Според главния редактор на авторитетното издание Business News Europe Бен Арис, Европа изглежда склонна да жертва собствените си икономически интереси заради чужди геополитически цели. Повод за този коментар беше обявеното на 9 юни от българския премиер Пламен Орешарски решение да бъде временно преустановено изграждането на газопровода "Южен поток" на наша територия с цел да се проведат консултации относно неговото бъдеще с Европейската комисия. Както е известно, то беше направено непосредствено след срещата на Орешарски с група американски сенатори, водени от смятания в самите Съединени щати за "откровен ястреб" Джон Маккейн. Това решение принуди правителството в съседна Сърбия също да декларира, че преустановява работите по проекта (все пак, две седмици по-късно, при посещението на руския външен министър Лавров в Белград, сръбският премиер Дачич заяви, че страната му не вижда причини, които да не позволяват изграждането в Европа на газопровода "Южен поток"). В тази връзка Арис напомня, че: "Руският газ е най-евтиния от всички достъпни за ЕС енергоносители и това би трябвало да се използва. Алтернативните източници, като например втечнения природен газ, който би могъл да се доставя по море, са много по-скъпи. В този смисъл, Брюксел прави геополитически избор, който ще навреди на европейската икономика".
На свой ред, руският външен министър Сергей Лавров също подложи на остра критика позицията на ЕС по проекта за газопровода "Южен поток". По време на посещението си във Финландия в началото на юни той заяви: "Наскоро ръководството на ЕС обяви, че преговорите за "Южен поток" ще бъдат замразени, докато Русия не признае новите власти в Киев. Смятате ли това за конструктивно?". Лавров изрази искрено недоумение от позицията, заета от Съюза: "не е ясно, какво точно иска от нас Брюксел, защото докато Русия прави всичко възможно за намирането на изход от украинската криза, не виждаме аналогични усилия от страна на европейските ни партньори". В същото време, Лавров подчерта, че "някои държави, които очевидно не изпитват симпатии към развитието на партньорството между Русия и ЕС" се опитват да провалят преговорите между Москва и Брюксел, прокарвайки идеите за т.нар. "нова европейска енергийна стратегия", макар че "досегашните постижения в руско-европейския енергиен диалог са достатъчно впечатляващи, включително реализацията на проекта "Северен поток", което значително укрепи енергийната сигурност на ЕС". Без съмнение, руският първи дипломат визираше най-вече Съединените щати.
Битката срещу "Южен поток"
Очевидно е, че САЩ правят всичко възможно за да провалят или поне да затруднят максимално реализацията на проекта за газопровода "Южен поток". Както е известно, целта на този проект е диверсификацията на доставките на природен газ за Европа и намаляване на зависимостта от т.нар. "транзитни държави" и най-вече Украйна, която в момента се намира в състояние на гражданска война. Създадената за практическото му осъществяване компания South Stream Transport B.V. е международен консорциум, който трябва да осъществи планирането, строителството и последващата експлоатация на газопровода, който ще преминава по дъното на Черно море. Делът на Газпром в него е 50%, този на италианската компания Eni е 20%, а на френската енергийна компания EDF и на германската Wintershall Holding GmbH - по 15% всяка. Морският участък на газопровода ще минава по дъното на Черно море от компресорната станция "Русская" край Анапа, до българското крайбрежие в района на Варна. Проектната му мощност е 63 млрд. куб. м.
Още на 2 юни обаче Европейската комисия призова да бъдат преустановени всички работи по реализацията на газопровода, като официалният представител на еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер - Сабине Бергер, изтъкна две правни основания за предприемането на подобна стъпка. Според нея, ЕК не смята, че проектът съответства на изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС. Освен това, Брюксел е стигнал до извода, че България е "нарушила европейските правила за провеждане на търгове за изграждането на инфраструктурни проекти", като е предоставила "привилегировани възможности на определени руски и български компании".
Ден по-късно, временният украински премиер Арсений Яценюк директно призова ЕС да блокира проекта "Южен поток", гарантирайки сигурността на транзита на руския газ през територията на Украйна. Всъщност, това е напълно разбираемо, тъй като реализацията на "Южен поток" най-вероятно ще доведе до прекратяването на този транзит през Украйна, а това означава - и на финансирането на украинската икономика от руския бюджет, чрез ниските цени, по които газът се продава на Украйна.
