07
Съб, Дек
5 New Articles

Новите стратегически оси в света на исляма

брой 4 2014
Typography

На фона на сериозните трансформации в Близкия Изток и Северна Африка в резултат от т.нар. "арабска пролет", ставаме свидетели на формирането на нови стратегически оси в региона и в ислямския свят въобще, като особено активни в това отношение са двама от основните претенденти за регионална доминация: Саудитска Арабия и Иран.

Така, през последните месеци се очерта сериозно укрепване на двустранните отношения на Риад с Пакистан. С идването на власт в Исламабад, през май 2013, на премиера Миан Мохамед Науаз Шариф, Пакистан, без да неглижира отношенията си такива ключови държави като Афганистан, Индия, Иран, Китай и Турция, отделя повишено внимание на тези със Саудитското кралство. Сред основните причини за това сближаване, са следните.

Пакистан и Саудитска Арабия традиционно поддържат добри военнополитически и икономически отношения още от 60-те години на ХХ век.

Пакистанският премиер Науаз Шариф има стар „дълг” към Саудитите, защото именно тяхната намеса през 2001 накара Върховния съд да отмени екзекуцията му по обвинение в държавна измяна, а по-късно те му предоставиха и политическо убежище.

В момента в зоната на Западна Азия, Персийския залив и Северна Африка тече процес на определяне на новия регионален лидер, като това може да бъде или отделна държава, или алианс от държави. През последните години се случиха две важни събития. Първото е продължаващото изтегляне на коалиционните сили на САЩ/НАТО/ISAF от Афганистан без да бъдат постигнати предварително поставените от Вашингтон цели, което на практика означава, че американците претърпяха поражение там, а потенциалният вакуум в региона неизбежно ще бъде запълнен от друга голяма сила, като например Китай, Индия, или някаква група от по-малки държави. Второто пък е, че мнозина от признатите доскоро водачи на ислямския свят вече са мъртви или отстранени от властта: Ясер Арафат (в Палестина), Хафез Асад (в Сирия), Муамар Кадафи (в Либия), Хосни Мубарак (в Египет).

Стратегическото партньорство между Исламабад и Риад

Предвид това, стратегическото партньорство между Исламабад и Риад отговаря на интересите на значителна част от мюсюлманската „умма”, и в същото време ще прокарва интересите на Вашингтон в региона.

Както е известно, Саудитска Арабия има специален статут на „пазител на най-големите светини на исляма” в мюсюлманския свят. Религиозната общност, географската близост, ключовото геостратегическо положение на Пакистан, големият брой пакистански трудови мигранти в държавите от Персийския залив (само в Саудитска Арабия те са 1,5 милиона), превръщат тази страна в близък съюзник на Риад по редица изключително важни международни и регионални въпроси.

В края на 60-те Исламабад помогна за създаването на модерната саудитска армия. Двете държави имаха сходни позиции относно войната в Афганистан през 80-те години на миналия век като подкрепяха там местните моджахедини. Още оттогава впрочем, Риад поддържа връзки с Движението Талибан. През май 1998 Пакистан осъществи първите си ядрени опити, получавайки подкрепата на Саудитите (по време на втория мандат на премиера Науаз Шариф). Саудитска Арабия, ОАЕ и Пакистан бяха единствените държави, признали контролирания от талибаните Ислямски емират Афганистан и поддържаха дипломатически отношения с него през 1996-2001.

Всичко това обяснява охлаждането на отношенията между Риад и Исламабад, след като през септември 2001 тогавашният пакистански лидер генерал Первез Мушараф (управлявал през 2001-2008) се присъеди към антитерористичната операция на Вашингтон. Саудитите сметнаха скъсването на отношенията с талибаните за предателство, което не им попречи да продължат да работят с пакистанските фундаменталистки лидери и противниците на режима. Подкрепата на Риад за афганистанските талибани, а по-късно и за пакистанските, принуди Пакистан, Афганистан и САЩ да поканят Саудитите да посредничат в преговорите, водени в Кабул и Исламабад, и доведе до откриване на представителство на талибаните в Саудитска Арабия.

