Още преди почти две години и половина скопският „Утрински вестник” публикува няколко материала, в които съобщи, че водещи македонски фирми, чрез Стопанската камера в страната, искат да участват в приватизацията на Солунското пристанище. Това бе времето, когато финансовата криза в съседна Гърция беше в разгара си и съседите ни бяха подложени на силен натиск от международните кредитори да приватизират значителния държавен сектор в гръцката икономика. Тогава мнозина възприеха съобщението, като едва ли не политическа заигравка на Скопие, с цел да я използва в спора с Атина по въпроса за името на бившата югославска република. Всъщност, зад инвестиционното намерение стояха десетте фирми в Македония с най-голям износ през Солунското пристанище. За намерението официално бе информиран и Димитриос Бакацелос, председател по това време на солунската Търговско-индустриална камера. През септември 2011, в разговор с председателя на Македонската стопанска камара Бранко Азески, Бакацелос обясни, че въпреки липсата на яснота, дали ще се приватизират само терминалите или цялото пристанище продажбата е ангажимент поет пред Европейския съюз, който Гърция ще изпълни до края на 2011 (1).

Приватизацията на солунското пристанище

Фактът, че в началото на 2014 приватизацията на солунския порт все още предстои, означава, че темата е актуална. Както е известно, и през миналата година Гърция беше вторият по значимост външнотърговски партньор на Македония след Германия (2). Още през 2011 обаче македонските фирми си дават сметка, че подобна значителна инвестиция не може да се осъществи индивидуално, а ще трябва да се търси някаква форма на консорциум. Придобиването на терминал или съсобственост в пристанището, което е естествената геополитическа морска врата не само на балканския износ, но и на целия внос, идващ от Далечния Изток, през Суецкия канал, за Централна, Източна и Северна Европа, освен всичко друго, е и  възможност да се преодолеят честите стачки в порта, които блокират логистичните връзки на стопанските субекти. Македонският интерес към приватизацията на Солунското пристанище е ясен, защото 90% от корабния износ на страната преминава именно през гръцкия порт, като става дума за около 2000 TEU (стандартен 20-футов контейнер) годишно.

По-интересното и печалното в случая е, че никой в България (поне публично) не проявява интерес, към приватизацията на Солунското пристанище. Това е най-малкото странно, защото от интервюто дадено пред „Darik Finance” в края на 2013 от Стилианос Агелудис, изпълнителен директор на Thessaloniki Port Authority SA (компанията, управляваща Пристанище Солун) става ясно, че общо 26% от транзитните товари, преминаващи през пристанище Солун, идват от България. Става въпрос за над 16 000 TEU. Което все още е далеч от рекордния износ през 2007, т.е. от времето преди кризата, когато българските контейнери, преминали през порта, са били 35 500 TEU. Увеличението за последните три години е близо двойно. Само през 2013 българският износ през Солунското пристанище е нараснал с 29%. При това, за да привлече български товари и спедитори, през ноември 2013 Солунското пристанище създаде специално бюро за обслужването на българските клиенти в София. Това е само първа стъпка към формирането на блок-трейдинг или  общ търговски и икономически блок, който да привлича инвестиции и търговски компании. На сегашният оператор на Солунското пристанище е пределно ясно, че Паневропейски транспортен коридор №4, както по трасето му по поречието на Морава и Вардар, така и по това на Искър и Струма, е ключов за създаването на комбинирана транспортна мрежа за товари от Далечния Изток до Централна Европа през пристанището в Солун. Той служи и за надеждна железопътна връзка, която преминава през балканския регион и е от полза за тясното сътрудничество между железопътните оператори. В момента, липсата на ефективна логистика и сухопътен транспорт са пречки пред развитието на важни алтернативни маршрутни мрежи от пристанище Солун през България до нови пазари. В същото време потенциалът на комплекса, особено в посока към Украйна и Русия, е далеч отвъд сега обслужваните направления, отстоящи на около 800 километра от Солунския залив (3). Любопитно е, дали ще дочакаме някаква смислена реакция по въпроса за българско участие в приватизацията на Солунското пристанище от Българската търговско промишлена палата или от Българската стопанска камера. Впрочем, българската държава също не проявява никаква активност по отношение на тази историческа възможност за излизане на българската икономика към така бленуваното през вековете ключово пристанище за Южна и Западна България. А може би, по стар байганьовски навик, българските предприемачи имат интерес само към „солунската митница”, но не и от същинското място за печалба по линия на транспортния бизнес.

Възможният балкански консорциум

За щастие не всичко е изгубено. Заради ориенталското забавяне на процедурата по приватизацията на Солунското пристанище, все още съществува възможност за навременна реакция от българска страна към тази, бих я нарекъл ключова бизнес и геополитическа за Балканите сделка. При неформални разговори и питания до български институции получаваме само неглижирано повдигане на раменете или показването на непростимо неразбиране и незнание по въпроса. Най-често, като оправдание се изтъкват оправдания, като факта, че българският износ е твърде малък дял от товарооборота на порта, така че всеки български интерес към приватизационната сделка е икономически неоправдан или обречен. Изтъква се и факта, че още през 1919 Сърбо-хърватско-словенското кралство и наследилата го Югославия получава търговски излаз към Солун, но поради липсата на достатъчно капацитет, той остава нереализиран. Същата е и съдбата на обещания в Ньойския договор търговски излаз на Българската държава към Бяло или Егейско море. Дават се за пример и спогодбите от 1964 между България и Гърция, когато страната ни получава специален достъп до съществуващата свободна зона на пристанището в Солун, но поради тогавашната насоченост на българския износ предимно на Изток и тази възможност остава неизползвана.

Изобщо не се разсъждава, че печалбата от Солунското пристанище идва не от частните транспортни интереси на една или друга страна, а от континенталния трафик, преминаващ през порта. Така например, само през 2012, през солунското пристанище са преминали общо 315 000 контейнера и 4.4 милиона тона конвенционални товари. Оборотът на комплекса за 2012 е почти 52 милиона евро. Чуват се и гласове, че държавата, която държи лъвския дял в този трафик - Китай, вече се е наместил (чрез своята компания „Cosco Group”) в гръцкото пристанище Пирея, италианското Неапол и египетското Порт Саид и и при това положение едва ли може да се очаква някакъв съществен товаропоток от Поднебесната империя да преминава през Солун. Факт е, че Cosco се отказа и от участие в процедурата по приватизацията на Солунското пристанище, въпреки, че бе сочен като един от основните претенденти. Засега без покритие остават и намеренията, изразени от някои руски държавни фирми (включително железниците - ОАО РЖД) да стъпят във владение на порта в Солунския залив. От амбицията да изкупят порта се отказаха и други смятани до неотдавна претенденти като „Lamda Development” на групата Лацис, както и местният строителен гигант с опит в обновяването на пристанища „Aktor”, нашумял в България като строител на магистралите „Тракия”, „Струма” и на новия завод за боклука в София.  Скептичният балканец веднага ще се запита, след като те се отказват от Солунското пристанище, защо да го вземем точно ние? Или, както вероятно би отсякъл Бай Ганьо, засуквайки мустак, „види се, че в тая работа няма келепир”.

Според информационният портал „Grreporter”,  пристанището на Солун е второто по големина в Гърция. През 2001 то е дадено на концесия чрез публично-частно партньорство за срок от 50 години. В смесеното дружество гръцката държава държи 74% от капитала, а останалите са собственост на частни инвеститори. Пристанището има девет кея и няколко терминала – за насипни товари и за контейнери. Проблемът му е, че в него не могат да акостират големи кораби. Има и свободна търговска зона. Акциите на оператора на пристанището Thessaloniki Port Authority SA се търгуват на Атинската фондова борса (4). Инвеститорът, който ще придобие пристанището ще трябва през следващите години да направи сериозни вложения в размер на поне 11 милиарда евро, за да модернизира порта. Със сигурност цената по закупуването на Солунското пристанище няма да е висока, проблемът ще е в средствата за модернизацията на комплекса. Но, ако вземем за пример, как румънската държава през последните 20 години постепенно модернизира пристанище Констанца и го превърна в едно от най-големите в Европа и във водещо за черноморския регион (южният контейнерен терминал на пристанището се управлява от арабската компания Dubai Ports World), перспективите пред Солунското пристанище съвсем не изглеждат безнадеждни. Въпросът е, кой и как да направи това?

Две мнения по темата

По-долу ще цитирам мненията по тази важна тема на Бранко Азески, председател на Македонската стопанска камара, и на Зоран Темелковски, председател на Македонско-българската стопанска камера, в разговор с автора, в качеството му на представител на телевизиа ТV+.

Eто какво казва Азески: " Интересното е, че българският, сръбският, косовският и албанският бизнеси са в много по-малка степен застъпени и представени през пристанището в Солун, докато там доминира македонският бизнес, затова спорадично сме поставяли тези въпроси пред тях и всеки път сме били подтиквани ние да сме водещи в тези процеси, а в момента в който преценим, че има нужда от тяхното включване да засилим разговорите. В момента ситуацията е следната. Според сайта на държавната агенция за приватизация на Гърция, процесът на приватизация на всичките 12 порта в Гърция трябва да започне през 2014. Ще има два модела. Единият е да се отдават правата за ползване на определени части от пристанищата, а вторият е да се купуват акции от борсата. Какво е положението сега? В момента всички пристанища в Гърция са изключителна държавна собственост. Само пристанищата в Пирея и Солун са с ограничена държавна собственост от 76%. В момента на борсата в Атина се котират 25% от акциите на Солунското пристанище. Притежание са на инвестиционни фондове и засега цената им е доста ниска (по оценки на капитализацията на акциите, стойността на порта е около 100 млн евро. - И.И.). Очакваме двата нови пакета от 23,1% и от 23,3% да бъдат листвани за продажба през втората половина на годината. Впрочем, нашата заинтересованост все още е предпазлива заради ситуацията в Гърция, като очакваме подходящия момент за да се влезе в някаква транзакция. Що се отнася до взимането под наем за използване на отделни части от пристанищата, каквито например са контейнерните терминали, очакваме сигнала, който ще дойде от Държавната агенция за приватизация на Гърция, и бихме се включили в този процес. Тоест, на практика в момента се движим по два успоредни коловоза. Ние сме в контакт с пристанището, с държавната агенция по приватизация, както и с търговската камара на Солун, която също от дълго време е заинтересована от този проект. Мислят, че нямат подкрепата на гръцката държава да влязат в него. Но останалите възможности са отворени и мога да ви потвърдя, че ще ги използваме.

Данните показват, че от януари 2013 Македония и Косово са имали трафик от 14 250 контейнера, България 10 429, а Албания само 227. Данните за Косово и Македония са общи, защото гърците не признават Косово за отделна държава и водят и техните бройки заедно с нашите. Което означава, че най-големият дял от контейнерния износ на българските фирмми е насочен именно към Солун. Но при другите видове товари, данните сочат, че пристанището се използва най много от македонските стоки. Това обаче не означава, че нямаме намерението да подтикнем за участие и четирите съседни държави и да поискаме и тяхното съгласие и мисля, че винаги ще имаме тяхната поддръжка за този проект. Данните показват, че само за първите 10 месеци на миналата година балканският регион е изнесъл през Солунското пристанище 1 528 305 т конвенционални товари и 25 008 контейнера. Но още не е настъпил моментът да излезем с предложение за формиране на общ консорциум. Ще го направим в момента, когато бъде разписан търга и когато ще се знае точно цената, която може да бъде достигната".

А ето какво каза пред ТV+ Зоран Темелковски: " Солунското пристанище е от траен интерес за македонската бизнес общност, защото ние нямаме друго пристанище освен солунското, което да е осигурено инфраструктурно с добър път и железница. Пропуснахме няколко възможности и за бизнеса това е една черна точка, защото по тази тема политиката доминира над икономиката. В този аспект, в един момент Солунското пристанище може да бъде затворено за нас за три или повече месеца. Затова ние, като македонска бизнес общност, трябва постоянно да мислим за алтернативи. Някога, в недобрите времена, когато бяхме затворени от сръбско-гръцкото ембарго, единственият ни коридор бе Гюешево – Варна и това бе нашата единствена възможност за оцеляване. Изпуснахме също една близка възможност, когато албанският бизнес и политически елит ни предложиха да участваме в обновяването и разширяването на пристанището в Дурас. Тогава, според мен, трябваше да вложим малки пари за да имаме алтернатива. Смятам, че ние, бизнесмените от Македония, сме обременени при закупуването на части от Солунското пристанище. Водени сме от силно политизираната визия, че докато не отпаднат ограниченията, за нас, като отделни бизнесмени, рискът при трафика остава висок. Но дори и когато отпаднат, не отпада риска от екстремисти като “Златна зора” и други подобни групи в региона. Затова ние като "Македонско-българска стопанска камера" заставаме зад идеята за общи балкански продукти и стоки, които трябва да отворят общи сектори и интереси, така че и български, и сръбски, и македонски бизнесмени да купят дялове в подобен проект и тогава той ще може да се менажира съвместно и безрисково. Призоваваме да се измъкнем от политическите сметки, да се измъкнем от националистическите идеи и заедно да правим бизнес. За мен обаче, рискът от национализма си остава, затова по-печеливш ще е коридорът към Драч и железницата дотам ще ни помогне да отворим херметично затворената Македония. Това е нещо, което много малко се дискутира в у нас. За съжаление, в Македония не се гледа позитивно на възможностите на Албания. Подобно на прибалтийските държави, които правят свързваща ги обща високоскоростна железница, такава трябва да направим и ние в региона. Защото иначе ще ни подмине глобалното инфраструктурно развитие. Смятаме, че рисковете в Гърция, заради поставянето на политиката над икономиката, са по-големи и проблемни при приватизацията на Соленското пристанище. Затова е по-добре да инвестираме в Коридор №8".

Революционен геополитически проект

Както е известно, от средата на ХІХ век контролът върху Солунското пристанище е сред най-големите политически дразнители на Балканите. Към порта имат претенции Австро-Унгария, Белград, София, Москва...  Всички географи и дипломати, независимо от политическите и националните каузи, които защитават, признават, че Солунският залив е естествения излаз на Македония към морето и Средиземноморската цивилизация. За този Солун днешните балкански държави са влизали в кървави войни, затова днес трябва да покажем мъдрост и зрялост. Съдбата е отредила, че Солунското пристанище се продава или поне ще се отдаде на дългосрочна концесия. Това ни дава шанс да преодолеем вековните стереотипи и да покажем, че сме достойни за измеренията на обединена Европа, към която се опитваме, повече или по-малко успешно, да се равняваме, като се модернизираме. Интерес от едно общобалканско решение на съдбата на Солунското пристанище има както самата Гърция, така и трите най-близки страни: България, Македония и Сърбия. Затова ще си позволя да очертая едно възможно решение. Напълно е възможно, ако се действа навременно и оперативно, търговско стопанските камери в София, Солун, Скопие и Белград да изградят общ консорциум. Пример за подобно успешно регионално и транспортно сътрудничество са Скандинавските авиолинии „SAS”. Общият балкански консорциум ще привлече национални фирми които да участват със свои средства в търга за приватизацията на Солунското пристанище. След това същият балкански консорциум ще може да се листва на борсите и да привлече поне част от средствата за инвестиции и обновяване на порта, а ще може и да кандидатства за благоприятен заем от кредитна институция като Европейската банка за възстановяване и развитие например. Подобна обща инвестиция ще придаде нов тласък и смисъл на обновяването на пътната инфраструктура в региона. Ще обезсмисли и дребнавата конкуренция, кой първи и как ще модернизира своите участъци от трасетата на Паневропейски  транспортен коридор №4. Въпросът е, дали бизнесмените в четирите съседни балкански страни са по-умни от политиците, дали са се еманципирали от тях и дали биха застанали зад подобен бих го нарекъл революционен геополитически проект.

Бележки:

1 - http://www.utrinski.mk/default.asp?ItemID=CE559B7BB88DFB4AA531559C14BAF510

http://www.utrinski.mk/default.asp?ItemID=FC5D3E3EE886A449B20A057CAF6ED9CD

2 - http://www.stat.gov.mk/PrikaziSoopstenie.aspx?rbrtxt=78

3 - http://www.grreporter.info/Blgariya_e_nay- dinamichniyat_klient_na_Solunskoto_pristanishche/14546

http://www.darikfinance.bg/novini/100941/%C3%FA%F0%F6%E8%FF+%EE%F2%E2%E0%F0%FF+%E2%F0%E0%F2%E0+%E7%E0+%E1%FA%EB%E3%E0%F0%F1%EA%E8%FF+%E8%E7%ED%EE%F1

4 – Виж пак http://www.grreporter.info/Blgariya_e_nay- dinamichniyat_klient_na_Solunskoto_pristanishche/14546

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

В началото на ХХІ век развитието на глобализационните процеси, особено в границите на евроатлантическата общност, демонстрира  тенденции, които отразяват промените в състоянието на  световния социален хабитус. Те генерират преориентация на нагласите и очакванията на политическите общности, проявяващи се предимно на национално равнище. Новите комуникационни технологии, както и „медиатизацията” на политическите пространства, интензифицират допълнително тези промени и поставят на изпитание установените държавни и политически механизми за управление.  Възникват  непредвидими социални конфликти и следващи една подир друга политически кризи, сходни по профила на факторите (предимно икономически), които ги причиняват. Поради това опитите за  разрешаването им от страна на държавните субекти се концентрират в търсенето на управленски алгоритми, разчупващи рамката на политическия универсализъм (т.е. на либерално-демократичната политическа система), проектиран като съпътстващ икономическата глобализация. Това е и начин да се открои спецификата на географския регион на проявлението им, на контекста на историческото им развитие, както и на особеностите на съвременното състояние на тези субекти. От тази гледна точка,   общоцивилизационните, космополитни идеи като екология , права на човека , глобален тероризъм и т.н., на регионално и локално равнище се изместват или (още по-драстично) престават да се третират като основополагащи по отношение на стратегическото развитие на международната общност (1).

В същото време глобализационният процес продължава да катализира тенденции като интернационален тероризъм, международна организирана престъпност (наркобизнес), разпространение на световни епидемии и „разпадаща”се държавност на международноправните субекти (предимно държавите-нации) (2). И, ако превенцията на интернационалните по мащаба си тероризъм, организирана престъпност (финансова и социална) и здравни пандемии е въпрос на регулации, следващи от компетентността на  световните организации, то „разпадащата се държавност” на държавите-нации (и най-вече на европейските държави, особено принадлежащите към  някогашния източен блок), налага извода, че се изисква  „индивидуална”стратегия – т.е. решения и политики на локалната, държавна изпълнителна власт за преустановяване на процеса. Най-малкото, за да няма основания за претенции и отрицателни оценки към тези международни субекти, че са  естествен генератор на  негативни, деструктуриращи сигнали към регионалните и световни организации. Новите стратегии трябва да са в синхрон с либералните принципи на политическото пространство, изграждащо се след 1948 и основаващо се на режима за защита на индивидуалните човешки права - другият, т.е. политическият „стълб” на „космополитната глобализация”. През 2003 Улрих Бек въвежда този термин в научната социална теория (3). Неговата евристична  стойност се свежда до очертаването на разграничителната линия между субектите на икономическата глобализация” - „световните икономически играчи”, държавите, и потребителското, т.е. ”реално съществуващото световно общество”. Бек постулира  „метавластта на глобалното гражданско общество”, която обаче  не отменя, а само допълва  капацитета на локалната, т.е.  „индивидуална”,държавна власт.

В края на първото десетилетие на ХХІ век достигнатата висока степен на взаимозависимост между държавите и обществата, вследствие на икономическата глобализация - търговия и директни инвестиции, се демонстрира нагледно от развихрилата се през последните години финансова криза. Започнала от САЩ през есента на 2008,  нейната спирала следва „ефекта на доминото” - тя последователно засяга както „центъра”, така и „периферията” на  евроатлантическата общност, при това с  мултиплициращ ефект. Такива са финансовите казуси на Исландия, Португалия, Испания, Гърция, Италия, Ирландия в периода 2011-2013 - все държави, членуващи в Европейския съюз (ЕС) и еврозоната след  въвеждането на еврото като разплащателно средство  от 1 януари 2002.

В Латинска Америка (Венецуела, Боливия, Еквадор, Перу) стремежът за овладяване на финансовата криза води дори до използването на противоречащи на доминиращата в глобален мащаб либерална икономическа парадигма механизми, като масова национализация и силен държавен протекционизъм. Това е основание част от европейските държави да оценят тези „политически решения” като авторитарни и дори „тоталитарни”. От друга страна става ясно, че под въздействието на глобализацията държавното управление на резултатите (кризи и сривове на националните икономики), осъществявано извън евроатлантическата общност, води до появата на качествено  различни политически решения и стратегии. В този смисъл, икономическите кризи в условията на глобализацията не „унифицират” световното политическо пространство, а тъкмо обратното - подчертават особеностите му, най-вече на регионално равнище.  Поради това провокираният от американската финансова криза призив на част от световното ляво политическо пространство за установяване на „глобална власт” – т.е. на нов правен ред и „космополитен режим” на управление, е най-малкото преждевременен. Под въздействието на глобализацията, икономическите диспропорции в световен мащаб, унаследени от периода на студената война (а и преди нея), се задълбочават, ето защо липсват реалистични основания за осъществяването на подобен „скок”в глобален план. Стабилността на националните икономики и строгата финансова дисциплина,  в противовес на ускорения икономически растеж, също е опция, която няма само чисто политическа стойност, а е и начин за туширане на непредвидимите рискове. Проблемът е структурен, а не системен.

В този план, примерът с валутната и капиталовата криза, поразила  през лятото на 1997 страните от Югоизточна Азия, също е много важен. Държави като Китай, Виетнам, Тайван и Сингапур (4) остават почти незасегнати от нея. Нещо повече - Китай и Виетнам, в които политическата система е от тоталитарен тип, успяват, чрез реформи в икономиките си, да ги преструктурират към експорт, възползвайки се от обезценяването на  своята национална валута спрямо долара. Привличането на ”горещи пари” води до 8-10% ежегоден ръст на техния БНП и укрепва доверието на населението им в „правилността” на тоталитарната политическа система.От друга страна, използването на този „алгоритъм”  при кризата с песото  в Мексико (1994) и Аржентина (2001) дава различни  политически  резултати (5).

В чисто прагматичен план тези примери  аргументират тезата, че от гледна точка на политиката и социалната теория понятието „глобализация” е теоретично неизяснено и идеологическо обременено (6). Валидността на тази оценка проличава в още по-голяма степен при всекидневната критика на „мултинационалните концерни и институции” както от страна на десните и леви политически партии, така и на равнище гражданско общество – НПО, синдикати и други групи по интереси. Защото макар те, в зависимост от политическата кауза, която преследват, да подхождат към глобализацията и социалните резултати от въздействието й от гледната точка на  различни ценностни системи, въпреки това всички я критикуват. При това, докато водещи за лявото политическо пространство са  ценностите „демокрация и социална справедливост”, дясното  политическо пространство  защитава националната идентичност и суверенитета на нацията-държава. На свой ред, центристите, т.е. либералите, постепенно се преориентират към идеите на либералния национализъм. Конфликтът на ценности провокира дискусии за намиране на „коректна оценка” за същността на глобализацията” (7), като се предлагат решения в различни концептуални рамки:  „национализъм и демокрация”, „включване-изключване на различните социални групи в гражданското общество”, „институционална фабрика на либералната демокрация-политическо участие и мобилизация”, „реформи-политическа стабилност”и т.н..

От своя страна, всяка концептуална рамка на този конфликт се оказва исторически обусловена и регионално диференцирана. Тя провокира за пореден път преосмислянето на предвоенното статукво в света (8). В резултат, икономическата глобализация очертава  различни политически перспективи  пред отделните световни региони.. Поради това тяхната „транзитивност” (в смисъл на привеждане на тези тенденции под общ знаменател), се дефинира вече като „популизъм”. Защото в центъра на търсените решения предварително е поставен „гражданинът”, защитата на чиито права и свободи е неприкосновена. Следващият „бастион” са  конструкциите: нацията-държава и държавата-нация и политическите им суверени, т.е. съвкупността от гражданите, или „народът”.  Това е „полето” на историческата традиция и нейните аналози в съвременността. След 1989, с установяването на либерално-демократичния модел в границите на евроатлантическата общност,  въпросът  за сходствата и разликите между историческите и политическите нации последователно се тества и с доктрините за интеграцията и мултикултурализма на обществата (9). Изходната разлика в оценката  за същността на „нацията” като колективна общност, но с различен произход, и на „народа” като колективна съвкупност, се оказва мултиплицирана, а не преодоляна, при това с отрицателен знак. Процесът е особено очебиен при повсеместното прилагане на общата стратегия за „добро управление” - т.нар.,  институционален подход, практикуван от Световната банка след 1989. В резултат от тази практика, в началото на ХХІ век се очертава тенденция икономическата глобализация да провокира недоволството на социалните общности - нации и народи, Този популизъм преследва различни политически цели в отделните географски региони, в зависимост от произхода на социалните общности; които от своя страна са и различно стратифицирани, в резултат от историческите и съвременните процеси. Така либерално-демократичната хипотеза „доброто управление”се оказва специфичен, а не всеобщ, универсален стандарт-конструкция, изпълняващ ролята на политически аналог на икономическата глобализация (10).

От тези позиции, за безспорен  се приема само принципът, че в условията на глобализация по-големите политически единици по-лесно могат да контролират пазарните процеси (11). Прагматичният отговор на това предизвикателства е разширяването на ЕС след 2000. Стратегията обаче не отменя дебата, дали в наши дни глобализацията изисква повече или по-малко „държавност”. От друга страна, отговорът на този въпрос провокира появата на различни тенденции и, съответно, практики в популистките социални движения - по правило регионално специфични, според целите си. Характерни за националните популизми в ЕС стават ксенофобията и евроскептицизмът (12), които не се наблюдават в други географски региони, чиито начин на политическа организираност се свързва със структурата „държава-нация”. Втората особеност на „европейския популизъм” се отнася до растящата подкрепа за „десния популизъм” предимно от страна на работниците в старите  демокрации –Австрия, Белгия, Франция, Норвегия и Швейцария (13).

Популизмът

В англосаксонската литература още в средата на 80-те години на ХХ век се появяват редица изследвания, посветени на същността на популисткия феномен (14). Мнозинството изследователи подчертават приноса на професора от Килския университет (Великобритания) Маргарет Канован (15) към анализа на  тази проблематика, запазил актуалността си и до днес. Тя дефинира популизма като „вид политически възглед или движение”, в зависимост от характеристиките на неговия политическия субект – нация, класа или индивид и с оглед на  класическите идеологии: консерватизъм, либерализъм и социализъм. Това са двата критерия, според които  популизмът се постулира като „десен”, „ляв” или „центристки”и, съответно, преследва различни политически каузи.

Именно на Конован съвременната социална теория дължи дебата за поредното преосмисляне на исторически адекватното разграничение между „нация” и „народ”, въведено на европейския континент от Френската революция през1789 и отразяващо идеята за създаването на Новия свят (САЩ). С оглед на европейската традиция, проф. Конован определя „нацията” като обхващаща цялата политическа общност в дадена нация-държава. Тя е корпоративна по характера си, т.е. представлява структурирана общност с общ социален живот, имаща  минало, а следователно - настояще и бъдеще. Нацията  е „туземна”, т.е. местна за дадена страна  и е обединена под опеката на естествените си лидери. „Нацията”, която често се представа като „едно задружно семейство”,  е политическият субект на консерватизма. От своя страна, „народът”обхваща една определена част от „нацията”, т.е. мнозинството от нея - „третото съсловие”, („common people” в англоезичната литература) или „производителните” класи. На свой ред, социализмът свързва „народа” с работниците, с работещата класа (в противовес на „паразитните капиталисти”), представяйки го като „жертва на обществената несправедливост” (16). Либерализмът пък разглежда „народа” като „неограничена съвкупност от индивидуални личности”, т.е. индивиди (17).

80-те години на ХХ век е периодът, когато във Великобритания се формира алианс между Лейбъристката и Либералната партия, превърнал в своя политическа кауза „новия вид лидерство, представляващо интересите на целия народ”, а за своя политическа цел – „изземането на политиката от ръцете на професионалистите (т.е. на истъблишмънта, „политическата класа”) и връщането й на народа”.Това е конкретният повод, насочил вниманието на Конован към  популизма. Впоследствие алиансът свързва „истъблишмънта” и със средната класа на Острова. Лявото крило на английската Лейбъристка партия и неговият изявен лидер през 90-те години на ХХ век – Тони Уеджууд Бен, също подкрепят  идеята за интегрирането на средната класа в истъблишмънта и необходимостта „народът на страната да вземе контрола над съдбата си в свои ръце” (18).

Според Маргарет Канован, друг значим исторически пример на популизъм в англосаксонското пространство е създадената в САЩ през 90-те години на ХІХ век  Популистка партия  (1891-1908) на основата на Алианса на фермерите. В него членуват над 400 хиляди американски фермери. Основните им искания са свързани с премахване на златния стандарт на долара и замяната му със сребърен, премахване на националната банка, въвеждане на подоходен данък, пряк избор за сенатори, реформи в публичното управление и установяване на 8-часов работен ден за фермерите. За времето на съществуването си партията изпраща шестима свои представители в Сената (19).

Въз основа на тези два исторически примера, Конован прави извода, че популизмът включва две направления – аграрен популизъм и политически популизъм.

В изследването „Демокрациите и популисткото предизвикателство” (20) популизмът вече се свързва с изместването на хоризонталното идеологическо противопоставяне„ляво-дясно”от вертикалното –„народът срещу елитите и емигрантите”. Твърди се, че „народът” е предаден от елита поради стремежа му към властта, който го покварява. Ето защо в обществото следва да бъде възстановено „върховенството на народа”, т.е. сегашният елит да се замени от нови лидери (популисти), работещи за благото на „народа”.В този смисъл популизмът се представя  като идеология, разделяща обществото на две хомогенни , но антагонистични групи – „чистия народ” и „покварения (corrupted) eлит”. Популизмът, като идеология, призовава да се възстанови суверенитета на „народа” (21) в държавата. В друго изследване (22) понятието „ народ”се декодира като „маси”, които освен към елитите, изпитват и „недоверие към институциите”. Като изразяващ  тоталното”недоволство на народа”, популизмът се превръща в своеобразна ”catch-all”идеология, претендираща да бъде и политическа концепция. Той често се определя като „политика на протеста”, използвана и за пропагандни цели. Натрапчиво осъществяваната от медиите артикулация в публичното пространство на пренебрегвани от политическата класа проблеми на „народа”, сглобява характеристиките на популисткото движение. От една страна, това е неговата масовост (23) в количествено отношение, а от друга –  „единението” на масите, обединяващи се срещу различни „врагове”: елит, емигранти, бивши „поробители” (етнически и партийни) и т.н. Това е и плоскостта, в която популизмът се представя като „културно специфичен феномен” - той  „опреснява” миналото на колективното национално самосъзнание и в този смисъл изначално е „антиинтернационален” и  „антиглобалистичен”.

Популизмът изпъква като „националистичен” (24) в европейските „нации-държави”, докато в „държавите-нации”, създадени в Северна и Южна Америка, Азия и Африка през ХІХ и ХХвек той обикновено се проявява под формата на „патриотизъм”. Причината за тази качествена разлика, която се запазва и през ХХІ век, включително в рамките на евроатлантическата общност, е етноисторическият и, съответно, граждански произход на суверена - нация/народ. В Европа историческата нация е „рамката”, в която се формира „народът”, т.е. политическата общност от граждани, претендираща да бъде безотносителна спрямо своето минало, етнически и културни характеристики. В другите географски региони появата на „народа” пък е резултат от въвеждането на една рационална, без минало, структура - държавата. Същността на социалната връзка в този втори „тип” държави  е също рационална: гражданите са лоялни към държавата, нейните  институции и правила, тъй като тяхното гражданство е резултат на доброволния им избор, а не е историко-етнически обосновано. В европейските нации-държави  тя е унаследена, „етно-културна” по същността си, и представлява белег за национална идентичност..

Поради тази особеност на европейските народи, американската доктрина за „мултикултурализма” се оказва  масово„неработеща”на Стария континент, особено в нациите-държави, които нямат имперско колониално минало. Нейното място се заема от своеобразния й аналог – доктрината за „интеграцията”, защитена  като нова „писта”на развитие от канцлера на Германия през 2012. Интеграцията  обаче съживява старите европейски „демони”- национал-социализъм, фашизъм и комунизъм, и изостря позабравени идеологически  конфликти. В този план популизмът се обогатява с ново измерение: това е политическият проект популизмът да се използва като „ракета-носител”на „пряката демокрация” – т.е. като начин да се възстанови „позабравения блясък на народния суверенитет” и да се подсили рутинната визия за представителната демокрация чрез референдуми, създаване на граждански (обществени) съвети към представителните институции на държавата и т.н. „Антиелитизмът” на пряката демокрация  е толкова очевиден, че  безапелационно се приема на „grass-roots” (25) равнището на представителната демокрация като „спасително действие” за запазване на  партийното статукво. Това е и посоката, подхранваща извода,  че политическите нагласи и убеждения на „народите” са сходни, за разлика от тези на нациите, но по принцип са конформистки ориентирани, а не са плуралистични и „прогресивни” (26). Което пък е белег за „близостта”на популизма с екстремизма. .

В тази концептуална рамка „десният популизъм” в ЕС, определян още като „неопопулизъм” (27), се позиционира в параметрите на европейския тип „нация”. Той се дефинира като кохерентно единство от „кръв, култура, религия и раса”и действа безотносително социалната стратификация на гражданите. Такъв е случаят с политическия профил на поддръжниците на Националния фронт във Франция.В програмно отношение, фронтът залага на комбинация от „неолиберална пазарна политика и социален, и политически авторитаризъм и ксенофобия” (28). „Левият  популизъм” пък се свързва с определена социална класа или социална база в границите на „народа” – носители на тези позиции са Швейцарската народна партия и Австрийската партия на свободата. Лявопопулистките партии отхвърлят по принцип капитализма и подчертават „солидарността”на работническата класа като своя водеща гражданска ценност. Някои от изброените партии също поставят въпроса за заплахата за социалния статус на „народа”. от притока на емигранти. В списъка на европейските популистки партии изключение прави италианската Северна лига, която на регионален принцип се разграничава от „народа” на Южна Италия. Въз основа на казаното дотук се лансира тезата, че популизмът на „центъра” (heartland-a) по правило се изявява като „десен”, а левият популизъм – като „периферен”.Артикулацията на популизма като „центристки”, т.е. като идеология на едно „всенародно движение” в нациите-държави, ,, консенсусно” (29) утвърдили включването си в политическата конструкция – ЕС, все още няма  адекватни идеологически прояви.

Популизъм, национализъм и демокрация

В началото на ХХІ век политическият анализ на популизма изолира два фактора, които се разглеждат като „обективни” по отношение бъдещото развитие на този феномен. Те предвещават трайното му присъствие в политиката не само в евроатлантическата общност, но и в глобален план. Първият фактор е т.нар.демократичен парадокс (30). Този фактор акцентира върху неодобрението, от страна на народа, на институциите, намиращи се между него и изразяването на общата му воля. Оттук следва предпочитанието на популизма към инструментите на пряката демокрация.  Приема се, че „популистката демокрация” неутрализира  парламентаризма като превръща резултатите от работата му в „странични”и „допълнителни” по отношение на собствената си кауза (31). Отхвърлянето на действащата партийна система, като непредставителна спрямо интересите на народа, поражда и „институционален парадокс” – популизмът, по правило, отрича установената партийна система и същевременно я използва за проявите си.

Вторият фактор е „медиатизацията на политиката”, т.е. политическото представяне на популизма се осъществява предимно чрез електронните медии и социалните мрежи. Те са особено въздействащи инструменти в ръцете на харизматичните популистки лидери, търсещи  директна връзка с „народа”.

С оглед на тенденцията, активирана от тези два фактора, популизмът и през следващото десетилетие ще бъде съпътстваща  идеология  в либералнодемократичната политическа система. Тази перспектива налага изследване на взаимозависимостите между трите феномена: национализъм, демокрация и популизъм, които по различен начин  въздействат и се проявяват в нацията-държава и държавата-нация.

На първо място, национализмът, като доктрина, в двете си измерения - етническо и гражданско, поставя въпроса за влиянието, което оказва хомогенността или хетерогенността на социалния субстрат -„нацията”, върху демокрацията като форма на държавно управление. Тук особено значение придобива въздействието на национализма  върху гражданските ценности – солидарност, доверие, участие. Пряко свързан с „упражняването” на тези ценности е въпросът за  „изключването” по морални съображения на гражданите с различен етнически произход от етническата нация  и обратно – „включването” на гражданите в гражданската нация (32). От друга страна, либералната демокрация, като доктрина, налага идеята, че индивидите са „самостоятелни”единици (граждани), притежаващи капацитета да вземат рационални решения. Лишени обаче от „наследството” на националната общност, в която са родени и формирани, те изпадат в състояние на алиенация, самота и аномия. Поради това се търсят „граждански заместители”на национално/етническата идентичност – такива са политическото представителство и политическото  участие. Първата ценност е ориентирана към установяване на  „идентичност” с избраните делегати (политици, партии, правителство), на които се оказва доверие с оглед степента на представяне на интересите на гражданина. Втората - политическото участие, се разглежда като „емблема” на добрата демокрация, т.е. това е тази демокрация, при която гражданите активно участват в политическия живот на общността и, следователно, са мотивирани към съгласуване на интересите си (предимно икономически). Водеща тук е позицията за „споделеното разбиране за социална справедливост (33).

На практика, това е политическото измерение на редистрибутивната политика на държавата-нация, т.е. „социалната държава”, която се превръща в източник на напрежение и често е мотив за популистки  изяви. При нациите-държави  се наблюдават прояви на граждански  „социален шовинизъм”, какъвто в ЕС е примерът с практическата реализация на принципа за „свободно движение на хора, услуги и капитали”, лансиран през 1986. Заплахата от масова емиграция от източноевропейските държави към  старите демокрации, която да „изпомпа” социалните им системи, подхранва  не само популистката реторика на „народните” партии в държавите-реципиенти на мигрантите. Нещо повече, то генерира политическо напрежение, водещо до ксенофобия и скептицизъм дори относно глобалната приложимост на универсалистката демократична идея. В този смисъл, както етническата хомогенност  на националните общества, така и хетерогенността на мултикултурните общества,  не препятстват  проявите  на популистките тенденции в тях. По принцип, разликата е в „йерархията”на ценностната мотивация на „разгневените” социални общности.

В съвременността пресечната точка между двете доктрини – национализма и демокрацията, следва да се търси в баланса на основните им ценности. В резултат, социалната и икономическата интеракция  в държавите-нации и политическата интеракция в нациите-държави предопределят появата на такива феномени като „етнизация на демокрацията” и „демократизация на национализма”. И в двата случая обаче, управлението на мнозинството не бива да пренебрегва „защитата на малцинствата”.

В това отношение заслужава внимание опитът на държавата-нация Канада, където през 1991 правителствена комисия въвежда списък от „критични”ценности, които са необходими за развитие на демокрацията в страната. Той включва критерии като „убеденост” в принципите на равенството и справедливостта, ангажираност с принципите на свободата, мира и ненасилствената промяна (34). Този специфичен начин на институционално регулиране на културната хетерогенност на обществата в държавите-нации предвижда предотвратяване на потенциалните негативни ефекти и конфликти на гражданска основа, като се сведе до „санитарния минимум” периметърът от политически рискове. Застраховка срещу тези политически рискове представлява  държавноустановеният регламент за задължително владеене на официалния език от всички граждани, тъй като се предполага, че той е условие за успешна интеракция и политическа комуникация в гражданската общност. В по-нататъшния анализ на демокрацията, като процес, водещ става обаче проблемът за легитимността на културните граници на „демоса” (35), т.е. политическата общност от граждани или „народът”.

Отговорът на въпроса, дали национализмът, като етническа или гражданска доктрина, и/или демокрацията, като политически режим, създават предпоставки за прояви на популизъм в нациите-държави и държавите-нации  в условията на глобализацията, изисква водещ в анализа да бъде ситуационният регионален подход, допълнен от концептуалната рамка на историческия, културен и социален контекст. Поради това в социалната теория до днес отсъства валидна дефиниция на популизма, както и на тенденциите за приемственост  в неговото  развитие и възможните му ценностни промени в бъдеще (36).

Бележки:

1. В това отношение са показателни примерите с протокола от Киото, въпросът с визовия режим между държави-членки на ЕС:България, Румъния, Полша, Хърватия, Кипър и Малта и САЩ и Канада, проблемът с нееднозначното решение на въпроса за добива на шистов газ от двете страни на Атлантика и др.

2. Вж. Schneckener, U. Staats- Zerfall als globale Bedrohung. In:Internationale Politik, 2003,N 11. Авторът разглежда държавността от гледна точка на три функции – властови монопол на държавата, държавна дейност в сферата на услугите и политически ред. Въз основа на тях се създава петстепенен модел на съвкупността държави, членуващи в ООН с оглед на критерия „деликатна държавност”и нейните храктеристики.

3 . Вж. Beck,U. Kosmopolitische Globalisierung. Internationale Politik, 2003, N 7, SS.9-14.

4. Както е известно, суверенитетът на Хонконг е прехвърлен от Великобритания към Китай на 1.1.1997.

5. В Аржентина  се утвърждава „авторитетът” на президентската двойка: през 2003 президент на държавата става Нестор Кирхнер, а неговата съпруга Изабел Кирхнер печели през 2011 втори пореден президентски мандат от 2007 насам.

6. Hartleb. Florian. Nach ihrer Etablierung- Rechtspopulistische Parteien in Europa. Konrad Adenauer Stiftung,2011,S.30.

7. Miller,D.The Left, The Nation-state and European Community. In ? Dissent, 1998q N 2 , p.50.

8. Дебатът се концентрира върху политическата оценка  за ориентацията на фашизма и национал-социалзма като „леви” или „десни” социални движения и идеологии. В европейската социална теория , в съзвучие с коминтерновската практика  от 1934, те продължават да се оценяват като”десни”в противовес на „лявото”, т.е. на комунизма. В съвременните социални изследвания на САЩ набира скорост позицията, защитена от американския философ на политиката Ерик Фьогел  (1901-1985) още в края на 50-те години на ХХ век за „социализма, фашизма и национал-социализма  като политически форми на лявото”. Днес валидността на този извод се проявява  отново чрез  социалните процеси в Латинска Америка. Вж. по-подробнж- Morera,D.Populism  in Latin America and The United States. In Revista de Instituciones,Ideas y Mercados, 2011, N 155, p.164.

9. Вж. Elkins,Z.J.Sides Can Institutions build unity in multiethnic states.in American Political Science Review,2007, N4. Kymlicka,W. American multiculturalism in the international arena.in Dissent, 1998, N2, Plattner,M. Populism, pluralism and liberal democracy. In  Journal of democracy, 2010, N,1,

10. Тази тенденция е особено различима в по-малко развитите държави, включително в значителна част от латиноамериканските. Двустепенната схема на „доброто управление”- първо поколение реформи - States. In Revista de Instituciones,Ideas y Mercados, 2011, N 155, p.164.

11. Идеята за континенталните суперсили – Източна Азия, Евразия и Океания, принадлежи на Дж.Оруел и е pазвита в книгата му „1984”. Тя е особено плодотворна в икономическата и военната сфера. На този фон малките държави имат предимството на „конника” (free rider),който ползва възможностите на мобилността и може да поеме риска не само за себе си, но и за региона. Вж. Lind,M.In Defense of Liberal Nationalism. in  Foreign Affairs, 1994, N 2-3.

12. Hartleb, Fl. European Project in Danger. Understanding Precisely the Phenomena Euroscepticism,Populism and Extremism. In  Review of Europian Studies, 2012, N 5.

13. Вж. Oesch,D. Explaining  Worker Support for Right-Wing  Populist Parties in Western Europe. In International Political Science Review , 2008, N 3, pp. 349-373.

14. Началото на изследванията на популизма се отнася към анализа на G.Joneskoand E.Gellner, Populism-its Meanings and National Characteristics. L., 1969.

15. Вж. статията на Маргарет Канован „ People, Politicians and Populism”. In: Government and Opposition,  1984, N 3, pp.313-327. В тази статия  се развива тезата, че „популист” е човекът, който разглежда или оценява политическия „свят”от гледна точка на „народа”; т.е. „people”. На латински „народ” е „populus”, идващо от „popellus”, т.е. прост народ, тълпа (Войнов,М.Милев,А. Латинско-български речник. С., 1990, с.528), откъдето следва и  понятието „популизъм”.

16. Івid., p.315.

17. Превръщането на европейските „нации” в „народи” по примера на Франция от 1789 е илюстрация за „политическо инженерство. Третото съсловие, което е „народът”, завоювайки властта, става „нация”, т.е. това е „управляващият народ”. Впоследствие, социалната „еднородност”на”народа” улеснява „социалистическата революция” и  появата на „партията –държава”, тъй като социалната еднородност води до „политическа еднородност”, съответстваща на критерия за „равенство и братство” (лозунг на Френската революция).

18. Вж.по-подробно – www.de.wikipedia.org.- Populist Party USA.

19. Ibid.

20. Вж. Menu,Y., Sorel,Y./edt./ Democracies and Populist Challenge.2002, N.Y.

21. Mudde, Cas. The Populist Zeitgeist. In  Government and Opposition, 2004, N 8,p.543.

22. Вж. Taggart,P. .Populism.. Buckingham, 2000.

23 . Това е „количествено измерение” на проблема, какъвто е случаят с медийната реторика за „най-бедната държава в ЕС - България”, целяща „укрепване на социалната база на идеологията „популизъм” и използваща политико-психологическия феномен „ние-народът”. Вж. Льобон, Г. Психология на тълпите. С., 2002.

23. Понятието „националистичен” в случая не трябва да се отъждествява с коминтерновското определение за национализма като „шовинистичен”и „буржоазен”.Поради това са лишени от логика и такива съвременни определения  за национализма като „радикален” или „агресивен”национализъм”, плод на „ коминтерновски” и социалдемократически трансмисии в ХХІ век.

25. Преводът на това понятие от английски език буквално означава „прости и ограничени хора”. Вж. Агло-български речник (ред. Р.Русев), С., 1965, с.204.

26.  Conovan,M.Ibid., p.326.

27.  Deiwiks, Chr., Populism in Lieving Reviews in Democracy, 2009, N 3, p.2.

28.  Ibid., p.7.

29. Всички нации-държави, членуващи в ЕС с двете му разширения - през 2004 и 2007, чрез референдум удостоверяват „общата воля” на народите си  да се разделят с част от „народния  суверенитет”. Изключение прави само България, където референдум по този повод не се провежда. „Инцидентът” може да се разглежда като начин да се предотврати  избликът на „ляв популизъм”, доказващ етикирането на държавата ни като „най-верния сателит на ех-СССР” по време на студената война.

30. Приема се, че колкото повече власт се разпределя между увеличаващ се брой граждани, тя (властта) става всe по-малко авторитарна. В този смисъл, политиката вече не е действие в резултат на насочеността на общата воля на суверена, т.е. народа, а интеракция и съгласуване на интересите на неопределен брой актьори. В една представителна демокрация , в която властта е дифузна, т.е. разпръсната, а не концентрирана, ще се увеличава възможността политически неориентирани, безпартиини и политически неутрални граждани все по-често да търсят управление, което не е партийно оцветено или е надпартийно. Вж. Canovan, M. Taking politics to people-populism as the ideology of democracy. In Menu, Y.Y.Sorel/edts/ Ibid., 2002., Panizza,Fr. (ed.), Populism and the mirror of democracy. L., 2005, Papadopoulus, J., Populism,democratic question and  the contemporary governance, in Menu, Y.Y.Sorel (ed.), Ibid..

31. Deiwiks,Chr., Ibid., p.4.

32. Установяването на „народа” като заместител на етническата нация в нациите-държави, по примера на Френската  революция, го превръща не само в носител на суверенитета и на политическата солидарност, но и в „нов елит”. Съгласуването между суверенитета на „народа” и принадлежността му към определена територия е вече белег за неговата уникалност. Тоест, става дума за партикуларистки подход. Универсалисткият подход пък се свързва с държавата-нация и проявите на универсалните ценности - суверенитет, равенство и демокрация. на основата на гражданството. Това е „договор” между рационалния актьор и едно правителство, от който произтичат взаимни права и задължения. „Включването” на нисшите класи в политическия живот/възлагането на граждански права в началния момент на създаването на нацията-държава, на практика, също представлява популизъм.

33. Вж. Helbling,M..Nationalism and Democracy-Competing or Complementary Logic. In Living  Reviews in Democracy, 2009, N1, p..7.

34. Kymlicka,W., Multicultural Citizenship: A Liberal Theory of  Minority rights, Oxford, 2005, p.188-189. Цитат по Helbling,M. Ibid., p.11.

35. Scherz, A., The Legitimacy of the Demos: Who schoud be included in the in the Demos and on What Grounds. In  Living Reviews in Democracy, 2013, N1.

36. Hartleb, Fl., Populismus als globales Phaenomen in der heutigen Polittik. Konrad-Adenauer Stiftung , Tagung-Febr., 2013.

* Преподовател в Софийски университет "Св. Климент Охридски"

{backbutton}

Най-големите промени през настоящата 2014 ще бъдат свързани с Европа, която най-сетне демонстрира тенденция към икономическо възстановяване. За автомобилната индустрия това ще означава край на петгодишната криза на продажбите в тази част на света. Очаква се и  ръст в продажбите на потребителски стоки, както и по-голяма стабилност на финансовия сектор. В Северна Америка икономическият растеж вече е факт в редица отрасли. В енергийния сектор например, САЩ вече са сред водещите производители на енергоносители, благодарение на бума в производството на шистов газ.

Развиващите се пазари, напротив, демонстрират известно забавяне в темповете си на растеж. Развитието на Китай ще продължи да бъде критично важен фактор за глобалните икономически сектори, като се очаква той да покаже достатъчно висок ръстеж - от порядъка на 7%. През тази година индийската икономика също ще се развива със сравнително високи темпове, докато за Бразилия и Русия прогнозата за 2014 и 2015 не е много добра (виж таблица 1).

Таблица 1. Темпове на нарастване на БВП, %

*Прогнозни данни

Източник: World Bank; EUI global forecast, 20th November, 2013.

През тази година ще се очертаят региони и държави с особено благоприятни перспективи за икономически растеж. Според резултатите от анкетите на списание Economist, сред водещите глобални компании, като най-перспективни за инвеститорите държави (освен тези от BRICS) се посочват Индонезия и Мексико, а сред отделните икономически сектори - телекомуникациите и финансовите услуги.

Автомобилната индустрия: годината на европейското възраждане?

За автомобилната индустрия 2014 ще бъде годината на края на продължителната рецесия и връщането на държавите от ЕС на траекторията на положителните темпове на растеж. Белезите за това бяха ясни още през последните месеци на миналата 2013. Във Франция ръстът на продажбите на нови автомобили вероятно ще надхвърли 2%, в Италия - 4%, а във Великобритания ще е около 5%.

Разбира се, автопроизводителите ще продължат да се сблъскват с редица предизвикателства, включително с дългосрочната тенденция за прехвърляне на производството от развитите към развиващите се страни. През 2014 азиатските държави ще контролират 43% от глобалния пазар на автомобилни продажби (преди шест години делът им беше 30%), а Латинска Амерека и другите развиващи се пазари - още 15%. Тази тенденция ще ограничи дела на Северна Америка до 25%, а делът на Западна Европа ще падне до 17% (срещу 26% през 2009).

Доскоро инвестициите в нови мощности на бързоразвиващите се пазари изпреварваха съкращаването на мощностите на традиционните автомобилни пазари. Въпреки затварянето на немалко заводи в Европа и Северна Америка, основните автопроизводители ще бъдат принудени да се занимават с проблема с излишните мощности и през 2014. Формираните в последно време международни алианси, като този между френската PSA PeugeotCitroen и китайската Dinfeng Motor, няма да защитят Европа от загубата на работни места.

Впрочем, проблемът с излишните мощности може да се изостри и в някои развиващи се държави - особено, когато заводите, чието изграждане е стартирало по време на бума, достигнат проектната си мощност. Китайските заводи например, съвсем скоро ще могат да произвеждат до 30 млн. автомобили годишно, при положение, че подобно ниво на продажби в страната ще бъде достигнато едва след няколко години. Пред аналогичен проблем са изправени и страните от АСЕАН: така производствените мощности във Виетнам са натоварени едва на 30%. Инвестициите, направени в Русия и Украйна преди пет години, също ще изискват определено време преди да започнат да се изплащат, тъй като конюнктурата в тези страни все още не е достатъчно стабилна. В Китай, Индонезия, както и в редица други държави, се запазва възможността от по-стриктно регулиране на пазарите поради необходимостта да се реши проблема със замърсяването на околната среда.

Съчетаването на глобалното свръхпроизводство с понижаването на търговските бариери на много пазари означава усилване на международната конкуренция, оказваща натиск върху цените, и понижаване на нормата на печалба в сектора. Страните от региона на АСЕАН опитват да се борят за запазване на позициите си в условията на понижаване на тарифните бариери, докато усилването на натиска върху пазарите, кара държавите от Латинска Америка да се ориентират към протекционизма. Китайските компании пък реагират на влошаването на конюнктурата вътре в страната с активна експанзия на нови експортни пазари.

Досега Китай се ориентираше предимно към пазарите на Средния Изток и Африка, където изискванията за безопасност и екология са по-ниски. В перспектива обаче, подобрявайки качеството на собственото си производство, китайските компании планират да проникнат и на пазарите на развитите държави. През септемри 2013 автомобилът Qoros (произвеждан от китайско-израелска компания в Шанхай) стана първият произведен в Китай, който получи максималната оценка (пет звезди) от Европейската програма за оценка на новите автомобили (NCAP). Eдва ли е далеч денят, когато китайският износ реално ще застраши вътрешните пазари на САЩ и Европа. Ето защо европейските автопроизводители продължават активно да лобират за разследване на споразуменията за свободна търговия с Индия и Китай. Макар че са заинтересовани да получат по-свободен достъп до китайския и индийския автомобилни пазари, те са все по-притеснени от заплахата за бъдеща конкуренция в собствените си страни.

Огромният трафик, недостатъчно добрата инфраструктура и високото ниво на замърсяване от емисиите на въглероден двуокис, принуждават китайските мегаполиси да ограничават регистрацията на нови автомобили. Примера им се готвят да последват Индонезия и някои индийски градове. Другаде (например в Лондан) с борят със задръстванията с помощта на по-високи данъци и такси.

Макар че по пътищата все още не можем да видим автомобили, движещи се без шофьор, много компании увеличават инвестициите си за тяхната разработка. Така, компанията Nissan твърди, че ще пусне подобен автомобил през 2020. Още през 2014 обаче, някои модели на Mercedes ще разполагат със системи, позволяващи на водача да не държи кормилото при движение с малка скорост. Още по-голямо разпространение ще получат системите за автоматично паркиране и предотвратяване на аварии.

Очаква се, че през тази година ще бъдат сменени ръководствата на много автомобилни компании. Така, френската Peugeot вече обяви, че вместо Филип Варен президент на компанията става Карлос Таварес. През декември 2013 пък, ръководството на General Motors реши да замени 65-годишния си президент Дан Акерсън с Мери Бара. Упорито се говори и за предстоящо пенсиониране на председателят на борда на директорите на Ford Алан Мълъли (68-годишен) и президента на Volkswagen Фердинад Пиех (76). Сред малцината ключови фигури, които със сигурност ще запазят поста си и през 2014, е шефът на Renault-Nissan Карлос Гон.

Доскоро се смяташе, че водородният двигател едва ли ще стане факт в близко бъдеще. Още пред пролетта на тази година обаче, Hyundai възнамерява да пусне първата версия на своя джип Tucson с водороден двигател. На свой ред, през ноември 2013 Тoyota представи опитен образец на автомобил с водороден двигател като възнамерява да го пусне на пазара през 2015.

Производството и търговията с потребителски стоки: постепенно излизане от зоната на здрача

Основните тенденции, очертали се в този сегмент на глобалната икономика през последните години, ще се запазят и през 2014. Като цяло, глобалните пазари ще се върнат на траекторията на стабилното развитие. Обемите на продажбите на дребно в Западна Европа ще започнат да нарастват, а в другите региони този растеж ще се ускори (виж фиг.1).

Най-високи темпове на растеж ще има в държавите от Латинска Америка и Азиатско-Тихоокеанския регион - 1,5 пъти по-високи от средните за света. Вниманието на компаниите, произвеждащи потребителски стоки, ще бъде приковано към Индия и Китай. Отварянето на сектора на търговията на дребно в Индия за преки чуждестранни инвестиции продължава да е изключително актуално. Докато процесът на либерализация на инвестициите с единични брандове се оказа сравнително успешен, условията за мултибрандови инвестиции все още не са добри. Въпреки че правителството даде одобрението си още през 2012, прилагането на съответното законодателство се стопира от опозицията, локалната бюрокрация и неработещите поправки и членове. В резултат глобалната компания WalMart вече излезе от играта, прекратявайки договора си с местната фирма Bharti. Очаква се изборите през май 2014 да сложат точка по този въпрос, тъй като редица опозиционни партии твърдят, че ако дойдат на власт ще преразгледат концесиите, вече дадени от сегашното правителство на чуждестранните компании.

В Китай, наличието на известен спад в потребителското търсене се усложнява от стартиралата кампания за борба с корупцията и демонстративното изтъкване на собственото богатство, както и от опасенията във връзка с държавното регулиране, поставящо под още по-стриктен контрол активността на  западните компании. Разбира се, това не означава, че в Китай този сектор преживява криза. Прогнозите сочат, че през 2014 търговията на дребно ще нарасне с 9%, включително благодарение развитието на Интернет-търговията и търсенето в бързо нарастващите провинциални градове (виж. фиг.2).

Компаниите, произвеждащи луксозни стоки, както и големите търговски компании, ще продължат да реализират в Китай амбициозните си планове за отваряне на нови търговски центрове и мощности, а производителите на потребителски стоки ще инвестират в производството и каналите за дистрибуция.

Наличието на известна несигурност по отношение на Китай и Индия дава възможност на други бързоразвиващи се пазари да излязат от зоната на здрача. Африка, която дълго време се разглеждаше от повечето търговски компании като инвестиционна периферия, сега се оказва сред лидерите. Макар че растежът в ЮАР, където WalMart погълна местния голям играч Massmart, е по-скоро умерен, страната се разглежда и използва като трамплин за проникване на северните пазари. Инвестициите на френската корпорация Carrefour в Западна Африка са част от подобна стратегия.

Нараства и значението на такива азиатски пазари, като Тайланд, Виетнам, Индонезия и Малайзия. По-нататъшният подем на развитите пазари ще актуализира характерния за периода преди кризата акцент върху качеството, аутсорсинга и стабилността, въпреки предпазливостта към разходите и цените. Населението ще продължи да икономисва от стоките за масово потребление и хранителните продукти за да поддържа отложеното търсене на по-скъпи и габаритни стоки и най-вече на битова техника.

За превръщането на Интернет-търговията в своеобразен "мейнстрийм" на този сегмент на икономиката ще съдейства нарастващата роля на мобилните устройства: смартфони, хибридни таблети и т.н. Паралелно с това ролята на традиционните настолни компютри в онлайн-търговията ще продължи да намалява. Ако 2013 беше годината на "шоуроуминга", 2014 обещава да стане година на "хибридните" технологии, съчетаващи онлайн и традиционните канали на търговия.

Търговските компании ще се постарят да изтискат максималното от използването на информационните технологии. На първо място, те ще акцентират върху предлагането на стоки съобразени с профила на купувача. Що се отнася да традиционните форми на търговия, там технологиите за анализ на големи информационни масиви ще помогнат например за определяне нивото на запасите. Всички инструменти за използване на наличната информация за потребителите могат обаче да се сблъскат със съпротивата на последните, силно притеснени от скандалите във връзка с глобалното следене на огромен брой физически лица.

Традиционните форми на търговия ще продължат битката за потребителите, използвайки мултимедийни технологии и експериментирайки с тях за да привлекат повече клиенти, както го прави компанията Louis Vuitton например, предлагаща истински театрални представления в прочутия лондонски универсален магазин Selfridge.

Персоналното обслужване си остава сфера, в която традиционните магазини имат предимство. В същото време онлайн-играчине активно се опитват да го ликвидират, използвайки уеб-обслужване на клиентите в реално време или възлагайки на постоянните си клиенти да консултират новите потребители. Възникването на социалните мрежи като средство за привличане на нови купувачи и предоставянето на последните на разнообразни услуги, вместо традиционните продажби, както и използването на електронни устройства от типа на Amazon Kindle (четец за електронни книги) отразяват стремежа да се използва личностният индивидуален подход и във виртуалното пространство. Традционните ритейлъри (търговски единици, които в едни случаи купуват готови стоки, а в други организират дизайна, производството, дистрибуцията и предлагането им на крайния потребител) отговарят на това като подобряват професионалната подготовка на своя персонал за да може да предоставя по-квалифицирани услуги и да поддържа по-тесни отношения с потребителите. Така, компанията Amazon инвестира значителни средства за разширяване на мрежата си от дистрибуторски центрове, позволяващи бърза доставка на стоките до определени региони. Корпорацията е-Bay пък купи компанията Shutl, разполагаща с ефективна куриерска система, която позволява съществено да се съкрати времето за доставка.

Енергийният сектор: неравномерна експанзия

През 2014 енергийното потребление ще продължи да нараства, тъй като търсенето в развиващите се държави ще надхвърли спада в развитите. В същото време, вътре в самия сектор, т.е. в различните му субсектори, ясно се очертават съвършено различни тенденции.

Добивът на петрол ще продължи да нараства на фона на високите цени и бързия ръст на автомобилния парк в развиващите се държави, който се нуждае от все по-големи количества гориво.

Доскоро природният газ оставаше по-малко търсен, но напоследък търсенето му бързо нараства, като паралелно с това нарастват и инвестициите в изграждането на газопроводи и заводи за втечняване на газа. Съществена роля в този процес играят ниските цени на газа в Северна Америка, както и политиката за преориентация на електроенергетиката от въглища към природен газ.

Впрочем, макар да са най-замърсяващия вид, въглищата се оказват достатъчно жизнеспособно гориво, тъй като развиващите се държави, като Китай (най-големия потребител на енергия) и Индия, се стараят максимално да разширят енергийните си мрежи. Както и през миналата 2013, най-бързи темпове на растеж се очакват в сегмента на възобновяемите енергийни източници (виж. фиг.3).

Макар някои анализатори да предупреждават, че петролният добив вече не може да нараства с предишните темпове, при цена на петрола сорт Брент от над 100 долара за барел, добивът през 2014 най-вероятно ще надхвърли този през 2013. Ръст на добива се очаква в САЩ, Канада, Бразилия и Ирак.

През 2014 САЩ вероятно ще изпреварят Русия по добив на енергоносители благодарение на шистовия петрол и газовия бум. През пролетта на 2014 добивът на шистовото находище Bakken в Северна Дакота вероятно ще достигне милион барела дневно. За САЩ това ще означава сериозен спад на зависимостта им от вноса (два пъти, в сравнение с максималното ниво от 60%, фиксирано през 2005). А когато бъде постигнат максималният добив от канадските петролни пясъци, Северна Америка буквално ще се къпе в петрол. Всичко това обаче ще се превърне в тежко бреме за съществуващата инфраструктура. Все пак, прогнозите сочат, че още през тази година ще се очертае известно смекчаване на ситуацията, с влизането в екплоатация на петролопроводите в щата Оклахома. Очаква се също, че президентът Барак Обама най-сетне ще вземе решение за изграждането на тръбопровода Keystone XL, по който в САЩ ще се доставя канадски петрол. Освен това, пред американския Конгрес стои нелеката задача да вземе отговорно решение за използване на шистовите запаси на страната за износ на втечнен газ в азиатските държави и капитализирането на натрупаното в тази сфера предимство.

Впрочем, експертите не очакват, че през 2014 ще станем свидетели на пълномащабна "шистова революция", въпреки че през март на търг ще бъде предложена експлоатацията на гигантското находище на шистов газ Vaca Muerta в Аржентина. Мнозина американски проекти все още чакат окончателно одобрение, тъй като регулиращите органи трябва да балансират експортните прогнози с възможния ръст на цените на вътрешния пазар (поради прекалено големия износ на енергоносители в чужбина). Що се отнася до Канада, макар че тя също възнамерява да се бори за азиатските потребители, нейната инфраструктура изостава от тази на САЩ.

На свой ред, през 2014 Австралия възнамеряда да отправи открито предизвикателство към Катар, който държи водещите позиции в износа на втечнен газ. Там ще влязат в експлоатация два гигантски обекта - «Queensland Curtis» и «Gordon», чиито общ капацитет е 24 млн. тона, което надхвърля годишното производство на Малайзия - друг голям световен доставчик на втечнен газ. Подобно на природния газ от Северна Америка, и австралийският ще се насочва към държавите от Азия, заради привлекателните цени, които предлагат.

В сегмента на възобновяемите енергийни източници, през 2014 глобалните мощности ще надхвърлят 1500 гигавата. По-голямата част от този ръст ще се дължи на Китай - вследствие на последователно провежданата в тази страна борба срещу замърсяването на околната среда. В САЩ и Германия също ще има нарастване на мощностите, въпреки по-непредсказуемия им регулаторен режим. Сред стимулите за разширяване на производството на енергия от възобновяеми източници е борбата с климатичните промени. Други такива стимули са спадът на цените на оборудването, необходимо за това производство, изтощаването на невъзобновяемите източници и т.н.

Аналогични мотиви ще стимулират нарастващото използване на неорганични енергоносители. Въпреки антиядрените настроения, залели редица държави след катастрофата в японската АЕЦ "Фукушима" през 2011, през 2014 глобалните мощности на ядрената енергетика ще нараснат, включително и благодарение изграждането на нови ядрени реактори в Русия и Индия. Основният играч тук обаче е Китай. През 2014 в тази страна трябва да влязат в екплоатация четири нови реактора, като се планира да стартира изграждането на още 6-7 реактора.

Затова пък в САЩ например, заради ниската цена на природния газ на вътрешния пазар се очаква да бъде затворена АЕЦ "Вермонт Янки". Производството на енергия от най-замърсяващия околната среда енергоносител - въглищата, също ще излезе от мода във втората по енергийно потребление държава в света. През 2014 в САЩ най-сетне ще бъдат наложени стриктни стандарти за емисиите на парникови газове от новите енергийни централи. Доскоро обаче тази тенденция, на практика, не оказваше сериозно влияние върху добива на въглища в САЩ поради голямото търсене в чужбина. Основна роля и тук играе Китай, на който се пада над половината от световното производство и потребление на въглища. През 2014 в Китай ще ще приключи реализацията на програмата за модернизация на железопътната инфраструктура, което ще улесни превозите на въглища на цялата територия на страната.

Причината за жизнеността на този енергоносител е достъпността и евтиния внос. Дори някои европейски държави консумират все повече въглища. Друга причина е недостатъчно високото данъчно облагане на енергийното производство от тази суровина. На този фон не бива да очакваме голям екологичен ефект от производството на енергия от възобновяеми източници, чиито дял в глобалното енергийно потребление няма да надхвърли 4%. В същото време емисиите от органичните енергоносители ще надхвърлят нивото от 1990 със 160%.

Секторът на финансовите услуги: розови перспективи

За играчите на финансовия пазар 2014 се очертава като много по-добра, в сравнение с мрачните посткризисни години. Като цяло обаче, секторът няма да се върне към предишните си форми. Финансовата активност вече ще се разпределя в света по-равномерно, доколкото беше преформатирана от новите регулации, технологии и бизнес модели.

Много компании вече трансформираха основния си капитал, възстановиха оказаната им извънредна държавна помощ и се върнаха към печелившата си активност. Дори онези, които продължават да са в "червената зона", имат шансове за пълно възстановяване през 2014. В основни линии проблемите с кредитната криза в САЩ и суверенния дълг в Европа могат да се смятат за решени.

В много държави финансовите компании спечелиха от ръста на цените на активите и най-вече на ценните книжа и недвижимите имоти, което укрепи балансовите им сметки и стимулира финансовата активност, като цяло. Тази тенденция, най-вероятно, ще се запази: централните банки ще продължат да подходжат предпазливо към съкращаването на монетарните стимули, а цените на основните активи ще продължат да нарастват.

Тъй като съдбата на финансовите компании е тясно свързана с икономическия цикъл, възходящата глобална тенденция ще подобри техните икономически показатели. През 2014 прирастът на световния БВП ще нарасне до 3,5% (от 2,9% през 2013). Развитите държави от ОИСР ще участват активно в този процес, макар че развиващите се пазари съществено ще ги изпреварват.

Постепенната промяна на политиката на Федералния резерв на САЩ, която се очерта в началото на 2014, може да доведе до ръст на лихвените проценти. Това ще се отрази положително на банките, които получават по-голямата част от приходите си от трансформацията на краткосрочните депозити в дългосрочни кредити. Високите лихви ще помогнат и на застрахователните компании и компаниите, управляващи активи, които традиционно инвестират в облигации.

Въпреки породения от нея хаос, икономическата криза генерира и някои полезни ефекти. Един от тях е по-равномерното географско разпределение на финансовите услуги. В много случаи западните компании се отказват от прекалено широкия спектър на своите операции с цел да оптимизират балансите и портфолиото си. На свой ред, компаниите от развиващите се държави разширяват своите операции за сметка на органичния си ръст или пък поглъщайки други фирми. Най-очевидната последица от икономическата криза стана възходът на китайските държавни банки, които бързо овладяха водещите позиции в сектора.

Въпреки това балансът между глобалното търсене и предлагането на финансови продуки за спестяване, кредитиране и инвестиране на средства си остава далеч от оптималния. В момента на развитите държави се падат около 54% от световния БВП, докато делът им в банковите активи е 77%, в капитализацията на фондовия пазар - 79%, в обема на застрахователните премии - 84%, а в недържавните инвестиционно фондове - 91%. Ще са необходими десетилетия преди това съотношение да се промени в полза на развиващите се държави. Междувременно "Глобалният Юг" страда от огромно и неудовлетворено търсене на банкови услуги, застраховане и търговия с ценни книжа.

През 2014 се очаква да продължи да се усилва държавното регулиране на финансовата активност. Международните банки ще бъдат принудени да вдигнат коефициента на достатъчност на капитала си в съответствие със стандартите Basel III. ЕС планира създаването на банков съюз който да упражнява определени централизирани функции за надзор на кредиторите, макар че конкретната му форма все още не е съвсем ясна.

Паралелно с това се усилва и регулирането на национално ниво. Мерки от типа на приетия в САЩ закон Дод-Франк (1) заплащват да превърнат финансовия сектор в аналог на регулираната инфраструктура.

Като цяло, финансовите компании имат по-стабилни позиции, отколкото в предходните години. Що се отнася до възстановяването на фондовия пазар, заслугата за него е не толкова на самия финансов сектор, колкото на информационните технологии, използвани в този отрасъл. Вълната от технологични иновации обещава сериозно да го трансформира. Финансовата активност се осъществява все повече не в банковите офиси, застрахователните агенции или консултантските компании, а с помощта на електронни устройства или в такива нестандартни места като офисите на банките в големите молове например.

Новите технологии промениха начина на плащане на сметките, сключването на застраховки, търговията с ценни книжа, паричните преводи, заплащането на стоките на продуктовите пазари и привличането на капитали за реализацията на венчърни проекти.

Здравеопазването: американската революция

За глобалния сектор на здравеопозването през последните години бяха характерни две различаващи се тенденции. От една страна, продължава ръстът на разходите за здравеопазване в световен мащаб, при което се съкращава разривът между развиващите се държави и развитите икономики. От друга, все повече се акцентира върху съкращаването на разходите, особено във фармацевтичната индустрия.

През 2014 развитието на тези тенденции ще продължи, като ще се допълни от друг важен фактор: стартът на знаковата реформа на здравния сектор в САЩ. От януари 2014 в тази страна действа система от индивидуални осигурителни сметки, които американците следва задължително да притежават, ако не искат да бъдат глобени и то доста сериозно. Макар че другите изисквания на реформата се отлагат във времето (включително осигурителните задължения за малките компании) администрацията във Вашингтон разчита, че до април 2014 системата на задължително здравно осигуряване ще обхване още седем милиона американци.

Ако всичко върви по план, реализацията на реформата ще доведе до нарастване на разходите за здравеопазване през 2014 с 5% и, паралелно с това, ще създаде редица проблеми за играчите на пазара (от застрахователните компании до болниците), опитващи се да променят стратегията си за да спечелят от новата конкурентна ситуация.

През 2014 глобалните разходи за здравеопазване ще достигнат максимума си не само заради американската реформа, но и благодарение на подобрения достъп до медицински услуги в развиващите се страни. За сметка на държавите с преходна икономика и другите развиващи се пазари, продукцията на фармацевтичната индустрия ще продължи да нараства дори още по-бързо. Този растеж е обусловен от увеличаващото се население, по-голямата продължителност на живота и подема на благосъстоянието. Важна роля обаче играе и държавната политика. През 2014 много развиващи се държави, включително Китай, Индия, ЮАР, Бразилия и ОАЕ, ще се стремят да разширят осигурителната си система, да гарантират по-голяма достъпност на лекарствените средства и дори да развият универсална здравна система. Някои страни искат да увеличат инвестициите в здравеопазването не само за покриване на вътрешните потребности, но и с цел стимулиране на "здравния туризъм".

Въпреки икономическото си възстановяване, Западна Европа ще изостава от другите региони по темпове на нарастване на разходите за здравеопазване. Макар че процесът на застаряване на населението ще увеличи търсенето на здравни услуги, правителствата на европейските държави ще продължат да се борят с бюджетния дефицит, а безработицата и високите данъци ще поддържат постоянно напрежение в здравната система.

Много страни вече приеха закони, целящи съкращаване на разходите. В това отношение, фармацевтичните компании често се оказват първия обект на държавното регулиране като продължава натискът върху тях да разширят производството и използването на генерични лекарства.

Смята се, че от гледна точка на патентната защита на произвежданите лекарства 2014 няма да се окаже толкова тежка за фармацевтичните компании, както миналата например. Измежду най-известните лекарства, изтичането на патентните срокове ще засегне препарата срещу разсеяна склероза Copaxone на компанията Teva и препарата за лечение на киселинен рефлукс Nexium на компанията AstraZeneca. В момента тези компании осъществяват много сериозно преструктуриране за да се подготвят за новата ситуация.

Други наукоемки компании също опитват да се приспособят към промените на пазара. Компанията Pfizer например, планира през 2014 да се раздели на три по-тясно специализирани фирми. Ще продължи процесът на консолидиране на отрасъла, характерен и за 2013. В някои случаи той е обусловен от желанието за производството на нови препарати, а в други - от стремежа за разширяване на присъствието на бързо разширяващите се пазари. Някои страни се опитват да ограничат този стремеж - като Китай например, докато Индия предпочете да игнорира призивите за ограничаване на чуждестранните инвестиции в местните фермацевтични компании.

Като цяло, фармацевтичните компании от развиващите се страни демонстрират все по-голяма активност на международните пазари. Растящото глобално търсене на генерични лекарства позволи на индийските компании да укрепят позициите си в държавите от Латинска Америка и Средния Изток. Индия увеличава и инвестициите в научни изследвания, стремейки се да разработва и произвежда по-конкурентни оригинални лекарства. По същия път вървят Китай и Бразилия, често с помощта на международните здравни организации, заинтересовани от диверсификацията на доставките на медикаменти на глобалните пазари.

Сред основните проблеми на компаниите от развиващите се страни (в хода на тяхната експанзия) ще продължат да са гарантирането на безопасността на лекарствата и регулиране правата на интелектуална собственост. Практически всички играчи на пазара за съгласни, че през 2014 конкуренцията ще нарасне, особено ако влязат в сила някои споразумения за международната търговия, като Транстихоокеанското партньорство например. Това доведе до понижаване на цените и ще позволи на повече хора да получават медицинска помощ. Обратна страна на този процес може да стане спадът на инвестициите в иновации, затова 2014 едва ли ще се характеризира с рязко нарастване на разходите за научно-изследователски и опитно-конструкторски работи.

През 2014 Европейската комисия ще трябва окончателно да утвърди процеса на модернизация на клиничните изпитания на новите лекарства с цел гарантиране на по-голяма прозрачност и минимизиране на рисковете. Фармацевтичните компании в Индия също разчитат, че правителството ще внесе по-голяма яснота относно новите правила за гарантиране безопасността на медикаментите.

През тази година ще се осъществят глобални клинични изпитания на новия медицински уред "Odon device", използващ се при усложнения по време на раждане. Създаден от аржентиския автомобилен конструктор Джордж Одон и подкрепен от Световната здравна организация, той трябва да докаже, че е по-ефективен от традиционния инструментариум.

Телекомуникациионният сектор: възстановяване на доверието

През 2014 операторите най-сетне ще видят, как инвестициите им в четвъртото поколение мобилни връзка и суперскоростни широколентови системи, започват да се изплащат.

Таблица 2. Основни показатели за развитието на глобалните телекомуникации

Източник: The Economist Intelligence Unit.

2014 обещава да стане година за по-нататъшна консолидация, тласък за която ще бъде стремежът към максимизиране на приходите и оптимизиране на разходите. Ролята на тези фактори ще нарасне на фона на увеличаващия се глобален БВП. През 2013 стойността на сделките по сливане и поглъщане в телекомуникационния сектор достигна 340 млрд. долара (срещу 160 млрд. през 2012). Този скок до голяма степен беше обусловен от покупката от компанията Verozon на 45% от конкурента и Vodafone, което е най-голямата корпоративна сделка от този тип в историята на телекомуникационния сектор. Но дори и без нея, обемът на сливанията и поглъщанията, осъществени през 2013, се оказа с 30% по-голям, отколкото през 2012. Процесът на консолидация ще продължи и на национално равнище в европейските държави. ЕС смята сливанията и поглъщанията за полезни за привличането на инвестиции в новите мрежи. През 2014 приходите на компаниите от един ползвател ще нараснат средно с 10-30%.

В същото време обаче, мрежите от четвърто поколение все още не са широко разпространени. С течение на времето изострящата се конкуренция неизбежно ще доведе до спад в цените. Така, ако благоприятните лицензионни споразумения позволиха на компанията ЕЕ да изпревари конкурентите си в сферата на 4G-връзката и да привлече 1,2 милиона нови клиенти само през октомври 2013, тази ситуация може да се промени с появата на пазара на трима нови конкуренти в лицето на Vodafone, O2 и Three.

През 2014 ще стартира широкото разпространение на четвъртото поколение мобилна връзка сред китайското население. Очевидно е, че лидер в това отношение ще бъде най-голямата китайска телекомуникационна компания China Mobile, която има 450 млн. клиенти. Тя вече е инвестирала в 4G-мрежите около 2,3 млрд. долара. Макар че China Mobile ще трябва да реши редица проблеми, свързани с предоставяните от нея услуги от трето поколение (като ниската скорост и недостатъчния пространствен обхват вътре в помещенията), експертите я смятат за вероятния лидер в сферата на LTE-технологиите. На свой ред China Telecom и China Unicom (втората и третата най-големи китайски компении) ще съсредоточат вниманието си върху хибридните мрежи използващи технологиите TDD и FDD.

Според прогнозите, на Китай, заедно с Индия и Бразилия, ще се падне основния дял от растежа на приходите в телекомуникационния сектор през следващите пет години, а развиващите се държави, като цяло, ще осигуряват по-добри възможности за развитието на телекомуникациите, отколкото развитите.

Прогнозите са, че мобилните оператори ще отделят по-голямо внимание на усвояването на специфични сектори, следвайки примера на British Telecom, извоювала си ключови позиции в спортните телевизии. През ноември 2013 тази компания обяви, че е привлякла 2 млн. абонати на своите спортни канали. По-късно тя купи за три години ексклузивните права върху предаването на футболните мачове от Лига Европа и Шампионската лига срещу сумата от 1,4 млрд. долара. На свой ред, компанията Vodafone демонстрира интерес към пазара на британските платени телевизионни канали и е склонна на инвестира в подобни канали и в други държави.

През 2014 ще се изостри битката за неутралитета на мобилните мрежи в САЩ. През 2010 националният регулатор в лицето на Федералната комисия по телекомуникации въведе определени правила за неутралитета на мрежите с цел да се блокират действията на такива оператори, като АТ&Т, Comcast и Verison за създаване на изкуствени препятствия пред конкурентите си.

Мобилните оператори ще се стремят да използват в свой интерес натрупаните бази данни за клиентите, конкурирайки се с такива гиганти като Facebook и Googlе, предоставяйки на абонатите на LBS (local based service) различни информационни и развлекателни услуги, базиращи се на определяне текущото местоположение на мобилния телефон на ползвателя.

Бележки:

1. Законът е приет в САЩ на 21 юли 2010 с цел намаляване на рисковете в американската финансова система. Смята се за най-мащабната промяна в сферата на финансовото управление в страната от Голямата депресия насам. Законът съществено промени начина на действие на федералните органи, регулиращи реда за оказване на финансови услуги и създаде допълнителен регулиращ орган - Съвет за надзор на финансовата стабилност (Financial Stability Oversight Council, FSOC).

* Ръководител на Центъра за индустриални и инвестиционни изследвания на Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките

{backbutton}

Michael Burleigh, Small Wars, Faraway Places: Global Insurrection and the Making of the Modern World, 1945-1965, 608 p., Viking Adult, 2013.

Студената война доминира почти половин век след края на Втората световна война, но много от регионалните конфликти, останали в сянката и, всъщност имат изключително важни последици, които се осъзнават много по-късно. Залезът на империите - както официалните, така и другите, който засяга пряко или косвено повечето страни в света след края на ХІХ век, също поражда множество ужасни конфликти.

Раздвижването на коренното население, притежаващо специфична местна динамика, провокира събития, неподвластни на политиците и държавниците от далечните метрополии, затънали в блатото на собствените си неотложни проблеми. В резултат от деколонизацията възникват голям брой нови независими държави, много от които не са в състояние да контролират собствените си територии и да поддържат реда в обществото. Онези от тях, които имат собствена държавна традиция, съумяват, повече или по-малко успешно, да я възродят, преминавайки през период на вътрешни безредици и бунтове, чието ехо отеква далеч отвъд границите им. Именно тези събития, които тогава изглеждат далечни и второстепенни за развития свят, залагат основите на трудноразрешимите проблеми, доминиращи в днешните заглавия на световните медии.

В новата си книга "Малки войни, далечни места" американският историк Майкъл Бърли предлага на читателя проницателна и нерядко язвителна сюжетна и тематична картина на борбата, формирала днешния свят. Умело смесвайки интересните характеристики на героите и впечатляващите исторически епизоди с геополитическия анализ, той ни дава представа за първите две десетилетия след края на Втората световна война и влиянието на случилото се през този период върху сегашните ни проблеми. Предприетите през онези години действия прокарват пътя на по-късния политически курс и формират представи, от които и днес ни е трудно да се откажем. След края на войната САЩ започват да играя нова глобална роля, но американците не са наясно, до каква степен тоталната война е ерозирала световния ред. На свой ред, лидерите на другите държави са в плен на собствените си заблуди относно възможността те да възстановят позициите си, за което обаче просто не разполагат с необходимите ресурси. В мащабния си труд Бърли анализира взаимоотношенията между политическите промени и реакцията на тях, както и трудностите, свързани с начина по който се възприемат отвън съвършено различните общества.

Генезисът на проблемите

Всъщност, проблемите започват бързо да се натрупват още преди 1945, макар че последиците от тях биват осъзнати едва по-късно и то постепенно. Жестоката военна кампания на Япония в Китай опустошава и без това разрушената от гражданската война и икономическата криза държава. Първите японски победи в тази война разклащат основите на европейското колониално господство в Югоизточна Азия. Последвалият разгром и окупация на Япония пък създават вакуум на властта в Корея, където местните групировки започват яростна битка за контрол над страната. Европейските даржави са изправени пред трудната задача да възстановят контрола над изгубените си колонии, разполагайки с ограничени ресурси.

Британските войски в Югоизточна Азия отчаяно се опитват да удържат позициите си до момента, когато холандците и французите отново поемат част от бремето по управлението на региона. Националистическите движения в колониите обаче променят толкова сериозно ситуацията, че възстановяването на довоенното статукво се оказва невъзможно. При тези обстоятелства САЩ, макар и без особено желание, се отказват от противопоставянето си на колониалния модел, най-вече защото се опасяват от отслабването на съюзниците си в Европа. На свой ред, управляващите в Холандия и Франция смятат, че престижът и приходите от колониалните им империи са  от ключово значение за тяхното следвоенно възстановяване, но късметът вече им е обърнал гръб. Вашингтон принуждава холандците да се откажат от Индонезия, след като местните националисти доказват готовността и способността си да се справят с комунистите. Франция обаче си гарантира подкрепата на САЩ за своята борба в Индокитай, превърнала се в ожесточена война на изтощение и, в крайна сметка, завършила с пълен провал за французите. Малко по-късно, на мястото на тази европейска колониална сила се оказват самите Съединени щати.

С ескалацията на студената война, необходимостта от съюзници поставя САЩ и Съветския съюз в ситуация, която те биха могли да избегнат при друго развитие на нещата. Обикновено Сталин се старае да действа много предпазливо, оказвайки натиск там, където не очаква сериозна съпротива и отдръпвайки се назад, ако такава съпротива все пак възникне. В книгата си Бърли показва, как съюзниците и сателитите често използват противоречията между двете суперсили в собствен интерес. Така Ли Син Ман (първият премиер на временното корейско правителство и първи президент на Южна Кория - б.р.) използва американската подкрепа за да се справи с противниците на Корея и да укрепи режима си, който до голяма степен разчита на бивши колаборационисти, сътрудничели с японските окупатори. Слабият външен контрол, както и недостатъчната информация за спецификата на Корея, с която разполага Вашингтон, позволяват на Ли да се развихри. Бърли го описва като един от първите чуждестранни лидери, на които Америка решава да заложи, виждайки в него харизматичен политик, владеещ английски и подкрепящ САЩ. При това американците се отказват да подкрепят редица местни движения, ползващи се с по-голяма популярност сред самите корейци. Междувременно, Ким Ир Сен изключително умело се възползва от разрешението на Сталин за нахлуване в Южна Корея за да превърна северната част на страната в собствено наследствено владение. Разпалената от него жестока война води да значително нарастване на военните разходи на САЩ и Великобритания и принуждава американците да се ангажират със "сдържането" на комунизма по цялата евразийска периферия. По онова време, реалната ситуация в един или друг район остава в сянката на необходимостта "да бъде пресечена комунистическатаа агресия".

