Както показва историческият опит от последните десетилетия, привързаността на арабските монархии към фундаменталните ислямски ценности не пречи на техните елити тясно да си сътрудничат с водещите западни държави за съвместното решаване на съществуващите геополитически проблеми. Характерен пример за това е Саудитска Арабия, пазителката на мюсюлманските светини, която от самото си създаване стриктно следва руслото на западната (американско-британската) политика в Близкия Изток. Така, през 80-те години, Саудитите, съвместно със САЩ, оказаха решаваща подкрепа на «моджехидините» в Афганистан в битката им със съветските окупационни части, под лозунга за «борба с комунизма».
В момента, в условията на инспирираните от Запада «арабски революции», целящи свалянето на оказалите се вече неудобни републикански режими, Саудитска Арабия, с подкрепата на Катар, се е превърнала в своеобразен «таран» в ръцете на САЩ и съюзниците им, в осъществяваната от тях политика на «управлявания хаос» в региона. Пример за това бе помощта за въоръжената опозиция в Либия и Сирия, включително под формата на пряко участие на специални части от ОАЕ и Катар.
Риад като вдъхновител на «арабската пролет» и основен съюзник на Вашингтон в усилията му за политическа трансформация на региона
В хода на арабските револйции през 2011, Вашингтон, с подкрепата на арабските монархии, последователно отстрани от регионалната политическа сцена светските (според близкоизночните реалности) и сравнително предсказуеми режими на Бен Али в Тунис, Хосни Мубарак, в Египет, и Муамар Кадафи, в Либия. Сега на ред е Сирия, а вероятно и Иран.
Използвайки познатата стратегия «разделяй и владей», САЩ и съюзниците им (включително арабските монархии) създават в държавите, които, според тях, подлежат на политическа трансформация, две основни линии на противопоставяне: вътрешна (чрез поощряването на различните опозиционни сили) и външна (провокирайки конфликтни ситуации със съседните държави, принадлежащи, между другото, към същата религиозна общност, и споделящи същата култура, мироглед и хилядолетни традиции). В случая е налице съвпадане на геополитическите интереси на САЩ (и Запада, като цяло) и на проамериканските монархически режими за установяване на хегемония в Близкия Изток и Северна Африка. Единственото, което въпросните монархически елити все още не са в състояние да постигнат, е изтласкването на Турция и Иран от кръга на водещите регионални държави, притежаващи значителна военна и икономическа мощ, да не говорим, че Турция е и член на НАТО, и стратегически съюзник на САЩ в региона.
Чисто хипотетично, ако Иран действително се сдобие със собствено ядрено оръжие, изглежда възможно американците да позволят и на Риад да се превърне в ядрена държава, около която да се формира мощен блок от държавите-членки на ССАДПЗ (Съюза за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив), в който да бъдат включени и някои други страни от Близкия Изток и Северна Африка. За наличието на подобна възможност свидетелства изявлението на саудитския крал Абдула на конференцията на ССАДПЗ в Доха, през декември 2011, в която той призова страните от Залива да се «обединят за да станат по-силни» (1). Потвърждава я и информацията за евентуалното приемане в ССАДПЗ на Египет, Йордания и Мароко. В арабските медии се твърди, че след идването на подкрепяните от Риад сунити на власт в Сирия и Ливан, тези две страни също могат да станат част от възраждащият се «Халифат».
Следва да отбележим, че призивът на саудитския монарх отразява настроенията в света на сунитския ислям. Свидетелство за това е изявлението на говоритела на сирийския филиал на «Мюсюлманските братя» Зухаир Салим, от декември 2011, в което той очерта позицията на организацията си (12). В интервю за изданието на иракските кюрди Kurdwatch, Салим потвърди, че „братята” са заинтересовани от създаването на обща държава на всички мюсюлмани в Близкия Изток. „Да върви по дяволите Сирия и сирийската националност! Как беше създадена Сирия? В резултат от договора Сайкс-Пико от 1916, който ние не признаваме. Целта ни е изграждането на обща държава за цялата мюсюлманска умма” – емоционално декларира Салим.
