24
Съб, Авг
4 New Articles

Прагматизмът на германската Ostpolitik

брой 3 2016
Typography

Дълго време "източната политика" (Ostpolitik) на Германия погрешно се тълкуваше от мнозина анализатори като символичен израз на склонността на Берлин към безусловно стратегическо партньорство с Русия. В Европа пък се лансираше тезата, че това ерозира единните европейски инициативи в такива сфери като енергийната политика и Европейската политика за съседство [Leonard, Popescu].

На свой ред, в Москва дълго време хранеха определени илюзии относно ролята на Германия като своеобразен лобист и адвокат на руските интереси в Европа. В прословутата си "кримска реч", спирайки се на въпроса за позицията на Кремъл към обединението на Германия през 1990, президентът Путин заяви: "Нашата страна... еднозначно подкрепи искрения и неудържим стремеж на германците към национална единство. Сигурен съм, че вие (т.е. германците - А.Д.) не сте го забравили и разчитам, че гражданите на Германия също ще подкрепят стремежа на руския свят, на историческата Русия, за възстановяване на своето единство" [Обращение Президента…].

Ето защо решението на Берлин не просто да подкрепи политиката на санкции срещу Русия, но и да се превърне в нейн архитект, както и рязко критичната му позиция по отношение на руските действия в Сирия, беше неприятна изненада за Москва. Публичният дискурс в Русия реагира на това, като обвини канцлера Меркел, че действа като сателит на Вашингтон и не демонстрира каквато и да било външнополитическа самостоятелност [Виж например: Розэ].

Разнообразните идейни основи на Ostpolitik не дават възможност тя да бъде характеризирана нито като еднозначно проруска, нито като антируска. При това, именно Германия си остава ключовата държава, от която до голяма степен зависи по-нататъшното развитие на руско-европейските отношения.

Еволюцията на понятието Ostpolitik

В съвременната история понятието "източна политика" започва да се използва в края на 60-те години на миналия век във връзка с усилията на западногерманското правителство на Вили Бранд да инициира политика на разведряване по отношение на държавите от Варшавския блок. Тогава германският канцлер призовава за намаляване на напрежението в отношенията с Изтока (т.е. не само със СССР, но и с държавите от Източна и Югоиозточна Европа, включително ГДР) и за развитие на търговско-икономическите, културните и научно-образователните връзки като по този начин да се съдейства за укрепването на мира в Европа.

Новият подход се основава на идеята, че взаимното сближаване е в интерес както на западните държави, така и на Варшавския блок, а единственият противник на тази политика (според самия Бранд) е  правителството на ГДР. В тази връзка Бранд призовава да се признае липсата, в обозримо бъдеще, на възможност за обединяването на Германия, а следователно, и необходимостта от мирно съвместно съществуване с ГДР и СССР, за да се гарантират интересите на германската нация [Brandt]. Оттогава насам "източната политика" влиза в историята като позитивен принос на ФРГ за европейската и международната сигурност.

Разпускането на Варшавския блок, прекратяването на студената война и обединяването на страната бяха възприети в Германия като начало на нова ера. Смяташе се, че така ще стане възможно и изграждането на обединена Европа при това не само по отношение на стратегическата сигурност, но и от гледна точка на общите ценности и институции. В цитираната по-горе статия на Вили Бранд във Foreign Affairs се посочва, че държави като Полша или Чехословакия по ред географски, исторически и културни причини имат пълното право, наред с ФРГ, да се смятат за част не от Източна, а от Централна Европа. Затова, за германската „източна политика”, 90-те и началото на 2000-те години преминаха под лозунга за „съединяването на Европа”, предвиждащ включването на държавите от Централна, Източна и Югоизточна Европа в евроатлантическите интеграционни институции [Вж., например: Deutsche Einheit…].

Разширяването на ЕС беше осъществено без да се взема насериозно загрижеността на Москва. Въпросът за икономическите загуби на Русия от разширяването дори не беше дискутиран, а отстъпките на Европейската комисия и Литва във връзка с т.нар. "калининградски транзит" бяха чисто символични и не отговаряха на амбициозното предложение за създаване на безвизово пространство между Русия и ЕС, направено от Путин в писмо до Еврокомисията [Frydrych]. Не помогна дори фактът, че от името на ЕК преговорите се водеха от Гюнтер Ферхойген, известен като съмишленик на Ханс-Дитрих Геншер и Герхард Шрьодер. Тоест, през този период разширяването на ЕС беше ключов приоритет на германската "източна политика".

Съзнавайки значението на Русия за европейската сигурност и опасностите, които би породило изключването и от Европа в резултат от разширяването на ЕС на изток, германските елити бяха склонни да предложат на Москва "задълбочено партньорство". През 1999 канцлерът Герхард Шрьодер бе сред главните инициатори на формулирането на стратегия на ЕС за отношенията с Русия. Той обаче се сблъска със сериозната съпротива на някои страни членки, които бяха по-скептично настроени към сътрудничеството с Москва [Timmins, с. 193]. В резултат, новата стратегия на ЕС по отношение на Русия се оказа чисто формален и лишен от реално съдържание документ.

