09
Пон, Дек
4 New Articles

Големите "малки" войни в Африка

брой 4 2014
Typography

Както е известно, въпреки края на студената война, през 90-те години Африка се превърна в бойно поле на множество войни на "всеки против всички".

Така, в Ангола, след постигането на споразумение за прекратяване на огъня и изтегляне на кубинския експедиционен корпус, беше създадена мисия на ООН (UNAVEM -United Nations Angola Verification Mission, трансформирана през 1991 в UNAVEM-2), под чиито контрол през 1992  се проведоха избори, признати от ООН, но непризнати от опозиционната групировка UNITA. В резултат от това, военните действия бяха възобновени през октомври 1992 като частите на UNITA за малко щяха да превземат столицата Луанда. През март 1993 те овладяха пристанищния град Сойо, център на петролнопреработвателната индустрия в страната, където има много петролни терминали. Опитвайки да си върне контрола над тази стратегическа зона, правителството на Ангола потърси помощта на частната южноафриканска военна компания "Executive Outcomes" (съществувала между 1989 и 1998), която изпрати там 50 свои «експерти».

Ролята на чуждестранните наемници в африканските граждански войни

През юни 1993 компанията подписа два договора с властите в Луанда (всеки от тях за 40 млн. долара) за обучаване на националната армия и пилотите на правителствените военновъздушни сили. Показателно е, че сумите по договорите бяха платени с пари на западните петролни компании, действащи в Ангола, както и чрез предоставяне на петролни концесии. За целта Executive Outcomes наеха 1500 бивши южноафрикански военни, повечето от които бяха чернокожи. За успешното изпълнение на мисията си, компанията получи от анголското правителство изтребители-бомбардировачи МиГ-23 и хеликоптери Ми-17, а на нейно подчинение премина 16-та бригада на националната армия.

В хода на военната операция, осъществена от Executive Outcomes, частите на UNITA претърпяха сериозно поражение, което принуди ръководството на организацията да седне на масата за преговори. Под натиска на САЩ обаче, южноафриканската компания беше пренудена да напусне Ангола. Истинската причина за това беше конфликтът между Executive Outcomes и южноафриканската компания De Beers Consolidated Mines Ltd, контролираща 80% от световния добив на диаманти, както и почти целия пазар на обработени диаманти. Нейни основни партньори в Западна Африка са ливанските търговци, а един от най-влиятелните измежду тях - Имад Бакри, беше основния доставчик на оръжие за UNITA.

В средата на 90-те армията на UNITA наброяваше над 60 хиляди души, а плановете за разпускането и, съгласно споразумението подписано в Лусака през ноември 1994, не бяха изпълнени. Макар че организацията прекрати военните действия  срещу правителствените части, армията и продължаваше да контролира диамантените находища на Ангола. На свой ред, миротворческите сили на ООН бяха трансформирани в UNAVEM-3, а през 1997 - в MONUA (Missao de Observasao das Nacoes Unidas em Angola).

През 1998 обаче, след като в самолетна катастрофа с неясни причини загинаха част от ръководителите на мисията на ООН в Ангола, частите на UNITA подновиха военните действия и страната отново бе обхваната от кървава гражданска война. Година по-късно оказалата се неуспешна мисия на ООН беше прекратена, а анголската армия премина в настъпление и в края на 1999 успя да разгроми частите на UNITA, овладявайки нейната "столица" Андуло, както и повечето и логистични бази.

Междувременно, през януари 1995 споменатата по-горе компания Executive Outcomes подписа договор с правителството на Сиера Леоне за подготовка на националната армия, а на практика и за осъществяване на военни операции срещу бунтовниците от Обединения революционен фронт, които вече бяха успели да завладеят столицата на страната Фрийтаун и да поставят под свой контрол титановите мини Sierra Rutile и мините за добив на боксити Sierramoco. Твърди се, че за целта южноафриканската компания е получавала над милион долара месечно. В сраженията с бунтовниците тя използваше няколко хеликоптера Ми-17 и Ми-24, купени в Русия и пилотирани първоначално от руски и беларуски наемници, а след това от бивши южноафрикански военни пилоти. Executive Outcomes изпрати общо 300 свои служители в Сиера Леоне, под чието ръководство през пролетта на 1995 столицата Фрийтаун бе прочистена от бунтовниците, а през август те бяха прогонени и от богатия на диаманти район Койбу. Малко по-късно южноафриканските наемници осъществиха хеликоптерен десант, унищожавайки щаба на Обединения революционен френт.

