипликатор.
Това означава, че всяка година загубите на обществото от несъздаден БВП се измерват с близо 2 трилиона долара, което е около 12% от обема на цялата американска икономика. Тоест, само по този начин, корпорациите намаляват стандарта на средния американец с 12%.
Всичко това обаче е само „върхът на айсберга“. По две причини. Първата и по-маловажна е, че процесът на „офшоризация“ се ускорява, т.е. все повече капитали се изнасят от все повече фирми. Което означава, че в бъдеще ще става по-зле. А втората и по-важна причина е, че всички тези изчисления се базират на официални данни, докато реалните са далеч по-шокиращи. Така например, официалните данни на корпорацията Apple са за 69 милиарда долара в офшорни сметки. В същото време, на изслушвания в Конгреса, свързани с данъчното законодателство, изпълнителният директор на компанията посочи, че на практика става дума за 181 милиарда долара. Apple има счетоводители и адвокати и са уредили всичко да изглежда законно пред данъчните власти. Но пред законодателите, с цел да ги убеди да намалят данъците, Тим Кук посочва други цифри. Тоест, загубите за обществото са дори по-големи. 181 разделено на 69 дава 2,62, което е допълнителен мултипликатор на загубите, ако приемем съотношението на Apple за универсално. Ако и другите, подобни на Apple компании правят същото, излиза че загубите на БВП стават около 5 трилиона долара на година. А това е 30% от американския БВП! С други думи, средният американец би бил с около 30% по-богат, ако ги нямаше офшорните схеми. Представете си значимостта на този факт! Колко по-беден става обикновеният гражданин, само заради офшорните схеми!
Примерът със САЩ е достатъчно универсален, защото илюстрира загубите на най-могъщата икономика, разполагаща и с най-силните тайни служби, армия и механизми за глобален контрол. Ситуацията по света, като цяло, е дори по-лоша. За нея можем да съдим по публикувания през 2012 доклад на Tax Justice Network. Според него, в офшорните зони се крият ресурси на обща стойност 21 трилиона долара. Т.е. колкото е БВП на САЩ и Япония, взети заедно. Докладът съдържа изумителни данни за изтичането на капитали от други страни. Посочва се например цифрата от 500 милиарда долара, изтекли от Русия, след 1990, когато „икономиката се отваря“. Последното е важно и интересно уточнение, защото дава представа за част от недъзите на отворения икономически модел, за които по принцип не е прието да се говори. Русия обаче не е толкова страшен пример. В далеч по-бедната от нея Нигерия са фиксирани 196 милиарда долара, изнесени към офшорки. Както е известно, тази страна притежава много петрол, но е с много бедно население и страда от перманентни кланови и религиозни войни. На този фон и при този беден и страдащ народ, да се изнесат почти 200 милиарда в офшорки не е просто икономически проблем, а по-скоро форма на геноцид.
Друга доста щедра към офшорките страна е Саудитска Арабия. Според доклада, тя е изнесла 197 милиарда долара в офшорки. Разбира се, тук липсва мизерията на нигерийците, защото става дума за богата петролна монархия. Елитът и обаче изнася пари, вместо да ги вложи например в някакъв непетролен сектор, с оглед на времето, когато петролът ще свърши.
Много интересен факт в доклада е, колко малко хора реално контролират основната част от парите в офшорките. Според данните, това са около 92 хиляди души за целия свят, които държат около 6,3 трилиона долара. Тоест, 0,001% супер богато население държи лъвския пай от офшорното богатство. Като съпоставим тези данни, с представените в началото на статията – за корпорациите, като цяло, и за Applе, в частност, можем да направим и предположение, кои са въпроснине свръхбогати хора. Това очевидно е висшият корпоративен елит – едри акционери и мениджъри, които държат парите в офшорки, и там под някаква форма ги разпределят помежду си. Защото и корпорациите, и мениджърите ще трябва да платят огромни данъци, ако си разпределят парите, след връщането им в конкретната икономика, в която са спечелени.
Нека не забравяме и другия посочен по-горе проблем – процесът на „офшоризация“ се ускорява. Как ще изглежда един свят, в който примерно след десет години всички ще са наполовина по-богати, отколкото биха могли да бъдат, само заради практиките на корпорациите, действащи по същество в интерес на изключително малък кръг от привилегировани икономически единици? Може ли в момента да сме с 30% по-бедни, само заради офшорките, а в бъдеще да губим почти половината си пари, заради тях? Що за общество е това?
Не тези емоции обаче са основния проблем. Нито дори 30%-ното ни обедняване. Основният проблем е в мрачната картина, която очертават горните уравнения. Извеждането на определено количество пари от обращение води до свиване на икономиката. Това е научно доказан факт, приет от всички икономически школи, който не се нуждае от доказване. Какво обаче следва от постоянното и продължаващо с години изтегляне на пари от реалната икономика? Да предположим, че един човек - да го наречем Джон, през първата година разполага с 1000 долара, през втората - с 900, през третата с 800 и т.н. Какво се случва с икономиката? Отговорът е очевиден – тя следва доходите на Джон. Той потребява по-малко, защото има по-малък доход, което води до намаляване на доходите на другите като него. Те, от своя страна потребяват по-малко от стоката, произвеждана от Джон, и т.н. Голямата и опасна истина е, че перманентното изтегляне на пари от обращение, независимо по каква причина се случва, провокира низходяща спирала, т.е. ескалиращо свиване на икономиката.