Ето защо Шрьодер реши да развива най-вече двустранните отношения с Русия, макар да ги позиционираше като интегрална част от бъдещия общоевропейски подход, който обаче така и не беше формулиран. През април 2001 се появи нашумялата статия на канцлера, озаглавена "Германската политика по отношение на Русия - европейската източна политика", където той, в частност, посочва, че без Русия не може да има и обединена Европа. На практика обаче, този подход не предвиждаше гарантирането на някакви изключителни условия за Москва, а - тъкмо обратното - включваше редица сериозни изисквания към нея: Русия например трябваше да стане част от западната "общност на ценностите", да изпълнява стриктно поетите от нея международни ангажименти, да осъществява вътрешни реформи, целящи създаването на правова държава и благоприятен инвестиционен климат [Schroeder]. Това, както изглежда, се свързваше с надеждите, които Берлин възлагаше на новия руски президент Владимир Путин, когото известният германски експерт по Русия Александър Рар квалифицира като "немецът в Кремъл".

Прокарваната от Шрьодер Ostpolitik беше успешно реализирана по отношение на разширяването на ЕС, като канцлерът активно лобираше и за "европейските перспективи" на Турция. Що се отнася до Русия, в това отношение Германия постигна относителни успехи само в двустранния контекст на отношенията с нея (пускането на газопровода "Северен поток", обменът на енергийни активи, разширяването на търговско-икономическото и инвестиционното сътрудничество на ниво малки и средни предприятия).

Арестът на Михаил Ходорковски през 2003 до голяма степен помрачи перспективите пред германско-руското партньорство. "Цветните революции" в Грузия, Украйна и Молдова, както и грузинско-руската война през август 2008, промениха конфигурацията на германската "източна политика". На преден план в нея излязоха интересите на политически активните и прозападно настроени постсъветски държави, които от 90-те години насам биват обозначавани като Източна Европа. Вследствие на това възникна нов антагонизъм, чиито символ стана програмата "Източно партньорство", която макар и да не бе официално инициирана от Берлин се ползваше с активната му подкрепа.

Последният сериозен опит за включването (Einbindung) на Русия в европейската система за сигурност беше т.нар. Мезебергска инициатива. На срещата в Мезеберг през юни 2010 канцлерът Меркел и президентът Медведев подписаха меморандум, с който Русия се ангажираше, срещу възможността да бъде създаден комитет ЕС-Русия по въпросите на сигурността, да допринесе в решаваща степен за окончателното разрешаване на конфликта в Приднестровието. Тази инициатива беше лансирана от съветника на Меркел по външната политика Кристоф Хойсген и предложена на въпросната среща без да е предварително съгласувана с останалите членки на ЕС [Ремлер].

Въпреки едностранния характер на германската иницитива, тя не беше плод на някакъв сговор с Русия. Напротив, от Москва се изискваше да действа в пълно съответствие с очакванията на ЕС: да преформатира миротворческата си мисия в Приднестровието в полицейска и да съдейства за реинтеграцията, а не за "федерализацията" на Молдова. При това, подобно на Шрьдер през 2001, и Меркел през 2010 очакваше от новия руски президент (тогава това беше Медведев) пробив в интеграцията на Русия в европейската политическа общност при предложените му от Брюксел условия. В този контекст, Мезебергската инициатива беше реакция на руското предложение за подписването на нов договор за европейска система за сигурност и опит за подкрепа на тази стъпка на фона на недоверието към нея от страна на редица членове на ЕС заради грузинско-руската война.

След като Русия обяви своя евразийски проект, Мезебергската инициатива загуби актуалността си. Оттогава насам започна да се задълбочава и отчуждението между Берлин и Москва. Както стана ясно от речта на германския външен министър Гидо Вестервеле за "източната политика", произнесена през юни 2013, Германия започна да свързва надеждите си за изграждане на "общоевропейски дом" предимно с Украйна и другите държави от Източна Европа, а не с Русия. Отношенията с последната трябваше да се градят на основата на прагматичните интереси (решаването на иранския ядрен проблем, възстановяването на Афганистан и т.н.). При това Вестервеле предложи поуките от "източната политика" да се използват при изграждането на отношенията с новите световни силови центрове - Китай, Индия, Бразилия и т.н., т.е. с държавите, с  които - в тесния смисъл на думата - Германия не споделя общи ценности [Rede von Außenminister…]. Тоест, Берлин започна да разглежда Русия не като европейски "инсайдър", а като външна сила, наред с другите големи неевропейски страни. В съответствие с новата външнополитическа концепция, предложена от Вестервеле през 2011, Берлин ги смята за "структуриращи държави" (Gestaltungsmaechte) , с които Германия следва да гради система от партньорства с цел ефективното управление на глобализацията [Globalisierung gestalten…].

Тоест, дискурсът за "източната политика" с течение на времето претърпя съществени промени. В неговите рамки, все по-голямо значение започнаха да придобиват първо държавите от Източна и Югоизточна Европа, а след това и бившите съветски републики. Своеобразен апотеоз на този процес стана посещението на напускащия поста си германски външен министър Гидо Вестервеле на киевския "Майдан" през декември  2013 [Westerwelle unterstützt…] и последвалото го признаване на резултатите от поредната украинска "революция" през февруари 2014. И, ако до подписването на Мезебергския меморандум Германия се опитваше да лансира инициативи, целящи интегрирането на Русия в европейската военно-политическа и икономическа система на отношения, днес Берлин разглежда Москва като важен, но въпреки това външен партньор на обединена Европа.

Идеологията и практиката на съвременната Ostpolitik

Нека се опитаме да анализираме факторите, влияещи върху формирането на германския външнополитически дискурс, особено по отношение приоритетите на "източната политика".