Победата на Мао Цзедун над противниците му националисти през 1949 и последвалото сближаване между Пекин и Москва, провокират в САЩ яростни спорове за това, кой точно е виновен за загубата на Китай. Което, на свой ред, налага тезата, че големият губещ е именно Вашингтон. Взаимните обвинения и упреци водят до формулирането на твърда линия във външната политика, оказала се определяща за случилото се по-късно в Корея и Индокитай. Междувременно, събитията в Китай излизат извън рамките на страната и водят до дестабилизацията на тези два региона.

Зародилата се във Франция "теория на доминото" придава по-твърд характер на стратегията на сдържането, разработена от Джордж Кенън с цел да бъде ограничена комунистическата експанзия в Европа. В ерата на студената война тя придава характеристики на идеологически сблъсък на редица конфликти, които всъщност са породени от съвършенно различни фактори.

В Близкия Изток влиянието и авторитетът на Европа отслабват много по-силно и по-бързо, отколкото в останалата част на Азия. Там обаче промените пораждат нарастване на разходите на империите, докато приходите им от колониите непрекъснато спадат. Впрочем, още преди световната война британският министър на колониите Малкълм Макдоналд се оплаква, че управлява 50 колонии, но половината му време отива за решаване проблемите на Палестина. Опитите за запазване на мира между местните араби и евреите въвличат британците в скъпоструваща и неудобна от всяка гледна точка война с бунтовниците, приключила през 1948 с едностранното решение за изтеглянето им оттам. Вместо да се споразумеят за подялбата на териториите, евреите и арабите започват битка на живот и смърт за по-изгодна за себе си конфигурация на бъдещите граници. Израел успява да отвоюва еврейската родина с цената на продължаваща до днес вражда, позволила на арабските националисти, а по-късно и на радикалните ислямисти, да си гарантират народната подкрепа с откровено екстремистка реторика. Тъй като Британия няма кой знае какви интереси в Палестина, отказът от ангажиментите и изтеглянето и оттам се оказват най-рационалната стратегия за нея. В Иран обаче действат други фактори и съображения. Всъщност, Британия решава да заложи на иранската петролна индустрия още когато кралският флот започва да преминава от въглища към дизелово гориво. Това осигурява на Иран жизненоважни приходи в условията на следвоенните икономически трудности. Но след като премиерът Мохамед Мосадък, ползващ се със значителна подкрепа отдолу, национализира петролната индустрия, правителството е свалено през 1953 в резултат на заговор, подкрепен от ЦРУ. Британско-американският консорциум възстановява предишното статукво, но решава да подели приходите от петрола поравно с иранските власти, действайки по модела на договора между Aramco и Саудитска Арабия. Напрежението обаче се запазва и след свалянето на Мосадък като дава възможност на шиитското духовенство, което навремето се разграничава от него, да поеме нещата в свои ръце. На свой ред, иранският шах, превърнал се в американска марионетка, опитва да използва тесните си връзки с Вашингтон за прокарването на собствените си смахнати идеи за превръщането на Иран във велика държава.

Безмисленото пилеене на ресурси

В книгата си Бърли демонстрира откровена неприязън към имперските стремежи на Британия, определяйки ги като "безмислено пилеене на ресурси", които според него е трябвало да се използват за модернизацията на самата британска индустрия. Британските лидери тълкуват неправилно редица събития и допускат грешки в много ситуации, както впрочем го правят и колегите им от Вашингтон и Париж, вместо, в качеството си на по-опитна колониална държава, да им дават пример за здрав смисъл. При това те дори не се опитват да се оправдават. Великобритания обаче плаща за грешките си по-ниска цена, отколкото Франция и САЩ, избягвайки въвличането си в продължителни и скъпи войни, способни да усложнят изключително вътрешнополитическата ситуация.

Междувременно, случващото се в Алжир изправя Франция на ръба на военния преврат. Дълбоката пропаст между бедното и лишено от националните си богатства мюсюлманско мнозинство и колонистите, управляващи в това северноафриканско владение на Париж, водят да ескалация на напрежението и криза, с която френските власти се оказват неспособни да се справят. Изтеглянето от Алжир дълго време изглежда абсолютно неприемливо за Париж, особено след поражението във Виетнам. Шарл дьо Гол обаче съумява да ампутира този "поразен от гангрена" (поне според него) крайник, за да предотврати по-нататъшното разпространение на заразата.

След това, алжирските националисти започват междуособна борба, оказвайки се неспособни да гарантират на страната си нито стабилност, нито икономическа развитие. Там, както и в други части на света, деколонизацията рядко отговаря на стремежите и надеждите на населението. Прогонването на чужденците и местните колаборационисти почти никога не води до укрепване на реда и просперитет. Модернизационните проекти, особено в мюсюлманските общества, се сблъскват с противодействието на масите и провокират реакция на отхвърляне, което пък води до познатата ни днес борба между ислямистите и подкрепяните от армията режими. Освен това тоталната корупция няма как да не отдалечи населението от неговите управници.

Периодичните победи са изключения, които след 1945 просто потвърждават общото правило. Така САЩ успяват да разгромят партизанските отряди "Хукбалахап" (Народна антияпонска армия) на Филипините, подсилвайки военните успехи с реформи, благодарение на които правителството в Манила си гарантира народната подкрепа. Сдържането и потискането на партизанското движение тук се оказва по-лесно, отколкото в други части на света, където партизаните могат да намерят убежище и подкрепа в съседни държави. Когато кризата е преодоляна обаче, социално-политическите реформи биват прекратени и Филипините се връщат в предишното си състояние, макар този път без хаоса и безредиците, от които биха могли да се възползват едни или други външни сили. Илюзията за постигнатия там успех, създава един заблуждаващ прецедент, който американците по-късно се опитват да пренесат във Виетнам, заменяйки там претърпелите поражение французи. Целящата разгрома на комунизма политика, реализирана чрез опита да се приложи по бреговете на Меконг програмата за "Великото общество" на президента на САЩ Линдън Джонсън, предсказуемо приключва с пълен провал, превръщайки се в трагедия за Америка.

На свой ред, победата на британците в Малая, която днес често се цитира като образец за антибунтовническа стратегия, всъщност отразява специфичната ситуация на тази територия. В източник на жива сила и подкрепа за комунистическите бунтовници в Малая се превръща китайското етническо малцинство. След като британците установяват там свой военен контрол, позволяващ им да сдържат действията на бунтовниците, полицията и специалните служби изолират партизаните, а след това успяват да ги настроят един срещу друг. С помощта на методите на психологическата война и мерките за интегриране на етническите китайци в малайското общество биват подкрепени целенасочените военни действия, в чиито ход армията разчита на мобилността си и умелото маневриране. Да се повтори тази стратегия в други части на света обаче, се оказва възможно само на теория, но не и на практика.

Малките войни, разтърсващи различни отдалечени части на планетата в течение на повече от двайсет години след 1945, нагледно демонстрират, колко е трудно да се поддържа политическия ред в условията на мощни обществени и културни вълнения. За западните лидери се оказва непосилно да осъзнаят сложността на ситуацията, особено когато става дума за чужди култури, и те много рядко успяват да се справят с този проблем. Военните интервенции твърде често се трансформират в скъпоструващи войни или пък превръщат осъществилите ги чуждестранни държави в инструмент за постигането на користните цели, преследвани от едни или други местни групировки.

В анализа си Бърли подчертава ограничените възможности на външните играчи да постигнат своите цели. Понякога те могат да се възползват от благоприятната възможност за да се опитат да тласнат събитията в нужната им посока, но много често такава възможност просто липсва. Ето защо, посочва Бърли, когато имаш да решаваш достатъчно спешни и сериозни вътрешни проблеми, би било по-добре да се откажеш от амбициозните стремежи за промени в отдалечени от собствената си страна територии и да забравиш мечтите си за слава.

* Доцент в Държавния университет на Мисисипи

{backbutton}

През последните 40 години етническата и демографската ситуация в Европа се промени радикално, затова ми се струва целесъобразно да бъде преразгледано съдържанието на такива понятия като "нация", "държава" и "национално самосъзнание". Основната ми идея е, че европейците могат да си гарантират бъдеще (или, по-точно, да оцелеят) само когато склонят да се откажат от тясно ограничените си "национални интереси" и междуетнически вражди в името на възраждането на "европейската империя", т.е. превръщането на Европа в единен геополитически субект.

В тази връзка бих искал да обърна вниманието на читателите върху някои парадоксални събития от неотдавнашната европейска история. В края на 80-те години на миналия век паднаха комунистическите режими в държавите от Източна Европа. Комунизмът рухна, защото много от идеалите му, макар и под други форми и имена, бяха реализирани на практика в капиталистическия Запад. Такива палео-комунистически идеи на руските болшевики и европейските интелектуалци-маркисти като: егалитаризма, интелектуално-идейното "изравняване и интегриране" (съвсем в духа на нацисткия Gleichschaltung), както и възможността за постоянен икономически растеж в рамките на въображаемата мултикултурна система - всичко това твърде успешно беше реализирано на Запад. Тъкмо то обяснява впрочем и "изящната" трансформация на европейските интелектуалци и политици, стоящи доскоро на откровено марксистки позиции, в яростни либерали и защитници на идеологията на "свободния пазар".

Друг странен исторически парадокс е, че a posteriori трябва да сме благодарни на отделни елементи на комунистическото си минало, а именно - на изключително малкия (в сравнение със Западна Европа) брой на имигрантите неевропейци от Третия свят. Въпреки че комунистическата система отхвърля всякакви прояви на национализъм и на практика се стреми към изграждането на мултикултурен модел, всичките и усилия в тази посока се оказват неуспешни. Имигрантите не са наивни и са наясно, че условията за живот за много по-добри в бившите колониални метрополии или ексфашистките държави. За тях Франкфурт на Майн е далеч по-привлекателен от Франкфурт на Одер.

И, накрая, третият исторически парадокс. Онези, които са имали възможност да прекарат повече време в държавите от Третия свят, отлично знаят какво означава расова дискриминация, или, с други думи, социално-културното изключване на "другия". Някой метис, който живее в Мексико, или турчин от източната част на страната, живеещ в Истанбул, са наясно за границите на онзи расов и културен слой, част от който са в собствената си родина. Бедният турчин с азиатски черти няма как да попадне във висшите кръгове на богатите "бели" турци, гордеещи се с "европейския" си (обикновето босненски или албански) произход. За разрика от тях, нелегалният имигрант-мексиканец, който току що е пристигнал в САЩ, вече знае правата си почти наизуст. В родината си той би могъл само да мечтае за подобни права, затова със зъби и нокти се стреми да попадне в "расистките" Съединени щати. След като вече живее там обаче, той може да разчита на безусловната подкрепа на северноамериканските леви интелектуалци. И Германия, и САЩ предоставят на имигрантите от Третия свят такива социални възможности, каквито са абсолютно непостижими за тях в родината им.

Оттук можем да направим един междинен извод. Изборът на Историята да тръгне в едно или друго направление винаги остава открит. Трябва да внимаваме с апокалиптичните прогнози за неизбежния край на коренните европейци. Историята не е предварително програмирана и до "края" и остава още много време. Потокът на Историята не търпи изкуствено поставяни прегради и (ако перефразираме Ернст Юнгер) може лесно да разруши всички стени на времето, стоящи на пътя му. Либералната стена пред хода на Историята, съществуваща в момента, може да рухне всеки момент, затова би било грешка да лансираме сценарии в духа на "филмите на ужасите", мрачно предричайки неминуемата гибел на коренните европейци.

От какво се ръководят източните и западните европейци?

Следва да направим ясно разграничение между самоидентификацията на източно- и западноевропейците. От какво се ръководят те в своите действия? Кои са доминиращите сред тях митове?  Преди трийсет-четиридесет години западноевропейските националисти не дискутираха проблемите на имиграцията. Основна тема на дискусиите им беше комунизмът, породените от него заплахи и възможните начини за преодоляването им. Въпросът за националното самоопределение на европейските нации все още не беше на дневен ред, ако не броим тлеещите конфликти в Южен Тирол, Северна Ирландия и Страната на баските. Западноевропейските националисти и техните политически институции виждаха основния си противник в лицето на "комисаря-комунист", а не на "имигранта-неевропеец". Днес обаче, образът на комисаря-комунист е напълно забравен тъй като всички западноевропейски нации, без изключение,  са подложени на масов приток на имигранти-неевропейци. На фона на тази непрекъснато нарастваща имигрантска вълна, оглеждайки се назад, неволно си задаваш въпроса, действително ли комунизмът е застрашавал самото съществуване на европейците? Както и, дали по време на неговата диктатура, въпреки декларирания от него интернационализъм, идентичността на източноевропейците не се е съхранила в по-голяма степен, отколкото тази на коренните жители на Западна Европа, живеещи в условията на либерална демокрация?

В крайна сметка, днес националното самосъзнание е по-ясно и релефно изразено у източноевропейците, отколкото у западноевропейците. Отчасти, това може да се обясни със суровите репресии срещу всяка националистическа проява от страна на някогашните комунистически режими, под предлог, че се борят срещу т.нар. "(нео)фашистка заплаха".

Страхът пред нескончаемия приток на имигранти и реалната (или все още само хипотетична) заплаха за разпадането на етническите ядра на националните държави кара мнозина европейски националисти и консерватори да преосмислят такива понятия като "народ", национално самосъзнание" или "национален дух". Някога западноевропейските националисти се самоидентифицират чрез противопоставянето си на националистите от съседните държави. Днес тези времена вече са минало. Днес на преден план за всички традиционалистки и консервативни сили на континента излиза проблемът за оцеляването и съхраняването на общата (за всички коренни европейци) биокултурна уникалност. И тук се сблъскваме с поредния исторически парадокс, заключаващ се в това, че вероятността от конфликт между яростно враждуващите помежду си западноевропейски народи е обратно пропорционална на броя на преселващите се на континента имигранти-неевропейци. Съгласете се, че трудно можем да се представим война между фламандци и валонци или пък, как австрийското правителство подстрекава южнотиролците да се отделят от Италия.

Представителите на източноевропейските нации, на практика, никога не са изпитвали чувство на историческа вина или отвращение към самите себе си, за разлика от западноевропейците и особено германците, за които подобни чувства се превърнаха в нещо обичайно. Така например, обикновените хървати или унгарци нямат нужда да четат научни трактати за опасносните, които крие мултикултурализма или да дискутират същността и смисъла на "националната душа". Те и без това знаят, че са европейци и християни.

Въпреки това обаче, независимо от всички предимства, обясними от гледната точка на националната еднородност, взаимоотношенията между източноевропейците не са толкова добри, както би ни се искало. Всички източноевропейци демонстрират висока степен на "негативност" или, с други думи, на "реактивност" на националното си самосъзнание, изразяваща се в изключването на "другия съсед - европеец". Не бива да се подценява съществуващото в Източна Европа междуетническо и междудържавно напрежение, което във всеки един момент може да генерира нови конфликти в региона. Въпреки че народите от Източна Европа все още, до голяма степен, са встрани от проблемите на масовата имиграция, те продължават да страдат от наличието на остри вътрешни проблеми, свързани с междуетнически вражди и взаимна неприязън.

Ще цитирам няколко примери за споменатото по-горе "негативно" или "реактивно" национално самосъзнание, доколкото то трудно може да бъде разбрано от някой френски или американски традиционалист. Един полски националист например, може да споделя едни и същи възгледи с германските националисти по отношение на всичко свързано с критиката на глобализационните процеси и да стои на сходни с техните антикомунистически и антилиберални позиции, но в националното му самосъзнание се съдържат ярко изразени антигермански чувства. Друг пример: 1/3 от етническите унгарци (над 2 млн. души) живеят под юрисдикцията на държави, доминирани от други нации - Словакия, Сърбия, Румъния, но националното им самосъзнание до голяма степен се определя от тесните им отношения със сънародниците, живеещи в самата Унгария. Или да вземем Сърбия и Хърватия. Въпреки официално сключеният мирен договор между тези две държави, тяхното самовъзприемане, както и начинът, по който се възприемат една друга, са просто несъвместими. Народите на двете страни имат противоположни визии за историческите събития и взаимно неприемливи оценки за понесените от тях жертви. С други думи, въпреки очевидното си етническо сходство, сърбите и хърватите притежават национални самосъзнания, които взаимно се изключват, при това много радикално. Тоест, хърватският националист се самоидентифицира най-вече като "яростен антисърбин", като задължително условие за да може да се идентифицира след това като "добър хърватин".

Кой е виновен за това, сред народите от Източна Европа и между тях да са все още живи подобни представи, които са колкото взаимно неприемливи, толкова и пагубни? Огромен дял от отговорността за негативния начи, по който се възприемат един друг отделните народи, носи съвременната историография и всевъзможните "придворни" историци, както и съвременната медиокрация. Източноевропейските народи съумяха да се избавят от комунистическите режими, но общоприетата във всяка отделна източноевропейска държава интерпретация на историята, на практика, остава непроменена от 1945 насам. В основата на националните митове и взаимноизключващи се възприятия са заложени непълните и често погрешни данни от историята на Втората световна война. По-долу ще приведа един достатъчно ярък пример за това.

Изначалните предпоставки за разпадането на посткомунистическа Югославия и последвалата през 1991 война са заложени в официално възприетата от югославските комунисти историография. В продължение на десетилетия комунистическата пропаганда тръбеше за 600 000 сърби, евреи и комунисти, ликвидирани в годините на Втората световна война от хърватите-усташи. По време на комунистическото управление в Югославия образът на хърватите-усташи, както и разточителните хвалебствия по адрес на ръководената от Тито антифашистка съпротива, не само се превърнаха в основните маркери на господстващия режим, но и залегнаха в основите на двата негативизиращи мита в самосъзнанието на сръбския и хърватския етноси, превърнали се в своеобразни "символи на вярата" на гражданската религия, която навремето обединяваше в едно цяло комунистическа Югославия. През 1991, в центъра на вниманието се оказа Франьо Туджман, историк и бъдещ президент на независима Хърватия. В трудовете си, писани в края на 80-те, той преразглежда общоприетите исторически факти и оценява общия брой на сърбите, евреите и комунистите, загинали в лагерите на хърватските усташи, на 60 000 души. Последиците от този необичаен исторически наратив, появил се в нововъзникналата хърватска държава, скоро отекнаха в целия свят. Сърбите в остатъците от разпадащата се Югославия и, в частност, сръбското етническо малцинство в Хърватия, възприе историческия ревизионизъм на Туджман като признак за възраждането на фашизма в Хърватия и буквално изпадна в паника. След което на територията на бившата федерация се отвориха портите на Ада.

В това отнешение може да се направи известен паралел с Германия. Както е известно, по време на последните президентски избори в Чехия, провели се през януари 2013, между двамата основни кандидати Шварценберг и Земан избухна яростна полемика относно декретите на Едуард Бенеш от 1945 за изселването на 3,5 млн. судетски немци, като беше направен опит в нея да бъде въвлечена и Европейската комисия. Ако това беше станало, то вероятно щеше да провокира не само сериозно напрежение между Чехия и Германия, но и появата на сериозни проблеми в цяла Европа.

С други думи, погрешните, преувеличени, сюрреалистични, фалшиви и дори романтичните исторически наративи и особено онези от тях, които съзнателно се опитват да преразгледат броя на жертвите във Втората световна война, са сред основните виновници за все още тлеещата междуетническа омраза и взаимните опасения сред народите от Източна и Централна Европа.

Очертаващият се сблъсък в Европа

Независимо от това, как го виждат мнозина националисти в САЩ и Европа, очертаващият се на Стария континент сблъсък няма да да бъде между коренните европейци и "нежеланите пришълци". Той най-вероятно ще притежава някои черти на класовата борба, примесени с елементи на расовия конфликт и хаотични етнически стълкновения между и вътре в самите европейски народи. В днешния свят нито един от споменатите от мен по-горе исторически наративи, които са политически мотивирани и изкривяват реалността, не може да послужи като оправдание за мухлясалите, провинциални национализми на европейците. Ограничените национализми на германците, хърватите, американците, британците или французите вече докараха немалко беди на всички европейски народи. Днес, поглеждайки назад, можем в пълна степен да оценим гибелното наследство, което ни оставят националните държави. През последните двеста години се сблъскваме с опустошителни религиозни войнни, непрекъснати териториални спорове и фалшификация на историческата памет. И в тази връзка, ето го най-важният въпрос, който всички следва да си зададем, но на който много трудно може да се отговори. При положение, че в момента 10% от гражданите на Германия и 15% от тези на Франция не са европейци по своя произход, какво означават думите "гордея се, че съм германец (или фламандец, или французин)"?

Не бива да концентрираме вниманието си само върху решаването на въпросите за възможността, желанието и задължителния характер на интеграцията на имигрантите-неевропейци, или пък на въпросите за степента и рамките на подобна интеграция. Вече е казано достатъчно за изначално присъщите системни противоречия на мултикултурализма. Ето защо, в наша основна задача следва да се превърне връщането на огромната маса европейци към ясното осъзнаване на собствената си "европейскост". Милиони германци, хървати или французи, смятащи се за "европейци по подразбиране", но задоволяващи се със съществуването на пасивни потребители, които не помнят собствената си история и не се замислят за собствената си съдба, представляват много по-сериозен проблем, отколкото продължаващият приток на милиони нови имигранти от Третия свят. Както посочва известният немски консервативен философ Артур Мьолер ван ден Брук (1876-1925): "Да бъдеш германец не означава само да говориш немски, да си роден в Германия, или да имаш немско гражданство. Страната и езика са естествени основи на нацията, но нацията придобива собствена историческа самобитност само чрез способността на своето духовно начало да определя ежедневния живот на хората с еднаква кръв. Да живееш, осъзнавайки своята нация, означава да живееш съобразно рамките на осъзнатите (и признати?) от нацията ценности".

Когато разсъждаваме за имиграцията на неевропейците, много често бъркаме причините със следствията. Тоест, търсим виновника не там, където трябва. Нека се опитаме да разберем, какво всъщност се случва. Обикновено имигрантите неевропейци прекалено опростенчески биват определяни като "мюсюлмани" или "ислямисти", сякаш в Европа пристигат само имигранти-мюсюлмани. Следва да отличаваме конкретните хора от техните религии. Така например, на Балканите живеят над 10 милиона европейци мюсюлмани, при това много от тях са коренни жители на континента. И тях ли трябва да изгоним от Европа? От друга страна, дори ако утре всичките четири милиона турци, живеещи в Германия, решат да станат християни, поне за мен, това не би променило абсолютно нищо. Националното ни чувство, както и чувството ни за принадлежност към конкретен исторически формирал се народ, зависи не само и не толкова от вероизповеданието, колкото от вкорененото у нас специфично усещане на трагедийността на битието, от нашето общо и уникално възприемане на историята и, разбира се, от биологичните ни особености.

Освен това, мнозина колеги допускат концептуална грешка. В наши дни демонстрирането на антиислямски позиции се смята за безопасно интелектуално приключение, което не влиза в разрез със закона. Очевидно е, че този дискурс се стимулира от определени представители на висшите правителствени кръгове, някои собственици на големи медии (а в САЩ например, от т.нар. "неоконсерватори"). По стечение на обстоятелствата, антиислямизмът се превръща в удобно прикритие за демонстрация на неприемането на мултикултуралистката система. Тоест, ако не критикувате открито европейската или американската олигархия, можете съвсем спокойно и без последици за професионалната си кариера, да атакувате вербално неевропейските имигранти. От това впрочем, побързаха да се възползват и мнозина европейски и американски националисти, опитващи се да прикрият зад критиката на исляма, критичното си отношение към мултикултурализма.

Олигархията като основен враг на европейците

Не бива да се стоварва върху имигрантите неевропейци изключителната отговорност за

имиграцията и духовната ерозия на европейските народи. Всъщност, формирането на многомилионен резерв от евтина работна ръка в Европа и САЩ обслужва интересите на местните олигарси, позволявайки им съвсем легално да понижават възнаграждението на своите работещи съотечественици. Освен това имигрантите рядко създават социални връзки извън собствената си затворена среда, странят от синдикалните движения и, на практика, са равнодушни към съдбата на Европа. Тоест, те са лесно уязвима мишена за манипулации от страна на олигарсите, ето защо не имигрантите, а именно глобалистите и транснационалните финансови кръгове са основния враг на европейските народи.

Докато има възможност да получава неограничени печалби, германският борсов посредник въобще не се интересува от принадлежността си към своята нация, същото впрочем се отнася за хърватския или руски бивш комунистически номенклатурчик, превърнал се през последния четвърт век в "капиталистическа акула".

В този смисъл може да се твърди, че сме свидетели на своеобразно обединяване на едрия транснационален капитал и левичарите. Европейските леви се обявяват в подкрепа на масовата имиграция, тъй като за тях екзотичният образ на имигранта неевропеец се е превърнал в символ-заместител на отдавна изчезналия пролетариат. За транснационалните компании пък, привличането на хора от Третия свят е изгодно, тъй като те по-добре обслужват интересите на космополитния капитал. За тях е добре да се избавят от своите служители-сънародници, тъй като те им излизат прекалено скъпо. От друга страна, левичарите "антифашисти" гледат да се отърват от собствения си народ, който винаги ще им напомня за възможността от "новото пробуждане на фашисткия звяр".

Църквата, със своите екуменически проповеди за "необходимостта да помагаме на ближния", също следва да понесе своя дял от отговорността за разпадането на европейските нации. Днес много европейски християни изглеждат по-загрижени за благополучието на неевропейците, отколкото за своето собствено. Петролните шейхове от Саудитска Арабия или Катар са съвършено безразлични към съдбата на безработните млади хора в Молдова или към проблемите на ниско платените служители във Франция или Испания. Впрочем, те не са особено склонни да помагат дори на собствените си съплеменници и единоверци в Палестина, да не говорим за подобряване положението на милионите безработни в Европа.

Влиятелният американски кардинал Тимъти Долан открито подкрепя в медиите необходимостта от политика на отворените граници и проповядва в защита на нелегалните имигранти. В редица свои книги и статии съм анализирал разрушителната доктрина за равенството, към която се придържат повечето християнски теолози. Затова само още веднъж ще подчертая, че в това отношение Църквата застава редом с транснационалните олигарси, етническите лобита и фанатичните левичари, в усилията им за ерозията на народите на Европа.

Заключение: крахът на Системата

Историческата мисия на националните държави в Европа вече приключва и то със серия от катастрофи. Идеята за Европейската империя отново става актуална. При това най-важното не е как точно тази идея ще се прояви в бъдеще и какви организационни и правни форми ще възприеме. Тя може да се нарича Европейска конфедерация или дори да запази името Европейски съюз, тъй като важна е не формата или названието, а съдържанието на възродената имперска идея. Тази идея следва да прати в забвение крайния национализъм, гарантирайки на народите на Европа възможността да съхранят своята уникалност в рамките на изпълнението на възложените им общи задължения. При това става дума за формирането на европейска Империя по германския имперски модел, който доста се различава от британската или френската идеи за Империята (виж. статията на Ален дьо Беноа "Имперската идея и бъдещето на обединена Европа", в брой 4/2009 на "Геополитика" - б.р.).

Централизмът винаги е бил ядрото на френската идея за Империята, която в хода на развитието си поражда първо ксенофобните национални държави на Модерна, а след това подпомага появата на странната централизирана структура, известна като Европейски съюз. За разлика от твърдия централизъм, управляващите елити в рамките на германския имперски модел (Първата германска империя, Австрийската империя) в течение на векове се придържат към наднационалния принцип, който при това се основава на дълбоко вкоренени федералистки тенденции. Този модел означава, преди всички, етнически плурализъм, макар и в рамките на твърдото политическо единство. В същото време, идеята за Империя на народите на Европа се нуждае от нова йерархия на ценностите, при това на такива ценности, които рязко да се отличават от сегашните либерални. В сегашната егалитаристка, меркантилна система, в която всичко е подчинено на парите и доминира унилото еднообразие на хора и култури, самото понятие "имперска идея" звучи като оксиморон.

В същото време обаче, тя е и достоен отговор на външната политическа заплаха. Преди хиляда години само имперската идея съумява да се противопостави на хуните, монголците и турците. Всъщност, ако я нямаше имперската идея, ако не беше европейският принц Евгений Савойски, днес доктор Сунеч сигурно щеше да се занимава с други теми и да се нарича Али или Мохамед.

Какъв е смисълът от т.нар. "независимост" на Хърватия, Литва или Германия, при положение, че всички западни държави, без изключение, вече не разполагат със суверенитет и се управляват от проконсули на САЩ, еврокомисари и анонимни "банкстъри" (от "банкер" и "гангстер" - б.р.).

Добрата новина е, че досегашната система вече умира. Експериментите с абстрактните догми на мултикултурализма се провалиха, а надеждата за икономическо развитие в етнически безродна среда не се оправдаха. Текущите събития в Европа и САЩ показват, че либералният експеримент постепенно остава в историята и за това съществуват множество емпирични доказателства. Типично за една умираща система е патетично да декларира своята "непогрешимост" и "вечност"! Типично е да се разсъждава за "истиността и непогрешимостта" на системата, когато тя всъщност се разпада на части! През своята история Западът безброй пъти е демонстрирал самоуспокоение и самодоволство, представяйки желаното за действително.

В своето самодоволство, преди време управляващият елит в ЕС прокламира "края на историята" - теза, фалшива по самата си същност. Това много ми напомня поведението на политическия елит в Източна Германия или комунистическа Югославия, малко преди техния колапс. Така, през лятото на 1989 в тогавашната Германска демократична република се провеждаха масови митинги и демонстрации, на които местните комунистически лидери твърдяха от трибуните за "непоклатимостта на социалистическия строй". Само след няколко месеца падна Берлинската стена, а комунистическата система умря. Днешният управляващ елит на Запада, и по-точно в ЕС, е много слаб и е наясно за своята слабост, но не може да го признае открито. Елитите вече не знаят накъде да вървят. Масите обаче се интересуват, кога на това ще бъде сложен край и кой точно ще го направи. Тогава и сегашният политически дискурс ще придобие съвършено друго значение.

* Авторът е бивш хърватски дипломат и преподавател в Университета на Калифорния и Англо-американския колеж в Прага, един от теоретиците на европейската "нова десница"

{backbutton}

В хода на реализацията на проекта за Източното партньорство на ЕС и на идеята за Митническия и Евразийския икономически съюз, в редица държави от постсъветското пространство се изостря дискусията относно приоритетния характер на единия или другия проект в рамките на собствената им национална стратегия. В тези дискусии, обективният анализ на възможните плюсове и минуси често бива засенчен от идеологически оцветени емоции и наивно звучащи твърдения. Така, тезата за неизбежността и безалтернативността на "евроинтеграцията" нерядко се превръща в своеобразна "държавна религия", налагана на обществото с помощта на мощна пропагандна кампания.

Практиката обаче сочи, че нещата не са толкова прости. Разпадането на съществуващите икономически и други връзки след краха на Съветския съюз се отрази силно негативно на възникналите на територията му нови независими държави, включително и на най-голямата от тях - Русия. Така, ако в началото на 90-те години стокооборотът между сегашните членки на ОНД достига 21% от техния БВП, през 1997 той вече е паднал повече от три пъти, т.е. до 6%.

Сред ключевите фактори за дезинтеграцията на икономиката на постсъветското пространство е и политиката на определени външни силови центрове. Така, предоставяната (както директно, така и чрез международните финансови организации) от САЩ, ЕС и големите транснационални корпорации значителна финансова помощ за държавите от ОНД обикновено се съпровожда с изисквания, които влизат в разрез със стремежа за въстановяване на предишните връзки. Производствата, способни да се конкурират със западните си аналози, целенасочено биват ерозирани, а структурата на националната икономика съзнателно се "архаизира".

Под натиска на чуждестранните си кредитори, редица държави от ОНД бяха принудени да станат членове на определени международни организации (като СТО например) при неприемливи за естествените им търговски партньори условия. Прекъсването на интеграционните и кооперативни връзки между тези страни е и една от причините за запазващата се "суровинна" външнополитическа специализация на Русия (делът на горивата, суровините и полуфабрикатите в руския износ продължава да е над 90% като не се очертава тенденция към намаляването му).

Новите реалности

В същото време постепенното възстановяване на икономическия потенциал от 2000-та насам, както и новите реалности, изискващи постепенен отказ от суровинния модел на развитие, диктуват на държавите от постсъветското пространство необходимостта от по-тясна интеграция в рамките на един макрорегионален съюз, който е еднакво изгоден както за Русия, така и за нейните съюзници и партньори. Както е известно, именно подобни съюзи формират устойчиви пазари, съдействат за повече или по-малко балансираното развитие на всички икономически отрасли и гарантират социалната стабилност, защитавайки я от всевъзможни сътресения. Собствени търговски съюзи се формират в рамките на Евроатлантическия регион (TAFTA), Източна Азия (ASEAN) и Латинска Америка (MERCOSUR). В същото време, глобализацията по американския модел предполага САЩ да запазят максимално изгодни позиции навсякъде, където това е възможно и най-вече в Източна Европа и постсъветското пространство.

Така, определяйки създаването на Евразийската икономическа комисия като едно от най-важните събития през 2011, влиятелното азиатско издание Asia Times посочва, че "проатлантическите сили започват да губят самообладание в резултат от възникването на подобен модел на мощно наднационално обединение, способно да се превърне в един от полюсите на съвременния свят и да играе ролята на ефективно свързващо звено между Европа и динамично развиващия се Азиатско-Тихоокеански регион".

В същото време, Русия никога не се е противопоставяла на Европейския съюз, а идеята за "Голяма Европа от Лисабон до Владивосток" продължава да е част от външнополитическата стратегия на Москва. Всъщност, трудно може да се открие алтернатива на балансираната комплементарна политика, целяща съхраняването на баланса между всички основни центрове на сила в света. На този фон лансирането на проекти, които са изначално несъвместими с подобна политика, трудно може да доведа до позитивни резултати, да не говорим, че ерозира доверието между отделните центрове на влияние.

Така, за никого не е тайна, че проектът за "Източното партньорство", който официално беше иницииран от Полша и Швеция, всъщност отразява най-вече интересите на САЩ за ограничаване влиянието на Русия в постсъветското пространство. Да не забравяме, че тук не става дума само за икономически проект, но и за ангажиране на участниците в него в общата политика за отбрана и сигурност на ЕС. След доказателствата за това са усилията за формирането на литовско-полско-украинска бригада и за привличането на украинските въоръжени сили към планираната обща военна структура в рамките на Вишеградската група, която, де факто, ще представлява европейски компонент на НАТО и проектират мощта на алианса извън зоната на неговата отговорност. В по-широк план, това е свързано с опитите за съживяване на самия Северноатлантически алианс, който страда от задълбочаваща се криза на идентичността, въпреки натрапчиво прокарваната теза за "все още съществувашщите заплахи от Изток".

