24
Съб, Авг
4 New Articles

Малките войни след края на големите империи

брой 2 2014
Typography

Michael Burleigh, Small Wars, Faraway Places: Global Insurrection and the Making of the Modern World, 1945-1965, 608 p., Viking Adult, 2013.

Студената война доминира почти половин век след края на Втората световна война, но много от регионалните конфликти, останали в сянката и, всъщност имат изключително важни последици, които се осъзнават много по-късно. Залезът на империите - както официалните, така и другите, който засяга пряко или косвено повечето страни в света след края на ХІХ век, също поражда множество ужасни конфликти.

Раздвижването на коренното население, притежаващо специфична местна динамика, провокира събития, неподвластни на политиците и държавниците от далечните метрополии, затънали в блатото на собствените си неотложни проблеми. В резултат от деколонизацията възникват голям брой нови независими държави, много от които не са в състояние да контролират собствените си територии и да поддържат реда в обществото. Онези от тях, които имат собствена държавна традиция, съумяват, повече или по-малко успешно, да я възродят, преминавайки през период на вътрешни безредици и бунтове, чието ехо отеква далеч отвъд границите им. Именно тези събития, които тогава изглеждат далечни и второстепенни за развития свят, залагат основите на трудноразрешимите проблеми, доминиращи в днешните заглавия на световните медии.

В новата си книга "Малки войни, далечни места" американският историк Майкъл Бърли предлага на читателя проницателна и нерядко язвителна сюжетна и тематична картина на борбата, формирала днешния свят. Умело смесвайки интересните характеристики на героите и впечатляващите исторически епизоди с геополитическия анализ, той ни дава представа за първите две десетилетия след края на Втората световна война и влиянието на случилото се през този период върху сегашните ни проблеми. Предприетите през онези години действия прокарват пътя на по-късния политически курс и формират представи, от които и днес ни е трудно да се откажем. След края на войната САЩ започват да играя нова глобална роля, но американците не са наясно, до каква степен тоталната война е ерозирала световния ред. На свой ред, лидерите на другите държави са в плен на собствените си заблуди относно възможността те да възстановят позициите си, за което обаче просто не разполагат с необходимите ресурси. В мащабния си труд Бърли анализира взаимоотношенията между политическите промени и реакцията на тях, както и трудностите, свързани с начина по който се възприемат отвън съвършено различните общества.

Генезисът на проблемите

Всъщност, проблемите започват бързо да се натрупват още преди 1945, макар че последиците от тях биват осъзнати едва по-късно и то постепенно. Жестоката военна кампания на Япония в Китай опустошава и без това разрушената от гражданската война и икономическата криза държава. Първите японски победи в тази война разклащат основите на европейското колониално господство в Югоизточна Азия. Последвалият разгром и окупация на Япония пък създават вакуум на властта в Корея, където местните групировки започват яростна битка за контрол над страната. Европейските даржави са изправени пред трудната задача да възстановят контрола над изгубените си колонии, разполагайки с ограничени ресурси.

Британските войски в Югоизточна Азия отчаяно се опитват да удържат позициите си до момента, когато холандците и французите отново поемат част от бремето по управлението на региона. Националистическите движения в колониите обаче променят толкова сериозно ситуацията, че възстановяването на довоенното статукво се оказва невъзможно. При тези обстоятелства САЩ, макар и без особено желание, се отказват от противопоставянето си на колониалния модел, най-вече защото се опасяват от отслабването на съюзниците си в Европа. На свой ред, управляващите в Холандия и Франция смятат, че престижът и приходите от колониалните им империи са  от ключово значение за тяхното следвоенно възстановяване, но късметът вече им е обърнал гръб. Вашингтон принуждава холандците да се откажат от Индонезия, след като местните националисти доказват готовността и способността си да се справят с комунистите. Франция обаче си гарантира подкрепата на САЩ за своята борба в Индокитай, превърнала се в ожесточена война на изтощение и, в крайна сметка, завършила с пълен провал за французите. Малко по-късно, на мястото на тази европейска колониална сила се оказват самите Съединени щати.

С ескалацията на студената война, необходимостта от съюзници поставя САЩ и Съветския съюз в ситуация, която те биха могли да избегнат при друго развитие на нещата. Обикновено Сталин се старае да действа много предпазливо, оказвайки натиск там, където не очаква сериозна съпротива и отдръпвайки се назад, ако такава съпротива все пак възникне. В книгата си Бърли показва, как съюзниците и сателитите често използват противоречията между двете суперсили в собствен интерес. Така Ли Син Ман (първият премиер на временното корейско правителство и първи президент на Южна Кория - б.р.) използва американската подкрепа за да се справи с противниците на Корея и да укрепи режима си, който до голяма степен разчита на бивши колаборационисти, сътрудничели с японските окупатори. Слабият външен контрол, както и недостатъчната информация за спецификата на Корея, с която разполага Вашингтон, позволяват на Ли да се развихри. Бърли го описва като един от първите чуждестранни лидери, на които Америка решава да заложи, виждайки в него харизматичен политик, владеещ английски и подкрепящ САЩ. При това американците се отказват да подкрепят редица местни движения, ползващи се с по-голяма популярност сред самите корейци. Междувременно, Ким Ир Сен изключително умело се възползва от разрешението на Сталин за нахлуване в Южна Корея за да превърна северната част на страната в собствено наследствено владение. Разпалената от него жестока война води да значително нарастване на военните разходи на САЩ и Великобритания и принуждава американците да се ангажират със "сдържането" на комунизма по цялата евразийска периферия. По онова време, реалната ситуация в един или друг район остава в сянката на необходимостта "да бъде пресечена комунистическатаа агресия".

Победата на Мао Цзедун над противниците му националисти през 1949 и последвалото сближаване между Пекин и Москва, провокират в САЩ яростни спорове за това, кой точно е виновен за загубата на Китай. Което, на свой ред, налага тезата, че големият губещ е именно Вашингтон. Взаимните обвинения и упреци водят до формулирането на твърда линия във външната политика, оказала се определяща за случилото се по-късно в Корея и Индокитай. Междувременно, събитията в Китай излизат извън рамките на страната и водят до дестабилизацията на тези два региона.

Зародилата се във Франция "теория на доминото" придава по-твърд характер на стратегията на сдържането, разработена от Джордж Кенън с цел да бъде ограничена комунистическата експанзия в Европа. В ерата на студената война тя придава характеристики на идеологически сблъсък на редица конфликти, които всъщност са породени от съвършенно различни фактори.

В Близкия Изток влиянието и авторитетът на Европа отслабват много по-силно и по-бързо, отколкото в останалата част на Азия. Там обаче промените пораждат нарастване на разходите на империите, докато приходите им от колониите непрекъснато спадат. Впрочем, още преди световната война британският министър на колониите Малкълм Макдоналд се оплаква, че управлява 50 колонии, но половината му време отива за решаване проблемите на Палестина. Опитите за запазване на мира между местните араби и евреите въвличат британците в скъпоструваща и неудобна от всяка гледна точка война с бунтовниците, приключила през 1948 с едностранното решение за изтеглянето им оттам. Вместо да се споразумеят за подялбата на териториите, евреите и арабите започват битка на живот и смърт за по-изгодна за себе си конфигурация на бъдещите граници. Израел успява да отвоюва еврейската родина с цената на продължаваща до днес вражда, позволила на арабските националисти, а по-късно и на радикалните ислямисти, да си гарантират народната подкрепа с откровено екстремистка реторика. Тъй като Британия няма кой знае какви интереси в Палестина, отказът от ангажиментите и изтеглянето и оттам се оказват най-рационалната стратегия за нея. В Иран обаче действат други фактори и съображения. Всъщност, Британия решава да заложи на иранската петролна индустрия още когато кралският флот започва да преминава от въглища към дизелово гориво. Това осигурява на Иран жизненоважни приходи в условията на следвоенните икономически трудности. Но след като премиерът Мохамед Мосадък, ползващ се със значителна подкрепа отдолу, национализира петролната индустрия, правителството е свалено през 1953 в резултат на заговор, подкрепен от ЦРУ. Британско-американският консорциум възстановява предишното статукво, но решава да подели приходите от петрола поравно с иранските власти, действайки по модела на договора между Aramco и Саудитска Арабия. Напрежението обаче се запазва и след свалянето на Мосадък като дава възможност на шиитското духовенство, което навремето се разграничава от него, да поеме нещата в свои ръце. На свой ред, иранският шах, превърнал се в американска марионетка, опитва да използва тесните си връзки с Вашингтон за прокарването на собствените си смахнати идеи за превръщането на Иран във велика държава.

Безмисленото пилеене на ресурси

В книгата си Бърли демонстрира откровена неприязън към имперските стремежи на Британия, определяйки ги като "безмислено пилеене на ресурси", които според него е трябвало да се използват за модернизацията на самата британска индустрия. Британските лидери тълкуват неправилно редица събития и допускат грешки в много ситуации, както впрочем го правят и колегите им от Вашингтон и Париж, вместо, в качеството си на по-опитна колониална държава, да им дават пример за здрав смисъл. При това те дори не се опитват да се оправдават. Великобритания обаче плаща за грешките си по-ниска цена, отколкото Франция и САЩ, избягвайки въвличането си в продължителни и скъпи войни, способни да усложнят изключително вътрешнополитическата ситуация.

Междувременно, случващото се в Алжир изправя Франция на ръба на военния преврат. Дълбоката пропаст между бедното и лишено от националните си богатства мюсюлманско мнозинство и колонистите, управляващи в това северноафриканско владение на Париж, водят да ескалация на напрежението и криза, с която френските власти се оказват неспособни да се справят. Изтеглянето от Алжир дълго време изглежда абсолютно неприемливо за Париж, особено след поражението във Виетнам. Шарл дьо Гол обаче съумява да ампутира този "поразен от гангрена" (поне според него) крайник, за да предотврати по-нататъшното разпространение на заразата.

След това, алжирските националисти започват междуособна борба, оказвайки се неспособни да гарантират на страната си нито стабилност, нито икономическа развитие. Там, както и в други части на света, деколонизацията рядко отговаря на стремежите и надеждите на населението. Прогонването на чужденците и местните колаборационисти почти никога не води до укрепване на реда и просперитет. Модернизационните проекти, особено в мюсюлманските общества, се сблъскват с противодействието на масите и провокират реакция на отхвърляне, което пък води до познатата ни днес борба между ислямистите и подкрепяните от армията режими. Освен това тоталната корупция няма как да не отдалечи населението от неговите управници.

Периодичните победи са изключения, които след 1945 просто потвърждават общото правило. Така САЩ успяват да разгромят партизанските отряди "Хукбалахап" (Народна антияпонска армия) на Филипините, подсилвайки военните успехи с реформи, благодарение на които правителството в Манила си гарантира народната подкрепа. Сдържането и потискането на партизанското движение тук се оказва по-лесно, отколкото в други части на света, където партизаните могат да намерят убежище и подкрепа в съседни държави. Когато кризата е преодоляна обаче, социално-политическите реформи биват прекратени и Филипините се връщат в предишното си състояние, макар този път без хаоса и безредиците, от които биха могли да се възползват едни или други външни сили. Илюзията за постигнатия там успех, създава един заблуждаващ прецедент, който американците по-късно се опитват да пренесат във Виетнам, заменяйки там претърпелите поражение французи. Целящата разгрома на комунизма политика, реализирана чрез опита да се приложи по бреговете на Меконг програмата за "Великото общество" на президента на САЩ Линдън Джонсън, предсказуемо приключва с пълен провал, превръщайки се в трагедия за Америка.

На свой ред, победата на британците в Малая, която днес често се цитира като образец за антибунтовническа стратегия, всъщност отразява специфичната ситуация на тази територия. В източник на жива сила и подкрепа за комунистическите бунтовници в Малая се превръща китайското етническо малцинство. След като британците установяват там свой военен контрол, позволяващ им да сдържат действията на бунтовниците, полицията и специалните служби изолират партизаните, а след това успяват да ги настроят един срещу друг. С помощта на методите на психологическата война и мерките за интегриране на етническите китайци в малайското общество биват подкрепени целенасочените военни действия, в чиито ход армията разчита на мобилността си и умелото маневриране. Да се повтори тази стратегия в други части на света обаче, се оказва възможно само на теория, но не и на практика.

Малките войни, разтърсващи различни отдалечени части на планетата в течение на повече от двайсет години след 1945, нагледно демонстрират, колко е трудно да се поддържа политическия ред в условията на мощни обществени и културни вълнения. За западните лидери се оказва непосилно да осъзнаят сложността на ситуацията, особено когато става дума за чужди култури, и те много рядко успяват да се справят с този проблем. Военните интервенции твърде често се трансформират в скъпоструващи войни или пък превръщат осъществилите ги чуждестранни държави в инструмент за постигането на користните цели, преследвани от едни или други местни групировки.

В анализа си Бърли подчертава ограничените възможности на външните играчи да постигнат своите цели. Понякога те могат да се възползват от благоприятната възможност за да се опитат да тласнат събитията в нужната им посока, но много често такава възможност просто липсва. Ето защо, посочва Бърли, когато имаш да решаваш достатъчно спешни и сериозни вътрешни проблеми, би било по-добре да се откажеш от амбициозните стремежи за промени в отдалечени от собствената си страна територии и да забравиш мечтите си за слава.

 

* Доцент в Държавния университет на Мисисипи

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017