Фигура 1. Крехкият баланс на германския дискурс на Ostpolitik

Фигура 1. Крехкият баланс на германския дискурс на Ostpolitik

Легенда: Исторически опит Standort Deutschland Realpolitik Нормативност

 

На първо място, става дума за историческия опит на Германия. Този опит е многостранен, освен това той постоянно бива преосмислян. Така, в страната е налице консенсус относно осъждането на престъпния нацистки режим като се признава, че Третият Райх е донесъл на Европа (и най-вече на Източна) гигантски разрушения и човешки жертви. Комплексът за историческа вина продължава да е изключително силен в съзнанието на германците. Затова, въпреки влошаването на двустранните отношения с Русия, канцлерът Меркел посети на 10 май 2015 Москва, където заедно с президента Путин положи венец на Мемориала на незнайния войн [Merkel in Moskau…].

От друга страна, в рамките на концепцията за "преодоляване на историята" (Geschichtsbewaeltigung), Германия е сред основните архитекти на европейския проект, тълкуван включително и като набор от правила, норми и институции, които следва да гарантират мира в Европа. Това е една от основните причини, поради които Германия се обявява против преразглеждането на сегашните граници между европейските държави. Признаването на Косово например, беше интерпретирано от външния министър Франк Валтер Щайнмайер като "края на дългия и труден процес  на разпадане на бивша Югославия" [Unabhängigkeitserklärung…]. Германското правителство се опитва да предотврати всички други промени на границите, произтичащи от съвременните политически процеси. Берлин, в частност, положи немалки дипломатически усилия за окончателното разрешаване на граничните спорове в Източна Европа, включително в рамките на присъединяването на държавите от региона към НАТО и ЕС.

Според Волфганг Веселс, германската мотивация по отношение на европейския проект

включва също стремежа да бъдат преодолени двата най-големи "кошмари" в историята на страната: "кошмара на коалициите" (т.е. обединяването на по-голямата част от Европа срещу Германия) и попадането и в епицентъра на конфликта между Изтока и Запада (студената война) [Wessels, с. 111]. Нежеланието страната отново да се окаже в зоната на съпрокосновение на два противостоящи си военно-политически блокове е сред основните причини германските политици постоянно да повтарят тезата за невъзможността да бъде създадена обединена Европа без или против Русия. Тоталитарното минало налага специфични задължения на отношенията между Берлин и държавите от Източна Европа, които през 30-те и 40-те години на ХХ век са окупирани от Германия, включително в резултат от пакта Молотов-Рибентроп. В съвременната реална политика това намира израз в отчитането на интересите на тези държави при изграждането на отношенията с Русия. Специфична роля тук се отрежда на Полша, с която Германия постоянно се консултира по различни въпроси на своята "източна  политика" и взаимодействието си с Москва. Показателно е, че тезата за значението на "източните партньори" и най-вече на Полша, при формулирането на дневния ред в отношенията с Москва намери отражение и в последното коалиционно споразумение от 2013, на чиято основа бе съставено и сегашното германско правителство [Deutschlands Zukunft…, с. 169‒170]. Следва да отбележим също, че в днешна Германия, въпреки признателността за освобождаването от нацизма, отношението към съветското минало е по-скоро отрицателно. В немския публичен дискурс съществувалият в ГДР режим еднозначно се определя като диктатура [виж например: 25 Jahre…]. Макар в "кримската си реч" Путин да подчерта изрично, че обединението на Германия беше подкрепено от СССР, като държава, повечето германски историци предпочитат да акцентират върху ключовата роля в това отношение на Михаил Горбачов, който според тях е победил консервативните сили в своята страна и е решил да не се съпротивлява на "хода на историята" [виж например: Wie Gorbatschow…].

В съвременните немски исторически, литературни и обществено-политически текстове често присъства осъждането на едни или други последици от съветската политика. В Германия например тече активна дискусия за извършените през 1945 изнасилвания на германки от съветски войници. По различни оценки на немските историци, броят на жертвите на насилие варира от половин до два милиона. В хода на тези дискусии се налага изводът, че по този начин самите германци също са били жертва на войната [Виж например: "Für die Russen…”]. Освен това, въпреки доминиращите радикално десни настроения в редица организации на прогонените от Източна Европа след Втората световна война германци, трагичните съдби на тези хора продължават да са обект на анализи и тема на литературни произведения. Така, едно от ключовите произведения на германската писателка Герта Мюлер, която през 2009 получи Нобелова награда, е романът "Разлюлян дъх", в който се описва животът на депортирани в съветски концлагер румънски немци [Мюллер].

Тоест, историческият опит запълва съвременната Ostpolitik с множество смисли. Сред основните резултати от това е склонността на германската дипломация към многостранен подход и отказа от акцента върху двустранните отношения в полза на европейския проект.

Вторият фактор, влияещ върху формирането на Ostpolitik, са компонентите на "реалната политика". Германия си остава една от ключовите държави в Европа както в политически, така и в икономически план, затова тя няма как да се абстрахира напълно от националния дневен ред, както и от практическите (а не нормативни) съображения.