Както вече споменах, Москва никога не се е противопоставяла на ЕС. Разбира се, САЩ и онези европейски държави, които споделят подходите им, не могат да бъдат упреквани, че в битката си за разширяване на своите пласментни пазари и максимално изгодно използване на суровинния, транзитен и геополитически потенциал на постсъветското пространство, отстояват своите (макар и интерпретирани по твърде специфичен начин) национални интереси. Още по-малко обаче могат да се предявяват подобни претенции към Русия (която при това не заплашва никого) заради стремежа и да поддържа максимално приятелски отношения с най-близките си съседи, с които в продължение на векове е формирала едно цяло.

Както посочват редица експерти, сближаването между Украйна и Брюксел, което породи такива проблеми и изправи страната на ръба на гражданската война и разпада, не предполагаше нито мащабни инвестиции в икономиката на тази страна, нито пък отваряне на европейските пазари за нейните експортноориентирани отрасли. Както посочи в края на 2013 украинския президент Виктор Янукович, аргументирайки отказа си да подпише споразумението за асоциация с ЕС: "Какво би ни дало това споразумение? Десетки милиарди долари в стабилизационния фонд на страната? Някакви конкретки блага за Украйна? Засега не виждаме нищо, освен икономическа примка, която заплашва да ни задуши". Между другото, значителна роля за решението му изигра позицията на украинския национален капитал, който очевидно беше наясно за възможните последици. Както е известно, проектите, разчитащи на държавна подкрепа за националните производители, са в разрез със законодателството на ЕС. Тоест, ако беше подписала споразумението с ЕС, Украйна (както и всяка друга държава) автоматично би се лишила от правото да подпомага своите компании във всички сектори, с изключение на опазването на околната среда. Впрочем, след като реши да възобнови "евроинтеграционния процес" в резултат от "революцията" през февруари 2014, Киев очевидно няма да избегне това.

Осъществената "на сляпо" интеграция с ЕС обаче би означавала крах на редица отрасли на украинската индустрия, както и колапс в сферата на сигурността за Армения, и тъкмо това бе причината Ереван да откаже да подпише споразумението за асоциация и създаване на зона за свободна търговия с ЕС. Да не говорим, че то предполагаше не само поемането на конкретни политически и икономически задължения, но и безусловното възприемане на редица принципно нови за въпросните страни социално-битови стандарти (включително по отношение "защитата на правата на сексуалните малцинства"). Характерен в това отношение е примерът на Грузия, която доскоро се сочеше като "най-напреднала в процеса на сближаването с ЕС и НАТО". Днес, освен че трябва да се справя с огромни икономически проблеми, тази страна е на път окончателно да се прости с надеждите си да съхрани своята териториална цялост в границите на някогашната Грузинска ССР.

Отказът на Армения да подпише предложените им документи в рамките на "Източното партньорство", масовите протести в Молдова и промяната на ситуацията в Грузия означават, че в тези страни е налице известна преоценка на западноцентричните илюзии както от част от политическите им елити, така и от достатъчно широки обществени кръгове. Макар и изключително трудно, там постепенно започват да осъзнават, че възстановяването на тесните производствени и социални връзки, сътрудничеството в сферата на сигурността и запазването на единното културно-цивилизационно пространство, нямат разумна алтернатива.

Интеграционният проект на Москва

През настоящата 2014 ще бъде подписан и ратифициран договорът за Евразийския икономически съюз (проектът за него беше одобрен от президентите на Русия, Беларус и Казахстан през декември 2013), който трябва да влезе в сила от 1 януари 2015. Водеща роля в него ще играе Русия. Както известно, ключовият проблем на руската държавност е, че от геополитическа гледна точка Русия не представлява класическо имперска образувание. В същото време, по своята етнонационална структура, тя очевидно не спада и към категорията на националните държави. Според редица експерти, това противоречие може да се разреши само посредством реинтеграцията на постсъветското пространство, тъй като в противен случай страната може до безкрайност да продължи да търси собствената си национално-държавна идентичност. Русия очевидно никога не може да стане класическа национална държава, като Германия или Франция например. Това е невъзможно поради нейния етнически състав, териториалното разнообразие, ресурсната мощ и геополитическите и традиции. Това впрочем я отличава и от другите страни в постсъветското пространство, като балтийските например.

Що се отнася до останалите постсъветски държави, те вече над двайсет години с различен успех се опитва да се приспособят към статута си на "буферни държави", продължавайки да търсят собствен място на международната сцена, като при това разчитат на противоречията между големите световни играчи и се опитват да ги манипулират в свой интерес. Постоянното "тактическо маневриране" на държавите от ОНД в рамките на тяхната "буферна зона" води до това, че старите постсъветски интеграционни икономически, техлогични и културни ресурси постепенно се изчерпват, а липсата на устойчива външнополитическа ориентация не им дава възможност да привличат сериозни външни инвестиции - руски, европейски, турски, китайски и т.н. В същото време по-нататъшното им съществуване в инерционната фаза на политическата мултивекторност вече е невъзможно, също както вече не могат да съществуват и за сметка на ресурсното наследство от съветската епоха. Ето защо проточилото се "блуждаене" на въпросните държави между различните центрове на геополитическо влияние доведе до това, че ресурсния потенциал от съветската епоха вече не може да гарантира пълноценното функциониране на институциите на постсъветските държави и поставя императивно пред тях въпроса за избора на вектор на бъдещото им развитие.

Характерно за съвременният свят е формирането на големи геополитически блокове и тези държави, които си затварят очите за извършващите се процеси, са обречени на социално-политическа деградация, деморализация на своите елити и общества и, в крайна сметка, на провал на своите национално-държавни проекти. Затова интеграцията е императив за цялото постсъветско пространство, т.е. става дума за трансформацията му в нов тип държавност, чиято основна задача е обединяване на наличните ресурси с цел да бъдат парирани заплахите и предизвикателствата на съвременната епоха. Необходимо е формирането на общ пазар на евразийското пространство, реанимиране на производствените вериги в рамките на общото митническо пространство и преход от икономика, разчитаща на приходите от износа на суровини и енергоносители, към икономика, генерираща добавена стойност. Последните финансово-икономически кризи показаха, че държавите със слаб икономически потенциал и ниско ниво на производство на добавена стойност са най-уязвими в конкурентната борба на световния пазар.

Украйна би могла да изиграе ключова роля за формирането на пълноценен Евразийски съюз. От една страна, тя е нужна на Русия за да бъдат възстановени икономическите връзки между двете, като основа за тяхната модернизация и иновационното им развитие. От друга страна, Москва не се нуждае само от украинския икономически потенциал. Украйна е голяма държава, която не отстъпва по своя икономически и демографски потенциал на повечето държави в Европа. Без украинското участие в пректирания Евразийски съюз ще нарасне тежестта на ислямския елемент, ключова роля в който ще играят Казахстан и централноазиатските държави. Тоест, Украйна е важна за Евразийския съюз не само от гледна точка на развитието на търговските, икономически и финансови връзки, но и на запазването на оптималния етнически състав на бъдещото образувание, тъй като става дума за славянска и православна държава, която етнически и конфесионално е най-близка до основния руски етнос. Затова последното развитие на ситуацията в тази страна е голям удар за интеграционните проекти на Москва.

При реализацията на концепцията на руския президент Путин за Евразийския съюз, за Русия е жизненоважно изграждането на вътрешен и външен пояс от зони за сигурност в контекста на запазващото се критично ниво на нестабилност и турбулентност на социално-политическите процеси в ислямския свят.

Друг важен момент в евразийската стратегия на Москва е създаването на механизъм за контрол на миграционните потоци. Русия се нуждае от работна ръка, като недостигът на неквалифицирани трудови ресурси се компенсира от притока на мигранти от централноазиатските държави. Това е икономически проблем, който следва да бъде решен в интегрираното пространство на бъдещия Евразийски съюз. В момента миграционните потоци променят етническата картина в руските градове и тяхната социално-икономическа структура, изостряйки междуетническите отношения и отлабвайки държавните институции. Затова Русия ще трябва да положи много сериозни усилия за интензифицирането на интеграционните процеси с цел развитието на индустрията и селското стопанство на постсъветските държави и така да отслаби миграционния натиск, който изпитва.

В тази връзка можем да прогнозираме, че формирането на геополитическото пространство на Евразийския съюз ще се реализира в следната последователност:

- консолидиране на вътрешните територии на Русия на основата на развитието на икономическата, транспортна и информационна интегрираност на субектите на Федерацията;

- конфесионално-културна консолидация на народите, живеещи в Русия;

- създаване на "близка буферна зона" на пряко руско икономическо и политическо влияние от държавите в постсъветското пространство;

- формиране на "външна буферна зона" на икономическо и политическо сътрудничество с цел съвместно париране на предизвикателствата и заплахите в съвременния свят.

Лансирането на концепцията на Путин за Евразийския съюз, само по себе си, говори за това, че е дошло времето на нов тип образувания - своеобразни неоимперии, изградени на основата на наднационалната властова вертикала и на конкретна културно-конфесионална доктрина, в качеството и на идеологическа основа на въпросните обединения. В този смисъл, структурата на Евразийския съюз ще включва следните три съставляващи я елементи:

- ядрото на Съюза в лицето на Русия в сегашните и граници.

- близката буферна зона на Съюза, включваща държавите от ОНД, обединени на основата на специално създадени за целта наддържавни институции;

- външно геополитическо пространство, структурирано около основните полюси на политико-икономическото и конфесионално-културно влияние (Китай, Индия, Пакистан, Иран, Турция).

Някои експерти смятат за целесъобразно, в рамките на Евразийския съюз да бъде създадена международна структура - например "Евразийски форум", чиито учредители да са всички членове на съюза, представляващи неговото ядро. Изграждането на такова мощно континентално образувание като Евразийския съюз ще формира основата за нова конфигурация на световния ред през ХХІ век.

Геополитическите последици от процеса на евразийска интеграция

Развитието на сега съществуващият Митнически съюз между Русия, Беларус и Казахстан, и прерастването му в Евразийски съюз, както и разширяването му с присъединяването на Киргизстан, Таджикистан и Армения, ще създаде в тези държави условия за успешни инвестиции в онези сектори, които зависят от цената на енергоносителите. Инвеститорите ще бъдат стимулирани да влагат в тяхната преработка, което постепенно ще генерира нови работни места в тези страни и ще намали изтичането на население към Русия.

От друга страна, осезаемо по-ниските цени на руските енергоносители, в сравнение с цените в някои съседни държави, ще даде възможност за повишаване конкурентоспособността на индустриалните стоки, произвеждани от участничките в съюза, на пазарите на страни като Грузия, Турция и отчасти Иран - за Армения, китайски Синцзян, Афганистан и Узбекистан - за Киргизстан и Таджикистан.

Нито едно друго интеграционно обединение, освен Митническия съюз, не би могло да осигури на тези страни възможност да съхранят или възобновят индустриалния характер на своите икономики. Държавите-участнички в съюза стават привлекателни за реализацията на мащабни инвестиционни проекти, ориентирани към пазарите на съседните им страни. Примерът на Беларус показва, че членството на страната в Митническия съюз, в който участва и Русия, значително е повишило привлекателността и за реализацията на големи инвестиционни проекти, разчитащи на външни инвестиции. В редица случаи това създава възможност за радикална промяна на цялата геополитика на региона, в който е разположена Беларус. На подобни позитивни последици могат да разчитат и другите страни-членки на Митническия съюз.

Сред най-мащабните проекти в Беларус, станали възможно след създаването на Съюза, е строителството на първата АЕЦ в страната, както и стартът на изграждането на китайско-беларуски индустриален парк. Освен, че ще окаже положително въздействие върху развитието на националната икономика, Беларуската АЕЦ може да превърне страната във важен регионален износител на електроенергия (в края на 2013 президентът на Беларус и ръководството на Росатом намекнаха, че новата АЕЦ може да има повече от два енергоблока).

Аналогичен проект в Киргизстан е изграждането на верига от ВЕЦ-ове на няколко високопланински реки. В Таджикистан такъв проект е завършването на Рогунската ВЕЦ, както и строежът на още няколко водни електроцентрали. В Армения пък, подобен проект може да стане разширяването на АЕЦ Мецамор. И в трите случая става дума за превръщането на страните-участнички в Съюза в регионални енергийни "донори", което ще засили позитивния импулс за индустриалното им развитие чрез изравняване цените на енергоносителите с тези в Русия.

Както е известно, Митническият съюз стимулира превръщането на Беларус в транспортен хъб на цяла Източна Европа. В тази връзка през последните години в страната се реализира програма за изграждането на над 50 логистични центрове и се осъществява мащабна модернизация на жп мрежата. Предстои изграждането на високоскоростни жп линии към Москва, Варшава и Калининград. Аналогични проекти вероятно ще бъдат реализирани и в Армения (модернизацията на жп връзките с Русия, през Грузия, и с Иран), Киргизстан и Таджикистан.

След сключването на Митническия съюз между Русия, Беларус и Казахстан, стана възможна и реализацията на най-големия инвестиционен проект в Източна Европа - този за китайско-беларуския индустриален парк край столицата Минск. За нуждите на тази своеобразна свободна икономическа зона е отделена площ от 90 кв км. Очаква се, през следващите 15 години в в парка да бъдат инвестирани 30-35 млрд. долара за различни високотехнологични преработващи производство, и то въпреки кризата, от която Европа още не е излязла.

Очаква се Армения, Таджикистан и Киргизстан също да станат обект на интересите на най-различни групи на международния капитал. Днес е трудно да се прогнозира, какъв би могъл да е аналогичния проект за Армения, но е очевидно, че трябва да се използва потенциално евтината енергия на националната АЕЦ и достъпът до иранския пазар. Също както в рамките на Митническия съюз Беларус има шанс да се превърне в индустриално и икономическо ядро в прилежащата и част от Източна Европа, така и Армения може да опита да се превърне в индустриален център за прилежащата и част от Иран, а евентуални на Грузия и дори Турция. Във всеки случай, тази тема вече може да се дискутира, докато ако въпросните три държави бяха предпочели да се ориентират към друго интеграционно обединение, това щеше да е принципно невъзможно.

Разбира се, възможностите, които дава участието в Митническия съюз, не са безусловни. От тях може да се възползва само една силна национална държава. Съюзът не само създава условия за повишаване конкурентоспособността на националните производители, но изисква и дава възможност и за укрепването на всички институции на националната държава, тъй като едрият капитал (особено транснационалният) следва да бъде контролиран.

В рамките на Митническия съюз поне засега не се предвижда създаването на разполагащи с прекалено големи пълномощия наднационални политически органи, т.е. за разлика от ЕС например, това е съюз на национални държави, който усилва именно националните държави.

Нещо повече, стимулирането на възникването на силна и ефективна държава в страните-членки, оздравяването на местните общества от корупцията и решаването на ред други остри социални проблеми, най-вероятно ще е сред основните условия за членството им в Съюза (и основна задача на самия съюз в рамките на преходния период преди получаването на пълноценно членство). Можем да си представим, какво ще означава за геополитиката на региона, където са ръзположени страните-членки на Съюза, съвкупният ефект от индустриалния и инвестиционен тласък в развитието им в рамките на Митническия (а след това и в Евразийския) съюз и паралелното укрепване на държавността в тях.

Някои изводи

Очевидно е, че в обозримо бъдеще държавите от постсъветското пространство ще продължат да бъдат обект на едновременното въздействие на няколко конкуриращи се интеграционни проекти - "руският", "западният" и "китайският". При това "битката за умовете и сърцата" на активната част от населението ще се съпровожда от точкова икономическа експанзия и активна пропаганда в полза на една или друга стратегическа ориентация.

Обективно погледнато, руският интеграционен проект притежава редица сериозни предимства, но ако иска да му придаде необходимата логическа завършеност Москва би следвало да отговори на редица важни въпроси, включително за съотношението между икономическото и политическото измерения на интеграцията. Защото балансът между различните силови центрове не отменя необходимостта от избор на основните приоритети. В рамките на бъдещия Евразийски съюз тепърва предстои да се постигнат споразумения по редица ключови проблеми, например за разделението на труда, съобразно конкурентните предимства на всяка отделна държава.

Необходимостта по по-тясно икономическо взаимодействие предполага дискусията на такива деликатни въпроси, като унификацията на данъчната и индустриалната политика, а в перспектива - прехода към обща парично-кредитна политика и обща валута. Все още не е съвсем ясно, как ще бъде преодолян естественият пазарен егоизъм, съпротивата на влиятелни вътрешни икономически и политически групи, както и поетите въшнополитически ангажименти (включително и неформални).

Залогът единствено върху "икономическия прагматизъм" не изглежда съвместим с ефективната активност на бъдещото обединение. Догматичната привързаност към нормите и принципите на Световната търговска организация ще означава ръст на цените на много групи стоки и услуги, включително базови, което вече тревожи партньорите на Русия, да не говорим, че ще задълбочи зависимостта им от вноса. А това неизбежно ще влезе в противоречие с необходимостта да бъдат възстановени собствените производства и взаимодействието между тях в рамките на евразийския общ пазар.

Не по-малко важен впрочем, е бъдещият модел на социалните отношения в рамките на Евразийския съюз.

Напълно нормално е между участниците в едно интеграционно обединение да има разногласия по редица въпроси, важно е обаче да не се позволява те да се задълбочат. В този смисъл, добро решение на съществуващите проблеми би могло да стане придаването на политическо измерение на интеграционните процеси, както и съвместната политика в сферата на сигурността, което пък налага изграждането на обща политико-правна основа, включително на конкретни институции. Немаловажно значение ще има и формулирането на общи културни ориентири, което едва ли е възможно без наличието на ясна информационна политика и общи мирогледни ориентири.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}