Впрочем, в операцията срещу бунтовниците в Сиера Леоне участва и друга частна военна компания - International Charter Incorporated (ICI), чиято централа е в американския щат Орегон. В ръководството и влизат бивши военни от специалните части на САЩ, участвали преди това в подготовката на нигерийската армия. И тъй като последната често беше атакувана от части на Обединения революционен фронт, американската компания се намеси във войната в съседна Сиера Леоне, като също използва хеликоптери Ми-8, пилотирани от руски наемници. В крайна сметка, през ноември 1996 бе подписано мирно споразумение, а в началото на 1997 "експертите" на Executive Outcomes напуснаха страната.

През 1998 пък друга частна военна компания - американската MPRI (Military Professional Resources Inc.), получи с посредничеството на Пентагона, поръчка за подготовката на въоръжените сили на Екваториална Гвинея, а две години по-късно - да консултира военната реформа в Нигерия.

Клането в Руанда и конгоанската гражданска война

Появата на западните частни военни компании е свързана най-вече с неефективността, демонстрирана от миротворческите сили на ООН в Африка след демонтажа на съществувалата до началото на 60-те колониална система на управление. Пример за това е и войната в Рунда, където през 1990 избухна въстание на племето хуту, чиито членове са мнозинство от населението на страната, срещу доминиращото в управлението племе тутси. Армията на Рунда и милициите на хуту - т.нар. Interahamwe, извършиха кървани погроми срещу членовете на тутси, убивайки между 500 хиляди и един милион от тях. В отговор, тутси формираха т.нар. Патриотичен фронт на Руанда и с помощта на армията на съседна Уганда си върнаха властта в страната.

В съседната Бурунди, където на властта беше овладяна от представители на тутси, племето хуту, което се раздели на няколко групировки, започна партизански действия срещу правителството, разчитайки на подкрепа от Заир и Ангола. В резултат, през 1993 там също започна гражданска война, в която загинаха около 200 хиляди души, а 1,2 милиона се превърнаха в бежанци.

Мисията на ООН в Руанда (UNAMIR) се появи в страната едва през октомври 1993 в съответствие с резолюция 872 на Съвета за сигурност. Първоначално тя наброяваше 2500 души, чиито брой постепенно нарасна до почти 6000. През май 1994 мисията успя да установи зона на относителна сигурност в триъгълника Кибуйе - Джиконгоро - Сянгугу, за която отговаряше френският военен контингент.

Миротворците от ООН обаче не съумяха да предотвратят поредното клане, осъществено през април 1995 в бежанския лагер на тутси в Кибежо. В отговор, на територията на Руанда влязоха военни части от Уганда, а мисията на Световната организация в страната беше закрита.

В крайна сметка на територията на съседен Заир бяха създадени множество бежански лагери както на тутси, така и на хуту, които се превърнаха в основен източник за набиране на бойци за отрядите на съперничещите си племена. Тези отряди се включиха в гражданската война в Заир (днес Демократична република Конго) между бунтовниците, начело с Лоран Кабила, който се ползваше с подкрепата на САЩ, и президента на Заир Мобуту, подкрепян от французите.

Както е известно Лоран Кабила произхожда от провинция Катанга и е сред съратниците на първия премиер на независимо Конго Патрис Лумумба (убит през 1961 по заповед на Мобуту). Освен това Кабила беше съюзник на един от водачите на тутси в Руанда - министъра на отбраната Пол Кагаме, който по-късно стана президент на страната.

На свой ред президентът Мобуту Сесе Секо се отнасяше враждебно към тутси, намерили убежище в Заир, тъй като ги смяташе за потенциална заплаха и затова подкрепи враговете им от племето хуту.

През октомври 1996 вицегубернаторът на провинция Южен Киву в Източен Заир издаде указ за изселването на всички тутси от провинцията в рамките на шест дни. Това провокира бунт на представителите на племето, които атакуваха бежанския лагер на хуту край град Лемера, след което въстанието обхвата целия Източен Заир. В резултат възникна т.нар. Съюз на демократичните сили за освобождение на Конго-Заир (ADSO), начело с Лоран Кабила, в който се включиха както отрядите на бунтовниците тутси, така и тези на самия Кабила, включително племенните опълчения на банту от Северно и Южно Киву (т.нар. "маи-маи"). Скоро числеността на бойците на ADSO достигна десет хиляди души. На свой ред, армията на Заир се оказа неспособна да се противопостави ефективно на бунтовниците тутси. На практика, Мобуту можеше да разчита само на президентската гвардия (DSP), частите на военното разузнаване (SARM), батальона със специално предназначение Dragon и десантния корпус, т.е. общо 15 хиляди души. Останалата част от армията му, включително силите на жандармерията (общо сто хиляди души с петдесет танка, двеста бронетранспортьори и петнайсетина бойни самолети МВ-326 и Мираж-5), се оказа безполезна.