Сред основните практически съображения, които Берлин последователно реализира през последното десетилетие, е предотвратяването на милитаризацията на външната политика. Германските елити и обществото, като цяло, са концентрирани най-вече върху решаването на вътрешните задачи. Въпреки призивите на отделни политици и експерти страната да започне да играе по-активна роля в света, изолационистките настроения продължават да са силни. На практика, Германия не подкрепи интервенцията на НАТО в Либия и дълго се въздържаше от пряко военно участие в сирийската криза. Зад това се крие не само нежелание да се поемат определени рискове и разходи, но и убеждението, че в кризисните държави липсват политически и обществени сили, съвместно с които би могла да бъде възстановена стабилността в тях. Повечето немски експерти смятат, че намесата в Сирия в крайна сметка е била осъществена изцяло от солидарност с пострадалата от терористичните нападения Франция. При това, около 60% от германците подкрепят решението на правителството да ограничи тази намеса до изпращането на разузнавателни самолети и самолети за зареждане във въздуха, докато в подкрепа на участие в евентуална наземна операция се обявяват едва 22% [ARD-DeutschlandTrend…].

Изолационизмът и антимилитаризмът оказват пряко влияние и върху "източната политика". На практика, Германия се обяви против каквито и да било антируски действия, имащи военно-политически характер, след събитията през август 2008 и последователно се противопоставяше на интеграцията на Украйна и Грузия в НАТО. Официален Берлин предпочита разрешаването на всички конфликти да става с дипломатически средства. Германската дипломация се основава на концепцията за играта с положителна сума и на убеждението, че с помощта на рационални аргументи винаги може да бъде постигнат компромис. Германия често изхожда от предпоставката, че съществуващите реалности, които не могат да бъдат променени, следва да бъдат признати и приети за даденост (например съществуването на Донецката и Луганската републики в Украйна, принципният характер на руската политика по отношение на Украйна, политическите скандали, свързани с действията на американските специални служби на германска територия и т.н.). Така, заплахата за прерастването на украинската криза в глобален конфликт накара Ангела Меркел да инициира сериозни дипломатически усилия, резултат от които станаха Споразуменията от Минск. В самата Германия тези усилия на канцлера, на практика, бяха приети като безалтернативни. В частност, водещото немско списание Spiegel подчертава, че "Меркел прави точно това, което германците очакват от нея - бори се за мир, търси разбирателство с руснаците и опитва да се противопостави на американците - всичко това добре се вписва в сегашните настроeние в Германия" [Die längste Nacht].

Друг показателен пример за германския реализъм бе критиката на германското правителство срещу командващия войските на НАТО в Европа Филип Брийдлав, който според Берлин и някои други европейски столици, в своите изявления значително е надценил военната роля на Русия в украинските събития. Както посочва Spiegel, цитирайки собствени източници, екипът на федералния канцлер е характеризирал действията на Брийдлав като "опасна пропаганда" [Ukraine-Krise…].

Въпреки това, нежеланието да се разпалват въоръжени конфликти въобще не означава, че в германските елити доминират пацифистки настроения. За първи път от студената война насам, по отношение на Русия отново започна да се използва понятието "сдържане" (Eindaemmung). В контекста на украинската криза Германия изцяло подкрепи решението на срещата на върха на НАТО в Уелс, а министърът на отбраната Урсула фон дер Лайен посети трите балтийски постсъветски републици за да ги увери, че прословутият чл.5 от Вашингтонския договор си остава в сила. Германия участва във военните учения на НАТО в Прибалтика и предприе мерки за укрепването на германско-датско-полския корпус, разположен в Шчецин [Von der Leyen…]. Въпреки скандалите, свързани с операциите на американските специални служби за следене на водещи немски политици, компании и обикновени граждани, федералното правителство продължава да разглежда САЩ като ключов партньор, включително за противодействието на Русия в Източна Европа. Германските управляващи елити (включително традиционно "проруски настроените" социалдемократи) се обявяват в подкрепа на споразумението между ЕС и САЩ за създаване на Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ).

Германия обаче разглежда като основни инструменти за сдържането на Русия не военно-политическите инициатива, а политиката на санкции и дипломатическата и фенансова подкрепа за държавите от "Източно партньорство". В качеството си на "геоикономическа държава" (дефиниция, лансирана от немския политолог Ханс Кунднани [Kundnani]), Германия използва икономическата си мощ, която е достатъчна за да нанесе значителен ущърб на Русия, като в същото време минимизира собствените си загуби. Така, немската икономика преживя сравнително леко налагането на санкциите срещу Русия, компенсирайки загубите за сметка на другите си пазари. Ако през първата половина на 2015, в сравнение с аналогичния период на предходната година, германският износ в Русия е намалял с 31,5% (до 4,8 млрд. евро), общият обем на износа на страната е нараснал със 7% (до 38,7 млрд. евро) [Antwort…].

Третият фактор, който все повече влияе върху "източната политика" на Германия, е нормативният дискурс. Привържениците на нормативния подход смятат, че външната политика, както впрочем и вътрешната, следва да се основават на определени ценности. Според тях, в момента Русия и Западът се придържат към различни ценности, при това Русия представлява опасно предизвикателство за западния свят. Те виждат в руските действия реализираща се вече над десет години стратегия, целяща възраждането, под една или друга форма, на Съветския съюз и преформатирането на глобалния - и най-вече европейския - ред [См., напр.: Russland-Experte…]. Сред споделящите тази гледна точка е известният германски журналист Борис Райтшустер, според който Русия води срещу Германия "хибридна война", чиято цел е свалянето на федералиня канцлер Меркел [Interview mit Russland-Experten…]. Друг пример за подобна аргументация са изявленията на влиятелния активист на ХДС и член на Комисията по външна политика на Бундестага Родерик Кизеветер, който обвинява Москва, че подкрепя различни дяснорадикални движения в стремежа си да внесе разцепление в Европа [Roderich Kiesewetter…].

