24
Съб, Авг
4 New Articles

Кризата на американската външна политика

брой 2 2014
Typography

Развитието на събитията около кризата в Сирия показва, че в САЩ са си взели поука от случилото се в Ирак. Американците очевидно не искат то да се повтори. Именно тази активна съпротива "отдолу" накара администрацията на Обама, както и "ястребите" от двете фракции в Конгреса да се откажат от първоначалните си намерения за военен удар срещу режима в Дамаск. Преди всичко, стана ясно, че за американските конгресмени става все по-трудно или просто невъзможно да гласуват против собствените си избиратели. Така, един от тях обяви, че 97% от избирателите от неговия избирателен окръг са против каквато и да било военна намеса в Сирия. По данни на Gallup, в началото на септември 2013 36% от възрастните американци са подкрепяли подобна намеса, докато 51% са били против, а 13% са се колебаели. При това социолозите от Gallup посочват, че по правило американците са склонни да подкрепят военните интервенции на страната си, непосредствено след тяхното начало. Така, малко преди нахлуването в Ирак през 2003, 59% са подкрепяли военната намеса, а веднага след началото на военната операция делът им е нараснал до 76%. Впрочем, първоначалната подкрепа за войната в Афганистан беше още по-висока - 82% (като ведната след началото на военните действия тя скочи до 90%).

 

Този път обаче, ниското равнише на подкрепата за евентуална военна акция в Сирия просто отразяваше общата тенденция в страната. Според социолозите от Gallup, "повече от десет години след началото на конфликтите в Афганистан и Ирак, обществото е безкрайно уморено от тези войни". Отражение на тази промяна в обществените настроения стана и промяната на позицията на мнозина сенатори и конгресмени.

 

Промяната в американското обществено настроение

 

В коментар на "Ню Йорк Таймс" от началото на септември 2013 се анализира как този процес се е отразил на позицията на конгресмена-републиканец от Оклахома Томас Кол. Първоначално, този склонен на компромиси с изпълнителната власт ветеран в Конгреса, където е избиран шест пъти поред, е готов да подкрепи войнствената позиция на Обама. Собствените му избиратели обаче го принуждават да промени мнението си. Друг негов колега - Мик Малвани от Южна Каролина (също републиканец) твърди, че за цялото му досегашно пребиваване в Конгреса, нито един проблем не е провокирал толкова емоционална реакция сред избирателите като сирийския. Според него, от над хилядата телефонни обаждания и имейли, които е получил във връзка с възможната военна намеса в Сирия, само три са били в нейна подкрепа. Думите му се подкрепят от конгресмена от Мичиган Кендис Милър, която посочва, че докато е участвала в различни мероприятия, нямащи нищо общо с политиката, постоянно е била засипвана с искания да гласува против военната намеса.

 

Показателен в тази връзка е коментарът на "Ню Йорк Таймс", че дори в избирателния окръг на Томас Кол в югозападна Оклахома, който се смята за бастион на републиканците и където традиционно доминира милитаристичния дух (предвид наличието на голяма военновъздушна база с персонал от 23 хиляди души), е имало масови протести срещу военната намеса в Сирия. В крайна сметка, имено те карат Кол да коментира сирийската криза по следния начин: "Всъщност, става дума за гражданска война, за опосредстван сблъсък между регионалните сили и за религиозен конфликт. Съществува ли тук пряка заплаха за сигурността на САЩ? Трябва да признаем, че не".

 

В резултат от сходния натиск, на който са подложени и другите представители в Конгреса, стана очевидно, че мнозинството не само в доминираната от републиканците долна камара на американския парламент, а вероятно и в Сената, където демократите са повече, ще гласува против военния удар. Така, според прогнозите на "Вашингтон Поуст", 222 от общо 433-мата конгресмени са щели да гласуват твърдо против, 184 все още не са изяснили напълно позицията си и едва 24 подкрепят удара. В Сената, където демократите са мнозинство (54, срещу 46 републиканци), в навечерието на планираното гласуване, повечето от тях не бяха наясно с позицията си, при положение, че за да бъде подкрепен ударът срещу Сирия, за това трябваше да гласуват поне 60 сенатори.

 

Какво можеше да направи в подобна ситуация президентът Обама? Да започне войната въпреки позицията на законодателната власт? Едва ли някой би си представил подобно нещо. Както посочва в тази връзка ветеранът на американската журналистика Питър Бейкър в "Ню Йорк Таймс", подобно решение на Обама би го обрекло на тотална изолация и със сигурност би довело да опит за импийчмънт.

 

Според мен обаче, по-вероятно изглежда друго обяснение за решението на Обама да поиска предварително одобрение за действията си от Конгреса, а именно - да бъде легитимирано истинското намерине на президента да не предприема нищо в случай, че конгресмените реагират отрицателно (както се очакваше). Както подчертава "Уолстрийт джърнъл", предположението, че след като не е показал воля самостоятелно да вземе решение за удар срещу Сирия, президентът внезапно би проявил такава, нареждайки предприемането му въпреки позицията на Конгреса "граничи с фантазията". Всъщност, защо Обама въобще реши да лансира идеята за военна интервенция срещу режима в Дамаск? Можем да предположим, че го е направил под обединения натиск на военно-индустриалното, финансовото, саудитското и израелското лобита (които в общи линии съвпадат), без самият да е бил напълно убеден в правилността на тази идея.

 

В същото време обаче, в случилото се във Вашингтон по време на дискусията за евентуална военна намеса в Сирия има и друг ключов аспект (който се запазва и днес), проявил се с пълна сила през октомври 2013, във връзка със спирането на работата на държавната администрация и заплахата от дефолт по дълговите задължения на САЩ. Става дума за разцеплението на елитите в САЩ и резкия спад на авторитета както на законодателната, така и на изпълнителната власт в очите на американската нация.

 

Що се отнася до Обама, както посочва бившият съветник в администрацията на Клинтън Дейвид Роткопф, отказът на Конгреса да подкрепи предложения от Обама удар срещу Сирия, би се превърнал в катастрофа за президента. "Той би затвърдил представата за него като "куца патица", още в самото начало на втория му мандат - нещо, което не се е случвало в цялата най-нова история на САЩ - твърди Роткопф - Обама щеше да изглежда отчайващо слаб и едва ли щеше да може да постигне каквото и да било до края на мандата си". Бих предложил на читателите да си представят, как би приключила в такъв случай битката на Обама с републиканците относно бюджета, развихрила се само месец по-късно.
Между другото, по време на споровете по сирийската политика в Конгреса се оформи парадоксална коалиция между крайно десните републиканци от "Чаеното парти" и левите либерални демократи. И едните, и другите открито декларираха намерение да гласуват против военния удар.

 

Всичко това, взето заедно, накара известния американски журналист (и двукратен носител на наградата Пулицър) Дейвид Роуд, да подкрепи тезата на Чарлз Блоу, лансирана на страниците на "Ню Йорк Таймс", че в Америка е настъпила "ера на недоверието", като нацията е престанала да вярва и на президента, и на Конгреса. Според него, всичко е започнало с войната в Ирак, но "дългият списък с други полуистини смъкна общественото доверие към държавните институции до рекордно ниско равнище".

 

Следва да отбележим, че вътрешнополитическите събития от октомври и ноември 2013 само влошиха ситуацията. Провокираната от републиканците, под натиска на "Чаеното парти", криза със спиране работата на правителството и заплахата от дефолт на държавата рязко ерозираха доверието на американците и към техните законодатели, и към президента. По-късно, провалът на "знаковата" инициатива на Обама за гарантиране на безплатно медицинско осигуряване на американците удари още по-силно по имиджа на Конгреса. В резултат доверието към него падна до рекордните за САЩ 32%.

 

Още по-драматична е ситуацията, в която се намира Обама. Съдейки по всичко,  кумулативният ефект от очевидната "слабост на президента по сирийския въпрос" и скандалите около спиране работата на правителството, дефолта и закона за медицинските застраховки се оказва пагубен за популярността му. Във всеки случай, както посочва агенция Франс прес, "гафовете" по време на втория президентски мандат са му донесли рекордни ниски рейтинги и тотално са ерозирали доверието към него на американската нация. Така, социологическата анкета на телевизия NBC и "Уолстрийт джърнъл" от 1 ноември 2013 показа, че действията на Обама се одобряват от 42% от избирателите. Седмица по-късно, подобна анкета на агенция Pew му даде 41% одобрение, а в проведението на 13 ноември традиционно проучване на университета Куинипиак показа, че това одобрение е паднало до 39%. Впрочем, в същото проучване участниците за първи път изразяват мнение, че Обама е "ненадежден" и "нечестен".

 

Както посочва Дейвид Роуд, първият провал в управлението на Обама е свързан с противоречията в прокарваната от него политика. По редица въпроси, касаещи войната с тероризма, той нарушава собствените си обещания или заема непоследователна позиция. Въпреки това, президентът поиска от американците да му се доверят по сирийския въпрос, което те закономерно отказаха на направят.

 

На първо място, възниква въпросът за близкоизточната политика на САЩ, като цяло. Доскоро Обама твърдеше, че американците трябва да се изтеглят от този регион и в тази връзка обяви "завой към Азия" - региона, който според него е несравнимо по-важен за икономическото бъдеще на Съединените щати. Тъкмо поради това - обяви той - трябва да се изтеглим от Ирак и Афганистан и никога вече да не се връщаме там. В течение на две години същото се твърдеше и за Сирия. Внезапно обаче, президентът обяви, че намесата в тази страна е станала "жизненоважна" за Америка. Въпросът е, защо?

 

Според Роуд, сред "най-удивителните" от американска гледна точка събития е фактът, че въпреки мощната подкрепа за удара срещу Сирия от страна на изглеждащото доскоро всемогъщо израелско лоби, дори то не можа да пречупи нежеланието на конгресмените да започнат нова война, като това се отнася и до консервативното крило на републиканците, което досега винаги подкрепяше активно Израел.

 

Що се отнася до Обама, недоверието към него от страна на десницата не е нещо ново. Всъщност, консерваторите никога на са му вярвали. Това, което реално заплашва президента обаче, е липсата на доверие от страна на собствената му либерална база. От преизбирането му насам, либералите буквално тикат в очите на Обама все по-дълъг списък от неизпълнени обещания. Те, в частност, посочват, че е предприел само слаб (а на практика никакъв) опит да закрие американската военна база и затвора в Гуантанамо (макар в речта си през януари 2014 отново да обеща да го стори).

 

Освен това той настояваше за продължаването на тайните удари с безпилотни летателни апарати (в частност, в Пакистан и Йемен, където това води до многобройни жертви сред гражданското население, по данни на Амнести интернешънъл" и "Хюман райтс уотч" ) и твърдо подкрепяше разкритата от Едуард Сноудън мрежа за глобално следене на граждани на САЩ и други държави, включително водещи политици във Франция, Германия, Бразилия, Мексико и т.н.

 

В резултат от това човекът, който (както се надяваха либералите) трябваше да върне в рамките на закона войната с тероризма, продължи незаконната практика на Джордж Буш-младши. В същото време, след като посвети по-голямата част от управленските си мандати за да разшири правомощията на Белия дом, Обама внезапно реши да се обърне към Конгреса с молба да подкрепи решението му за военен удар срещу Сирия.

 

Роуд посочва, че подобно недоверие към президента Обама изпитват и извън САЩ. Европейците, които очакваха реални резултати от обещаните от Вашингтон антитерористични мерки, от гледна точка на гарантирането на собствената им сигурност, днес са по-скоро разочаровани. Скандалните разкрития на Сноудън пък имаха направо катастрофални последици за имиджа н САЩ - оказа се, че Американската агенция за сигурност е шпионирала чуждестранни лидери по целия свят, от Германия до Мексико, декларирайки при това, че въобще не се занимава с подобна дейност.

 

Не по-малко критично коментира създалата се ситуация на страниците на "Ню Йорк Таймс" друг известен журналист Рос Даутхет, чиято статия започва с думите "Дами и господа, добре дошли на провала на американската външна политика". Според него: "Още от самото начало беше очевидно, че Обама не разполага с добър ход в сирийската гражданска война. Въпреки това, той успя да постави и Конгреса в същата губеща позиция. Защото, ако трябваше да гласуват за нанасянето на военен удар срещу Сирия, Конгресът и Сенатът щяха да бъдат принудени да избират между две еднакво катастрофални решения: или да подкрепят косвената война между многото противопоставящи се играчи в този конфликт, т.е. предприемайки нещо, на което самата президентска администрация не може да намери подходящо оправдание, или пък да гласуват така, че да сложат край на кариерата на сегашния президент, като незаслужаващ доверие играч на световната сцена".

 

Любопитно е, че по аналогичен начин оценяват провала на външната политика на САЩ

 

не само либералите от "Ню Йорк Таймс", но и неоконсерваторите от "Уолстрийт джърнъл". Така, според известния "ястреб" Норман Подхорец, който цитира "авторитетния експерт в сферата на международнатга политика" Конрад Блек, "нито при разпадането на на Съветския съюз през 1991, нито преди падането на Франция през 1940, сме наблюдавали толкова бърза ерозия на световното влияние, каквото виждаме днес в случая със САЩ".

 

Факторът Путин

 

Междувременно обаче се случи още нещо, което за Запада и особено за Вашингтон изглеждаше като осъществен наяве кошмар: на фона на външнополитическия провал на САЩ, демонизираният от Вашингтон руски лидер Владимир Путин неочаквано се оказа в центъра на световната политика. Възприетият от него на срещата на върха на Г-20 в Санкт Петербург подход към разиграващия ролята на "обиден" Барак Обама и осъщественият по време на разговора между двамата brainstorm, доведоха до драматичен обрат на цялата световна политика - от пряка заплаха за "Голяма война" в Близкия Изток с катастрофални последици за планетата, към политическо решение на проблемите със сирийското химическо оръжие, което накара мнозина да заговорят за "възраждане на класическата дипломация", базираща се на нормите на международното право, като предпочитан вариант за решаване на сложните конфликти. Всичко останало беше технически проблем.

 

В резултат от това, в ролята на звезда на световната политика (най-малкото временно и ситуационно), вместо традиционно претендиращия за нея носител на Нобеловата награда за мир Барак Обама, неочаквано се оказа Владимир Путин. Първи признаха това не други, а американските консерватори. Така, известният дясноориентиран американски блогър Матю Драдж го обяви (ни повече, ни по-малко) за "лидер на свободния свят". Впрочем, позитивни коментари за руския президент се появиха и в такива влиятелни медии, като списание "Форийн Афеърс", издавано от американския Съвет по външна политика. Това се обяснява с простия факт, че Путин се оказа от една и съща страна на барикадата с мнозинството американци - противници на намесата на САЩ в сирийската война.

 

Както посочи през септември 2013 преподавателят в Харвардския университет Саймън Сараджан, "основната причина за бума на позитивните коментари за позицията на Русия е последователността, проницателността и ефективността, демонстрирани от Путин при решаването на такива проблеми като сирийската война или случая Сноудън, в сравнение със западните му партньори. Въпреки натиска на Вашингтон, той не промени позицията си, а както посочват социологичните анкети, тя е много по-близка до позицията на американското общество, отколкото тази на Обама по отношение на съпротивата срещу въвличането на САЩ в една чужда гражданска война".

 

Според икономиста Клифърд Гади от Института Брукингс, случилото се показва, колко сложна политическа фигура е Путин. "Той е може би най-сериозния противник, с който се е сблъсквала Америка от много време насам - твърди Гади - той е умен и безпринципен и отлично използва слабостите и грешките на хората в играта си срещу тях, т.е. използва уменията, придобити по време на работата му в КГБ".

 

В тази връзка агенция Асошиейтед прес (АР) посочва друга характерна черта на руския президент, неочаквано спечелила му симпатиите на мнозина в САЩ - неговият консерватизъм - както социалния (подкрепата за Руската православна църква и отказът да се заиграва с правата на сексуалните малцинства) така и финансовия (стремежът към балансиран бюджет, ниски данъци и т.н.). Според агенцията, това прави Путин по-привлекателен в очите на някои консервативни американци, отколкото собствения им президент.

 

"Това, което американските десни говорят за Путин, е породено най-вече от противопоставянето им на Обама - твърди Гади - те мразят Обама, не понасят външната му политики и неговите експерти в сферата на сигурността като Сюзън Райс (съветник на президента по националната сигурност) и Саманта Пауърс (постоянен представител на САЩ в ООН) и т.н. Затова, когато Путин пое ролята на неоспорим лидер на опозицията срещу планираната от Обама военна интервенция срещу Сирия, той неочаквано започна да изглежда по-симпатичен на десницата във Вашингтон".

 

"Всъщност Путин не спаси Обама, а го смачка" - отбелязва с неприкрито злорадство Ли Смит в консервативния ежедневник "Уикли Стандарт". Друг фактор за тази подкрепа е рамото, което Путин даде на закона, ограничаващ правата на хомосексуалните в Русия. Както посочва Гади, американските десни смятат, че Путин е иззел от САЩ лидерските позиции в сферата на външната политика, докато екипът на Обама е поставил ударение върху прокарването на ценности, към които десницата изпитва абсолютно отвращение, като правата на сексуалните малцинства например. "Ето защо, в стремежа си да провокират Обама, те му противопоставят Путин с неговия имидж на "доброто момче".

 

Независимо какво точно се крие зад това, смятат от агенция АР, в днешният свят имиджът на Путин като "твърд" лидер е достатъчно уникален, особено в сравнение с "мекотелия" стил на ръководство на Обама, Камерън, Оланд или Меркел. "Днес всички се нуждаят от лидерство - признава сътрудникът на Института Брукингс и автор на книгата "Путин - силният човек в Кремъл" Фиона Хил - а в това отношение Путин има предимство".

 

Аналогични оценки се съдържат и в аналитичната статия на Reuters, озаглавена "Как Путин открадна отговора на Белия дом на Сирия". В нея се цитира признанието на редактора на дясното списание "Ню Рипъблик" Джулия Йофе: "В тази катастрофа на забавен каданс се очертават двама чисти победители. И това не са Обама или Кери. Това са Асад и Путин". В края на октомври 2013 лондонският "Дейли Телеграф" пък посочи, че сега "западните лидери ще трябва да се примирят с това, че Асад печели и контролира ситуацията...  В дългосрочна перспектива, от по-голям интерес за Запада е да има стабилна Сирия, пък макар и управлявана от Асад, отколкото неуправляема квазидържава, в която ще процъфтяват ислямистките терористични ядра".

 

Тоест, случилото се говори не просто за наличието на дълбоки противоречия, а и за истинска криза на американската външна политика (съпътствана при това и от вътрешна криза, разразила се особено силно през октомври 2013, когато демократите, републиканците и Белият дом се конфронтираха по бюджетно-финансовите въпроси, което породи у американците още по-голямо възмущение от действията на Конгреса и президента, отколкото провала им по сирийския въпрос).

 

Истината е, че по отношение на Сирия, външната политика на Вашингтон, наистина беше "препъната" от Путин. Което беше прието там много нееднозначно, като злорадството на противниците от десницата на Обама се съпровождаше с болезнената реакция на по-голямата част от елита и обществото, т.е. на тези американци, които бяха свикнали (особено след 1991) да смятат страната си за единствен и незаменим световен лидер, а Русия - за победена страна, с която, по принцип, може и да не се съобразяват. В този смисъл, най-болезненият удар по самолюбието на американците беше нанесен не толкова от факта, че Путин им е отнел поредния военно-политически триумф в Близкия Изток, колкото че този удар им е нанесен от такъв "маргинален" (за какъвто го смятаха някои във Вашингтон) лидер.

 

Самият Путин, който е достатъчно опитен политик, беше наясно с това и съвсем преднамерено нанесе още един удар в най-уязвимото място на "американската душа", декларирайки в своята много професионално написана статия в "Ню Йорк Таймс", че Русия не признава изключителността на Америка. Тоест, ударът бе нанесен по фундаменталния принцип на американската политика, около който се гради възпитанието на поколения граждани на САЩ. При това той беше нанесен в момент, когато, под влияние на провалите в Ирак и Афганистан и, най-вече, на задълбочаващата се финансово-икономическа криза и очевидната загуба на лидерските позиции на САЩ в света, самият американски елит и обикновените американци на практика започнаха да стигат до същия извод.

 

Както се посочва в обзора на BBC, първоначалната реакция на американския политически елит - и на консерваторите, и на либералите, беше да разкритикуват текста на Путин. Първи усетиха, че бъркат обаче именно консерваторите, осъзнавайки, че в статията си руският президент не казва нищо по-различно от това, което вече е заявявал и самият Обама. Така, на сайта на консервативното издание "Америкън Спектейтър", Джeймс Пиърсън коментира, че Путин буквално е повторил това, което американските либерали и левичари (т.е. средите от които произлиза и Обама) говорят още от началото на 60-те години насам.

 

"Вече сме чували лансираните от г-н Путин принципи - посочва Пиърсън - всъщност те са ключови принципи на американските либерали, които от десетилетия насам твърдят, че САЩ не трябва да използва сила без санкцията на ООН, че не бива да се месим в гражданските войни в чужбина, както и, че идеята за американската изключителност е мит, предназначен да прикрива престъпленията против жените и всевъзможните малцинства в самата Америка и против бедните и потиснатите по света". Според Пиърсън, "днес във всеки голям американски университет се преподава мултикултурализъм и американистика и системно се атакува концепцията за американската изключителност, която се тълкува като проява на национална надменност".

 

Авторът продължава: "Представата, че Америка е изключителна държава се заражда скоро след Революцията, когато хората от поколението на "бащите-основатели" стигат до извода, че САЩ са първата държава, основаваща се на универсалните принципи на свободата и равенството. Тоест, те бяха "първата нова държава" и образец за подражание. В днешните университетски кампуси на Америка обаче, тази представа бива заклеймявана като фикция, тъй като, въпреки използваната от нея реторика, нейната управляваща класа е поощрявала робовладелството, расовите и националните предразсъдъци. Академичната общност концентрира усилията си за систематичното развенчаване на идеала за американската изключителност, тъй като смята, че той оправдава привилегиите на белия човек и използването на американската мощ в чужбина... Това са основните принципи на либералите и левите от времето на Виетнамската война насам".

 

Тоест, заключава Пиърсън, излиза, че критикувайки лансираните от Путин принципи, американските либерали предават своите собствени. На практика, към същата гледна точка се придържат и най-известните американски консерватори и идеолози на десницата. Така, Пат Бюкенън обяви, че Путин е попаднал "право в целта", тъй като е апелирал към онази част от американците, на която разчита и Обама. На свой ред, в статията си на сайта PJmedia Ендрю Клейтън директно твърди, че Путин и Обама споделят едни и същи идеи.

 

Впрочем, в американските медии могат да се открият и противоположни мнения. Така в статията на Пеги Нунън в "Уолстрийт джърнъл" се цитира мнението на известен външнополитически експерт, според който самият Путин би предпочел да си има работа с някой като Ричард Никсън, т.е. с "американски президент, с който би могъл да води истински преговори, с твърд играч, с който би могъл да обсъжда геополитиката и интересите на своята страна и заедно с който би могъл да намери решение на проблемите. Вместо това обаче, той е принуден да се задоволи с Обама, този зациклен върху самия себе си "харизматичен" лидер, който не вижда разлика между шоу-бизнеса и стратегията и е склонен да досажда на събеседниците си със своите морални прозрения".

 

При всички случаи, станахме свидетели на уникална ситуация, когато по съвършенно различни ценностни и политически причини, мнозина десни, леви и либерали в САЩ се оказаха обединени от пълното неприемане не просто на очакваната сирийска авантюра, а и на основната линия на цялата външна и военна политика на Вашингтон през последните десетилетия - политиката на интервенционизма и натрапването на цялото човечество на интересите на едрия американски капитал и военно-индустриалния комплекс. Между другото, за огромната опасност, която представляват последните както за самата Америка, така и за целия свят, предупреждават още в средата на ХХ век такива авторитетни фигури като президентът Дуайт Айзенхауер и сенаторът Уйлям Фулбрайт.

 

Нов изолационизъм?

 

Уникалният характер на ситуацията се прояви и в това, че под влияние на "сирийския синдром" в дневния ред на националната дискусия в САЩ се върна философията на изолационизма, която изглеждаше отдавна запратена в историята и през последните десетилетия се споделяше единствено от маргинална група консерватори, обединени предимно около либертарианския по идеологията си Институт Катон.

 

Както посочват американските медии, очевидното нежелание на президента и Конгреса да затънат в поредното блато в чужбина е отражение на отдавна формиралата се позиция на мнозинството американци. Двете, проведени през септември 2013, национални социологически проучвания показаха, че независимо от всички приказки за "американското лидерство" и уж възложената от Бог на САЩ отговорност за съдбата на останалото човечество, повечето граждани на страната са склонни да отстъпят тази "чест" на други държави, а в конкретния случай със Сирия - на Русия и Путин.

 

Така, според данните от въпросните проучвания, публикувани във "Вашингтон Поуст", само 34% от американците смятат, че САЩ трябва да играят водеща роля в разрешаването на международните конфликти, а 72% се обявяват против усилията на своето правителство да сваля лидери на други държави, без оглед на това, дали го заслужават, или не. Както твърдят, авторите на статията във "Вашингтон Поуст" Арън Блейк и Син Съливан, днес американците се обявяват дори още по-решително против военните намеси на своята страна в чужбина, отколкото в разгара на протестите срещу войните в Афганистан и Ирак. При това американските коментатори посочват, че "лидерът на свободния свят" не се е сблъсквал с подобни изолационистки настроения от 30-те година на миналия век насам. Както е известно, след края на Втората световна война, тези настроения биват изместени от убеждението, че САЩ имат мисията да бъдат единствения защитник на световния ред, отговарящ на собствените им интереси.

 

В течение на десетилетия (ако не и столетия) американците следват натрапчивите си идеи за глобално лидерство под лозунга за налагане на собствения им демократичен модел на останалото човечество. Затова е много показателно, че днес от това са склонни да се откажат дори републиканците. Така, по данни на Би Би Си, ако по времето на Буш-младши 60% от активистите на Републиканската партия са смятали, че Америка трябва да наложи демокрацията в света, днес така мислят само 19%.

 

Много показателна в тази връзка е статията на Патрик Смит в списание "Салон". Според него, американците трябва да се надяват, че "плановете на Белия дом, който управлява "държавата-парий" САЩ, за военна намеса в Сирия окончателно са забравени, защото въпреки, че това би означавало дипломатическо поражение на Вашингтон, то би спасила Америка от нова интервенция, целяща да се извлече максимума от всеки петролен кладенец в Близкия Изток".

 

Според Смит, днес "САЩ имат шанса най-сетне да сложат край на старата си маниакална претенция за световно лидерство, която няма никакви исторически основания, нито разумно обяснение, да не говорим, че не съответства на сегашните реалности. Подобни шансове не се появяват често, затова нека се възползваме от тях и да премахнем от външната си политика елемента на натрапчива ирационалност, довела до гибелта на милиони хора по време на т.нар. "американски век" и непрекъснато напомняща, колко е опасна и за света, и за самите Съединени щати".

 

Според други американски анализатори, освен САЩ, все още има и други, интервенционистки настроени държави, демонстриращи нарастваща готовност да се намесват в такива точки на света, които Америка би трябвало да избягва. В тази връзка, Сюзън Къски, от "Уик" дава за пример Франция, която се е оказала в авангарда на интервенцията в Либия, след това и в Мали, а днес е най-активния привърженик на военни действия срещу Сирия. Тя смята, че САЩ трябва да дадат възможност на подобни държави да вършат "мръсната работа", ако действително го искат. Самите американци обаче са безкрайно уморени от това.

 

Темата за геополитическата "умора" на САЩ, проявила се във връзка със сирийския конфликт, се анализира подробно в ключовата статия на Хауърд Лафранчи, появила се в "Крисчън сайънс монитър" в края на септември 2013. Според нейния автор, "след десетилетието на войни в Близкия Изток и мюсюлманския свят, и след "голямата рецесия" (т.е. финансовата криза от 2008 - б.р.), изтощила САЩ икономически и психологически, американците са все по-склонни да забравят за останалия свят, като делът на онези от тях, които искат страната им да избягва сериозни ангажименти в световната политика достига 70%". Що се отнася да Обама, подчертава Лафранчи, социологическите анкети, направени по време на десетдневната му кампания за популяризиране на идеята да бъде "наказана" Сирия, са показали наличието на по-голяма обществена съпротива, отколкото при всички непопулярни интервенционистки инициативи през последните десетилетия. Нещо повеече, анкетите сочат, че най-младите американци са и най-негативно настроени към ангажирането на страната им с глобалните проблеми, което показва, че тази тенденция ще влияе върху ролята на Америка в света и в бъдеще.

 

Впрочем, както отбелязва Лафранчи, макар че редица експерти и анализатори прогнозират появата на нов изолационизъм, други смятат, че дори това да се случи, няма да е скоро. И либертарианците, и "прогресивните интернационалисти" твърдят в един глас, че след войните в Афганистани Ирак, които струваха на САЩ много кръв и пари (макар, че жертвите и загубите на въпросните две държави са многократно по-големи), американците решително са обърнали гръб на интервенционизма. Разбира се, това не означава автоматично, че те подкрепят самоизолацията на страната от останалия свят. Според Лафранчи: "Те биха искали Америка да продължи да си взаимодейства със света, но да не действа едностранно. Онова, което ги отвращава, е образът на Америка, готова да се заеме с решаването на всеки проблем в света, особено ако това включва и военна намеса".

 

Днес американците се опасяват от използването на сила. Те искат да се съсредоточат върху собствените си проблеми в собствената си страна, твърди анализаторът на Pew Research Center Адрю Коут като цитира данни на центъра от юли 2013, според които 46% от американците предпочитат САЩ да се занимават само със своите проблеми и да оставят другите държави да се развиват така, както искат, без да им се месят". Все пак, онези, които не споделят тази гледна точка, продължават да са мнозинство (50%). В същото време обаче, Pew Research Center и други социологически агенции фиксират спад с 15%  (в сравнение с върховия показател от 11 септември 2001) в броя на тези, които подкрепят ангажирането на САЩ в световните дела.