В резултат, силите на бунтовниците от ADSO, подкрепяни от армиите на Руанда и Ангола, само за един месец поставиха под контрол целия Източен Заир, овладявайки градовете Увиру, Букава и Гома и разгромявайки през ноември 1996 край Мунгунга отрядите на хуту. Междувременно, те получиха подкрепа и от армията на Уганда, преследваща на територията на Заир отрядите на угандийското движение Обединени демократични сили, които, на свой ред, се подкрепяха от Судан. Впрочем, бунтовниците от ADSO бяха подкрепени и от частната американска военна компания MPRI, наета да подготва армиите на Уганда и Руанда и пряко командваща техните артилерийски части.

През декември 1996 обаче, завърналият се от Швейцария заирски диктатор Мобуту обяви тотална мобилизация (в резултат от която в армията бяха привлечени 26 хиляди души) и възложи обучението на националните въоръжени сили на инструктори от Франция и Израел. И тъй като в Заир по онова време се намираха две френски разузнавателни групи - едната от 13-ти парашутно-десантен полк, а другата от десантната група "Командос", президентът се споразумя с ръководството на френското военно разузнаване за формирането на т.нар. "Бял легион", под командването на белгийския наемник Кристиян Таверние. Той включваше триста наемници от Франция, Белгия и Италия, но най-вече босненски и хърватски сърби - ветерани от войните в бивша Югославия. Последните са били вербувани от частната военна компания Geolink, един от чиито собственици е Слободан Лазаревич, бивш сътрудник на службата за военна сигурност в армията на т.нар. Република Сръбска Крайна (съществувала до 1995 на територията на Хърватска), който по-късно беше сред свидетелите на процеса срещу бившия хърватски генерал Анте Готовина в Международния съд в Хага. Между другото, през 2011 Лазаревич, който има и френско гражданство, беше пленен в Мали от бойци от местния филиал на Ал Кайда и тогава стана ясно, че е бил сътрудник на френските специални служби.

"Белият легион" на Таверние разполагаше с руски хеликоптери Ми-24 с френски и беларуски пилоти, френски хеликоптери Puma и Gazelle, както и с купени в бивша Югославия леки изтребители, плюс изтребители Мираж-5 на заирската армия. Той беше дислоциран в тренировъчния лагер край Кисангани, откъдето през януари 1997 трябваше да започне контранастъплението на правителствените сили с участието на десет хиляди души от милициите на хуту. Освен това още общо пет хиляди заирски войници бяха разположени в районите Кинду-Локанду и Калемие. Впрочем, инструктори от "Белия легион" бяха изпратени в почти всички правителствени части.

Макар че след началото на настъплението, самолетите на "Белия легион" успяха да унищожат няколко групи бунтовници от ADSO, а обединените сили на легиона и заирските войски разгромиха отряд на ADSO край град Кинду, като цяло, офанзивата се оказа неуспешна. Затова още в началото на февруари Таверние изтегли всички сили на легиона от фронта, съсредоточавайки ги за отбраната на Кисангани. Но след като в началото на март бунтовниците овладяха Кинду, а две седмици по-късно превзеха и Кисангани, "Белият легион" беше евакуиран в Киншаса, откъдето напусна страната.

През пролетта на 1997 40-хилядната армия на Кабила влезе в столицата Киншаса, а малко преди това Мобуту обяви, че напуска президентския пост. На 18 май мястото му беше заето от Лоран Кабила, който до края на месеца постави под свой контрол цялата територия на страната, връщайки и старото име - Демократична република Конго.

Въпреки това отделни отряди на хуту продължиха да водят партизанска война против режима на Кабила, а по-късно срещу него се обявиха и племената "маи-маи". През 1998 в съседната Република Конго (със столица Бразавил) също избухната сражения между армията на президента Дени Сасу-Нгесо, от една страна, и отрядите на бившия държавен глава Паскал Лисуби и тези на бившия премиер Бернард Колелас, от друга.

Впрочем, пак през 1998 беше подновена и гражданската война в Демократична република Конго, след като частите на тутси, разположени в североизточната част на страната, влязоха в конфликт с правителството на Кабила и получиха подкрепата на Уганда. В началото на август поделения от армията на Демократична република Конго, формирани изцяло от членове на племето тутси: 10-та пехотна бригада, разположена в Гома, и 12-та пехотна бригада, разположена в Букаву, се разбунтуваха. Друг бунтовнически отряд, начело с полковник Джеймс Кабарере пък направи десант в тренировъчния лагер Китона, където 15 хиляди бивши войници от армията на Мобуту трябваше да минат през задължителна преподготовка, и ги убеди да се присъединят към въстанието срещу Кабила.

В крайна сметка силите на тутси бяха обединени в т.нар. Конгоанско движение за демокрация, наброяващо около 50 хиляди бойци. Макар че движението не разполагаше с бронирана техника, авиация и тежка артилерия, тъй като местните тутси напълно се контролираха от правителството на Руанда, последното изпрати в Демократична република Конго 12-хиляден военен контингент. Междувременно към бунтовниците се присъедини и четирихилядният корпус на анголското движение UNITA, разположен на конгоанска територия.