Двустранните отношения получиха нов импулс с идването на власт на Пакистанската народна партия (ПНП), управлявала през 2008-2013. Риад и Исламабад демонстрираха сходни визии относно регионалните и международни проблеми и очертаха план за действия за по-нататъшно разширяване на стратегическото партньорство и подписване на споразумение на свободна търговия. При това следва да се подчертае, че намеренията на Саудитите да предоставят търговски облекчения на Пакистан целяха отчасти да не се допусне подписването на пакистанско-иранско споразумение за газопровода ІРІ (Иран-Пакистан-Индия). В същото време Риад се отнасяше скептично към пакистанския президент Асиф Али Зардари (съпредседател на ПНП). Фактът, че той все пак подписа, през март 2013, споразумението за строителството на ІРІ с тогавашния ирански президент Махмуд Ахмадинеджад, накара Саудитите да изчакат парламентарните избори и да подкрепят новия премиер Науаз Шариф.

Както е известно, основни доставчици на енергоносители за Пакистан са държавите от Близкия и Средния Изток - ОАЕ, Иран, Саудитска Арабия и Катар. Риад обаче продава до 70% от цялото количество суров петрол, внасяно от пакистанците, и би искал този обем още да нарасне.

След поредното идване на власт на Науаз Шариф двустранното сътрудничество между стараната му и Саудитска Арабия продължи да укрепва. Така, през 2013 Риад подкрепи кандидатурата на пакистанския посланик Мохамед Наим Хана за помощник на Генералния секретар на Азиатския отдел на Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС). Тук е мястото да напомня, че именно Науаз Шариф лансира идеята за "развитието на нова ера на стратегическо партньорство между двете държави".

През 2014 се проведоха две важни посещения на членове на кралското семейство в Пакистан - през януари в Исламабад се появи външният министър принц Сауд ал Фейсал, а през февруари там пристигна и министърът на отбраната принц Салман бин Абдел Азис ал-Сауд за да обсъди договорите за покупка на пакистанска военна техника. През май пък в Саудитска Арабия беше началник щаба на сухопътните войски на Пакистан генерал Рахел Шариф, който присъства на най-голямото досега военно учение в страната.

Анализирайки развитието на двустранните отношения между Риад и Исламабад, не бива да се пренебрегва историческият фактор. Както е известно, влиянието на Саудитска Арабия и САЩ върху външната политика на Пакистан рязко нарасна след съветската военна намеса в Афганистан през 1979. При това, докато Вашингтон не изпълни обещанията си, дадени на Исламабад, Риад не спря да подкрепя тази страна. Това обяснява и сериозното сближаване в позициите на Пакистан и Саудитска Арабия през 2014 - в навечерието на изтеглянето на чуждестранните войски от Афганистан.

Въпреки по-нататъшното укрепване на връзките между двете страни, в тяхната история има и негативни моменти. Така, само между май и ноември 2013, от Саудитска Арабия бяха депортирани 54 хиляди пакистанци, макар че през същия период 800 000 пакистанци легализираха статута си в Кралството.

Сближаването на позициите на мюсюлманските държави, пример за което са Пакистан и Саудитска Арабия, по много международни въпроси може в перспектива (и под въздействието на някои други фактори) да доведе до промяна в парадигмата на целия обширен район от Западна Азия, през Персийския залив, до Северна Африка, и налагането на "истински ислямски лидер" в региона.

Военно-политическият аспект

Укрепването на сътрудничеството между Пакистан и Саудитска Арабия в сферата на отбраната и сигурността отразява редица съвременни политически тенденции в района на Средния Изток, т.е. от двете страни на Ормузкия пролив.

"Арабската пролет" и породеното от нея политическо преформатиране на региона, напускането на политическата сцена от редица признати в арабския свят авторитетни фигури (като Арафат, Кадафи или Мубарак), както и промяната на парадигмата на сирийския конфликт, изправиха Риад, от една страна, пред проблема за политическото лидерство и формирането нов център на властта, а от друга - за сигурността на неговите икономически, териториални и други интереси. Към това следва да добавим основателната тревога, породена от вълненията в Бахрейн (където през 2011 Риад изпрати ограничен военен контингент), Йемен и доминирания от шиитите Ирак, както и дестабилизирането на конституционната монархия в Йордания и усилващите се външнополитически позиции на шиитски Иран след отслабването на международните санкции.