Нормативните аргументи се използват широко не само от медиите и експертите, но и от значителна част от германския политически елит. По повод на украинската криза например, говорителят по източноевропейските въпроси на партията на Зелените Мария-Луиза Бек призова да бъде стартирана дискусия за възможността Украйна да получи оръжие от Запада. При това тя използва следните аргументи: "Ако германското общество отхвърля тази идея, значи отрича самото себе си по отношение на онези, които се бореха срещу национал-социалистите през Втората световна война: поляците, холандците, французите, британците, американците и Съветския съюз. Не можем и занапред да игнорираме факта, че това също е част от историята ни. Ние носим вината, че светът беше принуден да се научи, че трябва да има възможност и право да се защитава" [Osteuropa-Expertin…].

Нормативният дискурс много сериозно ограничава действията на германските дипломати, налагайки сред общественото мнение в страната изискването за откритост и прозрачност на германската външна политика. Голям скандал например породи публикацията в британският вестник Independent, който - цитирайки източници, близки до участниците в преговорите между Русия и Германия, съобщи за съществуването на таен план за разрешаването на украинската криза, който уж предвижда, че Германия и Украйна, де факто, ще признаят присъединяването на Крим към Русия, срещу оказването на руска финансова помощ за Украйна, прекратяване на подкрепата на Москва за бунтовниците в Донбас и подписването на дългосрочен газов договор с Киев [Land for gas…]. В резултат, въпреки уверенията на германските политици, че подобни обвинения са абсурдни, всяка - дори и абстрактна - възможност за преговори за фактическото признаване на Крим за част от Русия от страна на Запада, напълно пропадна.

В течение на последните години в Германия се водеха ожесточени спорове между "нормативистите" и "реалистите" относно политиката, която страната трябва да следва спрямо Русия. Първите упрекваха правителството, че в неговата "източна политика" доминират германските търговски интереси [виж например: Szabo], докато вторите критикуваха "нормативистите", че се опитват да прилагат европейския ценностен подход в редица случаи, където нещата съвсем не са еднозначни. Сред тях е и този с Украйна, където, според директора на влиятелното Германско дружество за външна политика Еберхард Зандшнайдер, проевропейските настроения (които ЕС неправилно абсолютизира) преобладават само в западната част на страната [виж например: Martin Schulz…]. Друг прагматично настроен експерт по Русия - Ханс-Хьониг Шрьодер, пък откровено заявява, че "външната политика, съобразяваща се на първо място с ценностите, е просто илюзия", както и че между Русия и Запада не съществуват ценностни различия [Hans-Henning Schröder…].

Засега "нормативистите" и "реалистите" са постигнали известен компромис, макар че между тях продължава да има сериозни разминавания по въпроса, кое следва да доминира в германската политика към Русия - дали диалогът или "сдържането". Показателен в тази връзка е отговорът на председателя на Европейския парламент Мартин Шулц на поставения му от списание Spiegel въпрос за последователността на политиката на ЕС, който първо наложи санкции на Москва, а сега я разглежда като партньор в разрешаването на сирийската криза: "Политиката е динамичен процес. Когато бях млад, през 1970, Ясер Арафат вече беше отговорен за различни терористични нападения, а само след няколко години, когато станах депутат в Европарламента, същият този Арафат получи Нобелова награда за мир" [“Jetzt kriegen…”].

Четвъртият фактор, влияещ върху формулирането на приоритетите на Ostpolitik, и до днес си остава най-дискутирания и, както ми се струва, най-надценения. Става дума за търговско-икономическите и енергийни интереси на Германия, най-вече в отношенията и с Русия.

Действително, през цялата постсъветска история на Русия Германия беше изключително заинтересована от тясното партньорство с Москва. На първо място, Русия е ексклузивен енергиен доставчик на Германия. Моделът на германския енергиен пазар е сходен с руския: Германия ограничава достъпа на чуждестранни компании на своя пазар в интерес на собствените си големи енергийни концерни. На ниво бизнес-култура, енергийните корпорации на двете държави се разбираха отлично и бяха готови да обменят активи, да осъществяват инвестиции и т.н. На второ място, Германия е експортноориентирана икономика: износът формира над 50% от нейния БВП [Die deutsche Wirtschaft…]. Затова немското правителство никога не би си позволило да действа в разрез с енергийните и експортни интереси на страната.

От 2006 насам обаче, между Германия и Русия започнаха да се появяват разногласия по такъв ключов елемент на двустранното партньорство, какъвто е енергетиката. Руско-украинският газов конфликт през 2004-2005, сериозно стимулира европейските държави, включително и Германия, да започнат да провеждат обща енергийна политика вътре в ЕС, целяща, освен всичко друго, и диверсификацията на доставките. В онзи момент се смяташе, че алтернативни газови доставки за Европа могат да дойдат от централноазиатските държави. Затова Европейският съюз и най-вече Берлин, който през 2007 беше председател на Съвета на ЕС, положиха големи усилия за отварянето на този регион към глобалния енергиен пазар и развитието на необходимата инфраструктура за доставка на енергоносители. ЕС, включително Германия, която - както посочват анализаторите, по време на своето председателство престана да следва толкова стриктно националните си приоритети [Verhoeff, Niemann], започнаха на настояват пред Русия да ратифицира и започне да прилага т.нар. Енергийна харта (очертаваща общи правила за функциониране на енергийните пазари, включително достъпа до тръбопроводните мрежи, не само за ЕС, но и за много други държави-партньори). Тогава Москва категорично отказа да го направи, особено в контекста на опитите на някои страни от ЕС да обвържат ратификацията на Енергийната харта с изготвянето на нов договор за партньорство и сътрудничество между Брюксел и Москва  [Analyse…].