На свой ред, бившите въоръжени сили на Мобуту създадоха собствено Движение за освобождение на Конго, контролирано на практика от правителството на Уганда, което изпрати в Северно Конго шестнайсетхиляден военен контингент в негова подкрепа.

Бурунди също изпрати шестнайсет хиляди свои войници, плюс група речни катери, в помощ на бунтовниците.

Президентът Лоран Кабила разполагаше с армия от 140 хиляди души (плюс 200 единици бронирана техника), чиито гръбнак се формираше от президентската гвардия, силите на военната полиция и частите за бързо реагиране, както и 50-та пехотна бригада, наброяваща 15 хиляди човека. Той се подкрепяше и от отрядите на хуту от Руанда и Бурунди, чиято численост бе 50 хиляди души. Основната сила, на която разчиташе Кабила обаче бяха военните контингенти от Ангола, чието правителство изпрати в Демократична република Конго пет хиляди души, много танкове и сериозна въздушна подкрепа.

Важна роля в конгоанската гражданска война изигра и Зимбабве, като режимът на Робърт Мугабе изпрати в страната 11 000 свои военни, включително полк командоси, десантен и разузнавателен полк, както и елитния бронирани полк Grey scouts. Както е известно, зимбабвийската армия се снабдяваше с оръжие с посредничеството на южноафриканския бизнесмен Джон Бреденкамп, който изпълняваше тази роля още за правителството на Южна Родезия. Ползвайки се с личната подкрепа на Мугабе, Бреденкамп изигра ключова роля в Конго, като организира доставките на военна техника за режима на Кабила и след победата на последния получи правото да експлоатира кобалтовите мини в страната.

От ключово значение в конгоанската гражданска война отново бяха интересите на големите западни транснационални компании (ТНК). Именно това обяснява например, участието в нея на двехилядния военен контингент от Намибия, както и на вече нееднократно споменатата по-горе частна военна компания Executive Outcomes. Що се отнася до участието, на страната на Кабила, на две хиляди военни от Чад, обяснението е, че изпращането му беше финансирано изцяло от режима на Кадафи в Либия, който имаше собствени интереси в Конго.

В резултат в Демократична република Конго избухна нова война между въоръжените отряди на тутси, подкрепени от войските на Уганда, Руанда и Бурунди, и армията на президента Кабила и съюзниците и от племето хуту, ползващи се с подкрепата на военни части от Ангола, Чад, Намибия и Зимбаве. Така, настъплението на бунтовниците към столицата Киншаса бе спряно от бронетанковите поделения на анголската армия и десантните части от Зимбабве, подкрепяни от въздуха от хеликоптери АВ-412 и китайски изтребители-бомбардировачи F-7 (вариант на руските МиГ-21).

Макар че през януари 1999 в столицата на Замбия Лусака беше подписано споразумение за прекратяване на огъня, след края на дъждовния сезон, настъплението на бунтовниците беше възобновено. В последвалите тежки сражения тежки загуби понесоха както контингентът на Зимбабве, чиито батальон беше разгромен край Кабинда, така и този на Уганда, която загуби 230 свои военни в битката за Мбужа.

През юни 1999, пак в Лусака, беше подписано мирно споразумение, предвиждащо изтеглянето на всички чуждестранни военни части от Демократична република Конго. Само месец по-късно обаче, избухнаха сблъсъци както между войските на Уганда и Руанда в района на Кисангани, така и  между подкрепящите ги отряди на племето тутси, чието "Конгоанско движение за демокрация" се разцепи на две части, с щабове в Кисангани и Гома.

Възползвайки се от конфликта между доскорошните съюзници, Лоран Кабила увеличи числеността на правителствените сили до около 60 хиляди души и купи голямо количество въоръжение от различни държави от постсъветското и постюгославското пространства, а също от Китай и Северна Корея. Така, от Грузия бяха купени десет щурмови самолети Су-25, а от Иран - оперативно-тактически ракетни комплекси.

Макар че междувременно беше подписан договор за изпращане на военни наблюдатели в Демократична република Конго, това не попречи на възобновяването на гражданската война, като през май 2000 руандийската армия атакува подразделения на армията на Уганда край конгоанския град Кисангани. Възползвайки се от това, малко по-късно отрядите на хуту нападнаха контролирания от тутси град Увира.
На свой ред, армията на президента Кабила, заедно с корпуса на Замбабве, започна настъпление срещу позициите на тутси в провинция Шаба. Този път обаче, правителството на Ангола отказа да подкрепи Кабила и стартира преговори за мир с Руанда и Уганда. В резултат от това, силите на тутси и армията на Руанда минаха в контранастъпление в провинция Шаба и овладяха град Пвето.

