23
Пет, Окт
5 New Articles

Руският проект за Източна Европа

брой2 2013
Typography

По правило, съвременната западна аналитична мисъл не е особено склонна да признае ролята на Русия като силов център или отделен полюс във формиращия се многополюсен световен ред. По този въпрос съществува своеобразен консенсус между тези, които смятат, че новият световен ред ще бъде по-скоро "безполюсен", разчитат на "коалиционното привличане" на Русия в орбитата на Запада и лансират оптимистични прогнози за американската империя и "новия американски век", и онези, които са принудени да признаят, че светът съвсем скоро ще се превърне в многополюсен. До голяма степен, това е проекция на wishfull thinking (т.е. представянето на желаното за действителност) на западните експерти. Непрекъснатата борба с Русия, включително и по западния фланг на ОНД, където се разчита на част от управляващите режими и елитите на държавите от Източна Европа, говори обаче по-скоро за обратното. Русия очевидно представлява опасност за еднополюсния свят, затова и борбата срещу нея продължава. Този факт е още по-актуален по отношение на Източна Европа, доколкото присъствието, наличието и осъзнаването на присъствието на Русия е ключов елемент на идентичността и геополитическата история на региона, тъй като културата и държавността на много от народите в него се формират или в пряко (включително и конфликтно) съприкосновение с Русия, или, най-малкото, изпитвайки руското влияние, като те ту биват привличани, ту се отдръпват от нея. За източноевропейците Русия винаги "присъства" (дори ако в момента това не е така или пък ако руският интерес към конкретната страна и региона е незначителен), без оглед на това с какъв знак се оценява това присъствие.

До какво води липсата на руски проект за Източна Европа

Днес, липсата на мащабен руски проект за Източна Европа затруднява провеждането от Москва на активна външна политика в региона. Източна Европа често се възприема или само като своеобразен "санитарен кордон" между Русия и Германия и традиционна сфера на американското влияние, а източноевропейските държави, и най-вече Полша и Румъния - като вечни руски противници, или на региона се гледа просто като продължение на Западна Европа или пък на "германската" Mitteleuropa. Всъщност и двете гледни точки са погрешни. Източна Европа се отличава с цивилизационна специфика, подкрепена от исторически, религиозни и културни особености, което налага страните от региона да бъдат разграничавани както от Западна и Централна Европа, така и от пространството на "руския свят" ("Русия-Евразия"). В същото време обаче, тя е свързана политически и културно с тези две пространства. Както във външнополитическата традиция на източноевропейските държави, така и в съвременните проекти за нейната геополитическа организация, се забелязва противопоставяне между "атлантическите" и "континенталистките" проекти, русофилските и русофобските тенденции, позитивното възприемане на съвременната международна система и нейното отхвърляне, заедно с цялата социокултурна парадигма, налагана от Запада. Тоест, сегашният атлантически вектор на геополитиката на източноевропейските държави съвсем не е безалтернативен.

Наблюдаващата се в съвременна Източна Европа съпротива срещу налагането на ценностите на толерантността, защита правата на малцинствата и мултикултурализма, в тяхната западноевропейска и северноамериканска интерпретация, е сред доказателствата за цивилизационното различие между Източна и Западна Европа. Както посочва един от водещите представители на "конструктивисткия подход" в съвременната социология на международните отношения проф. Питър Катценщайн, цивилизациите, като комлекси от символи, съществуващи предимно в съзнанието на хората, могат да се проявяват в политическата сфера, т.е. "да се материализират политически", при определени обстоятелство и в частност при взаимодействието с други цивилизации. Те се проявяват при сблъсъка с други култури, техните нормативи и ценности, както и с носителите на тези ценности и нормативи. Така, реакцията на обществеността на гей-парадите в центъра на Берлин, или на Варшава и Белград, ще бъде различна. В единия случай е налице приемане, като цяло, на постхристиянския (а на практика "постчовешки") дневен ред, т.е. на нормите и ценностите на съвременното западно общество, а в другия - отхвърляне на тези ценности, а това означава и на съответната цивилизация, от представителите на "другата версия на Европа".

