19
Нед, Май
23 Нови статии

Балтийската Европа и геополитиката на Полша

брой 4 2014
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

В дискурса, стартиран от либералните елити в Полша след 1989, бяха положени сериозни усилия за промяна на начина, по който страната ни се възприема в Европа. Ставаше дума за промяна на възприемането от европейското общество и политически елит както на Полша, така и на другите страни, оказващи значително влияние върху полската държава и нейната вътрешна и външна политика. А на второ място - за трансформирането на условията на полската външна политика, класифицирани, съответно, като вътрешни субективни и външни субективни.

Мястото на Полша на менталната карта на Европа

Възприемането на международната среда от полския политически елит е отправна точка за придобиването на необходимите му познания за тази среда, както и за формиране на оценки и изводи за външната политика на страната. Както е известно, политическият елит произлиза от конкретния народ и действа в среда, елемент от която е вътрешното обкръжение на политическата система на въпросната държава, т.е. населението на страната, политически организирано в нея, заедно със своя исторически обусловен национален характер, който, освен всичко друго, определя и визията за другите страни и народи, както и за мястото и ролята на собствената политическа общност в международната среда. Вътрешното обкръжение на политическата система - т.е. гражданите на конкретната държава - е източник на информация, която без посредничеството на "входовете" попада вътре в политическата система и бива подложена на определени трансформации. В полиархичната либерално-демократична държава не само процесът на вземане на решенията се нуждае от повече време и енергия (тъй като в него участват повече паралелни хоризонтални институции), отколкото в една авторитарна държава (чиято институционална система по правило има по-йерархична, но по-слабо разклонена хоризонтално, структура), освен това по-голямо влияние върху него оказва такава зависима променлива, като общественото настроение.

На свой ред, възприемането на тази държава и нейния народ от външното (международното) обкръжение оказва влияние върху позицията и в системата на международните роли и статуси, а това означава и върху външните обективни условия, в които се реализира нейната външна политика. Затова формирането на международната визия за своята държава и народ в съответствие със собствените интереси е толкова важно за всяка една страна. Тази визия може да бъде пълна или частична, или пък основана на неправилно възприятие, освен това формирането на визия, отговаряща на фактическото състояние на нещата, невинаги е в интерес на конкретната държава. Понякога формиралите се в течение на продължително време стереотипи и предразсъдъци стесняват позицията на държавата по отношение на фактическия и потенциал, а в други случаи я разширяват (тази закономерност е характерна например за т.нар. "залязващи държави", като Великобритания през ХХ век или Русия през 90-те години на миналото столетие).

Ето защо визията за полската държава като принадлежаща към един или друг геополитически регион на Европа спада към категориите на субективните условия на нашата геополитика. Дългогодишните усилия на полския елит в тази посока бяха насочени към налагане на тезата, че Полша (за разлика от Русия) не е част от Източна Европа, както и към по-общия опит за отделянето и от категорията на "Изтока", приемайки тази категория като пейоративна, т.е. отнасяща се само за държавите, останали извън пределите на "наистина цивилизования Запад".

Химерата на Централно-Източна Европа

В книгата си "Границите и разделенията в европейската история" (The Limits and Divisions of European History), появила се през 1950, прозападно ориентираният полски историк Оскар Галецки разделя Централна Европа (в която влизат държавите, разположени между Германия и Русия) на източна и западна части, признавайки, че от географска или историческа гледна точка тя не представлява еднородно и вътрешно свързано пространство. Две години по-късно той публикува поредния си труд "Граничните зони на западната цивилизация: История на Източна Централна Европа" («Borderlands of Western Civilisation. A History of East Central Europe») в чието заглавие виждаме популярното днес обозначение Централна Източна Европа (ЦИЕ), която, според автора, е бастион на латинския Запад. Тезите му се подкрепят и от появилите се в самата Полша исторически трудове и публикации, поставящи страната ни в ЦИЕ, като например многобройните книги на Йежи Клочовски (1924) или докладите и анализите на създадения през 1991 в Люблин Институт за Централна Източна Европа.

Слабата страна на всички тези интепретации е (както признават и самите автори) липсата в Централна Източна Европа на необходимата вътрешна съгласуваност и цялостност. Всъщност, това понятие може да се тълкува най-вече в негативен аспект, като "нито Изток, нито Запад". Причисляваните към ЦИЕ държави имат много малко общи черти, като повечето им характерни особености ги сближават или с Изтока, или със Запада, но не и една с друга. Самият Галецки признава, че основната причина да обособи този регион е недоверието на обитаващите го народи към естествения хегемон - Германия. Тоест, според него, ЦЕИ - това са държавите от Централна Европа (част от която всъщност е и Германия), които не искат да бъдат сателити на Берлин.

Какво обаче, освен това, сближава днешните Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Австрия, Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна гора, Македония, Албания, Косово, България, Румъния, Калиниградската област на Русия, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Беларус и дори причисляваните от някои към това пространство Гърция и Финландия? Централноевропейската инициатива, създадена през 1989, както и възникналата през 1991 Вишеградска трупа още от самото начало демонстрираха вътрешни противоречия и не изиграха някаква сериозна роля.

Много от държавите в региона страдат от силно междуетническо напрежение, например между сърби и хървати, между сърби и албанци, между унгарци и румънци, между унгарци и словаци и между поляци и литовци, или по-слабо изразеното между унгарци и сърби, между българи и македонци, между чехи и словаци и т.н. Ако, както предлагат някои, в ЦИЕ бъдат включени и Украйна и Беларус (а също и Молдова с отцепилото се от нея Приднестровие), към това следва да добавим и полско-украинският, украинско-руският и руско-румънският конфликти.

Сред най-често цитираните аргументи за връзката между държавите от ЦЕИ са историческите контакти и симпатии между поляци и унгарци. Всъщност, тези симпатии съществуват едва от Унгарската революция през 1848 насам. По-ранните контакти между Полша и Унгария са твърде анемични, в сравнение например с взаимодействието между Полша и германските, балтийските и източнославянските държави. Личните полско-унгарски унии (1370-1382, 1440-1444) са кратковремененни и не играят сериозна роля. По същия начин управлението на Владислав ІІ в Чехия (1471-1516) и в Унгария (1490-1516), а след това и на сина му Людовик (крал на Чехия и Унгария през 1516-1526) не води до формирането на по-тесни институционални, политически, правни или културни връзки между тези страни и управляваните от Ягелонската династия Полша и Литва. По-съществено е взаимодействието (след приемането на христианството) през Моравската врата между Полша и Чехия, но далеч по-значими се оказват връзките на Чехия с Австрия, както и на Полша с Литва, като с течение на времето полско-чешките отношения постепенно остават на заден план и губят значението си.

Какво представлява геополитическият регион?

Ако приемем, че основният критерий за формирането му е географския, следва, че Полша, от една страна, и Чехия и Унгария - от друга, принадлежат към два различни геополитически региона. Преди да развием по-нататък тази теза, нека анализираме за момент самата категория "геополитически регион". В популярния терминологичен речник на геополитиката, разработен от Лешек Сикулски, откриваме една доста неясна дефиниция, свързваща геополитическия регион "с глобалното противоставяне между центровете на сила": т.е. за геополитически региони могат да се смятат онези райони, които играят съществена роля в това противопоставяне. Според мен обаче, подобна дефиниция е непълна и за геополитически регион следва да приемем това геополитическо пространство, за което външните прегради са от по-голямо значение, отколкото разделящите го на субрегиони вътрешни естествени граници, а самият регион, като цяло, може да се превърне в териториална основа за формирането на относително затворен и самодостатъчен политически организъм или регионална международна подсистема. С други думи, за геополитически регион може да се приеме това пространство, чиято геополитическа стабилизация е възможна или чрез политическата му организация около един единствен силов център, или при наличието на няколко такива центрове, при положение, че те координират действията си и формират функционална и стабилна система на сътрудничество.

В същото време, имайки предвид геополитическата самодостатъчност на региона, след включването му в система, доминирана от един силов център, или в такава, в която доминират няколко, сътрудничещи помежду си, центрове на сила (международна система), силовите центрове на този регион не изпитват необходимост да осъществяват експанзия извън границите си за да гарантират стабилността му. Но, ако те все пак, решат да го направят (например при разпадането на друг геополитически регион или значителното отслабване на съществуващите в него силови центрове), това би изисквало много по-високи разходи, отколкото проекцията на сила вътре в собствения регион. Стабилизирането на властта в друг регион би изисквало или пълното му "усвояване", или неговото включване в регионалната международна система.

Възможната регионализация на Европа

Прилагайки горните съображения към европейския континент, можем да разграничим четири големи региони, чиито центрове са морски басейни, а границите им обикновено са планински вериги или пък са климатични, фитоботанически граници. Във всеки от тези региони възникват относително автономни и при това сравнително самодостатъчни международни системи, а развитието на всеки от тях се осъществява с различни темпове и по различен начин, в сравнение с останалите.

Средиземноморска Европа

Според мен, към този геополитически регион следва да се причислят държавите от Пиренейския полуостров, Лангедок и Прованс, Апенинският полуостров, Истрия, Далмация, Черна гора, Албания, Гърция, разположените на южния фланг държави от средиземноморското крайбрежие на Северна Африка (Мароко, Алжир, Тунис, Либия и Египет), както и намиращите се на източния фланг предимно азиатски държави: Кипър, Палестина, Сирия, заедно с Ливан, и Турция. Естествена северна геополитическа граница на този регион са веригата на Пиренеите, Централният масив, Алпите, Динарските планини и Балканските планини, а в Анадола - планинската верига, разграничаваща средиземноморското крайбрежие на Мала Азия от Тавърската континентална планинска система. За източна граница пък можем да приемем полупустинните вътрешни територии на Мала Азия и, по-надолу, Сирийската пустиня и засушливите простори на Южна Арабия и Синай, на югоизток. Естествената южна граница на геополитическия средиземноморски регион е Сахара.

Повечето народи, населяващи Средиземноморието, имат сходен антропологичен тип (най-силно се отличават от него славяните от Адриатика и турците от Мала Азия), а в религиозен план този регион се поделя между запазващият жизнената си сила ислям, на юг и изток, и отмиращото християнство, на север (макар че за него вече трудно може да се говори като за сила, формираща обществените норми и поведение, тъй като в това отношение то е изместено от либерализма).

Атлантическа Европа

Този геополитически регион включва исторически свързаните един с друг още от Ранното Средновековие Британски острови, Дания, Норвегия, територията на Френската низина (Аквитания, Бретан, Нормандия с атлантическите пристанища, както и Парижкия басейн), Белгия, Холандия, Западна Германия, Фарьорските острови и Исландия. През Ранното Средновековие тези територии са обект на викингските (датски и норвежки) набези, а след това в тези граници се осъществяват историческата трансформация на феодализма, Реформацията и индустриалната революция.

Те са населени предимно с народи от германски произход и в по-голямата си част изповядващи протестантството (очевидно изключение са френските територии и келтската част на Ирландия, където преобладава католицизмът). Атлантическа Европа в най-голяма степен може да бъде отъждествена с това, което обикновено се определя като "Запад".

Западните и северни граници на този регион  са открити и, през Атлантическия океан, го свързват с Гренландия, Канада и източното крайбрежие на САЩ (докъдето още през Ранното Средновековие стигат норвежците, а в навечерието на съвременната епоха - баските). Източните му граници са Скандинавските планини, балтийските проливи (Зунд, Големия Белт и Малкият Белт), отделящи страните с континентален климат (на изток) от тези с морски климат (на запад) по линията на януарската изотерма. На юг и югоизток пък такива граници са Алпите, Централният масив и Пиренеите.

Дунавска Европа

Според мен, този геополитически регион най-трудно може да се обособи, тъй като географията на тази част от Европа е много сложна. Северната, източната и югоизточна граница би следвало да се очертае по Карпатските планини, които са също толкова труднодостъпни като разграничаващите Средиземноморието и Европейската низина Алпи. Лупковския превал, на североизток и проломът Железни врата, на юг, очертават пътищата, през които завоевателите (гепиди, авари, българи, маджари, монголци и, накрая, османските турци) най-често са прониквали в Панонската равнина. Веригите на Алпите, платото Крас, Динарските планини, Северноалбанските планини, Балканските и Източносръбските планини очертават западната и южната периферия на този регион. Виена, където е тесният проход между Алпите и Карпатите, е неговата северна врата, през която в региона могат да проникнат центровете на сила от Европейската равнина, или пък тези от Панонската равнина на север и северозапад.

В този регион има множество вътрешни прегради под формата на планини и реки, което затруднява осъществяването на военни операции на негова територия. Освен самата река Дунав, сред най-важните реки в него са дунавският ляв приток Тиса и нейният собствен приток Муреш, както и десните притоци на Дунав - Драва и Сава. За западна граница на зоната, пресечена от множество планински вериги и речни долини, можем да приемем такива политически организми, притежаващи различна степен на самостоятелност, като Хърватия и Сърбия. Тук живеят предимно славянски етноси, но в същото време физико-географската разнородност на региона е причина за голямото му религиозно разнообразие. Според мен, към Дунавска Европа принадлежат и свързаните с нея исторически и комуникационно Чехия, Моравия, Словакия и Австрия, които формират северната периферия на този регион.

Отвъд пределите на Дунавска Европа следва да остане Влашко, което представлява продължение на черноморските степи. Единствената геополитическа преграда, отделяща Влашката равнина от Черноморската низина е блатистата делта на Дунав. Гарантирането на военната сигурност на Добруджа от набезите на номадите от Изтока никога не е било от ключово значение за безопасността на Дунавска Европа, заради вече споменатите по-горе Карпати, които я разграничават от Черноморския регион. В същото време Добруджа играе ролята на геостратегическа ос по отношение на субрегиона на Мраморно море като центровете на сила в днешния Истанбул (и някогашния Константинопол) винаги са били заинтересовани от развитието на черноморския си флот за да гарантират разположените там свои гарнизони. Споменатият регион на Мраморно море също не е част от Дунавска Европа, като това се отнася и за Европейска Тракия. В зоната на горното течение на Марица този регион стига до днешната столица на България. На север двата региона се разграничават от Стара планина, на юг - от Родопите, а на Запад - от планините Рила и Пирин.

Балтийска Европа

Това е геополитическият регион с най-слабо изразени граници. В по-голямата си част те не съвпадат с ясно очертани физико-географски прегради, а се определят от сферата на климатичните и фитоботанически зони.

Освен това този регион е най-нееднородния от етническа и езикова гледна точка: северозападната му част е населена с германски народи, придържащи се към протестанската традиция, източните и северни крайбрежия се населяват от балтийски и угрофински народи, също принадлежащи към протестантската традиция (изключение са католиците литовци); континенталната територия на юг и изток пък се населява от славяни, принадлежащи към католическата или православната традиции.

 

 

Балтийският регион

Центърът на този регион е Балтийско море, което допреди 8 хиляди години е било прясно езеро, в което са се вливали реките, течащи през територията на Скандинавия и Централна Европа. По името на праисторическия охлюв ancylus fluviatilis, чиито раковини палеонтолозите откриват на дъното на Балтийско море, това съществувало някога езеро бива наречено Анцилово. То било заобиколено от блатиста равнина, простираща се на изток чак до Урал. С края на ледниковата епоха, западната и част бива наводнена и така възниква днешното Северно море. Солената вода от него започва да се влива, през проливите Категат, Малък Белт и Голям Белт, в Анциловото езеро, превръщайки го в истинско море (вторият морски канал, преминавал някога на височината на големите езера на Готланд, вече не съществува).

Наличието на това море значително подобрява климатичните условия в региона и позволява развитието там на цивилизация, която през VІІІ век вече е част от мрежата на отношенията с другите европейски региони. Благодарение на течението Гълфстрийм, жителите на полското Поморие, на Швеция и на крайбрежието на Рижкия, Финския и Ботническия заливи са можели да отглеждат жито и добитък, подобно на останалите европейци (тук е мястото да напомня, че на същата географска ширина, на която е и Балтийско море - 60 градуса, в зоната на континенталния климат, се намират и такива студени и неприветливи територии, като Сибир, Камчатка, Аляска и Лабрадор). Мекият климат се запазва на цели сто километра навътре в сушата.

По-нататък на север се разполага т.нар. Финмарк, където са възможни само скотовъдството и ловът. Както посочва Ерик Кристиансен, "...там всичко е различно: няма постоянни селища, хората не се занимават със земеделие, не познават колелото, липсва институционализация на властта и религия. Хората скитат с елените по една територия, която чак до началото на нашето време не се вписва в политическата география". На север, тази граница стига до Скандинавските планини, на североизток и на изток - до Ладожкото езеро и, по-нататък, през Източноевропейската равнина, се слива със западната част на тайгата.

Не по-малко проблематична изглежда западната граница на региона, съвпадаща в общи линии с януарската изотерма и западната граница на смесените гори на умерения климатичен пояс. През Средновековието те са сериозна преграда пред комуникациите. Така, балтийското крайбежие в района на Щецин е заето от блата и труднопроходими плата, а на юг от тях, от Северно море, на запад, до Висла, на изток, се простира пясъчен пояс от борови гори и блата, осеян с езерата и тресавищата на Мекленбургската и Мазурската езерни зони, гъмжащ от насекоми, змии и пиявици, който чак до началото на съвременната епоха остава недостъпен за селскостопанска дейност.
През Ранното Средновековие, климатичната и фитоботаническата граница съвпадат с етническата - от Килския канал до Лауенбург на река Елба се простира стокилометров буферен пояс, известен като limes Saxoniae, на изток от който се намират селищата на славяните, а на запад - тези на германците. В западната си част, южната граница на региона е доста ясно очертана от планинските хребети Харц, Тюрингската гора, германските Рудни планини, Судетите и Карпатите. Линията на тези планини съвпада с историческите и съвременни политически и религиозни граници, ето защо това нейно предназначение е напълно оправдано.

По-сложна е ситуацията с югоизточния участък на границата на Балтийска Европа. Според мен, тя следва да преминава през южната част на степите, свързващи Влашко и Добруджа, през Приднестровието и Кубан, с Прикаспийската низина и Централна Азия. През цялата човешка история, Евразийската степ играе ролята на "канал", през който азиатските номади стигат до Европа. Политическият контрол над нея от страна на Киевска Русия, Литва и Жеч Посполита е по-скоро номинален и чак до началото на съвременната епоха тази територия е рядко населена и неусвоена от гледна точка на селското стопанство, като служи най-вече за геополитически буфер между Черноморския субрегион и Балтийска Европа.

Част от Балтийска Европа са и Беларус и Украйна. Това разширяване на региона на изток и юг е оправдано от съществуващата там речна система. Одра, Висла, Неман и Западна Двина са част от басейна на Балтийско море.

През Средните векове Одра е артерия свързваща с Балтийско море силезийските княжества, Моравия, Лужица, Майсен и най-вече Бранденбург. Тя се ползва за тази цел от владетелите на Саксония, които именно за да укрепят контрола си над този речен път основават през 1158 своя колония в Любек. Колкото по-голяма част от Одра контролира този силов център, толкова по-големи са възможностите му за просперитет. Полша престана да използва река Одра чак след 1989, когато по-голямата част от използващите реката търговски флотилии прехвърлиха дейността си към вътрешните германски канали.

Процесът на поставяне под контрол на устието на Висла традиционно е сред основните приоритети на полските владетели, съперничещи си в това отношение с центровете на сила в Гданск, Бранденбург и в Прусия (а понякога и с Дания и Швеция). Това е важна цел, въпреки че дълги години геополитическото ядро на полската държавност се намира на няколкостотин километра нагоре по реката, в Краков.
На свой ред, реките Неман и Двина са обект на съперничеството на всички центрове на сила в Балтийския регион и извън него, като Дания например. Те имат огромно комуникативно значение, позволявайки, през река Ловат, езерото Илмен (където е руският център на сила Новгород), река Волхов и Ладожкото езеро, водната търговска мрежа да бъде разширена чак до Карелския сухопътен мост и до Бяло море (част от Баренцово море, което пък е част от Северния Ледовит океан). Чрез басейна на Днепър търговската система и "културното излъчване" се простира от Балтийско до Черно и Мраморно морета, а чрез този на Волга - и до Каспийско море.

Речната мрежа на Източна Европа създава условия за развието на тази територия на търговията между народите, заселили се в Балтийския басейн, и тези от Черноморския, като ключови участници в нея са шведите. Още през VІІІ век те създават редица търговски точки на територията на Карелския сухопътен мост между Финския залив и Ладожкото езеро. Това им позволява да контролират търговията в Източна Европа, затова през следващите години Швеция води ожесточена борба с руснаците и другите центрове на сила. Използването на Днепър и Волга позволява на шведите да установят търговски контакти с Византия и близкоизточните арабски владения.

Опитите на Швеция да установи пряк териториален контрол над южните и югоизточни брегове на Балтийско море в периода 1560-1808 се оказват непосилни за нея. Геополитическото ядро на шведската държавност е разположено на юг от линията на зимното заледяване - в регионите Готланд и Свеаланд. Тамошният климат позволява на населението да оцелява, занимавайки се със селско стопанство, при гъстота 3-19 души на квадратен километър, като по крайбрежието на протока Категат тя достига до 39 души на кв. км. В същото време, разположената северно от река Далелвен зона Норланд, на практика, не е населена и геополитическият и потенциал е почти нулев. Там гъстотата на населението е под 3 души на кв. км, като то се концентрира предимно по крайбрежието.

Опитвайки се да завладее южното крайбрежие на Балтийско море Швеция се сблъсква с политическите образувания, възникнали в Европейската равнина, където гъстотата на населението в района на Балтика се колебае между 19 и 38, а в Полша достига до 96 души на квадратен километър. Както вече споменах, равнинните пространства по южното балтийско крайбрежие, притежават естествени природни прегради само в западната част на своята южна граница, където има високи планини. В другите им части такива прегради липсват, затова тези територии трудно могат да бъдат отбранявани. Въпреки това, поради бедните си собствени ресурси, Швеция е обречена да загуби всяка война на изтощение против центровете на сила от Европейската равнина (разполагащи с по-големи възможности за мобилизация). Именно поради това Балтийско море не се превръща във "вътрешно шведско езеро" и след провала на опитите си да наложи своята хегемония в региона Швеция ограничава проекцията на своята мощ само в сферата на търговията, културната комуникация и т.н.

След разгрома и в битката край Полтава (в Украйна) през 1709, Нищадският мирен договор от 1721 превръща Швеция във второстепенна държава. Неуспешните и опити да си върне предишните позиции приключват трагично за нея във войната от 1808-1809, в която тя губи Финландия и се ориентира към политика на неутралитет. Оттогава насам Швеция престава да бъде самостоятелна сила и до днес представлява просто редова държава в своя регион.

Разположението на силите в съвременна Балтийска Европа

Предвид съвременната геополитическа карта на Балтийска Европа, като цяло, можем да разграничим три категории съществуващи в нея центрове на сила:

- Държави, т.е. центрове на сила, способни да осъществяват проекция на своята мощ и ефективно и без посредници да контролират територии извън собствените си граници. Днес такива държави са Германия и Русия.

- Геополитически субектни държави, които са достатъчно силни за да могат самостоятелно да контролират собствената си територия и осъществяващите се на нея политически и икономически процеси, но неспособни ефективно да проектират своята мощ или да осъществяват пряк контрол извън границите си. Тук влизат две държави, които в миналото са били сериозни сили, но са загубили този си статут - това са Швеция и Полша, както и още една държава с голяма територия и доказала способността си за ефективна самоотбрана (например през 1939-1940, 1941-1944 и 1948) - Финландия.

- Държави, които не са геополитически субекти и не са способни да осъществяват ефективна самоотбрана, нито да контролират икономическите и политически процеси на собствената си територия. Това са трите малки балтийски държави Литва, Латвия и Естония, както и две големи - Беларус и Украйна.

- Специфичен случай представлява руският анклав Калининградска област.

Различните интереси и сфери на сътрудничество

Териториите, които не представляват геополитически субекти, са пространството, където се пресичат интересите на субектите на регионалното геополитическо разпределение на силите - така в Украйна и Беларус се срещат интересите на Русия, Германия и Полша. Последната има свои интереси и в Литва и Калининград, а в Естония такива интереси имат Швеция и Финландия. В същото време, свои интереси в трите балтийски държави имат и Русия и Германия.

Приемането на геополитическата теория за Балтийска Европа вместо тази за ЦИЕ ни дава концептуална основа за замяната на геополитическото съперничество на тези територии със сътрудничество.Така например, геополитическата идентичност на Беларус и Украйна ще престане да бъде предмет на спорове и дискусии, дали те са в руската сфера на влияние в Източна Европа или в германската (а според погрешното мнение на някои анализатори във Варшава - в полската) сфера на влияние в Централно-Източна Европа. Губят смисъла си пропагандистките напъни на елитите на Полша, Литва, Латвия и Естония да не бъдат причислявани към Източна Европа, а да се смятат за централноевропейски (или скандинавски, както би искал естонският елит например) страни. Пространството между Германия и Русия ще престане да бъде гранична зона на два различни геополитически региони и генератор на напрежение между тях и ще се превърне в зона на съвместна отговорност и координирани действия на геополитически субектните държави от региона.

Пространственият мащаб на сътрудничеството следва да обхваща всички държави от региона като то се концентрира, в частност, върху несубектните държави и територии, т.е. онези, които не са способни самостоятелно да контролират процесите, извършващи се вътре в самите тях.

Това сътрудничество трябва да касае различни сфери, например въпросите на външната сигурност (връзките през Датските проливи, изтеглянето на американските военни обекти от региона, борбата с тероризма); демографските проблеми (депопулацията в държавите по източното крайбрежие на Балтика и в бившата ГДР, предотвратяването на мащабната емиграция от други региони), енергийните въпроси (транзита на енергоносители), икономическите въпроси (вътрешните инвестиции в региона и икономическата интеграция на страните в него, както и противодействието срещу безконтролното проникване на англосаксонския капитал), транспортните въпроси (речният транспорт, железопътните и автомобилни магистрали, ролята на Карелския сухопътен мост и на Санктпетербургска област), културните въпроси (защитата на езиците и културното наследства на етническите малцинства, борбата с американската поп-култура и налагането на английския език), екологичните проблеми (защитата на природната среда в Балтика и Арктика, предотвратяване на екологични катастрофи, застрашаващи природата и жителите на региона), въпросите на образованието и туризма (обмен на студенти, развитие на туризма и обучение на езиците на държавите от региона и особено на тези на двете регионални държави, т.е. руския и немския) и т.н.

Полша като част от Балтийска Европа: външнополитическите вектори

Ролята на Полша в Балтийския регион следва да бъде дефинирана, на основата на текущото положение и границите на нашата страна, важността и интензивността на икономическите и връзки и историческото наследство на Полша в държавите от региона.

Западният вектор

В границите си, установени през 1945, Полша се оказа геополитически наследник на по-голямата част от историческата територия на Прусия. Както посочват представителите на "континенталната" ориентация в германската геополитика, включително австрийският генерал барон Хенрих Йордис фон Лохаузен (1907-2002), автор на фундаменталния труд "Желание за мощ: да мислиш в континентални мащаби" (Mut zur Macht: Denken

in Kontinenten), Прусия играе ролята на "континенталната котва" на Германия. Без Прусия, Германия става далеч по-възприемчива към таласократичното влияние, тъй като в нея започва да доминира проатлантически ориентираният Рейнланд.

Тезата на фон Лохаузен съвпада с лансираната в настоящата статия идея за разграничаването на Балтийска от Атлантическа Европа. По време на студената война, Рейнланд и ФРГ, като цяло, са част от Атлантическа Европа, а Прусия и ГДР - от Балтийска. На границата между 80-те и 90-те години на ХХ век в интерес на държавите от Балтийска Европа беше съхраняването на международно-правната специфика на Източна Германия и изключително тесните и отношения с останалите държави от региона. Анексията на ГДР от проатлантическата ФРГ представляваше своеобразна геополитическа агресия на Атлантическа срещу Балтийска Европа, осъществена с мирни и средства и довела до разширяването на първата за сметка на втората.

Но да се върнем към фон Лохаузен: той е привърженик на възстановяването на пруската държава за сметка на Полша и СССР, като тази идея се съдържа и в споменатия му по-горе труд. Разбира се подобно нещо е невъзможно, а от полска гледна точка реализацията му би представлявала почти екзистенциална заплаха за страната ни.

Независимо от това, значението на териториите, влизали някога в състава на Прусия, за геополитическата ориентация на Германия не се е променило. Оттук и очевидният извод за ключовото значение, което има за балтийската и европейската геополитика, полско-германският съюз. Регионалната ос Варшава-Берлин трябва да замени някогашната пруска държава в ролята и на "котва", задържаща германската геополитика в континенталната маса на Средноевропейската равнина.

