23
Пет, Окт
5 New Articles

Еволюцията на отношенията между Русия и НАТО

брой2 2013
Typography

Отношенията между НАТО и Русия са белязани от много проблеми и противоречия, но и от необходимостта за сътрудничество. Русия е приоритетен партньор на Алианса, без който, по думите на бившия държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън, не могат да се решат редица проблеми, засягащи международния ред и сигурност. Независимо от реактивирането на Съвета Русия-НАТО, съвместните учения и операции, както и задълбочаването на сътрудничеството в Афганистан, все още остават редица проблеми, които пречат на процеса на привеждане на отношенията в руслото на компромиса. Разширяването на НАТО, разполагането на система за противоракетна отбрана (ПРО) в Европа и в други региони, различните виждания за урегулирането на конфликтите и военната намеса в Близкия изток (Либия, Сирия, Иран,) са част от проблемите, по които се изискват компромиси, каквито на настоящия етап са трудни за постигане и от двете страни. Необходимо е повишаване на доверието от страна на НАТО към Русия и по-голямото и ангажиране в различните инициативи на пакта, включително ПРО, което би и осигурило така желаната равнопоставеност в отношенията. За близо двайсет години сътрудничество обаче, НАТО и Москва не съумяха да преодолеят разликата между руските и атлантическите възприятия на проблемите. Те логично носят отпечатъка на два съвършено различни типа култура в областта на сигурността. Докато това е така, за Русия ще е трудно да се доверява на НАТО, а съюзническите държави в НАТО ще бъдат изключително колебливи в желанието да предоставят на Русия онзи тип равнопоставеност, към която тя се стреми. В рамките на тези параметри са възможни продуктивни отношения на партньорство, но не и хармония.

2012 и 2013 донесоха кадрови промени, които са позитивен сигнал за промяна в подхода, а защо не и за смекчаване на тона между Русия и НАТО. Преди известно време (октомври 2012) Москва назначи новия си официален представител в НАТО. Това е бившият зам. министър на външните работи Александър Грушко - опитен дипломат, служител на Външното министерство от 1977 насам.

Както е известно, от 2008 до 2011 посланик на Русия в НАТО беше Дмитрий Рогозин, известен с националистически си възгледи. С назначаването му Москва прати на НАТО сигнал, че диалогът ще е безкомпромисен. С други думи, назначаването на Рогозин означаваше,че Русия не се стреми да подобри отношенията си с Алианса и вероятно се готви за по-сериозна дипломатическа конфронтация.

Назначението на Грушко вероятно няма да доведе до кардинална промяна в руските възприятия по редица въпроси, но говори за смяна на подхода, което вече е крачка към един по-компромисен диалог. Грушко има да преговаря по такива проблемни въпроси като планираното разполагане на ПРО в Източна Европа и възможното разширяване на НАТО на изток (например в Централна Азия и Кавказ), но вероятно ще може да разчита и на отстъпчивост от страна на пакта, особено в лицето на САЩ. Новият американски държавен секретар Джон Кери, назначен на поста през февруари 2013, е известен със значително по-либералния си подход към Иран и Русия. Втората администрация на президента Барак Обама ще се стреми да играе конструктивна роля в решаването на международните проблеми – до това становище стигна и министърът на външните работи на Русия Сергей Лавров след проведените наскоро преговори с държавния секретар на САЩ Джон Кери. Двамата се срещнаха на 26 февруари в Берлин за да обсъдят ядрената програма на Иран, положението на Корейския полуостров и взаимодействието по отношение на Афганистан. По някои от тези точки, както и по тематиката на двустранните отношения, страните имат разногласия. Не можем да си затворим очите за тези „дразнещи” моменти, признават Лавров и Кери, но Москва и Вашингтон имат твърдото намерение да продължават диалога като партньори[1]. Това е от голямо значение за отношенията Русия-НАТО.

След преизбирнето на Владимир Путин за пореден президентски мандат през 2012, руското Външно министерство публикува текста на Концепцията за външна политика на Руската Федерация[2], в който са описани предизвикателствата и приоритетите в сферата на външнополитическата активност на страната. В документа се подчертава, че според Русия „центърът за урегулиране на международните отношения и координиране на политиките през XXI век трябва да бъде ООН, която е доказала своята реална безалтернативност и уникална легитимност”. В  концепцията се посочва като „неприемливо”, под претекст за реализиране на „отговорностите по защитата”, да се осъществява военна или други форми на външна намеса, подкопаващи основите на международното право, като принципа за равния суверенитет на държавите например.

Като приоритетни направления на руската външна политика в регионите са посочени по-нататъшното укрепване на ОНД и развитието на двустранното и многостранно сътрудничество със страните, членуващи в Общността на независимите държави. „Русия изгражда приятелски отношения с всяка държава, членуваща в ОНД, на основата на равноправието, взаимната изгода, уважението и отчитането на интересите, стремейки се към засилване на интеграционните процеси в ОНД. Със страните, които са готови за това, се развиват отношения на стратегическо партньорство” - се посочва в документа.„Приоритетна задача си остава формирането на Евразийския икономически съюз, предназначен не само да увеличи максимално взаимоизгодното икономическо сътрудничество между страните от ОНД, но и да стане определящ модел за бъдещото обединение на страните в Общността, отворен за присъединяване и на други държави. Изграждащият се на универсалните принципи на интеграцията нов съюз е призван да стане ефективно свързващо звено между Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион."

Русия ще продължи да оказва пълна подкрепа на руските граждани, живеещи в страните от ОНД. Приоритетните за нея задачи са неутрализиране на заплахите, произтичащи от Афганистан и недопускане дестабилизацията на Централна Азия и Кавказ. Русия изтъква ролята на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) като един от най-важните елементи на сигурността в постсъветското пространство. Според тази стратегия, Русия ще продължи да играе активна роля в политическото и дипломатическо уреждане на конфликтите в страните от ОНД, включително Приднестровието, Нагорни Карабах, Южна Абхазия и Осетия.

Този документ беше изтълкуван като сигнал, че Русия се готви да води безкомпромисна битка на международната арена, отстоявайки руските интереси в Кавказ и Централна Азия и противопоставяйки се на американското влияние в Европа. Засилването на ролята на ОДКС и създаването на Евразийски съюз са част от от инструментите, с чиято помощ Москва ще се опита да възпре разширяването на влиянието на Северноатлантическия алианс в постсъветското пространство. Въпросът е обаче, дали и НАТО има подобни амбиции? Наскоро САЩ обявиха възможни драстични съкращения във военния си бюджет. Водещите страни в НАТО – Франция, Германия и Великобритания, извършиха редица съкращения в сектора на отбраната още през 2010, когато Европа започна да усеща негативните последици на икономическата криза. Франция бе принудена да намали бюджетта си за отбрана до 5 млрд. евро през следващите три години, а Германия обмисля да сведе бюджета си до 8 млрд. евро през следващите четири години. Обединеното кралство пък планира намаляване на разходите за отбрана с 8% до 2014[3]. Съкратените бюджети обаче означават и намаляване на възможностите за отбрана и сигурност, докато рисковете за сигурността в световен мащаб се увеличават. Това наложи въвеждането на понятието smart defence или „интелигентна защита”, която да позволи постигането на по-добри резултати с по-малко средства и кооперация в името на общата цел. Русия, разбира се, е част от тази схема. „Ние не сме наивни в отношенията си” - посочи вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън в речта си на Мюнхенската конферения по сигурността през февруари 2013. „Така например - подчертава той - ние никога няма да признаем Абхазия и Южна Осетия. Имаме и сериозни разногласия по въпроса за Сирия, ПРО, разширяването на НАТО, демокрацията и човешките права. Това са реалности, но виждаме и възможности за сътрудничество и партньорство между САЩ и Русия”[4].

Между сътрудничеството и конфронтацията

На 18 февруари 2013, генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен се срещна с руския външен министър Сергей Лавров в централата на НАТО. Генералният секретар заяви: "Миналата година постигнахме значителен напредък в практическата част на нашето сътрудничество. В допълнение, приехме широка програма от дейности по сътрудничеството в рамките на Съвета Русия-НАТО през 2013. Сега трябва да се съсредоточим върху прилагането и."