„Мюсюлманските братя” неслучайно припомнят споразумението Сайкс-Пико, с което се разграничават чуждите сфери на влияние на територията на разпадащата се Османска империя. Ако анализираме съдържанието му, виждаме, че сферите на влияние на европейските държави се разпределят по следния начин: френската „синя зона” включва Киликия, Ливан, сирийското крайбрежие и част от Галилея; в британската „червена зона” пък влиза Месопотамия и районът на Ака-Хайфа; зоните А и В включват територии на изток от река Йордан; в Негев и Синай се предвижда създаването на нова арабска държава; под международен контрол пък следва да се намира т.нар. кафява зона, включваща районите на Газа и Йерусалим (виж картата). При това Сайкс смята, че арабите следва да се обединят в конфедерация на арабоезичните държави, което е възприето и „Мюсюлманските братя” и елитите на арабските монархии почти сто години по-късно, след събитията от „арабската пролет” през 2011. Саудитска Арабия пое водещата роля в политическата трансформация на Близкия Изток с цел възраждането на Новия Халифат, т.е. прокарването на собствените си геополитически интереси, използвайки движенията на радикалния политически ислям. С падането на режима на Мубарак, саудитците придобиха силно влияние върху „Мюсюлманските братя” и особено върху радикалното им крило – т.нар. „Съюз на салафитите” (Ан-Нур).
В момента, условният възел на противоречия се е формирал около Сирия.Съвършено очевидно е, че целейки се в Башар Асад, Риад и съюзниците му се стремят да ограничат влиянието на Иран, лишавайки го от единствения му регионален съюзник, като наложат в Дамаск сунитски антиирански режим. И тук на „Мюсюлманските братя” се отрежда главната роля, тъй като мнозинството сирийци изповядват сунитската версия на исляма.
В същото време следва да отбележим, че на фона на сближаването между саудитците и „Мюсюлманските братя”, в качеството им на „локомотив” за прокарване геополитическите интереси на Риад в Близкия Изток, саудитският режим влиза в остра конфронтация с джихадисткото движение „Ал Кайда на Арабския полуостров”. Повод за това е присъствието на американските войски и техните съюзници на територията на Саудитското кралство, още от времето, когато се подготвяше Първата война в Залива, през 1991.
Оттогава насам, ислямските радикали лансират тезата за „предателството” на саудитския режим, която за първи път беше озвучена от йорданския теолог Абу Мохамед ал-Макдиси, а пък Осама бин Ладен я реализира на практика. След това, на територията на Кралството започнаха да се осъществяват терористични нападения, прераснали в истинска терористична война, която продължи до 2007. В крайна сметка, саудитските власти успяха да ликвидират организационната структура на местните радикали и да ги изтласкат в Йемен (6), чиято територия се превърна в база за по-нататъшните терористични действия срещу Саудитска Арабия.
Според един от идеолозите на джихада Хамза ал-Басаам, сред причината за успеха на Риад в борбата с вътрешната опозиция е, че, на първо място, мощният апарат на специалните служби за сигурност жестоко смазва всяко опозиционно движение, а на второ – налице е ефективен контрол върху информационното пространство от страна на властите, които имат тотален монопол в тази сфера.
Що се отнася до темата за сътрудничеството между арабските монархии и западните държави при свалянето на управляващите републикански режими в Северна Африка и Близкия Изток, ислямските радикали се обединяват около тезата, че светските управници в мюсюлманските държави представляват по-голямо зло, отколкото чуждестранните войски на територията на арабските страни. Тоест, очевидно е, че тактическите съображения преобладават над идеологическите и стратегическите в съвместната борба с „вероотстъпниците”, в хода на която не само се решават задачи, свързани с отстраняването на „нелегитимните” режими, но и се попълват арсеналите и се осъществява подготовката на бойците от бунтовническите армии.
Информационно-мрежовите и политически технологии за ерозия на авторитарните светски режими в Близкия Изток и дестабилизацията на Северен Кавказ
Революционното цунами в Близкия Изток, провокирано от информационните атаки от социалните мрежи към арабските общества, нагледно демонстрира, как умелото съчетание на информационни и политически технологии се превърна в своеобразна «искра», взривила социалната атмосфера на арабския свят. Практически във всички държави, въвлечени в кръговрата на събитията в арабския Изток, «революционната» мобилизация на тълпите беше осъществена с помощта на съобщения за насрочени митинги и протестни акции, осъществени чрез социалните мрежи, електронната поща и мобилните телефони. При това, ако си припомним, че командните сървъри на електронните мрежи Facebook, Twitter, Hotmail, Yahoo и Gmail се намират в САЩ и се контролират от американските специални служби, лесно можем да предположим, кой точно е истинският организатор на въпросните «революционни действия».
Всичко казано по-горе с пълна сила се отнася и за регионите на Северен Кавказ и Поволжието, на чиято територия, в течение на вече над двайсет години, Саудитска Арабия се опитва да разпространява собствената си държавна идеология – уахабизма. Според повечето руски анализатори, Риад е изразходвал за пропагандата на уахабитските идеи по света повече средства, отколкото навремето СССР в подкрепа на «международното комунистическо движение» (10). След краха на съветската империя, арабските фундаменталисти започнаха да финансират лагери за религиозно обучение на територията на Татарстан и да разпространяват уахабитска литература сред местните мюсюлмани.
Истината е, че днес в Русия съществува мощно саудитска лоби, стремящо се да наложи в съзнанието на руските граждани-мюсюлмани ценностите на радикалния ислям и формиращи сред тях антируски настроения. Посредством многобройните салафитски ресурси в Интернет, на руските мюсюлмани се внушават устойчиви уахабитски идеологеми от типа на «Русия е гяурска държава», «Петролът е дар от Аллах и трябва са принадлежи само на мюсюлманите», «Руснаците са окупатори» или «Традиционният ислям е езичество» (10).
Още по-сложна ситуация се очертава в Северен Кавказ. В момента, този регион е основния център на радикализма и сепаратизма в Руската Федерация. Това се обяснява с ключовото геополитическо положение на Северен Кавказ, където се срещат няколко големи геополитически «плочи»: руската, тюркската, арабската и иранската. Ако държавите от Южен Кавказ, като цяло, вече са наясно с политическата си ориентация, след получаването на независимостта си, Северен Кавказ се превърна в бойно поле на уахабитската нелегална опозиция, стремяща се да откъсне региона от Русия и да създаде там радикално-ислямистка държава.
За постигането на тази цел се използват различни екстремистки групировки, възникнали и укрепнали благодарение подкрепата на чужди държави и техните специални служби, заинтересовани от отслабването и дезинтеграцията на Русия. Така, декларирайки подкрепата си за спазването на човешките права в Чечения, редица западни държави на практика подкрепят сепаратистите от Северен Кавказ, съдействайки по този начин за разпространението на екстремизма и тероризма (3, 4). Навремето, разпадането на Съветския съюз беше възприето от арабските монархии като исторически шанс за разпространяване на влиянието им в региона и, следователно, за изтласкването на Русия от него. За постигането на тази цел беше избран най-простият и достъпен начин – дестабилизацията на ситуацията в Чечения и Дагестан и по-нататъшното и разпространяване върху целия Северен Кавказ, оказвайки мащабна идеологическа и финансова помощ за структурите, прокарващи идеите на уахабизма в средите на руските мюсюлмани (13).
С помощта на чуждестранни емисари в региона се разпространяваше радикална ислямска литература, бяха създадени и множество мюсюлмански училища. При това ислямските проповедници си поставят като дългосрочна цел разпространението на идеите на сепаратизма и религиозния екстремизъм във всички мюсюлмански региони на Русия.
След 2000-та характерна особеност на ислямисткото движение в Северен Кавказ стана присъединяването към нелегалните местни въоръжени формирования на хора от съседни региони, както и на чужденци (7).
Всичко това означава, че на съвременния етап структурата на радикалния ислямизъм придобива чертите на транснационално джихадистко движение и представлява преходна форма от йерархична военизирана структура към прикрита, децентрализирана, разгърната мрежа, отделните клетки на която изповядват една и съща екстремистка идеология, но поддържат твърде хлабави връзки помежду си и се ползват с голяма самостоятелност. Все още обаче, повечето нелегални структури имат смесен характер, т.е. представляват своеобразни «хибриди», притежаващи както «мрежови», така и «йерархични» елементи. Характерно е, че взаимната еволюция на тези структури се осъществява не толкова в резултат на съзнателна организационна политика, колкото в хода на естественото приспособяване към конкретните условия за действие. Но, за разлика от някои съвременни обезличени функционално-идеологически мрежи (например тези на антиглобалистите или «зелените») при джихадистките движения само идеологическите постановки не са достатъчни за да гарантират ефективната дейност на отделните им клетки по места «в една и съща посока».
В условията на неформални, латентни връзки, подобна стратегическа координация с помощта на личните и опосредствани (чрез Интернет, социалните мрежи и т.н.) контакти и общи директиви се оказва ефективна в онези случаи, когато самата идеология на движението включва в себе си достатъчно ясни указания за извършването на определени действия, или пък позволява стратегическите цели да се формулират така, че да могат да бъдат постигнати по различни начини, в зависимост от конкретната ситуация, но все едно ще представляват действия в една и съща посока (9).
Освен общата идеология, за ефективното координиране на действията на отделните клетки на подобна мрежова структура, е необходимо наличието на достатъчно високо ниво на взаимно доверие и взаимни социални задължения, каквито една йерархична структура не може да гарантира. Това, което обединява ислямските радикали, не е само идеологическата им близост, а и усещането за принадлежността им към една и съща мрежа, в качеството на нейни автономни клетки. По правило, членовете на най-нисшите структури са свързани помежду си с тесни лични отношения, формирали се още преди присъединяването им към джихадистката организация. Приоритетни в случая са кланово-роднинските отношения, общите корени, съвместният опит, придобит в училище, на работа или в различните видове социална активност. Тоест, става сума за групи близки приятели, или за асоциации на съмишленици.
Всичко това означава, че основният стратегически ресурс за участниците в радикалните мрежови нелегални формации не е използваното от тях оръжие, което става все по-достъпно и евтино, нито дори финансовата подкрепа, защото дори големите терористични акции не изискват кой знае какви средства, а идеологията, съчетана с гъвкава организационна структура. Подобна организация позволява координацията на действията и да не се осъществява от един единствен център, а чрез поставянето на общи стратегически цели, осигуряване на сурова дисциплина и вътрешна интеграция в социалните структури на обществото.
Перспективи за развитие на геополитическата ситуация в Близкия Изток и Северен Кавказ
Що се отнася до перспективите за развитие на геополитическата ситуация в Близкия Изток, наред със заплахата за осъществяване на военна операция срещу Иран от страна на САЩ и Израел, очертава се още едно огнище на конфронтация – възможността за въоръжен конфликт между шиити и сунити, който пък може да се окаже кулминационната точка в прцеса на политическо преформатиране на ислямския свят, стартирало с «революционните» преврати в хода на т.нар. «арабска пролет», през 2011. След огласените във Вашингтон твърдения, за участието на иранските специални служби в подготвяното покушение срещу саудитския посланик в САЩ Абдел ал-Джубейр, перспективата за война между Иран и Саудитска Арабия придоби доста по-реални очертания.
Истината обаче е, че това бе просто поредния инцидент, случващ се на повърхността на международните отношения. А в основата на това, което става в момента, е фактът, че революционните сътресения, започнали през 2011, поставиха в регионалния дневен ред въпроса за необходимостта от нова подялба на сферите на влияние в Северна Африка и Близкия Изток. Към края на 2011 стана съвършено очевидно съперничеството между Турция, Иран и Саудитска Арабия (в тандем с Катар) за налагане на влиянието им в политическото, икономическо и конфесионално пространство на региона. Така борбата между противостоящите си страни постепенно влезе в руслото на историческото противопоставяне в ислямския свят – конфронтацията между шиити и сунити. При това, историческият момент беше избран от Запада като най-подходящия за оптимално използване на революционната енергия на разбунтувалите се маси в хода на събитията от „арабската пролет”.
Тази конфронтация дава на големите западни държави благоприятна възможност да сблъскат двете основни течения на исляма. Действайки зад кулисите на регионалната политика, Западът ще направи всичко възможно за изострянето първо на иранско-саудитското политическо противопоставяне и трансформацията му във военно, което ще бъде логично продължение на реализацията на технологията на „управлявания хаос”, започнала в хода на „арабската пролет” през 2011. Това позволява да прогнозираме, че „арабската пролет” ще бъде заменена от „иранско-саудитска есен” (5). При това, като най-вероятния плацдарм, от който може да стартира сблъсъкът между аятоласите и Саудитите, се очертава територията на Йемен, където вече съществува ясна линия на противопоставяне между Техеран и Риад.
В случай, че този сценарий дествително се реализира, Вашингтон ще се опита да поеме ролята на основен арбитър и «опeратор” на конфликта. От гледна точка на САЩ една вътрешноислямска война между сунити и шиити е най-добрият вариант за пресичане амбициите на Техеран за регионално лидерство, както и на намерението му успешно да приключи ядрената си програма.
В рамките на този замисъл, посредством управляваното от Запада иранско-саудитско противоборство, ще се създаде възможност революционната стихия на „арабската пролет” да се трансформира в обикновена регионална война, което пък ще позволи да се неутрализира радикализма и на двамата участници в нея. Така във Вашингтон ще могат да реализират своята програма-максимум – т.е. да осъществят дългоочакваната „утилизация” на Движението Талибан – един дългогодишен проблем за САЩ, без чието решаване те няма да могат да съхранят Средния Изток и Централна Азия в своята сфера на влияние.
В момента, в рамките на сунитския ислям, действат четири мощни сили: политически, представени от движението „Мюсюлмански братя” и „Съюза на салафитите”, и въоръжени, в лицето на Ал Кайда и Движението Талибан. Неслучайно в иранската доктрина за национална сигурност въпросните организации фигурират като „най-големите врагове”. След американската военна интервенция в Афганистан, талибаните се оказаха „затворени” на територията на тази страна и на Пакистан. Така, колкото и парадоксално да звучи, с действията си в Ирак и Афганистан, американците, на практика, гарантираха на Иран защитата и прокарването на собствените му интереси в региона (16). На Вашингтон му бяха необходими цели десет години за да осъзнае стратегическата си грешка и да се опита да я поправи. Сега можем да очакваме, че след изтеглянето на американците от Афганистан, талибаните отново ще бъдат с развързани ръце и ще насочат вниманието си към Иран и Централна Азия. При това, следва да имаме предвид, че Риад традиционно разполага със силно влияние върху Движението Талибан, оказвайки му значителна финансова подкрепа. Саудитският канал за финансиране на афганистанските и пакистански талибани е от огромно значение за оказването на политическо влияние върху тях.
Силовият сценарий за развитие на иранско-саудитското противопоставяне ще даде на Вашингтон уникалната възможност да използва мощта на един от враговете си – талибаните, срещу друг – иранския режим, без да се намесва пряко във войната. В американската експертна общност предполагат, че след приключването на иранско-саудитската война, Движението Талибан отново може да се превърне в гръбнак на политическата система на Афганистан, като тази реинтеграция на талибаните във властта няма да застрашава интересите на Запада, тъй като повечето от най-радикалните елементи в движението вероятно ще загинат в сблъсъка с иранците (9).