Важна в случая е тезата за "многото Европи". В съзнанието на европейците съществуват най-малкото две Европа - собствено Европа и нейният Изток, описан по всички правила на ориенталисткия дискурс. През 2003, на страниците на списание Foreign Affairs, френският геополитик Доминик Моаси задава реторичния въпрос, дали не идваме от свят, в който са съществували две Европа и един Запад, за да навлезем в свят, където има една Европа и два Запада. Произнесената по-късно знаменателна реч на Доналд Ръмсфелд за "двете Европи" и прогласяването на т.нар. "Нова Европа" на Изток, трудната интеграция на Изтока и неговия нарастващ евроскептицизъм, както и изследванията на тази тема на самите западно- и източноевропейци, налагат извода, че Моаси е бил прав само по отношение на множествеността на понятието "Запад", но не и за единството на Европа.

Европа е двойнствена, макар че мнозина се стараят да не го забелязват, като това се отнася най-вече за самите западноевропейски и източноевропейски "модернизатори", опитващи се да ликвидират споменатия по-горе цивилизационен разрив, а заедно с него и културната и цивилизационна специфика на източноевропейските страни, изпозвайки за целта репресивни по същността си практики за тяхното "превъзпитаване" и "цивилизоване" и формирайки характерните отношения на "патрон и клиент" между двете части на Европа.

Преформулирането на дискурса за Източна Европа

Ето защо преформулирането на дискурса на Източна Европа, освобождаването му негативната конотация и положителната оценка на цивилизационните различия между източноевропейците и Западна Европа, опираща се на съответните източноевропейски теории (например на идеята за "Третата Европа" на Тудор Замфиреску), следва да се превърнат в смислова ос на проекта за независима „Голяма Източна Европа”, като отговор на колониалните стратегии, свързани с "източноевропейския" и "централноевропейския" дискурси. Само такъв проект, който отхвърля утвърдилите си около фалшивите геополитически образи на Централна и Източна Европа представи за източноевропейците като "втора категория европейци", които непрекъснато трябва да доказват пред Запада правото си да бъдат част от Европа, както и представата за Русия като "важния Друг", дава шанс за изграждането на руско-източноевропейските отношение по наистина нов модел. Този Greater Eastern Europe Project не може да не доведе и до деконструкцията на териториализацията на предишните властови дискурси, както включвайки в рамките на обхвата си такива страни като Гърция, така и реализирайки, вътре в собствените си рамки, множество нови проекти.

За коректното формулиране на руския проект за Източна Европа следва да се потърси опора във вече съществуващите проекти и обществени тенденции в източноевропейските държави, като в същото време внимателно се анализират принципните провали и недостатъци на атлантическите проекти за Източна Европа. От гледна точка на националните интереси на Русия, която недвусмислено обяви в своята Стратегия за националната сигурност до 2020, както и в Концепцията за външната си политика, формирането на многополюсен свят за стратегически приоритет, внимателният анализ на многополюсните геополитически проекти, лансирани от интелектуалните елити на стратегически важния източноевропейски регион, би могъл да стане първата стъпка към институционализацията на подобна система. Тоест, необходимо е да се води диалог с тези научни и обществени кръгове. Ако иска да бъде разбран и добре приет от източноевропейците, руският проект за Източна Европа следва да се опира на вече съществуващите проекти за многополюсния свят, лансирани от интелектуалните кръгове от региона, както и на очакванията на широки слоеве от населението, чиито израз са подкрепяните от тях лозунги на новите патриотични и популистки движения в източноевропейските държави.