Партньорството между Русия и НАТО се развива в няколко основни сектора: борба с тероризма, военно-техническо и индустриално сътрудничество и сътрудничество в Афганистан (включително транспортиране от руска страна на невоенни стоки на ISAF и борба срещу производството на наркотици, неразпространение на ядрените оръжия и други). 2011 и 2012 се оказаха много важни за разширяването на практическото сътрудничество между НАТО и Русия.

На заседанието на Съвета Русия-НАТО през декември 2011 бяха одобрени руските предложения за борба с морското пиратство, в частност край бреговете на Сомалия. Беше представена и одобрена „пътна карта” за сътрудничество през 2012-2014 по основните линии на партньорството: борбата срещу пиратството и тероризма, морски издирвателни и спасителни операции, военно-академичен обмен, противоракетна отбрана. Генералният секретар на алианса Андерс Фог Расмусен подчерта, че двете страни са се договорили да засилят контрола срещу разпространението на химическо и биологическо оръжие, и са стартирали съвместна инициатива за борба с тероризма във въздушното и космическото пространство[5]. Съвместната инициатива е насочена към сътрудничество в предотвратяването на отвличания на самолети и терористични нападения като тези от 11 септември 2001, когато НАТО и Русия си подадоха ръка в името на общата цел - борбата срещу тероризма.

През 2012, Съветът Русия-НАТО насърчи продължаващата съвместна работа по редица ключови области като обучение на служителите на правозащитните органи в Афганистан, Пакистан и Централна Азия, борбата с наркотрафика, обучение на техниците по поддръжката на афганистанските речни и военновъздушни сили, транзита на стоки през територията на Русия и други. Беше утвърдената работната програма на Съвета Русия-НАТО за 2013, обхващаща съществуващите проекти и постиженията в борбата с пиратството и с тероризма.

„Навременното и ефективно изпълнение на работната програма ще подобри безопасността на всички участници в Съвета Русия-НАТО”, коментира генералният секретар на Алианса Расмусен.През 2012. и 2013 се активизира и диалогът по най-конфликтния казус за двете страни – противоракетната отбрана.

Въпреки успехите в някои области на сътрудничество обаче, НАТО и Русия засега не успяват да постигнат компромис  по редица въпроси:

Войната в Грузия и признаването на Южна Осетия и Абхазия

Както е известно, отношенията между Русия и НАТО се изостриха през лятото на 2008 поради действията на Грузия в Южна Осетия. По-късно Северноатлантическият съвет разкритикува Русия, че е признала Южноосетинската и Абхазката автономни републики на Грузия за независими държави. Според генералния секретар на НАТО, признаването на Южна Осетия и Абхазия нарушава редица резолюции на Съвета за сигурност на ООН, включително и подкрепени от Москва. На свой ред Русия настоява, че признаването е в съответствие с Хартата на ООН, с подписания през 1975 на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа “Заключителен акт от Хелзинки” и с други фундаментални международни закони. Направен беше и паралел с Косово.

Отношенията се изостриха, когато през май 2009 НАТО отстрани двама руски дипломати по подозрения за шпионаж. Към вече създаденото напрежение се добавиха и предложените от НАТО военни учения в Грузия. По този повод,  тогавашният руски президент Дмитрий Медведев заяви: „Колкото и да се опитват да ни убедят, че това не е така, планираните военни учения на НАТО в Грузия са откровена провокация. Не може да се провеждат учения на място, където съвсем скоро е имало война“[6].

През 2013 руското Министерство на външните работи обяви, че сред приоритетите за Русия са неутрализиране на заплахите, произтичащи от Афганистан и недопускане дестабилизацията на Централна Азия и Кавказ. Що се отнася до отношенията с Грузия, Русия е заинтересована от нормализиране им "в тези области, в които грузинската страна има готовност да го направи, като се вземат предвид политическите реалности в Задкавказието. Руската външнополитическа концепция предполага насърчаване демократичното развитие на Абхазия и Южна Осетия, укрепване на международните им позиции, осигуряване на стабилна среда на сигурност и социално-икономическото им възстановяване.Това, както се и очакваше, е в пълно противоречие с американска позиция, препотвърдена на февруарската конференция в Мюнхен от вицепрезидента Байдън. „Америка никога няма за признае Абхазия и Южна Осетия” - посочи той, т.е. в тази област няма изгледи за компромис между Русия и НАТО, поне в близко бъдеще.

Плановете за разширяване на НАТО

Руското правителство вярва, че плановете за разширяване на НАТО към Украйна и Грузия могат да се отразят негативно на европейската сигурност. Русия, Украйна и Грузия имат дълги и многостранни исторически, културни и икономически връзки. Неслучайно руският президент Дмитрий Медведев заяви през 2008, че „никоя страна не би била щастлива от това, че военен блок, към който не принадлежи, доближава границите ѝ“. Въпреки че според Медведев (в изказването му през 2011 във Владикавказ, Северна Осетия), войната от 2008 е предотвратила разширяването на НАТО, някои анализатори смятат, че предотвратяването е формално. На практика, страните от Алианса могат да оказват всякаква помощ на Грузия, а властите й - да командироват свои войници и офицери в операции под егидата на НАТО, както и става. Не е по силите на Москва да забрани на Тбилиси да поддържа двустранни военни отношения с държави от пакта. Тоест, може би си струва Москва да опита да заинтригува Тбилиси с предложение, което ще балансира стремежа на страната към НАТО. Със смяната на правителството в Грузия след парламентарните избори от есента 2012 настъпи известна промяна и в отношенията с Москва. Коалицията „ Грузинска мечта“ на притежаващия руски паспорт бизнесмен Бидзина Иванишвили пое властта и всячески се опитва да затопли отношенията с Русия. Безуспешните опити на президента Михаил Саакашвили да утвърди евроатлантическата посока на развитие на Грузия със закон не доведоха до реален резултат. Това не означава обаче, че Тбилиси ще промени основните приоритети във външната си политика, сред които е и членството в НАТО, а по-скоро, че ще започне да провежда по-балансирана политика. При всички положения атлантическите стремежи на Грузия не изглеждат лесно съществими в близките години, предвид френската и немска позиции относно членството на страна с нерешени териториални проблеми в пакта.

На свой ред, Украйна прие закон, според който ще води "политика на неприсъединяване, което означава неучастие във военно-политически съюзи" като НАТО. Държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън потвърди, при посещението си в страната през юли 2010, че вратата на НАТО остава отворена за Украйна, въпреки че новото й ръководство се отказа от членството в алианса, като дългосрочна цел. Междувременно, последните развития в политическия живот на страната породиха критиките на Северноатлантическия алианс. „Украинското правосъдие трябва да стане независимо от политическата власт, ако Украйна иска да стане член на НАТО” - заяви главният секретар на Алианса Андерс Фог Расмусен на пресконференция в Брюксел през 2013, очеидно визирайки преследването на бившия премиер на Украйна Юлия Тимошенко[7].

Системата за противоракетна отбрана в Централна Европа

Системата за ПРО в Централна Европа е ключов въпрос в отношенията, както и основна причина за конфронтацията на НАТО с Русия, която иска юридически гаранции, че ПРО няма да бъде насочена срещу нея. Кремъл твърди, че предложената от САЩ противоракетна отбранителна система в Полша и Чехия, както и радарът в Турция, могат да застрашат руските защитни системи. В отговор Москва заплаши да използва балистични ракети "Искандер" срещу европейската ПРО, а Дмитрий Медведев официално откри радарна станция за ранно прихващане в руския анклав Калининград. Според постоянния представител на Вашингтон в НАТО Иво Даалдер обаче, искането на Русия за юридически гаранции е неизпълнимо, тъй като САЩ не могат да позволят на чужда държава да ограничава отбранителния им потенциал. Той обаче прикани Москва към сътрудничество, което, според него, би и гарантирало много по-голяма степен на защитеност, както и информация за системата.