Имайки предвид, че през целия месец май Киев съзнателно избягваше да дискутира въпроса за изплащането на дълга за доставения му от Русия газ, но в същото време упорито декларираше, че е надеждна транзитна държава по отношение на газовите доставки на ЕС, още тогава беше ясно, че САЩ (а под техен натиск, и ЕС) ще направят всичко възможно за да погребат "Южен поток" и да запазят ролята на Украйна като основен коридор за транзита на руския газ към Европа. От една страна, това би им осигурило сериозен лост за оказване на натиск върху Москва, а от друга (което е и по-важното) то дава възможност Русия да бъде принудена да продължи да субсидира намиращата се на ръба на фалита украинска икономика, съгласявайки се да намали цените на своя газ за Украйна. Очевидно Западът не е склонен (а всъщност не е и в състояние) да плати цената за "демократизацията" на тази държава, предпочитайки да стовари това бреме на гърба на руснаците. Освен това в медиите се появиха съобщения, че някои американски и европейски компании възнамеряват да купят газотранспортната мрежа на Украйна и в момента Киев преговаря за това с ExxonMobil, Shell и Chevron. Тоест, проектът "Южен поток" представлява пряка заплаха за бъдещето на газотранспортния бизнес в Украйна, тъй като след изграждането му газопроводната мрежа на територията на страната няма с какво да бъде запълнена.
Тъкмо поради това беше оказан мощен натиск върху държавите, през които следва да минава този газопровод, заобикаляйки Украйна. Като беше нормално да се очаква, че първо ще се огъне най-нестабилното правителство на най-бедната държава в ЕС - България. На 6 юни посланикът на САЩ Марси Рийс заяви, че САЩ са дълбоко загрижени от решението на България да предостави изграждането на газопровода "Южен поток" на "Стройтрансгаз", като изрично подчерта, че "Моментът не е подходящ да се работи с Русия по обичайния начин. Съветваме българските фирми да избягват да работят с фирми и лица, санкционирани от САЩ. Фирми или физически лица, които предоставят материална подкрепа на "Стройтрансгаз", могат да се окажат обект на американските санкции". Само два дни по-късно и непосредствено след срещата си с тримата американски сенатори българският премиер Орешарски нареди спирането на работите по проекта. Показателно е, че същия ден сенатор Джон Маккейн (един от въпросните трима сенатори) заяви, че руското участие в "Южен поток" следва да бъде ограничено. На 9 юни пък сръбският вицепремиер Зорана Михайлович съобщи, че страната и е взела аналогично решение, аргументирайки се, че "България е центърът на проекта и докато тя не приключи преговорите си с Брюксел, а ЕС - тези с Русия, ние няма какво да направим, освен ако Русия не промени маршрута на газопровода. И двата сценария обаче означават забавяне на работите на наша територия".
Всъщност, в ЕС винаги са били наясно, че "Южен поток" се изгражда с цел да бъде заобиколена Украйна (която отдавна е нестабилна и тази нестабилност ще продължи да съществува като има реален риск страната да се разпадне на части) и да се гарантира нормалния транзит на руския газ в Европа.
Тоест, както вече посочих в началото, проваляйки или забавяйки реализацията на този проект, държавите от ЕС на практика действат против собствените си интереси. Което за пореден път потвърждава тезата, че зад цялата тази кампания стоят САЩ. Припомняйки си, че Вашингтон беше и сред основните спонсори и инициатори на "февруарската революция" в Киев, няма как да не стигнем до извода, че за американците е изгодно между Москва и ЕС да продължи да съществува зона на нестабилност и между тях постоянно има някакви конфликти, което би позволило на САЩ да извлекат сериозни политически дивиденти, включително изявявайки се в ролята на посредник.
Впрочем, горният извод се отнася в още по-голяма степен за България и Сърбия, защото именно те ще пострадат най-много при евентуално прекратяване на газовия транзит през Украйна, тъй като не разполагат с алтернативни доставчици и рискуват просто да останат без газ. При това двустранните договори на двете правителства с руснаците за изграждането на "Южен поток" бяха подписани още преди приемането на Третия енергиен пакет. Освен това, във въпросния пакет липства еднозначно указание, че компанията, която добива и продава природния газ няма право да бъде собственик на газопровода. Тя действително няма право да го управлява, но може да е негов собственик, прехвърляйки управлението на трета страна. Тоест, липсва каквото и да било законно основание да се забрани на Газпром да изгражда газопровода, затова САЩ използват политическия натиск, преминаващ в откровен шантаж, за да пречупят по-слабите членки на ЕС, като България, или кандидати за членства в Съюза, като Сърбия.