Руският проект за Източна Европа не може да промени геополитическия баланс, без да промени тази ситуация, т.е. без да ликвидира основата за описаните по-горе властови практики. Освен това, самата привързаност към идеята за многополюсния свят, която се съдържа в руските външнополитически документи, изисква да се отчита, съхранява и поддържа културната специфика в света. Възстановяването на достойнството на незападноевропейските култури означава те да се приемат такива, каквито са, с цялата им обусловена от тяхната уникална история специфика, и отхвърлянето на прокрустовото ложе на „европейскостта” или „съвременността”. Впрочем, редица известни западни учени отдавна са легитимирали опита на незападноевропейските цивилизационни модели, отказвайки се да ги дефинират като „варварски”.

Въпреки това обаче, и днес западноевропейският и северноамериканският геополитически проекти, игнорирайки последните парадигми на социалната и структурната антропология, социологията, историографията и културологията, поставят в основата на своята мощ именно разпространението и налагането на собствения си културен код като универсалeн. Както посочва в тази връзка философът Александър Панарин: "ако имаме предвид западната идеология, посредством която "прогресивната част на човечеството" осъществява процедура на идентификация-опозиция (т.е. създаване на собствен образ и разграничаване от останалите), тук старата дихотомия "цивилизация-варварство" се запазва. Именно на нея се основава цялата теория за модернизацията, представляваща методологичната основа на международната политика на Запада и активността на МВФ, Банката за възстановяване и развитие и транснационалните корпорации - т.е. цялата инфраструктура, чрез която се реализира хегемонията на индустриално развитите държави в съвременния свят".

Противопоставянето на тази хегемония е възможно само, ако бъдат ерозирани самите и основи, т.е. обосновавайки научно властовата същност на европеисткия дискурс и формулирайки собствен антихегемонистичен проект на основата на признаването на плурализма и ценността на всички цивилизационни проекти, всички исторически пътища за развитие на народите и техните традиционни ценности. Тоест, источноевропейският проект би бил преди всичко ценностен и традиционалистки, което дава широка основа за взаимодействие с източноевропейските общества. Тогава, колкото и да е парадоксално, руският геополитически проект за Източна Европа ще може да се опре на най-съвременните теории в сферата на социално-хуманитарната наука.

Какво представлява руският проект за Източна Европа

Обобщавайки казаното дотук и опирайки се на историческата традиция на руската геополитика по отношение на Източна Европа, геополитическите проекти и обществените тенденции в източноевропейските държави, можем да очертаем и главния смислов блок на руския проект за Източна Европа:

- Идеята за "Източна Европа" като един от центровете (заедно с Русия) на ценностната алтернатива на "съвременния свят" в условията на кризата на "чувствената" цивилизация на Запада.

От гледната точка на теорията на социокултурната динамика, предизвикателствата, с които се сблъскват източноевропейските общества, са идентични с тези, с които се сблъсква и Русия. Както посочва проф. Владимир Добренков, излизайки от идеационната си фаза, постсоциалистическото общество "прескочи идеалистическата и се отзова директно в чувствената култура". Общността на проблемите може да бъде конвертирана в концептуална общност на техните решения и, под формата на т.нар. "мека сила" - в геополитически ресурс, стига разбира се Русия да предложи различна цивилизационна алтернатива от тази, която се предлага на Източна Европа в рамките на западната социокулкурна суперсистема, принадлежността към която предопределя и геополитическата ориентация към нейния център - САЩ. Възприемането на социокултурната система на съвременността от обществата на Източна Европа и присъединяването им към суперсистемата, сред чиито фундаментални ценности изпъкват "демокрацията, човешките права, етиката и нормите на предприемаческата активност", означава тяхната ценностна ориентация към Запада и сближаването им с неговия исторически център, където този тип се проявява най-продължително и интензивно, т.е. със САЩ, където се намират и основните центрове, "продуциращи" тази култура. В геополитически план, отхвърлянето на чувствената социолкултурна система ще означава и избор на антиатлантическия геополитически вектор.