 

Заслужава внимание и тезата на Лафранчи, че една от причините преобладаващото настроение в днешна Америка да се асоциира с изолационизма е историята на страната и, в частност,  периодът след Първата световна война, когато изолационизмът в САЩ достига зенита си. През 20-те и 30-те години на ХХ век американската антипатия към ужасите на войната и опасенията от непрекъснатата политическа конфронтация в Европа укрепват настроенията за ненамеса.

 

Според някои историци, сравнението между сегашните събития в Близкия Изток и това, което се случва в Европа преди около век, се превръща в своеобразен катализатор за онези американци, които искат "армията да не напуска САЩ". Така, известният американски военен експерт Кристофър Никълс подчертава, че "през 20-те и 30-те години американците изпитват силна умора, затова неясните, трудни за разбиране и изглеждащи нерешими проблеми в Европа само усилват обществените настроения, че Америка няма смисъл отново да се намесва в случващото се на Стария континент".

 

Според него, днешните паралели с Близкия Изток, особено след войните в Ирак и Афганистан, са очевидни. Този опит само укрепва убеждението, че интервенцията не е начин за решаване на американските проблеми. И тогава, и сега е налице силен импулс "да не се намесваме в чужбина при положение, че имаме толкова проблеми за решаване вкъщи". Никълс посочва и друго сходство между ерата на изолационизма след Първата световна война и сегашната епоха: и в двата случай "радикалните политици от неинтервенционисткия лагер - от консервативните "традиционалисти" в сферата на външната политика до борците за мир, формират парадоксален алианс против намесата на САЩ в конфликти извън техните граници".

 

Така например, либертарианецът сенатор Ренд Пол (републиканец от Кентъки) и любимецът на "Чаеното парти" сенатор Тед Круз (републиканец от Тексас) се обявиха против намесата на САЩ в Сирия, използвайки реторика, сходна с тази на левия сенатор Бърни Сандърс (независим от щата Вермонт), активистите на антивоенната група "Коуд Пинк" или на бившия конгресмен Денис Кусиниц, обявил се навремето против американската военна намеса в Либия.

 

"Дяволът присъства и от двете страни на фронтовата линия в Сирия и не виждам никакъв ясно изразен американски интерес, който да оправдае участието на САЩ в тази гражданска война" - посочва сенатор Пол. На свой ред, колегата му Круз твърди, че "не е работа на американската армия да действа като полицай и да контролира спазването на международните норми за химическото оръжие".  Според сенатор Сандърс пък, "американската нация споделя загрижеността на президента по отношение на химическото оръжие в Сирия, но огромното мнозинство от нея иска този въпрос да бъде решен с дипломатически средства, а не чрез едностранни военни действия".

 

В тази връзка коментарът на Кристофър Никълс е: "Виждаме, че двата крайни полюса на американската левица и десница са се обединили против намесата в Сирия, също както навремето, т.е. през 30-те години на ХХ век, пацифистите и изолационистите се сближават в стремежа да се противопоставят на намесата в международните конфликти и дори да работят за всеобщо разоръжаване". В края на 40-те години, посочва той, в САЩ се разгарят бурни дебати относно степента на участие на страната в следвоенното устройство на света. По онова време един лидерите на движението за "ненамеса" е влиятелният сенатор от Охайо Робърт Тафт, станал известен като "господин Републиканец". Тафт яростно се противопоставя срещу участието на САЩ в току що формирания блок НАТО, който, според него, неминуемо ще въвлече страната му в изпълнението на полицейски функции в света и ще съдейства за формирането на класа от "професионални милитаристи". Вместо това, той призовава САЩ да се ограничат с отбраната на "крепостта Америка".

 

Според Лафранчи, сравнението между линията, прокарвана от Тафт, с днешните процеси в САЩ и света, е "коректно само отчасти", тъй като за всички е ясно, че визията за Америка, изолирала се от останалия свят, днес вече няма как да се реализира. Въпреки това, очевидно сме свидетели на възхода на един "нов изолационизъм", който от една страна се корени в печалния опит от провала в двете близкоизточни войни и съмнителните от морална гледна точка аргументи за продължаване на американските военни намеси в чужбина, а от друга - признава необходимостта от глобално взаимодействие, особено с цел стимулиране на световната търговия (от което отчаяно се нуждае в момента най-вече икономиката на САЩ).

 

"Това, което виждаме днес, е нещо подобно на изолационизъм, но не в мащабите от 20-те и 30-те години на ХХ век - смята Джеймс Меерник от Университета на Северен Тексас - подобно нещо вече не е възможно за днешните Съединени щати" Според него, глобализираната икономика, търговските отношения на САЩ с останалия свят и признанието, че все повече проблеми (от тероризма до климатичните промени) имат международно измерение, означава, че "американците са наясно, че вече не можем просто да хлопнем вратата и да забравим за останалия свят".

 

В същото време, опитът от войните в Ирак и Афганистан, както и от намесата в Либия (която първоначално беше приета от обикновените американци като успех, докато местните ислямисти не щурмуваха посолството на САЩ и не убиха посланика им), рязко влоши отношението на американското обществено мнение към евентуални нови военни ангажименти в чужбина, особено в гражданските войни в Близкия Изток. Меерник подчертава, че убийството в Бенгази на посланик Кристофър Стивънс, който заради ключовата си роля в свалянето на Муамар Кадафи се смяташе за герой от промериканската либийска опозиция, "постави в центъра на вниманието огромното разочарование, обзело американците, като цяло, във връзка с нашите военни намеси в Близкия Изток, усилвайки съмненията относно това, кои все пак са "добрите" в региона и, дали американските действия ерозират позициите на Ал Кайда или, напротив, ги укрепват".

 

В тази връзка, особено показателно е отношението към идеята за "новия изолационизъм" на принадлежащите към поколението на т.нар. "милениълс" (т.е. младите американци, родени в края на миналия век, които днес на на възраст между 18 и 29 години). Данните сочат, че сред тях настроенията срещу ангажирането на САЩ в световните проблеми са доста по-силни, отколкото сред американците, като цяло.

 

Както посочва Стивън Кул от Университета на Мериленд, "в течение на дълги десетилетия около 2/3 от американците смятаха, че САЩ трябва да играят активна роля в световната политика, въпреки че кривата на успехите им беше по-скоро низходяща. Напоследък обаче, нараства загрижеността им, че Америка прекалено се е отдалечила от своите граници, особено в Близкия Изток, където нашето присъствие беше очевидно неефективно и повече от всичко провокира обратна негативна реакция".

 

Проведеното през миналата 2013 проучване на Чикагския съвет по международни отношения показа, че над половината (52%) от американците на възраст между 18 и 29 години предпочитат страната им "въобще да не се меси" в световните дела. От друга страна, 38% от всички анкетирани смятат, че САЩ би трябвало да участват, "но не и да играят активна и водеща роля в тях". Според Кул, тези 38% на привържениците на пасивното поведение на САЩ в световната политика са най-високия показател от седемдесет години насам.

 

В края на краищата, твърди Лафранчи, очевидното нежелание на т.нар. "милениълс" страната им да се бърка в работите на другите държави е съвсем обяснимо. Еспертите посочват, че тези млади хора са израснали в обстановка, когато Америка е била подложена на терористични атаки и е реагирала на тях, започвайки поредица от войни. Силна роля върху формирането на мирогледа им изигра и "голямата ресеция", довела до проточили се с години политически сблъсъци във връзка с бюджетния дефицит и нарастващия държавен дълг, заслуга са които имаха и огромните разходи за военни операции в чужбина.

 

За младите американци глобалният финансов крах не е някаква абстракция. Той продължава да е реална опасност, поради слабото търсене на работна ръка и понижаващото се жизнена равнище на много американци. Тези фактори, наред с твърдата им увереност за безполезността от използване на военната мощ на страната в чужбина, обясняват донякъде "затварянето в себе си" (т.е. концентрирането на вниманието към вътрешните проблеми на Америка), след взрива на интервенционистките емоции в стнаната, като естествена реакция на събитията от 11 септември 2001.

 

Следва да добавим също, че младото поколение американци възприе изключително болезнено отношението на американската държава към редовите военни, участвали във войните през първото десетилетие на ХХІ век. Въпреки всички обещания и цялата квазипатриотична демогагия на политиците, агитиращи младите хора да участват в тези войни, мнозина завърнали се от фронтовете, се сблъскват с безработица, бедност и болести, а инвалидите от войните - и с липсата на адекватна медицинска помощ. Тоест, с равнодушието на държавата и обществото към техните проблеми.

 

"Ние действително можахме да окажем ограничено влияние върху развитието на държавите, станали обект на нашата военна намеса, но то бе съвсем краткотрайно - посочва в тази връзка един от представителите на поколението на "милениълс" Даниел Оливарес от Бостънския университет - Обръщайки се към миналото, виждаме какво ставаше, когато изпращахме свои войски в други държави и се опитвахме да ги убедим да живеят като нас. Това никога не се случваше".

 

Както посочва Лафранчи, подобни прагматични изводи относно неефективността на американските военни намеси в чужбина (и особено в Близкия Изток) са безкрайно далеч от сантиментите относно американската изключителност и наличието на специални морални ангажимента на Америка към света, които можем да открием в повечето речи на Обама, включително в тези за необходимостта от военен удар срещу Сирия. Той например твърдеше, че "САЩ трябва да действат за да попречат на злото по света, защото именно това ни прави изключителни". Впрочем, именно тези внушения накараха руския му колега Путин да реагира на страниците на "Ню Йорк Таймс" с думите: "много е опасно да провокираш хората да се смятат за изключителни, независимо по какви мотиви го правиш".

 

Мнозина пък смятат, че подобни, лишени от реално основание, отправки към "особената роля" на САЩ в света все повече отчуждават американците от техните политически лидери, тъй като те категорично отхвърлят едностранните действия на САЩ. "Ако изключителността е оправдание за военна интервенция, това автоматично обезмисля всички цели на многостранната политика - посочва Кристофър Никъл от Орегонския университет - призивите за действие, основаващи се на американската уникалност, са несъвместими с общите усилия в рамките на международната общност и именно това най-много обърква и дразни обикновените американци".

 

Както самият Обама можа да се убеди, призивите му дори за "скромни усилия" по организирането на военна намеса в Сирия се сблъскаха с непробиваемата стена от скептицизъм на американското общество. Както посочват редица известни историци като Ендрю Басевич от Бостънския университет, тази стена се изгражда в течение на повече от три десетилетия на непрекъснати американски военни интервенции в Близкия Изток - от Рейгън, изпратил морските пехотинци в Бейрут, до Обама, който реши да изпрати (макар и временно) допълнителни части в Афганистан. Според него, през този период нито една от целите, които САЩ са преследвали с тези намеси, не е била постигната.

 

Басевич, който между другото е автор на излезлия наскоро бестселър "Границите на мощта: краят на американската изключителност", на практика, повтаря извода на средния американец, че интервенциите в Близкия Изток "не са сработили", като посочва, че "военните експедиции" на САЩ в региона не са го направили нито по-стабилен, нито по-демократичен, нито пък са укрепили авторитета на Америка в очите на мюсюлманския свят".

 

В същото време, в статията си в "Крисчън сайънс монитър" Хауърд Лафранчи съвсем правилно акцентира върху това, че след като американците са стигнали до извода, че вече не искат страната им да играе ролята на "световен полицай", това не означава, че биха искали САЩ да се изолират от останалия свят. Както посочва споменатият по-горе Стивън Кул от Университета на Мериленд (съавтор на книгата "Митът за новия изолационизъм"), една от причините сегашните настроения в САЩ да бъдат определяни като "изолационизъм" е, че в социологическите проучвания на общественото мнение на анкетираните се е предлагало да избират между само две опции: изолационизъм или интервенционизъм, макар че, както смята той, повечето американци искат страната да избере друг, трети път на развитие.

 

Според Кул: "Социолозите са склонни да смятат, че общественото мнение се развива линейно, между "да" и "не", позитивното и негативното, или, в конкретния случай, между изолационализма и интервенционизма. Но ако замените тази права линия с триъгълник, ще получите по-различен резултат". Той смята, че ако на американците бъде предложено да избират между триада от опции, включваща едностранно ангажиране на САЩ извън границите на страната, неангажиране или пък ангажиране, осъществено съвместно с международната общност, предпочитанията към изолационизма няма да са толкова силни.

 

Така, в една анкета на Gallup от 2011 на американците се предлагат четири варианта за отговор на въпроса, каква би следвало да е ролята на страната им света: никаква, много скромна, голяма, но не лидерска, и лидерска. Само 16% смятат, че САЩ трябва да бъдат световен лидер, още по-малко обаче (7%) са тези които твърдят, че те не трябва да играят никаква роля в света. Изводът на Кул е, че хората все по-малко подкрепят ангажирането на Америка във военни конфрикти в чужбина, свидетели на което са през последното десетилетие, тъй като смятат подобно поведение за "прекалено едностранно". Голямото мнозинство от тях подкрепят това ангажиране да става в по-тясно сътрудничество с другите държави.

 

Според Стивън Кул, в началото на септември 2013 Обама много трудно би могъл да убеди мнозинството американци да подкрепят военна намеса в Близкия Изток, особено при липсата на пряка заплаха за страната им, каквато е ситуацията след 11 септември 2001 например. Той обаче смята, че ако днес президентът може да докаже, че светът би подкрепил подобен удар срещу Сирия, а самата операция би имала многонационален характер, обществото, въпреки че принципно е против военните намеси, вероятно би подкрепило такъв курс.

 

Следва да подчертаем обаче, че за разлика от ситуацията след 11 септември, днес светът отдавна не подкрепя Америка, тъй като е уморен от нейните безрезултатни и кървави операции не по-малко, отколкото самите американци. Що се отнася до участието в тях, като изключим феодалните монархии от Персийския залив и, донякъде, френския президент Оланд (превърнал се доброволно в марионетка на оста между тези режими и Израел), други желаещи просто няма. Дори най-близкият съюзник на САЩ, в лицето на Великобритания, очевидно не е склонен да го направи.

 

В края на статията си в Лафранчи цитира знаменитата фраза на американския президент Джон Куинси Адамс отпреди почти два века, че макар Америка "да е изпълнена с желание всички страни в света да бъдат свободни и независими, тя не е склонна да търси в чужбина чудовища за да се опита да ги унищожи".

 

Според автора на статията, вследствие на настъпването на "американския век" в резултат от "лидерската роля на Америка за унищожаването на нацисткото чудовище в Европа" и още повече - от настъплението на глобализацията, тезата на Адамс вероятно вече не е актуална. Лафранчи обаче твърди, че "днес американците демонстрират стремеж да играят по-скромна роля в света". Струва ми се, че именно реалните (силно различаващи се от очакваните) последица от тяхната "лидерска роля" и от глобализацията както за самите САЩ, така и за целия свят, са основната причина за тази смяна на приоритетите.

 

Кризата на съзнанието в американската външна политика

 

Впрочем, следва да се има предвид, че днес далеч не всички в Америка разсъждават по този начин. Така например, Хойт Хилсмън от либералното издание "Хъфингтън Поуст" твърди, че би било глупаво Америка да разчита, че другите нации са в състояние да поддържат световния ред. Според него, въпреки че САЩ "понякога допускат грешки във външната си политика, нещата биха се развили много по-зле, ако те се отдръпнат и допуснат Русия или Китай - две държави, в които масово се нарушават човешките права, да поемат ролята на световен полицай".

 

Изводът на Хилсмън е, че "има случаи, когато американците биват принудени да действат активно в защита на своите ценности, свободата и отварянето на света". А също, че икономиката на САЩ "зависи от наличието на стабилен и сигурен свят, в който пазарите могат да функционират свободно и мирно". По този начин, твърди той, "независимо дали искаме или не да бъдем световен полицай, просто няма как да не сме част от световната полиция". Тоест, макар че повечето американци са наясно, какво е донесла на света и на самата Америка ролята и на "световен полицай", това не се отнася за друга част от тях, чиито представител е и Хилсмън.

 

Очевидно е, че сближаването на позициите на повечето десни, леви и въобще на обикновените американци и критичното им отношение към външната политика на собствената им страна, няма как да не поражда сериозна тревога и разочарование у американския елит, който, както посочва Нийл Монро от "Дейли Колър", смята случилото се със Сирия за най-големия провал на външната политика на САЩ от времето на Джими Картър (квалифициран от него като "лузър") насам.

 

На второ място, особено унизителен за мнозина американци изглежда фактът, че именно Путин на практика се оказа човекът спасил собствения им президент Обама от задънената улица, в която сам се беше вкарал по сирийския въпрос. А Америка - от поредната външнополитическа авантюра, която би могла да приключи както за нея, така и за значителна част от света с още по-голяма трагедия, отколкото всички досегашни. По данни на Reuters, в средата на септември 2013, 75% от американците са подкрепяли руския план за ликвидиране на сирийските химически оръжия, а само 18% са били против. И то на фона на сравнително високото равнище на антируските настроения в САЩ. Така, по данни на Gallup, за първи път от 15 години насам, в края на 2013 делът на американците, отнасящи се негативно към Русия (50%) е надхвърлил този на смятащите я за приятелска държава (44%).

 

При това само 19% от анкетираните са изразили позитивно отношение към руския президент Путин, докато 54% се отнасят към него отрицателно. По-горе се опитах да анализирам причините за "новите симпатии" към Русия и Путин, появили се на фона на сирийската криза. Какви обаче са причините за тези негативни подходи? Те не са малко, като сред тях са и някои традиционни за Америка и Запада, като цяло: остатъчните настроения от студената война (за която известният американски експерт Стивън Коен смята, че или никога не е приключвала или, че твърде бързо е била заменена от "нова студена война"); негативното влияние на крайно отрицателно настроените към Русия представители на различни национални малцинства в Руската Федерация и на някои постсъветски и източноевропейски държави, емигрирали в САЩ; дълбоките геополитически противоречия и противопоставянето между Вашингтон и Москва; манипулативната роля на големите американски медии и ред други фактори.

 

В същото време са налице и нови причини за тази вражда, някои от които вече споменах по-горе. Повечето американци и най-вече елитът на САЩ отдавна, вече повече от двайсет години (т.е. от разпадането на СССР насам), са отписали Русия като равностоен противник. Затова не е чудно, че самият факт, че именно в сегашния период на сериозно вътрешно и външнополитическо отслабване на САЩ и прогресивна девалвация на авторитета на изпълнителната и законодателната власт на страната, на сцената внезапно се появи "някой си Путин", който не само се опитва да разговаря с Вашингтон като с равен, но и да го критикува, позволява си да предоставя убежище на американски политически дисидент, а на всичкото отгоре - да спаси американския президент от сирийското блато, в което беше затънал, за мнозина изглежда най-малкото оскърбително.

 

В коментарите на водещите американски медии по тази тема се появиха редица знакови публикации на известни политолози и анализатори. Така, в началото на октомври 2013, Алън Коуел публикува в "Ню Йорк Таймс" статия с показателното заглавие "Москва пренаписва дипломатическата партитура", в която се подчертава, че в продължение на десетилетия протагонистите на студената война съзнателно са ограничавали локалните конфликти за да не прераснат в криза, способна да провокира открита конфронтация между двете най-могъщи ядрени държави. След краха на Съветския съюз, мнозина стигнаха до извода, че неочаквано възникналият еднополюсен свят се е оказал под контрола на възходящата Америка.

 

На фона на последното (макар и все още недоказано на практика) сближаване между Кремъл и администрацията на Обама, съчетано със също толкова внезапното затопляне на отношенията между САЩ и Иран (за чиято трайност също има сериозни съмнения), тези знакови твърдения бяха поставени под съмнение. И макар че никой не говори за връщане към стария модел на студена война, Русия, както твърди Коуел, "извървя сериозен път към преутвърждаването си като противовес на САЩ, което отразява дългосрочния стремеж на Владимир Путин за възраждане на световното влияние на своята държава". В статията се признава, че в резултат от сирийската инициатива на руския лидер (освен прякото и въздействие върху американската външна и вътрешна политика) някои от ключовите европейски съюзници на САЩ са се оказали изтласкани в дипломатическата периферия, а признаците за сближаване между Вашингтон и Техеран (които също са резултат от руската инициатива) породиха неочакван антагонизъм между САЩ и техните традиционно арабски партньори и Израел. Както е известно, последните дълги години градяха политиката си, използвайки американско-иранското противопоставяне за собствените си цели.

 

Както посочва Ян Бонд - външнополитически експерт на Центъра за европейски реформи в Лондон, руският външен министър Сергей Лавров, дълго време беше смятан от Запада за "господин Не", що се отнася до опитите за свалянето от власт на Башар Асад. "Внезапно обаче - отбелязва Бонд - видяхме, че той е способен да използва умна и квалифицирана дипломация", убеждавайки администрацията на Обама да се откаже от подготовката на вече обявения наказателен удар срещу Дамаск.

 

Особено интересно в тази връзка е цитираното в статията мнение на редактора на германския "Ди Цайт" Улрих Ладурнер, според който: "САЩ вече не са в състояние сами да определят дневния ред в Близкия Изток. Това е особено очевидно по отношение на Сирия. Обама отчаяно се нуждае от помощта на Русия в сирийския лабиринт, т.е. САЩ имат нужда от партньори".

 

Към това следва да добавим, че пак през октомври 2013 в САЩ се появиха призиви (именно във връзка с очерталата се внезапно тяхна "уязвимост" в Близкия Изток) Вашингтон да ограничи военно-дипломатическата си активност в региона, пренасочвайки я към "новия глобален център" на световната геополитика - Азиатско-Тихоокеанския регион. Авторите на тези призиви обаче изглежда не си дават сметка, че в този регион, освен азиатските "тигри" и "дракони", традиционно присъства и Русия на Путин, който по ред причини също вижда в Азия основния плацдарм за реализацията на геополитическите си стремежи.

 

Впрочем, както вече споменах, описаните по-горе процеси пораждат сериозно раздразнение у американския елит. Илюстрация за това е статията на един от водещите американски експерти по Русия Томас Греъм, който дълго време беше водещ анализатор на посолството на САЩ в Москва. На сайта на Йейлския университет (където работи в момента) Греъм коментира, че "Русия отново изплува на световната сцена. С инициативата си за ликвидирането на сирийското химическо оръжие, президентът Владимир Путин превърна страната си в ключов играч в Близкия Изток, за първи път от краха на СССР насам. Разбира се,  нещата могат да се развият не според очакванията и да зачеркнат постигнатата от него тактическа победа, но днес изглежда, че Путин буквално диша във врата на Обама".

 

Според Греъм, "въпреки широко разпространеното мнение, че уж е напълно объркана и изиграна от руснаците, администрацията на САЩ съзнателно допусна изтичането на сведения, от които става ясно, че именно тя още преди година и половина е изиграла решаващата роля за формулирането на руското предложение. При това Вашингтон е позволил на Путин да си присвои авторството на тази инициатива за да го накара да поеме и цялата отговорност за нейната реализация... Ще трябва да минат месеци, ако не и години преди да бъде унищожено сирийското химическо оръжие и дотогава могат да се случат много неща".

 

Поне за мен, тези твърдения на Томас Греъм пораждат много сериозни съмнения. През последните десетилетия американската дипломация (включително сегашната) не дава основания да смятаме, че притежава онази интелектуална "талейранова" изтънченост, каквато се опитват да и припишат. Затова ми се струва, че зад тях се крие просто разбираемото огорчение на автора, че "маргинални политици", като Путин и Лавров, са надиграли "елитните дипломати" от Държавния департамент. Така, Греъм с открито раздразнение признава, че "в момента Путин успя да наложи руските интереси не само в Сирия, но и в много по-широк контекст... Дълги тодини той се обявяваше против американските "хегемонистични стремежи", пренебрегването на международното право от страна на САЩ, ерозията на националния суверенитет и злоупотребата с принципите на "хуманитарната интервенция" с цел да бъдат свалени нежелани от Вашингтон режими... Той нееднократно се опитваше да застане на пътя на САЩ, но без особен успех и с минимална международна подкрепа. Този път обаче, на срещата на Г-20 в Санкт Петербург, Путин най-сетне успя да надиграе Обама".

 

В същото време, Греъм признава и, че "именно инициативата на Путин спаси Обама от унизително поражение в Конгреса, където съпротивата срещу военните му планове нарастваше с всеки изминал час, което отразяваше едновременно и слабостта на Обма, и ширещите се на Запад съмнения относно правилността на американската политика".

 

Посочвайки, че Путин "вероятно завинаги" е отложил използването на военната мощ на САЩ срещу Асад, Греъм обаче веднага отбелязва, че това постижение на руския президент "несъмнено е свалило планина от гърба на собствените му генерали, които са наясно, колко е изостанала руската армия, както и каква е цената да се изправиш на пътя на Съединените щати".

 

Според него, "основната цел на усилията на Путин за възстановяване на руското влияние, особено в Близкия Изток, е поставянето на американската военна мощ в задънена улица. Възможно е водещите арабски държави да искат оставката на Асад, но те уважават силата, както я уважават и Иран и Израел. Решителността на Путин, наред с очевидно двойнственото поведение на Обама по отношение на използването на сила и по-сериозното ангажиране на САЩ с близкоизточните проблеми, ще принуди регионалните държави да преразгледат стратегиите си и занапред да обръщат повече внимание на Русия".

 

В същото време, посочва Греъм, Путин прокарва по сирийското направление двата най-важни руски приоритета: предотвратяване на организираното от САЩ сваляне на режима в тази страна и противопоставяне на радикалния ислям, който е най-непреклонния противник на Асад.

 

По-нататък той анализира основната необходимост, с която беше принуден да се съобрази Вашингтон, оказвайки се в наистина унизителна ситуация. Инициираното от Москва ликвидиране на сирийското химическо оръжие, което бе принуден да приеме Обама след провала на опита му да използва този фактор като предлог за военна операция срещу Асад, сега изисква същият този Асад да остане на власт, защото само той знае, къде (и в какви количества) се съхранява химическия арсенал и само той може да гарантира сигурността на експертите на ООН, изпратени за неговото унищожаване. Въпреки че доскоро призоваваше за оставката му, сега Вашингтон се оказва заинтересован от оставането му на власт при това за период от време, който вероятно ще се окаже достатъчен за правителството в Дамаск да се справи с въоръжената опозиция. Впрочем, това е ясно и на самата опозиция - така командващият на Свободната сирийска армия генерал Салим Идрис почти директно обвини американците в предателство.

 

Всичко това се случва в ситуация, когато Западът и особено САЩ вече изпитват сериозни притеснения от факта, че водещите позиции във въоръжената съпротива срещу Асад се държат от радикалните и екстремистки елементи. Според Греъм, в тази ситуация Путин разчита, че именно те ще се превърнат в лице на опозицията, което тотално би ерозирало цялата политика на Запада срещу Асад и би изместила акцента и върху терористичната заплаха. Откъдето пък следва, че т.нар. конференция Женева-2, стартирала в края на януари 2014, която според предварителните планове на Запада трябваше да легитимира отстраняването на Асад от властта, нямаше как да доведе до подобно развитие.

 

Интересно е, че цитираните по-горе признания на Греъм съвпадат с тезите, лансирани от такъв признат корифей на американската и световната дипломация като Хенри Кисинджър. Още в края на септември 2013 той заяви, че сирийският конфликт "не може да бъде решен с отстраняването на един единствен човек", тъй като в основата му са сунитско-шиитските противоречия, а не само фактът, че на власт в Дамаск е Асад.

 

Впрочем, Кисинджър отиде много по-далеч. Според него, Русия заслужава доверие, когато става дума за "прокарването на нейните интереси". А поставянето на химическото оръжие под международен контрол е именно такъв случай. За разлика от мнозина други експерти, включително Греъм, Кисинджър твърди, че вярва на Путин, за когото "ликвидирането на химическото оръжие в Сирия е основен руски интерес". Кисинджър смята (и това наистина е така), че "най-големият проблем за Путин в сферата на сигурността е радикалния ислям".

 

Нещо повече, той посочва, че Русия и САЩ са изправени пред обективната необходимост да си сътрудничат в различни сфери "в интерес на двете страни", особено имайки предвид дължината на руските граници и огромната територия на Русия. Разбира се, както признава Кисинджър, Русия няма да започне да гледа на света, от позициите на американските интереси и вероятно тъкмо това е обсъждал ветеранът на американската дипломация на срещата си с Путин през октомври 2013.

 

За разлика от него, хора като Греъм са далеч от признаването на формиралите се реалности, които влизат в толкова рязко противоречие с лансираните от тях през последните две десетилетия триумфалистки сценарии за бъдещето на САЩ. Все пак и те не могат да отрекат, че на фона на развитието на събитията около Сирия, "не е чудно, че Путин направит такъв пробив със статията си в "Ню Йорк Таймс", в която с очевидно удоволствие просвещава американците за достойнствата на международното право, Съвета за сигурност на ООН и ограничените възможности на САЩ на световната сцена. Но най-голяма радост вероятно му е доставила възможността да отправи открито предизвикателство към американската изключителност".

 

Впрочем, най-важното в статията на Томас Греъм се съдържа в заключителните и редове: "Тепърва ще видим, дали Путин няма да съжалява за тази си публикация. Във всеки случай, сега той е на върха. Успехът му обаче е до голяма степен резултат от нерешителността и объркването на президента и неговата администрация във Вашингтон, оказали се неспособни да представят убедителни аргументи в подкрепа на своето решение или да формулират комплексна стратегия както за Сирия, така и за целия регион. Това от което Путин би следвало да се опасява обаче е, че дипломатическият му успех може да стане сигнал за мобилизация във Вашингтон. Той е наясно, че САЩ лесно могат да изтласкат Русия в дипломатическата периферия по отношение на Сирия и Близкия Изток. Те разполагат с много по-мащабни ресурси за влияние върху ситуацията от Русия. Това, което ни липсва обаче, е воля, каквато Путин притежава повече от достатъчно".

 

 

 

* Ръководител на Центъра за социално-хуманитарни науки в Руския държавен търговско-икономически университет

 

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017