20
Пет, Сеп
24 New Articles

Египтянинът Хамед Абдел-Самад е роден през 1972 в Гиза (един от сателитните градове на Кайро), в семейството на имам. Учи английски и френски в Кайро, а през 1995 започва да изучава политически науки в университета на Аугсбург, Германия, където живее и днес. През 2009 защитава докторска степен в Мюнхенския университет. Автор е на няколко книги, в които подлага на остра критика радикалния ислямизъм и "джихадизма" и призовава за "ислямско просвещение" в Европа, което да доведе до отхвърляне законите на шариата, неравенството между половете, прозелитизма и агресивността спрямо останалите религии.  Абдел-Самад критикува западноевропейските правителства заради "прекалено мекото" им отношение към радикалните ислямисти и игнориране опасенията на коренните европейци. Сред по-известните му творби са "Сбогуването ми с небето" и "Залезът на ислямския свят", които пораждат изключително остра реакция сред радикално-ислямистките кръгове в Близкия Изток и Европа, като един от техните представители - професорът от Ислямския университет "Ал-Азхар" в Кайро Махмуд Шаабан го обявява за "еретик, който трябва да бъде убит". В резултат той е поставен под закрилата на немската полиция. В началото на април 2014 се появи поредната книга на Абдел-Самад "Ислямският фашизъм", превърнала се в бестселър в Германия.

Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Дитрих Александър и "Ди Велт"

 

- Сравнително наскоро в Египет 529 членове на организацията "Мюсюлмански братя" бяха осъдени на смърт в резултат от ускорен съдебен процес, чиято законност поражда съмнения. Други 683-ма обвиняеми са застрашени от същата участ. Какво мислите за тези процеси?

- Без съмнение, това не е най-добрия начин за сдържане на терористите, той води само до появата на нови мъченици, които да се превърнат в пример за новото поколение джихадисти. От тази присъда печелят най-много именно "Мюсюлманските братя", защото светът вече не дискутира продължаващите терористични нападения, тъй като вниманието му е привлечено от тази несправедливост по отношения на тях. По този начин няма как да бъде прекратено насилието, а разделението и поляризацията на обществото в страната се задълбочават.

- Тоест, смятате, че тези процеси ще породят проблеми на бъдещия Египет, включително и на новия президент и върховен главнокомандващ маршал Абдул-Фатах Ас-Сиси?

- Мнозина египтяни смятат Ас-Сиси за месия и му възлагат огромни надежди. Той обаче е наясно, че страната е изправена пред много сериозни проблеми, които президентът не може да реши. Знае и, че същата тази тълпа, която толкова бурно го приветства в момента, ще излезе на протести срещу него, както излезе да протестира срещу Хосни Мубарак и Мохамед Морси, тъй като те не постигнаха толкова желаните от народа стабилност и просперитет. Ерата на диктатурата в Египет приключи, но липсата на диктатура не означава, че тя автоматично ще бъде заменена от демокрация.

- Очевидно сте силно песимистично настроен относно бъдещето на арабско-ислямския свят, като цяло. Това се вижда и в най-новата ви, четвърта поред книга. Струва ми се, че тезите ви стават все по-радикални. Така ли е наистина?

- Не е вярно! Често чувам, че съм радикален и обичам да споря. Всъщност, просто съм рационален човек, който нарича нещата с истинските им имена. Винаги съм бил такъв. И когато твърдя, че на исляма са присъщи някои фашистки признаци, това не е просто провокация.

- В чисто семантичен план обаче, подобно твърдение звучи много по-остро от всичко, което сте писали или казвали досега. Използването на термина "фашизъм" по отношение на политическия ислям със сигурност е нещо ново.

- За европейците и особено за германците това може да звучи остро и провокационно. Но, какво представлява фашизмът? Това е политическа религия, със своите догми, пророци и харизматичен водач, който уж има свещената мисия да обедини нацията и да победи всичките и врагове. Именно това представлява и ислямът. Фашизмът разделя света на приятели и врагове. В исляма светът се дели на вярващи и неверници. Теорията за заговора във фашизма, усещането за унижение и драматичен упадък, неистовото желание да отмъстиш, както и лишаването на противника от всички човешки черти - всичко това го има и в исляма и особено в езика, използван от политическия ислям. Смесицата от комплекса за непълноценност и желанието за световно господство, както и илюзията за безсилие и всемогъщество, обединяват ислямизма и фашизма. В книгата си споменавам 14-те тезиса на Умберто Еко за т.нар. "ур-фашизъм" (т.е. вечният фашизъм). И в ислямизма виждаме същото: култът към традицията, отношението към съвременността и контрареволюцията срещу Просвещението, теорията за заговора и махизма. Всъщност, на ислямистите им липсва само едно нещо - машина за масово унищожение на хора, с каквато са разполагали сталинистите и нацистите. Ислямизмът на няколко пъти търпи поражение, но никога не е бил наказван, за разлика от нацизма в Германия или фашизма в Италия. Това е и причината съществуването на ислямския фашизъм да се проточи толкова.

- Бихте ли стигнали дотам да твърдите, че политическият "фашистки" ислям може да вкара света в Трета световна война, ако се сдобие с достатъчно разрушително оръжие?

- Може би няма да е точно Трета световна война, но ще станем свидетели на битка с апокалиптични мащаби. Ислямистите ще започнат да отмъщават на неверниците. В по-ограничени размери това може да се види в онези сирийски градове, които се контролират от бунтовниците-ислямисти. Там хората биват убивани просто защото са християни, дори и децата. Да екзекутираш някого само заради религиозната или националната му принадлежност си е чиста проба фашизъм. И можем да го видим навсякъде, където ислямистите вземат властта: в Ирак, Афганистан, Сомали, Судан, Нигерия - без значение къде точно.

- А какво мислите за т.нар. "умерен ислям"? Наистина ли има такъв?

- От доста време насам пред очите ни е един отличен пример, какъвто е уж умереният ислям в Турция, управлявана от Реджеп Тайип Ердоган. Политическият опортюнизъм на Запада не позволяваше на тази система да покаже истинското си лице. Едва сега, по време на кризата, т.е. когато тя трябваше да премине през истинска политически и демократическа проверка, видяхме, че и там са налице същите фашистки тенденции.

- Тоест, става дума за вълк в овча кожа, или, както твърдите в последната си книга, за "демокрацията като Троянски кон"?

- Точно така. Ислямистът, стремящ се към властта, не е заинтересован от демокрацията. Той просто не вярва в нея, той вярва само в господството на Бога. Той не е заинтересован от борбата с безработицата, а иска да наложи определен морален ред в обществото, а след това и в целия останал свят.

- Нещо като Божие царство на земята?

- Да, и това е единственото, което го мотивира да участва в политиката. Той не уважава създадените от обществото институции, като парламентите и съдебните органи, тъй като според него Бог вече е дал на хората своите закони още преди 1400 години и те просто следва стриктно да се прилагат.

- Това означава, че диалогът с подобни хора е невъзможен...

- В този случай диалогът е просто загуба на време. Западът дълго време поддържаше диалога с Ердоган, но в крайна сметка се оказа излъган.  Т.нар. реформи, осъществявани от турския лидер, повече приличат на закони за укрепване на собственото му влияние. "Умереният ислям" е измислица на западните експерти по исляма. Съчетаването на умереността и исляма е парадокс, тези понятия не се пресичат. Истината за ислямистите е зададена веднъж завинаги още преди много столетия. Което също е ключова характеристика на фашизма.

- Това, което казвате, очевидно е опасно. Заплашват да ви убият, полицията ви пази постоянно, семейството и приятелите ви са в опасност. Тоест, рискувате живота си заради своите убеждения. Смятате ли се за мъченик?

- Не. Не ми харесва тази дума, нито мирогледът, стоящ зад нея. Много обичам живота, въпреки всички трудности и проблеми, с които се сблъсквам. Наложи ми се дълго да търся подход към този начин на живот, много неща пожертвах и много изгубих за да стигна дотук. Този подход към живота се нарича свобода. Това означава, че никой не може да ограничава моите морални принципи, това, което мисля и говоря. Фактът, че в нашия свят има хора, които не могат да го приемат, не е мой проблем. Никого не съм убивал, нито смятам да го правя. Никога не съм подлагал на съмнение правото на живот на всеки човек. Не мисля, че има нещо, за което си струва да умреш. Но не мисля и да смекчавам или ограничавам своите мисли и думи, просто защото на някои не се харесва това, което казвам. Не искам и нямам нужда от такъв живот.

- Да се върнем отново към въпроса за исляма и демокрацията. Президентът на Египет от средите на "Мюсюлманските братя" Мохамед Морси беше избран по демократичен начин, но след това бе свален с откровено недемократични средства. Какво куцаше в управлението на Морси?

- Морси нямаше план за Египет. "Мюсюлманските братя" разполагаха само с голи лозунги. Неочаквано обаче им се наложи да управляват икономиката, външната политика и туризма. Те го правеха изключително непрофесионално, концентрирайки се единствено върху обществения морал. Ислямистите нямаха план, имаха само морални ограничания. Ето защо, инфилтрирайки се в органите на властта, те ограничиха свободата, особено на жените.

- Смятате ли, че новият военен режим, който мнозина сравняват с този на Мубарак, е просто по-малкото зло?

- Със сигурност това е по-малкото зло. Макар че не става дума за точно повторение на модела на Мубарак, а на една по-либерална негова версия. Този режим също не е демократичен, защото демокрацията не възниква във вакуум. Арабско-ислямският свят, като цяло, още не е узрял за демократичните структури. Все пак, военният режим, икономиката и обществото се обединени от един общ знаменател. Бизнесът, индустрията, туризмът са онези сфери, в които може да се дискутира и да се постигат компромиси. "Мюсюлманските братя" живееха в съвършено различен свят. Те допуснаха почти фаталната грешка да повярват, че могат да превърнат Египет във втори Иран. Победата на демократични избори не дава карт-бланш за подобни трансформации.

- Това е вярно. Демокрацията трябва да бъде изпълнена с реално съдържание. В този смисъл, способна ли е някоя държава от арабско-ислямския свят да се нагърби с ролята на пионер в тази сфера?

- Не мисля. Все пак, възможно е в обозримо бъдеще нещо подобно да се опита да стори Тунис - това е малка държава, където гражданското общество е нелошо организирано, а Западът подкрепя развитието на обществените и демократични структури.

- В последната си книга се обръщате към едно момче, което ви пише, че благодарение на заплахите на ислямистите към вас е разбрало за вашите идеи. Смятате ли, че заплахите за разправа са се оказали полезни за популяризирането на възгледите ви?

- Като цяло, да и това илюстрира глупостта на фанатиците. Те не разбират, че ако забранят някоя книга или принудят автора и да млъкне, това обикновено има обратен ефект. Те казват: трябва да го убием! Хората обаче започват да се питат: защо? Какво твърди този човек? Само защото ислямистите живеят в свой, собствен затворен свят и общуват единствено помежду си, те смятат, че заплахите им могат да принудят хората да млъкнат. Това е смешно и наивно.

- Твърдите, че с книгата си сте бръкнали в гнездо на оси. Обикновено, подобни гнезда се изгарят. Каква е вашата стратегия за борба с политическия ислям? Има ли средство за това - може ли например да се използва икономическият успех на съперничещата му - демократична - система?

- Болестта трябва да е правилно диагностицирана. Доскоро нямаше възможност да се постави точна диагноза. В този смисъл се смятам за диагностик. Карл Краус беше казал: "Не мога да сортирам яйца, но разбирам, кога едно яйце е развалено". Става дума за хроничните болести на арабските общества: недостатъчно образование, недостиг на икономически структури, корупция, патернализъм... списъкът е дълъг. Това е блатото, в което фашизоидният ислямизъм се опитва да вкара хората, затънали в тресавището на разочарованията. Ислямистите са безкрайно далеч от съвременния свят. За техните последователи е много по-лесно да се занимават с идеологии, а не с реалните проблеми. Един проповедник, когото на Запад кой знае защо смятат за умерен, убедено твърди, че икономическият упадък е започнал именно, когато сме престанали да гледаме сериозно на джихада. На практика, той предлага нови завоевателни войни против християнските държави, налагане на данък върху християните и евреите и поробване на враговете на "правата вяра". Паралелите с фашизма са плашещо очевидни, това е антихуманно. Всички тези неща подхранват ислямистките митове и са безкрайно далеч от реалността. Те обаче формират изкривена и невярна визия за света, от която човек понякога просто не може да се измъкне.

- Тоест, ислямът и демокрацията са несъвместими?

- Не, разбира се. Твърдейки, че те са несъвместими само задълбочаваме заболяването и отлагаме лечението му. Истинският ислям е като "истинския социализъм", т.е. нещо прекрасно, което за съжаление не съществува никъде по света. Мюсюлманският свят се самозаблуждава, смятайки, че ислямската система може да бъде демократична. Демокрацията означава, че хората вземат решенията. Ислямът смята, че това право принадлежи единствено на Бога.

- Това звучи безнадеждно и едва ли е вдъхновяващо за милиард и половина мюсюлмани по света...

-  Арабско-ислямските общества искат да са модерни и успешни. Но, ако искам да конструирам един автомобил например, трябва първо да познавам законите на физиката, механиката и дори правилата за защита на околната среда, действащи в съвременния свят. След това трябва да видя, с какви материали разполагам. При това не ми е необходимо отново да изобретявам колелото. Достатъчно е да съм наясно, кои материали са подходящи за автомобилостроенето, и кои - не. Говеждата тор и автомобилът не си подхождат. Да се настоява, че говеждата тор следва да се използва при създаването на автомобила е фатална грешка. По отношение на въпроса за исляма и демокрацията: на Запад има интелектуалци, които твърдят, че има начин автомобилът да тръгне и с говежда тор. Това обаче няма да помогне за самоусъвършенстването, това е просто анестезия, т.е. упойка. Мюсюлманите не конструират автомобили, но ги купуват. Защо това да не е възможно и по отношение на демокрацията? Трябва да настояваме те да споделят нашите културни ценности, дори това да се оказва понякога преграда.

- Наричате исляма "остаряла религия", спряла да се развива някъде през ХV век и затова живееща в свое собствено Средновековие. Означава ли това, че ислямският свят ще трябва да премине през всичко това, което Европа е преживяла през средновековната епоха?

- Точно така. Очаква ни религиозна война с планетарни мащаби между сунити и шиити. И ни остава само да се надяваме, че след нея ще бъде осъществена Реформация, като тази в някогашна Европа. Не можем да си затваряме очите за това, но цената ще бъде висока. Огромни маси млади хора могат да бъдат привлечени и пожертвани в религиозните войни.

- Покойният Самюел Хънтингтън говореше за "цивилизационен сблъсък", имайки предвид исляма и западната цивилизация. Вие пък говорите за "вътрешноцивилизационен сблъсък", за вътрешноарабска война. За какво става дума?

- Свидетели сме на разгаряща се идеологическа война между съвременната, ориентирана към Запада, класа, която частично престана да е зависима от официалната гледна точка и религиозното господство на исляма, и традиционните сили, които се боят от свободата. Фашизмът винаги е черпел сили от този страх. Войната се възприема от фашистите, както и от ислямистите, като шанс за прераждане. Според тях, мирът в света може да бъде възстановен само ако всички хора приемат исляма. И това не е просто ислямизъм, така пише в Корана. Можем да противодействаме на това, само ако се обърнем към корените на тази идеология, без да бъдем ограничавани от каквито и да било табута, и ги изтръгнем. Който смята, че подобен подход е прекалено радикален, просто подценява проблема.

- Когато, през ноември 2013, изчезнахте за два дни в Кайро, мнозина се опасявяаха за живота ви. Какво всъщност се случи тогава?

- Четирима души ме качиха насила в колата си и ме откараха в някаква къща. Държаха се зле, биеха ме и с опрян в главата ми пистолет ме принудиха да подпиша някакви документи, чието съдържание не можах да видя. Когато все пак ме пуснаха, попаднах на най-глупавия полицай в света. Всъщност, единственото, което искаше египетската полиция беше да докаже, че е действала по правилата. Истината обаче е, че властите не успяха да гарантират личната ми сигурност. Сега ги съдя, но тъй като за това разследване отговаря същият отдел в полицията, срещу който водя дело, няма да се случи нищо.

- Този случай беше ли свързан със заплахите на ислямистите, че ще бъдете убит?

- Не, тук ставаше дума просто за пари. Това бяха криминални елементи, действащи по поръчка. След революцията и свалянето на Мубарак бях изпълнен с оптимизъм и вложих всичките си спестявания в една египетска компания. Днес в нея работят сто души, а брат ми заемаше важен пост в ръководството и. Постепенно обаче, съдружниците му я превърнаха в семейна фирма и започнаха да се занимават с откровено криминален и опасен бизнес. Затова брат ми напусна управлението на компанията, а аз поисках да ми върнат инвестициите. Трябваше да ми изплатят първия транш от 27 хиляди евро и тъкмо тогава бях отвлечен. Делото срещу тях продължава и днес.

- Това сигурно ви се е отразило много зле?

- Така е. След като се прибрах в Германия, цяла седмица се лекувах при един известен психиатър. Беше ми трудно да се върна към ежедневните си задължения, загубих увереността си. Мислех си, че опасността да бъда убит е най-лошото, което би могло да ми се случи в Египет, но бърках. Египетското правителство губи контрола си над хората, а и те започват да губят контрол над себе си. В същото време висшето мюсюлманско духовенство се вълнува от въпроси като този, дали Пророкът може да показван в някой филм или не. Всичко това е безкрайно далеч от реалността, затова се опасявам, че един ден ще се появи някой и ще каже: "Знам как да се оправя с проблемите". И тогава на сцената ще излезе фашизмът.

{backbutton}

Barry Rubin and Wolfgang Schwanitz, Nazis, Islamists, and the Making of the Modern Middle East. Yale University Press, 2014

Навремето бяхме свикнали да гледаме снизходително на теориите за специфичната роля на "великите мъже" в историята, не само защото понятието "велик мъж" намирисваше на сексизъм, да не говорим, че беше демоде. Мнозина смятаха, че само невежият може да си позволи да игнорира силите на световната история - като възхода на средната класа или борбата на пролетариата например, и да акцентира върху ролата на личността. Опитайте обаче да си представите най-новата история на света без Мао, Ленин или Хитлер. Наистина великите и наистина ужасните исторически личности действително променят света.

В новата си книга "Нацистите, ислямистите и формирането на съвременния Близък Изток"  Бари Рубин (професор в Интердисциплинарния център в Херцлия, Израел, починал през февруари 2014) и Волфгант Шваниц (бивш преподавател в Принстънския университет) включват в кохортата на "великите мъже" една доста тъмна фигура - Амин ал-Хусейни, велик мюфтия на Йерусалим, близък приятел на Хитлер и привърженик на радикалния ислямизъм. Ал-Хусейни дълги години е несменяем лидер на палестинците, докато през 1968 избира за свой наследник племенника си Ясер Арафат. Ако навремето германците не бяха решили да пратят Ленин в Санкт Петербург в пломбиран вагон, нямаше да избухне Октомврийската революция. Ако Хинденбург не беше назначил Хитлер за канцлер, нямаше да бъде създаден нацисткият режим в Германия. Ако пък британците не бяха направили през 1921 Ал-Хусейни велик мюфтия, като награда за шпионските му услуги в полза на Короната,... светът нямаше да стане свидетел на ужасяващото "Окончателно решение" на еврейския въпрос от нацистите.

Поне това твърдят в книгата си Рубин и Шваниц, според които именно Ал-Хусейни е (ни повече, ни по-малко) истинският архитект на "Окончателното решение". Те смятат, че мюфтията съвсем не е бил просто един от съюзниците на германските нацисти. Напротив, той е упражнявал толкова силно влияние върху фюрера, че спокойно може да се смята за автор на най-чудовищния проект на нацистка Германия - масовото изтребление на европейското еврейство.

Идеята, че Ал-Хусейни е манипулирал Адолф Хитлер изглежда невероятна, дори налудничава. Всъщност, Рубин и Шваниц са историци, преследващи определена политическа цел: да докажат, че ислямският Близък Изток е пропит от духа на убийствен антисемитизъм и поради това представят Ал-Хусейни като демонична фигура, способна да се конкурира със самия Хитлер.

При това обаче, от конструкциите, които предлагат в книгата си Рубин и Шваниц, могат да се направят сериозни и дори опасни изводи. Защо Ал-Хусейни изпитва толкова яростна омраза към евреите? Отговорът на двамата автори е един, единствен - заради еврейската колонизация на Палестина. Тоест, ако следваме докрай логиката на Рубин и Шваниц (нещо, което самите автори предпочитат да не правят), ще стигнем до опасния и абсурден извод, че отговорността за Холокоста лежи върху ционизма. Защото, според логиката на авторите, ако не е била стартираната от ционистите колонизация на Палестина, не би възникнал и арабският антисемитизъм, т.е.нямаше да се появи Ал-Хусейни, нито пък "Окончателното решение". Авторите използват историята като аргумент за собствената си политическа интерпретация на арабско-израелския конфликт, без да осъзнават, колко рискована е подмяната на историческия анализ с откровено политически конструкции.

Ал-Хусейни и Хитлер

Това че Ал-Хусейни е бил радикален антисемит едва ли е нещо ново, всъщност то отдавна е известно. Макар че заема поста си като британско протеже, той приветства нацизма и се изявява като по-яростен антисемит дори от Хитлер. Великият мюфтия неведнъж декларира, че Близкият Изток трябва да се избави от евреите. Той прекарва годините на Втората световна война в Берлин, където е обект на специалното внимание на нацистката върхушка. Режимът му осигурява годишна издръжка от 12 милиона долара. Хитлер, който не крие възхищението си от мъжествения външен вид на мюфтията, неговия ентусиазъм и "арийските" му сини очи, му обещава, че евреите в Палестина също ще бъдат унищожени, веднага след като танковете на Ромел пробият британската отбрана в Египет и влязат на територията на ционистките селища.

Амин ал-Хусейни и Хайнрих Химлер

По време на пътуванията си в окупираната от нацистите Полша, Ал-Хусейни често се среща с Адолф Айхман и Хайнрих Химлер, а след войната помага на първия да избяга в Аржентина. Най-важната задача, която му поставят нацистите по време на Втората световна война, е да вербува в Босна доброволци за СС. Смята се също, че е посещавал концлагера в Освиенцим и е виждал газовите камери. Гледката вероятно го е зарадвала, но истината е, че повече го е бивало в словесните тиради, отколкото в практическите действия.

Въпреки това, Рубин и Шваниц смело лансират тезата, че именно даденото от Хитлер на Ал-Хусейни обещание да не се позволи на евреите да се преселят в Палестина е тласнало фюрера през 1941 към решението да унищожи европейското еврейство. Несъмнено е, че мюфтията се обявява за геноцид на евреите още преди Хитлер - нещо, което Рубин и Шваниц показват нагледно в книгата си. Подобно на Хитлер, той ги смята за "полухора" и паразити. Но идеята, че именно мюфтията е навел Хитлер на мисълта за "Окончателното решение", се базира на едно единствено свидетелство от трета ръка, което при това трудно може да се приеме за надеждно, а именно - на твърденията, които скандално известният лидер на унгарските евреи Рудолф Кастнер приписва на подчинения на Айхман Дитер Вислецени. На свой ред, Рубин и Шварц, кой знае защо, ги слагат в устата на самия Айхман.

Както посочва Кристофър Браунинг, решението на Хитлер да възприеме тактиката на геноцид на евреите, най-вероятно е свързано с възторга му от "мълниеносното" овладяване на огромни руски територии през лятото на 1941. В резултат от това фюрерът се отказва от лансираната преди това смътна на идея да изпрати милиони евреи "оттатък Урал" и, поддавайки се на еуфорията на вече постигнатата (както му се струва тогава) победа, решава да превърне новите си източни владения в Judefrei (т.е. свободни от евреи) по най-простия и ужасяващ начин от всички възможни.

Впрочем, макар че Ал-Хусейни едва ли е внушил на Хитлер идеята за Холокоста, думите и действията му наистина са били чудовщни. В спомените си той се хвали, че е попречил на хиляди еврейски деца да стигнат до Палестина през 1942 и 1943 и не крие радостта си, че, вместо това, те са изпратени да умрат в Полша. След войната, създателят на "Мюсюлманските братя" Хасан ал-Банна възхвалява Ал-Хусейни с думите: "Какъв герой, какъв прекрасен човек! Германия и Хитлер вече ги няма, но Амин ал-Хусейни продължава своята битка".

В книгата си обаче, Рубин и Шваниц възлагат на Ал-Хусени отговорността не само за онова, очевидно зло, което е извършил с думите и делата си, но и за Холокоста, както впрочем и за последвалото създаване на Израел и за целия арабско-израелски конфликт. Според тях, Израел възниква най-вече, защото през 1939 Великият мюфтия отхвърля Бялата книга, а през 1947 яростно се обявява против плана на ООН за подялба на Палестина. Ако не е била заетата от мюфтията позиция, твърдят те, арабите вероятно са щели да приемат британските условия и скоро след това да овладеят цяла Палестина. Защото, на практика, Бялата книга, която предвижда прекратяване на еврейската емиграция в Палестина в рамките на пет години, им обещава именно това. Тя предполага прокламирането на двунационална държава едва след десет години, т.е. когато арабите със сигурност биха били мнозинство в нея.

И така, без Великия Мюфтия нямаше да има Израел. Впрочем, според Рубин и Шваниц, Ал-Хусейни е отговорен и за липсата на мир между Израел и по-голямата част от арабския свят. Двамата автори твърдят, че зад радикализма в близкоизточната политика от 30-години на миналия век до наши дни стои един човек - Великият мюфтия, създал положителния имидж на безкомпромисната антиизраелска съпротива. Именно след него многобройните арабски демагози започват да прокарват тезата, че противопоставянето на Израел и Запада е героизъм, а всеки компромис е предателство. Именно благодарение на Ал-Хусейни в близкоизточния политически дискурс се утвърждава презрението към практическата страна на проблемите и постоянното връщане към спомена за доблестните, но пропаднали опити за реванш срещу еврейската държава.

Рубин и Шваниц смятат Ал-Хусейни за ключова фигура в историята на близкоизточния радикализъм. Този подход обаче е свързан с редица очевидни проблеми. Ал-Хусейни никога не е бил нито влиятелен лидер, нито авторитетен богослов, нито – още повече – държавен глава, като Гамал Абдел Насър например. Авторите дори не се опитват да докажат, че Ал-Хусейни действително е изиграл във формирането на антизападната доктрина роля, сравнима с тази на идеолога на „Мюсюлманските братя” Саид Кутб. Радикалната позиция на Ал-Хусейни е била и продължава да е привлекателна за арабския пиар, но нещата тук не опират до самия мюфтия, а до настроенията на арабската улица, която и до днес приема като предателство всяка отстъпка пред Израел и Запада. Тоест, радикализмът на Ал-Хусейни е значим само, защото намира отклик в арабската култура.

Ако мюфтията беше подкрепил британската Бяла книга за Палестина, историята би се развила по същия начин. Евреите не биха я приели, тъй като тя на практика гарантира доминацията на арабското мнозинство. Впрочем, палестинците бързо осъзнават, колко изгодна сделка им предлага Великобритания. Макар че през 1939 Великият мюфтия я отхвърля, следвайки лозунга на Върховния арабски комитет: „Британците в морето, а евреите в земята”, други палестински лидери, включително собственият му брат Джамал ал-Хусейни и Муса ал-Алами, които се събират на следващата година в Багдад, приемат съдържащите с нея условия. Странно е, че в книгата си Рубин и Шваниц игнорират този факт. Лондон допълнително успокоява арабите, ограничавайки еврейската имиграция по време на войната до нищожни размери, много по-малки от съдържащите се в „Бялата книга”.

Рубен и Шваниц коментират и отказа на арабите да приемат плана на ООН от 1947 за подялбата на Палестина. Те го смятат за поредната пропусната от палестинците възможност, при това отново заради екстремиста Ал-Хусейни. Тук обаче двамата автори стъпват на още по-хлъзгава почва. Както е известо, когато е приета въпросната резолюция на ООН, арабският свят е залят от протестни демонстрации и арабските правителство започват войната именно заради провокираните от резолюцията масови вълнения. Планът на ООН е неприемлив за палестинците, тъй като почти половината от тях следва да се примирят с ролята на малцинство, управлявано от евреите. Заселниците е трябвало да получат над половината палестинска територия, включително най-плодородните земеделски земи, макар че евреите да са доста под половината население. Разбира се, арабските държави биха могли да отхвърлят всеки план за подялба на Палестина, но на фона на уличните демонстрации те със сигурност не биха могли да подкрепят този. Тоест, Ал-Хусейни има само косвено отношение към решението на арабите да започнат война с евреите.

Симпатиите към нацистка Германия в арабския свят

В същото време е безспорен факт, че симпатиите и съчувствието към нацистите са широко разпространени в арабския свят. Дори и днес близостта на Великия мюфтия с Хитлер по-скоро подобрява, отколкото вреди на имиджа му. Нито една арабска държава никога не си е позволявала да прогони от територията си нацистки военни престъпници – напротив, арабските режими предоставят убежище на хиляди бивши нацисти, много от които са участвали във военни престъпления. След Втората световна война Египет и Сирия в продължение на десетилетия са управлявани от симпатизиращия на нацистите Насър и обкръжението му, и от Асад и неговата партия БААС. Съветникът на Насър и бивш нацистки генерал Йохан фон Леерс го запознава с т.нар. „Протоколи на сионските мъдреци”, които след това, именно благодарение на Насър, се превръщат в каноничен текст в целия Близък Изток. Дори Ануар Садат, който по-късно сключва мир с Израел, в началото на кариерата си сътрудничи с нацистите и когато, през 1953, се появяват слухове, че Хитлер е жив, Садат му пише пламенно открито писмо, в казва: „поздравявам ви от цялото си сърце, защото, макар да изглежда, че загубихте, вие сте истинският победител. В Германия името ви стана безсмъртно и това е достатъчен повод за гордост”.

В книгата си, Рубин и Шваниц отделят място на връзките между нацистите и ислямистите с Макс фон Опенхайм, които през 2013 бяха предмет на интересна дискусия в Tablet между Уолтър Лакьор и Лайънъл Госмън. Както е известно, Опенхайм ръководи опитите на Германия да организира общоислямски джихад по време на Първата световна война и продължава да работи за Берлин и по време на Втората световна. Рубин и Шваниц твърдят, че той е син на евреи, приели католицизма, когато е бил дете, макар всъщност майка му да е католичка, а бащата – евреин, приел християнството още преди раждането на сина си. Но, ако не обръщаме внимание на подобни грешки, историята за това как в разгара на Първата световна война Германия опитва да вдигне мюсюлманите на бунт срещу британските власти и, как сътрудничи с турските власти, по времето, когато последните осъществяват геноцида срещу арменците и други малцинства в империята, е доста увлекателна.

Въпреки че преувеличават ролята на Ал-Хусейни, Рубин и Шваниц са свършили добра работа, демонстрирайки мащабите на партньорството между Германия и ислямистите. Това е най-добрата част от книгата им. В Германия съществува дълга традиция на поощряване на джихада, далеч преди Хитлер да дойде на власт. Макс фон Опенхайм обаче не е причина за появата на терористите-самоубийци през ХХІ век, също както и Великия мюфтия или Хитлер.

Връзките с германците не обясняват ислямския радикализъм, а са само част от фона. Рубин и Шваниц твърдят, че книгата им е поглед към миналото, помагащ да разберем настоящето, но за целта е необходим по-щателен анализ, който да отделя по-голямо внимание на съвременния, обзет от конфликти Близък Изток. Действително, примерът на мюфтията продължава да вдъхновява онези, които мечтаят да унищожат Израел и да създадат чисто мюсюлмански Близък Изток без евреи и християни. Но това не означава, че Ал-Хусейни е променил историята. В арабския свят и без него винаги е имало достатъчно проповедници на омразата, както и ислямисти, виждащи в нацистите модел за изграждане на отношенията с евреите, а и не само с тях.

Връзката между нацистите и ислямистите не обяснява жизнепособността на близкоизточния екстремизъм. Необходимо е да разберем, защо, въпреки всички надежди, породени от „арабската пролет”, алтернативите на екстремизма в Близкия Изток продължават да са толкова слаби. Мюсюлманският радикализъм има дълга традиция, част от която са и Опенхайм, и Ал-Хусейни. Не тя обаче кара хората да се стремят към героично мъченичество, не тя пречи на подплашеното мнозинство от населението в арабския свят да обуздае терористите – светски и религиозни.

Стремежът на Иран да се сдобие с атомна бомба прави въпроса, дали в основата на отхвърлянето на Израел от мюсюлманите стои стремежът за унищожаването на еврейската държава, актуален за мнозина евреи, както и за всички, които не искат геноцид в Близкия Изток. Но, за да отговорим на този въпрос, няма нужда да се ровим в биографиите на „историческите личности”. Нито Ал-Хусейни, нито Насър, нито Арафат, нито Хомейни, нито старият и младият Асад са причината за триумфа на радикализма в Близкия Изток. Всички отрицателни персонажи само отразяват нещо далеч по-фундаментално: етническият и духовен разкол в региона, белязан от бурни религиозни търсения и обзет от ярост както против Запада, който се бърка във вътрешните му работи, така и против собствените си управници, и отчаяно нуждаещ се от нови противници – роля, за която евреите винаги са изглеждали много подходящи.

* Авторът е професор в Университета на Хюстън, САЩ

{backbutton}

Чрез своята отвореност, глобализацията предоставя безпрецедентен достъп до инструмен­ти като Интернет, сателитни комуникации, електронно прехвърляне на средства, лесно международно движение и др. Тези нови възможности се превръщат в основни инструменти, използвани от терористичните организации за реализация на целите им и дори за противопоставяне на глобализиращите процеси. С други думи, едни от най-големите противници на глобализацията са сред най-глобализираните и мрежови групи на планетата и най-умелите в използването на средства, осигурени от глобализацията. Развитието на съвременните глобални процеси дава възможност за свързване на географски отдалечени групи, по-добра координа­ция, по-лесна комуни­ка­ция и реализация на информационни цели. Тази комбинация от глобализационни про­це­си и средства води до възможността различни по-малки, недържавни играчи да реализират резултати,  непропорционално големи спрямо размера и сложността на органи­за­цията им. Освен това разпространението на новите медийни технологии прави въз­мож­но изпращането на послания до множество аудитории, което допринася за постига­нето на разнообразни ефекти върху целевите публики. Постмодерното ме­дий­но пространство е система, сфера, кон­фликт­но поле, харак­­те­­ризиращо се с мно­го­бройни независими, несинхронизира­ни, конкуриращи и боре­щи се субекти. То е различно от традицион­но­то, характе­ри­зи­ращо се както с ограничен брой на създателите, притежателите и разпространите­ли­те на съдържание, така и с ограничена аудиторията. С уникалните си характеристики, новите медий­ни технологии позволяват огромен брой хора да се превърнат в консуматори и създатели на медийно съдържание. Освен това потреби­те­лите могат да изготвят, споделят и използват многообразни източници на информа­ция, извън контрола на традиционните медийни организации и правителства­та. Тези нови процеси и инструменти допринасят за промяната на терористичните стра­те­гии и съсре­до­то­ча­ва­нето им върху информационните и комуникационните цели, реа­ли­зи­рани по нов начин чрез съвременните медийни технологии.

Основни източници за настоящата статия са изследванията на Michele Zanini и Sean Edwards  „The Networking of Terror in the Information Age“, на Gabriel Weimann „Terror on the Internet”, на  Bruce Hoffman „Inside Terrorism” и на Bridgette Nacos “Mass-mediated Terrorism”, както и разработките на Institute for Safety, Security and Crisis Management. Според мен, те се характеризират с изчерпателност, последователност и пълнота в изслед­ва­ни­ята на модерния тероризъм в контекста на съвременната информационна револю­ция.

В основата на промяната в информационната среда е създаването на глобалната мрежа. Интернет предлага възможности за създаване на форум, в който светът може да се среща и да обменя идеи, да стимулира и поддържа комуникацията. Огромният растеж в обхвата и използването на мрежата, позволиха на редица отри­цателни тенденции да получат платформа за проява. Различни недържавни играчи (включително терористични организации) с многообразни политически цели използват Мрежата за пропаганда, общуване с поддръжници, при­вли­чане на общественото внимание и дори за извършване на различни операции (набиране на средства и нови членове, нанасяне на щети и др). Сред ключовите характеристики на Интернет е, че дава възможност за изразяване на мнение на различни субекти, които не са в състояние да купуват или да генерират медийно внимание. За някои групи Интернет е може би единствения начин да се достигне широката общественост. Той е канал за реализиране на комуникация, която в отсъствието му би била трудно постижима. Интернет дава възможност на малките групи или отделните индивиди да комуникират послание към широката обществе­ност. Важно е да се осъзнае, че киберпространството не е еднопосочна традиционна медия с няколко режисьори и много потребители, а е децентрализирана сис­те­ма за комуникация, където хората са както потребители така и продуценти. Кибер­про­стран­ството е интер­активно и потребителите могат да изберат каква информация да получават и изпращат[1].

Журналистите и традиционните медии губят моно­пола си върху новините и новинарското отразяване. Интернет инициира промяна в това кой създава, разпростра­нява и притежава определена новина. Той все повече оформя начи­ните, чрез които медийните субекти общуват, създават истории, публикуват мате­риа­ли и взаимодействат с аудиториите си. Но Интернет дава и възмож­ност на радикал­ни групи, които по-рано са били обект на цензура от традицион­ните медии, да предлагат своите позиции, послания и стремежи директно на аудито­рията.

Терористичните организации имат три основни варианта за достигане до аудито­ри­ите си. Първият е, когато медиите информират за терористична дейност. В този случай, терористите просто осъществяват атака и изчакват да видят как медиите ще я отразят. Терористите могат да повлияят на отразяването, избирайки мястото, времето и целите, но не участват в непосредственото изготвяне на новинарското съдържание.

Вторият вариант е, когато терористите изпраща посланията си директно към медиите. Така те могат да участват в съставянето на посланието. В същото време обаче, медиите със своите функции да цензурират и филтрират медийното съдържание, имат властта да направят окончателния избор и да решат каква част от съобщението да отразят, дали да не го променят или да добавят нова информация. По-вероятно е журналистите да преработят посланието, така че да е подходящо за ауди­то­ри­ята и да не противоречи на журналистическите практики.

Третият вариант представлява пълен контрол над медийното отразяване. При този вариант терористите упражняват най-голямо влияние. Те могат да създадат, редактират, моделират и излъчат съобщението, така както преценят. Терористите могат да реализират този вариант като създадат свои медии – вестници, телевизионни канали, но най-достъпно и лесно е разпространението чрез Интернет. Както посочих, информационната революция предоставя много възможности и инстру­менти, от които терористичните организации се възползват. Подобно на предишните ин­фор­мационни революции, тази също засяга дълбоко терористичните и бунтовни­чес­ки комуникации. Новата информационна революция осигурява на тези движения възможност да оформят и разпространяват свои собствени съобще­ния, по свой начин, разкривайки им възможността напълно да заобикалят тради­ционно утвърдените медии[2].

Michele Zanini и Sean Edwards посочват, че информационната епоха влияе не само на целите и оръжията, които избират терористите, но и върху начи­ните, по които тези групи работят и структурират организациите си. Няколко от най-опасните терористични организации използват информационните технологии (ИТ) – като например компютри, софтуер, телекомуникационни устройства, както и Интер­нет, за да се организират и координират по-добре. Подобно на частните корпорации, които са възприели ИТ за да работят по-ефективно и с по-голяма гъвкавост, теро­ристите овладяват силата на ИТ, за да успеят да реализират новите оперативни доктрини и форми на организация. Също както компаниите в частния сектор формират съюзни мрежи за предоставяне на комплексни услуги на клиентите си, така и терористичните групи „разбиват“ йерархичната бюрокрация и се придвижват към по-плоски, по-децентрализирани и често променящи се мрежи от групи, обединени от обща цел[3].

От гледна точка на структурата си, терористичните организации прилагат ИТ за да се намали йерархичният елемент и се усили мрежовият дизайн т.е. да се повиши тяхната гъвкавост и адаптивност. Освен това, инфор­­мационните технологии могат да подобрят оперативните способности в сблъ­съ­ка на идеи в медийното поле, както и да улеснят подготовката и провеждането на насилствени действия. В различна степен, съвременните терористични структури спо­де­лят принципите на мрежовите организация – относителна плоскост, децентрали­за­ция и делегиране на власт за вземане на решения, както и създаване на хлабави хоризонтални връзки между разпръснатите групи и индивиди. Това струк­туриране улеснява действията на организациите. Тези координационни механизми са възможни поради напредъка в информационните технологии – включително и увели­че­ната ско­рост на комуникация, намаляването на разходите за комуникация, значи­тел­но раз­ширената свързаност и интеграция на комуникацион­ните и компютърните техноло­гии.

Новите технологии доведоха до същественото нарастване на обхвата и слож­ност­та на информацията, която може да се споделя чрез компютърно опо­сред­стваните комуникации. Тези нововъведения позволяват на участниците да имат не­прес­та­нен хоризонтален информационен обмен, без да е необходимо да са в непо­сред­ствена близост.

Информационните технологии са изключително изгодни за групи, чиито съставни елементи са географски разпръснати или извършват различни, но допълващи се дейности. ИТ могат да се използват за да се планират, координират и извършват различни операции. Използването на Интернет-комуникациите увеличава скоростта на мобилизация, позволява повече диалог между членовете и повишава гъвкавостта на организацията, тъй като тактиката може да се коригира по-лесно и на по-ниска цена.

Интернет се използва по различни предназначения от терористичните организа­ции. Те могат да бъдат обединени в две основни групи. На първо място, Интернет се е превърнал в полезен канал за комуникация, свързващ терористите и техните последователи, улеснява разпространението на пропаганда и инструкции, дава възможности за извършването на психологически кампании за всяване на страх и свързва терористичните групи и организации по света.

На второ място, Мрежата може да не бъде използвана, а по-скоро атакувана от терористите в т.нар. кибертероризъм. Понастоящем терористите използват и злоупотребя­ват с Интернет и извличат изгоди от него, а не го атакуват. Мнозина изследователи и поли­тици описват връзката между тероризма и Интернет предимно като киберте­роризъм или кибервойна (т.нар. атаки срещу комуникационните и компютърните мрежи), но тази заплаха е спорна. По-голяма и на практика по-често използвана заплаха пред­ста­вляват многобройните приложе­ния на Интернет, от които терористите се възползват.

Разрушителните атаки срещу комуникационните мрежи са възможни, но поради естеството си те не създават същия вид интуитивни и емоци­о­нални реакции, както при загубата на човешки живот. Всъщност, някои анализатори на тероризма твърдят, че е малко вероятно терористичните групи да превърнат в основна тактика разрушителните атаки срещу комуникационните мрежи. Jenkins посочва, че опосредстваните чрез информационните технологии разруши­тел­ни удари не създават незабавни, видими ефекти – няма драма, не са намесени човешки животи. Терористичните намерения по отношение на кибер­тероризма са още по-спор­ни. Обвързването на целите на конкретни терори­стич­ни гру­пи със сценарии за електро­нен саботаж, които да послужат на тези цели, са по-скоро догадки[4].

Освен това кибератаките и кибертероризмът не представляват приоритетна нови­на за традиционните медии, което пък превръща тези дейности в недотам атрактивни за терористичните организации. В допълнение, извършването на подобни виртуални атаки е доста сложна технологична задача за терористичните групи­ровки. Въпреки че последните години се характеризират с широк интерес към кибер­тероризма, този феномен не е обект на настоящата статия, затова няма да го разглеждам подробно.

Интернет като нов канал за комуникация

Светът става все по зависим от информационните и комуникационните потоци. Развитието на технологиите и използването на новите им функции, водят до промяна в комуникационните отношения между субектите. Появата на новите медийни технологии позволи на много ресурсно ограничени играчи да получат възможност да реали­зи­рат информационните си цели на ниска цена. Настоящото изследване се съсредо­точава върху начините и стратегиите на терористичните организации да се възползват от промените в медийната среда с цел реализиране на определени комуника­ционни цели. Разкриването на тези аспекти в развитието на съвременния тероризъм позво­лява да се анализират и обяснят съвременните тенденции, прояви и опасности, свър­за­ни с този феномен.

В съвременния свят информацията е поставена в центъра на обществената организация, от което произтичат някои новости свързани с медиите. На първо място, новите медийни технологии променят потока и увеличават обема на социалната комуникация, намалявайки разходите и разстоянията за прехвърляне на информация; уве­ли­­­чават скоростта и обема на комуникацията; разширяват разнообразието на кана­ли и кон­трола на потребителите върху съдържанието; позволяват усъвършенстване и взаимо­свързаност и повишават възможностите за двупосочна комуника­ция[5]. В световен мащаб обменът на информация става потенциално мигновен. Новите медии променят времевите и пространствените измерения на комуникационните потоци, човешките взаимодействия и процесите на вземане на решения[6]. Следва обаче да се има предвид и позицията на някои учени като Neuman, който отбелязва, че новите медийни технологии и повечето информация не правят хората по-внимателни, бди­тел­ни и активно търсещите информация личности. В действителност, информа­цион­ното пренасищане може да увеличи възможностите за манипулация, защото ауди­то­рия­та е затрупана и изтощена от претоварване с информация и много хора ще предпочитат други да я филтрират, тълкуват, обработват и организи­рат[7].

На второ място, преминаването към информационно общество генерира нови социално-икономически печеливши и губещи, както в индивидуално, така и в географско отношение. За тези, които имат достъп до новите медийни технологии, информа­цията за тях става свръхизобилна. Това поражда нови социално-икономическите раз­деления между богатите и бедните на информация. Богатите на информация (с достъп до новите технологии) разполагат с голямо разнообразие на инфор­ма­ционни канали, включително интерактивни медии и висококачествени източници.

На трето място, новите медийни технологии променят работните практики на профе­сио­нал­ните комуникатори – например изобилието от лесно достъпна информация в Интер­­­нет означава, че журналистите събират все повече информация от онлайн източници на данни. Новите технологии, като интелигентните телефони, сателитните чи­нии, цифровизацията и лаптопите, променят новинарските практики и начините за съ­би­ране и обработка на информацията. Те позволяват да се напра­вят съкра­щения и намаляват изискванията към качествата на журналистите. Това ста­ва чрез увеличаването на зависимостта от информацията, предоставяна от информа­ци­онните агенции и мрежи в Интернет. Като цяло, онлайн-журналистиката значително уве­ли­чава възможностите журналистите да бъдат манипулирани, поради леко­та­та, с която информацията е достъпна в Интернет и се използва от тях, вместо те да взаимодействат пряко със света[8]. С други думи, Интернет се превръща в осно­вен източник и заместител на търсенето на надеждни, проверени източници.

На четвърто място, все по-популярно е мнението, че новите медийни технологии дават въз­мо­жности за появата на активно гражданско общество, управление на народа и но­ви форми на опозиционни политики. На базата на интерактивността, пре­доставяна от новите медии, хората могат да станат по-активни и имат повече въз­можности да изразяват своята позиция.

През последните десетилетия сме свидетели на дълбоки и мащабни промени в обще­стве­ното развитие. Много от тях са свързани с революцията в компю­тър­ни­те технологии и мрежовите комуникации, даваща своето отражение върху поли­ти­­ката, икономиката, науката и военното дело. Организацията на обществените кому­никации търпи драстична промяна. В момента някога стабилната и устойчива система на масовите комуникации е изправена пред многообразна конкуренция, непре­­къс­нато създаваща информация, достигаща до хората по различни канали. Сви­де­тели сме как онези, които в миналото са просто пасивни получатели на информация от масмедиите, сега сами създават и разпространяват медийно съдържание. Информа­цията може да циркулира от един комуникационен възел до друг без посредниче­ството на институционализираните масмедии, тъй като Интернет предста­вля­ва технологична и социална мрежа с глобален обхват. Получава се сливане (конвергенция) между създателите на информационен продукт и консуматорите му. Така природата на обществените комуникации се променя, тъй като е въз­можно включването на много по-голям брой индивиди и общности.

Ролята на журналистите като пазители на информационния поток е най-силно за­сег­ната от технологич­ното развитие. Интернет и цифровите технологии поемат контро­ла над някои от основни­те функции, свързани със събирането на информация и избора на практики от журналистите. Друга тяхна роля - формирането на дневния ред на обществото, също е поста­ве­на под въпрос, защото масовата аудитория се фрагментира и източни­ци­те на информация значително се обогатяват. Разпространяването на Интернет, заедно с възможностите, които дават новите, насочени към потреби­телите технологии, позволява на хората да се сдобият с инструменти, чрез които относително лесно да създават информа­ционно съдържание.

Журналистите и медиите трябва все повече да се съобразяват с мненията и гледните точки на другите. Традиционните медии вече няма да кон­тро­лират инфор­мационния поток както преди, когато медийната среда се характе­ри­зи­рше с ограничен достъп. Това, от своя страна, осигурява достъп и възможности на различни субекти да използват новите технологии за реализация на своите цели, свързани със съз­дава­нето и разпространението на информация.

Интернет е средство за комуникация, т.е. медия. Същностните му характеристики го превръщат във важен елемент на почти всички процеси в съвременното раз­витие. Сред основните отличителни черти на Интернет са липсата на цензура и пра­ви­телствен контрол (в демократичните държави), освен това той позволява изпращане­то на съобщения до голяма аудитория. За разлика от традиционните медии, използва­нето на Интернет за комуникационни цели е по-евтино. Освен това новите медии притежават интерактивност, мултиме­дийност, директност, асинхроност, дигиталност и специфична адреси­ра­ност, позволяващи изработването, комуникирането и обмяната на послания по качествено различен начин. Тези свойства на новите медии дават възможност на терористичните организации успешно да реализират основните си информационни и комуникационни цели на по-ниска цена и с по-малко усилия.

Интернет е все по-разпространен и използван източник на информация и средство за комуникация. Все повече хора заменят или допълват тради­ци­онните медии с Интернет. Налице е и тенденция традиционните медии да използват и копират съдържание от Интернет, включвайки го в своята (новинарска) програма. Терористите могат да реализират комуникационните си страте­гии, а зависимостта им от ограниченията и цензурата на конвен­цио­нал­ни­те медии намалява.

Използвайки новите медийни технологии, терористичните организации могат да реализират по нов начин някои от ключовите си цели и стратегии като осъществяване на пропаганда, всяване на страх, намиране и споделяне на инфор­ма­ция, координация, комуникация, набиране на нови членове и на фи­нан­сови ресурси и др.

Медийни цели на тероризма и реализацията им чрез Интернет

В основата си съвременният тероризъм е комуникация. Той не би съществувал без възможността да разпространява послания до аудиториите. Затова сполуч­ливото използване на възможностите, които предоставят новите ме­ди­и, е в основата на успешната реализация на целите на съвре­мен­ните терористич­ни организации.

Анализът на връзката между отличителните функции на новите медии и реа­ли­зацията на комуникационно-пропагандните цели, преследвани от терористите, да­ват възможност да се откроят някои от основните тенденции в развитието на съвре­мен­ния тероризъм – адаптацията му към новата информационна среда и промя­на­та в стратегиите му.

Тероризмът се стреми да постигне комуникационни, пропагандни и информационни цели, опитвайки се да достигне до различните аудитории. Тези цели са разнообразни и взаимосвързани, като могат да бъдат откроени някои от по-значимите.

Фигура 1. Терористичните цели, реализирани чрез характерните функции на новите медии

Източник: Авторска разработка

 

Като цяло, във всички комуникационни цели на терористичните организации присъства разпространението на пропаганда. Привличането на внимание е сред най-важните цели на терористите. Това става по-лесно постижимо чрез Интернет, по няколко основни причини. На първо място, Мрежата е достъпен източник за глобално раз­пространение на информация. На второ място, тя има огромна аудитория, сред която субектите реализират своите комуникационни цели. На трето място, асинхронната кому­никация и специфичната адресираност, която предоставя Интернет, дава възможност на терористичните организации да изготвят и изпращат конкретно адаптирани съобщения до различните целеви аудитории. На четвърто място, липсата на контрол и цензура, позволява директното изпращане на медийно съдържание до аудиториите. Така до голяма степен се обезсилва значението на традиционните медии като „пазители“ на информа­ционната среда и филтри за посланията, достигащи до обществото. Ако по различни причини традиционните медии не желаят да отразят определена информация, терористичните организации могат да я качат в Интернет и директно да реализират своите цели и стратегия[9]. Възможността за директно публикуване на информация в Интернет поставя традиционните медии пред дилема и ги кара да преразгледат своите практики, процедури и стандарти. Ако материалът е на разположение онлайн и достига до хората, медиите не могат да про­дължават да ограничават тази информацията сякаш не съществува[10]. Тради­ционните новинарски организации все по-често са принудени да следват потока на новините, а не да го водят.

На пето място, дигиталните и мултимедийните възможности на новите медии позволя­ват изготвянето на много по-качествени, ефектни, емоционални и провокативни съдър­жания. Определено послание може да се допълни с графики, видео, музика и други ефекти. Това позволява да се привлече вниманието на повече и по-широки аудитории[11]. Дигиталните характеристики на новите медии дават широки възможности за манипулации.

Характеристиките на новите медии позволяват лесно и бързо да се привлече вни­ма­нието на широката общественост. Не се налага да се извършва голям теро­ри­стичен акт, за да се проникне в информационно-медийната среда. Теро­ристите имат достатъчно възможности и инструменти, осигурени от новите медии, за да стигат до публиката и да представят своето послание, чрез което искат да при­вле­кат вниманието и.

Постигането на друга основна цел на терористичните организации – запознаване с мотивите на организацията – също е улеснено от специфичните функ­ции на новите медии. Липсата на цензура и възможността пряко да представят мотивите за своите деяния, позволява на терористите да постигнат максимален ефект от комуникационните си стратегии. Информацията, която разпространяват, е лесно достъпна за хората - достатъчно е те да посетят определени сайтове и да се интересуват от събитията. Популярни сайтове за свободен видео обмен, като Youtube, осигуряват достъпен начин за разпространение на терористични съдържания. В допълнение, извършването на терористично действие може да бъде подсилено чрез заснемането (с достъпни информационни технологии) и незабавното му прехвърляне в Интер­нет. Чрез подобни действия терористичните организации имат възможност да обяснят причините, мотивите и целите на своята непосредствена дейност и на организацията като цяло. Освен това, чрез прякото представяне на мотивите си, те имат възможност да покажат своята гледна точка и дори да ерозират образа на противниците си. Така, освен допълнителни ефекти върху противниците си, те осъществяват и натиск върху традиционните медии, поставени в конкуренция с компю­търно-разпространяваното съдържание. В допълнение, терористите търсят при­вличане на внимание, всявайки страх у целевата аудитория и създават усещане за не­по­средствена заплаха чрез използване на пропагандни средства. Комуникирането на насилствените терористични действия ще продължи, дори ако традиционните медии наложат цензура и откажат да ги отразяват. Това се дължи на възможностите, които новите медийни технологии осигуряват на терористич­ни­те групи да отразяват, оформят и излъчват действията си директно и по начина, по който искат.

Друга отличителна характеристика, спомагаща за разпространението на мотивите на терористичните организации, е асинхронността на комуникацията в нови­те медии. Тя позволява на повече хора да се запознаят с информационното съдържа­ние (в случая с мотивите на терористичните организации) по различно време, без да е необ­хо­димо да чакат конкретно предаване или новинарска емисия. Асинхорн­ността (липсата на едновременност) в консумирането на медийно съдържание от Интернет позволява на потребителите по-голяма гъвкавост, което на свой ред доприна­ся за по-широкото разпространение на информацията.

На трето място, функцията на новите медии за специфично адресиране на информационно съдържание е инструмент за адаптиране към отличителните характеристики на отделните терористични аудитории. Когато се създава определено посла­ние от изклю­чи­телна важност е то да бъде пригодено за конкретната аудитория. С други думи, чрез специфичната адресиране терористите могат да представят своите мотиви по различен начин, пред различните публики. Така например, ако целта е подкрепа от слоеве близки до организацията посланието може да се изработи по един начин с раз­лич­ни акценти, а когато е насочено към обществото на противника, ударението може да бъде върху стремежа да се предизвика страх или да се посочи за главен виновник политическият елит на това общество. Тази адаптивност към конкретните публики се допълва от мултимедийните възможности, предоставяни от новите техно­ло­гии, за да се постигне максимален ефект върху отделните аудитории.

От първите две разгледани цели произтича трета цел – спечелване уважението и симпатиите на онези, в чието име терористите твърдят, че се борят. С други думи, един от основните резултати към които терористичните организации се стремят, е придобиване на определена обществена подкрепа[12]. Този стремеж извлича значителни ползи от новите технологии и Интернет. Терористите могат да изготвят и оформят начините, по които ще представят действията си и така да не позволят цензура и промяна на съдържанието от страна на традиционните медии. Освен това, директният достъп до онлайн-информация дава възможност на хората, които искат да се запознаят с нея, сами да я намерят. Това има най-значими отражения върху симпатизантите на терористичните организации, които могат да поискат да се присъединят към нея. Радикалните сайто­ве спомагат за набирането на нови членове и засилват мотивацията на организацията. Интер­нет се използва като основен инструмент за набиране на кадри[13]. Възможностите за специфично адресиране, осигурени от новите медийни технологии, са използвани в пълна степен от терористичните организации за радикализация и привличане на нови членове[14].

Спечелването на симпатизанти е по-достъпно и осъществимо, поради интер­актив­ност­та на новите медии. Обратната връзка от получателя се използва от източни­ка за продължителна промяна на посланията. Това дава повече възмож­ности за убеждение и двустранна комуникация. Чат-стаите, социалните мрежи и сайто­вете позво­ляват воденето на диалози и споделянето на информация от един субект към друг. Налице не феномен на саморадикализация – млади ин­ди­види прекарват часове в Интернет, запознавайки се самостоятелно с пропаганд­ни матери­али, като създават връзки със съмишленици и терористични активисти, което може да дове­де до присъединяването им към подобни организации. В доклад на Държавният департа­мент на САЩ за тероризма от 2010 се  посочва тенденцията бойците-активисти да са все по-свързани помежду си чрез онлайн сайтове, като дискусионни фору­ми и платформи за споделяне на видеоматериали, насърчаващи както агресивното поведение, така и индивиду­алните действия[15]. Интернет се превръща във вирту­ален катализатор на радикализацията. За терористичните организации, новите медии предоставят подходя­щи места за набиране на кадри. Възможностите за бързо и лесно разпространение на мултимедийни съдържания позволяват реализа­ци­я­та на тази цел, ос­вен това икономическите условия, в които живеят младите хора в много части на света, увели­ча­­ват възприемчивостта и податливостта към такива послания.  Интер­нет прави тези млади хора все по-достъпни и уязвими. Преките физически контакти са с нама­ляващо значение, поради разнообразените възможности, които Интернет предо­ста­вя за връзка (интерак­тив­ният процес на комуникация). Интернет има жизнено важна роля за създаването на социалните връзки, необходими за радикализи­ране и вербуване. Ислямистката пропаганда в Интернет се разпространява в 10 до 20 добре развити големи форума с хиляди редовни членове по света[16]. Социалните медийни инструменти позволяват на всички видове групи да нама­лят разхо­дите за участие, организация, набиране на кадри и обучение, а също на членовете на терористичните групи да общуват лесно относително сигурно помежду си.

Използването на Интернет като източник на информация и обучение е друга цел, която терористичните организации преследват чрез новите технологии. Виртуал­ната мрежа съхранява безброй материали, свързани с инструменти, начини, стратегии и инструкции за осъществяване на терористични атаки и дейности[17]. Информацията в Интернет е лесно достъпна – мрежата е удобен начин за разпространяване и запознаване с такава информация. Въпреки че не всички необходими знания и умения могат да бъдат предадени по Интернет, не бива да се подценяват обхватът на умени­ята и информа­ция­та, която е достъпна там. Мрежата е място, където могат да се открият многоброй­ни сайтове с технически съвети как да се сглобят определени оръжия, как правилно да се осъществи една операция, дори как терористите да се придържат към секретността и конспиративното поведение в Интернет[18]. Терористите развиват усъвършенствани инструменти и техники за да превърнат Интернет в ефикасно и относи­телно сигур­но средство за комуникация и планиране. Полагането на усилия за подобряване на възможностите, които Мрежата им предо­ста­вя, показва важното място, което тя заема в процеса на споделяне на информация и комуникация между терористите. През 2010, в свой доклад за тенденциите свър­зани с тероризма, Европол отбелязва, че терористичните и екстремистките групи демон­стрират все по-голям професионали­зъм при използването на уеб-базираните техноло­гии, за да представят и комуникират своите идеологии пред по-голяма аудитория. Интернет се превръща в ключов посредник за терористите и екстремистите[19].

Джихадът в глобалната мрежа

Интерактивните, дигиталните, мултимедийните характеристики и специ­фич­­ното адресиране на Интернет позволява размяна на идеи, коментиране правил­ността на определени тактики, дава възможност за по-качествено обучение на терористи и т.н[20]. Вече не е необходимо терористите да поемат рискове, за да се сдобият с информация – тя може да бъде изпратена криптирана по Интернет и да се слее сред милиарди други съобщения. Нова тенденция е младите терористи и екстремисти, като тези, стоящи зад бомбените атентати в Лондон през юли 2005, да се обуча­ват на нови технически умения, помагащи им да подобрят качествата си[21]. Терористичните сайтове превръщат Интернет в „отворен университет за джихад. Основните аудитория са по-младото поколение от арабския свят, което може да бъде обучавано внимателно, по специфичен начин, в едно голямо медресе в Интернет”[22].

Придобиването на информация е важна задача за терористичните организация. Gаbriel Weimann твърди, че Интернет може да се разглежда и като огромна дигитална библиотека, предлагаща милиарди страници информация, повечето безплатна, като голяма част от нея представлява интерес за терористичните организации. Теро­ристи­те могат да научат от Интернет множество детайли за определени цели като транспортни съоръжения, обществени сгради, летища, пристанища и дори част от контратерористичните мерки. Като всеки потребител на Интернет, теро­ри­стите имат достъп не само до карти и диаграми на потенциалните цели, но и до снимки и видеоклипове на въпросните съоръжения и мрежи и така могат да разкрият някои от мерките за сигурност. Многобройни са инструментите на разположение за да се улесни събирането на данни, включително и търсачки, списъци за разпространение на електронна поща, чат-стаи и дискусионни групи. Много уеб сайтове предлагат  свои инструменти за търсене за извличане на информация от базите данни на тези сайтове. Търсенията „по дума“ от онлайн вестници и списания също могат да натрупват полезна за терористите информация, като част от нея може да бъде открита и в традиционните медии, но онлайн търсенето позволява на терористите да я придобият анонимно и с много малко усилия или разходи[23].

Сред най-важните цели, към които се стремят терористичните организации, е превръщането им в легитимни субекти. Придобиването на (квази)легитимен статут чрез присъствие в традиционните медии и получаване на признание от тяхна страна като към към легитимен политически актьор е в основата за повишаване политическото влияние на терористичните организации. Тази цел не извлича преки ползи от характеристиките, функциите и възможностите на Интернет. Затова сдобиването с легити­мен статут не е обект на настоящото изследване, но тук ще засегна накратко някои основни аспекти.

Чрез новите медии определен субект може да се сдобие с известност, но не и с легитимност. Сред начините за придобиване на такъв статут е съдържанието в Интернет да се използва в традиционните медии. Тази тенденция е все по-значима и осезаема. И тук, както и при предишните цели, пропагандата играе ключова роля за реализацията на търсените резултати. Въпреки трудното постигане на легитимен статут чрез новите медии, не бива да се подценява фактът, че характеристиките на тези медии дават разнообразни възможности за придобиване на известност, разпро­стра­нение на про­па­ганда и внушаване на страх, което често бива отразявано в традиционните медии. С други думи, каналите и инструментите, които предоставят новите медии, не осигуряват пряко легитимен статут на терористичните организации, но създават достатъчно потен­циал­ни възможности за оказване на натиск върху традицион­ни­те медии и реализира­нето на тази цел.

През 2008 списание “Economist” анализира статута на Ал Кайда, отбелязвайки, че тя е едновременно терористична организация, военна мрежа и бунтовническа субкултура.  Ин­тер­нет свързва мрежата от разнообразни терористични групи, разпространява идеоло­гията, съчетава в едно общата теза, че ислямът е подложен на атака, популяризира насилствените действия и разпространява терористичното „ноу-хау”. Тъй като Ал Кайда е разпръс­ната мрежа, борбата срещу нея обтяга един международен ред, който все още се основава на суверенните държави[24]. Интерактивните характеристики, специфичното адресиране и прекият достъп позволяват нарастване на известността на субектите и те да стана част от информационната среда, която вече не подлежи в същата степен на контрол и цензура. Известността постепенно им осигурява достъп до полето на тради­ци­онните медии и така създава възможности за изграждане на имидж на легитимен политически играч.

Като цяло, терористичните цели реализирани чрез Интернет, са свър­за­ни най-вече с разпространяването на пропаганда, нанасянето на психологически щети и всяване на страх у широката целева аудитория. От друга страна, терористите използват възможностите на новите медии за привличане на нови членове и засилване на радикализа­цията чрез пропаганда. Интернет позволява и достъп до разнообразна информация и удобни начини за обучение. Важен момент от реализацията на терористичните стратегии е координацията  и комуникацията между различните клетки и индивиди. В ерата на новите технологии това се постига лесно, бързо и на ниска цена.

За терористите, новите медии представляват инструмент, даващ възможност да променят задачите, средствата и стратегиите си за постигане на своите цели. За да същест­ву­ва една терористична организация, тя трябва да е способна не толкова да реализира големи терористични удари, а да съумява да разгласи идеите и мотивите си сред общностите, от които иска подкрепа. От друга страна е важно терористичната организация да успява да разпространява страх сред широката аудитория, която е основната мишена на терористичните действия. С други думи, за да съществува една органи­зация тя трябва да може да комуникира свои послания до целевите публики. Новите медии са от решаващо значение за подпомагане на терористичните групи – да поддържат себе си чрез достигане до различни аудитории и да реализират своите цели. Специфичните характеристики на новите медии дават възможност на терористичните групи да се превърнат в значими играчи, без реално да са способни да осъществят голям терористичен удар – отвъд зоните на военни конфликти или постконфликтно възстановяване. Тоест, терористич­ните организации имат възможност да преувеличават способностите си и да разши­ряват влиянието си непропорционално на своите реални действия и възможности. С тези промени в информационната среда се повишава и възприятието от широката общественост на тероризма като основна заплаха за международната сигур­ност. Обоб­щено казано, за да има влияние една терористична група трябва да има въз­можността да реализира комуникационни стратегии, независимо дали в действител­ност има способност да извършва големи атентати. В съвременния период на техно­ло­гич­но развитие и свободен достъп до Интернет, извършването на терористични актове губи своята значимост, като фактор за проникване в информационната среда. Разпро­стра­ня­ването на медийно съдържание чрез Интернет, дава възможност на теро­ристич­ните организация да проникват в информационната среда и да достигат до широката общественост, без да е нужно да извършват терористичен акт, който да им гарантира вни­ма­нието на традиционните медии.