Може ли в резултат от това, икономиката да стигне до „нула“? На теория да. На практика ще стане нещо по-лошо – хората се започнат да се избиват още преди това да се случи. Звучи цинично и ненаучно, но е вярно.
Интересен е също въпросът, може ли по някакъв начин държавата да компенсира изтичането на капитали към офшорките? По принцип може, но само краткосрочно. Държавата печата пари и ги пуска под формата на дълг. Тези пари могат да заменят изчезналите зад граница. Подобен процес обаче не може да е вечен, защото ескалирането на дълга ще доведе до всеобщ фалит в края на процеса. Допълнително, изобилието от пари носи рискове от инфлация и всеобщо обедняване. Ако в някакъв момент парите на корпорациите се върнат, а на пазара са и напечатаните от държавата пари, ще настъпи инфлационен взрив.
Простият научен факт е, че класическият икономически оборот е единствения източник на пари в дългосрочен план, и то на истински пари, зад които стои труд и производство. Този модел е дългосрочно устойчив. Той не може да се замени от заеми, нито пък трудът да се замени от по-голямата кредитна карта. Работникът следва да потребява, но и да работи за да изкара парите за потреблението си. И няма друг начи това да се случи, освен класическия икономически кръгооборот. Съответно – всеки, който разрушава този оборот, независимо дали го прави законно или не, разрушава и самата икономика.
Какво може да се предприеме?
Така очертаната ситуация поражда закономерния въпрос „какво да се прави?“. Към настоящия момент, в регулативните и политическите органи не се обсъжда цялостното решение на проблема. Налице е недоволство срещу офшорните компании, но единственото, което се предприема, са палиативни мерки – ограничения за отделни компании да участват в определени сделки, отмени на споразумения за избягване на двойното данъчно облагане и пр. Типичен пример за подобна „палиативна мярка“ беше българският закон срещу офшорните фирми. Това бе една доста популистка мярка, която на практика не доведе до нищо. Всъщност, най-абсурдното в този закон беше, че не адресираше всички офшорни регистрации. Част от офшорните зони бяха включени, а друга част - не. Тоест, това се оказа закон за забрана на едни офшорки, в полза на други. В конкретния случай, в списъка на офшорните зони на очи се набиваше липсата на американския щат Делауеър. А това всъщност е една от най-големите офшорни зони в света. Невключването му в списъка, по същество означава да кажеш на корпорациите: „ползвайте Делауеър, но не ползвайте другите“. Тоест, къде на шега, къде насериозно, това се превърна в „Закон за гарантиране на щата Делауеър статут на доминираща офшорка за България“.
Вероятната причина за отсъствието на Делауеър е фактът, че той се намира на американска територия и по същество би излязло, че България налага антиофшорно законодателство спрямо САЩ. Естествено, това е невъзможно, при положение, че до голяма степен самото съществуване на правителствата у нас е поставено в зависимост от Вашингтон. Примерът обаче илюстрира, как борбата с офшорките добива бутафорен характер, поради различни конюнктурни аргументи.
Същата е ситуацията и с други „битки“ на политиците с офшорките. Ако се въведат ограничения например за Бахамските острови, но не се въведат за Кипър (защото е част от ЕС), тогава една триъгълна операция между мястото на бизнеса, Кипър и Бахамските острови, постига същия резултат. Парите отново са скрити, а мерките се оказват безсмислени.
Съществуват и множество чисто частни интереси, които пречат на регулацията. Различните офшорки например, са под влиянието на различни велики сили. Всяка от тях иска да запази своите офшорки и да ограничи чуждите. Така, в крайна сметка, не се прави нищо. Съществуват също странни практики по отношение на държави, които не са офшорни зони, но където има отделни статути на юридически лица, които са офшорни. Великобритания и Холандия например, имат класове фирми, които могат напълно законно да избягват данъци. В САЩ също има корпорации, със специфичен клас, които съвсем законно не плащат данъци. Това са корпорация, при които икономическият резултат се прехвърля върху собственика. Тоест, той трябва да плати данъци върху личния си доход. Самия факт обаче, че самата корпорация не плаща, а това се случва с една административна процедура по-нататък, създава допълнителни възможности за избягване на данъци. И най-сетне – да не забравяме американското законодателство за неправителствените организации и фондации, през които се източват огромни пари. Повечето най-богати хора на някакъв етап дават почти всичките си пари „за благотворителност“. Фамилията Рокфелер например, не притежава нищо. Всичко е на фондация „Рокфелер“. Бил Гейтс също няма нищо. Всичко е във фондация „Бил и Мелинда Гейтс“. Веднага след като се роди дъщеря му, основателат на Facebook Марк Цукърбърг обяви, че дава 99% от богатството си за благотворителност. Което бе съпроводено с огромен медиеш шум. Всъщност, така богатството просто се укрива от данъци.