Колкото и парадоксално да изглежда, тук биха могли да изиграят положителна роля някои елементи на ориенталисткия дискурс, в чиито рамки Изтокът придобива определени духовни и мистични измерения. Частично запазилата се представа за Русия като източник на духовност, към която следва да се отнасяме с уважение, може да се окаже твърде полезна в това отношение. В същото време, както посочва известният румънски социолог акад. Илие Бадеску, Западът, който до голяма степен се е превърнал в източник на духовната криза на съвременното общество, не предлага никаква перспектива пред източноевропейците в тази сфера.

В рамките на този блок, в геополитически съюзници на Русия се превръщат всички национално и популистки ориентирани сили в публичното пространство на източноевроепйските държави, които се обявяват за многополюсен модел на устройство на света и консервативна алтернатива на съвременния Запад и, което е още по-важно, онези обществени слоеве, чиито изразители са въпросните сили. Работата с политическите формации, НПО, младежките организации и медиите, както и т.нар. "публична дипломация", следва да се превърне в приоритет по това направление. В условията на продължаваща икономическа криза и нарастващо разочарование от западните институции и ценности, подкрепата за този вектор и търсенето на алтернативи на сегашния път, по който върви Европа, ще се увеличава. Впрочем, съюзници на Русия могат да се окажат и религиозно-ориентираните слоеве от населението и техните политически организации.

Арнолд Тойнби посочва, че за полската национална идея например, е характерна представата за себе си, като преден пост на западното християнство, защитаващ го от православна Русия и мюсюлманска Турция. Именно с това противопоставяне на православното и мюсюлманското предизвикателство е свързан и възходът на Жечпосполита (т.е. полско-литовската държава) през ХV-ХVІ век. Съвременната външна политика на Полша към източните и съседи и Русия може да се оцени като стремеж изкуствено да се продължи тази тенденция в условия, когато са налице съвършено различни предизвикателства. При това, въпреки сериозната роля на католическата идентичност в полското национално самосъзнание, онзи Запад, който Варшава защитава, отдавна не е нито християнски (а светски), нито католически (ако говорим за таласократичните САЩ и Великобритания). Още повече, че днес Русия не представлява никаква заплаха за "християнския свят". Всъщност, реалното предизвикателство към християнството идва от центъра на социокултурната система на съвременността (и на таласокрацията), т.е. от САЩ, и е свързано с тенденциите на глобализацията, налагането на идеологията на "човешките права", политическата коректност и т.н. В този смисъл, решението на "полския въпрос" е свързано единствено с преориентацията на Полша към борба с реалната заплаха за християнството, която идва не от Изток, а от Запад. Само обръщайки се с лице към това реално (а не симулационно, както в случая с антируската политика на Варшава) предизвикателство, съгласно концепцията за "предизвикателството и отговора" на Тойнби, Полша ще може да се утвърди в новата историческа ситуация и да се впише в геополитическия проект за "Голямата Източна Европа", като една от основните и опори. В този случай "пястовата" (от Пясти - първата полска владетелска династия -. б.р.) стратегия на полската геополитика се сдобива с необходимата и духовно-ценностна опора (предимство, с каквото навремето разполага "ягелонската" стратегия). Подобна стратегия може да бъде предложена и на Румъния с нейната "православна геополитика", както и на други държави от региона, в чието самосъзнание религиозният фактор играе значителна роля.

Според Джоузеф Най, "меката сила" опираща се на културата, идеите и ценностите, е възможна само, ако има начин другите "играчи" на международната сцена да бъдат убедени, че искат същото, което и използващата този ресурс държава. Днес обществата в Русия и Източна Европа са изправени пред сходни предизвикателства и инстинктивната им реакция в защита на традиционните ценности показва, че те до голяма степен се стремят към едно и също. В този смисъл, в "мека сила" на Русия може да се превърне ролята и на консервативен център, т.е. на идейна опозиция на сегашния световен ред, на западноевропейския или американския Запад.

- Доизграждането на основните геополитически оси, ориентирани към Русия, в Източна Европа, отчитайки при това наличието на редица нови фактори, включително новата роля на Турция и на мюсюлманския фактор в региона.