В тази случай американската "следа" достатъчно ясно може да се види и в това, че сред руските бизнесмени, включени в прословутия списък на американските икономически санкции срещу Русия, е и Генадий Тимченко, чиято компания Стройтрансгаз трябваше да изгражда българския участък на "Южен поток".
Както посочват редица руски експерти, от една страна проектът за газопровода предвижда значителни капиталовложения от страна на Газпром (общите разходи по реализацията му са 15,5 млрд. долара, част от които ще направи именно руският гигант) и определено става рисков, ако не бъде освободен от изискванията на Третия енергиен пакет на ЕС, което не изглежда особено вероятно на фона на сегашното напрежение между Москва и Брюксел. Тоест, евентуалният отказ от проекта би освободил Газпром от допълнителни разходи, но е очевидно и, че той по-скоро ще се опита да замени "Южен поток" с алтернативен проект, който също да позволява заобикалянето на транзитния коридор през Украйна. От друга страна, ситуацията в тази страна продължава за застрашава стабилността и надеждността на руските газови доставки за Европа, което създава сериозни рискове за експортния бизнес на Газпром на ключовия за него европейски пазар. В подобна ситуация реализацията на проекта "Южен поток" става крайно необходима. Тук обаче много ще зависи от поведението на ЕС, като цяло, и най-влиятелните държави членки, в частност. Въпросът е, дали те са в състояние да се противопоставят по-сериозно на политическия натиск на САЩ, дори при положение, че този натиск очевидно е в разрез с общите интереси на Европейския съюз?
Показателно в това отношение е, че още в края на март 2014 генералният директор на италианския концерн Eni Паоло Скарони заяви в парламента на страната: "очертава се доста мрачно бъдеще за проекта "Южен поток", тъй като Брюксел може да постави под въпрос разрешението за изграждането му". Впрочем, само седмица преди това, дъщерната компания на Eni - Saipem, получи поръчка за изграждането на първия етап на газопровода на стойност 2 млрд. евро. Тогава, в интервю за "Файненшъл таймс" Скарони подкрепи реализацията на проекта, напомняйки, че Европа е застрашена от проблеми с доставката на газ през Украйна, особено през зимата на 2014. Той посочи, че "руският газ ни е необходим ежедневно. Ако останем без него насред зима, ще имаме големи проблеми". По-късно обаче позицията му внезапно се промени и в споменатото по-горе изказване пред депутатите от италианския парламент той ги увери, че "можем да оцелеем и без да купуваме газ от Русия, тъй като той покрива само 30% от потреблението ни". В тази връзка Скарони отбеляза, че с влизането в експлоатация на Трансадриатическия газопровод (ТАР) Италия ще се сдобие с нов доставчик на газ в лицето на Азербайджан. Както е известно, планира се след 2019 необходимията за запълването на ТАР газ да се доставя по турския Трансанадолски газопровод (TANAP) от азербайджанското находище Шах Дениз. Проектът се смята за основния конкурент на "Южен поток" в региона, при това в Италия газовите доставки по ТАР са предназначени за конкурентите на Eni. От друга страна, генералния директор на Wintershall Райнер Зеле продължава да подкрепя руския проект, посочвайки, че "събитията в Украйна, които застрашават газовия транзит към Европа, доказват необходимостта от алтернативни маршрути за доставка, какъвто е и "Южен поток"".
Тук следва да споменем знаковото съобщение, направено през юни 2014, че едновременно две компании (френската Total и германската E.On) възнамеряват да напуснат групата акционери на газопровода TAP, по който в Европа ще се доставя азербайджански газ от находището Шах-Дениз, макар че става дума за едва 10 млрд. куб. м годишно. В тази връзка си струва да припомня, че проектът за доставка на азербайджански газ за ЕС включва няколко елемента. На първо място e добивът на газ от находището "Шах-Дениз-2", а на второ т.нар. Южнокавказки газопровод (който е съществуващ, но трябва да бъде разширен). И добивът, и тръбопроводът се конкролират от консорциум, в който влизат следните акционери: британската ВР (оператор, 28,8%), азербайджанската SOCAR (16,7%), норвежката Statoil (15,5%), иранската NICO (10%), руската Лукойл (10%) и турската добивна компания ТРАО (19%). В началото на юни френската Total напусна тази част на проекта, като нeйните 10% преминаха към ТРАО, която дотогава имаше само 9%. Още преди това Statoil продаде 10% от дела си в консорциума (дотогава тя държеше 25%), като ВР купи 3%, а SOCAR - 6,67%.