Вторият рунд на дискусиите, по време на който Германия и ЕС се опитаха да интегрират Русия в европейското правно поле, касаеше подчиняването на руските компании на изискванията на вътрешноевропейското законодателство за либерализация на енергийните пазари (т.нар. Трети енергиен пакет). По време на преговорите с Путин, в отговор на руските възражения, Ангела Меркел заяви: "Съветът ми е да приемете нещата такива, каквито са - такава е правната ситуация - и да използвате тези правила на играта с максимална полза за себе си. Това означава, че няма как да получите 100% от капацитета на един тръбопровод и след това да разчитате, че ще бъдете напълно свободни от каквато и да било регулация" [Pressekonferenz…]. В резултат от това, днес Русия е принудена изцяло да се подчинява на новите регулаторни изисквания на територията на ЕС.

Във връзка с политиката на санкции, в Русия имаше очаквания, че тъкмо икономическите интереси ще накарат Берлин да се въздържи от налагането на сериозни ограничителни мерки. Тези надежди обаче не се оправдаха. Действително, в експертната общност и в най-големите германски компании, представени на руския пазар, първоначално имаше известна паника във връзка със санкциите [виж например: Deutsche Firmen…]. В крайна сметка обаче, политиката на федералното правителство не се сблъска с кой знае колко сериозна съпротива от страна на индустриалците. Причината е, че германските компании разглеждат санкциите като важен, но далеч не и първостепенен фактор за немския износ в Русия. Както се посочва в комюникето на Германския съюз на хранителната индустрия, "непрозрачните и обременителни правила за вноса, нетарифните регулаторни мерки и, в крайна сметка, многобройните производствени трудности, още преди налагането на санкциите, затрудняваха немския износ в Русия. За последен път ръст в тази сфера беше постигнат през 2011, когато износът на селскостопански продукти нарасна с 8,1% (в сравнение с 2010), а този на хранителни продукти - с 6,9%. Още през 2013 обаче, първият намаля с 14,9%, а вторият - с 16%. Тази тенденция се запази и през 2014, когато спадът на износа на тези две групи стоки достигна, съответно, 28% и 32%" [Russlandexporte der deutschen…].

Влиятелната Асоциация на германските машиностроители (VDMA) се придържа към сходна позиция. Според ръководството и, институционалните условия за осъществяване на бизнес са изиграли по-голяма роля в случая, отколкото спадът в цените на петрола. В докладите на асоциацията се посочва, че зависимостта от енергоносителите, слабата диверсификация на икономиката и нарастващият държавен "дирижизъм" са навредили на руската икономика, като допълнително негативно влияние са оказали и влошаващите се външнополитически условия [VDMA Nachrichten, с. 9]. "В случая спадащите цени на петрола и санкциите изиграха по-скоро ролята на катализатор, но основната причина за проблемите са нереализираните реформи в икономиката" - отбелязва шефът на външноикономическата комисия на VDMA Райнер Хундсдьорфер [VDMA Nachrichten, с. 1]. Става дума, в частност, за липсата на конкретни закони по отношение локализацията на производството, системата за избор на подизпълнители, подкрепата за малкия и среден бизнес, съобразяването на образователната система с потребностите на бизнеса и т.н.

Съюзът на машиностроителите посочва също нарасналата роля на протекционистките мерки, въведени едностранно от руското правителство в подкрепа на националните производители. Освен това, германският бизнес е недоволен от съществуващата система от субвенции (т.е. целеви субсидии, отпускани при определени условия) за закупуването на руска техника, от които могат да се възползват далеч не всички чуждестранни компании със свое производство на територията на Русия.

Всичко това обаче не означава, че германския бизнес вече не е заинтересован от Русия. Напротив, просто немските компании разглеждат проблема със санкциите в комплекс с множество други проблеми, основният от който е постепенното отдалечаване един от друг на проектите за европейска и евразийска интеграция и използването на взаимни протекционистки мерки. Затова германският бизнес подкрепя не толкова отмяната на санкциите, колкото комплексното "презареждане" на отношенията с Русия, което би позволило постигането на споразумение за зона за свободна търговия между ЕАИС и ЕС. Неслучайно темата за създаването на такава зона периодично присъства в изказванията на много членове на немското правителство - както от ХДС, така и от ГСДП (Меркел, Щайнмайер и др.). За пореден път тя бе лансирана наскоро от вицеканцлера Зигмар Габриел [Rede beim…] .

Заключение

В заключение, следва да отбележим еклектичния характер на германския външнополитически дискурс, за който са присъщи различни идейно-политически предпоставки. Символ на този еклектизъм е концепцията за т.нар. congagement (от containment + engagement, т.е. "сдържане плюс интеграция"), с чиято помощ председателят на Мюнхенската конференция за сигурност Волфганг Ишингер характеризира сегашната политика на Берлин спрямо Москва [Meister]. Според него, Берлин следва да съчетава по отношение на Москва политиката на сдържане (containment) с тази на интегрирането (engagement).

Еклектичният характер на германската Ostpolitik е не толкова проблем, колкото ресурс за немската дипломация. Така Германия може да поема функциите на посредник във всяка конфликтна ситуация, разговаряйки с всички участници в него на техния "език" и демонстрирайки завидна гъвкавост по време на преговорите. Обратната страна на този подход е наличието на определени "червени линии", или принципи, на чието нарушаване Германия ще реагира с всички приемливи за нея средства. Нормативните, историческите и (донякъде) "реалполитическите" аспекти на германската доктрина едва ли ще позволят на Берлин да се откаже от ролята си на "структурираща сила" в Източна Европа и в постсъветското пространство.

 

Литература:

1. Мюллер Г. Качели дыхания. СПб. 2011.
2. Обращение Президента Российской Федерации, 18 марта 2014 года // Сайт президента России. kremlin.ru/events/president/news/20603
3. Ремлер Ф. Безрезультатные переговоры: Россия и Германия не нашли общий язык // Московский центр Карнеги. carnegie.ru/publications/?fa=52807.
4. Розэ А. Меркель высказалась против ослабления антироссийских санкций // Российская газета. 19.12.2014. rg.ru/2014/12/19/merkel-site.html
5. 25 Jahre Deutsche Einheit. Merkel spricht mit Schülern über die DDR // Die Bundeskanzlerin. Deutschland. bundeskanzlerin.de/Content/DE/Artikel/2015/10/2015-10-13-kanzlerin-zeitzeugin.html.
6. Analyse: Der Energiedialog Russland – EU: 10 Jahre später // bpb: Bundeszentrale für politische Bildung. 30.03.2011. bpb.de/internationales/europa/russland/48312/analyse-der-energiedialog-russland-eu-10-jah...
7. Antwort der Bundesregierung auf die Kleine Anfrage der Abgeordneten Thomas Lutze, Klaus Ernst, Wolfgang Gehrcke, weitrerer Abgeordneter und der Fraktion DIE LINKE. – Drucksache 18/6483 – Auswirkungen der Sanktionen der Europäischen Union gegen die Russische Föderation. – Zugriffsmodus: dipbt.bundestag.de/doc/btd/18/067/1806715.pdf .
8. ARD-DeutschlandTrend. Mehrheit für Syrien-Einsatz // Tagesschau.de. 04.12.2015.  tagesschau.de/inland/deutschlandtrend-455.html
9. Brandt W. German policy toward the East // Foreign Policy. April 1968. Pp. 476-486.
10. Deutsche Einheit und europäische Einigung // Bundesregierung. bundesregierung.de/Content/Infomaterial/BPA/Bestellservice/Deutsche_Einheit_und_europaei...
11. Deutsche Firmen zittern vor Folgen der Sanktionen // Die Welt. 29.07.2014. welt.de/wirtschaft/article130690072/Deutsche-Firmen-zittern-vor-Folgen-der-Sanktionen.htm....
12. Deutschlands Zukunft gestalten. Koalitionsvertrag zwischen CDU, CSU und SPD. 18. Legislaturperiode. – Zugriffsmodus: bundesregierung.de/Content/DE/_Anlagen/2013/2013-12-17-koalitionsvertrag.pdf?__blob=publi....
13. Die deutsche Wirtschaft lebt vom Export // Germany. Trade & Invest. 08.10.2014. URL: gtai.de/GTAI/Navigation/DE/Trade/Maerkte/suche,t=die-deutsche-wirtschaft-lebt-vom-export...
14. Die längste Nacht // Der Spiegel. 2015. №8. S. 28.
15. Frydrych M. Russian envoy for Kaliningrad arrives in Brussels // Euobserver, 2 Sept. 2002. URL: euobserver.com/news/7409.
16. “Für die Russen waren wir Freiwild” // Die Welt. 03.03.2015. welt.de/geschichte/zweiter-weltkrieg/article138008854/Fuer-die-Russen-waren-wir-Freiwild.... .
17. Germany in a new Europe? // German Politics. 2001. Vol. 10, № 1, pp. 107-116.
Globalisierung gestalten – Partnerschaften ausbauen – Verantwortung teilen. Konzept der Bundesregierung // Auswärtiges Amt. Deutschland. auswaertiges-amt.de/cae/servlet/contentblob/608384/ publication File/169965/Gestaltungsmaechtekonzept.pdf.
18. Hans-Henning Schröder: “Eine werteorientierte Außenpolitik ist Quatsch” // Russia beyond the headlines. 16.02.2016. de.rbth.com/politik/2016/02/16/hans-henning-schroeder-es-gibt-keine-grosse-wertedifferenz_568....
19. Interview mit Russland-Experten "Merkel hängt am seidenen Faden": Wie Putin jetzt die Kanzlerin stürzen will // Focus. 01.02.2016. focus.de/politik/deutschland/hybrider-angriff-aus-russland-merkel-haengt-am-seidenen-fade....
20. Ischinger W. Eine Aufgabe für Generationen // Internationale Politik. 2015. №1. S. 35.
“Jetzt kriegen wir die Quittung” // Spiegel. 2015. №49. S. 41.
21. Kundnani H. Germany as a Geo-economic Power // The Washington Quarterly. Vol. 34. № 3. Pp. 31-45.
22. Land for gas: Merkel and Putin discussed secret deal could end Ukraine crisis // Independent. 31.07.2014. independent.co.uk/news/world/europe/land-for-gas-secret-german-deal-could-end-ukraine-cri....
