19
Съб, Окт
4 New Articles

Новата логика на Американската империя

брой 2 2014
Typography

През миналата 2013 в САЩ беше публикуван докладът на известния американски политолог Уйлям Антолис, изпълнителен директор на Института Брукингс, посветен на политиката на Вашингтон по отношение на Индия и Китай (1). Струва ми се, че докладът заслужава специално внимание по няколко причини. Той е структуриран по всички правила на жанра "нонфикшън": започва с интересна и добре поднесена история и продължава като теза, подкрепена от множества факти, статистически данни и лични наблюдения на автора. Всичко това е илюстрирано с отлична инфографика (т.е. илюстрации, диаграми, снимки, тримерни модели, анимации и дори видеоматериали). В заключението на доклада се съдържат редица препоръки към представителите на американски елит относно това, което те следва да предприемат.

Неоправданото "пренебрегване" на китайските и индийските региони

В центъра на доклада е поставен един сериозен според автора проблем. Антолис твърди, че САЩ изразходват прекалено много усилия за развитие на отношенията си дори с малките държави от ЕС, но в същото време нямат свои представителства в много от най-големите региони на Китай и Индия, чиито демографски, икономически и (както подчертава Антолис) политически потенциал нерядко превъзхожда аналогичните показатели на редица големи самостоятелни държави. Така, през миналата 2013 в Китай са функционирали само шест американски консулства, т.е. по едно на 200 милиона китайци, а в Индия те са били пет, т.е. по едно на 240 милиона индийци. В същото време, в момента на територията на ЕС има 54 официални представителства на САЩ. В Русия пък има пет американски консулства, т.е. по една на 30 милиона руснаци.

В доклада си Антолис дава характерен пример - през 2012 на шефа на полицията в зоната на Чунцин (в целия конгломерат около града живеят над 32 милиона души) се налага да бяга в съседната провинция, опитвайки се да получи убежище в американското консулство в Ченду. Тази скандална история беше дискутирана месеци наред в световните медии, но никой не се сети да обърне внимание на очевидния факт, че по населението си Чунцин може да се сравнява с Канада, но там няма нито един постоянно пребиваващ американски дипломат.

Подобна ненормална (според Антолис) ситуация е характерна и за много индийски щати. Например за богатия западен щат Гуджарат с население над 60 милиона души и общ обем на износа от 61 млрд. долара годишно. Ако Гуджарат беше независима държава, вероятно щеше да бъде 50-тата икономика в света. В същото време най-близкото до столицата на щата Ахмедабад американско консулство се намира в Делхи, т.е. почти на 800 км на североизток. Нещо повече, на главният министър на Гуджарат Нарендра Моди е забранено да влиза в САЩ заради обвиненията срещу него в религиозна нетърпимост и притесняване на местните мюсюлмани. Впрочем, това не му пречи да управлява щата от 2001 насам, а профилът му в Туитър (https://twitter.com/narendramodi) да има над три милиона почитатели. Според Антолис, подобно пренебрежение от страна на Вашингтон към регионалния индийски лидер е изключително вредно за американските интереси, като същото може да се каже и за политиката на САЩ към останалите 60 щати и провинции на Индия и Китай.

В тази връзка той призовава Америка да се откаже (поне що се отнася до отношенията и с Индия и Китай) от принципа да гради външната си политика върху отношенията с централните власти в една или друга държава. Според него, "САЩ следва да са наясно за нуждите и динамиката на интересите на регионалните лидери" в тези две страни и "да градят преки връзки с тях, така както го правят днес с отделните страни-членки на ЕС".

Поне според, мен това е теза с далеч отиващи последици. Ако бъде възприета от американската дипломация, тя би могла да промени всички традиционни принципи на международната политика. Много е вероятно също, да става дума за официална препоръка към американския елит окончателно да се откаже от спазването на принципите на националния суверенитет. В крайна сметка, доста мъглявите формулировки в доклада на Антолис, апелиращи към логиката на т.нар. "мека сила" (soft power), допускат и едната, и другата интепретации.

Новата американска дипломация

През 2012 Уйлям Антолис посещава Индия и Китай и се среща с редица провинциални лидери, като анализира психологията им и представата за тяхното собствено място в системата на националното управление и бъдещето на своите държави. Паралелно с това той се опитва да пропагандира сред китайците и индийците федералния модел на САЩ, подробно описвайки усилията на Вашингтон да направи щатските власти свои съюзници. Посланието към политици като споменатия по-горе Нарендра Моди е ясно: вие също можете да си извоювате подобен статут и да влияете върху централните власти.

Показателно е, че когато разсъждава за броя на американските консулства в Китай, Антолис кой знае защо не споменава, че в съответствие с принципа за дипломатическия паритет, китайците също имат само шест представителства на територията на САЩ. Интересно е, как Вашингтон би реагирал на евентуален опит на Китай да прокарва политиката си спрямо един или друг американски щат през главата на Белия дом? Антолис разбира се не казва нищо по въпроса. За него в ролята на политически субект се изявяват изключително САЩ, докато Китай и Индия се разглеждат по-скоро като територии, населени с гигантско количество хора, по отношение на които Америка следва да заеме далеч по-активна позиция. Обратното не само че не е вярно, но и по принцип не се допуска от новата американска стратегия, лансирана от Уйлям Антолис.

В този смисъл, той смята, че различията между регионалните структури на Китай и Индия са по-скоро тактически, т.е. и двете страни изглеждат еднакво подходящи за осъществявана отдолу нагоре (bottom up) експанзия на американската дипломация и бизнеса. Така, според Антолис, на Запад са се наложили редица митове за Китай, които просто не са верни. Страната действително се управлява централизирано от чиновниците в Пекин, но там съществува много по-голяма свобода на медиите и академичните изследвания, отколкото си мислят повечето американски политици. Що се отнася до регионалната власт в страната, всички местни лидери се назначават от Пекин, което, на пръв поглед, сериозно затруднява предложената от него стратегия за американска експанзия в китайските провинции. Антолис обаче акцентира върху факта, че основното изскване на Пекин към местните лидери е да гарантират икономическия растеж, съхранявайки политическата стабилност и лоялността към управляващата Комунистическа партия. Ето защо, мнозина регионални чиновници, които се справят добре с тази задача, концентрират в ръцете си огромна власт. Както посочва в тази връзка Антолис, тенденцията е местните власти от богатия китайски Юг да разполагат с много повече пълномощия от тези в бедния Север (където е и столицата Пекин).

Между другото, той посочва, че в момента Северен Китай се разглежда от централните власти като своеобразен аналог на "фронтира" (т.е. "границата" - има се предвид границата с "Дивия Запад" т.е. с индианските територии - б.р.) в американската история. И макар че не се споменава директно Русия, очевидно е, че в тази схема ролята на "Дивия Запад" се отрежда именно на руския Далечен Изток.

На свой ред, Индия е най-голямата по население демократична държава в света, чиято политическа система обаче е изключително сложна и объркана. В доклада си Антолис дава следния пример: индийската конституция е най-дългата на планетата - в нея се съдържат 117 хиляди думи, докато в американската например има само 7 хиляди, и то заедно с Поправките.

В историята на Индия по-голямата част от втората половина на ХХ век минава под знака на икономическата политика на примиера Джавахарлал Неру, който опитва да се пребори с индийските проблеми - деколонизацията, бедността, кастовите традиции и т.н. - с помощта на съветските методи на централно планиране. В резултат от това Индия тръгва по пътя на реформите цели десет години след Китай, т.е. едва в началото на 90-те години. По онова време в страната се появяват и първите влиятелни регионални политици.

Като цяло, индийските щати се разделят на три основни категории: напреднали, изоставащи и преходни. Характерно за изоставащите е ниското ниво на урбанизация, инфраструктурно развитие и други елементи, характерни за съвременния свят. На практика, тяхната икономика си остава почти изцяло аграрна. Пример за изоставащи щати са Бихар, на изток, и Утар-Прадеш, в северната част на страната, където живеят общо около 300 млн. души.

Сред напредналите щати пък можем да посочим, освен вече споменатия Гуджарат, Махаращра, чиито административен център е Мумбай, както и разположения на юг Тамил Наду. Характерно за тях е по-високото ниво на образование, електрификация на домакинствата, достъп до здравни услуги и развитие на транспортната инфраструктура, отколкото е средното в страната.

В доклада си Антолис твърди, че примерът на гигантската индийска федеративна държава показва съвсем ясно, че старите принципи на външната политика, залагащи на връзките със столиците на националните държави, са остарели. Тук отделните щати имат твърде различаващи се потребности и приоритети, при това вече се е формирала прослойка от местни политици, готови да представляват своите граждани в директен (т.е. без посредничеството на централната власт в Делхи) диалог с Америка.

Именно с това е свързана и първата препоръка на автора - САЩ следва да се откажат от "политическото мислене, акцентиращо върху столиците". Сделката, оформена в столицата, не е края, а само началото на пътя. Ако Вашингтон не обърне необходимото внимание на регионалните икономики, а разсъждава само в мащабите на споразуменията в рамките на Световната търговска организация, икономическата му политика рискува да се провали. Тоест, САЩ следва да търсят по-преки пътища към регионите на Индия и Китай. Те обаче трябва да го правят предпазливо, тъй като централната власт в Делхи и Пекин няма да е във възторг от подобна намеса във вътрешните си работи. Според Антолис обаче, тъй като в авангарда на американската експанзия ще бъдат големите компании, развиващи интеграцията на местните пазари със световната икономика, Делхи и Пекин едва ли ще открият достатъчно аргументи за да се противопоставят на тази "мека икономическа инвазия".

Освен това, предвид продължаващата бюджетна криза и дефицитът на средства, вместо да продължат да развиват мрежата от официалните си представителства, САЩ могат да мобилизират в подкрепа на своите компании губернаторите на щатите и кметовете на големите американски градове, залагайки на т.нар. "естествена дипломация".

Накрая, Антолис препоръчва на американския елит щателно да анализира политическите системи на Китай и Индия, като ключова роля за това може да изиграе именно оценката на регионалните процеси в тези две държави. Колкото по-добра представа имаме за случващото се в китайските провинции и индийските щати, толкова по-наясно ще бъдем за това, как в действителност работят техните системи, заключава Антолис.

Заключение

Всъщност, неособено обемистият доклад на Института Брукингс представлява своеобразен манифест на новата логика на Американската империя. Както е известно, крахът на Съветският съюз означаваше, че в зоната на интереси на САЩ вече влиза цялата територия на планетата. Наистина, чисто формално, тази неоимперска концепция беше поставена под въпрос от външнополитическата реторика на президента Обама и доктрината му за "многостранното партньорство". В същото време обаче, военните операции на САЩ в Афганистан, Ирак и Либия, както и все още съществуващата заплаха от военен конфликт със Сирия и Иран, демонстрираха, че американският елит продължава да разглежда националния суверенитет на другите държави като "ограничен". Тоест, този суверенитет може да бъде игнориран, ако това се изисква от гарантирането на сигурността на империята, или от войната срещу тероризма например.

В този смисъл, аналитичният доклад на Уйлям Антолис логично допълва идеята за ограничения суверенитет с концепцията за пряката дипломатическа намеса в ключовите региони на двете най-големи държави в света - Китай и Индия. Така, ако военната сила предполага свалянето "отгоре" на правителството на една или друга държава, което се смята за неудобно, от гледна точка на американските интереси, т.нар. "мека сила" на бизнеса и дипломацията дава възможност да се действа "отдолу нагоре" (bottom up), формирайки проамерикански настроен регионален елит.

Показателно е, че в доклада на Антолис националните държави не се разглеждат като реално съществуващи политически образувания. Очевидно, занапред вече няма да се говори толкова за "добрите демокрации", нуждаещи се от подкрепа, и "лошите диктатури", изискващи налагането на санкции. На по-ниското, регионално ниво тези условности нямат принципно значение.

Държавите, с изключение на самите САЩ, вече не се определят с термините на суверенитета, а чрез своите територии и население. На практика, като "нови играчи в световната политика" се дефинират онези териториално-административни образувания, с които американските власти установяват директен контакт (включително през главата на съответното централно правителство). И както става ясно от доклада на Института Брукингс, тези нови играчи могат да играят само една игра - тази на интеграцията на над 60 нови региони (индийски щати и китайски провинции) в глобалната икономика, доминирана от САЩ.

Впрочем, при положение, че Вашингтон вече открито декларира приоритета на своята "мека сила", в лицето на американската дипломация и бизнес, пред суверенитета дори на такива гигантски държави като Китай и Индия, повече от ясно е, какво могат да очакват онези, които не разполагат с тяхната мощ и възможности.

Бележки:

 

1. William Antholis//New Players on the World Stage: Chinese Provinces and Indian States// Brookings Institute, 2013.

* Българско геополитическо дружество с любезното съдействие на Terra America

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5/2019