Вероятно именно тук значение добива и казусът с „Панамските досиета“, които показват наличието на политическо участие в офшорния бизнес. Възможно е политиците не само да са затруднени, но и да не желаят да предприемат определени мерки, именно защото искат да запазят своите офшорни сметки и богатства. В този случай, политическата корупция, макар и да не е от мащаба на сделките на глобалните корпорации, пречи да се вземат важни за обществото решения. Не е изключено в момента да се повтаря примерът с Швейцария през Втората световна война. Както е известно, по време на цялата война Хитлер сочи с пръст Швейцария - като остров на „предателите“ в цяла Европа, който не помага на борбата с болшевизма, и дори разработва план да я окупира. В онези години Швейцария буквално представлява остров, заобиколен отвсякъде от Оста, тя няма дори излаз на море. Заканите на Фюрера обаче си остават само празни приказки, защото всички пари на нацистите са в Швейцария. Тоест, самият нацистки елит предотвратява евентуалната инвазия в Швейцария, което всъщност е във вреда и на Германия, и на режима.
Възможно е личният интерес на самите политици, очертан от „Панамските досиета“, да спомага за съществуването изобщо на офшорните зони. И тъкмо от това се възползват корпорациите, които нанасят основната вреда в случая. Очевидно, в рамките на настоящата политика, която се опитва да прокарва частични решения, но оставя други заместващи проблеми напълно актуални, тази болезнен казус няма как да бъде решен.
Възможно цялостно решение предлага обаче, теорията за „неопротекционизма“. Нейната идея е свободна търговия да съществува само между еднородни икономики, като те са затворени спрямо останалия свят и другите икономика. И тъй като тази концепция е генерална, тя решава и проблема с офшорките. Изгодата от ползването на офшорката идва от комбинацията на различен вид икономики. Едната е икономиката например на САЩ, която е силно развита и генерира огромни обороти, а другата е икономиката на Панама, която е недоразвита, няма обороти, няма разходи и може да си позволи да поддържа милиони „пощенски кутии“ срещу символичен наем. Панама няма нужда от американските данъци за да се издържа. Именно в рамките на свободната търговия между нееднородни икономики, се генерира възможност за офшорна комбинация.
Но, ако Панама беше например Франция? Тя също щеше да бъде развита икономика, но би се нуждаела и от високи данъци за да се издържа. Тоест, в страна като Франция не може да се направи офшорка, защото не би имало кой да издържа държавата, съответно, не би могла да просъществувала и нейната богата икономика.
Тоест, според неопротекционизма, няма проблем от съществуването на свободен пазар между САЩ и Франция например. Това няма да доведе до загуба на пари. Съществува проблем обаче, при наличието на свободен пазар между САЩ и Панама, или между Франция и Панама. В момента такива пазари съществуват, парите текат безпрепятствено и е нормално корпорациите да използват възможностите за да крият печалбите си. При хипотетичното прилагане на неопротекционизма обаче, вече няма да е така. Защото той предполага корпорациите да са обвързани с пазара, на който работят, и да са длъжни както да плащат данъци там, така и да наемат хора от въпросните държави и така да генерират доходи и потребление в тях.
Някои изводи
Макар ограниченият размер на една научна статия да не позволява подобно изследване да се представи в неговата цялост и да се обърне достатъчно внимание на всички подробности, основните изводи от проведеното проучване на офшорните практики се очертават достатъчно ясно. Офшорният бизнес вече не е само лек страничен дразнител на общественото мнение, нито е просто начин някой „хитрец“ да си спести данъци. Той се е превърнал в структуроопределящ елемент на глобалната икономика, при това – елемент с твърде рисково влияние. Офшорният бизнес разкъсва кръгооборота на капитала като изважда част от ресурсите от самата икономика, а в някои случаи се стига и до „низходяща спирала“. Чисто математически, подобна практика може да срине една икономика до нулата. Практически, това означава обедняване и социални конфликти на доста по-ранен етап.
Политическата реакция на проблема засега е напълно неадекватна. Това може да се очертае като втори основен извод. Тя е неадекватна, поради неразбирането на проблема, поради национални интереси, защитаващи една или друга офшорна зона, и поради личен корупционен интерес на политиците – да има къде да крият богатствата си.
Третият извод пък е, че единствено работещи биха били цялостните решения, от типа на „неопротекционизма“, без разбира се да се изчерпват с него. Тоест, необходими са решения, които адресират структурата на самата икономика, а не частични решения, адресиращи само отделния проблем, защото по правило те, паралелно с това, създават друг проблем.
Литература:
1. Richard Rubin - U.S. Companies Are Stashing $2.1 Trillion Overseas to Avoid Taxes, Bloomberg, 03.2015
2. Tim Higgins - Tim Cook’s $181 Billion Headache: Apple’s Cash Held Overseas, Bloomberg, 07.2015
3. James Henry – The Price of offshore revisited, Tax Justice Network, 2012
4. Божилов Д. - Неопротекционизмът: Теория на секторната глобализация, сп.“Геополитика и Геостратегия“ бр.6/2015
* Докторант в Софийски университет "Св. Климент Охридски"
{backbutton}