Специално внимание изисква, разбира се, кризата в Сирия. Риад играе ключова роля в сирийската гражданска война, поставяйки си в началото и като основна цел свалянето на президента Башар Асад. С течение на времето обаче, както световните държави, така и Саудитска Арабия коригираха позициите си по този конфликт.

Както е известно, към края на 2013, ситуацията се промени, от една страна заради отказа на САЩ да осъществят въздушни удари срещу Сирия, а от друга страна - засилването на позициите на радикалните ислямисти в средите на опозицията накара Риад да осъзнае, че нещата могат да излязат от контрол и Кралството рискува да остане само срещу заливащия региона джихадизъм. Сред последиците от това би могла да стане дестабилизацията на самата Саудитска Арабия.

Всичко това принуди Риад да коригира външнополитическата си линия и отново да се замисли за промените в силовия баланс и укрепването на позициите си в региона. Тъкмо поради това Саудитите решиха да се обърнат към такъв доказан регионален партньор като Исламабад, форсирайки политическите и военни споразумения с него.

Пакистан, на свой ред, винаги е смятал за престижно и изгодно да поддържа стратегически контакти с Риад. От 60-те години на миналия век насам, Саудитска Арабия оказва дипломатическа, икономическа и политическа подкрепа на Пакистан. Традиционните двустранни връзки в сферата на отбраната, енергийната зависимост (Кралството доставя до 70% от необходимия на Пакистан петрол), посредническата роля на саудитското кралско семейство при разрешаването на вътрешнополитическите разногласия между властта и опозицията в Пакистан и в споровете между Исламабад и Вашингтон, както и личните симпатии - всичко това работи за сближаването между двете страни.

Сътрудничеството между Саудитска Арабия и Пакистан в сферата на отбраната стартира още през втората половина на ХХ век и се развиваше в две основни направления: обучаването от пакистански военни на средния и висшия команден състав на саудитските въоръжени сили и продажбата на оръжие от Пакистан на Саудитска Арабия. През 1967 започна реализацията на Двустранната програма за сътрудничество между армиите на двете страни. През 1982 пък беше създадена Организацията на саудитско-пакистанските въоръжени сили с централа в Риад. Освен подготовката на професионални кадри и обслужването от пакистански специалисти на саудитската военна техника, споразумението предвиждаше сътрудничество в сферата на военното производство и научните разработки.

Половин век по-късно тенденциите си остават същите, а промените засягат най-вече увеличаването на броя на военните експерти и мащабите на финансовите потоци. А основното различие с миналото е, че в момента Саудитска Арабия е силно заинтересована от военно-индустриалния потенциал на Пакистан.

Иранско-иракската война през 80-те години на миналия век промени представите на саудитското ръководство за сигурността на страната. Това накара Риад и Исламабад да стартират преговори за разгръщането на ограничен пакистански военен контингент на саудитска територия. Пакистанското военно присъствие на Арабския полуоство обаче скара Исламабад с Техеран.

Новият етап на сътрудничеството в сферата на отбраната и сигурността стартира през 2004, когато бяха проведени първите съвместни военни учения на саудитската и пакистанската армии "Остър меч" и бе взето решение те да продължат (последните се проведоха през 2011).