Третият елемент е проектът за Трансанадолския газопровод TANAP (с капацитет 16 млрд. куб. м, от които 10 млрд. за Европа и 6 млрд. за Турция), който ще преминава през турска територия. Акционерите в него са SOCAR (оператор, 58%), турския държавен оператор BOTAS (30%) и ВР (12%). В началото на юни и тук настъпиха промени, като 10% от дела на SOCAR премина към BOTAS, а още преди това ВР купи 12% от акциите на SOCAR. Причината е, че азербайджанската компания иска да понижи дела си в проекта до 51%.
Четвъртият елемент е газопроводът TAP (Трансадриатически газопровод) по който газът ще се транспортира на територията на Европа. В момента акционери в него са BP (20%), SOCAR (20%), Statoil (20%), белгийската Fluxys (16%), Total (10%), германската E.On (9%) и швейцарската Axpo (5%).
Както вече споменах обаче, сега Total и E.On искат да продадат дела си в ТАР. А като прибавим към това, че норвежката Statoil (за която, между другото азебрайджанският газ е конкурент на европейския пазар и която трябва да поддържа със значителни инвестиции спадащите добиви на газ в Северно море) най-вероятно ще продължи да намалява дела си в проекти, става ясно, че са налице редица индикатори, поставящи проекта под въпрос. Според повечето анализатори, причината за това е, че в сегашния си вариант той е на ръба на рентабилността, най-вече заради високата цена за доставката на газа в Италия, докато частта за доставката му в Турция е много рентабилна.
Затова може да се окаже, че участниците в проекта ще получат от реализацията му съвсем минимални печалби, които няма да гарантират необходимата рентабилност на инвестициите им. Все още е трудно да се каже до какво точно ще доведе това. Във всеки случай, макар че всички въпроси около проекта изглеждат изяснени, ако европейските компании продължат да бягат от него, може да се окаже, че той е изправен пред много сериозни проблеми. В тази връзка редица експерти посочват, че, чисто теоретично, находището "Шах Дениз-2" би могло да се разработва наистина успешно, ако газът, добиван в него се купува от Русия, или пък ако целият газ от него отива за Турция, което ще и позволи да се откаже от твърде скъпия LNG.
Русия е принудена да търси алтернатива
Независимо от това, как ще се развият отношенията между ЕС и Русия в газовата сфера и какво ще бъде бъдещето на "Южен поток", е съвършено ясно, че Москва вече не може да вярва на ЕС, като цяло, и на отделните членове на Съюза, в частност, които очевидно остават заложници на американската стратегия в региона. От гледната точка на Кремъл изходът е един - да бъде намалена зависимостта на Русия от износа на газ за ЕС чрез преориентирането и увеличаването на износа в източна и южна посока. Това би променило ситуацията, принуждавайки Брюксел да моли руснаците да увеличат доставките на газ, тъй като европейските потребности само ще нарастват. Впрочем, не бива напълно да се изключва и възможността Москва въобще да затвори "газовото кранче" за европейските държави, провеждащи откровено антируска политика в угода на САЩ, или, най-малкото, да повиши цените на доставяните им енергоносители. Първата стъпка в тази посока вече беше направена с подписването в края на май на мащабния договор за доставка на руски газ за Китай на обща стойност 400 млрд. долара. Това обаче не решава проблема. Русия се нуждае от "газов пробив" в Южна и Югоизточна Азия и Южна Америка. Което може да стане само ако разполага с потенциал да произвежда достатъчно количество втечнен природен газ (LNG), чиито износ не зависи от капризите на транзитните държави. Създаването на индустриални мощности за производството и износа на руски LNG би и осигурило и значителни предимства във финансово и политическо отношение. То до голяма степен би защитило Русия от последиците от евентуални западни санкции и сериозно би диверсифицирало източниците на вноса на руски газ и, на първо място, би премахнало напълно сегашната зависимост от транзита през Украйна, да не говорим, че, разширявайки географията на руските газови доставки, би позволило усвояването на недостъпни до този момент пазари. Още повече, че съществуващите мощности за производството и износа на LNG от Сахалин са ограничени само в рамките на Далечния Изток. Перспективните големи пазари в Южна Азия и Южна Америка засега са извън възможностите на руснаците. Става дума за такива бързо развиващи се икономики като Индия, Пакистан, Бразилия, Аржентина и т.н.
Необходимият за призводството на LNG газ може да дойде от Щокмановото и Ямалското находища, ако бъдат изградени газопроводи, свързващи ги с незамръзващите Балтийско и Баренцово море. Производството на LNG в зоната на самите находища е безмислено, тъй като транспортирането му през Северния Ледовит океан ще излезе прекалено скъпо. Ще се наложи конструирането на специални кораби с повишена здравина, способни да преминат през арктическите ледове, или пък да се създаде специален флот от ледоразбивачи, които да им проправят пътя. Впрочем, още преди старта на мащабния добив от Щокмановото и Ямалското находища може да се осъществи втечняването на част от вече наличния руски природен газ, особено ако под натиска на САЩ Украйна и държавите от ЕС решат да ограничат доставките от Русия.
Както е известно, LNG може да се доставя във всички региони на света, освен това ще позволи на Русия да проникне на втория по големина (в перспектива) газов пазар в Азия - индийския. Засега там не се доставя руски газ, пък и появата на руснаците на индийския газов пазар би отслабил зависимостта на Русия от газовите доставка както за ЕС, така и за Китай. Освен Индия, като особено перспективен се очертава газовият пазар на бързо развиващата се Югоизточна Азия с нейното огромно население и впечатляващи темпове на икономически растеж.
В перспектива, газовите потребности на Индия са близки до тези на Китай. Индийското население бързо нараства (то вече е над 1,3 млрд. души), със същите темпове се развива и индийската индустрия. В момента страната се нуждае от над 70 млрд. куб. м газ годишно, като вътрешните и ресурси могат да осигурят едва 25 млрд. куб. м. Според експертите, през 2020 Индия ще внася около 40 млрд. куб. м газ, а през 2030 - 52 млрд. И в момента индийските компании активно преговорят с такива газови производители като Иран, Катар, Нигерия, Мозамбик, Австралия и т.н., като са готови да инвестират в изграждането на терминали за LNG и разработването на местните газови находища. Тук е мястото да отбележа, че опитвайки да форсират сближаването си с Индия и да гарантират снабдяването с газ на бързо развиващата се индийска икономика, както и за да отслабят връзките между Русия и Туркменистан в газовата сфера, САЩ усилено тласкат режима в Ашхабад да започне да доставя природен газ на Индия. Става дума за активно лансираният от американците проект за газопровода TAPI (Туркменистан - Афганистан - Пакистан - Индия).
Освен това, във Вашингтон разчитат, че с постепенната отмяна на западните санкции срещу Иран, Техеран може бързо да се превърне в конкурент на Русия в доставките на природен газ към Европа (през Турция), което сериозно би ерозирало ефективността на "Южен поток". Освен това, ако към този проект се присъедини и Катар (още повече, че иранското находище Южен Парс и катарското Северно находище представляват едно свръхбогато газово находище в шелфа на Персийския залив), а с течение на времето и Ирак, това, според САЩ, би могло да доведе до пълното "отстраняване" на Русия от износа на газ за Южна и Югоизточна Европа (Балканите, Гърция, Италия, България, Унгария, Румъния), както и за Турция. Разчита се и, че Иран би могъл да доставя газ и за Индия. Като цяло, американските стратези разчитат, че обединяването на усилията на Иран и Катар, може сериозно да ерозира ролята на Русия на световния газов пазар.
За да не допусне подобно развитие (колкото и малко вероятно да изглежда), Москва вероятно ще интензифицира сътрудничеството си с Иран в газовата сфера, включително при разработката на находището Южен Парс. Там могат да бъдат изградени съвместни руско-ирански мощности за производството на LNG, което пък би създало сериозни проблеми на Катар, който традиционно играе с Вашингтон срещу Русия.
Тоест, руснаците са напълно в състояние да спрат сегашната, дирижирана от САЩ, газова атака срещу тях, и при това да укрепят собствената си енергийна сигурност и да увеличат обема на своите газови доставки. И, в същото време, да накарат онези, които са се нагърбили с неблагодарната роля на американски инструменти в газовата война срещу Русия да платят сметката за това.
Вашингтон работи за преразпределянето на глобалния газов пазар
Всъщност, провокираната от Вашингтон и проамерикански настроените кръгове в Брюксел криза в Украйна, освен отслабването на руските позиции цели постигането и на друга дългосрочна задача - преразпределянето на глобалния газов пазар, където до момента Русия държи водещите позиции. Вариантът да бъде използвана Саудитска Арабия (която да съдейства за рязкото понижаване на цените на петрола), който успешно беше приложен преди 30 години срещу СССР, очевидно не се получи, въпреки скорошното посещение на американския президент Обама в Риад. Затова Вашингтон предприе мащабно настъпление срещу руските позиции в газовия сектор. В същото време обаче, следва да сме наясно, че възможностите на САЩ за успешното му осъществяване са доста ограничени.
Официален Вашингтон (включително самият президент Обама), може би разчитайки на невежеството на европейските си партньори, напоследък все по-често използва коза с евентуалните бъдещи доставки на американски втечнен шистов газ за Европа. Експертите обаче вече изчислиха, че първите и при това доста скромни обеми от изключително скъпия американски LNG могат да се появят на европейския пазар в най-добрия случай едва след две или три години. Що се отнася до възможни по-мащабни газови доставки от Северна Африка те могат да се очакват едва след 10-15 години, при това, ако дотогава африканският газ не бъде изкупен от Китай, Индия и Япония. Защото, както отбелязва бившият ръговодител на Международната енергийна агенция Клод Мандил, "на ЕС се налага да се конкурира с азиатските държави, които са готови да платят скъпо за да гарантират енергийната си сигурност".
Всъщност, основният американски коз в случая е Катар. Още през 2010-2011 САЩ опитаха да осъществят мащабни доставки на катарски LNG на европейския пазар чрез спотови доставки на дъмпингови цени, а след това и въз основа на дългосрочни споразумения. За целта беше изграден терминал за LNG в Порто Леванте, Италия (т.нар. Адриатически терминал) и стартираха преговори за строителството на подобни терминали за катарски втечнен газ в Гърция (откъдето според българския енергиен министър Драгомир Стойнев, той може да се доставя и в България), Турция, Полша, балтийските постсъветски държави и дори по черноморското крайбрежие на Украйна. Планираше се дори транзита на катарски газ, през Полша и Прибалтика, в Беларус, чиито президент Лукашенко поддържаше отлични лични връзки с предишния катарски емир. Впрочем, по това време Катар действително беше повярвал, че може да се превърне в самостоятелен геополитически играч. Неслучайно през 2010 се дискутираше възможността за изграждането на газопровод от Катар, през Саудитска Арабия и Йордания, до Сирия, а оттам - през Турция или по дъното на Средиземно море - към Южна Европа. За целта катарците осъществиха множества неофициални контакти, включително на най-високо равнище. Тези планове обаче се сблъскаха със съпротивата на Саудитска Арабия, която реагира изключително нервно на опитите на Катар да се превърне в регионална сила, а след това започна и гражданската война в Сирия, която окончателно сложи кръст на този проект. Катарците обаче не прекратиха усилията си и след като през септември 2013 стартира процесът на нормализация на отношенията между Запада и Иран, където властта бе поета от смятания за прагматик президент Рухани, те стартираха тайни преговори с Техеран за присъединяването си към проекта за магистрален газопровод от Иран, през Ирак, към Сирия. Това отново провокира изключително острата реакция на Саудитите и другите монархии от Персийския залив, които отзоваха посланиците си от Доха. В същото време, хаосът и кървавото насилие, заливащи Ирак, правят и този проект практически невъзможни.
Тоест, колкото и да се иска на САЩ, Катар няма да може да застраши сериозно руските позиции в газовата сфера. Иран обаче, теоретично, има възможност да го направи, особено в сътрудничество с Доха. Техеран е силно заинтересован от отмяната на западните финансово-икономически санкции, което би му позволило да получава съвременни технологии за собственото си развитие, както и гигантски финансови инвестиции в своята икономика. Иранците обаче са наясно и, че Западът може да ги излъже след като постигне това, което иска, да не говорим, че вероятно ще се опита да смени сегашния режим на аятоласите в Техеран. А за да не допусне подобно развитие, Иран реално може да разчита само на военно-техническото си сътрудничество с Русия.
"Не искаме да се конкурираме с Русия, но сме наясно, че нуждата на Европа от природен газ непрекъснато нараства и бихме искали да се включим на този пазар - заяви наскоро иранският министър на индустрията Мохамад Реза Нематзаде. Но, ако САЩ и ЕС действително разчитат да използват иранския газ като инструмент в битката си с руснаците, ще им се наложи преди това да преодолеят множество сериозни препятствия. Първото е отмяната на санкциите, наложени заради ядрената програма на Иран. Независимо от хода на преговорите по този въпрос между Техеран и групата "5+1" (петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН: САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания , плюс Германия), иранците можаха сами да се убедят на примера на случващото се в Украйна, че само ядрената мощ спасява Русия от военната намеса на САЩ и НАТО. Ето защо, те няма как да не си задават въпроса, какво ще стане, ако Иран се откаже от редица важни аспекти на ядрената си програма и дали това няма да го лиши от единствената реална защита срещу антииранската стратегия на Запада и Саудитска Арабия.
Освен това, за да се реализират плановете на САЩ и ЕС по отношение на Иран трябва преди това конфронтиращите се помежду си ирански религиозно-политически групировки да постигнат консенсус по редица ключови въпроси, като например мястото на западните компании (единствените, разполагащи с необходимата за организиране на мащабен износ технология за производството но LNG) в националната икономика. Макар че реформаторите около президента Рухани изглеждат склонни да работят заедно с тях в енергийния сектор, консерваторите, начело с върховния лидер на Иран аятолах Али Хаменей, периодично охлаждат надеждите на западните инвеститори като открито заявяват, че не вярват в успеха на преговорите в Женева и настояват страната сама да добива собствените си ресурси.
Ето защо изглежда доста съмнително, че Иран може да измести Русия като основен доставчик на природен газ за Европа, както биха искали във Вашиннгтон. Особено имайки предвид някои чисто технически аспекти. Така, в момента Европа внася 150 млрд. куб. м руски газ годишно. Отказът от толкова мащабни доставки е невъзможен, а замяната им с такива от други източници, автоматично ще означава ръст на разходите с 20-30%, тъй като ще изисква изграждането на скъпоструваща инфраструктура, при положение, че газопроводите от Русия отдавна са се изплатили. Тоест, подобен вариант би бил губещ както за Европа, така и за Русия. От друга страна, изграждането в Иран на инсталации за втечняване на газа и осигуряването на огромен флот за транспортирането му ще изисква десетки, ако не и стотици милиарди долари, с каквито иранците не разполагат. Тоест, пак ще се наложи да се търсят инвестиции от Запада или от монархиите от Персийския залив, които са традиционни ирански конкуренти. Въпреки това, заради постигането на целите си по отношение на Русия, САЩ вероятно няма да се поколебаят да окажат безпрецедентно силен натиск върху ЕС и Саудитска Арабия за да решат този проблем.
Самите иранци все още не са наясно, кое да предпочетат - изграждането на тръбопроводи, или на заводи за производството на LNG за усвояването на поделеното с Катар находище "Северно поле/Южен Парс". Постигнатите през последните десетина години успехи на Доха в сферата на LNG пораждат нескрито раздразнение в Техеран, още повече, че катарците на практика "крадат" и от иранския газ.
Впрочем, има и друг сериозен проблем. Мнозина европейски експерти смятат, че в обозримо бъдеще Иран е в състояние да доставя на Европа не повече от 20 млрд. куб. м газ годишно (включително заради голямата и непрекъснато нарастваща вътрешна консумация). Което е седем пъти по-малко от обема на сегашните руски доставки и е безкрайно далеч от обещаваните от иранския министър на петрола Биджан Намдар Зангане 90 млрд. куб м.
Междувременно, през 2035 зависимостта на Европа от вноса на природен газ ще достигне 80%, а обемите на този внос ще са около 450 млрд. куб. м. Ето защо специалистите смятат, че Европа би могла да подобри енергийната си независимост не като се откаже от руските доставки, а повишавайки енергийната ефективност, развивайки други източници и диверсифицирайки вноса си. В тази игра Иран действително би могъл да се разглежда като един от възможните варианти. При това обаче в ЕС нито за момент не бива да забравят за последиците от сключената на 21 май 2014 гигантска руско-китайска газова сделка.
Истинските цели на САЩ
Както посочва в коментара си за италианското геополитическо списание "Лимес" професорът от Университета в Саленто Игор Пеличиари: "Във Вашингтон очевидно смятат, че колкото повече се проточи кризата в Украйна (например като преговорите за разрешаването и придобият хроничен характер, без да водят до конкретен изход от ситуацията), толкова повече ще се задълбочава и пропастта между Европа и Русия, което пък ще стимулира сближаването между Стария континент и Америка. Според американските стратези, след изключването на пряката руска военна намеса в украинските събития (военната машина на Москва традиционно е ориентирана към защита на своите граници от външна агресия, а не към настъпателни действия), Кремъл няма да има друг избор, освен да продължи да разиграва картите си в енергийната сфера".
Според Пеличиари, ако военните действия в Украйна придобият хроничен характер, общественото мнение в страната ще принуди Русия да използва единствения инструмент, с който реално разполага: тя първоначално ще ограничи газовите доставки за Украйна, а след това и тези за останалите европейски страни. Налага се впечатлението, че Вашингтон се подготвя и работи именно за такова развитие. Там разчитат, че енергийната криза между Русия и ЕС ще даде възможност на американците по-лесно да сплотят около себе си европейските държави, които бяха започнали да се откъсват от опеката на САЩ, особено след дипломатическите поражения, които им нанесе Русия през 2013 (случаят Сноудън, Сирия, Иран, Олимпийските игри и т.н.).
Освен това, при подобно развитие САЩ отново биха се оказали в привичната за себе си роля на супердържавата, на която нейните слаби и нерешителни европейски партньори разчитат да помогне за решаването на проблемите им. Вашингтон ще се превърне в неоспорим хегемон в Г-7, където вече не присъства основният му геополитически съперник - Русия. Накрая, европейците ще бъдат принудени да потърсят помощта на САЩ за решаването на енергийните си проблеми (породени впрочем най-вече от американската политика спрямо Москва). И тъй като решаването им за кратко време е технически невъзможно, това още повече ще укрепи политическите и икономически отношения между ЕС и Съединените щати. Така старият и силно ерозиран мит за зависимостта на Европа от САЩ може да оцелее и да продължи да съществува и през следващите десетилетия.
В този смисъл, посещението на Обама в Европа през юни 2014, сред целите на което беше да убеди партньорите си предимствата на добива на шистов газ за преодоляването на проблема с енергийната зависимост от руснаците, силно напомня онова на Роналд Рейгън през 80-те години на миналия век, целящо да убеди западноевропейските държави в предимствата на американската Инициатива за стратегическа отбрана, способна да ги защити от съветската ядрена заплаха. И днес, както и в миналото, американската дипломация опитва да се представи пред европейците като спасител от "руската опасност", налагайки собствените си решения на техните проблеми, като великодушни им дава възможността сами да платят огромната цена за реализацията на тези свръхсложни технически задачи.
Тоест, налага се изводът, че ЕС за пореден път се превръща в територия на противопоставяне в духа на студената война. В Брюксел тепърва ще осъзнаят сложния сценарий на американските стратези, но истината е, че там не разполагат с реална политическа мощ да се съпротивляват, влияят или дори да направляват развитието на ситуацията на европейския континент. Още днес обаче в ЕС нарастват опасенията, че цената за случващото се ще бъде платена именно от него и, че тя ще бъде огромна.
Затова, макар че по-голямата част от големите европейски медии се стараят да не противоречат на американската позиция и дори не се притесняват понякога да вадят от нафталина стереотипите за "руската опасност", ЕС побърза да уточни, че енергийните отношения на Съюза с Русия не могат и не бива да бъдат поставяни под въпрос, въпреки подписания между Москва и Пекин 30-годишен договор в енергийната сфера.
В новата студена война между Америка и Русия, в която всяка от страните ще се опитва да укрепи позициите си, включително възраждайки спомена за победата си във Втората световна война, Европа продължава да играе ролята на прост зрител, който макар и да се чувства свързан с американския си съюзник, прави "зад кулисите" всичко възможно за да не провокира разрив в Русия, очевидно съзнавайки че това би сложило кръст на всички мечти за превръщането на ЕС в самостоятелен геополитически фактор. Все още обаче има надежда, че това може да се промени. В този връзка можем да цитираме еврокомисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер, който заяви на 16 юни, че проблемите пред проекта "Южен поток" са напълно преодолими, допълвайки, че "това е проект, който ние, разбира се, приемаме".
* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера{backbutton}