През януари 2001 Лоран Кабила беше убит в резиденцията си от заговорници от средите на собствената си армия, а постът му бе зает от неговия син Жозеф Кабила. През 2001-2002 не се водеха активно бойни действия. През септември 2002, под натиска на САЩ, правителството на Руанда започна да изтегля войските си от Демократична република Конго, но пък бяха възобновени сраженията между тутси и племената "маи-маи" в провинции Северно Киву и Южно Киву.

През май 2003 в североизточнатга част на Демократична република Конго започнаха въоръжени сблъсъци между племената ленду и хема. Конфликтът в зоната на град Буниа приключи с пристигането на френски военен контингент и части на ООН, но военните действия между двете племена продължиха.

В края на юни същата година президентът Жозеф Кабила, Конгоанското движение за демокрация и Движението за освобождение на Конго подписаха мирно споразумение, според което Кабила запазваше контрола над Генералния щаб и военноморските сили, Конгоанското движение за демокрация получаваше контрол над сухопътните сили, а Движението за освобождение на Конго - над военновъздушните сили. Държавата беше разделена на десет военни окръга, начело с вождовете на местните племенни групировки. Освен това в нея бе разположен деветнайсетхиляден военен контингент на ООН.

Конгоанската икономика продължи да функционира така, че западните ТНК, с помощта на частните военни компании, си гарантираха безпрепятствената експлоатация на огромните местни ресурси. Това разбира се не попречи на избухването на ново въстание на племето тутси през юни 2004 в провинциите Северна Киву и Южно Киву. То беше оглавено от полковник Лоран Нкунда, който със своите пет бригади, в течение на пет години успешно се противопоставяше на деморализираната национална армия, а през октомври 2007 се справи едновременно с поредното настъпления на армията на Жозеф Кабила и на частите на ООН, въпреки че последните използваха бронирана техника и бяха подкрепени от въздуха от индийски хеликоптери Ми-35.

Полковникът беше арестуван едва през януари 2009, в резултат от специална операция, осъществена от подкрепящата го този момент армия на Руанда. По приблизителни данни на ООН, общият брой на жертвите в конгоанската гражданска война през 1996-2003 е около четири милиона души.

Въоръжените конфликти в Африка

Легенда:

Въоръжени конфликти с държавно участие

Граждански въоръжени конфликти

Отделни прояви на въоръжено насилие

 

Провалът на опитите за създаване на боеспособни национални  армии в Африка

Междувременно, опитите на САЩ да заложат на армиите на Сенегал и Нигерия, в Западна Африка, и на тези на Уганда и Кения в Източна Африка, за осъществяването на миротворчески мисии на Черния континент се провалиха. Повърхностният подход към тяхната подготовка, за което се разчиташе на краткосрочни курсове, не можеше да промени коренно африканските армии, да не говорим, че по-голямата част от финансовите средства, отпуснати от САЩ за целта просто бяха откраднати от местните военни върхушки.

Неуспехите на миротворческите части на ECOMOG (Economic Community of West African States Monitoring Group) в Гвинея-Бисау и Сиера Леоне и пасивното поведение на миротворците от Африканския съюз в Сомалия доказват, че да се разчита на африканските държави за осъществяването на подобни мисии си е чиста загуба на време и средства. Тези страни не разполагат с подготвен висш и отчасти среден команден кадрови състав, способен самостоятелно да изпълнява конкретни бойни задачи.

В същото време съкращаването на числеността на френския военен контингент в Африка до пет хиляди души сериозно ерозира способностите на този американски съюзник, да осъществява самостоятелни операции на континента.

Създадените т.нар. "междурегионални сили", включващи военни части от бившите френски (Гвинея, Кот д'Ивоар, Мавритания, Мали, Сенегал), британски (Гана, Намибия) и португалски (Гвинея Бисау, Кабо Верде) колонии пък се оказаха на практика небоеспособни, макар да бяха осъществени няколко военни учения с тяхно участие. Ето защо през 2012 на Франция се наложи отново да изпраща свои войски в Мали за да не допусне идването на власт на ислямските фундаменталисти.

Друга от държавите, смятани за опора на ООН в Африка - ЮАР, не играе ключова роля в миротворческите операции на Световната организация на континента, тъй като вече не разполага с толкова силна армия, каквато имаше през 80-те години например, когато нейните части успяха да застрашат с пълен разгром кубинския експедиционен корпус в Ангола в хода на т.нар. операция "Протея".

Очевидно е, че в Африка трудно може да се говори за военна сигурност. Дори да има такава, тя е готова да рухне при първото мащабно настъпление на ислямските фундаменталисти от Судан и/или Сомалия, ползващи се със сериозна външна подкрепа, да не говорим за пряката намеса на военни части от държавите от Северна Африка, Близкия и Средния Изток, тъй като други сили, готови да нарушат крехкия баланс на Черния континент просто няма.