Традиционното неприемане на германската хегемония в региона, характерно за чехите и словаците, както разбира се и за поляците, което се задълбочава от проблема с изселените след Втората световна война немци, изисква да се отнасяме предпазливо към тезата, че тези страни са част от германската зона на влияние. Русия би могла да стане гарант на техния суверетите и покровител на славянството, като цяло, в отношенията му с Германия и Унгария. Частичното възраждане на панславянската идея и използването и в това направление, в съответствие с концепциите на Оскар Крайчи и Сергей Хелемендик, може да се използва като идейна обосновка на подобна политика. Отчитайки геополитическата концепция на Лешек Сикулски за формирането на континентална ос Париж-Берлин-Варшава-Москва-Анкара-Рим, следва да бъде преосмислена и ролята на Полша в Източна Европа. В същото време някои тенденции във външната политика на Турция позволяват изграждането на геополитическа ос "Москва-Анкара" и отказа от изцяло негативното възприемане на турския фактор в региона. Геополитическите концепции на Марко Франчишкович и Юре Вуич пък налагат преосмисляне ролята на Хърватия на Балканите. Присъединяването на хърватския "Римленд" към т.нар. Mitteleuropa (Средна Европа) изисква към геополитическия ромб София - Москва - Белград - Атина да се добави оста Москва - Берлин - Загреб. Приемането на Анкара като потенциално континентален геополитически фактор и на Иран, като център на ислямската съпротива срещу "новия световен ред", пък прави възможна осите Москва - Анкара  -Сараево и Москва - Техеран - Сараево.

- Руският геополитически проект за Източна Европа следва да отчита етническата раздробеност на региона и съществуващите проблеми между населяващите го етноси, народи и нации. Не е възможно адекватно да бъдат оценени фундаменталните геополитически промени, без да се вземат предвид етническите процеси, оказващи сериозно влияние върху тях. Така например, присъединяването на Румъния към НАТО, до голяма степен, беше обосновано и от стремежа на страната да се окаже в един и същ военен блок с Унгария, за да не се даде възможност на Будапеща да използва механизмите на алианса за разрешаването в своя полза на въпроса с трансилванските унгарци в Румъния. Стремежът на Македония да влезе в НАТО отчасти се обяснява и със сложната етническа ситуация в страната и сепаратистките настроения в средите на албанското малцинство, при което единствената наздежда за съхраняване целостта на държавата и запазване на мира в региона е свързана с опеката на някоя силна международна военно-политическа структура, каквато в Европа и, в частност, на Балканите е само НАТО. От държавите в Източна Европа само Полша и Албания са етнически еднородни, Босна е мултиетническа, а останалите бихме могли да определим като "хибридни етнодържави", т.е. държави с абсолютно етническо мнозинство и наличието на по-голямо или по-малко етническо малцинство (малцинства).

Благодарение на етническия фактор, присъединяването към европейските структури в някои случаи доведе само до още по-голямото отчуждаване между Източна и Западна Европа. Пример за това е проблемът с изселването, след Втората световна война, на източноевропейски германци от Полша и Чехия, което е съпроводено с експроприация на имуществото им. Този на пръв поглед отдавна забравен въпрос отново се превърна в тема на разгорещени дискусии, при това на най-високо равнище, веднага след влизането на двете страни в ЕС, което се отрази негативно на отношенията им с Германия.

Способността на Русия да създаде пространство на сигурност в този регион, в чиито рамки да бъде ограничен и париран реваншизмът на отделните източноевропейски национализми (като унгарския например), сериозно влияе върху възможността да бъде реализиран антиатлантическият проект в Източна Европа. В този смисъл, реализацията на проекта за „Голяма Източна Европа” ще изисква от Русия мащабно (т.е. подобно на това, което се опитват да упражняват днес САЩ) използване на методите на „меката сила” в региона.

* Eксперт на Центъра за консервативни изследвания към Социологическия факултет на Московския държавен университет "Ломоносов"


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн