20
Съб, Юли
22 New Articles

Западна Африка и стратегията на управлявания хаос

брой5 2012
Typography

Арабската пролет и намесата на НАТО в Либия провокираха необратими и доста опасни процеси в региона на Сахел (граничната зона в Африка между Сахара, на север, и по-плодородния район, на юг). Изтеглянето на туарегите от Либия след падането на Кадафи стана една от причините за военния преврат в Мали, сепаратисткия бунт в северната част на страната и появата там на самопровъзгласилата се за независима квазидържава Азауад. Във връзка с това в региона възникна реална опасност от мащабна политическа и военна криза.

Сегашният конфликт в Мали има дълга предистория и се обуславя от различни причини. Всъщност, става дума за няколко конфликта с различни характеристики, които в момента по фатален начин са се преплели един с друг.

Предисторията на конфликта

Както е известно, на територията на Мали живеят различни социолингвистични (нерядко погрешно определяни като „етнически”) общности, притежаващи различни „култури на оцеляване” в изключително трудните природни условия, характерни за региона. Така, уседналите земеделци и рибари (племената, говорещи на езиците „манде” и „сонгай), които представляват по-голямата част от населението на Мали, обитават югоизточната част на страната. На свой ред, говорещите езика „фулбе”, които отглеждат едър рогат добитък, населяват югозападната и част. На север, в пясъците на Сахара, живеят номадските бербероезични туарегски племена, както и немалко араби, ползващи се в района на Сахел със славата на отлични бойци, търговци и скотовъдци. През цялата история на страната, сравнително мирните земеделци постоянно биват тероризирани от набезите на агресивните номади – туареги и бербери, с основание наричани „пиратите на пустинята”. Последните и днес нападат керваните по транссахарските маршрути, или пък търгуват с оръжие и наркотици.

В централната власт на Мали доминират предимно представите на племената, говорещи на различни диалекти на езиците „манде” и „сонгай” и, отчасти – „фулбе”. Затова правителството обикновено игнорира интересите на номадите и държавата рядко отпуска средства за северните територии. Социалните програми (които и без това са мизерни), както и хуманитарната помощ от западните държави също не достигат до туарегските и арабско-берберски племена. Тази ситуация периодично се изостря, провокирайки въоръжени бунтове в особено сушавите години, когато масовото измиране на добитъка обрича номадите на глад. Централното правителство обикновено реагира, изпращайки военни отряди в северната част на страната за да потушат вълненията. Мали обаче е изключително бедна държава, чиято армия наброява не повече от пет хиляди зле въоръжени войници и офицери, които просто не са в състояние да контролират огромните територии на Сахара и Сахел. Затова през целия период след получаването на независимост (през 1960) малийските правителства непрекъснато опитват да се споразумеят с туарегите и дори да ги привлекат на своя страна. Само че нищожният държавен бюджет и огромната корупция не позволява да се удовлетворят претенциите на номадите, затова кратките периоди на мирно съвместно съществуване бързо се сменят с нови въоръжени сблъсъци.

Както вече споменах по-горе, последните катаклизми в Мали и около нея, бяха пряка последица от „арабската пролет” и външната намеса в Либия. Както е известно, Кадафи отдавна се опитваше да формира специални военни части от туареги, стремящи се към създаването на единна туарегска държава в Сахел. Покойният либийски диктатор разглеждаше появата на подобна държава като важна стъпка към последващото създаване на федерация „Голяма Сахара”, която да обедини териториите на Нигер, Мали, Буркина Фасо и Алжир. За целта, още през 1970 в Либия беше създаден т.нар. Ислямски легион. Десет години по-късно, Кадафи предложи на туарегите, живеещи в Либия, да се обучават в неговите военни лагери, а през 2005 официално даде гражданство на всички нигерски и малийски туареги, намиращи се на територията на Либия. Година по-късно той призова племената от Сахарския регион, включително туарегите, да се обединят за съвместна борба с ислямисткия тероризъм и нелегалния наркотрафик. Неслучайно, по време на миналогодишната гражданска война в Либия, повечето туареги останаха верни на диктатора, като племенните им вождове в Мали, Нигер и самата Либия, обявиха, че са готови да подкрепят полковника в битката му с „предателите”. Малийските туареги дори заявиха, че ще започнат война срещу правителството в Бамако, ако реши да подкрепи „либийските плъхове” или арестува някой от привържениците на Кадафи.

След поражението и смъртта на либийския диктатор, ситуацията в Северно Мали рязко се изостри заради стартиралия процес на завръщане на туарегите в изконните им територии. При това, те се върнаха в Мали, снабдени със свръхмодерно френско оръжие - част от онова, което няколко месеца преди това беше предадено на либийските бунтовници от НАТО. В резултат, местните бунтовнически групировки обявиха, че се обединяват и създават Национално движение за освобождение на Азауад (от туарегското Азауаг – „земя на номадите” – обширен регион, обитаван от туарегите и включващ т.нар. Малийски Азауад, югоизточните райони на Алжир, Западен Нигер, северната част на Буркина Фасо и югозападните райони на Либия). През януари 2012,  в северната част на Мали започна пълномащабна война. Малобройните и деморализирани правителствени гарнизони не бяха в състояние да се противопоставят на отлично въоържените туареги и обикновено се предаваха без бой. Така, само за два месеца, Фронтът овладя 2/3 от територията на Мали и обяви независимостта на Азауад.

Урановите находища и проникването на Ал Кайда

От ключово значение за осъзнаване истинското значение на случващото се е фактът, че в тази част на Сахел са открити изключително перспективни находища на уран, които вече се разработват от френски и китайски компании. Според експертите, прогнозните запаси от уран на Мали се оценяват на 100 хил. тона U3 08, като средното съдържание на уран в рудите е 0,085%. Няма причина да се съмняваме, че вождовете на туарегските племена ще поискат дял от гигантските печалби от търговията с тази стратегическа суровина. И тъкмо това, до голяма степен, обяснява военната им активност през последните месеци.

Урановите находища привличат като магнит и т.нар. „Ал Кайда в Ислямски Магреб” (АКИМ). Всъщност, Мали се разглежда като резервен плацдарм на Ал Кайда още от началото на американската военна интервенция в Афганистан. Освен урана, има и ред други причини за интереса на мрежата на покойния Бин Ладен към тази страна: например близостта и до потенциалните цели на терористите в Европа, труднодостъпността на северните райони на Мали, или перманентният конфликт между властите в Бамако и туарегите. Впрочем, в региона действат и други ислямистки формации, включително Салафитската група за проповед и джихад. Последната беше създадена през 1996 в Алжир от емир Хасан Хаттаб и, частично, вече е погълната от АКИМ. Друга част от нея пък бе в основата на формирането на още една ислямистка организация - „Ансар ад-Дин”, която включва предимно туареги, докато под знамената на АКИМ се сражават араби, бербери, туареги, пакистанци, пущуни и т.н. На свой ред, създаденият през април 2012 арабски Фронт за национално освобождение на Азауад (ФНОА) залага на противоречията между араби и туареги и се противопоставя на Националното движение за освобождение на Азауад (НДОА). Тук е мястото да напомня, че самата туарегска общност също не е единна. Отделни племена и техните вождове постоянно враждуват помежду си, преследват собствените си, чисто меркантилни интереси, и, в една или друга степен, са подложение на влиянието на радикалния ислям. Тоест, ясно е, че в самопровозъгласилата се държава Азауад няма (и не може да има) никакво единство.

От една страна, урановите находища на Сахел привличат икономически развитите западни държави и Китай, от друга – Западът вижда в тях потенциална заплаха. САЩ например, се безпокоят, че тази опасна суровина ще стане достъпна за ислямските радикали. Ако туарегите и ислямистите (или само последните) поставят под контрол урановите мини, те незабавно ще потърсят и начин да пласират необогатения уран в т.нар. „държавите-парии” и на първо място в Иран. Както е известно, режимът на аятоласите закупи през последните години хиляди центрофуги за обогатяване на уран. И, ако Азауад се превърне в политическа реалност, АКИМ ще може (с помощта на Иран) да пристъпи към самостоятелно обогяване на уран. Подобен сценарий обаче, представлява истинския кошмар за САЩ и партньорите им от НАТО.

Ислямистите от „Ансар ад-Дин” поддържат тесни връзки и с АКИМ, и с нигерийските ислямисти от придобилата през последните години мрачна слава групировка Боко Харам. За разлика от НДОА, в състава на „Ансар ад-Дин” няма толкова много професионални и кадрови военни (повечето от които са бивши бойци от либийската армия по времето на Кадафи), затова тя първоначално се придължаше към терористична и диверсионна тактика, макар че разполага с доста привърженици сред туарегите. Впрочем, още по време на първото си голямо въстание, през 1964 (т.е. само четири години след обявяване независимостта на Мали), туарегите декларират че се борят за независимост „за да възстановят исляма”.

Предвид всичко това, съобщенията, че в заетата от тях територия ислямистите от „Ансар ад-Дин” са започнали да разрушават именно мюсюлмански паметници (включително две гробници в джамията на Томбукту, обявена за паметник на ЮНЕСКО) изненадаха мнозина. Действията си ислямистите обясняват с това, че въпросните мавзолеи са се превърнали в „притегателни точки за идолопоклониците” и „не отговарят на каноните на исляма”. Подобно обяснение обаче не звучи логично и правдоподобно. Всъщност, действията на „Ансар ад-Дин” и местните клетки на Ал Кайда са поредното доказателство, че истинската им цел е нагнетяването на омраза и провокиране на вътрешен конфликт”.

Театралният преврат в Бамако

На фона на боевете с туарегите и ислямистите, през март 2012 в малийската столица Бамако бе извършен преврат, който мнозина експерти нарекоха „театрален”. Армията обвини президента Амаду Туре, че не е в състояние да се противопостави на експанзията на номадите от Севера. До този момент, от двайсет години насам, предаването на властта в тази страна ставаше по легитимен начин, което даде основание на мнозина западни експерти да нарекат Мали „пример за триумфа на демокрацията и гражданското общество в Западна Африка”. На кого и защо бе необходимо свалянето на президента само месец преди изборите, особено при положение, че той вече беше декларирал, че ще се съобрази с конституцията и няма да се кандидатира за трети мандат?

За да отговорим на този въпрос се налага да се върнем шест-седем месеца назад, когато в някои западни медии се появиха твърдения, че Бил Гейтс е предложил на редица влиятелни американски бизнесмени и политици да инвестират в икономиката на Мали, но само ако през 2012 начело на тази страна застане гражданинът на САЩ шейх Модибо Диара. Всъщност, симпатиите на американския бизнес елит към този претендент за президентския пост в Мали са напълно разбираеми, тъй като Диара дълго време заемаше ръководни длъжности в космическата агенция на САЩ НАСА, а през последните пет години беше директор на корпорацията “Майкрософт” за Африка. Освен него, за този пост претендираха и председателят на парламента Диокунда Траоре, бившият премиер Модибо Сидибе и президентът на Икономическия и валутен съюз на Западна Африка Сумайла Сисе, както и особено популярният сред младите малийци Омар Марико, известен с антиамериканските си възгледи. Беше повече от ясно, ча Вашингтон не би искал подобен човек да застане начело на страната. Между другото, тук е мястото да спомена, че организаторът на преврата – капитан Амаду Саного е преминал военно обучение в САЩ, докато сваленият президент Туре навремето е бил подготвян в съветското Рязанско десантно военно училище.

Какво последва веднага след преврата? За „временен президент” на Мали беше назначен Траоре, а за министър председател – американското „протеже” Диара (впрочем, в края на юли той беше остранен от Траоре). Междувременно, хунтата арестува двамата основни съперници на Диара на предстоящите избори – Сидибе и Сисе. Както вече споменах, официално декларираната цел на преврата беше да се противодейства на „нашествието на туарегите”, но на практика веднага след него туарегите и ислямистите преминаха в настъпление, завзеха по-голямата част от територията на Мали и я обявиха за независима държава. Вместо да се сражава със сепаратистите, непосредствено след преврата армията се зае с грабежи в Бамако и други градове, като от тях най-много пострадаха жителите с по-светла кожа (каквито са туарегите). Истината е, че военните са деморализирани и дезориентирани, а в страната цари хаос и анархия.

Хаосът, като инструмент за изтласкването на китайците от Западна Африка

Според някои анализатори, сегашният хаос в Мали може да бъде използван от западните държави, и най-вече от бившата колониална метрополия Франция, за изтласкването на Китай от Западна Африка, където през последните години китайците си извоюваха сериозни позиции. Традиционният механизъм, използван от тях е изграждането на различни инфраструктурни обекти – мостове, пътища ,тръбопроводи, около които се строи и съответната поддържаща инфраструктура, включително жилищни стради, болници, магазини, бензиностанции и т.н. За целта Китай предоставя на африканските си партньори значителни нисколихвени (а понякога и безлихвени) заеми, които естествено се отпускат в юани, а това гарантира мащабните доставки на всевъзможни китайски стоки в тази част на света.

При това, китайците, по правило, сключват бартерни сделки с местните власти, т.е. заплащането на извършените от тях услуги и на отпуснатите заеми става в местни суровини и ресурси. Така, крайният резултат от тяхната активност в Африка е пренасочването на суровинния транзит към Китай. А сред последиците от това е, че бива ограничен транзитът към контролираните от западноевропейските държави предприятия (независимо дали последните са в ЕС или извън него), или пък цената на африканските суровини сериозно нараства.

В Мали Китай действа именно по този начин – още през 2010 малийският президент Туре заяви, че Пекин „оказва на Мали помощ в изграждането на редица ключови обекти, включително строежа на мост над река Нигер в Бамако, който коренно ще промени облика и развитието на столицата”. През есента на 2012 пък трябваше да стартира изграждането на 240-километрова скоростна магистрала, която да свърже Бамако със Сегу в северната част на страната (т.е. територията, населена с туареги).

В същото време, Китай без много шум постигна преориентирането на малийския износ към собствената си икономика. Както е известно, Мали изнася най-вече памук, като почти 1/3 от целия износ на страната отива за Китай и този дял постоянно нараства. Що се отнася до вноса, в който доминират машиностроителната продукция и химическите торове, той се осъществява най-вече от Франция и… пак от Китай (13% и 6%, съответно), като френският дял непрекъснато пада, докато китайският нараства.

Казано по-простичко, Китай постепенно изтласква французите както от Мали, така и от целия регион. Ясно е, че Париж трудно би преглътнал подобно развитие в бившите си колониални владения. И тъкмо поради това, смятат споменатите по-горе анализатори, в момента за французите е изгодна дезинтеграцията на властта в Мали. Защото китайците се чустват като риби във вода в държавите с дееспособна, пък макар и тотално корумпирана власт. Когато обаче в една страна настъпи хаос и се възцари насилие, те предпочитат да се изтеглят, дори когато им се налага да изоставят вече изградената от тях инфраструктура. По сходен начин китайците бяха накарани да напуснат Кот д’Ивоар, след това и Либия, а днес евакуират специалистите си от Сирия.

В тази връзка не може да се изключва напълно, че в ситуацията на нарастващ хаос и конфликт на всеки с всички (между НДОА и ислямистите, на север, между бившия президент и военните, или пък между временния президент Траоре и американското протеже Диара, на юг) може пряко да се намеси и Франция, изпращайки в Мали рота от своя Чуждестранен легион например. Проблемът е, че в непосредствена близост няма подразделения на легиона – неговата 13 полубригада е разположена чак в Джибути, т.е. в района на Африканския Рог. Горе долу на същото разстояние от Мали, но от от другата страна на Атлантика, се намира 3 пехотен полк в Куру (Френска Гвиана). Тоест, най-близко се оказват частите на легиона, дислоцирани в самата Франция.

Неясните перспективи

Така в Мали се създаде парадоксална ситуация: на практика е невъзможно да бъдат организирани и проведени легитимни президентски избори. По-голямата част от територията на страната не се контролира от никой, или се контролира от враждуващи помежду си групировки. Да се провеждат избори в подобни условия няма особен смисъл, тъй като те очевидно ще бъдат нелегитимни. Освен това, поне засега, провеждането на избори е възможно само в южната част на Мали, което, де факто, би означавало признаване суверенитета на Азауад.

Засега световната общност се ограничава с традиционните декларации за необходимостта от възстановяване на конституционния ред в страната. Наистина, страните-членки на Икономическата общност на държавите от Западна Африка (ECOWAS) обещаха военна помощ от три хиляди военни, но дори и да се появят, те ще могат само да попречат на настъплението на ислямистите и туарегите към Бамако, но не и да гарантират възстановяване териториалната цялост на Мали. В случая най-важният въпрос е, кога в играта ще се включат САЩ и НАТО? Разбира се, Вашингтон едва ли ще е склонен да изпрати в Мали свои военни. Перспективата за нова война в пясъците на Сахара едва ли би вдъхновила Пентагона, особено след като Саркози загуби президентските избори и подкрепата на Франция вече не е чак толкова сигурна. Възможно е САЩ да изпратят подразделения на специалните си части в Сахел, но само за да поставят под контрол урановите мини. Освен това те ще поемат финансирането на военните мисии на страните, които са заинтересовани от възстановяването на реда в Мали – т.е. тези, които рискуват да загубят част от територията си заради сепаратистката активност на туарегите и опитват да се противопоставят на експанзията на АКИМ и другите въоръжени ислямистки групировки в региона Сахел/Сахара. Тук е мястото да напомня, че зоната, обитавана от туарегите, включва, освен Мали, и части от териториите на Алжир, Либия, Мавритания, Нигер, Чад и Буркина Фасо. И тъкмо за тези грамадни пространства на Сахара и Сахел претендира новата квазидържава Азауад.

В тази връзка можем да си припомним за Пансахелската инициатива – регионалната програма за сигурност в тази част на Африка, лансирана от Пентагона след трагичните събития от 11 септември 2001. Целта и беше да не се допусне напусналите Афганистан, след американската военна интервенция там, бойци на Ал Кайда да формират на територията на държавите от региона добре въоръжени и обучени групи от ислямски „моджехидини”. Първоначално в нея участваха четири държави – Чад, Мали, Мавритания и Нигер. През 2005 тази програма се трансформира в „Инициатива за борба с тероризма в Сахарския регион”, като с нея се ангажираха и Алжир, Мароко, Тунис, Сенегал и Нигер. Освен това, за борба с терористичната заплаха в региона, Алжир, Мали, Нигер и Мавритания създадоха в Таманрасет (алжирска Сахара) съвместен антитерористичен щаб. Възможно е американците да мобилизират и тази структура за борба с ислямистите. Що се отнася до силите на НАТО, както беше и в Либия, те ще подкрепят военните действия срещу сепаратистите от въздуха.

След като териториалната цялост на Мали бъде (пък макар и условно) възстановена, в страната ще се проведат отложените за неопределен срок президентски и парламентарни избори. При това няма съмнение, че САЩ ще използват цялото си политическо и икономическо влияние за да гарантират победата на шейх Модибо Диара и привържениците му. Така в Мали ще бъде установен един, повече или по-малко, стабилен политически режим, до голяма степен контролиран и направляван отвън. За да не допусне нов рецидив на сепаратистката война, да гарантира контрола си над урановия добив и да се противопостави на нарастващото влияние на АКИМ в региона, Вашингтон, най-вероятно, ще спонсорира модернизацията, превъоръжаването и обучението на малийската армия. При подобно развитие, въпреки всички сметки, които може би си правят в Париж, позициите на Франция (чиято колония Мали бе до 1960) най-вероятно значително ще отслабнат.

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017