В момента НАТО не разполага с необходимата военна мощ за участие в специални операции в Африка. Южното командване на пакта, чиито щаб е в Неапол, може да се ангажира само с ограничени миротворчески операции в Средиземноморския регион и борбата с нелегалната имиграция. Същото се отнася и за ЕС. Днес единствената реална сила в Африка са САЩ, които през 2008 формираха свое Африканско военно командване - AFRICOM. То разполага с ограничен контингент морска пехота, който може да решава конкретни задачи в една или друга африкански държави, като акцентът в дейността му е подготовката на армиите на американските партньори от континента.

AFRICOM осъществява програми в редица африкански държави,като Етиопия, Судан (Дарфур), Уганда, Руанда, Конго, Камерун, Габон, Кения, ЮАР, Танзания, Сейшелските острови, Мали, Нигерия, Сенегал, Нигер и Либерия. Една от тях е програмата AFRICAP (Africa Peacekeeping), в чиито рамки се предвижда осигуряване на тилова подкрепа, обучаване и подготовка на местните армии, строителство, защита на морските маршрути, осигуряване на военна техника и екипировка, оперативно командване и авиационно наблюдение, като за приоритетни се смятат отношенията с въоръжените сили на Южен Судан, миротворческите сили на Африканския съюз в Сомалия, армията на сомалийското правителство, както и тези на Демократична република Конго, Либерия, Сиера Леоне и миротворческите сили на Икономическата общност на Западна Африка (ECOWAS).

През септември 2009 Държавният департамент на САЩ обяви, че търгът за 1,5 млрд. долара, осъществен в рамките на програмата AFRICAP, е бил спечелен от частните военни компании Protection Strategies Inc (PSI), DynCorp International, AECOM и Pacific Architects

and Engineers (PAE), с всяка от които е подписан договор на стойност 375 млн. долара. Основната цел е защитата на американските интереси на континента от радикално-ислямистките организации, свързани с Ал Кайда, както и от китайската икономическа експанзия в Африка. Пак с тази цел под прекия контрол на Пентагона се осъществява и програмата ACOTA (Africa Contingency Operations Training and Assistance), в рамките на която до 2010 трябваше да бъдат обучени 75 000 военнослужещи от различни африкански армии. Именно в тази сфера са и договорите на частните военни компании. Така, след началото на операцията на силите на Африканския съюз в Сомалия, на частните военни компании MPRI и PAE беше възложена подготовката на военните контингенти на Уганда и Бурунди, формиращи гръбнака на миротворческите сили на Африканския съюз (AMISOM).

През октомври 2011 пък стартира изпращането на кенийски военен контингент в Южна Сомалия. Първоначалната му численост бе 1600 души, но тя бързо нарасна, като кенийската армия разшири операциите си и в центъра на страната. Възползвайки се от това, в края на 2011 и началото на 2012 миротворческите сили на AMISOM, които по онова време наброяваха 9 000 души и ползваха услугите на военни съветници от частната военна компания PAE Group, нанесоха удар по частите на ислямистката формация Аш Шабаб в Могадишу, изтласквайки ги в покрайнините на сомалийската столица.

През лятото на 2012 кенийският конгингент, подкрепен от самолети и хеликоптери, съвместно с армията на преходното сомалийска правителство и силите на AMISOM, предприе мащабно настъпление срещу ислямистите, в резултат от което Аш Шабаб загуби редица ключови позиции, но не беше унищожено.

По-нататъшния ход на събитията, зависи от способността на армиите на Кения, Уганда, Бурунди и Етиопия да продължат да действат активно в Сомалия, тъй като без тяхната подкрепа силите на преходното правителство не са в състояние да се противопоставят на ислямистите.

Впрочем, в Кения живеят около 2,5 млн. сомалийци и има влиятелна мюсюлманска общност, което може да доведе до прехвърляне на военните действия на кенийска територия. Сред доказателствата за това е кървавото нападение на Аш Шабаб срещу един мол в кенийската столица Найроби през септември 2013. За това, колко е взривоопасна ситуацията в Кения говорят и мащабните безредици в най-голямото пристанище на страната Момбаса, избухнали след убийството през лятото на 2012 на шейх Абуд Рого, фигуриращ в списъка на американския Държавен департамент като близък до Ал Кайда. По време на сблъсъците с полицията, довели до човешки жертви (включително полицаи), протестиращите мюсюлмани запалиха няколко християнски църкви.

Поради перманентно нестабилната ситуация в Африка, частните въоръжени компании биват широко използвани и за гарантиране функционирането на различни държавни и частни западни корпорации, включително за охрана на районите, където живеят техните служители. В Кения например, с това е ангажирана компанията G4S, а в Уганда - компанията Saracen.