По ред причини, през 2010-2011 на Саудитите отново се наложи да наемат пакистански военни. Ситуцията беше изключително сложна и това накара Риад да се обърне към правителството на Пакистан. Саудитите обаче не се доверяваха особено на президента Зардари и предпочетоха да преговарят с тогавашния началник щаб на сухопътните войски генерал Ашфак Первез Каяни. Основната тема беше изпращането на пакистански офицери от резерва в Бахрейн за подпомагане на местните сили за сигурност, както и командироване на хора от пакистанските специални части в Саудитска Арабия за локализирането на евентуални вътрешни безредици. Всичко това се вписваше в концепцията на Риад за формирането на "единно военна сила и ясна йерархия в нейното командване", декларирана по-късно (през 2012) от принц Турки ал-Фейсал.
През 2011 обаче малцина обърнаха внимание на думите на генерал Каяни, който нарече Саудитска Арабия "най-важната държава за Пакистан". Въпросната година беше наситена със събития, довели до рязко изостряне на пакистанско-американските отношения, което измести основния външнополитически вектор на Исламабад от Вашингтон към Риад. Впрочем, за разлика от силно влияещия се от конюнктурата политически елит, пакистанските генерали винаги са държали на историческите формиралите се военни връзки с арабските монархии и най-вече със Саудитска Арабия.

Според мнозина анализатори, в момента саудитските сили за сигурност са в състояние да се справят с повечето вътрешни проблеми. Те обаче продължават да разчитат на чужди военни сили (и най-вече мюсалмани-сунити), ако ситуацията внезапно излезе от контрол. Ето защо през последните месеци дипломатическият трафик между Исламабад е Риад е изключително интензивен. Така, през януари 2014 се проведе първото посещение на саудитския външен министър в пакистанската столица след идването на власт на Науаз Шариф. Малко по-късно в Исламабад се появи и саудитският зам. министър на отбраната, който преговаря за подписването на редица двустранни споразумения, включително касаещи отбраната и сигурността (например за покупката на пакистански изтребители JF-17 Thunder). В началото на февруари пък, началник щаба на сухопътните войски на Пакистан генерал Рахел Шариф разговаря в Риад за координирането на съвместните военни учения "Остър меч" през 2014.

При посещението си в Пакистан, саудитският престолонаследник принц Салман бин Абдел Азис ал-Сауд обсъди и потвърди финансирането на редица икономически проекти. В същото време той посети някои ключови военни обекти, където се запозна с качествата на пакистанския изтребител (по китайски лиценз) JF-17 Thunder и декларира намерението на Саудитите да се включат в производството му.

Тоест, вече е налице принципно съгласие за подписване на договор между Исламабад и Риад за доставка на пакистанска военна техника. Той може да бъде парафиран в рамките на мащабно споразумение за военно-техническо сътрудничество, като мнозина анализатори го свързват и с напрегнатите отношения между Пакистан и Саудитска Арабия, от една страна, и САЩ - от друга.

Сътрудничеството в ядрената сфера

Както е известно, Пакистан категорично отрича всички информации за сътрудничество със Саудитска Арабия в ядрената сфера. В края на 2013, в отговор на поредната такава публикация на ВВС, външното министерство в Исламабад я характеризира като "съвършено безпочвена и вредна". Въпреки това обаче, напоследък в световните медии гъмжи от твърдения за евентуална ядрена сделка между Исламабад и Риад. Какво е заложено в основата на потенциалното им ядрено сътрудничество и защо въпросът е толкова актуален в момента?

Риад демонстрира интерес към пакистанската ядрена програма още през пролетта на 1998, веднага след първите ядрени изпитания в провинция Белуджистан. Решението за тях беше взето от Комисията по отбраната към горната палата на пакистанския парламент (Сената), председателствана от тогавашния (и сегашен) премиер Науаз Шариф. След наложените по този повод от Вашингтон икономически санкции срещу  Пакистан, Риад подкрепи властите в Исламабад, обещавайки да им доставя петрол по занижени цени.

Въпреки че пакистанските изпитания бяха отговор на проведените от Индия няколко дни по-рано, Саудитска Арабия преследваше собствените си интереси. По онова време пакистанско-саудитското сътрудничество в сферата на отбраната и сигурността вече беше натрупало богат опит. Така щабът на пакистанските сухопътни сили беше изпратил свои експерти за обучаване на саудитските военни, а Риад доставяше на Пакистан необходимото му въоръжение. Още от старта на разработването и, ядрената програма на Пакистан заема централно място в отбранителната доктрина на страната и Саудитите разчитаха, че в случай на нужда Исламабад ще им осигури своя "ядрен чадър", което, на свой ред, още повече сближаваше позициите на двете страни по много международни въпроси. Риад със сигурност разполага с конкретни планове за активиране на пакистанския ядрен потенциал при евентуална атака срещу Саудитска Арабия.