Полско-германският съюз и съвместното конструктивно взаимодействие между двете държави в Балтийския регион следва да надделее над натиска, упражняван върху Германия от Атлантическия регион, посредством западната таласокрация: САЩ и техните сателити: Великобритания, Холандия и Дания. Този политически съюз трябва да се опира на изключително тесните търговски връзки и икономическото сътрудничество. При това обаче, той не бива да се ограничава с присъствието на германския капитал в полската икономика.

Както споменах по-горе особен интерес за полската геополитика представляват териториите на бившата ГДР, особено граничещите с Полша. След включването на ГДР в състава на ФРГ през октомври 1990, въпреки огромните финансови "вливания", управляващите не съумяха да пречупят започналия при комунистическото управление процес на социална и икономическа деградация на тези територии. Последният се изразява, в частност, в постепенната депопулация на бившата ГДР, особено в близост до полската граница.

Сред целите на полската външна политика следва да стане създаването на възможности за организираното, компактно заселване на поляци на територията на бившата ГДР, където някога са живеели славянски племена, като това се отнася най-вече за граничните зони, където и без това е налице спонтанен процес на заселването им с поляци. За целта е добре да се подпише специално полско-германско международно споразумение за заселване, като преди това бъде преразгледан чл. 20.1 на полско-германския Договор за добросъседство и сътрудничество от юни 1991, така че поляците, живеещи в Германия да могат да се смятат за национална малцинство, също както и живеещите в Полша германци (отказът от принципа на взаимност в този тип договори е уникален в дипломатическата практика).

Югоизточният вектор

Въпросът за Калининград и Литва следва да обвързва интересите и политиката на Полша с тези на Германия и Русия. Особено важно тук е сътрудничеството между трите държави в сферата на противодействието на литовския шовинизъм, насочен против полското и руското малцинства. Важна е също съвместната работа за организиране на комуникациите и осигуряването на удобна транспортна връзка между Калининград и континентална Русия, както и установяване на конструктивното влияние на тази руска база в Балтийския регион като гарант за регионалната сигурност и стратегическото равновесие. Задължителен елемент е и пълното премахване на американското военно влияние в Полша и Литва (както и в другите балтийски държави). Американските военни бази, елементите на системата за ПРО, радиолокационните станции, американската авиационна активност, както и съществуването на нелегални затвори на САЩ, дестабилизират регионалната сигурност и задълбочават взаимното недоверие между страните от региона, които впрочем, могат да бъдат застрашени и от активността на трети субекти, разположени извън този регион, но противопоставящи се на политиката на САЩ.

Североизточният вектор

Друго важно направление на полската външна политика са Украйна и Беларус, където следва да работим заедно с Русия, която има свои жизненоважни интереси в тези две страни. В този случай Полша трябва да се стреми към превръщането на Беларус и Украйна в полиетнически, децентрализирани и районирани държави, като се отдели специално внимание на борбата с националистическия ектремизъм и шовинизъм в тях. Това би позволило да се гарантират условия за съхраняването и укрепването на полската идентичност, посредством полското наследство, останало в Беларус и Украйна, а също да се запази споменът за историческия принос на Полша за развитието на тези страни. Варшава следва да работи в тясно сътрудничество с Москва, стремейки се да неутрализира всички опити за прокарване на политика, стимулираща разпалването на местния национализъм, дори ако инициативата за това идва от Берлин. Цел на полската политика по югоизточното направление трябва да стане и максималното сближаване с Украйна и Беларус (що се отнася до последната, следва да подчертаем, че там най-изгодно за нас е управлението на Александър Лукашенко), като се акцентира върху общото историческо наследство и активния принос на живеещите там поляци за развитието на новата геополитическа идентичност но тези страни, като мост, свързващ Изтока и Запада.

Балтийска Европа - Европейският съюз - Велика Европа - Континенталният блок

Очертаните в настоящата статия региони на Средиземноморска, Атлантическа, Дунавска и Балтийска Европа не бива да се приемат като полемична намеса в концепцията за геополитическото обединение на държавите от Европейската низина "от Брест до Владивосток" (т.нар. Голяма Европа), нито в сегашната концепция за европейската интеграция (Европейският съюз).

Теорията за Балтийска Европа следва да разглежда в рамките на полемиката с деструктивната, противопоставяща Полша на силните държави в региона (Германия и Русия) и в същото време внушаваща ни илюзията за геополитическо единство с държави, с които в исторически план ни свързват твърде малко неща (например с Унгария), теория за Централно-Източна Европа или родствената и теория за Средиземноморието. Убеден съм, че теорията за Балтийската Европа (ако бъде сериозно задълбочена и допълнена) би могла да обясни много неща, да не говорим, че може да се трансформира в далеч по-динамична и адекватна политика, отколкото идеологически мотивираната и прекалено концентрирана върху "историческите обиди", геополитическя теория за Централно-Източна Европа или Средиземноморието.

Целта на настоящата статия е да очертае контурите на геополитическата основа на концепцията за европейска интеграция и концепцията за Голяма Европа. В последния случай, разбира се, не става дума за цялостните контури на този гигантски проект, защото липсва анализа на азиатската част (кавказката, централноазиатската, сибирската, арктическата и далекоизточната) на Голяма Европа. Споделям мнението, че геополитиката на Европейския съюз и геополитиката на изграждащата се Голяма Европа (федерацията между ЕС и проектирания Евразийски съюз) в своята европейска част следва да се опира на очертаните по-горе региони.

Това разбира се не означава, че трябва да бъде осъществено институционално-политическото обединение на всеки от тези региони. Така например, еднозначно може да се твърди, че възникващите спорадично идеи за включването в ЕС на северноафриканските държави, Турция, Сирия и Палестина биха довели до катастрофа на европейския проект. Сходна е и ситуацията с Русия - фактът, че причислявам към Балтийска Европа само част от нейната територия не означава, че подкрепям отделянето и от останалата Русия и включването и в ЕС. Политическите граници не следва задължително да съвпадат с геополитическата регионализация, макар че последната, до голяма степен, определя външната политика и характера на държавата. Освен това, както вече споменах по-горе, регионите се делят на субрегиони. Така в случая с Балтийска Европа, държавите, разположени, съответно, по южното и по северното крайбрежие на Балтийско море със сигурност приналежат към различни субрегиони, което се потвърждава дори от оскъдните исторически взаимоотношения между "континенталната" (чиито геополитически характер се формира от разположението и в Европейската равнина) Полша и "морската" (чиито характер се формира от полуостровната природа на люлката на шведската държавност Готланд и ролята на реките и морското крайбрежие, като основни комуникационни маршрути в Свеаланд и Нордланд) Швеция.

Според мен, Европейският съюз следва да обедини регионите на Атлантическа, Дунавска и северната част на Средиземноморска Европа, докато ролята на Балтийска Европа е да бъде свързващо звено между двете части на Голяма Европа, т.е. между Европейският съюз, който в момента обхваща западната и северна част на балтийския регион, и Евразийския съюз, включващ държавите от източната му част, т.е. да бъде геополитическата ос, свързваща двете ключови държави в Балтийска Европа (Германия и Русия). Това е условие за стабилизирането на този регион и гарантиране сигурността на Полша и другите принадлежащи към него държави. Програмата за изграждането на Голяма Европа би позволила преодоляването на фатално разкъсващото нашия регион разделение между Изтока и Запада и интегрирането в единна система за сътрудничество и координация на всички регионални играчи.

Извън пределите на Европейския и Евразийския съюзи (и, ipso facto, извън пределите на Голяма Европа) следва да останат мюсюлманските държави от южния и източния фланг на Средиземно море и Турция. Форсираното присъединяване на последната към ЕС е идеологически мотивирано действие, което цели да демонстрира верността на европейците към идеалите на Просвещението и принципите на толерантността, откритостта и мултикултурализма, стоящ над цивилизационните граници. Подобна геополитическа концепция е развитие на космополитната и индивидуалистична социология на либерализма, където съзнателно се игнорира принадлежността към определена културна общност, както и колективната идентичност на индивида. Между формиралата се в традицията на християнството Европа и формиралата се в ислямската традиция Турция, съществуват повече диференциращи, отколкото обединяващи ги фактори. Затова идеята за членството на Турция в ЕС следва да се разглежда като неефективна. Впрочем, напоследък все по-често това може да се чуе и в самата Турция, включително в средите на управляващите. Както е известно, привърженици на европейската ориентация в турската външна политика са "морските" кемалисти, докато "континенталистката" ислямистка Партия на справедливостта и развитието споделя идеите на "неоосманизма" (очертани в известния труд на турския външен министър Ахмет Давутоглу "Стратегическата дълбочина").

В същото време, както вече споменах, мюсюлманските държави от Северна Африка и Леванта принадлежат към същия геополитически регион, като Италия, Гърция, Албания или Далмация. Южната граница на Средиземноморска Европа не е Средиземно море, а Сахара. От друга страна, държавите, разположени по северното крайбрежие на Средиземно море и тези по източното или южното, днес от религиозна и етническа гледна точка представляват хетерогенни, по отношение едно към друго, пространства: постхристиянско, арабско-мюсюлманско и турско. За да се гарантира необходимата стабилност и безопасни условия за развитие на държавите от региона, те следва да бъда интегрирани в обща международна система.

Такава система би могъл да стане бъдещият Континентален блок, формиран от европейското, евразийското и мюсюлманското пространства. Геополитически и духовен център на този блок би могъл да стане Йерусалим. Именно в това свято за няколко световни религии място следва да се намира символичната столица на тази "конфедерация на империи". Оттам би могло да се осъществява моралното и престижното, а с течение на времето и политическото ръководство на Европа, Евразия и мюсюлманското пространство. Той следва да се превърне в място за срещи, диалог и екуменическо разбирателство между християнството и исляма, както и другите религии в рамките на Континенталния блок, имащи по-малък брой последователи. А империята, формирала се около Йерусалим, да се превърне в последната, истинска и есхатологична империя в човешката история.

* Европейски център за геополитически анализи във Варшава, Полша

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2024