Друга последица от иранско-саудитската война, в случай че в нея победи Саудитска Арабия, може да стане превръщането на ССАДПЗ в мощна регионална структура, която, по своето политическо влияние, може да засенчи Лигата на арабските държави (14).
Някои изводи
Политическите трансформации в Близкия и Средния Изток са от голямо значение и за националната сигурност на Русия. Събитията от „арабската пролет” и формиралите се огнища на напрежение и линии на противопоставяне засега заобикалят Русия, но, при определено развитие, могат директно да застрашат националната и сигурност.
Проблемът е, че Саудитска Арабия и Катар, които в момента доминират в арабския свят, използват революционния порив на мюсюлманската умма за разширяване на влиянието си в Централна Азия, Северен Кавказ, Северен Урал, Поволжието и Западен Сибир.
В стратегическото си противопоставяне с Иран, Западът подкрепя арабските монархии, използвайки ги като своеобразен „таран” за прокарване на интересите си (15). При това, Русия, Китай и редица водещи държави от Азия, Африка и Латинска Америка, засега запазват неутралитет. Следва обаче да напомним, че неутралитетът има смисъл само, когато събитията не засягат пряко интересите и сигурността на провеждащата го страна и нейните съюзници. А укрепването на сунитския блок в арабския свят, който е съюзник на Запада в противопоставянето му на Иран, води до проникването на радикалния уахабитски ислям в Централна Азия и Русия.
Литература:
1. Възраждането на Арабския халифат. ИА REGNUM, 21.12.20112. Бредли Дж. Невидимата ръка на Саудитска Арабия в «арабската пролет». http://www.foreignaffairs.com/articles/136473/john-r-bradley/saudi-arabies-invisible-hand-in-the-arab-spring3. Куликов А., Куликова А. Экспорт исламской революции // Воздушно-Космическая оборона, № 2 (51), 2010.4. Кухар И. Европа и терроризм. — URL: http://www.voanews.com/ruian%20/ search.cfm, 12.09.2005.5. Лукьянов Ф. Осень арабской весны. Монархии Персидского залива отделались лёгким испугом // Огонёк, № 43 (5220), 31.10.2011.6. Нечитайло Д. «Аль-Каида» в Саудовской Аравии. Можно ли Саудовским принцам спать спокойно? // Институт Ближнего Востока. 7.01.2012.7. Нечитайло Д. // Европа — колыбель и экспортёр терроризма // Институт Ближнего Востока, 29.01.2010.8. Сатановский Е. Плюс-минус Асад // Институт Ближнего Востока. 13.02.2012. http://www.km.ru9. Степанова Е. Исламский терроризм сегодняшнего дня: глобальный и локально-региональный уровни // Индекс Безопасности, № 1 (81). Т. 13.10. Сулейманов Р. Влияние Саудовской Аравии на мусульманскую умму Татарстана. 21.12.2011. http://www.apn.ru/publications/print25625.htm11. Табаринов-Романов С. Россию хотят лишить права вето в Совбезе ООН. 15.02.2012. Интервю на Аждар Куртов за портала www.km.ru, <http://www.km.ru>12. Тарасов С. У США есть «План Б» для Афганистана, Ирака и Турции. 19.12.2011. ИА REGNUM, http://www.centrasia.runewsA.pnp?st=132427242013. Шмулевич А. Кавказ: линии трансформации и линии разлома // Агентство Политических Новостей, 5.08.2009. http://www.apn.ru14. Helfont S., Helfont T. Jordan: Between the Arab Spring and the Gulf Cooperation Council. — Orbis, Winter, 2012.15. Kamrava M. The Arab Spring and the Saudi-Led Counterrevolution. — Orbis, Winter, 2012.16. Miller P. D. Finish the Job. How the War in Afghanistan Can Be Won. ForeignAffairs.Vol. 90, No 1, January/February, 2011.
* Авторът е водещ научен сътрудник в Руския институт за стратегически изследвания в Москва
{backbutton}
