20
Пон, Май
24 Нови статии

Европейските елити и евроскептичният вот

брой 4 2014
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Проведените в края на май 2014 избори за представители в Европейския парламент дадоха ясен сигнал по посока на търсене на промяна сред европейските избиратели. Резултатите показаха значителен ръст на отчетливите евроскептични партии, които са най-значимите критици на европейските институции и ЕС, като цяло. Сигналът трябва да се разглежда като особено сериозен, защото идва не от периферията на Съюза, а от държави, които са негови основателки и фактически образуват политическия му гръбнак. Анализът на изборните резултати изисква очертаването на предизборния контекст, моментната картина след изборите и евентуална прогноза за развитие в краткосрочен и средносрочен план.

От самото си създаване Европейският парламент (под различни наименования от 1979 насам избиран на преки избори) е доминиран от проевропейските елити на партии предимно от Германия и Франция, обединени заедно с останалите във фракции на основните европейски политически семейства. Двете основни групи, доминиращи институцията, през всички тези години са Европейската народна партия (ЕНП) и Партията на европейските социалисти (ПЕС). Развитието на интеграционния процес и либералният дневен ред доведоха до процес на своеобразно сближаване на двете формации в центъра на политическата координата. През последното десетилетие процесът до такава степен се задълбочи, че партийните им документи станаха трудно различими за непосветените в тънкостите на брюкселските иносказания. Ако на брошурите на ЕНП и ПЕС, например, няма син и червен цвят, за да разбере първосигнално чий точно е текста, за средния европеец е почти невъзможно да се  ориентира за това по съдържанието им. Започва се с по-силна и социална Европа и се завършва с права на човека и демократични ценности.

Това „скупчване“ в центъра беше съпътствано и от някои негативни тенденции като капсулираност на евроинституциите, развитие на своеобразен еврожаргон, създаване на тежък бюрократичен апарат, налагането на либералните идеи като универсални.  Закономерно, създаването на собствен дневен ред, своеобразното дистанциране от обществото и групирането в нещо подобно на „вътрешен двор“, постепенно доведе до неразбиране, отчуждение и открита неприязън. Политическите пространства отвъд „двора“ останаха празни. И, ако приемем хипотезата, че политиката не търпи вакуум, изпълването им следваше да се очаква.

Резултатите от вота показаха закономерното запълване на тези пространства и недоволството на европейците в ключови държави от Европейския съюз.  Евроскептичните партии победиха на изборите във Франция (Националния фронт, с 24 депутати и 24.95 % от гласовете, за първи път е водещата политическа сила в страната), Великобритания (Британската партия на независимостта – 24 места и 26.77 %) и Дания (Датската народна партия – 4 места, 26.6 %). Те демонстрираха традиционно добри резултати в Белгия, Австрия, Холандия, Италия. Полският Конгрес на новата десница (KNP) изпраща четирима депутати в ЕС (7.15 %), а чешката Гражданска демократическа партия (ODS) – двама (7.67 %). 

За първи път виждаме пробив в модела, наложен след Втората световна война в Германия, където новата политическа формация „Алтернатива за Германия“ (основана 2013 от отцепници от ХДС) влиза в Европарламента със 7 евродепутати (7 %). Партията има солидна икономическа експертиза, като сред водещите й специалисти са редица професори-финансисти, разочаровани от политиката на Меркел. Формацията изгражда социално консервативен профил.

Общото между всички тях е недоверието към проекта ЕС, желанието за повече права на националните държави и отнемане на правомощия от институциите на Съюза, изтъкването на недемократичния характер при функционирането му, и не на последно място недоволство от емиграцията и малцинствените политики в съответните страни. Отвъд тези теми формациите са доста различни. Могат да се посочат няколко примера. Така, Британската партия на независимостта, начело с Найджъл Фараж е  отчетливо либерална партия (свободен пазар, узаконяване на проституция и лека дрога, либерализиране на режима за пушене). Националният фронт начело с Марин льо Пен пък е със социално-консервативно-патриотичен профил (икономически протекционизъм, социални придобивки, национална държава, семейни ценности, анти-ислям, разрушаване на ЕС, антилобализъм). При засега елитарната и експертна Алтернатива за Германия акцентът е икономически (икономически либерализъм с консервативни елементи, връщане на националните валути и премахване на еврото, запазване на ЕС, но реформирането му, патриотизъм, умерен евроскептицизъм, регулирана емиграция по канадския модел). Датската народна партия пък смесва традиционни консервативни идеи (опазване на датското културно наследство, християнска религия, монархия, ограничаване на емиграцията, анти-ислям) и либерални политики (права на сексуалните малцинства /гей-бракове/, зелени идеи).

Дълги години формациите извън статуквото бяха демонизирани, квалифицирани като: радикални, крайна левица/десница, популисти, фашисти и т.н. Центърът („дворът”) беше окупиран от либералните елити, които буквално приватизираха Европейския съюз, подчинявайки го на своята политическа идеология. Тази узурпация изолира партиите, които всъщност могат да се разглеждат като десница и левица в чист вид. Реториката на убедително спечелилия във Франция Национален фронт не се различава много от тази генерал Шарл дьо Гол (когото лидерите му често цитират) – един от последните големи политически лидери на обединена Европа. След изборните резултати стигматизацията и демонизацията на партиите извън статуквото вече ще бъде много трудна. Това са най-големите групи французи, датчани, британци. Част от автентичния френски интелектуален елит например, вече открито подкрепя Националния фронт на изборите (Ален Делон, Бриджит Бардо). Въпреки това, веднага след изборите, заместник-председателят на Европейската комисия Вивиан Рединг и германският финансов министър Волфганг Шойбле определиха Националния фронт като фашистка партия.

Важно е да се прави разлика между политическия език на партиите от статуквото и евроскептичните формации. Последните използват прости послания, директно говорене, ясно дефинират приоритети, употребяват разбираеми формулировки и имат отчетливи искания. Евробюрократите и елитите на Европарламента пък развиха език, който е все по-неразбираем за обикновения човек – тежки форми, неясен изказ, използване на набор от стандартни фрази, скриване на мислите, максимално неговорене в прав текст, убиване на цвета и разнообразието в езика, въпреки че един от основните принципи в работата на формациите от статуквото е многообразието. Езикът също е сред причините за евроскептичния възход.

Проблемът с мултикултуризма също има пряка връзка с изборните резултати. През последните години ключови европейски политици направиха остри изказвания по въпроса: Меркел („Мултикултурният модел е изчерпан“, 17.10.2010), Саркози („Мултикултурната политика е провалена“, 11.02. 2011), Дейвид Камерън („Държавният мултикултурализъм се провали“, 5.02.2011), баварският премиер Хорст Зеехофер („Мултикултурализмът е мъртъв“), експремиерът на Испания Хосе Мария Аснар и др. В случая обаче, водещите европейски лидери действаха по-скоро като анализатори, отколкото като политици. Те обявиха диагнозата, но не предложиха решение и не предприеха политически мерки за справяне с проблема. Това е една от причините евроскептичните партии, които изначално дефинират мултикултурализма като проблем на западните общества и предлагат политики за ограничаването му, да печелят подкрепа. Изборите могат да се определят като своеобразен бунт на западноевропейската "провинция", опираща се на реда, чистотата, консервативните ценности и традициите, срещу европейските либерални метрополиси, обхванати от мултикултурализъм, безредие, несигурност. Неслучайно в либералната политическа парадигма селото е силно демонизирано като носител на предмодерни ценности и изостаналост и противопоставяно на модерния град (водещ сюжет сред българските либерални анализатори). С вота си западноевропейските „селяни“ показаха, че не приемат тази трактовка.

Шенгенското споразумение

С оглед на изборните резултати, въпросът за Шенгенското споразумение се превръща в централна европейска политическа тема. Всички евроскептични партии, плюс дефинираните като консервативни и много от народните и християн-демократическите, са за ограничаване на емиграцията от страните извън ЕС. Въпросът е изключително чувствителен в старите страни членки, където интеграционните политики напълно се провалиха и цели региони и големи градове се напускат от местното население и се заселват от имигранти от Азия и Африка, които вече са мнозинство в някои от тях (Ротердам, Марсилия, Париж, Лондон). Особено за французите невъзможността за интеграция на емигрантските общности е изведена много напред в политическия им дневен ред. Европейските институции не показват воля за справяне с проблема с нелегалната емиграция и дори в редица случаи притискат някои страни (Италия, България, Гърция, Испания) да не вземат необходимите мерки за защита на границите си. Като пример може да се посочи изказването на българския еврокомисар Кристалина Георгиева, че сирийските бежанци трябва да бъдат приемани, защото могат да се окажат част от решението на демографските и икономически проблеми на България. 

Една от най-важните причини за изборните победи на евроскептиците във Франция, Великобритания и Дания е твърдият подход и категорична реторика срещу нелегалната емиграцията. Контролът на границите е ключов момент в политическите програми на всички евроскептични партии, които се обявяват за преразглеждане и денонсиране на Шенгенското споразумение. Изборните им победи са знак, че в този си вид това споразумение е изчерпано. В навечерието на изборите бившият френски президент Никола Саркози, чиято партия остана втора, се обяви за създаване на „Шенген-2“, където да влизат само страни, стриктно съобразяващи се с общата имиграционна политика. Изказването му е пример, че евроскептиците вече започват да задават тона на политическите приоритети, защото изразяват предпочитанията на основната част от населението.

Въпросът е централен и за българския политически елит, който определя присъединяването на България към Шенгенското споразумение като свой основен европейски приоритет. В България обаче, не е проведен сериозен дебат за ползите и негативите от подобно присъединяване. Докато либералните елити контролират Европейския съюз подписването на документа е авантюра, която би имала негативни последици за страната ни. Според регламента Дъблин II, по който България е страна, лице, проникнало нелегално на територията на Европейския съюз, остава в страната, в която е влязло на територията на Съюза. За целта на проникналия се вземат биометрични данни и ако успее да се придвижи някъде в общността се екстрадира обратно. Докато България не обезопаси напълно и не възвърне контрола върху границите си чрез защитни съоръжения, и не бъде променена, поне частично, политиката на Европейската комисия по въпроса за нелегалната емиграция, страната ни няма интерес от влизане в Шенгенското пространство. Не бива да се изключва и вариант, при който, при влошаване на ситуацията с нелегалната емиграция и разрастването на проблемите с азиатските и африкански общности (знак за което е евроскептичният вот), да се наложи изграждането на източноевропейски Шенген, който да охранява границите от Западна Европа.

Разширяването на ЕС

Част от смисъла на съществуването на толкова тежка европейска бюрократична машина е постоянният процес на разширяването на Съюза. Това дава легитимност и създава заетост на средния и висш ешелон "еврократи" и, не на последно място, им дава усещане за значимост и престиж. В столиците на европейските страни техните усилия не могат да бъдат оценени по начина, по който това се случва в страните, желаещи да се присъединят към съюза. Там европейските чиновници получават внимание, отдавано на държавни глави, те са централна новина в медиите, имат срещи на високо ниво и думата им тежи. С оглед на човешката природа, няма как това да не ласкае и да не създава определени нагласи. Евробюрокрацията се храни от разширяването и затова за част от нея то трябва да е перманентен процес. Изборните резултати дават различен отговор на въпроса за продължаващото разширяване. Евроскептичните партии еднозначно и категорично са срещу по-нататъшното разширяване на Европейския съюз. До голяма степен може да се направи извод, че този процес е приключил, поне в близките години. Положението на администрацията, заета с разширяването, е такова, че тя няма как да не се съпротивлява на новите реалности. Ето защо може да се очаква известно напрежение по тази линия.

Подемът на евроскептичните формации променя реалностите и за спечелилия огромно мнозинство на последните парламентарни избори в Сърбия – Александър Вучич. В момента Сърбия е номер 1 в листата на чакащите за следващото разширяване. Обществените очаквания в страната са за присъединяване по бързата писта, т.е. до 2019-2020. За управляващите и мнозинството от сръбския народ това е централен въпрос. На тази база се наблюдава безпрецедентно сближаване между Сърбия и Германия, в която страната вижда гарант и опора в преговорния процес. От своя страна, Германия демонстрира нараснал интерес към Западните Балкани – в края на август 2014 на обща среща в Берлин са поканени премиерите от региона. Вучич декларира публично очакванията си към канцлера Ангела Меркел и еднозначно демонстрира, че желае задълбочаване на отношенията между двете страни и е готов да се съобразява с немската политика в региона, която традиционно е свързана с България и Хърватия. Въпросът пред страната е дали, дори след официалния си отказ от Косово, чрез осъществяването на необходимата конституционна промяна, тя ще успее да стане част от Европейския съюз, при положение, че преобладаващите настроения в Западна Европа са срещу каквото и да било ново разширяване.

Обяснението за загубата на част от европейските елити беше свързано само и единствено с икономическата ситуация на континента, въпреки че в Западна Европа краят на икономическата криза беше обявен преди повече от година. Това е марксистки подход, който обяснява всичко с пари (доходи и заетост). Мисленето на управляващите  европейски елити и на самите институции напълно се икономизира, като напомня много за българския избирателен процес. За Ангела Меркел отговорът на евроскептичния вот е отварянето на повече работни места.

Някои изводи

Най-голямата грешка, която може да се направи в новия европейски парламент ще е създаването на т.нар. голяма коалиция, разполагаща с 411 (ЕНП - 221 и ПЕС - 190) от общо 751 депутата. Германският канцлер Меркел обяви веднага след изборите, че ЕНП се нуждае от социалистите за избора на нов председател на Европейската комисия. Това ще означава ново „скупчаване“, капсулиране в нов "двор", който е вътрешен на вътрешния. Идеята е да се изолират партиите извън статуквото и да се продължи, под една или друга форма, както досега. Тоест, задържане на властта на всяка цена и с всички средства. Очевидно е намерението за използване на тактика на позиционна война, в рамките на която през следващите пет години евроскептичните партии да бъдат изолирани и изтощени, като се разчита техните различия да ги фрагментират допълнително за да се разпаднат и загубят доверието на избирателите. Така от уравнението се изключват единствено самите избиратели, за които евроскептичните партии са изразител и своеобразен инструмент. Изолирането на най-големите групи избиратели обаче, е опасен и много рисков политически подход. Подобна енергия може да се разбие, но в никакъв случай не се губи и само ще се трансформира. Изолирането на мнозинството, например, във Франция, не е политическо действие, което би останало без някакви последствия.

Допълнителен проблем, който от години съществува в Европейския парламент, е липсата на каквито и да било принципи при формиране на парламентарните фракции. Партиите се приемат на базата на осигурените от тях гласове, а не на някаква идеологическа или идейна близост (особено при групите на Европейските консерватори и реформисти и Алианса на либералите и демократите за Европа). Въпросът опира единствено до осигуряване на повече депутатски места в институционалната аритметика. Това математизиране на политиката също може да се определи като рисково, защото не отчита силата и влиянието на идеите (или на липсата им) в политиката.

Европейската народна партия до голяма степен крепи единството си на този математически подход и на положението си на най-голяма политическа група в Европарламента, която е притегателен център за прагматичните източноевропейски формации (особено при разширяване), търсещи по-добро място за разполагане в парламентарната конструкция.

ЕНП, обаче, не може да се разглежда като монолитно тяло. ХДС на Меркел например, трайно се установи в центъра, докато партии като ХДЗ, начело с Томислав Карамарко, в Хърватия (6 депутати) и ФИДЕС, начело в Виктор Орбан, в Унгария (12 депутати), макар и членове на ЕНП, имат редица сходства с евроскептичните партии - дори на моменти повече отколкото с по-голяма част от членовете на Народната партия. Това е потенциална основа за евентуална източноевропейска еманципация (демонстрирана вече от Орбан), която рано или късно ще стане факт. Страните от Източна Европа няма вече да се примиряват с ролята си  на втора категория пътници в европейския влак. Въпрос на време е да се разбере дали вътре в ЕНП няма да се развият някакви процеси, също както и при катастрофално загубилите на много места (Франция, Гърция) социалисти, които ще трябва да се равняват по партии като лявата гръцка СИРИЗА, която стана първа политическа сила в страната (6 мандата) и буквално унищожи традиционната левица в лицето на ПАСОК (2 депутати в коалиция „Маслиново дърво“, състояща се от 4 партии).

Редно е да се отдели внимание и на някои любопитни чисто географски аспекти на електоралното представяне на евроскептичните партии. Ако приемем, че при канцлера Меркел Германия е неоспоримия център на ЕС (политически, икономически), прави впечатление една тенденция - континенталният евроскептицизъм буквално обгражда Германия. Към него, освен Франция, Дания и традиционно силното му представяне в Австрия, Белгия и Холандия, може да се добави и Швейцария, която макар да не е част от ЕС е важен участник при определяне на европейските политически настроения и процеси в района на Алпите.

Доминиращият в Обединеното кралство евроскептицизъм може да извади страната от Европейския съюз. В известна степен това ще усили моментните позиции на еврократите, защото британците отделят най-много средства и време за критики и детайлно наблюдение на работата на институциите. Европейският проект ще преживее евентуалното напускане на Великобритания. Така или иначе, Островът винаги е работил по програма встрани от тази на континента, дори в рамките на общите европейски институции. Европейският съюз, обаче, по никакъв начин не може да оцелее, в случай че Франция реши да прекрати членството си в него. Наред с Германия тя е един от основните стълбове на Съюза още от самото му създаване. В същото време победителят на евроизборите във Франция неведнъж е заявявал, че в този си вид ЕС трябва да бъде разрушен.

Избирателите в големите страни показаха по недвусмислен начин, че в този си вид Съюзът не им харесва. Сегашният модел на Европейския съюз е изчерпан. За да не се разпадне европейският проект трябва да се промени конструкцията, начина на функциониране, ценностите и разбира се елита му. Ако отново се направи голяма коалиция, както вече предложи един от виновниците за провала – Жозе Мануел Барозу, това ще означава задълбочаване на кризата. Ще означава и, че посланието на избирателите нито е чуто, нито е разбрано и още по-лошо - че е пренебрегнато и омаловажено. Може „напук“ на европейските граждани да се изкара още един мандат, но след това силата на избирателната плесница ще е още по-звучна и вече с разрушителен ефект.

* Преподавател в ЮЗУ "Неофит Рилски" и СУ "Св.Климент Охридски"

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2024