В Нигерия и особено в делтата на река Нигер, където с все по-голямо влияние се ползват радикалните ислямисти от групировките Боко Харам, Хизбах, Ал-Сунна, Уал Джама и движението Мохамад Юсуф, водещи въоръжена борба срещу "християнския" Юг и западните петролни компании, с подобна охранителна дейност са ангажирани такива частни военни компании, като Control Risk, Erinys International, Armor Group и Triple Canopy.
На свой ред, нигерийската армия, която води активни военни действия срещу Боко Харам, също ползва услугите на военни съветници от частната компания MPRI (преименувала се впоследствие на Engility Corporation).

Прогресивно нарастващата активност на частните военни компании, които действаха в зоните на военни конфликти в Африка, още преди появата там на части на американската армия, доказва, че те все повече се превръщат в самостоятелен фактор в политиката на САЩ на континента. В случая американската армия по-скоро следва хода на събитията като при нарастване на заплахите автоматично увеличава финансирането на програмите за подготовка на армиите на африканските държави. Без да коментирам въпроса, доколко сегашната политика на международната общност съдейства за умиротворяването на Африка (случващото се в Либия му дава отговор), ще отбележа, че на фона на продължаващите войни липсва основното условие за успешната дейност на частните военни компании на континента, а именно наличието там на достатъчно големи военни контингенти на държавите от НАТО (или крайно ограниченият им брой).

По този начин ситуацията, до известна степен, вече е излязла от контрол, а специализираните медии очевидно преувеличават степента на влияние на американската политика върху случващото се на континента, както и на прокарващите на практика тази политика частни военни компании върху едни или друга държави, участващи във въоръжените конфликти. Войните в Сомалия, Судан или Либия изправиха частните военни компании пред нови проблеми, тъй като става дума за съвършено различна ситуация, в сравнение с войните в Ирак и Афганистан, където въпросните компании изиграха толкова важна роля. В конкретния случай се изисква далеч по-високо равнище на подготовка на служителите и организация на действията на частните военни компании, отколкото в Ирак и Афганистан, където оперативното ръководство на тези компании можеше да разчита на разположените там американски военни части. В Африка американските военни са малко и предизвикателството е много по-сериозно, затова, съгласно правилата на ACOTA Contract Procedure Guide, до търговете за получаване на специални поръчки в Африка се допускат само компании като MPRI или РАЕ, чието ръководство и служители имат богат опит в редовната армия и са участвали не само в тренировъчни програми, но и в осъществяването на специални операции.

Организацията на частните военни компании им позволява да осъществяват краткосрочно, а при нужда и дългосрочно планиране на операциите, което е особено очевидно в Африка, където активността на тези компании е интегрално свързана с плановете и действията на AFRICOM. Така програмите за обучение РОІ (Program of instruction), изготвяни от компаниите MPRI и PAE, преминават предварителна проверка в щаба на AFRICOM, съобразно изискванията за осъществяване на мироопазващи мисии PSO (Peace Support Operations). Освен това програмите за подготовка на военни инженери и сапьори за целите на тези мисии се съгласуват и с центровете за разминиране (Mine Action Centre - МАК), създадени по иницатива на ООН в редица африкански държави. Подборът на служителите на частните военни компании за реализацията на програмата ACOTA, се осъществява от техните ръководство в съответствие с изискванията на AFRICOM и натрупания богат собствен опит.

Стратегическият синтез между AFRICOM и частните военни компании

Използването на частните военни компании дава възможност на AFRICOM да действа по-оперативно, тъй като самото изпращане на военни части за подготовката на африканските армии е взможно само след сложна процедура в Конгреса и Държавния департамент на САЩ. Впрочем, това, което се случва в Африка, вероятно с течение на времето ще стане характерно и за останалата част от света. В тази връзка си струва да цитираме тезите на известния военен теоретик и професор от Йерусалимския университет Мартин ван Кревелд, лансирани в книгата му "Трансформацията на войната", за бъдещата "фрагментация" на войните. Според него, тази "фрагментация" е свързана с широк спектър от различни действия - от терористични до партизански, и от политически екстремизъм до икономически саботаж. В тези условия, активността на частните военни компании се превръща във важен фактор във военните действия. Впрочем, в уставния документ на американската армия FM 3-90.119, който засяга обезвреждането на самоделни взривни устройства, те се разглеждат като интегрален елемент от операциите на въоръжените сили на САЩ.

На практика, ставаме свидетели на закономерен процес, когато военната стратегия се определя не от политиците, а от собствениците на транснационалните корпорации. За последните Африка представлява все по-голям интерес. И тъй като използването на армията на САЩ на континента е твърде проблематично, поради липсата на ясен противник, съвременните частни военни компании играят ролята на своеобразен оперативен механизъм за контрол и управление на местните африкански въоръжени сили. Това обаче не означава, че американската армия напълно ще "освободи" терена в полза на частните военни компании. Тъкмо напротив, последните се нуждаят от помощта на армията в редица ключови моменти от своята активност, което обяснява и динамиката на американското военно присъствие в Африка през последните години.