Междувременно, през ноември 2012, Анкара се обърна към НАТО с молба да предостави на страната зенитно-ракетни комплекски „Пейтриът” за защита от възможно сирийско въздушно нападение. Да предоставят на Турция свои ракетни комплекси се съгласиха САЩ, Холандия и Германия (по два от всяка страна), като в резултат от това 6 батареи на ЗРК „Пейтриът” започнаха бойно дежурство в Турция на 15 февруари 2013, което предизвика острите критики на Москва. Въпреки че се заговори за "погребване" на презареждането в руско-американските отношения обаче, постоянният представител на Русия в НАТО Дмитрий Рогозин прогнозира, че противодействието на ПРО няма да доведе до нова оръжейна надпревара между Москва и Вашингтон.

Проведената през февруари 2013 среща между Джон Кери и Сергей Лавров даде повод на руските медии да коментират, че Русия и САЩ изглежда са открили начин да придвижат преговорите за противоракетната отбрана от мъртвата точка. Появиха се твърдения, че е възможен пробив, ако двамата президенти разменят политически декларации, потвърждаващи стремежа на Руската Федерация и на САЩ да си сътрудничат в сферата на ПРО и да не използват един срещу друг своите ядрени потенциали. В интерес и на двете страни ще е да се споразумеят, коментира руският политолог Виктор Кременюк. "Американците разбират, че ако създават своя ПРО без наше съгласие, ще намерим начини да им попречим, създавайки условия, които могат силно да компрометират тяхната система. От наша страна също има разбиране, че е необходим компромис" - обяснява той. Според него, става дума за т. нар. изпълнителни споразумения, които обаче не се ратифицират от американския Сенат и отразяват само волята на президента, който ги подписва. Ако след Обама на власт в САЩ дойдат републиканците, те може и да разтрогнат съответното споразумение, предупреждава обаче военният експерт Евгений Бужински. Обама би могъл да направи отстъпки на Москва в името на своите идеи за по-нататъшно съкращаване на ядрените оръжия, но "за републиканците ПРО е религия" и те едва ли биха последвали примера на сегашния президент, изтъква руският наблюдател. [8]

Различните позиции по отношение на Сирия, Либия, Иран и Северна Корея

Въпреки че САЩ и Русия посгнаха определена степен на съгласие по някои въпроси касаещи арабските революции и ситуацията в Близкия Изток, все още се запазват силни различия във визиите им за Сирия и Либия и в по-малка степен за Северна Корея и Иран.. Все пак, през последните месеци се наблюдава сближаване между руската и американската позиции за Иран и ядрената му програма. По отношение на Сирия обаче, тепърва предстои постигането на единомислие в действията. Русия блокира евентуална по-строга резолюция на ООН за Сирия, което прави намесата на НАТО малко вероятна. САЩ пък не смятат да водят диалог с президента на Сирия Башар Асад за разрешаване на кризата в региона, заяви говорителят на Държавния департамент Виктория Нъланд. „Държавният секретар Джон Кери не мисли да посещава Дамаск, още по-малко пък да превръща сирийската столица в първата точка от програмата на посещенията си в чужбина. Освен това той не желае да преговаря с Башар Асад” - подчерта Нъланд, САЩ възнамеряват да продължат да оказват натиск върху Асад и да подкрепят опозицията, но ще се стремят към мирно предаване на властта в страната.[9]

Държавният секретар на САЩ Джон Кери и външният министър на Русия Сергей Лавров се срещнаха за първи път на 26 януари в Берлин, като на срещата се очерта сериозен сблъсък на позициите им по отношения на Сирия. По време на февруарската обиколка в Европа на новия държавен секретар на САЩ, гражданската война в близкоизточната държава бе основна тема на разговорите на Кери в Лондон с британския му колега Уилям Хейг и с премиера Дейвид Камерън. Лавров пък прие в Москва Уалид ал Муалем, първият дипломат на Башар ал Асад.

"Насилието в Сирия е още едно доказателство, че Асад трябва да се оттегли от властта, много е трудно да се приеме сериозно изразената от сирийския режим готовност за преговори с опозицията, докато ракетите му продължават да падат в жилищни квартали" - заяви Кери.

"Асад не бива да се поддава на провокации, защото няма смисъл която и да било от страните да се сражава до победоносен край, такъв е невъзможен, по-скоро Сирия ще се разпадне" – заяви на свой ред Лавров в Москва, изразявайки увереност, че все пак ще се стигне до политическо решение, защото броят на онези, които мислят като него, непрекъснато се увеличава.[10]

В същото време стана ясно, че Русия е доставила противовъздушни ракети и ракетно-зенитни комплекси „Панцир-С1” в Сирия в началото на тази година, а в последния ден на февруари 2013 САЩ обявиха, че ще отпуснат още 60 милиона долара за „несмъртоносно оборудване” за сирийската опозиция и ще доставят медицинска помощ и храни на сирийските бунтовници. Това заяви държавният секретар на САЩ Джон Кери по време на конференция в Рим, а руските власти реагираха, обвинявайки американците, че решенията, взети на срещата на „Приятелите на Сирия”, насърчават „екстремистите”, които искат да овладеят страната със сила. В условията на руското председателство на Съвета за сигурност на ООН, започнало на първи март тази година, няма скорошни изгледи за нова резолюция на ООН по Сирия, която да разреши намеса на НАТО. Франция – друга влиятелна страна-членка на НАТО, която е изключително активна в международните операции, призова Русия да оттегли подкрепата си за Асад. Френското правителство обаче не би могло да се включи в евентуална скорошна операция в Сирия, тъй като върху него падна основната тежест на военната интервенция в Мали.

Намесата на НАТО в Либия през 2011 предизвика критиката на Дмитрий Рогозин, предишният представител на Москва в Съвета Русия-НАТО. Той обвини Алианса, че с намесата си в Либия е оказал подкрепа на ислямистките групировкии и е причинил смъртта на много цивилни. Междувременно, още с първия си указ като президент, през май 2012, Путин сне ембаргото върху доставките на руско въоръжение за Либия и разреши финансовите операции с Либийската национална петролна корпорация, Либийската централна банка и Либийската външнотърговска банка, като израз на несъгласието си с резолюция 1973 на ООН, която доведе до военната интервенция  на НАТО в страната.

По отношение на Северна Корея позициите на Русия и НАТО напоследък силно се сближиха. Причината е поредният севернокорейски ядрен тест, който беше извършен през февруари 2013, въпреки препоръките на международната общност. Светът остро осъди действията на Пхенян, а Съветът за сигурност на ООН заплаши с нови санкции.
Генералният секретар на Световната организация Бан Ки-Мун призова Северна Корея да „преразгледа курса си и да работи в посока на денуклеаризация на Корейския полуостров”. От своя страна, Международната агенция за атомна енергия (MААЕ) посочи, че ядрените изпитания на КНДР са явно нарушение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН.

НАТО веднага реагира, като осъди най-остро ядрения опит, извършен от Северна Корея в очевидно нарушение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. В комюнике на Северноатлантическия алианс опитът бе окачествен като „сериозна заплаха за мира, сигурността и стабилността в световен мащаб”. Президентът на САЩ Барак Обама също осъди севернокорейския ядрен опит, уточнявайки, че остава непоколебим по отношение на ангажиментите си за защита на американските съюзници в Азия и декларирайки готовност да разтвори ядрения чадър на САЩ, „в защита на Южна Корея” от агресия. Тези изявления разтревожиха Москва, която неколкократно декларира, че няма да допусне военно вмешателство на Корейския полуостров.

В същото време Русия (подобно на НАТО и САЩ) призова Пхенян да се откаже от ракетно-ядрените си програми. Руските власти коментираха, че провеждайки ядрени опити Пхенян за пореден път игнорира нормите на международното право и решенията на Съвета за сигурност на ООН, а „подобно поведение е несъвместимо с общоприетите критерии на международната общност и несъмнено заслужава осъждане и адекватна реакция от нейна страна”. В същото време, обаче, от руското Външно министерство изразиха надежда, че последният ход на Пхенян няма да се използва като претекст за засилването на военната активност около Корейския полуостров[11].