23. Leonard M., Popescu N. A Power Audit of EU-Russia relations. ecfr.eu/page/-/ECFR-02_A_POWER_AUDIT_OF_EU-RUSSIA_RELATIONS.pdf .
24. Martin Schulz und Eberhard Sandschneider: "Wir haben Machtpolitik verlernt" // Wirtschafts Woche. 11.03.2014. wiwo.de/politik/europa/martin-schulz-und-eberhard-sandschneider-wir-haben-machtpolitik-ve... .
25. Meister S. Thesen für eine neue deutsche Russlandpolitik. Handlungsspielräume, Ziele und neun Empfehlungen. DGAPkompakt 3 // DGAP. 24.03.2015. dgap.org/de/think-tank/publikationen/dgapkompakt/thesen-fuer-eine-neue-deutsche-russlandpoli....
26. Merkel in Moskau. Gemeinsame Ehrung der Weltkriegsopfer // Die bundesregierung. Deutschland. bundesregierung.de/Content/DE/Reiseberichte/2015-10-05-bkin-zu-gedenken-min-moskau.html.
27. Osteuropa-Expertin der Grünen kritisiert prinzipielles Nein zu Waffenlieferungen // Süddeutsche zeitung. 09.02.2015. sueddeutsche.de/politik/ukraine-krieg-osteuropa-expertin-der-gruenen-kritisiert-prinzipie... .
28. Pressekonferenz von Bundeskanzlerin Angela Merkel und dem Präsidenten der Russischen Föderation, Wladimir Putin in Moskau // Die Bundesregierung. Deutschland. 16.11.2012.  bundesregierung.de/ContentArchiv/DE/Archiv17/Mitschrift/Pressekonferenzen/2012/11/2012-1....
29. Rede beim Deutsch-Russischen Forum: Gabriel für "Neuanfang" des Dialogs mit Russland // Der Tagesspiegel. 17.03.2016. tagesspiegel.de/politik/rede-beim-deutsch-russischen-forum-gabriel-fuer-neuanfang-des-dia....
30. Rede von Außenminister Guido Westerwelle “Ostpolitik im Zeitalter der Globalisierung” vor dem Politischen Club der Evangelischen Akademie Tutzing, 29.06.2013 // Auswärtiges Amt. Deutschland. auswaertiges-amt.de/DE/Infoservice/Presse/Reden/2013/130629-BM-EA_Tutzing.html.
31. Roderich Kiesewetter (CDU): "Putin bedroht den Zusammenhalt Europas" // Deutschlandfunk. 02.02.2016. deutschlandfunk.de/roderich-kiesewetter-cdu-putin-bedroht-den-zusammenhalt.694.de.html?dr... .
32. Russland-Experte Reitschuster im Interview “Putin selbst ist russenfeindlich” // Tagesschau.de. 02.09.2014. tagesschau.de/ausland/putin-russland-ukraine-100.html.
33. Russlandexporte der deutschen Agrar- und Lebensmittelwirtschaft. – Zugriffsmodus: docs.dpaq.de/8687-dpa-russlandsanktionen-zahlen.pdf .
34. Schroeder G. Deutsche Russlandpolitik - europäische Ostpolitik // Die Zeit. 15/2001. URL: zeit.de/2001/15/Deutsche_Russlandpolitik_-_europaeische_Ostpolitik.
35. Szabo S. Germany's Commercial Realism and the Russia Problem // Survival: Global Politics and Strategy, 2014, Vol. 56, №5, pp. 117-128.
36. Timmins G. German–Russian Bilateral Relations and EU Policy on Russia: Between Normalisation and the ‘Multilateral Reflex’ // Journal of Contemporary European Studies, 2011. Vol. 19, № 2, pp. 189-199.
37. Ukraine-Krise: Nato-Oberbefehlshaber verärgert Alliierte. // Spiegel. 07.03.2015. spiegel.de/politik/ausland/nato-oberbefehlshaber-philip-breedlove-irritiert-allierte-a-10....
38. Unabhängigkeitserklärung: Deutschland erkennt Kosovo an // Spiegel. 20.02.2008. spiegel.de/politik/deutschland/unabhaengigkeitserklaerung-deutschland-erkennt-kosovo-an-a....
39. VDMA Nachrichten. 2015. №3. – Zugriffsmodus: vdma.org/documents/ 105628/7624659/VDMA-Nachrichten_Der%20russische%20Markt%20im%20Stresstest_2015_ 03.pdf/9061195b-7563-449a-ac1b-914112cfa7e6.
40. Verhoeff E., Niemann A. National Preferences and the European Union Presidency: The Case of German Energy Policy towards Russia // Journal of Common Market Studies, 2011, Vol. 49, № 6, pp. 1271–1293.
41. Von der Leyen verspricht den baltischen Staaten Unterstützung // Bundesministerium der Verteidigung. Deutschland. bmvg.de/portal/a/bmvg/!ut/p/c4/NYtNC8IwEET_UTaBIujN0ouIFxG1vaVpSFfzxXZbL_54k4Mz8A7zGBigNO....
42. Wessels W. Germany in Europe:return of the nightmare or towards an engaged Germany in a new Europe? // German Politics. 2001. Vol. 10, № 1, pp. 107-116.
43. Westerwelle unterstützt friedliche Proteste // Deutsche Welle, 5.12.2013. dw.com/de/westerwelle-unterst%C3%BCtzt-friedliche-proteste/a-17272351.
44. Wie Gorbatschow der Einheit zustimmte // DW. 10.02.2010. dw.com/de/wie-gorbatschow-der-einheit-zustimmte/a-5224357.

* Авторът е старши научен сътрудник в Центъра за постсъветски изследвания към Института по икономика на Руската академия на науките

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017