Според редица експерти, през второто десетилетие на ХХІ век войната се превръща в сравнително безопасно предприятие за САЩ. Вместо големите групировки на сухопътните войски, бронирана техника и артилерия, във все по-предпочитан инструмент за унищожаване на противника в различни точки на света се превръщат изстрелваните от безпилотните самолети ракети Hellfire и осъществяваните без излишен шум специални операции. А след като САЩ и НАТО продължават да "свиват" активността си в Близкия Изток и Централна Азия (Афганистан), безпилотните летателни устройства и специалните операции постепенно се прехвърлят на Африканския континент.

В края на май 2014,  в New York Times се появи съобщение, че Държавният департамент по отбраната е отпуснал няколко милиона долара за подготовката на стотици елитни командоси в северноафриканските държави Либия, Мали, Мавритания и Нигер. Твърди се, че наред с частните военни компании, в обучаването и въоръжаването им участват "зелени барети" от армията на САЩ и специалното подразделение "Делта". 16 млн. долара са отпуснати за подготовката на две елитни роти за антибунтовнически операции в Либия. В Мавритания за същите цели са отделени 29 млн., а в Нигер 15 млн. долара.

Пак през май, президентът Барак Обама обяви, че изпраща 80 американски военни в Чад, уж в подкрепа на усилията за освобождаването на 300 нигерийски ученички, отвлечени от ислямистката организация Боко Харам. Според Washington Post, в момента американски военни (предимно от специалните части) има в 12 африкански държави, като почти всички са на юг от Сахара, в Африканския Рог и в Централна Африка. Това са Буркина Фасо, Централноафриканската република, Чад, Демократична република Конго, Джибути, Етиопия, Кения, Нигер, Нигерия, Сомалия, Южен Судан и Уганда. В списъка не влизат Сейшелските острови, където от 2009 насам са разположени американски части и безпилотни летателни апарати Reaper, както и някои северноафрикански държави, като Либия и Мароко, където има постоянно американско военно присъствие.

Междувременно, Пентагонът подписа ново споразумение с Джибути за удължаване с десет години на срока за използване на базата Кемп Лемоние, където от 2003 насам са разположени 1000 американски военни, включително специални части (т.нар. Обединени оперативни сили в Африканския Рог). Вашингтон използва територията на Джибути и Етиопия за нанасяне на удари с безпилотни летателни апарати срещу Сомалия и Йемен, докато Нигер се използва като база за такива удари срещу Мали, в рамките на американската военна подкрепа за френската антибунтовническа война в тази страна. Както е известно, от десетина години насам САЩ пряко участват там във войната срещу отрядите на туарегите, които през 2007 дори успяха да свалят един американски военно-транспортен самолет C-130 Hercules, снабдяващ с оръжие и продоволствие, малийските части обкръжени от бунтовниците.

Пак през май 2014 Департаментът по отбраната подписа договор за 8,5 млн. долара с компанията от Флорида AAR Airlift Group, която ще снабдява американските части в Южен Судан, Централноафриканската република, Конго и Уганда. Както е известно, в последната държава действат американски специални части, изпратени от президента Обама през 2011 за осъществяване на операция срещу бунтовниците от т.нар. "Божия армия за съпротива". През март Обама нареди числеността на този контингент да бъде значително увеличена и за първи път изпрати в Уганда конвертоплан CV-22 Osprey. Месец по-късно, AFRICOM проведе в Нигер ежегодните (от 2005 насам) военни учения  на специалните части Flintlock, с участието на над хиляда военни от САЩ, Великобритания, Канада, Франция и Холандия, а също Нигер, Буркина Фасо, Чад, Мавритания, Нигерия и Сенегал (сред участниците в предишни такива учения са Германия, Италия, Испания, Алжир, Мали, Мароко, ЮАР и Тунис). Те бяха открити лично от командващия на американските сили със специално предназначение на континента (SOCAFRICA) бригаден генерал Джеймс Линдер.

Между другото, AFRICOM е първото и досега единствено регионално военно командване, създадено от Пентагона след края на студената война, което за пореден път потвърждава значението на Африка в стратегията на САЩ. Както посочва в тази връзка, американският анализатор Рик Розоф: "Вашингтон вероятно ще продължи и в бъдеще да води с чужди ръце кръвопролитни войни от Сирия до Украйна, но както изглежда, съсредоточава основните си усилия именно в Африка. Проточилата се шест месеца война на AFRICOM и НАТО срещу Либия, както и реализираните в нейните рамки операции "Зората на Одисей" и "Обединен защитник", бяха само първия залп в сегашната фаза на тези усилия".

* Център за военни анализи и прогнози

{backbutton}