Що се касае до руско-американските противоречия по отношение на Иран, те си остават същите – Русия настоява да се намери дипломатическо решение за разработваната от Техеран ядрена програма, настоявайки, че страната има право да използва ядрени мощности за мирни цели, докато Америка и Израел се стремят да сложат край на иранското обогатяване на уран, опасявайки се, че то ще позволи на страната да се сдобие с ядрени оръжия. След публикувания на 14 януари 2013 доклад на на американски учени, озаглавен "Американската стратегия за неразпространение на ядрените оръжия, с оглед на променливата ситуация в Близкия Изток", в който се твърди, че иранците ще се сдобият със собствена атомна бомба в средата на 2014. Иран, се опитва да убеди Запада в невоенния характер на програмата си, а върховният лидер на Ислямската република - аятолах Али Хаменей, издаде фетва за забрана на ядрените оръжия. Иранците предприеха тези мерки, след като учените, разработили споменатия по-горе доклад, споделиха опасенията си с президента Обама и Конгреса, призовавйки за военна операция в Иран. Освен това, Дейвид Олбрайт - ръководител на американския Институт за изследвания в областта на науката и международната сигурност, се обяви за засилване на натиска върху Иран чрез налагането на нови санкции[12]. Търсейки дипломатически ходове за туширане на напрежението около ядрената му програма, Техеран отново заговори за възобновяване на преговорите, след като дълго време изпращаше обезпокояващи сигнали към международната общност. Това е първият дипломатически напредък след провала на разговорите в Москва през август 2012. В Мюнхен, на 49-та Среща по сигурността, големите сили препоръчаха на Иран да поднови преговорите за ядрената си програма през последната седмица на февруари 2013 в Казахстан, както и стана. Американският вицепрезидент Джо Байдън пък предложи на Ислямската република да установи директни двустранни контакти със САЩ, при условие, че Техеран възприеме това „отваряне” като „наистина сериозно предложение”, а не просто като „алиби”. В отговор, иранският външен министър Али Акбар Салехи направи следния коментар: „Този път другата страна (т.е. САЩ – б.р.) трябва наистина да има желание да стигнем до някакво решение” и да „престане със своята заплашителна реторика”, т.е. едновременно да предлага преговори и да налага санкции на Иран. „Дискусия ще има само тогава, когато започнем да имаме доверие на американците” - добави той. Вицепрезидентът на САЩ Джо Байдън обаче предупреди, че „дипломатическият прозорец скоро ще се затвори”. Впрочем, дори Катрин Аштън, която обикновено е твърде деликатна, призова иранците „да реагират бързо”. Предстои да се види, дали миналогодишният отказ на Техеран да преустанови обогатяването на уран до 20% в комплекса Фордо и да изнесе запасите си ще бъде актуален и в близките месеци. След севернокорейските ядрени опити обаче, за Русия става все по-трудно да защитава Иран. Израелските власти, които непрестанно обвиняват Иран, че финансира и подпомага ливанската шиитска организация „Хизбула” (която пък беше заподозряна и за атентата в Бургас през юли миналата година), твърдят , че на иранците не може да се има доверие. Неотдавна, в Мюнхен, израелският министър на отбраната Ехуд Барак припомни, че иранците са добри играчи на шах. С други думи, могат да правят ходове, с които да печелят време, до изчерпване търпението на противника[13].

По отношение на Афганистан, където досега НАТО и Русия сътрудничаха успешно, възникнаха нови въпроси. Очаква се, че през 2014 отговорността за поддържане на сигурността в Афганистан ще бъде напълно прехвърлена към афганистанските сили за сигурност, като НАТО ще ги обучава и ще им помага, без да провежда бойни операции. Новата мисия в Афганистан след 2014, фокусирана върху обучаването и подпомагането на националните сили за сигурност, ще получи солидна правна основа под формата на резолюция на Съвета за сигурност на ООН, заяви генералният секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен в шведския град Салинс. Русия, в чиято външнополитическа концепция от 2012, е залегнало урегулирането на ситуацията в Афганистан, поставя въпроса, дали оставането на чуждестранните части няма да има негативен ефект за страната. Както заяви по-рано в Съвета за сигурност на ООН постоянният представител на Москва Виталий Чуркин: „Намеренията за поддържане на чуждестранно военно присъствие в Афганистан след 2014 повдигат редица въпроси в Русия - дали продължаващото военно присъствие няма да окаже дестабилизиращ ефект върху региона, дали ще се отрази на мирното население, дали няма да послужи за консолидиране на въоръжената опозиция, т.е. да се запази влиянието на екстремистите”. Според него, "такива решения изискват максимална прозрачност"[14].

Както е известно, в Афганистан се намира многонационален контингент на антитерористичната коалиция, която се ръководи от висши американски военни, както и Мисията на НАТО в Афганистан - ISAF, действащи в съответствие с Резолюция № 1386 от 20 декември 2001 на Съвета за сигурност на ООН. Русия сътрудничи с НАТО в борбата срещу производството и трафика на наркотици (голяма част от които са предназначени за руския пазар), обучението на афганистански военни и полицейски части и др. В израз на добра воля, Москва дори предостави коридор за транзит на невоенни стоки за ISAF през руска територия. Предстои да видим, как ще продължи това сътрудничество след 2014.

Арктика – новата ябълка на раздора

Резките промени на климата в Арктическият регион през последните няколко години, се отразиха върху екосистемата и традиционното препитание на местните жители. Причина за това са новите икономически възможности като корабоплаването и добива на енергийни и други ресурси. Въпреки че тези дейности се отразяват благоприятно на световната икономика, към тях следва да се подхожда предпазливо, тъй като ако не бъдат спазени най-високите екологични стандарти, може да се очаква допълнително негативно отражение върху силно уязвимия регион на Арктика.

През 2010 Сибирското отделение на Руската Академия на науките обяви, че арктическите запаси от енергоносители би трябвало да се равняват на 90 млрд. тона петрол и 250 трилиона куб. м природен газ. За сравнение, запасите в Тихия океан се оценяват на 10 млрд. т петрол и 25 млрд. куб. м газ, в Атлантическия – на 35 млрд. т петрол и 65 млрд. куб. м газ, а в Индийския – на 40 млрд. т петрол и 70 млрд. куб.м газ. Освен това Арктика е богата на разнообразни полезни изкопаеми, като никел, желязо, фосфати, мед, кобалт, въглища, злато, олово, волфрам, уран и сребро, да не говорим, че регионът притежава най-големите запаси от питейна вода на планетата (гренландските ледници).

В битката за Арктика се включиха най-активно САЩ, Канада, Дания, Норвегия и Русия, като интерес към района демонстрират и Великобритания, Финландия и Швеция. На тази територия отново се сблъскаха интересите на НАТО и Русия, след подадените от Алианса сигнали, че не изключва милитаризацията на Арктика. Това накара руският външен министър Сергей Лавров да изостри тона към Северноатлантическия алианс през 2010, подчертавайки водещата роля в региона на арктическите страни (Русия, Канада, Дания, Норвегия и САЩ). В синхрон с канадския си колега, Лавров обясни, че НАТО няма отношение към арктическите въпроси и текущите спорове там ще се решават съобразно международното право[15].

Докато в Близкия Изток продължава периодът на нестабилност, чиито последици никой все още не дръзва да оцени, Арктика все по-често се разглежда като подходящ обект за преговори между държавите от Севера, а пък Русия се очертава като най-надеждната алтернатива за снабдяването на ЕС с необходимите му енергоносители, още повече, че още в средата на ХХІ век 70% от потребностите на Съюза ще се покриват от внос. Както прогнозира преди двайсетина години директорът на американския Институт за арктически изследвания и на Института за международен контрол на околната среда професор Орън Йънг, ХХІ век вероятно ще се окаже началото на „арктическата ера”[16].

Постсъветското пространство и руските сфери на влияние

Според руския президент Путин, страната му си е извоювала правото да гледа своите собствени интереси. Тя е равнопоставена с другите, но има правото да е различна, както посочва въшният министър Лавров, т.е. да бъде самостоятелен център на ценности. С подписването на Будапещенската декларация на ОССЕ през 1994 и на Основополагащия Акт НАТО-Русия, през 1997, Москва потвърди, че зачита суверенитета, независимостта и териториалната цялост на всички държави и неотменимото им право да избират средствата за гарантиране на националната си сигурност. Тя се отказа и от сферите си на влияние, но само привидно. Същевременно, руската дипломация акцентира и върху някои други тези, например за "неделимостта на сигурността" (Парижката харта за Нова Европа от 1990), както и, че "държавите не трябва да гарантират сигурността си за сметка на другите" (Будапещенската декларация от 1994). Въз основа на тези принципи, бившият руски президент Медведев изказа твърдението, че европейската система за сигурност не бива да води до появата на "зони с различно равнище на сигурност"', което пък повдига въпроса за правото на държавите да влизат или да излизат от въпросните "зони"[17].

Независимо от подписания Основополагащ договор за отношенията, сътрудничеството и сигурността (през 1997 в Париж) и заявеният ангажимент за сътрудничество с цел постигането на „дълготраен и всеобхватен“ мир в Евроатлантическата зона, руската позиция не изключва наличието на "привилегирована сфера на влияние". Москва намеква, че има право да ограничава суверенитета на съседите си. Така, в обръщението си през август 2009 към тогавашния украински президент Юшченко, Медведев го упрекна, че игнорира основните принципи на сътрудничеството и подкопава общата история, култура и религия на двете страни заради тясното икономическо сътрудничество и стремежа към членство в НАТО.

Подкрепата за свободния избор на съседните на Русия държави може да е от полза за Европа, но противоречи на руските интереси, така, както самата Русия ги определя. Според Москва, присъствието на сили на НАТО в съседство с руските граници представлява военна заплаха, независимо от официално декларираните намерения на пакта. В последната военна доктрина на Русия (публикувана през февруари 2010) НАТО е в списъка на най-сериозните военни опасности за страната, както впрочем и ПРО, макар че сътрудничеството между двете страни в редица сфери е неизбежно. Основното предизвикателство и пред Русия, и пред НАТО е взаимноизгодното партньорство, което (при наличие на взаимен интерес) да ограничи споровете до реалните различия и да не създава нови разделителни линии.

НАТО обаче също е насочила поглед към Евразия. В годишния доклад за 2013 на генералния секретар на пакта Андерс Фог Расмусен се говори за нови възможности за разширяване и задълбочаване на военното сътрудничество със страните от региона на Евразия чрез програмата за задълбочаване на военното образование (DEEP), първоначално реализирана от Алианса през 2007 в Казахстан. Създаването на програми и работни групи за развитието на образованието, действащи в рамките на Консорциума на академиите и институтите, ангажирани с научни изследвания по проблемите на сигурността на НАТО и подпомагащи програмата "Партньорство за мир", обединяват повече от 800 военни института по въпросите на сигурността в 59 страни. Пактът използва обучението за да приобщи страните от Кавказ и Централна Азия. В доклада на Расмусен се посочва, че:"Образованието е ключов инструмент за трансформация, НАТО го използва за подкрепа на институционалните реформи в страните-партньори. Програмата на Алианса за образование и обучение, която първоначално беше фокусирана върху повишаване оперативната съвместимост на партньорите на НАТО със структурите на организацията, сега има и нови възможности. Тя вече ще осигурява на членовете на съюза и техните партньори средства за сътрудничество в създаването, развитието и реформата на образователните институции в сферата на сигурността, отбраната и въоръжените сили"[18].

"Програмите за разширяване и задълбочаване на военното сътрудничество се осъществяват с Афганистан, Армения, Азербайджан, Грузия, Казахстан и Молдова, а през 2012 започнахме да сътрудничим в тази сфера с Ирак и Мавритания, а Украйна и Узбекистан са изпратили искане за такова партньорство" – посочва в доклада си Расмусен.

Тези перспективи, разбира се, не радват Русия. Москва е наясно, че не й достигат ресурси, за да наложи влиянието си самостоятелно, така че се налага да работи едновременно по всички направления. Да укрепва сътрудничеството с Китай, избягвайки обаче поемането на излишни ангажименти. Да развива връзките с ЕС, отбивайки атаките на газовия и идеологическия фронт. Да привлече държавите от Централна Азия в Митническия и Евразийския съюз, без обаче да им позволи да се превърнат в непоносимо бреме за нея.

Съответно, за Русия е доста трудно да се разработи оптимална линия на поведение. В същото време вече са налице положителни промени. Задействано бе Единното икономическо пространство между Русия, Беларус и Казахстан. Желание да се включат в него бе изразено наскоро от Киргизстан и Таджикистан. Започна формирането на колективни сили на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

Междудържавният съвет на ЕврАзИО, заседавал през декември в Москва, пък сложи начало на работата по проекта за Евразийски икономически съюз.

Това разбира се не означава, че консолидацията върви по вода. Узбекистан за пореден път заяви, че напуска ОДКС и дори поиска помощ от НАТО в областта на военното образование; системната криза в Украйна, задълбочена от игрите на местните елити, осуети визитата на президента Янукович в Москва (тя все пак се състоя в началото на март); съществуват известни разногласия между Москва и Минск. При все това, процесът вече е в ход[19].

Институционализирането на сътрудничеството между Русия и НАТО

Официалните отношения НАТО-Русия са набор от сложни процедури и преговори между двамата големи международни играчи. Институционализацията на сътрудничеството и контактите им в сегашнния формат започва през 1991, когато Русия се присъединява към Северноатлантическия съвет за сътрудничество (по-късно трансформиран в Евроатлантическия съвет за партньорство). Следващата голяма стъпка е направена през 1994, с присъединяването на Москва към програмата «Партньорство за мир».

Вероятно най-важният документ в отношенията между НАТО и Русия - Основополагащият акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност, беше подписан през 1997 в Париж, на срещата на върха на Алианса.

Днес, почти всички преговори и дискусии между НАТО и Русия се провеждат в рамките на Съвета Русия- НАТО (NATO-Russia Council – NRC), създаден през 2002, на срещата на върха на пакта в Рим. Основните теми включват сътрудничество по военните въпроси, колективната сигурност, неразпространението на ядреното оръжие, обучението на персонала, борбата с тероризма и много други.

Основополагащият акт

Този документ бе подписан на 27 май 1997 в Париж от държавните и правителствени ръководители на страните от Северноатлантическия съюз, генералния секретар на НАТО и президента на Руската Федерация. Основополагащият акт НАТО-Русия е израз на дългосрочен ангажимент, поет на най-високо политическо равнище, за съвместна работа по установяването на траен и всеобхватен мир в Евроатлантическата зона. Той създава рамките за ново партньорство в областта на сигурността, като една от стъпките, предприемани с цел да се изгради стабилна и мирна Европа, в която да няма разделения. Основополагащият акт позволява на НАТО и Русия да установят по-тесни взаимоотношения, обслужващи не само собствените им интереси, но и по-широките интереси на всички държави в Евроатлантическата зона.

Програмата „Партньорство за мир”

През 1994 Русия се присъедини към Програмата „Партньорство за мир”, като по този начин даде тласък на стартиралия широк диалог с НАТО. Участието на Москва в прилагането на мирното споразумение за Босна и Херцеговина бе важна стъпка към нови отношения на сътрудничество. За първи път контингенти на НАТО и Русия действаха рамо до рамо в многонационална военна операция. Москва участва и в мироопазващата операция на НАТО в Босна като предостави най-големия контингент военни части сред партньорите на НАТО, които не са страни-членки. Тя участва и в антитерористичната операция Active Endeavor в Средиземно море. Русия няма друг избор, освен да си сътрудничи с НАТО в такива сфери като борбата срещу международния тероризъм и пиратството, системата за противоракетна отбрана, предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение, управлението на кризи, спасителните операции и контрола на въздушния трафик. Безспорно, в интерес на Русия е да повиши съвместимостта на своите сили с тези на НАТО за провеждането на успешни общи операции. Това е друга основна цел на "Партньорство за мир". [20]

Постоянен съвместен съвет НАТО-Русия

Първоначалната форма на Съвета Русия-НАТО е Постоянният съвместен съвет (Permanent Joint Council – PJC), свикан за пръв път на 18 юли 1997 и бързо превърнал се в основен фактор на усилията за изграждане на доверие, преодоляване на погрешните възприятия и формиране на система от редовни консултации и сътрудничество. Постоянният съвместен съвет заседава всеки месец на равнище посланици и военни представители и два пъти годишно на равнище министри на външните работи и на отбраната, както и на равнище началници на Генералните щабове или на отбраната. Съветът може да заседава и на равнище държавни и правителствени ръководители.