 

* Преподавател в УНСС
 


[1] Rob Kitchin Цитиран в Saunders, Robert (2004) Nationality: Cyber-Russian, достъпно към 02.2013 г. на http://eng.globalaffairs.ru/number/n_3882
[2] Hoffman, Bruce (2006) Inside Terrorism, Columbia University Press, р.196.
[3] Zanini, Michele, Edwards, Sean (2001) The Networking of Terror in the Information Age, Networks and Netwars: The Future of Terror, Crime, and Militancy”, RAND, p.33.
[4] Цитиран в Jones, David (2004) Globalisation and the new terror: the Asia Pacific Dimension, Edward Elgar, р.170.
[5] Neuman, Russell (1991) The Future of the Mass Audience, Cambridge University Press, pр. 53-71.
[6] Abrahamson, Arterton, Orren (1990) The Electronic Commonwealth. The Impact of New Media Technologies on Democratic Politics, Basic Books, pр. 43-45.
[7] Neuman (1991), op. cit., р. 163.
[8] Fallows, James (1998) Breaking the News. How the Media Undermine American Democracy Vintage Books, pр. 148-149.
[9] Ако например новинарски организации не искат да покажат видео на екзекуция, терористите могат да го публикуват в Интернет. Така за кратко време ще се привлече вниманието на многобройни зрители. Записването на екзекуции, насилствени действия и други активности и качването им в Мрежата е сред начините, чрез които терористичните организации привличат общественото внимание. Пример са клиповете на чеченските сепаратисти, обезглавяващи руски войници, или обезглавяването на американския заложник Jack Hensley в Ирак. Подобни действия успяват да привлекат желаното обществено внимание.
[10] Един пример: Когато Саддам Хюсеин е екзекутиран през 2006, някой от присъстващите със своя мобилен телефон, тайно заснема видео от обесването. Най-големите новинарски организации не излъчват тези кадри, но видеото се разпространява чрез Интернет в рамките на часове, привличайки 13 милиона посещения само в YouTube,  Google Video, Break.com. Seib, Philip (2008) The Al Jazeera Effect How the New Global Media Are Reshaping World Politics, Potomac Books, р. 57.
[11] Пример за сполучливо изготвяне на терористично мултимедийно съдържание е онлайн списанието на Ал-Кайда “Inspire”. В него личи специалното внимание, отделяно на ефектите и визуалните качества на посланията, които терористичната организация разпространява.
[12] Gabriel Weimann твърди, че за Ал-Кайда oрганизирането на нападения срещу западни цели е важно, но основната цел остава, мобилизирането на обществена подкрепа и да се спечели легитимност сред мюсюлманите. Вж. Weimann (2006) Terror on the Internet, US Institute of Peace, р.44.
[13] Вж. Congressional Research Service, „Terrorist Use of the Internet: Information Operations in Cyberspace“, р. 2. достъпно към 03.2013 на  адрес http://fpc.state.gov/documents/organization/158490.pdf
[14] Някои групи са създали уеб сайтове, предназначени специално за младежката публика, разпространявайки пропаганда чрез цветни анимационни филми и игри. Тези сайтове, много от които са на английски, помагат посланието на групите да достигне до публиката по целия свят, включително до всеки млад човек с достъп до интернет връзка. През последните години се наблюдава засилващата се тенденция, младите хора да имат възможността да се саморадикализират чрез използването на Интернет. Вж. Homeland Security Institute The Internet as a Terrorist Tool for Recruitment & Radicalization of Youth, достъпно към март 2013 на  http://www.homelandsecurity.org/docs/reports/Internet_Radicalization.pdf
[15] United States Department of State August “Country Reports on Terrorism 2010”, достъпно към 23.03.2013. на адрес: http://www.state.gov/s/ct/rls/crt/
[16] TE-SAT 2011 EU „Terrorism Situation and Trend Report“ р.17 достъпно към 10.2013 на адрес: https://www.europol.europa.eu/sites/default/files/publications/te-sat2011_0.pdf
[17] Например радикално-ислямисткото списание „Inspire“, разпространявано свободно в Интернет, публи­кува специална рубрика „Открит извор за Джихад“. Там се дават идеи и технически напътствия за провеждането на разнообразни терористични актове. Вж.сп. „Inspire”, лято 2010, р.31
[18] Някои терористични организации подсигуряват комуникациите помежду си чрез специален софтуер за кодиране на съобщения (Asrar – al Mujahideen) и по този начин избягват възможността да бъдат засечени и разкрити.
[19] TE-SAT 2011 EU Terrorism Situation and Trend Report, р.7.
[20] Смята се, че бомбените атентати в Мадрид през 2004 са били предизвикани от текст в Интернет, в който се твърди, че Испания ще се оттегли от Ирак, ако се извършват стратегически взривове във влакове.
[21] Congressional Research Service (2011) Terrorist Use of the Internet: Information Operations in Cyberspace, р. 2.
[22] Coll, Steve and Glasser, Susan (2005) Terrorists Turn to the Web as Base of Operations, достъпно към октомври 2013 на адрес: http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2005/08/05/AR2005080501138.html
[23] Weimann, Gabriel (2006) Terror on the Internet”, United States Institute of Peace Press, pр. 111-112.
[24] The Economist A Survey of al-Qaeda Winning or Losing?, 17.07.2008, , достъпно към 05.2013 на адрес: http://www.economist.com/node/11701218

{backbutton}

След края на студената война възникна идеята, че традиционните войни между развитите национални държави завинаги са останали в миналото, тъй като вече са се "изчерпали". Пред 90-те години на миналия век се наложи мнението, че основна задача на въоръжените сили вече няма да бъде воденето на войни, а осъществяването на друг тип действия, например миротворчески операции, оказване на помощ при масови бедствия или смяна на тиранични режими. След 11 септември мнозина заговориха за асиметрична война и за т.нар. "дълга война". Според лансирания от тях модел, САЩ следваше да бъдат ангажирани за продължителен период от време с антитерористични действия на широк фронт в ислямския свят.

Конфликтът между равни по мощ държави започна да изглежда демоде. В този тип мислене се съдържа една изключително радикална идея. Войните между държавите и династиите са постоянно явление в Европа, а и останалият свят демонстрира не по-малко жестоко поведение. През всеки век се водят големи войни, в които бива ангажирана цялата международна система (където от ХVІ век насам все повече доминира Европа). През ХХ век избухват две световни войни, през ХІХ се водят Наполеоновите войни, през ХVІІІ - Седемгодишната война, а през ХVІІ - Трийсетгодишната война.

Онези, които твърдяха, че в своята отбранителна политика САЩ следва да се откажат от акцента върху войните между големите държави и системните конфликти, на практика ни внушаваха, че светът навлиза в нова епоха, в която това, което преди беше нещо обичайно и широко разпространено, сега ще става все по-рядко срещано и дори съвсем ще изчезне. Според тях, войните вече няма да се водят между държавите или системите, а ще бъдат предимно "субнационални", ангажирайки недържавни сили и групировки. Прокарващите подобни идеи хора рядко признаваха радикалния им характер и малцина смятаха съобразяващата се техните доводи политика на САЩ за неуместна. И тъй като упорито ни се внушаваше, че през следващия половин век Съединените щати ще бъдат ангажирани предимно с антитерористични операции в ислямския свят, стигнахме до извода, че очевидно Америка вече не се нуждае от този тип армия, с каквато разполагаше досега.

Тази аргументация се основаваше на дви причини. Военните стратези винаги са обсебени от онази война, която водят в момента. Затова е нормално да им се струва, че близката и преходна задача, всъщност има перманентен характер. По време на студената война никой не можеше да предположи, как точно ще приключи тя. По време на Първата световна война пък изглежда очевидно, че статичната война, главна роля в която се отрежда на отбраната, се е превърнала в нов и постоянен модел. Казват, че генералите винаги водят своята последна война. Това твърдение се нуждае от корекция - всъщност, генералите винаги приемат водената от тях война за постоянна. Защото тя се превръща в кулминация на собствената им кариера и да мислят по време на тази война за следващите войни им се струва крайно лекомислено.

Втората причина е, че нито една национална държава не е в състояние да отправи военно предизвикателство към САЩ. След края на студената война, Съединените щати еднолично заемаха изключително стабилни позиции. Те ги запазват и днес, но с течение на времето други държави също непрекъснато укрепват своята мощ, формират алианси и коалиции и започват да си съперничат със САЩ. Колкото и милостива и кротка да е водещата световна държава (а САЩ не са нито милостива, нито кротка държава), останалите ще се боят от нея, ще таят обида и винаги ще са склони да "накажат" Америка заради нейното поведение. Мисълта, че нито една държава няма да може да отправи предизвикателство към САЩ изглеждаше разумна през последните 20 години, но следва да признаем един необорим факт: другите държави винаги ще се опитват да реализират интереси, противоположни на американските и по дефиниция ще представляват опасност за равните им по мощ сили. САЩ действително са изключително мощна държава, но те не са всемогъщи.

Системните срещу асиметричните войни

Не бива да забравяме, че между и по време на войните (системни или водени от равни по мощ държави) винаги е имало и асиметрични войни и операции, които не могат да се приравнят с "традиционните" войни. Така, през ХVІІІ век британците водят асиметрична война в Ирландия и Северна Америка, паралелно с "конвенционалната" си война с Франция. През 1939-1945 Германия пък води асиметрична война в Югославия, паралелно със системната си война срещу Съюзните сили. В периода между 1900 и 1945 САЩ водят асиметрични войни във Филипините, Никарагуа, Хаити и на много други места. Всъщност, асиметричните войни и операции се осъществяват много по-често, отколкото войните между равни или системните войни. При това те могат да изглеждат изключително важни и значими за времето си. Но, също както поражението на британците от въстаналите американци не води до гибелта на Британската империя, така и резултатите от асиметричните войни рядко са определящи за дългосрочната национална мощ и практически никога - за международните системи. Асиметричната война не е нов тип война, а просто едно от постоянните измерения на войната въобще. Войните между равни и системните войни също са нейна постоянна черта, но се случват много по-рядко. В същото време те са и много по-важни. За Великобритания резултатът от Наполеоновите войни е много по-съществен, отколкото този от американската Война за независимост. За САЩ пък, резултатът от Втората световна война се оказва много по-важен, отколкото интервенцията в Хаити например. Има много други асиметрични войни и поражението в тях не променя мощта на нацията. Но, ако загубите една системна война, резултатът може да бъде катастрофален.

Армията може да се формира така, че да води чести, но неособено значими бойни действия, или за да участва в редки, но изключително важни войни. Идеалната армия може да прави и едното, и другото. Във военното планиране обаче не всички войни са еднакво важни. Войната, определяща разположението на силите и международния ред, може да има необратими и катастрофални резултати. Асиметричните войни могат да породят проблеми и загуби, но те не са чак толкова важни. Военните ръководители и пълководците, обсебени от текущия момент, следва да имат предвид, че спомените за водещата се в конкретния момент война едва ли ще останат вечни, че светът непрекъснато се променя и, че тезата за остаряването на един или друг тип война най-вероятно е погрешна.

Украйна нагледно го демонстрира. Няма да има никаква война между САЩ и Русия заради Украйна. САЩ нямат интереси, които биха могли да оправдаят подобна война. И Русия, и Америка не са в състояние (в чисто военен план) да влязат в такъв конфликт. Американците не са готови да воюват с руснаците, а руснаците не са готови да воюват с американците.

Събитията в Украйна обаче, говорят за наличието на определени реалности. На първо място, силите и възможностите на държавите се променят и от 90-те години насам руснаците съществено укрепиха военния си потенциал. На второ място, разминаването между интересите на двете държави, което изглеждаше преодоляно през 90-те, днес се проявява с нова сила. На трето място, този епизод принуждава всяка от страните да преосмисли своята стратегия и възможности, а бъдещите кризи действително могат да доведат до война с използване на конвенционални оръжия и дори до ядрена война. Украйна ни напомня, че конфликтът между равни е възможен и, че стратегията и отбранителната политика, базираща се на някакви други предпоставки, се разминава с реалността. Човешката природа не се е променила в периода на междуцарствие, когато никой не бе в състояние да отправи предизвикателство срещу Съединените щати, и последните двайсетина години са по-скоро изключение от правилата на глобалната политика, определяни от войната.

В основата на националната стратегия на САЩ следва да бъде поставен контролът над морските простори. Океаните защитават Съединените щати от всичко, освен от тероризма и ядрените ракети. Най-голяма опасност за американското морско господство представляват флотите на вражеските държави. Най-добрият начин за постигане на победа срещу противниковия флот е да не се допусне той да бъде създаден. Най-добрият начин да не се допусне създаването му пък е запазването на силовия баланс в Евразия. А идеалния начин за постигането на тази цел е поддържането на напрежение в Евразия, така че държавите да изразходват ресурсите си за защита от наземните заплахи, а не за строителството на бойни кораби. И тъй като в Евразия по начало съществува напрежение, на САЩ и в двата случая не се налага да правят почти нищо. Америка следва просто, от време навреме, да оказва военна или икономическа помощ на една от страните, или едновременно и на двете, а в останалите случаи да се ограничава с даването на съвети.

Американската стратегия в Евразия

Основната цел тук е, да не се допусне появата на регионален хегемон, който да бъде напълно защитен откъм сушата и да разполага с достатъчна икономическа мощ за да отправи предизвикателство към американската морска мощ. Както е известно, САЩ отказват да се включат в Първата световна война докато (след Февруарската революция в Русия и усилващата се агресивност на Германия по море) не става ясно, че Великобритания и Франция могат да претърпят поражение, а морските маршрути да бъдат прекъснати. Тогава САЩ се намесват за да не допуснат германската хегемония. По същия начин САЩ не влизат във Втората световна война, докато Франция не бива разгромена и не става очевидно, че тя може да бъде последвана и от Съветския съюз. Въпреки това, едва когато Хитлер обявява война на САЩ след японското нападение срещу Пърл Харбър Конгресът утвърждава плана на Рузвелт за начало на военните действия в континентална Европа. И макар че американците се сражават в Средиземноморието, те осъществяват наистина мащабен натиск едва през 1944 с десанта си в Нормандия, когато германската армия вече е значително отслабена.

За да накарат тази, наследена от британците, стратегия да заработи, САЩ се нуждаят от ефективна и адекватна на ситуацията система от алианси. Стратегията на баланса на силите се базира на това, че съществуват ключови съюзници, заинтересовани от алианса със САЩ против регионалните си противници. Когато говоря за ефективна система, имам предвид съюзници, способни до голяма степен сами да се защитят. Съюзът с безсилен партньор не носи нищо. Когато говоря за адекватна на ситуацията система пък имам предвид съюзници, които поради географското си положение са в състояние да се противопоставят на особено опасните хегемони.

Ако предположим, че Русия е опасен хегемон, за достойни съюзници на САЩ следва да се смятат държавите, разположени по руската периферия. Така например, Испания или Португалия едва ли ще могат да помогнат за сериозна промана в силовия баланс. Що се касае до ефективността, съюзниците следва да са готови да инвестират съществени средства в националната си отбрана. Във всички алианси САЩ трябва да създадат такава ситуация, че резултатът от конфликта да е по-важен за съюзника, отколкото за самите Съединени щати.

Смисълът тук е, че НАТО, която беше много ценна организация по време на студената война, може да не отговаря на новите условия и да не се окаже ефективен инструмент в новата конфронтация с руснаците. Мнозина от нейните членове, предвид географското си положение, не са в състояние да окажат сериозна помощ, да не говорим, че са неефективни във военно отношение. Те не могат да създадат противовес на руснаците. А тъй като целта на ефективната стратегия на силовия баланс е предотвратяване на войната и сдържане на възходящата държава, липсата на ефективен механизъм за сдържане е много сериозен проблем.

Това в никакъв случай не означава, че Русия е най-голямата заплаха за американската мощ и влияние. В тази връзка, мнозина биха посочили Китай. Според мен обаче, китайците засега не са в състояние да се превърнат в сериозна военноморска заплаха за САЩ. В момента тази заплаха се ограничава в рамките на Южнокитайско и Източнокитайско морета. А там има много "тесни места", които могат да бъдат затворени. Нещо повече, много трудно е да си представим и равенството между сухоземните сили на двете държави. Въпреки това, споменатият от мен фундаментален принцип се запазва. Такива страни, като Южна Корея и Япония, проявяват по-непосредствен интерес към Китай, отколкото САЩ. Америка пък ги подкрепя за сдържането на Китай.

В този и в други възможни случаи основният проблем за Америка е, че всичките и действия в Евразия се осъществяват, ако можем да се изразим така, дистанционно. За да разположим там най-модерни в технологично отношение сили, ще се нуждаем от твърде много време. А тези сили просто са длъжни да са свръхтехнологични, защото при евентуални военни действия в Евразия САЩ никога няма да разполагат с числено превъзходство. Затова Америка е силно заинтересована от повишаване на военната си активност. В много случаи не САЩ избират мястото за интервенция, а потенциалният им противник създава такива обстоятелства, при които интервенцията става необходима. Затова за военните стратези е неизвестно, къде може да избухне поредната война, нито какви сили ще се изправят срещу Америка. Единственото, което със сигурност им е известно е, че войната ще се води далеч от САЩ и, че за натрупването на необходимите сили ще е нужно много време. Подготовката на "Пустинна буря" например отне цели шест месеца.

Американската стратегия изисква наличието на такива сили, които да са непреодолими за противника и могат да бъдат активирани без особени задръжки. Така например, ако САЩ бяха решили да защитят Източна Украйна от евентуална руска инвазия, те нямаше да успеят да разгърнат силите си преди настъплението и овладяването на тези територии от руснаците. Следователно, Украйна представлява стратегически проблем за САЩ.

Бъдещето на американската отбранителна политика

В Евразия САЩ ще се сблъскат с войни между равни и дори със системни конфликти. Колкото по-рано Америка вкара в действие решаващите си сили, толкова по-малки ще бъдат нейните загуби и разходи. Сегашната стратегия за водене на конвенционална война малко се отличава от стратегиите по време на Втората световна война: и в двата случаи армията много силно зависи от военната техника и горивото за зареждането и. За привеждането и в състояние на бойна готовност могат да са необходими много месеци. В такъв случай САЩ могат да преминат към настъпателна стратегия, която е много по-скъпа и опасна, отколкото отбранителната, както стана и през Втората световна война. Следователно, много е важно да бъдат съкратени сроковете за прехвърляне и разгръщане на въоръжените сили на театъра на военните действия, да бъдат съкратени използваните сили и, в същото време, съществено да бъде увеличена тяхната поразяваща мощ, мобилност и защитеност

Оттук следва изводът, че темповете на осъществяване на военните действия ще намаляват. От 2001 насам САЩ непрекъснато се намират в състояние на война. Причините са ясни, но в стратегията за баланс на силите войната е изключение, а не правило. Силите, които могат да бъдат разгърнати и активирани са непреодолими, затова и разгръщането им не е необходимо. Съюзниците на САЩ имат достатъчно мотиви и възможности за самоотбрана и този факт удържа регионалните хегемони от предприемане на нападение. Следва да е налице набор от варианти за действие в диапазона между заплахата и войната.

Необходимо е САЩ да градят отбранителната си политика върху три основни стълба. Америка не знае, къде точно ще и се наложи да воюва. САЩ трябва да пристъпват към евентуална война много предпазливо и икономично. Те следва да притежават мощна и съвременна техника, която да им помогне да компенсират численото превъзходство на противника в Евразия. Силата, нанасяща удара, трябва да е в състояние да преодолее това превъзходство и следва максимално бързо да се появи в зоната на конфликта.

Америка може да разчита на най-разнообразна нова техника - от хиперзвукови ракети до електронни и механични средства, увеличаващи бойните възможности на пехотинеца. В същото време обаче, наложилото се мнение, че конфликтите между равни вече са в миналото и, че типичен пример за съвременна война са действията на малките подразделения в Близкия Изток, пречи за разработването и усвояването на тази нова военна техника. Затова днес е изключително важно да бъде преосмислена американската стратегия, отчитайки постоянно съществуващата възможност за избухване на конвенционални войни срещу противник, воюващ на своя територия. Важно е да разберем, че изтощаването на силите в хода на асиметричната война няма как да бъде избегнато. Поражението в една асиметрична война е голям провал, но той може да бъде преживян. Поражението в една системна война обаче, може да се окаже катастрофа. Затова е по-добре да не стигаме до такава война.

 

* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенция Стратфор

{backbutton}

В контекста на последните събития около Украйна редица западни автори, включително представители на експертната общност, често критикуват Русия, че нарушава международното право. От подобни интерпретации следва, че Москва не просто е нанесла непровокиран удар по съседна държава, но и е ерозирала фундаменталните принципи на световната политика: равенството на всички държави, тяхната териториална цялост и недопустимостта от външна намеса във вътрешните им работи. Пренебрегната е институцията на суверенитета. Макар че тази картина изглежда доста драматична, тя е далеч от реалността. Ако проблемът опираше само до поведението на Русия на международната сцена, нещата нямашe да са чак толкова зле. Истината обаче е, че, както се казва, "нещата не са толкова лоши, колкото изглежда, всъщност те са много по-лоши". При това тъкмо маневрите на западните държави и техните елити през последните двайсет години доведоха до възникването на ситуация, когато нарушаването на суверенитета и намесата във вътрешните работи вече не могат да се разглеждат като някакво извънредно събитие.

Една от глобалните тенденции в анализа на международните отношения през последните години е активизацията на политическите дебати относно тезата за безусловния "вестфалски" суверенитет на държавите. В рамките на научните дискусии се обсъждат въпросите за възможното външно въздействие върху вътрешнополитическите ситуации в едни или други държави, неговите цели, средства, рамки и т.н. Разбираемо е, че в съвременния свят, където всяка държава функционира в условията на съществени вътрешни и външни ограничения и задължения и където процесите на глобализация водят до преразпределяне на властовите ресурси от правителствата към други субекти на световната политика (ТНК, НПО и други), не може да има абсолютен суверенитет. Съмнителна обаче изглежда и тезата, че държавният суверенитет е просто остатък от старата и подложена на все по-сериозна политическа и правна ерозия Вестфалска система на организация на международните отношения, както и, че "традиционните концепции за суверенитета" уж са вече неспособни да отразят цялата сложност на съвременните международни отношения (1). Както е известно обаче, "новото е просто добре забравено старо". Затова, когато се сблъскваме с твърденията за несъвместимостта между "остарелия" суверенитет и хуманитарните принципи на съвременното устройство на света, няма как да не си припомним тезата на един от бащите-основатели на теорията на международните отношения Едуард Кар, лансирана преди повече от половин век: "пренебрежението към държавния суверенитет е част от идеологията на доминиращите държави, които виждат в суверенитета на другите препятствие пред пълноценното използване на собственото си доминиращо положение" (2).

Еволюцията на концепцията за суверенитета

Въпросът за характера и тенденциите в еволюцията на концепцията за суверенитета е дискусионен. Разбира се, в историята и преди нееднократно се е извършвала трансформация на ключовите за функционирането на световната система норми. Напълно отмират такива формиращи международната среда абсолютни легитимни основни принципи и институции, като например династичният принцип за предаване на властта или институцията на колониализма. Паралелно с това се осъществява реинтерпретацията на други важни принципи и понятия - така, през ХVІІ-ХVІІІ век с пазара е свързана най-вече доктрината на меркантилизма, докато през последния век и половина с него се асоциира принципът за свободната търговия. С други думи, в самия факт на трансформирането на концепцията за суверенитета няма нищо необичайно.

Проблемът е, че ролята на интерпретатор и законодател на принципите и институциите се опитва да си присвои ограничена група държави (тези от Запада, което всъщност се превръща в своеобразен еквивалент на "правото на по-силния" и проява на "програмиращото лидерство" в условията на съвременната световна политика). Буквално пред очите ни се осъществява своеобразна инструментализация на суверенитета (ако използваме терминологията на Стивън Краснър), т.е. манипулиране на международното правно признание чрез заплахи за осъществяване на "хуманитарна интервенция" с цел реализацията на практическите цели и интереси на определени държави.

Международната политика функционира на основата на рационалните очаквания. Крайъгълен принцип на съществувалата (а, според повечето изследователи, съществуваща и днес) архаична и плуралистична система на международните отношения от времената на Вестфалския мир и дори преди това е ненамесата във вътрешните работи. Паралелно с това, съвременното съперничество между държавите е ограничено от структурата на признатите от международните норми суверенни права. Суверенитетът се очертава като „носещата конструкция” на световната политика, изпъляваща важната функция да минимизира насилието в отношенията между държавите. Както прогнозират редица автори от края на ХХ век, опитите да бъде разколебан този фундамент на световната политика (т.е. да бъдат разрушени господстващите в дискурса на международните отношения „доминантни политически постановки”) и да бъде поставена под въпрос значимостта на тази институция, която се смята за една от най-важните „първични”, според терминологията на британската школа, институции (primary institutions) (3), могат да доведат до възникване на неуправляем хаос.

В обозрима перспектива, в световната политика ще се съхрани противопоставянето между две разнопосочни тенденции: към укрепване на суверенитета, от една страна, и към неговото ограничаване – от друга. При това тези тенденции нерядко ще се въплъщават в политиката на една държава или група от държави (укрепването на собствения суверенитет на водещите световни държави ще се съпътства от опитите за ограничаване суверенитета на другите). А противоречието между тенденциите към суверенизация и десуверенизация на държавите ще се превърне в перманентен източник на международно напрежение. Новите интерпретации и голямата гъвкавост при интерпретацията на понятието за суверенитета до голяма степен са свързани със специфичната ситуация в международните отношения в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Периодът след края на студената война беше, по своему, уникален. Преди всичко, в течение на почти две десетилетия никой не бе в състояние да оспори глобалното лидерство на САЩ (мнозина анализатори и експерти открито говореха за американска хегемония, за „хипердържава” и т.н.). Съвкупната мощ на Съединените щати действително беше впечатляваща. На тях  се падаха 20% от световния БВП, както и над половината от военните разходи в света. САЩ си оставаха световен иновационен център и глобален технологичен лидер. В този контекст, опитите за укрепване на американската доминация в световните политически и икономически процеси и вземането на ключовите решения в глобален мащаб, се разглеждаха като достатъчно обосновани, а американското политическо лидерство – като, де факто, напълно легитимно.

Още по време на двуполюсното противопоставяне САЩ активно участваха в създаването на система от международни норми, която да обслужва техните интереси, подкрепяйки и развивайки прокарваните от тях ценности. С падането на Берлинската стена САЩ постигнаха невероятен успех в легитимирането и институционализирането на претенциите си за власт и влияние – най-вече утвърждавайки жизнеспособността на собствения си модел на политическа и икономическа организация. Прокарваният от Съединените щати либерален модел (т.нар. Вашингтонски консенсус), включващ свободната пазарна икономика и развитието на демократичните институции, се възприемаше от останалите държави по света най-вече защото и политическите елити, и широката общественост в съответните страни я смятаха за най-ефективната.

Тоталната доминация на либерализма

По всеобщо признание, доминацията на либералната идеология достигна такива измерения, че накара мнозина да приемат насериозно тезата на Френсис Фукуяма за "края на историята". Перефразирайки Артър Шлезинджър-младши, който в една своя статия за същността на либералната идеология стига до афористичното заключение, че "в известен смисъл, либерализмът е всичко в Америка" (4), можем да констатираме, че в началото на ХХІ век всичко в света (включително теорията на международните отношения и политическата практика) се оказа буквално пропито от идеите и принципите на либерализма.

В контекста на триумфа на либералната идеологическа парадигма бе направен опит за превръщането в аксиома на тезата, че либерализацията е необходима за гарантирането на всеобщия мир и сигурност и, че тя може да стане факт дори в съвършено различаващи се една от друга държави по света. Пак като аксиома се твърдеше, че нелибералните държави са по-склонни към агресия и стремеж за увеличаване на военната си мощ. И, напротив, либералните режими винаги са по-миролюбиви. Съответно, равнището на заплахите в международните отношения зависи от съотношението между либералните и нелибералните режими. В този контекст, смяната на режима и демократизацията ("разпространяването на демокрацията") започна да се възприема не като очевидно нарушение на международното право и суверенитет и намеса във вътрешните работи на едни или други държави, а като напълно оправдана от обстоятелствата, хуманна и, едновременно с това, най-рационалната стратегия за постигане на глобална стабилност и гарантиране на "човешката сигурност" (human security). А също, като инструмент за гарантиране на собствената сигурност и моралното и политическо лидерство на старите либерални демокрации. При това, формирайки една по-мирна и кооперативна международна среда, либералите предпочитаха да концентрират вниманието си върху проблемите на икономическата взаимозависимост (особено сред държавите с пазарна икономика) и ролята на международните институции, акцентирайки върху идеята, че либерализмът е универсален и приложим без оглед на националните и културни различия.

В тази връзка ще си позволя още едно връщане назад в историята. В най-различни исторически епохи държавите-лидери в системата на международните отношения винаги лансират инициативи за формулирането и утвърждаването на комплекс от ценности и правила за поведение на международната сцена. Това има съвсем просто обяснение. Политиката на водещата държава, която не притежава достатъчна легитимност, неизбежно се сблъсква със съпротива (активна или пасивна). В подобни условия прокарването на собствената политическа линия е възможно, но изисква допълнителни ресурси и усилия. В този контекст степента на взаимно доверие между основните политически субекти на международната сцена обикновено се колебае около твърде ниски стойности. В крайна сметка, лидерството (още повече пък хегемонията), което не се опира на международна легитимност, се оказва прекалено тежко бреме. Според повечето западни експерти и значителна част от политическата класа, за да бъдат намалени разходите по реализацията на лидерството, се налага прокарването на общи правила и ценности, които не само да осигурят подкрепа за провежданата от държавата-лидер политическа линия, но и да легитимират нейното водещо положение. В този смисъл, трансформацията на старите и формирането на нови международни ценности, правила и режими може да се окаже от принципно важно значение за държавата-лидер, осигурявайки и необходимата международна подкрепа и гарантирайки и по този начин ефективното проектиране на собствената и мощ и влияние. При това обаче, доминиращите държави не бива да избягват съзнателно евентуалното налагане на определени ограничения върху собствената си активност от страна на международните институции и трябва да се съобразяват с приетите норми и правила. Западните държави и най-вече САЩ обаче, очевидно не притежават подобна способност за самоограничаване.

В резултат от това (колкото и да е парадоксално), в периода на "еднополюсния момент", се оказа по-трудно да се създават и поддържат международни режими в сферата на сигурността, контрола на различните пространство (Космоса, Арктика и т.н.), както и да се спазват екологичните норми. Двойните стандарти или ad hoc стандартите за действие според конкретната ситуация или в съответствие с някакъв прецедент, се превърнаха в елемент от модела на устройство на света, който САЩ и най-близките им съюзници се опитваха да наложат. Няма да е справедливо да се твърди, че само тези държави бяха сред печелившите от тази обща нормативна неопределеност. Произволното конструиране на международните норми от едноличния световен лидер съвсем доскоро устройваше е цяла група средни и дори малки държави, които в тези условия получиха възможност да участват в различни ситуативни (или дългосрочни - като членството в НАТО например) коалиции с цел укрепване на своите регионални политически и/или глобални икономически позиции. Това обстоятелство осигуряваше на системата известна устойчивост.

В същото време обаче, прокарването на демократичните норми и ценности и насищането на съвременния политически дискурс с хуманистична и хуманитарна реторика, породи немалко въпроси, тъй като трансформацията на реториката се съпровождаше с активни опити за размиване на ключови норми на международното право, утвърждаване на такива понятия като "ограничен суверенитет", "смяна на режимите", "хуманитарна интервениця" и т.н.

В рамките на ясно проявилия се в началото на ХХІ век "монополярен момент", западните държави, също както преди сто или двеста години в рамките на Вестфалската система на международните отношения, се опитваха да поемат ролята на авангард, проектиращ (включително и със сила) собствените си ценности и институции (пазара, човешките права, демокрацията) върху другите общества. Последните (макар и в различна степен) бяха готови да се съпротивляват на този процес и, колкото и да е парадоксално, днес отстояват съвкупността от институции и норми, наложени им от Запада в миналото (суверенитета, териториалната цялост, дипломацията като основна форма за взаимодействие на международната сцена и т.н.) (5). В този смисъл системата на международните отношения продължава да се основава на връзките между център и периферия, в които ролята на "генератор" и разпространител на новите ценности и норми принадлежи изключително на държавите от Запада.

Склонността към налагане на силови решения

Проявилата се през последните петнайсетина години склонност на американската политическа класа към налагането на прости (и по правило силови) решения на международните проблеми се превръща в част от американския политически дискурс (6). И макар че именно американците лансираха понятията "мека" и "умна" сила, това съвсем не предполага отказа на Вашингтон от привързаността му към традиционния инструментариум на твърдата сила. САЩ продължават да провеждат политика, основана на глобалното им военно присъствие и проектиране на собственото влияние в ключовите региони на света (7). В условията, когато формирането на еднополюсна тенденция в световната политика се смяташе за подразбиращо се от самосебе си, в това имаше някакъв смисъл. Ситуацията обаче бързо се променя. Ако допреди 10-15 години тезата за "многополюсния" световен ред изглеждаше екстравагантна и откъсната от реалността, в последно време тенденциите към полицентричност, преразпределяне на тежестта и влиянието на отделните държави в световната икономика и политика се проявяват все по-отчетливо, променяйки привичната картина от началото на ХХІ век.

Както посочват някои американски експерти, "Съединените щати следва да подкрепят многообразието не само в собствените си граници, но и в целия свят, и да приемат, че либералната демокрация трябва да се конкурира на пазара на идеи с другите типове политическо устройство, без да подценява достойнствата им. В действителност, търпимостта към различните типове политическо устройство отговаря на интересите на САЩ в много по-голяма степен, отколкото високомерието на неоконсерваторите или късогледия идеализъм на съвременните американски либерали. Уважителното отношение към отговорните правителства, търпимостта към политическото и културно многообразие, балансът между глобалното управление и прехвърлянето на пълномощия към регионалните власти, както и по-умереният подход към глобализацията, са принципите, които най-вероятно би следвало да залегнат в основата на бъдещото устройство на света" (8).

Отправят се призиви за икономии на ресурси, за ограничаване мащабите на международната активност, за взаимодействие с други държави или за прехвърляне към тях на пълномощия за решаване на проблемите в рамките на техните регионални подсистеми (9).  Много трудно обаче може да се разчита на рационалното самоограничаване на САЩ и на възприемането на осмислена кооперативна стратегия на поведение от американския политически елит. Нито един сериозен американски политик (освен може би Рон Пол) не се обявява за самоотстраняване на страната от глобалното регулиране и отказ от плановете за формирането на хомогенен в политическо отношение "демократичен свят" (което автоматично обуславя готовността за "разпространяване на демокрацията" и усилията за смяна на управляващите режими в най-различни държави по света). Проблемът се разглежда само през призмата на търсенето на ефективни инструменти и релевантни идеи, способни да консолидират американо- и западноцентричния световен ред. Основните задачи за гарантиране на американското лидерство се свеждат от управляващите в момента демократи до просперираща икономика, недосегаема военна мощ и привързаност към политиката на налагане на "универсалните ценности" (10). Отчитайки някои финансови проблеми, в средносрочна перспектива задачата на САЩ е да накарат другите държави да окажат по-сериозен принос за създаването на "глобални обществени блага", да подкрепят новите международни норми и институции и да съдействат за урегулирането на конфликтите в различни региони на света при  условията, наложени от Запада.

САЩ и западните държави продължиха да действа като своеобразен генератор на международните норми и принципи дори в условията на финансово-икономическата криза през 2007-2010, която ускори процесите на преразпределяне на влиянието и съдейства за нарастване потенциала на редица незападни силови центрове (Китай, Индия, Бразилия, Русия), всеки от които притежава определени силни страни, както и регионално и глобално влияние. Кризата нагледно демонстрира неспособността на сравнително малката група западни държави, отговорни за глобалното урегулиране през последните десетилетия (а в по-широк смисъл и през целия ХХ век), да осъществяват ефективно управление в световен мащаб, преодолявайки предизвикателствата на епохата.

Новите играчи

Възникна остра необходимост от разширяване на кръга от държави, участващи във вземането на ключовите решения. Това се превърна в стимул за появата на нови институции за глобално урегулиране (като Г-20). В същото време обаче, западните държави продължават по инерция да си остават основните фактори при формулирането на нормите и принципите не световното урегулиране.

Оттук произтича и очевидното противоречие на сегашната преходна ситуация в световната политика. "Еднополюсният момент" остава в миналото, а нормите, създадени в неговите недра и способни да гарантират относителна стабилност, но силно дестабилизиращи ситуацията в новия полицентричен свят (като принципите за "ограничения суверенитет", "избирателната легитимност", интервенционизма и т.н.), продължават да действат и да бъдат активно налагани от западните държави.

С други думи, когато в рамките на еднополюсната система на международните отношения западните държави смятат за необходимо ограничаването на традиционния вестфалски суверенитет, става ясно, че именно те възнамеряват да се възползват от това ограничаване за да проектират върху останалите участници в международните отношения собственото си влияние, легитимирайки (или, напротив, делегитимирайки) едни или други политически практики. Държавите, опитващи се да следват несистемно поведение, постоянно са застрашени от санкции или дори от военна интервенция. Това доскоро дисциплинираше всички участници в световната политика (както държавни, така и недържавни играчи) и налагаше усещането за контролируемост на конфликтните ситуации, както и за разбираеми "правила на играта". Имплицитно се подразбираше, че ограниченията (включително и на суверенитета) в никакъв случай няма да засегнат лидерите на еднополюсната система.

Така, "аутсайдерите" и маргиналните държави се превърнаха в обект на делегитимиране на собствения им суверенен статут и в потенциална жертва на външна намеса, докато САЩ и Западът, като цяло, се изявяваха в ролята на субект. При това въобще не се допускаше възможността за възникване на конфликт между големите държави.

Укрепването на тенденцията към формиране на полицентричен световен ред променя общата картина. Утвърждаването на принципите на ограничения суверенитет, превантивните действия, избирателната легитимност и интервенционизма не само че не улеснява управлението на процесите в рамките на световната политика, но и възражда на международната сцена атмосферата на политическата непредсказуемост и неопределеност. Действащите и в момента норми и принципи на международното право (включително ненамесата във вътрешните работи и заплахата за употреба на сила, както и принципите за вътрешния и външен суверенитет и неприкосновеност на гранаците) до голяма степен целяха именно минимизирането на междудържавните конфликти в полицентричната система на международните отношения. Затова игнорирането им става опасно още в съвсем близка перспектива. Във формиращия се полицентричен свят от нормите и прецедентите, създадени от САЩ и Запада, като цяло, днес могат да се възползват други, бързо укрепващи силови центрове. В резултат от това, вместо илюзията за управляемост и контрол, привържениците на активното прокарване на новите норми и принципи на съвременната световна политика могат да се сблъскат с твърде хаотична картина на международните отношения и дори с пълната им дестабилизация.

В тази връзка може уверено да прогнозираме ръст на системните рискове, тъй като новите и бързо укрепващи държави ще заявят претенциите си за по-активно участие в определянето на правилата на играта и все по-ясно ще обозначат "червената линия" по отношение на различните аспекти на своята вътрешна и външна политика. Съществува известна надежда, че сегашната криза в отношенията между Русия и западните държави, на фона на ситуацията в Украйна, ще стимулира ако не политическия елит, то поне експертната общност в САЩ и Европа да потърси по-инклузивни стратегии и да формулира по-равноправни подходи към формирането на норми и правила в съвременната световна политика, при това не само по проблематиката на суверенитета. Става все по-ясно, че това просто няма алтернатива. Във всеки случай, увлечението по създаването на прецеденти и стремежът да бъдат натрапени на останалия свят собствените правила на играта (с възможност за произволна реинтерпретация на тези правила, като допълнителна "лидерска опция") не е в състояние да създаде, в условията на формираща се полицентричност, основата за едно предсказуемо и управляемо развитие на международните отношения и може да провокира нови глобални кризи.

 

Бележки:
1. За това виж: Keating M. Plurinational Democracy: Stateless Nations in a Post-Sovereignty Era. Oxford, New York: Oxford University Press, 2002; Slaughter A-M. A New World Order, Princeton and Oxford: Princeton University Press, 2004.
2. Carr E. The Twenty Years’ Crisis 1919–1939. An Introduction to the Study of International Relations. London, 1939, p.18.
3. За това виж: Wendt A. Social Theory of International Politics. Cambridge: Cambridge University Press, 1999; Buzan B. From international to World Society? English School Theory and the Social Structure of Globalization. Cambridge: Cambridge University Press, 2004 и др.
4. Шлезингер-мл. А. Либерализм в Америке: замечания для европейцев, http://www.geopolitica.ru/Articles/282/
5. За това виж: Buzan B. From international to World Society? English School Theory and the Social Structure of Globalization. Cambridge: Cambridge University Press, 2004. p.237.
6. Friedman G. Next 100 Years. A Forecast for 21 Century. New York, 2010, p.39-41.
7. Basevich A. Washington Rules. America’s Path to Permanent War. New York, 2010, p.14-16.
8. Купчан Ч., Маунт А. Автономное управление, Россия в глобальной политике, 2009, № 3, май-июнь. http://www.globalaffairs.ru/print/number/n_13203
9. Виж: /Mandelbaum M. The Frugal Superpower. N.Y., 2010; Basevich A.J. The Limits of Power. The End of American Exceptionalism. New York, Holt Paperbacks, 2009 и др.
10. Moving America Forward. 2012 Democratic National Platform. www.democraticconvention2012.com

* Ръководител на сектора за политически теории в Института за международни отношения към Руската академия на науките

{backbutton}

В традиционната геополитика понятието Евразия има различен смисъл: Евразия - континент, Евразия - Туран или Евразия - Русия/СССР. В основата на евразийската интеграция традиционно се поставя евразийската доктрина, създадена от руския емигрантски елит през първата половина на ХХ век. Тази доктрина обаче, не отчита възраждането на Китай и превръщането му в свръхдържава.

Логиката на евразийската геостратегия следва формулата на класическата геополитика: "Който контролира Евразия, владее света" (1). Но в тази формула се налага добавянето на нова доминанта. Настъплението на Запада (САЩ и ЕС) се забавя, а американската демократична "примка на Анакондата" не донесе мир в Евразия (2). След разширяването си на Изток, Европейският съюз плътно се доближи до западните граници на Великата Евразийска степ и се опита да реализира стратегическия си проект, носещ невинното на пръв поглед заглавие "Източно партньорство". В рамките на този проект, сегашната "битка за Украйна" е просто регионално сражение в контекста на мащабната геополитическа война за Евразия.

На свой ред, новият интеграционен проект на Москва предвижда създаването на Евразийски икономически съюз. Това императивно изисква формулирането на дългосрочна стратегия в отговор на предизвикателствата по западните и източните граници на Великата Евразийска степ. Време е да бъдат очертани новите контури на тектоничната геополитическа трансформация на континента Евразия, от Лондон до Шанхай, където се появи нов мощен геополитически играч, в лицето на Китай.

Смъртоносните "масивни инфаркти" на Европа

След като средновековната Китайска империя губи своята мощ, лидерската роля в значителна част от Евразия преминава към Европа и започва да се определя от съперничеството между Британската и Руската империи. В началото на ХІХ век Европа достига върха на своята световна и евразийска геополитическа мощ. Както посочва Алфред Вебер (3), тогава на европейския континент се формира система на относително мирно съвместо съществуване на експанзионистични държави, притежаващи впечатляваща военна и икономическа мощ. "Концертът на великите сили" на Берлинския конгрес през 1878 съдейства за запазването на силовия баланс в Европа. Настъпва своеобразен "период на насищане" в пълната европейска доминация на планетата. Глобалната мощ на Европа обаче, бива нарушена от първия "масивен европейски инфаркт" (ако използваме термина на проф. Карен Свасян (4)) с ужасяващи последици за континента. В апотеоз на този качествено нов исторически етап и събитие с глобален мащаб се превръща Първата световна война (1914-1918). В хода на войната не само е разрушена крехката система на европейския баланс, но става ясно и, че силовите средства за постигане на експанзионистичните геополитически цели са изчерпани. В резултат от гибелта на милиони хора, войната се оказва самоубийствена и непредсказуема за всички, включително за нейните инициатори. За основен виновник за световния конфликт е обявена Германия, опитала се със силата на оръжието да попречи на по-нататъшната колониална експанзия на световните империи и да се включи в подялбата на света. За Руската империя войната се оказва фатална, а най-голямата геополитическа и финансова награда в нея се печели от САЩ.

След края на Първата световна война, подписаните през 1919-1923 Версайски, Трианонски и другите мирни договори са изцяло в интерес на държавите-победителки. Европа се разделя на два лагера: победители и победени. Естествено, най-болезнено резултатите от Парижката мирна конференция се приемат от Германия, а Унгария смята, че е била "разпъната на кръст" във Версай. Опитите за създаването на нов световен ред на основата на по-широкия баланс между държавите търпят неуспех и поредният военен конфликт става неизбежен.

Следващият "масивен инфаркт" за Европа е Втората световна война, в която загиват 62 млн. души. Най-важната битка в нея е тази за Хартленда (геополитическото ядро на планетата) край Сталинград, отваряща пътя към вътрешността на Евразия. Ако германската армада беше успяла да се закрепи край бреговете на Волга, вече никой в света нямаше да може да я спре. Сталинградската битка и другите знакови победи на бойното поле гарантираха на Съветския съюз не само водещото място в антихитлеристката коалиция, но и легитимното право да участва в установяването на новия световен ред.

След края на Втората световна война и формирането на т.нар. "ялтенски свят", планетата се раздели на два лагера - капиталистически и социалистически. Европа също беше поделена между два военно-политически блока: Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) и Организацията на Варшавския договор (ОВД). Тези договори закрепиха геополитическото разцепление на Европа. След разпадането на ОВД и СССР стартира геополитическата трансформация на Стария континент. Парижката харта за създаването нова, свободна и неблокова Европа (от ноември 1990), подписана с лека ръка от първия и последен съветски президент, беше мащабно геополитическо поражение на Кремъл.

С падането на Берлинската стена и разпадането на СССР станахме свидетели на третия "масивен инфаркт", поразил не само Европа, но и целия Запад начело със САЩ. Характерна за него е битката за жизненото пространство на западната цивилизация в ерата на политическата коректност (5). Тази съвременна мащабна война се води, на първо място, с помощта на т.нар. "мека сила", доминираща и в поредното настъпление на Европа към вътрешността на Евразия.

Призракът на комунизма в европейския протекторат на Америка

След Втората световна война Западна Европа беше възстановена благодарение на американския план Маршал. САЩ оказаха политическа, военна и икономическа помощ на т.нар. "стара Европа". В резултат от това покровителство Америка направи стратегическите си съюзници зависими от военната мощ на САЩ. Неслучайно в "ядрото" на ЕС и най-вече сред британците и германците, съществува толкова силна привързаност към трансатлантизма и дори открито преклонение пред Съединените щати.

Опиянени от близостта с отвъдокеанския "по-голям брат", европейците за известно време забравиха за същинска Евразия и се хвърлиха да настигнат Америка. В тази връзка, проф. Карен Свасян прави интересен паралел с известната приказка за дядото и ряпата (6). Както е известно, Хрушчов се опитва да догони Америка по производството на месо и мляко, а пък Брюксел - по численост на населението на ЕС, разчитайки за целта на мигрантите - първо на цветнокожите, а след това и на тези от Източна Европа, където Украйна също мечтае да стане част от "богатото ядро" на Европа. Тоест, наистина сме свидетели на своеобразен геополитически избор, като във въпросната приказка: "кучето за внучката, внучката за бабата, бабата за дядото, а дядото за ряпата - теглят, теглят и все не могат да я извадят". Тук следва да добавим и множеството други заимствания в Русия и постсъветските държави - например постмодернизма във философията, или чисто формалното подражание на европейската законодателство в правната сфера. Както доста точно отбелязва Александър Солженицин, руската демокрация попива, на първо място, "торната кал" на Запада. И накрая Болонския процес, който европейците стартират в опита си да догонят Америка в сферата на висшето образование. На свой ред, "папагалите" от постсъветското пространство, без да разполагат с необходимата материална база и разрушавайки дотогавашната си, сравнително ефективна образователна система, също решиха да се включат в този процес (7).

Европейският съюз все още представлява най-големия световен пазар и изпреварва САЩ по производството на основните видове индустриална продукция. Европа обаче осъществява икономическия си пробив предимно под ядрения чадър на САЩ, затова ЕС на практика се превърна в американски протекторат, страдащ от отчайваща импотентност във военно-политически план. Наистина, преди началото на световната финансова криза, някои европейски лидери периодично предлагаха създаването на въоръжени сили на ЕС, но гласовете им бързо заглъхнаха, тъй като разходите за подобна армия биха застрашили качеството на живот на европейците. А то е нещо като наркотик, от който европейците просто не са в състояние да се откажат.

Както посочва американският политолог и геополитик Збигнев Бжежински: "Горчивата истина е, че Западна Европа, а във все по-голяма степен и Централна Европа, си остават в много отношения американски протекторат, като отделните държави от ЕС напомнят на средновековните васали. Подобно положение не е нормално както за САЩ, така и за европейците" (8).

Във външната си политика ЕС все повече възприема комунистическите геополитически технологии. Също както навремето Съветска Русия изнася идеите за световна комунистическа революция, така днес Западът изнася идеите за глобалната либерална революция, прокарвайки демокрацията и човешките права като универсални ценности на човечеството. Но, ако Европейският съюз е в състояние да използва за целта само т.нар. "мека сила", съчетана с агресивна реторика, Западът, като цяло (и особено САЩ), е склонен да използва и военна сила (НАТО).

Според Карен Свасян, след Нюрнбергския процес западните съюзници се опитват да заменят "волята за власт" с "волята за мир". Западните и най-вече англосаксонските лидери, подобно на водачите на пролетарската революция, горят от желание да "ощастливят" света, т.е. да направят всички щастливи по свой образ и подобие. Включително да ги принудят да бъдат щастливи с помощта на военна сила. Основният резултат от тази "бяла революция" е създаването на Европейския съюз. Само че в това "разклонение на комунистическа Москва", мястото на духовните ценности се заменя от парите. Неслучайно в своеобразен символ на европейската идея за единство се превърна общата валута на ЕС - еврото (9).

По време на студената война, Европа, макар и символично, все още можеше да имитира някаква самостоятелност. След падането на Берлинската стена обаче, стартира окончателното изчезване (разширяване) на Европа посредством т.нар. евроинтеграция. Европейците започнаха да придобиват откровено комунистически поведенчески рефлекси. При това, в редица отношения, европейската разновидност на комунизма, се оказва по-уродлива от съветския си първообраз, тъй като държавният тоталитаризъм бива заменен с граждански, "обществото все повече измества държавата, изземайки контролните и функции", а "човешкото бива измествано от гражданското". Европа буквално е зациклила на темата за толерантността и политическата коректност. В "епохата на побеснелия либерализъм", всеки, който поиска, има право да изрази мнението си, без да е длъжен да познава поне малко това, за което говори. Всички са буквално побъркани по човешките права, но никой не се замисля, какво всъщност е предназначението на човека. Европейското общество страда от излишък на права и "вероятно последното право, което ще увенчае нашите човеколюбиви конституции, ще стане правото да вършим всякакви свинщини" (10).

В еуфорията на своята "пълноценност", европейците, загубили всякаква чувствителност, благодарение на заобикалящия ги комфорт, решиха да ощастливят и Изтока (Евразия) със своите права и свободи и ... тотално пропуснаха да забележат надигащия се ответен удар. Комунизмът се стовари върху Европа внезапно и необратимо. Залезът на Европа, разкъсвана от евроинтеграторите (глобалистите) и от безкрайната си толерантност, е само въпрос на време. Проектът "Европейски съюз" ще приключи или с разпад, или с установяването на абсолютен граждански тоталитаризъм" (11).

Основният конфликт днес се развива по западните граници на Великата Евразийска степ, на базата на социокултурните различия и либералните ценности. Във външната политика на ЕС, който не разполага със сериозна военно-политическа мощ, доминира "меката сила", т.е. експанзията на либералните ценности, усилваща се заради заплахата Западът да загуби глобалното си геополитическо господство. Западът вече е навлязъл в т.нар. "постхристианска епоха", в която идеята за абстрактната свобода и човешките права се е превърнала в своеобразна нова религия. В същото време, постсъветска Русия се опитва да предолее, в духа на неохристиянството, комунистическото преследване на религията в  миналото (12).

Борбата против "имперското" евразийско възраждане на Русия

За да не допусне "имперското" евразийско възраждане на Русия след самоубийството на Съветския съюз и провалените "цветни революции", в основна геополитическа задача на САЩ и Западна Европа се превръща цивилизационния разрив между Украйна и Русия.

Мирната инвазия на ЕС в Източна Европа се сблъсква с все по-настойчивото противопоставяне на Москва, която е наясно, че тя ще бъде последвана и от разширяването на НАТО на изток. Затова, геополитическите съображения отново започнаха да доминират в руската външна политика. Така в края на миналата 2013 китайският официоз "Жънминжибао" отбеляза, че "Русия напълно се е освободила от страхливата си психология от периода на разпадането на СССР и вече се опитва да играе със САЩ като равен с равен". За съжаление, руските външнополитически успехи се развиват на фона на забавяне темповете на икономическо развитие, което поражда сериозни опасения.

Русия съумя да съхрани до голяма степен военно-индустриалния си потенциал, очертават се и нови "точки на икономически растеж" (т.е. на модернизация). В страната обаче все още не съществуват оптимални условия за реализация на пасионарната съзидателна енергия на народа, заради съществуващата социална несправедливост и недостатъчно ефективната борба с корупцията. В същото време, очерталите се още в края на миналата година опасения на Русия относно "европейския избор" на Украйна напълно се оправдаха в началото на настоящата 2014. Междувременно, както в Украйна, така и в другите постсъветски и постсоциалистически държави израсна ново поколение, за което Русия би могла да стане привлекателна, ако успее да му демонстрира успехите си не само в енергетиката и шоу-бизнеса. Освен това Москва се нуждае от време за да докаже необратимостта на евразийския интеграционен курс.

След студената война и временното затопляне в Европа се очертава период на студен мир. Проектът на ЕС "Източно партньорство", стартирал по инициатива на Швеция и Полша, има преди всичко геополитически характер и съвсем не се изчерпва с разширяване зоната за свободна търговия на Съюза. Гарант за чуждестранните инвестиции в постсъветското пространство е само НАТО, а разширяването на евроатлантическия блок представлява пряка заплаха за Русия. Това вече доведе до повторното разполагане на ракети със среден радиус, насочени към Европа.

Не само заради намеренията си да форсира икономическата интеграция в постсъветското пространство, но и заради проблемите със сигурността, Русия е принудена да формира зони на "специални интереси". В отношенията и със САЩ и НАТО продължава остро да стои въпросът за разгръщането на системите за противоракетна отбрана (ПРО) в Европа и изграждането на военни бази с прихващащи ракети на територията на Полша и Румъния. Ако преди Западът оправдаваше създаването на Европейска система за ПРО с необходимостта за защита от иранските ракети, след първите споразумения за замразяване на иранската ядрена програма, става все по-очевидно, че истинската цел е Русия. Паралелно с това започна да се реализира американската концепция за "светкавичен глобален ядрен удар". В очевиден разрез с международното право се предвижда осъществяването на "точкови удари" по обекти на суверенни държави, без официално да им бъде обявена война.

В отговор, Русия е принудена да увеличава групировките си от оперативно-тактически ракетни комплекси "Искандер-М" по своята западна граница. За първи път след падането на Берлинската стена в западните медии се появиха съобщения, че "руските ракети са насочени към Берлин". Както е известно, ракетите "Искандер" могат да носят ядрени бойни глави и да поразяват цели на разстояние до 500 км, а при версията "Искандер-К" (крилати ракети) - до 2000 км (т.е. почти цяла Европа). При изостряне на ситуацията, включително заради случващото се в Украйна, европейските държави ще бъдат принудени да увеличат разходите си за създаване на национални системи за противовъздушна отбрана, при това в условията на все още неприключила напълно финансово-икономическа криза.

Каква би следвало да е геополитическата стратегия на Русия на фона на намаляващото глобално влиняние на Европа? Според германския политолог Александър Рар, в тези условия и предвид задълбочаващия се цивилизационен конфликт, Москва трябва да застане на страната на християнския свят и да се модернизира на основата на националните си традиции и ценности и ползвайки многовековния опит на взаимодействие между руското православие и исляма. Той подчертава, че ресурсите на Европа са на изчерпване и тя се нуждае от разширяване на жизненото си пространство, но не противопоставяйки се, а сътрудничейки си с Русия. Ето защо, смята Рар, германците биха допуснали голяма грешка, отказвайки се от приятелството с руснаците. При всички случаи стратегическият съюз между високотехнологичната Германия и богатата на ресурси Русия все още не е факт, даже напротив - напоследък се очертава опредено охлаждане в отношенията им.

Геополитическото противопоставяне в Украйна

Вашингтон и Брюксел разглеждат формирането на Зона за свободна търговия между Украйна и ЕС като геополитически фактор, насочен към отслабването на Русия. За целта се залага на т.нар. "пета колона", т.е. на украинските провинциални патриоти, включително на радикалния и почти фашизоиден национализъм, както и на продажния компрадорски елит, който разчита, че ако подкрепи "правилния" избор ще си гарантира благословията на Запада да продължи да граби собствения си народ и да гради своя "семеен" и криминален бизнес без каквито и да било ограничения.

Както вече споменах, в Украйна се извършва смяна на поколенията в условията на деиндустриализация и формирането на потребителско общество. В националната икономика започва да доминира едрият търговски капитал и търговците на вносни стоки, за които космическата и авиационната индустрия на Украйна не значат нищо. През периода на независимото си съществуване Украйна се трансформира от средноразвита европейска държава в страна, която не може да съществува без външни кредити. Собствеността на някогашната съветска Украйна беше или ограбена, или унищожена, а активите на повечето стратегически предприятия бяха изнесени в чужбина, в различни офшорни зори. Страната попадна под контрола на местните олигарси, чиито интереси не съвпадат с тези на държавата. В резултат от офшорната геополитика на Запада украинската икономика, до голяма степен, се оказва управлявана отвън.

В резултат от глобалната криза рудодобивният и металургичен комплекс на Украйна загуби ролята си на "локомотив" на националната икономика и се превърва в страна на трудовите мигранти. Подобно на повечето държави от глобалната световна периферия, основен принос за украинския БВП имат преводите на многобройните гастарбайтери, чиято численост в момента е около 7 милиона души, като се очаква, че след реализацията на проекта за зона за свободна търговия с ЕС ще нарасне до 10 милиона. На този фон изглежда нормално, че през последните години върху външнополитическия избор на Украйна оказваха силен натиск и Вашингтон, и Брюксел, и Москва. В крайна сметка, тя вече е държава с ограничен суверенитет, загубила военно-политическата и икономическата си мощ и трансформирала се за двайсет години независимост в част от световната периферия.

Киев се превърна от столица на Съветска Украйна в столица на новото "Диво поле", където периодично се сблъскват националистическата орда от западната част на страната и пролетариатът (миньори и металурзи) от Изтока. Националистите и "петата колона" се финансират от Запада, а местните олигарси, поне доскоро, инвестираха и в едната, и в другата страна. На фона на постоянно нарастващата радикализация на политическия живот в Украйна беше ясно, че е само въпрос на време тя да доведе страната до катастрофа.

За да може да разчита на някакво бъдеще, Украйна следва да се избави от псевдонационалната идея "да си намери голям брат", която нееднократно водеше до крах на украинската държавност, и да намери свое място в новата геополитическа конфигурация на Голяма Европа. След 2000-та, в Източна Европа бяха лансирани интеграционните проекти за Митническия и за Евразийския икономически съюзи и Брюксел, рано или късно, ще бъде принуден да се съобразява с това. В същото време, евроскептиците, чието влияние в ЕС значително нарасна след изборите за Европейски парламент в края на май, оценяват крайно негативно участието на Брюксел в геополитическата битка за Украйна, чиито БВП на глава от населението е по-нисък дори от този в някои по-благополучни държави от Черна Африка. В тази връзка те задават закономерния въпрос за целесъобразността на интегрирането на една толкова голяма и толкова бедна страна, която не може да съществува без мащабни външни заеми. Междувременно, докато се вихреше битката между Брюксел и Москва за Украйна, по западните граници на Евразия се появи нов геополитически играч.

Китайският геополитически евразийски суперпроект

В най-новата история на света, геополитическата цел на САЩ в Европа беше свързана със създаването на плацдарм за проникване в Евразия под знамето на "най-истинската" демокрация. Естествено, най-важната спирка по този път беше Русия. Времето обаче не чака и миналата 2013 се оказа знакова за Китай, който активно изгражда свои плацдарми в Евразия, включително и в Голяма Европа.

Пекин озвучи поредния етап от външнополитическата си стратегия за експанзия, опирайки се на своята икономическа мощ и инвестиции - суперпроектът за създаване на "Икономически пояс на Пътя на коприната". При това, съвсем в духа на китайската традиция, основната геополитическа цел се прикрива зад добре звучащи поетични образи и се разкрива пред външния свят постепенно (стратегията на "перлената огърлица", стратегията на "дълбоката вода" и т.н.). Тоест, пред света постепенно се представят междинните външнополитически и икономически задачи така че, в крайна сметка, да бъде постигната генералната геостратегическа цел. Нека опитаме да отгатнем, каква точно е тя.

Суперпроектът за "Икономически пояс на Пътя на коприната" цели, ни повече ни по-малко, да обедини Голямото евразийско пространство, т.е. Китай, Централна Азия, Източна и Западна Европа, с население от три милиарда души и обширни регионални пазари. Проектът ще се реализира в едно многомерно комуникационни пространство, т.е. в рамките на отделни "пояси" - транспортен, търговски, енергиен, информационен, научно-технически, аграрен и туристически, при паралелното гарантиране на сигурността и политическото взаимодействие.

Икономическият пояс на Пътя на коприната и Морският Път на коприната през ХХІ век

Източник: Xinhua News Agency

 

Уникална особеност на китайския суперпроект, за разлика от другите интеграционни проекти, е абсолютното отсъствие на политически претенции към участниците в него. Както е известно, провалилите се американски регионални геополитически проекти за "Голяма Централна Азия", "Големия Близък Изток" или "Новия Път на коприната" предполагаха, на първо място, силовата "демократизация" на въпросните региони, което, на практика, води само до хаос. На свой ред Кремъл концентрира усилията си не за увеличаване на икономическата мощ, модернизация и изграждане на съвременни транспортни комуникации, а за убеждаване на постсъветските държави в предимствата на собствения си евразийски проект и "изтласкването" (както твърдят китайските медии) на ЕС от Източна Европа. За разлика от тях, Пекин осъществява експанзията си с помощта на мащабни инвестиции, модернизирана транспортна инфраструктура и без да поставя каквито и да било политически условия на местните правителства.

Така, след провалите на евразийската геополитика на САЩ, Китай предлага на народите на суперконтинента алтернативен проект: своята посткомунистическа "перлена огърлица" срещу демократичната "примка на анакондата" (13). Време е да започнем да свикваме с новите форми на международна регионализация, в чиято основа не са "политическите съюзи", или насилствената "демократизация", а трансграничните комуникационни коридори. Тяхна основа са впечатляващите транспортно-логистични възли, създадени благодарение на икономическата, инвестиционна и технологична мощ на Китай.

Някои руски анализатори не смятат за удачно названието на проекта "Икономически пояс на Пътя на коприната", предпочитайки пред него "Евразийски икономически съюз". Това обаче не е съвсем вярно. Следвайки древната китайска традиция, Пекин по дефиниция не възнамерява да създава или да влиза в съюзи с някого. В тази връзка ще напомня, че и названието на Шанхайската организация за сътрудничество не включва думата "съюз", затова пък ясно дава да се разбере, кой доминира в нея.

"Икономическият пояс на Пътя на коприната", наред с възраждането на "Морския път на коприната" и международните икономически коридори "Бангладеш - Китай - Индия - Мянма", "Китай - Пакистан (Белуджистан)" и "Китай - Таджикистан - Иран" и създаването на китайски пристанищни "предни постове" в Югоизточна Европа говорят за намерението на Пекин да постави под своя мек "икономически" контрол Евразия от Тихия океан до Източна и Западна Европа. На практика, за първи път се очертават достатъчно ясно контурите на Китайския евразийски суперпроект, с който занапред ще трябва да се съобразяват и стратезите от ЕС, и руските планове за формирането на Евразийски икономически съюз.

Китайският суперпроект се вписва в логиката на класическата геополитика и формулата "Който владее Евразия, владее света". Пекин с основание смята, че Вашингтон не е съумял да се справи с тази задача. За първи път от няколко десетилетия, т.е. от старта на китайските реформи насам, Пекин наруши табуто и си позволи да направи острокритична оценка на външнополитически събития. Така, официозът "Жънминжибао" без излишна деликатност даде следната характеристика на политиката на САЩ в Евразия: "Вашингтон злоупотреби със статута си на свръхдържава и доведе до още по-голям хаос в света".

През последните две десетилетия европейският протекторат на Америка (ЕС) също предприе настъпление на Изток, към границите на Великата Евразийска степ, използвайки за целта т.нар. "евроинтеграция". В рамките на този процес Брюксел обеща на постсоциалистическите държави, които до 1989 бяха част от съветското геополитическо пространство, че те ще станат част от приказния "Евроленд". Но, ако държавите от първата вълна на евроинтеграцията все пак усетиха, макар и частично, ползата от инфраструктурните преобразувания на фона на собствената си деиндустриализация, България и Румъния, както и чакащите на опашката балкански държави могат и да не ги дочакат. В резултат от това, местните политици-еврооптимисти рискуват да бъдат пометени от излъгания електорат заради неоправдания си популизъм.

След разпадането на СССР комунистически Китай, на практика, овладя съветското "наследство" в Азия, Африка и Латинска Америка. Сега идва ред на Европа, която надцени възможностите си, предприемайки мащабна експанзия на Изток. Формирането на китайски икономически плацдарм в Европа е част от евразийската геополитика на Пекин след провала на американската геополитика в Евразия и отслабващата икономическа мощ на ЕС. През ноември 2013, практически паралелно със срещата на участниците в "Източно партньорство" във Вилнюс, в Букурещ се проведе среща на ръководителите на 16 държави от Централна и Източна Европа (ЦИЕ), с китайска делегация, водена от премиера Ли Къцян. Както е известно, Брюксел изпитва сериозни затруднения с модернизацията на инфраструктурата на новите членове на ЕС, докато Китай им предлага реализацията на мащабни инфраструктурни проекти срещу доставка на хранителни продукти. На въпросната среща в Букурещ беше подписана инвестиционна програма за сътрудничество. През 2012 обемът на стокооборота между Китай и държавите от ЦИЕ достигна 50 млрд. долара (10% от целия търговски оборот на Китай с Европа). Пекин обяви, че открива нова кредитна линия от 10 млрд. долара за държавите от региона с цел реализацията на съвместни инфраструктурни проекти. Китайски компании вече финансират изграждането на железопътна линия между Унгария и Сърбия, стартира и реализацията на инфраструктурни, енергийни и аграрни проекти в Румъния. Букурещ смята Китай за най-добрия си приятел в Азия, а Пекин разглежда Румъния като най-верния си партньор в ЕС. И това не са само празни думи, тъй като румънско-китайските бизнес отношения се развиват успешно вече 65 години.

Срещата в Букурещ демонстрира намеренията на страните да реализират инвестиционни проекти без участието на ЕС. Това предизвика истинска паника в Брюксел, който обвини Пекин, че следва политика "разделяй и владей", а Европейската комисия безуспешно поиска от новите членки на Съюза да се откажат от подписването на споразумения с китайците.

Китай работи за създаването на няколко икономически (пристанищни) предни постове в Голяма Европа и на първо място в Гърция, Румъния и Украйна (в Крим, който междувременно се присъедини към Русия). Така, Пекин подкрепи Гърция по време на кризата, като изкупи част от нейния дълг и осъществи значителни инвестиции в развитието на пристанище Пирея и международното летище в Атина. Китай отпусна на Гърция заем от 5 млрд. долара за модернизацията на търговския и флот и покупката на 162 китайски кораба (14). Взаимноизгодното сътрудничество се обуславя от факта, че Китай държи около 1/3 от световния пазар в корабостроенето, а гръцките корабовладелци контролират значителна част от товарните превози по море.

Богатото историческо и културно наследство и благоприятният климат превърнаха Гърция в един от световните лидери в сферата на туризма. Неслучайно управляващите възлагат големи надежди на развитието на този сектор, който може да осигури до 1/3 от ръста на нейния БВП. При това се разчита най-вече на китайските туристи. В самия Китай се забелязва стремителен ръст на туристическите пътувания в чужбина, което ще доведе до сериозна трансформация на европейския пазар за туристически услуги, където през последните сто години доминираха гражданите на западните държави. Още през следващите няколко години броят на китайските туристи в Европа може да надхвърли 50 млн. души. Гърция пък е на първо мяст сред предпочитаните от тях дестинации, затова се прогнозира, че съвсем скоро броят на китайските туристи в тази страна ще достигне астрономическата цифра 20 млн. души.

Но, ако в Гърция и Румъния китайците изграждат плацдарми за проникването си в Западна Европа и ЦИЕ, Украйна доскоро се разглеждаше от тях като възможен плацдарм за разширяване на икономическото им присъствие в страните от Източна Европа и ОНД. Китайците планираха да инвестират в изграждането на пристанищна инфраструктура в Украйна. При това Пекин разглеждаше Крим като част от китайския проект за "Морския път на коприната", възнамерявайки да създаде Кримска зона за икономическо и технологично развитие в района на Севастопол. Разбира се, сега ще му се наложи да дискутира тези си планове с Русия, но предвид мащабните икономически споразумения между двете страни, подписани в края на май 2014, това едва ли е проблем. Впрочем, китайците вече изразиха желание да участват в проекта за изграждането на пътен и железопътен мост между Крим и континентална Русия над Керченския пролив. Освен това, Пекин планира изграждането на ново пристанище в района на Одеса (Хаджибеевския лиман).

Бъдещето на Евразия

Континентът Евразия преживява тектонични геополитически промени. Приключва многовековната доминация на Запада и, най-вече, на Европа. Двете световни войни, провокирани от Запада през ХХ век, демонстрираха изчерпването на силовите методи за постигане на експанзионистичните геополитически цели. След Втората световна война Западна Европа, в резултат от покровителството и зависимостта си от САЩ, се превърна в протекторат на Вашингтон.

Въпреки успешния интеграционен проект, след падането на Берлинската стена,  у европейците започнаха да се формират откровено комунистически поведенчески рефлекси. Основната заплаха за съществуването на ЕС не е в икономическата сфера, а в нарастването на своеобразния "граждански тоталитаризъм" и диктатурата на толерантността.

Глобалната системна криза доведе до реанимацията на суперпроекта, целящ запазването на лидерските позиции на Запада в глобалната конкуренция. Според плановете на Вашингтон, глобалният проект за създаването на Трансатлантическа зона за свободна търговия (TAFTA), т.е. на "икономическа НАТО", трябва да съхрани доминиращите позиции на САЩ в света. Тоест, на първо място бива поставена не битката за Евразия, а по-тясното сплотяване на западните съюзници.

Както се очакваше, изборите за Европейски парламент през май 2014 доведоха до съществено укрепване позициите на евроскептиците, чиято кампания премина под лозунга "Да освободим Европа от ЕС". Разбира се, това няма да доведе в обозримо бъдеще до разпадането на Европейския съюз, но окончателно ще преустанови опитите за проникване във вътрешността на Великата Евразийска степ (и в тази връзка, "европейският избор" на Украйна в крайна сметка ще се окаже голям провал). По-нататъшното разширяване на ЕС ще бъде ограничено и от дефицита на финансови ресурси, както и от необходимостта да бъдат "интегрирани" Западните Балкани, останали в "тила" на Съюза.

Всъщност, истината е, че в условията на формирането на новата геополитическа структура на света и изместването на полюсите на икономическото развитие на Изток, актуална за Запада става не конфронтацията с Русия, а геоикономическият проект за "Голяма Европа" от Париж до Владивосток. За съжаление, случващото се в Украйна показва, че това все още не се осъзнава. В Брюксел би трябвало да са наясно, че когато Вашингтон, по инерция, декларира, че няма да допусне евразийската, или каквато и да било друга, интеграция на постсъветското пространство, Европа - обратното - би следвало да приветства подобна интеграция.  На практика, евразийската интеграция е изгодна за Запада, тъй като, освен всичко друго, би прехвърлила проблема за разширяването на потребителския пазар на ЕС за сметка на бедната Украйна на по-високото ниво на отношенията между Европейския и все още формиращия се Евразийски съюз. Ако това не се случи, от евразийския проект ще се възползват (и вече го правят) лишените от комплекси държави от Азиатско-Тихоокеанския регион (и най-вече Китай), които разширяват интеграцията си с Русия в икономическата сфера.

Необходим е не само цивилизационен диалог между западноевропейската и източноевроепейската традиции, но и търсене на нов модел на отношенията с мюсюлманския свят. А, както е известно, именно евразийска Русия притежава многовековен опит за такова взаимодействие между християнския (православния) и мюсюлманския свят. Затова в обозримо бъдеще като най-приемлива се очертава геополитическата архитектура, базираща се на триадата: Западна Европа, Източна Европа и Туран  и отчитаща спецификата на западнохристиянската, православната и мюсюлманската (тюркската) цивилизации. За фундамент на тази архитектура на световния ред може да послужи оста Берлин - Москва - Анкара.

Във водещ геополитически играч на суперконтинента Евразия се превръща Китай, който разширява икономическото си присъствие в чужбина и изгражда многобройни плацдарми. Формира се устойчива тенденция за усилване на китайското присъствие в основните геополитически възли на Евразия. В същото време Русия и постсъветските държани не бива да хранят излишни илюзии относно стратегическия си съюз с Пекин.

В Синята книга за развитието на Азиатско-Тихоокеанския регион, публикувана през 2013 от китайската Академия за обществени науки, се посочва, че въпреки участието си в ШОС Русия продължава да смята Централна Азия за "сфера на своето влияние", макар че не разполага с необходимата за това икономическа мощ. Твърди се, че тъкмо поради това Китай е обречен да стане водещата сила в региона. В доклада специално се подчертава, че независимо от разрешаването на редица спорни погранични въпроси и задълбочаването на стратегическото взаимно доверие, вероятността от възстановяването на пълноценните съюзнически отношения между Пекин и Москва не е особено голяма.

Китай осъществява активно политика за реализацията на Южното разклонение на "Великия път на коприната" в Централна Азия и Близкия Изток. Засега сериозен технически (но и политически) проблем тук е ширината на железопътното междурелсие. Както е известно, жп линиите в Централна Азия са с широко руско междурелсие (1520 мм), а тези в Китай - с нормално европейско (1435 мм)..

Но ако в Централна Азия все още продължават преговорите за маршрута на железопътната линия, в Южен Кавкав трасето и ще премине през Грузия и Азербайджан. Международното споразумение за изграждането и модернизацията на линията Баку - Тбилиси - Карс беше подписано от Турция, Грузия и Азербайджан още през 2005, но активната реализация на проекта стартира след посещението, през 2012, на турския пример в Пекин и подписаното споразумение на финансирането на проекта от Китай.

В края на октомври 2013 влезе в експлоатация подводният железопътен тунел Мармарай, дълъг 13,6 км, като 1,5 км минават под Босфора. Стойността на тунела е около 4 млрд. долара. Той е част от проекта за южното разклонение на "Великия път на коприната". Скоростната жп линия ще пресече Турция от запад (Одрин) на изток (Карс), откъдето през Грузия и Азербайджан ще стигне до Баку. Изграждането на турския участък от жп магистралата (1500 км) ще приключи през 2023.

През 2013 азербайджанската компания SOCAR Turkiye стартира строежа на търговското пристанище Petkim Konteyner, край Измир (в района на Алиага). Предвижда се изграждането на контейнерен терминал, който ще може да обработва до 4 млн. контейнера годишно. Стойността на проекта е 400 млн. долара. Така Азербайджан ще получи достъп, по южното разклонение на "Великия път на коприната", до Средиземноморието и Световния океан, като товарите до пристанището ще се доставят с влакове.

В същото време, все още е рано Русия да празнува победа в Близкия Изток, въпреки че сирийските правителствени сили обърнаха хода на войната в тази страна. В резултат от ликвидирането на химическото оръжие на Дамаск обаче, беше нарушен силовият баланс в региона на Леванта, където Израел разполага с ядрено оръжие. След изтеглянето на основния американски военен контингент и проточилият се период на "насилствена демократизация", Афганистан ще започне постепенно да се завръща в Евразия, като в тази страна ще нарасне влиянието на Китай (доколкото през нея минава един от вариантите на южното разклонение на Пътя на коприната) и, донякъде, на Русия.

На Балканите продължава американското военно присъствие, чиято опора са марионетните (криминални) режими в Косово, а съвсем скоро, и в Черна гора. Брюксел пък е изправен пред трудната задача да интегрира Западните Балкани в геоикономическото пространство на ЕС. За първи път през хилядолетната история на Крим, тук също се очертава китайско присъствие, което след присъединяването на полуострова към Русия императивно изисква съгласуване на плановете на Пекин със стратегическите интереси на Москва в региона.

Като цяло, в континента Евразия се очертава конкуренция между три интеграционни проекти (на ЕС, на Русия и на Китай). В тази връзка, ако не иска да се окаже имитационен, руският проект за Евразийския икономически съюз би следвало да отчита едновременно предизвикателствата и по западните, и по източни граници на Великата Евразийска степ.

 

Бележки:
1 Дергачов В. Геополитическата архитектура на Евразия от Атлантика до Тихия океан, Геополитика, бр.2/2011.
2 Дергачёв В. Демократическая «петля Анаконды»: новые рубежи евразийской геополитики США // Вестник аналитики, 2007, № 3. 43
3 Вебер А. Избранное: Кризис европейской культуры. 2-е изд. — М., СПб: Центр гуманитарных инициатив, 2012.
4 Свасьян К. Вступительная статья к книге Освальда Шпенглера «Закат Европы». — М.: Мысль, 1993.
5. Свасьян К. Растождествления. — М., 2006.
6 Свасьян К. О будущем Европы в свете ее настоящего. «Закат Европы» Освальда Шпенглера и его предварительные итоги. М.: Институт общественного проектирования, 2007. http://www.twirpx.com/file/453248/ 45
7. Дергачёв В. Знание — геополитическая сила и стратегический ресурс государства
http://www.dergachev.ru/ geop_events/050613.html#.UnnnLCfIUg9
8 Бжезинский З. Великая шахматная доска.М.: Международные отношения, 1999.
9 Любопито е, че Шпенглер посочва една важна ментална особеност на руснаците: «мистичният вътрешен живот на руснаците възприема меркантилното мислене като грях» («Закат Европы», т. 2. с. 582).
10 Свасьян К. О будущем Европы в свете ее настоящего. «Закат Европы» Освальда Шпенглера и его предварительные итоги. — URL: http://www.twirpx.com/file/453248/
11. Ibid. 4
12 Рар А. Конфликт цивилизаций, возможно, только начинается. Доклады Института Европы РАН, № 292, 2013.
13 Дергачёв В. Демократическая «петля Анаконды»: новые рубежи евразийской геополитики США. Вестник аналитики, 2007, № 3.
14 Дергачёв В. Кризис среднего дохода на родине демократии. http://dergachev.ru/geop_events/190613.html#.UoD5cCfIUg9
* Институт по проблемите на пазара към Националната академия на науките на Украйна, статията публикуваме с любезното съдействие на ИСОА

{backbutton}

Днес открито се говори за мащабно сътрудничество между Разузнавателната общност (РО) на САЩ и многобройните субекти от частния бизнес - корпорации, компании и фирми. Всъщност, подобна практика съществува в тази страна отдавна – така, разузнавателният самолет U-2, който успешно се използва в продължение на половин век, или безпилотният MQ-1, са разработени от частни самолетни фирми[1]. Свалянето на президента на Гватемала Хакобо Арбенс през 1954 става с активното сътрудничество между ЦРУ и Юнайтед фрут къмпани[2]. За прекрати неизгодната за компанията данъчна и профсъюзна политика на гватемалското правителство, Юнайтед фрут активно участва в подготовката и организирането на преврата, използвайки връзките си с Труман, Айзенхауер, други ръководни служители в държавната администрация и най-вече с разузнаването в лицето на Алън Дълес[3].

Напоследък този процес на сътрудничество бележи нови впечатляващи измерения. Като причина се посочват редица фактори от технологично, техническо, управленско и кадрово естество в сферата на отбраната и разузнаването. Тенденцията беше прогнозирана още в началото на 90-те години на миналия век в книгата на Алвин Тофлър „Трусове във властта”. В нея се предупреждава, че “…шпионският занаят е изправен пред историческа революция, която ще го катапултира извън пределите на серийното производство и ще го постави в челните редици на настъпващата нова система за създаване на блага…. Разузнавателната дейност ще е сред най-бурно развиващите се и доходоносни предприятия през следващите десетилетия… Ще станем свидетели на революционни преобразования в шпионажа…..”.

Появата на частни разузнавателни структури

Постепенно се утвъждава схващането, че пазарните нужди изискват специализирани частни компании, които да действат със специфичните методи и средства на разузнаването, предлагайки своя разузнавателен продукт не само на частния сектор, но и на държавните структури. Това стана причина бизнесът да започне да развива собствена разузнавателна дейност, попадаща последователно в термините „бизнес разузнаване”, „конкурентно разузнаване” и преминавайки накрая в „частна разузнавателна и военна дейност”. Засиленото търсене на услуги от подобен разузнавателен характер ориентира някои частни структури да се специализират изключително в тази област и за две десетилетия се появиха множество такива компании. В САЩ този сектор бързо се разрасна и се превърна във високодоходен бизнес. Факторите за това са много, но ще посоча само някои от най-съществените.

Съвременните тенденции създадоха необходимите условия за агресивно навлизане на частния бизнес в сферата на разузнаването. Това развитие непрекъснато се провокира и от самата разузнавателна общност. Служителите в частните фирми, с които РО си сътрудничи, по правило имат широка обща култура и добра езикова и военна подготовка. По-лесната и бърза мобилност на частния фирмен персонал от една позиция на друга и от държава в държава също улеснява дейността на РО за попълване на персонала в неразузнавани територии и новооткрити резидентури.

Обикновено се търси информация за различни пазарни сегменти, за рискове при инвестиции в отделни региони, за опасности от терористични действия и т.н.  В относително кратък период информацията от тези фирми започна да обслужва не само бизнеса. Понеже продуктът на частните разузнавателни компании се отличава с високо качество, към техните услуги днес все по-често прибягват и държавните разузнавателни институции за охраняване на персонал и обекти на инфраструктурата, дипломатическите мисии и военните обекти по целия свят, а в последно време и за провеждане на агентурна дейност.

Сред основните причини за явлението се сочи обявената от САЩ война на тероризма, но това следва да се приема по-скоро като странично, ако не завоалирано обяснение за появата на посочения феномен. С провеждането на тази политика пролича, че основната цел всъщност е овладяване на нови географски пространства и получаване на огромни печалби. За постигането на тази цел започна да се използва разширеното сътрудничество в разузнавателната дейност между държавните спецслужби и частния бизнес. Множеството "цветни революции" и „пролети” днес са резултат от съвместните усилия на държавните и частните специални служби. Причината е моделът по който световната икономика започна да се развива след края на студената война.

Глобалната конкуренция на единния световен пазар, сравнявана днес с икономическа война, накара представителите на бизнеса да оценят изключителното значение, което дори малката порция информация може да има в процеса на взимане на управленско решение. При управлението на президента Буш-младши се осъществи мащабна приватизация на държавните функции в областта на външната политика и икономиката. Стана ясно, че ако правителствените решения могат да спасят хора, бизнес решенията могат да станат източник на милиони и драматично да завишат приходите[4]. Поръчките и изпълнението на многомилиардните търговски проекти все по-успешно започнаха да се гарантират от действията на националните служби  и отделите за сигурност на ТНК.

Постепенно националното разузнаване започна да се осъществява в тясно взаимодействие с големите транснационални корпорации (ТНК) и в полза на техните интереси. Провеждайки тази политика, важни държавни чиновници започнаха да работят прикрито от името на Белия дом в полза на частния сектор. Така, след като напусна директорския си пост в Държавното разузнаване (National Intelligence - NI) и се прехвърли в Държавния департамент, Джон Негропонте назначи на работа 1500 сътрудници на разузнаването, които продължиха да поддържат близки отношения с бизнес структурите[5].

Кадровите назначения в разузнавателните структури и Държавния департамент след 2009 усилиха тези тенденции. Администрацията на президента Обама продължи политиката за използване на договори с частни лица на всички нива по въпросите на националната сигурност на САЩ и водените от тях войни. Така, в Афганистан броят на договорите с частни лица нарасна драстично в сравнение с ерата на Буш. Делът на наетите частни служители по договори, в сравнение с правителствените въоръжени сили, продължава да расте. По данни на Конгреса, 69% от персонала на Департамента по отбраната са частни лица, работещи по контракти.

Много от политиците във Вашингтон възприемат като логично преминаването на държавните служители в частния бизнес. Все по-често в директорските съвети на ТНК влизат висши политици в оставка, бивши топ-мениджъри с голямо влияние в бизнес средите, високопоставени военни, висши дипломати и пенсионирани сътрудници на разузнавателната общност. Тези хора разполагат с достатъчно средства и закупуват активи за милиарди долари. Връзките им със секретните ведомства позволяват да се извършва щателна проверка на потенциалния партньор, да се контролира осъществяването на контакти с държавни и правителствени ръководители, с крупни бизнесмени от различни държави и да се гарантира необходимата конфиденциалност при всяко ниво на преговори.

Сътрудничеството дава на ТНК големи предимства от страна на държавата, а държавното разузнаване получава възможност да използва силите и средствата на корпорациите за решаване на множество въпроси за сигурността на държавата. Значението на услугите на частния сектор ясно пролича през последните години в Ирак, Афганистан, Сирия и особено силно днес в Украйна. Услугите на частния сектор се използват и за подсигуряване на преводачи, посредници, консултанти и компютърни специалисти. Откровенията на пенсионирани служители от американското разузнаване и разследванията на множество журналисти потвърждават тенденцията американското разузнаване да работи в сътрудничеството с частния сектор, предимно в икономическо направление.

Само General Dynamics има контракти с 16 фирми, които работят в областта на разузнаването. Има и такива, които са създадени от самото ЦРУ, където постъпват на работа собствените му сътрудници, каквато е ArcSight. Тази фирма разработва програмното обезпечаване за защита на мрежите от хакери. Преди известно време Hewlett Packard направи предложение да я купи за 1,5 млн. долара[6]. Спецслужбите на САЩ активно провеждат тайни операции с помощта на търговски групировки като „Рендон груп”, „Халлибъртън”, „Карлайл”, „Юнайтед фрут къмпани” и др. Тези и много други фактори доведоха до бум в създаването на частни разузнавателни компании.

В книгата си „Железният триъгълник” американският журналист Дан Брайоди изяснява модела по който се реализира взаимното проникване на едрия бизнес, правителството и отбраната[7]. Като типичен пример за сътрудничество на държавните спецслужби с частния сектор той посочва финансовата групировка Carlyle Group, която популяризира своята дейност като „частна разузнавателна”. Компанията е създадена през 1987 с капиталите на четирима юристи, един от които е Дейвид Рубинстайн, бивш съветник на президента Джими Картър. Тя е сред най-големите частни фирми в света с капитал над 13 млрд. долара и инвестира в договори с отбранителния бизнес, телекомуникациите и космическите проекти.

Особено впечатление прави високият ранг на служителите в Carlyle. Така, Франк Карлучи (почетен директор, напуснал Carlyle през 2005) е бивш секретар на отбраната и шеф на ЦРУ, Джеймс Бейкър ІІІ е бивш държавен секретар, Джордж Буш-старши е бивш президент на САЩ, Джон Мейджър е бивш британски премиер, Фидел Валдез Рамос (напуснал Carlyle през 2004) е бивш президент на Филипините, вече покойният Ричард Гордон Дарман беше финансов съветник в администрациите на Буш и Клинтън, а Артур Левит е бивш председател на Комисията по сигурност и обмен (United States Securities and Exchange Commission –SEC). Комисията е федерална агенция, отговорна за изготвяне на законодателството в областта на сигурността, която контролира използването на националния резерв, регулира развитието на отбранителната индустрия и следи пазарите на електронно оборудване в областта на сигурността.

Други известни бивши и настоящи служители работили или инвестирали в Carlyle са:

- Луис Мануел Енрике Телес Куенслер, мексикански икономист, бивш министър на енергетиката в кабинета на Ернесто Седилъо и на комуникациите и транспорта при Фелипе Калдерон. Постъпва на работа в компанията като управляващ директор на инвестициите в Мексико. Световният икономически форум определя Луис Телес като „глобалният лидер на утрешния ден”, а списание "Тайм" го нарича „лидерът на новото хилядолетие”;

- Франк МакКена, бивш посланик на Канада в САЩ и настоящ зам.председател на Торонто Доминион Банк. В Carlyle отговаря за канадския борд на съветниците;

- Мак МакЛарти, шеф на кабинета на Бил Клинтън. В Carlyle работи като главен съветник;

- Рендъл Куарлес, бивш ръководен служител в администрацията на президента Джордж Буш-младши и зам. министър на финансите. В Carlyle е управляващ директор;

- Дж. Алън Андреас, бивш председател на Archer Daniels Midland Company (ADMC), която списание "Форчън" в продължение на три последователни години (2009, 2010 и 2011) определя като „най-уважаваната в света компания за производство на хранителни стоки”. Член на Европейския клон на Carlyle;

-  Даниел Акерсон, член на бордовете на седем големи компании;

-  Хоакин Авила, бивш директор в Lehman Brothers. В Carlyle е управляващ директор, отговарящ за проучване на възможностите за инвестиране в несигурни среди;

-  Петър Корнелиус, директор на Nielsen Australia;

-  Карл Отто Пьол, бивш президент на Бундесбанк;

-  Оливие Саркози, брат на бившия френския президент Никола Саркози;

-  Джордж Буш – младши, бивш президент на САЩ;

-  Колин Пауъл, държавен секретар при първия мандат на Джордж Буш – младши;

-  Каспар Уайнбъргър, бивш министър на отбраната при президента Роналд Рейгън;

-  Джордж Сорос, финансов спекулант, милиардер;

-  Елис Олбрайт, дъщеря на Медлин Олбрайт - бивш държавен секретар по времето президента Бил Клинтън;

-  Уилям Кенард, посланик на САЩ в ЕС при управлението на Барак Обама и бивш председател на Федералната комисия за комуникации при президента Бил Клинтън;

-  Норман Пилстин, главен редактор на списание „Тайм”  през 1995-2005.

Когато Франк Карлучи, близък приятел на Доналд Ръмсфелд, става генерален директор на Carlyle, фирмата започва бързо да разширява дейността си. Карлучи назначава в компанията свои верни сътрудници от ЦРУ, служители от Държавния департамент и Пентагона. Към 1997 Carlyle става една от 11-те най-големи доставчици на оръжие и получава контрол над United Defense Industries  (UDI).

Carlyle Group управлява активи на стойност 54,5 млрд.долара. През последните години фирмата проникна финансово в държавните и частните структури на редица страни. За реализирането на тази политика тя използва подставени фирми и услуги на разузнавачи, работещи под прикритие в компании на английското военно разузнаване, поставени под неин контрол.

Често критиките към Carlyle засягат дейността й като "политически арбитър". Тъй като притежава контролен пакет акции в няколко военни производители, фирмата действа като частен военен контрактор. Така например, тя контролира UDI, която разработваше артилерийската система Crusader. Крейг Ънгър, автор на книгата "Домът на Буш и Домът на Сауд", изнася факти от които е видно, че фамилията на Буш е получила 1.4 млрд. долара от Саудитска Арабия. Почти 85% от тази сума идват през 1990 от договори с правителството на Саудитска Арабия за военни проекти на Braddock, Dunn & McDonald (BDM), в която Джорд Буш-старши е участвал преди да отиде в Carlyle.

До октомври 2001 семейството на Осама Бин Ладен е притежавало инвестиции от 2.02 млн. долара в Carlyle. След атентатите от 11 септември 2001 обаче, фамилията ги продава. Част от инвестициите на Осама Бин Ладен в Saudi Binladin Group (SBG) са управлявани от Carlyle Group, докато по взаимно съгласие това е прекратено. За връзките на групата със семейството на Бин Ладен говори и следният факт. Carlyle планира заседание на 11 септември 2001, което се осуетява поради нападението по същото време на Световния търговски център. Сред поканените на него е Шариф Бин Ладен, брат на водача на Ал Кайда.

Активността на Carlyle Group показва до каква степен може да достигне в САЩ синтезът на държавата, бизнеса и спецслужбите с една частна фирма. По време на управлението на Джордж Буш-младши интересите на Carlyle започват да влияят силно върху външната политика на президентската администрация. Това е естествено, предвид инвестициите в компанията на неговия баща Джордж Буш-старши. По време на мандата на сина си, Буш-старши ежедневно получава свръхсекретните сводки на ЦРУ[8].

Според класацията за 2011 на РЕІ 300, основана на нарастването на капитала през последните пет години, след TPG Capital и Goldman Sachs Principal Investment Area, Carlyle е посочена като третата най-голяма фирма в света за управление на частен капитал. Беглият анализ на динамиката на създаването на частни разузнавателни фирми в САЩ, Англия и други държави показва, че почти всички те възникват след края на студената война. Това е началото на периода, в който военно-идеологическото противопоставяне отстъпва място на икономическото. От посочените в Таблица 1 над 30 частни разузнавателни фирми само две са съществували непосредствено след края на Втората световна война, а четири са създадени през втората половина на ХХ век. Останалите се появяват след 1990 като пикът е през последното десетилетие на миналото и началото на настоящото столетие.

Привлекателните предложения на частния бизнес накараха мнозина професионални разузнавачи от МІ6, МІ5, FBI, CIA, DI, СВР, ФСБ, BND, DGSE и други членове на разузнавателните общности на държавите да преминат в частния сектор. Там, срещу далеч по-добро заплащане, те прилагат своя ценен и уникален опит, който може да се придобие само в разузнаването. Този кадрови потенциал позволява на частните компании да прилагат всички познати методи и средства на спецслужбите.

 

Частна разузнавателна Компания

Година на

създаване

1

In-Q-Tel.

1998

2

Carlyle Group

1987

3

Rendon Group

1985

4

Halliburton

1919

5

Business International Corporation – ВІ

1953

6

Blackwater Security Consulting – BSC

2001

7

Artemus Consulting Group – ACG

2004

8

Open Sources Solution – OSS

След 1990

9

Аbraxas Сorp

2001

10

Mission Essential Personnel – MEP

2004

11

Global Strategies Group – GSG

1998

12

iJET

След 1990

13

Secure Solutions International – SSI

2002

14

Steele Foundation

1996

15

GK Sierra

2007

16

L-3 Communications Holdings, Inc

1997

17

Centro Legal Works Inc.– SearchWorks

След 1990

18

РСБ-Групп (Российские Системы Безопасности)

След 1990

19

Агентство Финансовой и правовой Безопасности

2010

20

Специальная Информационная Служба - СИнС

След 1990

21

PrivateControl

1999

22

Частно детективско агентство "Беовульф".

След 1990

23

Разследващо бюро „Сергей Ширякин”

2000

24

Р-Техно

След 1990

25

Erinys International

2001

26

Aegis

2002

27

Control Risks Group

1977

28

Diligence

2000

29

Kroll

1972

30

GPW

2004

31

Hakluyt

1995

32

Peregrine International

2003

33

Private Security and Intelligence Service

1999

 

Мащабите на сътрудничеството

ЦРУ беше сред първите разузнавателни структури, предприели действия в защита на националната икономика в условията на глобализация. Пълноценното използване на ресурсите в тази област изискваше преустройство в организацията на работа. Сътрудничеството с частния сектор наложи на ЦРУ да реорганизира административното  си управление (Directorate of Administration - DA), което се занимава с широка гама от дейности в подкрепа на разузнавателните операции.

През 1995 за шеф на DA беше назначен Дик Калдер, който още със заемането на поста създаде отдел „Програма за трансформиране на бизнес процесите”. Тя даде възможност бюджетът на ЦРУ да се използва за различни мисии, а спестените пари да се запазват за бъдещи дейности. Администрацията на Агенцията прецени, че така по-успешно ще се конкурира с външните изпълнители. Сега този модел се реализира и благодарение на него до голяма степен бяха неутрализирани последиците от предишните провали на ЦРУ.

Сътрудничеството с частните компании накара обществеността постепенно да започне да възприема ЦРУ като голяма бизнес компания, а нейният шеф като изпълнителен директор. Висши служители в Ленгли започнаха да инвестират в банковото дело и за тях бизнесът постепенно измести всичко останало. Това даде сериозно отражение и в кадрови аспект. Засили се желанието на младите специалисти да работят в ЦРУ. През 2003 подадените документи за работа в Агенцията са били средно по 2600 на седмица. Сега ЦРУ държи първенство като държавен работодател по брой на магистри по бизнес администрация и в това отношение изпреварва такива частни корпорации като Apple, Intel, и Pepsi.[9]

Едно обаче е ЦРУ да подпомага американските компании, предоставяйки им информация от по-общ характер, а съвсем друго е Агенцията да започне да осъществява директни контакти с тях, заобикаляйки правителствените структури. Новият бизнес модел на дейност наложи ЦРУ да започне да акцентира върху корпоративните критерии, игнорирайки предишните "патриотични" измерения на дейността си в защита на държавата. Така, Бюрото за дипломатическа сигурност на Държавния департамент (Overseas Security Advisory Council - OSAC) понякога предоставя на американски фирми своите защитени комуникации с посолствата на САЩ в съответната държава. Няма съмнение, че поне част от експертизите, които Държавният департамент използва по тази линия, са изготвени от съответната резидентура на ЦРУ.

На пръв поглед, връзката между транснационалните корпорации (ТНК) и националните спецслужби е парадоксална. С развитието си глобалните процеси усложняват своя характер и зависят от множество фактори, което засилва ролята на спецслужбите. Те са призвани да защитават националните интереси. От друга страна, ТНК се изявяват като катализатори на съвременния глобализационен процес, който размива националните граници. Разрушавайки границите, ТНК и спецслужбите започват заедно да работят в защита на интересите на тясна прослойка представители на крупния финансов капитал, който от своя страна гарантира интересите на държавата. Проблемите при подобни взаимоотношения са свързани с намесата на държавните структури в икономическата сфера, както и с моралната страна на въздействието на частния бизнес върху държавните спецслужби[10].

Има обаче и фактори, които предполагат подобно взаимодействие. Такива са водещата позиция в света на американските корпорации и глобалният характер на техните национални интереси, както и променените условия, при които се налага да работи разузнаването през ХХІ век. Според Националното разузнаване  (National Intelligence - NI), предизвикателствата пред Разузнавателната общност (РО) през новото столетие ще принудят държавните спецслужби да работят в обстановка на множество промени в сравнение с условията по време на „студената война” (таблица 2).

 

Таблица 2. Условия при които разузнаването ще работи през ХХІ век

Условия на работа

През ХХ век

Сега

Технологични промени

Степенувани

Бързи

Геополитическа обстановка

Позната

Непредсказуема

Бюджет / Кадри

Широки възможности

Намален / Ограничен

Организационна структура

Йерархична

Плоска, гъвкава

Странични функции

В Центъра

Външни изпълнители

Условия на работа

Определени

Виртуални, телекъмютинг

Подвижност на работната сила

30 години

3 до 5 години

Работа с риска

Отбягване

Управление

Проблеми на околната среда

Нисък приоритет

Нарастващ приоритет

Лична сигурност

Ограничена

Разширена

Сътрудничество

Инцидентно

Необходимо

 

Всички тези промени подействаха като сериозен стимул за взаимодействие на спецслужбите  с частния сектор. Преразпределянето на традиционните функции на държавата между нея и бизнеса в областта на икономиката, високите технологии, енергетиката, комуникациите, въоръжението и т.н. се очерта като обективен и закономерен процес. Със своите специфични средства спецслужбите по-лесно могат да решат много от задачите. Те умеят да заобикалят бюрократичните и технологичните пречки и така икономисват време.

В много отношения сътрудничество под формата на обмен на данни и осъществяване на съвместни оперативни мероприятия се оказва взаимноизгодно. По този начин процесът на взаимодействие между държавните спецслужби и тези на големите корпорации непрекъснато се засилва. От една страна, държавата икономисва ресурси и прикрива държавните интереси, представяйки ги като частни, а от друга - при евентуален провал държавата може да прехвърли вината върху частната структура, която уж е действала на „своя глава” и в собствен интерес.

Защо държавата започна да разчита на големите частни икономически субекти? ТНК имат колосални възможности и в интерес на бизнеса си присъстват в различни региони. Навсякъде в зоните, които са от жизнено важен интерес за САЩ, корпорациите разполагат с високо квалифициран персонал с добра езикова подготовка и осъществяват разширена мрежа от местни контакти, простиращи се от редови специалисти до високопоставени държавни и правителствени чиновници. Често тези хора биват привлечени чрез лобистки действия в полза на компаниите и се използват от тях като агенти за влияние. Това дава възможност на държавата, посредством своите спецслужби, да използва частните компании за обезпечаване на военни и политически акции в "горещите" региони. Такива региони за САЩ през последните години бяха Ирак, Афганистан, Пакистан, Сирия, Либия, Иран, Украйна и други държави от постсъветското пространство.

Така очертаното взаимодействие е двустранно и може да се осъществява по различни схеми. Така, частната компания има възможност да поиска от ЦРУ услуги с контраразузнавателен характер (за предотвратяване разузнавателни действия на конкурента, информация за чуждестранните партньори, работещи в САЩ и т.н.). Разузнаването, от своя страна, също може да окаже незаменима помощ на частния сектор при изучаване на потенциалните чуждестранни конкуренти, придобиване на информация за плановете на конкурентите в близка и по-далечна перспектива, изясняване на позицията им в предстоящи търговски преговори и т.н. Всичко това създава условия, позволяващи на американската разузнавателна общност постепенно да предава част от функциите си на икономически заинтересуваните ТНК. В резултат от тази тенденция конкурентната борба започна да се осъществява чрез нетрадиционни за бизнеса методи, включително използвайки силите и средствата на спецслужбите.

В същото време, засиленото сътрудничество между държавно финансирани структури каквито са ФБР, ЦРУ и Държавният департамент, и частните корпорации съдържа моменти с многостранен ефект върху патронажа на държавата над националните служби за сигурност. Това поражда нееднозначни реакции сред политиците и обществото и стана обект на анализ и оценка от Конгреса и Сената на САЩ, чиито членове поставяат редица въпроси: доколко би следвало да се задълбочава това сътрудничество, какви последици могат да се очакват от подобни взаимоотношения и т.н.

Трудно е да се оцени степента на приватизиране на американската разузнавателна дейност понеже бюджетът на единайсетте агенции за сигурност на САЩ е засекретен в по-голямата си част. В лекцията си от 14 май 2007 в Колорадо пред Агенцията за военно разузнаване (Defense Intelligence Agency - DIA) заместник директорът по оперативната дейност на Националното разузнаване Тери Еверет отбеляза, че 70% от отпуснатия държавен бюджет за разузнаването на САЩ е изразходван за сключване на договори на разузнаването с частни структури.

Особен интерес представлява констатацията на Еверет за средната продължителност на работа в разузнаването. За САЩ тя напоследък се очертава да е средно под 5 години. Подготовката на разузнавача за самостоятелна оперативна задгранична работа (категория „field officer”) изисква поне една година обучение в Центъра и от 3 до 5 години работа в резидентурата. Този срок може да се съкрати до 3 години, ако става въпрос за служител в информационно-аналитичните структури на разузнаването. Това означава, че е налице тенденция младият разузнавач още при първата появила се възможност да напуска държавната служба и да се прехвърля в частния сектор. Друг момент, който подтиква държавния разузнавач да работи по частни договори, са новите условия за работа извън кабинета (телекъмютинг) и промяната в структурата на разузнавателната институция – от строго йерархична към по гъвкава и плоска. Към всичко това следва да се добави силно мотивиращият материален фактор (виж таблица 2).

Лекцията на Еверет има силно изразен прогностичен характер като засяга и въпросите за сътрудничеството на разузнаването с частния сектор. Очаква се това сътрудничество да бъде двупосочно и с добре функционираща обратна връзка. Отношенията с частния сектор следва да се градят на партньорска основа с бизнес характер, като се споделят добрите практики, които имат значение и за двете страни. С малкия, средния бизнес и академичните среди ще се установяват отношения от типа ръководител – защитен изпълнител.

Поради затъмнението, което традиционно съпровожда бюджета на разузнаването, за обществото е невъзможно да осъществи какъвто и да било контрол върху сключване на договорите и да прецени доколко ефективно се изразходват отпуснатите средства. Експертите предупреждават, че подобна практика създава условия за корупционни сделки в големи мащаби. В медиите се появиха информации за броя на служителите в някои разузнавателни структури, работещи по частни договори. Според "Вашингтон поуст", през 2006 „значителен брой” от служителите в две толкова ключови агенции като Националния контратерористичен център (NCTC) и Службата за контраразузнавателна оперативна дейност (Counter-Intelligence Field Activity office - CIFA) на Пентагона са работели по частни договори. В CIFA това са над 70% от изпълнителите на задачите. По думите на бивши служители на ЦРУ, работещите по частни договори в Агенцията надхвърля 60%[11].

Статистиката не може да покаже степента на навлизане на аутсортсинга в разузнавателната дейност на САЩ, или в каква степен дейността, извършвана преди единствено от държавни служители, сега се поверява на цивилни частни лица. Така например, частни лица анализират по договори разузнавателните данни от спътници и  безпилотни самолети и подготвят аналитични разузнавателни донесения за държавните служители от най-висок ранг. Те доставят и обслужват софтуерни програми за контрол на терористичните действия в САЩ и извън страната и определят кои цели да бъдат поразени в Ирак и Афганистан. Тези данни се съхраняват и в Националната агенция за сигурност (NSA) и могат да станат причина Конгресът на САЩ да предостави право на имунитет на корпорациите, работещи по договори с Националното разузнаване.

Аутсорсингът се разпростира и върху разузнаването с използване на човешкия фактор (т.е. агентурната дейност – HUMINT). Работата по договори с частни структури помага на резидентурите на ЦРУ да се сдобие с агенти под прикритие. Така, бившият служител в ЦРУ Робърт Баер твърди, че нает по договор частен изпълнител е ръководил агентурната дейност на разузнавачите от резидентурата на ЦРУ в Ирак. Заместник директорът на Националното разузнаване изказва съмнение относно ефективността на аутсорсинга и твърди, че на моменти разузнаването вижда себе си като конкурент на частните изпълнители. Това създава предпоставки за възникване на съмнения относно дейността, която остава изключително в компетентността на държавните служители. Напоследък се наблюдава тенденция частните изпълнители да вербуват държавни служители, обучени от държавата със средства на данъкоплатците.

Разузнавателните агенции на САЩ разчитат на десетки частни компании и за създаване на софтуер и хардуер (Локхийд, Полароид, TRW, Райтеон и др.). НСА е наела ІВМ, Cray и други компании за създаване на суперкомпютри за разшифроване на чуждите кодовете на шифрованите съобщения на другите държави. През 90-те години частните разработки в разкодирането на информацията от въздушното и космическото разузнаване изпревариха възможностите на правителствените структури в това отношение. Това накара разузнавателните агенции да започнат да търсят услугите на частния сектор, особено в годините, когато бюджетът им беше значително съкратен.

Когато през 1995 беше създадена Националната агенция за геокосмическо разузнаване (National Geospatial-Intelligence Agency – NGA) тя веднага закупи софтуер и снимки от частни продавачи. Днес половината от нейния 14-хиляден състав е с пълно работно време по частни договори в самата NGA, но получават заплатите си от компании като Бууз Алън Хамилтън и Локхийд Мартин. През 90-те години NSA започна да изпълнява на аутсорсинг вътрешните си телекомуникации и дори някои от анализите на информацията от техническото разузнаване с помощта на Computer Services Corp. и SAIC.

Комисията по разузнаването на американския Сенат оценява годишните разходи за  един правителствен служител в разузнаването на 126 000 долара, докато за използването на частни лица по договор те са 250 000 долара. Бюджетът на РО на САЩ е секретен и обсъждането му в Конгреса е недостъпно за обществото. Голяма част от информацията за него обаче е достъпна за корпорациите, които сключват договори с разузнаването, заради солидните им лобистки връзки в Конгреса. Така например, през 2006 Science Applications International Corp. (една от най-големите агенции, сключваща договори с РО) е изразходвала 1,330 млрд. долара за поддържане на своето лоби в Конгреса.

Засилването на разузнавателната дейност на аутсорсинг проличава от разходите по сключените договори. По данни на Националното разузнаване за период от пет години (1995 -2001) годишно са били сключвани договори за 20 млрд. долара. Още през първата година (2002 ) след атентатите от 11 септември тези разходи скачат до над 32 млрд. долара, а през 2003 достигат 42 млрд. долара годишно и поддържат това ниво до 2006 - последната за която има изнесени данни. Според Стивън Афтъргууд, директор на Проекта за правителствена секретност към Федерацията на американските учени и експерт по бюджета на американската разузнавателна общност, това е само началото на "трансформацията на бюрокрацията в разузнаването от времето на студената война към нещо ново и различно, доминирано от договорния интерес.”

Понеже бюджетът е засекретен и около 90% от данните за договорите с разузнаването също са секретни, не може да се прецени кои са най-големите фирми в тези договори и какви са печалбите им от съвместната дейност с разузнаването. По информация от открити източници и медиите обаче може да се приеме, че това са Lockheed Martin, Northrop Grumman, SAIC, General Dynamics, L-3 Communications, Booz Allen Hamilton, CACI International, DRS Technologies, Mantech International и др.

Развитието на индустрията и зависимостта от държавния бюджет направиха договорите с частния сектор привлекателен пазар за висшите служители от разузнаването. Така бившият директор на ЦРУ Джордж Тенет сега печели милиони като директор и съветник на четири компании, сключили договори с агенции на американското разузнаване, и реализира успешен бизнес в Ирак и други държави. Можем да отбележим, че засилващото се сътрудничество на държавните специални служби с частния сектор в САЩ поставя държавната икономика и политика във все по-голяма зависимост от интересите на транснационалните корпорации.

 

Източници:

  1. Briody D. The Iron Triangle. Inside the Secret World of the Carlyle Group. New Jersey, John Wiley & Sons Inc, 2004
  2. David L. Perry, Business Intelligence and National Intelligence: Should the CIA Spy for American Companies?, Davenport College/Smiths Industries Distinguished Visitor, 1993 (From a speech given on 15 February 1993 at Central Reformed Church, Grand Rapids, Michigan.)
  3. http://www.michaelsmithwriter.com/pdf/intelligence_companies.pdf
  4. Michael Smith, Private Intelligence Companies- How the Spooks Moved in on Big Business
  5. The corporate takeover of U.S. intelligence, http://www.salon.com/2007/06/01/intel_contractors/
  6. 'The Iron Triangle. Inside the Secret World of the Carlyle Group', p. 120.
  7. Weekly Standard, January 29, 2007.
  8. 11. Н.Л. Сёмин, Спецслужбы и крупный бизнес США , warandpeace.ru

 

* Преподавател в УниБИТ и НБУ 

[1] Eric Rosenbach, "The Role of Private Corporations in the Intelligence Community", Memo in report Confrontation or Collaboration? Congress and the Intelligence Community, Belfer Center for Science and International Affairs, Harvard Kennedy School, pp. 88-91, July 2009
[2] David L. Perry, Business Intelligence and National Intelligence: Should the CIA Spy for American Companies?, Davenport College/Smiths Industries Distinguished Visitor, 1993 (From a speech given on 15 February 1993 at Central Reformed Church, Grand Rapids, Michigan.)
[3] David L. Perry, Business Intelligence and National Intelligence: Should the CIA Spy for American Companies?, Davenport College/Smiths Industries Distinguished Visitor, 1993 (From a speech given on 15 February 1993 at Central Reformed Church, Grand Rapids, Michigan.)
[4] Michael Smith, Private Intelligence Companies- How the Spooks Moved in on Big Business
http://www.michaelsmithwriter.com/pdf/intelligence_companies.pdf
[5] Weekly Standard, January 29, 2007.
[6] Коновалов И., Ярмоленко В., Разведпарадокс, РИА Новости, www.rian.ru/analytics/20110427/368832289.html
[7] Briody D. The Iron Triangle. Inside the Secret World of the Carlyle Group. New Jersey, John Wiley & Sons Inc, 2004
[8] 'The Iron Triangle. Inside the Secret World of the Carlyle Group', p. 120.
[9] Ted Gup, "The Company" Goes Corporate, State, Tuesday, Nov. 4, 2003, at 2:39 PM ET
[10] Н.Л. Сёмин, Спецслужбы и крупный бизнес США , warandpeace.ru
[11] The corporate takeover of U.S. intelligence, http://www.salon.com/2007/06/01/intel_contractors/

 

{backbutton}

Още статии ...

Поръчай онлайн бр.5/2019