През 2011, в навечерието на налагането на международните санкции срещу Иран, бившият шеф на саудитското разузнаване принц Турки ал-Фейсал заяви, че "ако Иран създаде собствено ядрено оръжие, всички в региона ще сторят същото".

Световните медии отново повдигнаха въпроса за ядреното сътрудничество между Исламабад и Риад през 2013, което бе продиктувано от няколко фактора: "арабската пролет", политическото преформатиране в повечето държави от Близкия Изток, Женевските споразумения от ноември 2013, целящи отслабване на санкциите срещу Иран, предстоящото изтегляне на коалиционните части на САЩ/НАТО от Афганистан и активизирането на пакистанската външна политика в района на Персийския залив през 2013-2014.

На първо място, категоричното противопоставяне на иранската ядрена програма е сред доминиращите фактори в регионалната политика на Риад. В миналото, т.е. преди събитията от 2011 в Близкия Изток, Белият дом предоставяше на Саудитска Арабия определени гаранции за сигурността и срещу иранската ядрена заплаха. Въпреки това в Риад изпитваха силни съмнения относно тези гаранции, които се потвърдиха след т.нар. "преговори Женева-1". Саудитите се опасяват, че превръщането на Иран в "ядрена държава" ще наруши формиралия се силов баланс в региона. Затова в момента Риад не крие недоволството си от САЩ и западноевропейските им съюзници заради смекчаването на санкциите против Техеран. Както е известно антиамериканските и антисаудитски настроения сред шиитското население на Иран в миналото нееднократно са стимулирали недоволството на шиитите в Саудитска Арабия, Бахрейн и т.н. и монархиите от Персийския залив се опасяват от нови шиитски бунтове. Макар че повечето експерти гледат скептично на възможността за използване на ядрено оръжие, това не намалява опасенията на Риад от ограничен военен конфликт в региона.

В човешката история, ядреното оръжие е използвано само веднъж в съвременния свят и от няколко десетилетия насам е по-скоро фактор за сдържане. Тъй като не притежава собствен ядрен потенциал, Риад е заинтересован да може да използва този на Пакистан като фактор за предотвратяване на евентуална въоръжена агресия срещу Саудитска Арабия. Ето защо Кралството иска да развива политическото и икономическото сътрудничество с Исламабад и е готово да финансира развитието на пакистанския военен потенциал. На свой ред, усъвършенстването на този потенциал може да се използва като инструмент за политически натиск в региона, включително в отношенията с Индия, Иран и т.н. През ноември 2013 пакистанското външно министерство заяви, че "ядрената програма на страната е предназначена изключително за нейната самоотбрана и поддържане ниво на минимално сдържане".

На второ място, следва да посочим съществуващото напрежение в отношенията между САЩ и Саудитска Арабия. Първите признаци за това се появиха още през 2012, когато Белият дом остави на произвола на съдбата отдавнашния си съюзник - сваления президент на Египет Хосни Мубарак. Лекотата, с която Барак Обама се преориентира към подкрепа за наследника му Мохамед Морси, беше урок за всички монархии от Залива.

Изключително остро пред Саудитска Арабия продължава да стои и сирийският въпрос. Риад открито критикува своите западни съюзници, че са отстъпили в подкрепата си за сирийската опозиция. Стремейки се да разшири кръга на съюзниците си, Саудитска Арабия убеди Пакистан да подкрепи призива и за подпомагане на сирийското опозиционно "коалиционно правителство".

На трето място, си струва да анализираме такъв фактор, като изтеглянето на коалиционните части на САЩ/НАТО от Афганистан. Това неминуемо ще се отрази негативно на стратегическото сътрудничество между Исламабад и Вашингтон, както стана и през 80-те години на ХХ век след изтеглянето на съветските войски от Афганистан. Подобно развитие вероятно ще породи необходимостта от замяна на американската икономическа помощ за Пакистан със саудитска и в този контекст Исламабад наистина може да разчита на подкрепата на Риад. През март 2014 Саудитите вече отпуснаха на Пакистан 1,5 млрд. долара. Според съветника на пакистанския премиер по национална сигурност и външна политика Сартай Азис, въпросната сума е отпусната като икономическа помощ. Финансовите вливания в икономиката на Пакистан обаче водят до усилването на идеологическото, политическо и военно влияние на Риад върху Исламабад. В същото време Пакистан твърдо се придържа към позицията, че ядрената му програма се финансира изцяло с национални ресурси и се разработва от местни учени.

В основата на сътрудничеството си Пакистан и Саудитска Арабия поставят въпросите на сигурността, тъй като споделят общо стратегическо пространство в региона. Въз основа на това Исламабад очевидно смята, че следва да отговори положително на искането на Риад за ядрено сътрудничество (под една или друга форма).

Отговорът на аятоласите: опитите за формиране на алианс Иран-Оман

Стратегическата пакистанско-саудитска ос очевидно тревожи най-големия съперник на Риад - шиитският режим в Иран, който реагира на формирането и с търсенето на нови регионални съюзници. Така, в последно време се очертава забележим подем в иранско-оманските отношения. През май 2014 например беше осъществено, предизвикалото сериозен резонанс в района на Персийския залив официално посещение на иранска правителствена делегация, начело с президента Хасан Рухани, в Оман. Това е първото посещение на иранския държавен глава в Оман, след като зае поста си през август 2013. В делегацията бяха включени министрите на външните работи Мохамад Джавад Зариф, на петрола Бижан Намдар Зангене, на транспорта Абас Ахмад Акунди, както и ръководители на държавни агенции и големи ирански компании.

За развитието на двустранните връзки не се оказва пречка фактът, че Оман е член на известния с антииранските си настроения Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ), доминиран от Саудитска Арабия. Оман, който се опитва, доколкото е възможно, да се дистанцира от Риад и твърдата му позиция против Техеран, не подкрепя идеята за създаването на алианс между държавите-участнички в ССАДПЗ. Това беше ясно заявено в края на 2013, по време на регионалната среща на върха по проблемите на сигурността в Манама (Бахрейн) от външния министър на султаната Юсеф бин Алауи бин Абдала: "Ние сме против такъв съюз и макар че няма да пречим на създаването му, не възнамеряваме да участваме в него".

Мнозина арабски експерти още тогава коментираха, че причината за едно толкова остро заявление следва да се търси в сближаването на Оман с Техеран, тъй като е ясно, че новият арабски алианс ще бъде насочен най-вече против Иран. Докато Саудитска Арабия продължава с пълна сила конфронтацията с иранците, според някои медии, именно Оман е изиграл ролята на посредник между САЩ и Техеран в навечерето на подписването на споразумението с "шесторката" (САЩ, Русия, Великобритания, Франция, Китай и Германия) относно иранската ядрена програма. Самата възможност за подписването му се очерта в резултат от продължителните американско-ирански преговори в края на септември 2013, в навечерието на 68-та сесия на Генералната асамблея на ООН.

Има данни, че след избирането на Хасан Рухани за президент на Иран, в Оман са били проведени пет срещи между иранците и американците, като от страна на САЩ в тях са участвали заместник държавният секретар Уйлям Бърнс и съветникът на вицепрезидента по външната политика Джейк Съливан. При това са били обсъждани не само ядрената програма, но и въпроси, касаещи регионалната сигурност. В крайна сметка Иран се е съгласил да допусне през своя територия транзита на американски товари, предназначени за чуждестранния корпус в Афганистан. Твърди се също, че първият конвой от контейнери вече е преминал през Иран.

Впрочем, следва да отбележим, че макар Оман да е член на ССАДПЗ, където доминират Саудитите, по редица въпроси султанството се придържа към собствена позиция, отговаряща максимално на националните му интереси. Така, след като в края на декември 2013 четири от шестте държави, формирали през 1981 ССАДПЗ (Бахрейн, Кувейт, Катар и Саудитска Арабия) обявиха, че създават обща валута, по примера на еврото, Оман реши, че засега няма да се присъедини към тази инициатива. Друг пример за независимото поведение на Маскат по отношение на ССАДПЗ е фактът, че за разлика от Саудитска Арабия, Бахрейн и ОАЕ, Оман не осъжда открито външната политика на Катар и отказа да отзове посланика си от Доха.

Ето защо не е чудно че оманците поддържат добри отношения с Иран, включително в икономическата сфера. След като загубиха европейския пазар заради санкциите, иранските власти концентрираха усилията си върху намирането на нови клиенти, най-вече сред собствените си съседи. Така, през август 2013 Техеран успя да се споразумее с Оман за изграждането на трябопровод, по който иранският газ ще се транспортира до оманските заводи за производство на втечнен природен газ. При посещението си в Иран през есента на 2013 министърът на петрола на Оман Мохамед ал-Рамхи съобщи, че изграждането на газопровода ще приключи за две-три години. В подписания от министрите на енергетиката на двете страни меморандум се предвижда износа, през следващите 25 години, на ирански природен газ на обща стойност 60 млрд. долара. Впрочем, според информация от сайта WikiLeaks, САЩ са оказали силен натиск върху Оман да се откаже от договора с иранците и да си потърси алтернативни доставчици - например Катар.

Въпреки това, по време на посещението на иранския президент Рухани в Оман през май 2014, всички тези устни споразумения, придобиха съвсем конкретни измерения. Иран подписа с Оман договор за доставката на природен газ в обем не по-малко от 10 млрд. куб. м годишно. Както обяви пред медиите иранският министър на петрола Бижан Намдар Зангане, подписването му е било предшествено от множество продължителни срещи и преговори между страните, като окончателното решение за съдбата на договора е било взето по време на официалното посещение на оманския султан Кабус в Техеран през есента на 2013. Споразумението предвижда, че изграждането на всички наземни и морски съоръжения, както и полагането на тръбите на новия газопровод, ще се финансират от Оман. Тези средства ще се компенсират от бъдещите приходи от продажбата на газа както в самия Оман, така и в съседните държави.

Газопроводът ще тръгва от находището Южен Парс в Персийския залив, като общата му дължина ще бъде 350 км, 200 от които ще са по морското дъно, а 150 - по суша. Според иранската агенция IRNA, споразумението предвижда и създаването на съвместна иранско-оманска газова компания, която ще поеме "всички въпроси, свързани с маркетинга, техническото обслужване на газопровода и помпените станции към него, и ще взема стратегическите решения, касаещи с търговията с газа". Както заяви иранския министър на петрола, общата стойносст на проекта е почти един милиард долара, а реализацията му ще отнеме по-малко от три години.

Показателно е, че иранците използваха посещението на президента Рухани в Оман за активната пропаганда на своята визия и новата си регионална политика. Както подчерта в Маскат иранският външен министър Мохамад Джавад Зариф, страната му е готова да сътрудничи с всички държави от ССАДПЗ. Според него: "Иран е готов да установи стабилни и братски отношения с всички държави от региона". Впрочем, през декември 2013 Зариф посети Кувейт, Катар, Оман и ОАЕ, но не се появи в Саудитска Арабия, въпреки, че именно тя е ключовият играч в ССАДПЗ.

Иранският външен министър акцентира върху необходимостта от сътрудничество за преодоляване на проблемите и трудностите, отбелязвайки, че "регионът няма нужда от още една война". Според Зариф, добрите отношения между Техеран и Маскат могат да послужат за пример на другите държави от региона. В тази връзка той специално подчерта голямата роля на султана на Оман Кабус за "сближаването на визиите на страните от Персийския залив".

Анализът на казаното дотук, позволява да направим извод, че макар султанството Оман да е арабска държава, разположена на Арабския полуостров, то спазва определена политическа дистанция от другите страни в региона, тъй като не иска да попадне под контрола на най-мощната и богата измежду тях - Саудитска Арабия. В същото време това позволява на оманците да поддържат добри отношения не само с Иран, но и с много други държави по света, стриктно придържайки се към политика на мир, добросъседства и ненамеса във вътрешните работи на останалите.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}