На 18 март 1998 Руската Федерация официално откри свое представителство в централата на НАТО в Брюксел и назначи висш военен представител като неделима част от Представителството си с цел улесняване на сътрудничеството във военната област и отбраната. През първите три години от съществуването си Постоянният съвместен съвет (PJC) разгледа широк диапазон въпроси, пряко интересуващи и двете страни, между които са ситуацията в бивша Югославия; организиране на срещи на военни представители под егидата на PJC; мерки за повишаване на сътрудничеството, прозрачността и доверието между НАТО и Русия; политически и отбранителни усилия за предотвратяване разпространението на оръжия за масово унищожение; въпроси, свързани с ядрените оръжия; стратегии и доктрини на НАТО и Русия; мироопазване; разоръжаване и контрол върху въоръженията, борба срещу международния тероризъм, научно сътрудничество, свързано с отбраната; проблеми на околната среда, свързани с отбраната; планиране на гражданската защита и помощ при бедствия.

Новият съвет Русия-НАТО и развитието на отношенията след 2001

След 2001 станахме свидетели на безпрецедентно сближаване между САЩ и Русия – и като пряка последица от това – между НАТО и Русия. Съществуващата дотогава институционална рамка на отношенията – Постоянният съвместен съвет НАТО-Русия, се оказа недостатъчна да отговори на очертаващото се ново, по-високо равнище на сътрудничество. Русия се опита да се възползва от възникналия нов политически контекст за да засили влиянието си върху (и своето участие в) процеса на вземане на решение в рамките на НАТО.

В първоначалната дискусия в рамките на НАТО за новите отношения с Русия, веднага след 11 септември, преобладаваха еуфорията и оптимизмът. Това се дължеше основно на ентусиазма на САЩ от руския подход към тероризма, както и на достъпа, който те получиха до страните от Централна Азия, а и на надпреварата на страните-членки да предлагат нови идеи за бъдещите отношения, при това в двустранна интензивна кореспонденция с Русия и без консултации с другите съюзници от НАТО. Постепенно обаче този ентусиазъм спадна, най-вече заради настъпила промяна в американския подход, който стана по-сдържан и по-прагматичен.

Новият съвет Русия-НАТО (СРН) бе създаден на 28 май 2002, на срещата на върха в Рим. В него 28-те държави-членки на НАТО и Русия провеждат съвместна работа в качеството си на равноправни партньори. В рамките на СРН се провеждат консултации по текущи въпроси от сигурността и се осъществява сътрудничество в широк спектър от направления от общ интерес, включващи борба с тероризма, военно сътрудничество (съвместни военни занимания и обучение на персонал), сътрудничество по отношение на Афганистан (Русия, съвместно с ООН, осъществява тренировъчни курсове за агенти на службите за борба с наркотиците в Афганистан и страните от Централна Азия), руски транспорт на невоенни товари за нуждите на ISAF в Афганистан, сътрудничество в областта на индустрията, неразпространение на ядрени оръжия и т.н.[21].

На 26 февруари 2003 Съветът на НАТО утвърди – след сериозна вътрешна дискусия – “пакет от предложения” към Русия, представени в Москва в началото на март 2003 от помощник-генералния секретар на пакта Гюнтер Алтенбург. Процесът приключи с утвърждаването на предварително съгласуваното окончателно решение от външните министри, на заседанието им в Рейкявик, в края на май 2003, в чиито рамки беше подписано и новото споразумение НАТО-Русия. В предложението на Алианса основно място бе отделено на три приоритетни области на сътрудничество от взаимен интерес – мироопазващите операции, включително консултации по съгласуването на съвместна позиция по отделни регионални конфликти; обменът на информация за ядрените оръжия, включително засилването на общите мерки за неразпространение на ОМУ и съвместната борба срещу тероризма, включително обмен на разузнавателна информация за съществуващи или потенциални терористични заплахи; сътрудничество в областта на гражданското планиране за извънредни ситуации и консултации за конкретната роля на въоръжените сили в противодействието на тероризма.

Последната среща на ниво министри на външните работи на Съвета Русия-НАТО се проведе на 19 април 2012 в Брюксел, където министрите още веднъж потвърдиха принципите и ангажиментите, съдържащи се в съвместното изявление на срещата на върха на НАТО-Русия в Лисабон.

Днес двете страни са изправени пред общи предизвикателства към сигурността си, които би било по-добре да преодоляват заедно. Така например, стабилността в Афганистан остава жизнено важен приоритет по който те ще продължат да работят. Постигнатите досега резултати включват обучението на хиляди служители на агенции за борба с наркотиците в Афганистан и съседните му страни, обучението на техници по обслужване на хеликоптери и доставката на резервни части за афганистанските ВВС. Споразумението за транзит в/от Афганистан, в съответствие с Резолюция на Съвета за сигурност на ООН 1386, е сериозен принос за постигане целите на Международните сили за подпомагане на сигурността (ISAF). Важно е постигането на целите в борба с тероризма посредством Инициативата за сътрудничество във въздушното пространство (обща система на координация на контрола на въздушното пространство) и подобряване на оперативната съвместимост между корабите на Русия и страните от НАТО край бреговете на Африканския рог. Постигнато бе и споразумение за провеждане на дискусии и съвместно планиране на дейности, свързани с реформата в отбраната, ядрените доктрини и стратегиите за развитие, както и конфигурацията на въоръжените сили. Полагат се усилия за подобряване на прозрачността, включително и при военните учения. Работи се по възможните начини за взаимопомощ в случай на терористични атаки, природни и причинени от човека бедствия, пиратски нападения и други извънредни ситуации. Сред актуалните теми са и киберсигурността и възможностите за военно-техническото сътрудничество.

Независимо от големите различия по редица ключови въпроси, институционализирането на сближаването на НАТО с Русия свидетелства за стремежа на САЩ и НАТО, както и на Москва, да градят в бъдеще отношенията си върху трайните общи интереси и политическия консенсус в очертаните приоритетни направления.

Развитието на отношенията след срещите в Лисабон и Чикаго

През последните две години партньорството между Русия и НАТО премина през две крайности - от еуфорията и взаимните обещания за сътрудничество на срещата в Лисабон през 2010, до заплахите за изстрелване на ракети и задънената улица по преговорите за ПРО, което доведе до охлаждане на отношенията и игнориране на Чикагската среща от Русия, чийто току-що избран президент Путин пропусна и срещата на Г-8.

С отсъствието от срещата в Чикаго Путин показа, че не е склонен да лети до Съединените щати само за снимка и ръкостискане с президента Обама. През последните месеци не бе отбелязан никакъв напредък за намаляване на разногласията с НАТО по ключови въпроси, особено по този за противоракетната отбрана. Това обаче, не означава, че Русия се готви да се върне към студената война със САЩ. Москва просто показва, че би искала повече права в отношенията си с НАТО[22].

Тук е мястото да се отбележи, че анализът на развитието на партньорството между НАТО и Русия през последните двайсет години показва високо ниво на несигурност, както и редуващи се фази на относителна стабилност и замразяване на отношенията.

Рестартът на сътрудничеството в Лисабон

Положителният цикъл в отношенията между Москва и Алианса започна преди и по време на Лисабонската среща на върха, където, след съвместното заседание на Съвета Русия-НАТО (провело се в рамките на срещата), генералният секретар Андерс Фог Расмусен заяви, че е поставен качествено нов етап в развитието на отношенията между пакта и Русия. Дори и обикновено сдържаният руски президент Медведев призна, че след форума в Лисабон е повече оптимист отпреди. В същия тон, американският президент Барак Обама обобщи: „Сега рестартираме и отношенията НАТО-Русия. Виждаме Русия като партньор, не като противник”. Той съобщи за задълбочаване на сътрудничеството между двете страни в няколко важни области: Афганистан, борбата с наркотиците, Грузия и новите предизвикателства пред сигурността през ХХІ век, като подчерта че Русия и НАТО дори са се споразумели за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана - основен източник на напрежение в отношенията им. В съвместното изявление на двете страни се казва: „Договорихме се да обсъдим по-нататъшно сътрудничество в противоракетната отбрана. Постигнахме съгласие за съвместна оценка на заплахата от балистични ракети и продължаване на диалога в тази област”. Москва отново заяви претенциите си пълноправно участие и обмен на информация, като предложи изграждането на секторна система за противоракетна отбрана, без обаче да настоява за бърз отговор. Медведев обвърза дискусията за ПРО с ядрения потенциал и паритета, като спомена че нарушаването му би довело до надпревара във въоръжаването.

По отношение на Афганистан, сътрудничеството на Алианса с Русия отбеляза положително развитие. Москва допусна през територията си повече натовски доставки за Афганистан, при това вече не само към, а и от страната. Беше разширен списъкът на транзитните товари. Стартира съвместното обучение на служители от Афганистан и региона (включително Пакистан) за борба с наркотрафика Пакистан. НАТО и Русия проведоха и първата си съвместна операция в Афганистан.

Един от въпросите, витаещи на срещата на НАТО в Лисабон, бе забавянето на ратификацията на договора СТАРТ от американския Сенат. В крайна сметка, новият СТАРТ бе подписан през април 2010, заменяйки договора СТАРТ-1 от 31 юли 1999, изтекъл на 5 декември 2009. Влизането в сила на новия документ прекрати действието на Московския договор за съкращаване на стратегическите нападателни потенциали от 24 май 2002. Според Вашингтон, подписването на новото споразумение слага край на влошаването на отношенията между САЩ и Русия, а според руския президент Медведев, то отваря нова страница в руско-американските отношения.

Новото охлаждане на отношенията сред срещата в Чикаго

Срещата на НАТО в Чикаго очаквано не донесе прогрес в отношенията с Русия по въпросите на противоракетната отбрана в Европа. От края на 2011 НАТО и Русия не успяха да доближат позициите се по ПРО, възприемана в Русия като военна заплаха. В съвместната декларация след края на срещата на Върха на НАТО в Чикаго се посочва, че „Противоракетният щит на НАТО не е директно насочен срещу Русия и няма да подкопае руските стратегически ядрени оръжия. Щитът на НАТО е предназначен за защита срещу потенциални заплахи от страни извън Евроатлантическата зона. Това обаче не удовлетворява руските изисквания за писмени гаранции относно щита.В декларацията се казва и, че „макар че изразяваме съжаление за руските изявления относно евентуални контрамерки срещу щита на НАТО, приветстваме желанието на Русия да продължи диалога с цел постигане на споразумение с бъдеща рамка за сътрудничество в областта на противоракетната отбрана".

По отношение на разоръжаването също не бе постигнато много. НАТО остава ядрен алианс, като възможността за подмяна на ядреното въоръжение е по-скоро теоретична, се казва в декларация, разпространена по време на срещата на Алианса в Чикаго. В документа се посочва още, че НАТО е готова за съкращаване на нестратегическите ядрените арсенали, но само при условие, че Русия предприеме аналогични стъпки. В тази връзка Алиансът се ангажира "да обменя идеи в областта на прозрачността и укрепването на доверието с Русия", с цел "по-добро взаимно разбиране", "по-голяма безопасност за целия свят" и "създаването на условия за свят без ядрено оръжие"[23].

Чикагската среща задълбочи грузинско-руските противоречия и противопоставянето между НАТО и Русия. Алиансът нарече Южна Осетия и Абхазия „грузинска територия" като това бе закрепено в декларация, разпространена между участниците на срещата. Същевременно, НАТО призова Русия да се откаже от признаването на Южна Осетия и Абхазия за независими държави, а участниците в срещата на върха поеха ангажимент да засилят приобщаването на Грузия към НАТО, в това число и укрепването на политическия диалог, практическото сътрудничество и взаимодействие с Тбилиси. Тоест, Чикагската среща не допринесе съществено за подобряване на взаимодействието между НАТО и Русия, по-скоро обратното.

Възможностите за развитие на отношенията между НАТО и Русия

Резултатите от Чикагската среща, както и събитията, последвали преизбирането на Путин и Обама, като етап от близо двайсетгодишната история на отношенията НАТО-Русия, не са изненадващи. Те са логични, предвид консервативната линия на руската външна политика и твърдият подход на НАТО и, в частност, на САЩ  по отделни въпроси като ПРО и Грузия. Вариантите пред НАТО и Русия обаче не са „за” и „против” сътрудничеството, а разширяване на възможностите за партньорство и преминаване от частично към пълно сътрудничество в областите от взаимен интерес, което би могло да се случи при повишаване на доверието и от двете страни. За момента обаче, най-актуални са думите на генералният секретар на пакта Андерс Фог Расмусен, че не бива да се предприемат опити за споразумение с Русия в сфери, където няма възможност за това, нито да й се правят отстъпки по принципни въпроси (като разширяването на НАТО и западната военна помощ за Грузия). Необходимо е обаче активно сътрудничество с Москва там, където страните имат общи интереси, като Афганистан например. Москва е силно заинтересована от разбиването на афганистанския наркотрафик, голяма част от който е насочена към руския пазар, както и от стабилизирането на страната, което не би позволило тя да се превърне в огнище на тероризъм.

От гледна точка на международната сигурност и стабилност, сътрудничеството между НАТО и Москва няма алтернатива, особено в области като борбата с тероризма, военното сътрудничество (включително съвместни операции, обучения, логистика и индустриално сътрудничество), борба срещу производството на наркотици, неразпространение на ядрените оръжия, кибернетичната и дори космическата сигурност, както и други области, където обмяната на опит ще донесе „добавена стойност”, а съвместните действия са отрешаващо значение за резултата.

НАТО и Русия трябва да разрешат спора си за ПРО с оглед на реалността. Няма вариант, в който Русия да получи достъп до командния център на противоракетната отбрана, не е реално и получаването на писмени гаранции от САЩ за ПРО или пък гарантиране на руския контрол върху част от европейската противоракетна система. Много по-вероятно обаче би било създаването механизъм за обмен на информация или на паралелна система, която да съдейства за гарантиране на сигурността от изток срещу балистичните ракети с голям обсег на действие на Северна Корея, Пакистан и Индия, а по-всяка вероятност и на  Иран.

Според Андерс Фог Расмусен: "Сътрудничеството в сферата на ПРО може радикално да промени начина, по който НАТО и Русия гледат един на друг. Потенциално, то би могло да промени общото положение на нещата. То ще позволи да бъдат преодолени новите заплахи и старите подозрения. Повече сътрудничество означава повече сигурност за всички. През ХХІ век конфронтацията не е избор. Единственият реален избор е сътрудничеството"[24]. Предстои да видим дали това ще се случи.

Българският външнополитически интерес

Отношенията на България с НАТО и Русия могат да се разглеждат през различни призми и гледни точки - историческа, политическа, стратегическа, военна и т.н. В тази усложнена ситуация е необходимо да се строи българският външнополитически избор като държава-членка на НАТО. В заключение могат да се обозначат някои предпоставки този избор да е ефективен:

  • България е поела политически ангажимент да участва в системата на НАТО за ПРО и неминуемо ще плати своя дял от разходите по системата за командване и контрол на Алианса. Този ангажимент има пряко отношение към нейната собствена сигурност, както впрочем и подобряването на сътрудничеството с Русия в същата област – особено ако партньорството с нея би повишило сигурността в глобален мащаб. Необходимо е да се отбележи, че в отношенията между София и Москва липсват неприятните исторически моменти, характерни за някои от руските източноевропейски съседи. Във външнополитически аспект, приятелските отношения между България и Русия биха могли се окажат особено важни сега, когато НАТО среща затруднения при постигането на споразумение в областта на ПРО с Москва, но официално признава сътрудничеството с нея като важна политическа цел.
  • България трябва да изостави всички евентуални идеи за търговия със сигурност или специални изгоди, нито да прави всичко само заради похвалите. Това, от една страна, би навредило на принципните ни отношения с Русия, а от друга - би ни извадило от групата на сериозните и уважавани партньори на НАТО, които разбират и държат на системата за регионална и глобална сигурност.
  • България трябва да изведе на преден план грижата за внимателно и балансирано формиране на позицията си. Тя трябва да участва в интензивната международна комуникация със своя собствена позиция и да вгражда в нея отстояването на българския национален интерес. Грешните изводи и стъпки могат да имат значителни последствия. Единството на западния свят не е нито обречено, нито пък е веднъж и завинаги гарантирано и тъкмо това е може би най-сериозното предизвикателство пред страната ни.

Източници:

  1. 1. А.А.Бартош, „Развитие концепции партнерства России и НАТО” , ж.«Независимое военное обозрение», 27.04.2012, http://isc.mslu.ru/index.php?option=com_content&task=view&id=335&Itemid=36
  2. 2. Д-р Иванка Бързашка „Ролята на страната ни в системата за ПРО на НАТО: варианти за активно участие”, сп. „Геополитика”, 14 Декември 2011, http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2004/1140
  3. 3. Марков С., „Eвроамериканската система за ПРО и възможната руска реакция» , сп. „Геополитика”, 14 Декември 2011, http://geopolitica.eu/2005/1152
  4. 4. Ковачева Р. „НАТО и Русия обявиха ново начало в отношенията си”, http://www.euinside.eu/bg/news/nato-and-russia-anounced-a-fresh-start-in-their-relations#ixzz1w6afrPfV
  5. 5. “ Основополагащ акт за взаимни отношения, сътрудничество и сигурност между НАТО и Руската федерация ” , сп. МО , бр. 3 , 1997.
  6. 6. „Партньорството между Русия и НАТО е ключово”, 03 Май 2012, http://www.temadaily.bg/publication/1408
  7. 7. С. Самойлова, "Политком", 15.07.2011, „ ПРО – препъни-камък в отношенията между Русия и НАТО”,. http://www.politika.bg/article?id=22996
  8. 8. Сюзън Понд, „Анализ на инструментариума на Партньорство за мир”, http://www.nato.int/docu/review/2004/issue1/bulgarian/art2.html
  9. 9. Donald K. Bandler and Jakub Kulhanek, “NATO-Russia Reset Needed”, November 02, 2009, http://www.acus.org/new_atlanticist/nato-reset-needed

10. „Russia and NATO - Rethink the reset”, May 19th 2012, http://www.economist.com/node/21555580

11. http://www.nato.int

12. http://www.nato-russia-council.info/en/

13. Информационна Агенция „Фокус”, http://focus-news.bg

14. Българска телеграфна агенция, http://bta.bg

15. Министерство на външните работи на РФ, www.mid.ru

* Стажант-аташе в Министерството на външните работи, статията отразява единствено личната позиция на автора и не ангажира по никакъв начин институцията, в която работи .

 

 


Бележки:

[1] „Сергей Лавров и Джон Кери ке договориха относнодразнещите моменти”, Гласът на Русия, http://bulgarian.ruvr.ru/2013_02_27/Sergej-Lavrov-i-Dzhon-Keri-se-dogovoriha-otnosno-drazneshhite-momenti/
[2] Концепция внешней политики Российской Федерации  утверждена Президентом Российской Федерации В.В.Путиным 12 февраля 2013 , http://www.mid.ru/BDOMP/Brp_4.nsf/arh/6D84DDEDEDBF7DA644257B160051BF7F?OpenDocument
[3] Europe’s Defence in Times of Economic Crisis, Anthomy Lawrence, http://www.diplomaatia.ee/en/article/europes-defence-in-times-of-economic-crisis/
[4] „Лавров атакува в Мюнхен ПРО политиката на САЩ”, 02.02.2013, http://news.ibox.bg/news/id_1419317030
[5] „НАТО и Русия се разбраха за Космоса, но не и за ПРО”, Мишева Г., 8.12.2011, http://dnes.dir.bg/news/rusia-nato-pro-sergey-lavrov-shtit-anders-fog-rasmusen-protivoraketna-otbrana-10086655
[6] „Отношения между Русия и НАТО”, Wikipedia, http://bg.wikipedia.org
[7] По материали на Българската телеграфна агенция, http://www.bta.bg
[8] По материали на Българската телеграфна агенция, http://www.bta.bg
[9] По материали на Агенция „Фокус”, http://www.focus-news.net
[10] Първи рунд за Сирия между Кери и Лавров”, в. „Труд” http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1799795
[11] Светът осъди ядрения опит на Северна Корея, февруари 2013, http://www.komentator.bg
[12] Духовният водач на Иран забрани ядрените оръжия, Игорь Являнский, 16.01.2013, в. „Известия”
[13] Техеран се стреми да печели време по ядреното досие, Isabelle Lasserre, 05.02.2013, в.Фигаро, http://www.lefigaro.fr/international/2013/02/04/01003-20130204ARTFIG00698-teheran-joue-la-montre-sur-le-nucleaire.php
[14] „НАТО организира нова мисия в Афганистан на основа на резолюция на СС на ООН”, Александър Шишло, 14 януари 2013, „РИА Новости”, http://ria.ru/world/20130114/918077416.html
[15] „МИД РФ: НАТО не ждут в Арктике”, Егор Арефьев,в. „Комсомольская правда”, 16 септември 2010 http://www.kp.by/online/news/740360
[16]Голямата игра в Арктика”, Никола Стоянов, сп. „Геополитика”, 17 Април 2009
[17] „НАТО и Русия: обречени на разочарование?”, Джеймс Шеър http://www.nato.int/docu/review/2011/NATO_Russia/Disappointment/BG/index.htm
[18] „Узбекистан поиска помощ от НАТО в областта на военното образование”, 05.02.2013, „ИА Регнум”, http://www.regnum.ru/news/1621418.html
[19] „Путин кове желязото докато е горещо” 27.12.2012, http://www.dnes.bg/redakcia/2012/12/27/putin-kove-jeliazoto-dokato-e-goreshto.176353,4
[20] „Партньорство за мир“ е проект на НАТО, чиято цел е да повиши оперативната съвместимост между НАТО и други държави в Европа, както и между НАТО и страните от бившия Съветски съюз, които се намират в Азия. Проектът е стартиран през 1994. За първи път е предложен като американска инициатива на срещата министрите на отбраната на НАТО в Травемюнде, Германия, на 20-21 октомври 1993 и стартира официално на 10-11 януари 1994, на срещата на върха на НАТО в Брюксел .Обхватът на сътрудничеството се определя отделно от всяка страна-членка чрез Индивидуална програма за партньорство. Програмата предлага съвместни операции, при спазване стандартите на НАТО, осигуряването на ново военно оборудване, както и служители на държавите-членки да бъдат обучавани в други страни.Въпреки това, „Партньорство за мир“ не е отбранителен съюз и страните-членки на НАТО могат индивидуално да решат дали да окажат помощ в областта на военната сигурност и отбрана, www.wikipedia.org, www.nato.int
[21]  Официална страница на Съвета НАТО-Русияhttp://www.nato-russia-council.info
[22] Putin's NATO dis - Cold winds from Moscow”, Stephen Larrabee, 17.05.2012,Chicago Tribune” http://articles.chicagotribune.com/2012-05-17/news/ct-perspec-0517-moscownato-20120517_1_putin-camp-russian-president-vladimir-putin-putin-s-nato
[23] „НАТО: Съкращаваме ядрените арсенали, ако и Русия го направи”, БГНЕС, 22.05.2012 http://news.bgnes.com/view/1007172
[24] „ Расмусен : Русия и НАТО с обща цел” ,в.” Монитор”, 07.12.2011, http://www.monitor.bg/article?id=317510


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн