Архитектурата на сигурност, която беше създадена с помощта на Съединените щати в Източното Средиземноморие след студената война, се руши. Тази архитектура се основаваше на две тристранни партньорства: между САЩ, Турция и Израел и между САЩ, Египет и Израел. Корените и на двете са в ерата на студената война, като и двете получиха нов тласък след нейния край, в резултат от усилията на Вашингтон да постигне стабилност в Близкия Изток. Вътрешнополитическата еволюция в Турция през последното десетилетие, както и по-скорошните промени в Египет, изведоха на преден план в двете страни политици, които са критично настроени към тези партньорства и особено към техните военни измерения. Краят на споменатите два стратегически триъгълника има много сериозни последици за израелската сигурност, както и за дипломатическата и военна роля на САЩ в Близкия Изток. Променящата се геометрия на американските връзки в Източното Средиземноморие е част от по-мащабни тенденции, ограничаващи възможностите на САЩ да влияят върху процесите и да определят дневния ред в региона. Както изглежда, тази промяна ще принуди Вашингтон да акцентира в бъдеще усилията си върху двустранните отношения и ще изисква от него по-сериозни преки ангажименти, отколкото преди.
Как възникнаха двата стратегически триъгълника
Създаването на всеки от двата стратегически триъгълника беше плод на съображения, свързани с общия контекст на студената война. На първо място беше необходимостта да не се допусне съветска интервенция в региона, както и появата на просъветски настроени арабски режими. На САЩ им трябваше известно време, за да осъзнаят, че ползата от тази стратегическа геометрия надхвъря първоначалните си тесни рамки, и да интегрират двата „триъгълника” в обща регионална стратегия. Въпросната геометрия помогна за постигането на редица политически цели и за укрепване на американските интереси, включително запазване на регионалната стабилност, гарантиране свободния транзит на енергоносители и постигането на мир между Израел и арабите.
Но, въпреки несъмнената полза за Съединените щати, ролята на Вашингтон в създаването и утвърждаването на тези връзки често беше неформална и индиректна. Американците осигуряваха необходимия „чадър”, поощряващ формирането на мрежи от споделени интереси, общи визии за опасностите и сътрудничество. Последното се задълбочи след краха на Съветския съюз, когато САЩ получиха възможност да формират нов регионален ред и възприеха по-активен подход, стимулирайки сближаването между тримата си съюзници в региона.
Началото на американско-турско-израелския триъгълник бе поставено най-рано, при това без прякото ангажиране на САЩ. През 1949 Турция беше сред първите мюсюлмански държави признали Израел и страната играеше централна роля в израелската стратегия за изграждане на тесни връзки с неарабските държави по периферията на Близкия Изток. Сближаването се задълбочи след провелата се през 1958 тайна среща между израелския премиер Давид Бен Гурион и турския му колега Аднан Мендерес, на която бяха очертани параметрите на израелско-турското сътрудничество в сферите на разузнаването на отбраната.
Турско-израелските връзки се основаваха най-вече на общите заплахи: и двете държави изпитваха нарастваща тревога от поведението на Съветския съюз и възхода на арабския национализъм. Иракската революция от 1958, довела до премахването на Хашемитската монархия, бе тревожен сигнал за Турция и Израел, също както и политическият съюз между Сирия и Египет довел до появата, през същата година, на Обединената арабска република. И Турция и Израел виждаха, че по границите им възникват революционни арабски режими и търсеха начин да си осигурят регионална защита. И макар че турско-израелските връзки продължаваха да са тайна, те се разшириха и задълбочиха, включвайки дори съвместни планове за война срещу Сирия (1).
Липсват сериозни доказателство, че САЩ са изиграли ключовата роля за укрепването на турско-израелското сътрудничество през този период, или дори, че са го смятали за полезно за себе си, независимо от постоянните искания на Израел за американска подкрепа (2). САЩ разглеждаха Турция като европейска, а не близкоизточна държава, освен това тя играеше ключова роля в американското стратегическо мислене, докато тази на Израел беше по-скоро периферна. Турция беше голяма държава-член на НАТО, граничеща със СССР и контролираща достъпа на Съветите до Средиземно море, чрез Проливите. Израел, напротив, беше малка държава със скромен военен потенциал, чиито постоянен конфликт с арабските и съседи улесняваше проникването на съветското влияние в Близкия Изток
Междувременно, американско-израелските връзки укрепнаха при управлението на президентите Кенеди и Джонсън, турско-израелското сътрудничество пък бе подложено на сериозно изпитание по време на кипърската криза през 1963, фокусирала цялото внимание на турската външна политика. Тъй като Анкара разчиташе на арабската подкрепа за позицията си по кипърския въпрос в ООН, тя реши да се дистанцира от Израел. През по-голямата част от следващите няколко десетилетия турско-израелските отношения не претърпяха сериозно развитие и не представляваха сериозен стратегически интерес за САЩ. Турция не играеше важна роля в Близкия Изток, а и Вашингтон нямаше интерес да я тласка в тази посока. Тоест, елементите на стратегическия „триъгълник” бяха налице, но отделните му страни дълго време не действаха в синхрон.
Тази ситуация се промени първо в рамките на триъгълника САЩ-Египет-Израел, при това промяната беше бърза, целенасочена и съвсем пряко свързана с хода на студената война. Подготвяйки пътя за постигането на мир между арабите и Израел и превръщайки Египет от съветски в американски клиент, Вашингток реализира стратегически успех в Близкия Изток. Въпреки че САЩ предпочитаха да бъде постигнато всеобхватно арабско-израелско мирно споразумение, договорът, подписан в Кемп Дейвид през 1978, беше много важна стъпка в тази посока. Между 1948 и 1973 Израел и Египет пет пъти воюваха помежду си (3). Затова осъществяването на египетско-израелската мирна сделка силно намали вероятността от нова регионална война и съдейства за изолирането на региона от съветското влияние. Дори ако в него избухнеше война, вече беше много по-вероятно тя да бъде локализирана и управляема, след като в нея нямаше да участва Египет (4), доказателство за което бе войната в Ливан, през 1982. Последвалите три десетилетия демонстрираха ползата от тази стратегия.
Освен това, историческото обръщане на Египет към САЩ, осъществено при управлението на президента Ануар Садат, което започна през 1970 и чиято кулминация бе осъщественото под егидата на САЩ египетско-израелско мирно споразумение от 1979, лиши Съветския съюз от най-влиятелния му арабски клиент. Демографията на Египет, наред с неговото политическо и културно влияние, го превръщат в притегателен център на региона. Наред с добрите отношения с малките арабски държави от Залива, новият проамерикански Египет гарантира на САЩ ролята на неоспорим външен силов брокер в региона.
Тесните американско-египетски връзки имаха и редица допълнителни плюсове за САЩ. Те помогнаха за запазване на американското военно присъствие в целия район на Близкия Изток, осигурявайки свободно преминаване и преференциален транзит за бойните кораби на САЩ през Суецкия канал, право за прелитане на военни самолети над египетска територия и разширяване на сътрудничеството във военната и разузнавателна сфери с най-голямата държава в арабския свят.
Но дори и при това положение, американско-египетско-израелските връзки не успяха да прераснат в достатъчно устойчив стратегически триъгълник до средата на 80-те, което впрочем се отнасяше и за американско-турско-израелските връзки. Беше необходима фундаментална промяна в световния ред за да се появи възможност значението на тези тристранни връзки да нарасне по-значително.
Регионалният ред след студената война
Краят на студената война позволи на САЩ сравнително безпрепятствено да следват близкоизточната си политика, макар че далеч не всички заплахи пред тях изчезнаха. Не бе постигнат мирът между евреи и араби, Иран продължаваше да се меси във вътрешните работи на държавите от региона, а Ирак на Саддам Хюсеин се превърна в нарастваща заплаха. Сигурността на Израел се изкачи нагоре в списъка на американските приоритети, още повече, че перспективите за евентуални сблъсъци между него и съседите му оставаха тревожни. По време на Първата война в Залива през 1991 САЩ изпратиха зам. държавният секретар Лорънс Игълбъргър с продължително мисия в Израел за да убеди местните лидери, че САЩ няма да спрат да ги подкрепят, и да не допусне Тел Авив да отвърне на иракските провокации. Тоест, дори в отсъствието на Съветския съюз, американските притеснения за стабилността в региона продължиха да са сериозни.
Решението, което администрацията на Джордж Буш-старши формулира, а тази на Клинтън реализира на практика, бе да се използва Източното Средземноморие като „основа” на регионалната стабилност. Продължавайки да гарантира сигурността на Израел и укрепвайки връзките си с другите ключови крайбрежни държави в региона, САЩ трябваше да елиминират факторите за регионалните войни, да сложат край на задълбочаващия се арабко-израелски конфликт, подхранващ едновременно и екстремизма, и антиамериканските настроения, и да ерозират позициите на радикалните режими и групировки в региона. В рамките на тази стратегия, двата триъгълника, свързващи САЩ с Израел и неговите най-могъщи съседи, можеха да се превърнат в основа на регионалната стабилност. Тези два триъгълника в Източното Средиземноморие представляваха позитивните компоненти на американската регионална стратегия. Друг неин елемент беше „двойното сдържане” в Залива – една изцяло негативна стратегия, касаеща едновременно и Иран, и Ирак. Стабилността, която въпросните триъгълници пораждаха, можеше да се разпространи не само в Близкия Изток, но и в целия Средиземноморски басейн.
В много отношения, през 90-те години, укрепването на триъгълника САЩ-Израел-Турция беше много по-трудно, отколкото на триъгълника САЩ-Израел-Египет, защото корените му бяха в по-далечното минало. Всъщност, най-вече несигурността относно бъдещето на НАТО, повиши заинтересоваността на Турция от подновяване и укрепване на връзките с Израел. И отново, както и през 50-те, ролята на катализатор на този процес беше изиграна от Ирак. Първата война в Залива през 1991 отслаби контрола на Багдад над Северен Ирак и неговото предимно кюрдско население, което пък даде силен тласък на кюрдската въоръжена съпротива в Турция (5). Светските турски лидери бяха силно обезпокоени от религиозната радикализация по южната периферия на страната, непосредствено след войната, и (също както и Израел) се чувстваха застрашени от тероризма и войнствения радикален ислям. Но освен сътрудничеството в сферата на сигурността, Турция разглеждаше Израел и като потенциален съюзник в Конгреса на САЩ. Анкара продължаваше (така е и днес) да е крайно чувствителна към обвиненията за осъществения по време на Първата световна война геноцид срещу християните-арменци от страна на властите в Османската империя, като арменското лоби усилено се опитваше да прокара в Конгреса резолюция, осъждаща тези турски действия. За мнозина турски политици, най-добрият начин да се справят с арменския натиск беше използват подкрепата на още по-мощното произраелско лоби.
Турско-израелските връзки нямаха само чисто политически измерения. След няколко години на постепенното им подобряване, размяна на посещения на високо ниво и подписването на редица споразумения, отношенията между двете държави придобиха стратегически характер с подписването на договора за военно сътрудничество през 1996. Освен всичко друго, той даваше възможност на израелските ВВС да използват турското въздушно пространство за тренировъчни полети. Израел си оставаше малка държава с недостатъчно пространство за подготовка на въоръжените си сили и изпробване на модерната си военна техника и Турция му осигуряваше необходимата стратегическа дълбочина.
На свой ред, Израел се съгласи да предостави на Турция достъп до военни технологии, какъвто САЩ и Европа не бяха склонни да и дадат. Така Турция се превърна в привлекателен пазар за израелската отбранителна индустрия. Но това не бе всичко. Израелската военна мощ повиши и турския потенциал за сдържане на евентуални противници. Освен това Турция се превърна в модел за изграждане на отношенията между Израел и мюсюлманските държави и осигури на еврейската държава известна легимност в региона. Анкара пък виждаше в Израел полезен инструмент за да повиши собствената си значимост в очите на САЩ след края на студената война, както и за да си гарантира необходимата подкрепа в американския Конгрес.
Но, макар че турските военни бяха основния инициатор и гарант на турско-израелското партньорство, двустранната търговия също бе негов основен компонент. През 1991, когато Турция започна да подобрява отношенията си с Израел, обемът на двустранната търговия бе само 100 млн. долара годишно. През 1997 двете страни подписаха споразумение за свободна търговия и само за едно десетилетия този обем нарасна до 2 млрд. долара годишно (6).
Администрацията на Клинтън значително съдейства за това турско-израелско стратегическо партньорство. Както посочи държавният секретар Уйлям Коен, САЩ „ще продължат да акцентират върху необходимостта от по-тясно сътрудничество между Израел, Турция и Йордания”, с цел да се повиши нивото на сигурност в региона (7). Това бе потвърдено и от говорителя на Държавния департамент Никълъс Бърнс, който обяви: „Смятаме за положително, че Израел има приятели извън региона, в който се намира. Турция е много влиятелна и важна държава в Източното Средиземноморие и за нас е от голямо значение, че Турция и Израел искат да поддържат приятелски отношения, сътрудничейки си във военната, политическата и икономическата сфери” (8). От 2001 американската армия се включи в тристранните военновъздушни и военноморски съвместни учения заедно с Израел и Турция.
В същото време, налице бяха две причини САЩ да стимулират задълбочаването на турско-израелското партньорство, без обаче да го форсират. На първо място, САЩ не искаха да тревожат арабските си съюзници, затова се стремяха подкрепата им да не изглежда в очите на арабите като участие в тристранен съюз с Турция и Израел. Въпреки че участваха във военоморски учения и тристранни дискусии по въпросите на сигурността, американците акцентираха върху факта, че на въпросните учения се отработват най-вече хуманитарни операции. На второ място, САЩ искаха да са сигурни, че турско-израелското сближаване не измества на заден план турско-американските отношения или влияе негативно на продажбите на американско оръжие за Турция (9). Както посочва един известен анализатор, „САЩ се стремяха да осигурят своеобразен чадър за тези отношения, като в въщото време гледаха да не допуснат те да се развиват, независимо от американските интереси” (10).
Задълбочаващото се турско-израелско партньорство съдейства за постигането на редица важни политически цели на САЩ. Двете страни представляваха най-големите военни сили в региона, затова тристранното сътрудничество укрепи американските възможности за сдържане на противниците на САЩ в него. Освен че позволи оказването на натиск върху Сирия, Ирак и Иран, турско-израелското сътрудничество помогна за „подобряване способността на Вашингтон да се справи с такива сериозни проблеми като арсеналите от балистични ракети на някои държави от региона и тероризма” (11). Стратегическото партньорство в рамките на „триъгълника” помогна за по-тясното интегриране на Израел в региона, намали изолацията на страната и, по този начин, ограничи вероятността за нови регионални войни в Близкия Изток.
Въпреки това, редица анализатори отхвърлят тезата, че тези взаимоотношения действително са представлявали стратегически триъгълник, като изключим краткия период между края на 90-те и началото на 2000-те. Като доказателство за това, те посочват, че САЩ всъщност разглеждат двамата си партньори като играчи в различни сфери – израелците в арабско-израелския контекст, а турците – в европейския (12). Това разграничаване отразяваше бюрократичните различия в американските правителствени среди, които постоянно обвързваха Турция с Европа, а Израел – с арабските му съседи. Действащите над средното бюрократично ниво американски стратези обаче, се опитваха да използват стратегическия триъгълник за постигането на редица важни цели. Истината е, че именно общността на интересите и подходите най-много съдейства за задълбочаването на отношенията между участниците в триъгълника, а и практическите действия на САЩ демонстрираха, че американското правителство работеше за заздравянето на тази общност, макар че по чисто практически съображения гледаше да не го прави съвсем открито.
Не по-малко ключова бе ролята на общите интереси и за укрепването на египетско-израелското партньорство. След като военните от двете държави съумяха да преодолеят трийсетгодишното наследство на непрекъснати войни (или подготовка за тях), двете страни откриха, че всъщност имат много общи интереси. Сред тях беше ограничаването на иранското влияние в Леванта, борбата с тероризма и ислямисткия екстремизъм и запазването на регионалната стабилност. Малко по-късно Египет и Израел бяха свързани с газопровод, чрез който еврейската държава си гарантира изключително важния за нея внос на енергоносители. И въпреки, че сътрудничеството между двете страни продължаваше да поражда определени политически рискове, именно израелският опит в селскостопанската сфера помогна на Египет да разшири зоната на обработваемите си земи отвъд Долината на Нил.
Но колкото и ценни да бяха материалните аспекти на тази връзка, най-голямата полза от нея беше в дипломатическата сфера. Мирният договор с Египет постави началото на арабското сътрудничество с Израел и даде политическата основа за палестинците и другите араби да преговарят пряко с израелците. Палестинците подписаха временно споразумение с еврейската държава през 1993, а Йордания сключи мирен договор с нея година по-късно. По този начин беше променен характерът на арабско-израелския конфликт. Макар че първоначалният ефект от договорите от Кемп Дейвид беше изолацията на Египет, в крайна сметка те му върнаха неговата традиционна роля на държава, определяща тенденциите в арабския свят и следвана от него.
За Израел пък, сигурността, която му донесе появата на един приятелски настроен Египет, беше от огромно значение. Мирът с Египет не само премахна една непосредствена и постоянна военна заплаха за еврейската държава, но и затвърди убеждението, че краят на израелската изолация в региона е реално постижим.
Докато САЩ не бяха много склонни да играят прекалено видима роля в процеса на укрепване на турско-израелските връзки, те не изпитваха подобни колебания по отношение на тези между Израел и Египет. Така, американската дипломация изигра ключова роля за египетско-израелското сближаване и за последвалия мирен договор, т.е. позицията на Вашингтон беше съвършено ясна и открита. Непосредствено след като сключи мир с Израел, Египет стана обект за вълна от критики в арабския свят, което накара САЩ да го компенсират за първоначалната му изолация. Що се отнася до египетските лидери, рискът, който поеха, сключвайки мир с Израел, определено си струваше – той доведе до пълното връщане на изгубените след войната от 1967 египетски територии, както и до укрепване на отношенията със САЩ и отпускането на мащабна американска помощ, надхвърляща два милиарда долара годишно.
Поотделно и заедно, тези два стратегически триъгълника укрепиха интересите на САЩ в Източното Средиземноморие и отвъд него. Благодарение на развитието им, особено през последните двайсетине години, връзките на Вашингтон с тримата му регионални съюзници еволюираха, като партньорствата в техните рамки придобиха нови измерения. Основните им измерения обаче бяха в сферите на отбраната и сигурността, а техни „стълбове” – доминираните от военните режими в Египет и Турция.
След почти две десетилетия на стабилност и предвидимост обаче, днес тези взаимоотношения се променят драматично, ерозирайки двата стълба на американската стратегия за регионалната сигурност и стабилност. Последиците от това за начина, по които САЩ разсъждават за сигурността в Източното Средиземноморие, ще бъдат изключително сериозни.
Крахът на стратегическата геометрия в Източното Средиземноморие
Идването на власт на нови групи от граждански политици в Турция и Египет и, съответно, постепенното ограничаване ролята на военните в обществения живот, породиха сериозни съмнения за бъдещето на стратегическите взаимоотношения, доминиращи през 90-те. Докато военните режими градяха и насърчаваха описаната по-горе стратегическа геометрия, новите политически ръководства, които поеха властта в Турция в началото на 2000-те и в Египет след свалянето на Хосни Мубарак през 2011, демонстрират далеч по-дистанцирано поведение към Израел, а и двустранните им връзки със САЩ станаха доста по-сложни. В резултат, и трите държави – Турция, Египет и Израел – осъществяват много по-независима политика (която често е в противоречие с интересите и политиката на САЩ, както и с начина, по който те възприемат заплахите), отколкото в миналото.
Турското правителство, оглавявано от умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието (АКР) от 2003 насам, промени осъществяваната близо 80 години политика, доминирана от военните. Макар че новите управляващи в Анкара не заеха веднага открито враждебна позиция към Израел, те доста бързо и успешно съумяха да отстранят турските военни, т.е. традиционните стожери на турско-израелското сътрудничество. Това бе улеснено отчасти от изискванията за хармонизация на ЕС, включващи по-големия граждански контрол върху военните. С течение на времето, правителството на АКР установи надзор, а след това постави под контрол извънбюджетните фондове на военните, извади представителите на армията от редица граждански бордове, като Съвета по висше образование например, и (което бе още по-важно) ограничи правата на Националния съвет за сигурност (MGK) – най-сериозния инструмент, с чиято помощ турските военни влияеха върху политическия живот (13). След това правителството на АКР осъществи масирана чистка в редиците на офицерския корпус, изпращайки стотици в затвора и изправяйки редица висши военни пред съда по обвинение, че са заговорничели за свалянето на правителството.
Паралелно с промените в турската вътрешна политика, се променяха и външнополитическите приоритети на Анкара. През по-голямата част от най-новата си история, Турция и Израел споделяха обща визия за заплахите, пред които са изправени. Но след като Турция започна да акцентира все повече върху ролята си в Близкия Изток, турските и израелските приоритети започнаха прогресивно да се разминават. Както посочва в тази връзка един турски анализатор: „Турция все повече се самоопределя като регионална сила и претендира да бъде най-важния американски партньор в региона” (14). Така, от инструмент за реализацията на турските амбиции, Израел се превърна в пречка за тях.
Скъсването стана бавно и болезнено. Турското и израелското правителства се оказаха на различни позиции по широк кръг въпроси, включителното признаването на изборната победа на ХАМАС през 2006 и разширяващото се турско-сирийско сътрудничество след подписаното през 2004 търговско споразумение, което доведе до драстичен спад в продажбите на израелска военна техника за Турция. Все пак Анкара се нагърби с ролята на посредник в израелско-сирийските преговори през 2008, които обаче бяха прекратени заради войната между Израел и ХАМАС в Газа (декември 2008 – януари 2009). Според турската страна, премиерът Реджеп Тайип Ердоган се е почувствал силно унижен от факта, че израелският му колега Ехуд Олмерт, който посети Турция непосредствено преди израелското нападение срещу Газа, не го е осведомил предварително за него. Обидата, нанесена на Ердоган, беше още по-голяма, тъй като възникнаха подозрения, че именно той е дал зелена светлина за нападението. Малко след това, през май 2009, Турция не позволи на израелските военновъздушни сили да участват в ежегодните съвместни маневри „Анадолски орел”. В отговор на това, САЩ също отказаха да участват. По времето, когато стана инцидентът с т.нар. „флотилия на свободата”, през май 2010, при който израелски командоси убиха деветима граждани на Турция на борда на турски кораб, опитващ се да пробие блокадата, наложена от Израел на Газа, турско-израелското стратегическо сътрудничество вече се бе влошило драматично.
Турция се изяви и като твърд привърженик на палестинските усилия за получване на пълноправно членство в ООН и направи много за да ерозира израелските позиции в дипломатическата сфера (все пак, под изключително силния натиск на САЩ, Анкара склони да подкрепи членството на Израел в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, през май 2010). Така, Турция неколкократно прие лидерите на ХАМАС и (според израелски източници) продължава да подкрепя усилията за пробив на блокадата на Газа. През септември 2011, след неуспешните опити да принуди Израел да и се извини за инцидента с „флотилията на свободата”, Турция изгони израелския посланик от страната и понижи дипломатическите отношения до ниво втори секретар (15). Малко по-късно, Анкара предприе активни опити да блокира сътрудничеството между Израел и НАТО и наложи вето върху израелското участие на срещата на върха на пакта в Чикаго, през май 2012.
След като турските военни бяха неутрализирани, като политически фактор, вече нямаше кой да отстоява сближаването между Турция и Израел. Сътрудничеството и приятелството бяха заменени с публични обвинения, заплахи и откровена враждебност.
Турската политическа еволюция и нарастващото дистанциране от Израел продължиха около десетина години. За разлика от Турция, Египет преживя много по-остра и бърза политическа промяна, затова и отношенията му с Израел могат да се променят много по-грубо. 58-годишният египетски военен режим рухна след само 18 дни на масови протести, през февруари 2011. Президентът Хосни Мубарак, в частност, както впрочем и цялата военна върхушка, от която той произлиза и която закриляше, смяташе запазването на египетско-израелските връзки за висш приоритет. Това партньорство беше подплатено от 1,3 млрд. долара ежегодна американска военна помощ за Египет, както и от десетките милиарди долари иконономическа помощ, влезли в страната в годините след Кемп Дейвид. Тази помощ не само позволи модернизирането и въоръжаването на египетската армия, но и гарантира, че средствата ще отидат за изграждането на модерни военни институции, вместо за поредната оръжейна надпревара с далеч по-добре подготвения в технологично отношение Израел. Но, макар че мирът с Израел позволи връщането на всички египетски територии, окупирани през 1967 и значително ограничи потенциалните опасности за Египет, мнозина египтяни продължиха да са крайно негативно настроени към Израел, а и самата египетска военна стратегия продължи да се базира на предпоставката, че основния потенциален противник на страната е нейният източен съсед.
Макар че египетският Висш съвет на въоръжените сили се опитва да съхрани прерогативите и интересите на военните в периода след Мубарак, не е никак ясно, дали тези усилия ще имат резултат. Петнайсетте месеца на пряко военно управление ерозираха имиджа на египетските генерали и общественото настроение се преориентира към промяна на отношенията както с Израел, така и със САЩ.
В тази връзка възникват два въпроса. Първия е доколко сегашният военен елит ще съумее да съхрани връзките с Израел в годините, след поемането на властта от цивилни политици. Военните са заинтересовани от това, защото тези връзки са от ключово значение за собственото им благоденствие, но истината е, че сътрудничеството с Израел не се ползва със сериозна подкрепа сред широките египетски обществени слоеве. Вторият въпрос е свързан с основните характеристики на самата египетска военна общност, като цяло, и тяхната еволюция през следващите години. В момента, Висшият съвет на въоръжените сили все още носи печата на управлението на Мубарак, който искаше от предпазливите генерали да подкрепят статуквото. Дали характерът на египетския военен елит ще се промени, вследствие на вълната от мащабни промени, която залива Египет, не е ясно. Макар че сегашните военни ръководители могат да се договорят с цивилните политици и да запазят достатъчно важна роля в бъдещето развитие на страната, не е ясно как техните наследници ще упражняват прерогативите им и какви ще бъдат приоритетите им.
При всички случаи, новият египетски политически елит най-вероятно ще се опита да ребалансира египетско-израелските отношения, ограничавайки икономическите връзки и военното сътрудничество. Макар че, поне засега, новите управляващи твърдят, че няма да се откажат от мирните споразумения, постигнати навремето в Кемп Дейвид, те вече дадоха да се разбере, че според тях Израел нито е изпълнил всичките си задължения по тях, нито е предоставил истинска независимост на палестинците. Затова те могат или да поискат преразглеждане на условията на въпросните споразумения, или пък да се откажат от изпълнението на всички задължения на Египет по тях.
Докато новите египетски политици постепенно формулират визията си за нов регионален ред, общите доскоро интереси на Израел и Египет все повече се разминават. Днес Египет изглежда много по-склонен да приеме управлението на ХАМАС в Газа, след петгодишната му изолация, наложена от правителството на Мубарак. Новото египетско правителство изглежда много по-малко склонно да толерира израелските военни кампании в Газа или автоматично да споделя израелските опасения от разширяването на иранското влияние в региона. Макар че мирните споразумения от Кемп Дейвид не изглеждат непосредствено застрашени, Израел е изправен пред достатъчно широк спектър от негативни последици, включително опасността от открит конфликт. Обявеното от Египетската петролна корпорация, през април 2012, решение да прекрати продажбата на природен газ за Израел е пример за ерозията на египетско-израелското стратегическо сътрудничество. Все пак, то не е напълно изчерпано, доказателство за което стана разрешението на Израел египетската армия да предприеме масирани действия на Синайския полуостров, който напоследък се бе превърнал в свърталище на всевъзможни криминални и ислямистки терористични формации.
Последиците
От дълго време демократизацията е външнополитически приоритет на САЩ, но както в Турция, така и в Египет, тя затруднява деликатната геометрия, която Вашингтон изгради за да укрепи регионалната стабилност. Доминираните от военните правителства в Турция и Египет смятаха за логично да обвържат бъдещето си със САЩ и осъзнаваха ползата от това да могат да заимстват от израелската военна мощ, вместо да се конфронтират с нея. Уличните страсти, както и аргументите на политиците, които улицата издигна на власт, са по-различни, затова стратегическата геометрия, за чието създаване САЩ помогнаха, все по-трудно може да бъде съхранена.
Тези промени в регионалната стратегическа геометрия настъпиха в период, когато вътрешнополитическита ситуация в САЩ и бюджетните проблеми ограничиха възможностите на Вашингтон да формулира ефективна външнополитическа стратегия. Критиците твърдят, че способността на САЩ да влияят върху последиците и да определят дневния ред в региона прогресивно намалява и мнозина американски съюзници поставят под въпрос стратегическата преценка на Вашингтон. Тези променени условия могат да породят редица последици, след десетилетията на относителна стабилност в Източното Средиземноморие.
Една от тях е възобновяването на въоръжените сблъсъци между държавите от региона (без значение, дали случайни или преднамерени) в рамките ня няколко възможни сценария. Основната зона, пораждаща загриженост, е Синайския полуостров. След като дълги години беше пренебрегван, Синай се превърна в убежище за трафикантите на оръжие и база за терористични атаки срещу Израел (17). Египетската полиция беше изтеглена от Синай и заменена от армейски части, но нападенията срещу местни институции и международните мироопазващи сили продължават. Възникналият в резултат на това вакуум на сигурност застрашава израелските селища в близост до египетската граница. Броят на трансграничните нападения от египетска територия нарасна и през август 2011 осем израелци станаха жертва на серия координирани атаки. Двама египетски войници пък бяха убити при ответната акция на възмездие, предприета от израелската армия. Следващо трансгранично нападение с жертви сред цивилното население може да провокира масирано навлизане на израелски части на египетска територия. Подобни операции не само допълнително ще опънат дипломатическите отношения, но и могат да провокират египетско-израелски въоръжен сблъсък. Евентуално ново израелско нападение срещу Газа (като това през 2008-2009) също може да накара Египет да се ориентира към по-малко сдържана политика спрямо Израел. В рамките на тези сценарии, египетското правителство най-вероятно ще бъде подложено на изключително силен обществен натиск да се ориентира към по-конфронтационна политика спрямо еврейската държава.
Сблъсъкът в Източното Средиземноморие във връзка със запасите от енергоносители в морския шелф също поражда сериозни заплахи. През 2009, израелците откриха три големи офшорни находища на природен газ, чиито запаси се оценяват на 25 трилиона куб. м (18). Малко по-късно Израел делимитира морската си граница с Кипър и започна да експлоатира газовото находище в кипърския шелф, чрез базираната в САЩ компания Noble Energy, 30% от която са израелска собственост (19). Турция реагира изключително остро, обявявайки споразумението за незаконно, и заплаши, че може да използва военни кораби за да попречи на Израел да експлоатира находищата в Източното Средиземноморие (20). Въпреки че и Израел, и Турция след това се опитаха да смекчат тона, тези заплахи са илюстрация за променливата и рискована ситуация около добива на енергоносители в региона.
На второ място, упадъкът на доминираните от военните режими означава, че вътрешната политика все по-силно ще влияе върху външнополитическия курс на всички тези държави, ще се появят нови играчи и нови тенденции, върху които САЩ ще могат да влияят все по-слабо. Противопоставянето на Турция срещу резолюцията на ООН за Иран, през юни 2010, беше ясен сигнал, че Анкара възнамерява да провежда по-независима и утвърждаваща турското влияние политика в близкоизточния регион и отвъд него, като тя, поне отчасти, ще бъде съобразена и с общественото мнение в Турция. Междувременно, кризата около обвинението срещу сътрудниците на една американска НПО в Египет, в началото на 2012, илюстрира и промените в американско-египетските отношения. Военните в САЩ се притесняват, че правото им да осъществяват военни полети в египетското въздушно пространство, преференциалният транзит през Суецкия канал и сътрудничеството с Кайро в борбата с тероризма могат да бъдат поставени под въпрос. Впрочем, възможно е основните неприятности тепърва да предстоят.
Последиците за политиката на САЩ
Прогнозите, касаещи сигурността в Близкия Изток, са ограничени и често още по-мрачни, отколкото вероятно ще се окаже реалността. Много важни проблеми остават нерешени, а стимулите за решаването им по начин, който вероятно няма да се хареса на Вашингтон, са по-големи, отколкото мнозина са склонни да признаят. При всички случаи, променящата се геометрия на сигурността в Източната Средиземноморие ще има редица политически последици за САЩ, които си струва да споменем.
На първо място, САЩ вероятно ще бъдат изкушени да се нагърбят с по-директна роля в процеса на формиране на отношенията между Израел и останалия свят. Впрочем, това вече се случва. Както Белият дом, така и Държавният департамент положиха много сериозни усилия (макар и оказали се неуспешни) да накарат Израел да поднесе приемливо извинение на Турция през годините след инцидента с „флотилията на свободата”. Когато бандите щурмуваха израелското посолство в Кайро, през септември 2011, държавният секретар по отбраната Леон Панета поиска от Висшия съвет на въоръжените сили да се намеси и да спаси намиращите се в него дипломати. Според някои коментатори, ако египетските военни бяха изчакали още някой и друг час, посолството вероятно щеше да падне в ръцете на бандитите, в резултат от което египетско-израелският мирен договор щеше да бъде денонсиран, а американско-египетските отношения – прекъснати. Геометрията на двата стратегически триъгълника - с Египет и Турция, съответно, гарантираше на Израел много по-голяма сигурност, отколкото страната би имала без тях, и изигра известна роля за смекчаването на израелските действия в региона, както и на възможните отговори от страна на другите регионални играчи. Ако сега Израел отново се почувства сам в един враждебно настроен към него регион, действията му ще станат много по-непредсказуеми, формирайки нови рискове пред САЩ.
На второ място, САЩ следва да преценят, дали Източното Средиземноморие все още може да бъде достатъчно стабилна основа за проектиране на сигурност в региона на Близкия Изток, както беше в миналото. На фона на напрежението в ключовите взаимоотношения, продължаващия политически хаос и възможността за продължителна гражданска война в Сирия и отвъд границите и, Източното Средиземноморие изглежда твърде нестабилна основа за мира в региона. Вместо да гарантират сигурността и стабилността на Източното Средиземноморие, двата „стратегически триъгълника”могат да се превърнат в огнища на регионална нестабилност. Тоест, необходима е по-широко перспектива и нова парадигма за сигурността на региона.
На трето място, САШ трябва да ангажират Европа с по-сериозна роля в гарантиране сигурността на Източното Средиземноморие, отколкото тя играеше досега. Европа разполага с определено влиняие в Египет, Турция и Израел по ред икономически причини, повечето от които са свързани с достъпа до европейските пазари. САЩ следва да работят съвместно с европейските си съюзници с цел да ги убедят да превърнат регионалната сигурност в един от своите приоритети в Средиземноморието, използвайки за целта икономическите си възможности.
Накрая, САЩ трябва да осъзнаят, че Източното Средиземноморие ще представлява силно рисков регион за тях и техните интереси. И макар че Вашингтон е доста изкушен да намери начини да ограничи американското военно и дипломатическо присъствие по света, Източното Средиземноморие не е сред регионите, където това следва да се направи. Военното и дипломатическо ангажиране, обмяната на информация и мрежите, създадени в резултат от сътрудничеството между правителствата и техните военни структури ще изискват много средства, но те са инвестиции в предотвратяването на кризите, бушуващи в региона.
Да мислим в перспектива
САЩ не формираха от нищото тристранните партньорства, доминиращи в Източното Средиземноморие през 90-те години. Тези партньорства се основаваха на вече съществуващите връзки, следващи една много различна от сегашната логика, с корени в епохата на студената война. Въпреки това, въпросните партньорства дълго време обслужваха американските интереси и техният крах ще окаже много сериозно влияние върху тези интереси. Гледайки напред, не можем да не признаем, че нарастващото напрежение в отношенията между Египет, Турция и Израел, значително ще усложни стратегическите планове на САЩ в Източното Средиземноморие. Съединените щати поддържат тесни връзки и с тримата си ключови регионални съюзници, всеки от които играе централна роля за постигане на дългосрочните американски интереси и политически цели в региона.
Ето защо промените, на които сме свидетели напоследък, ще принудят САЩ да преосмислят създадения от тях модел за регионална стабилност. Макар че целите на американската политика остават непроменени – гарантиране транзита на енергоносители, на сигурността на държавите от Залива и тази на Израел, както и предотвратяване на ядреното разпространение – постигането им вече ще е много по-трудно.
Бележки:
1. Ofra Bengio, The Turkish-Israeli Relationship: Changing Ties of Middle Eastern Outsiders (New York: Palgrave Macmillan, 2004), pp. 52—53.2. Ibid., p. 98.3. Тези войни са Войната за израелската незавасимост през 1948, Синайската война през 1956, войната през 1967, както и войните през 1970-1971 и през 1973 (войната Йом Кипур).4. Hermann Frederick Eilts, ‘‘The U.S. and Egypt,’’ in The Middle East: Ten Years After Camp David, ed. William Quandt (Washington D.C.: The Brookings Institution Press, 1988), p. 116.5. Hasan Kosebalaban, ‘‘The Crisis in Turkish-Israeli Relations: What is its Strategic Significance?’’ Middle East Policy XVII, no. 3 (Fall 2010), http://mepc.org/journal/middle-east-policy-archives/crisis-turkish-israeli-relations-what-its-strategic-significance.6. До 2004 обемът на турско-израелската търговия достигна 1,97 млрд. долара. Виж International Monetary Fund, ‘‘Direction of Trade Statistics: Israel, Top 10 Export and Import Partners 2002—2011,’’ IMF E-Library Database.7. ‘‘U.S. Seeks Regional Cooperation on Terror,’’ Reuters, April 3, 2000, accessed from LexisNexis.8. Hillel Kuttler, ‘‘U.S. Backs Israeli-Turkish Cooperation,’’ The Jerusalem Post, May 11, 1997, accessed from LexisNexis.9. F. Gregory Gause III, ‘‘The U.S.-Israeli-Turkish Strategic Triangle: Cold War Structures and Domestic Political Processes,’’ in Troubled Triangle: The United States, Turkey, and Israel in the New Middle East, ed. William B. Quandt (Charlottesville, VA: Just World Publishing, 2011), p.22.10. Bengio, The Turkish-Israeli Relationship: Changing Ties of Middle Eastern Outsiders, p. 101.11. Zalmay Khalilzad, Ian O. Lesser, and F. Stephen Larrabee, The Future of Turkish-Western Relations: Toward a Strategic Plan (Santa Monica, CA: RAND, 2000), p. 66, http://www. rand.org/content/dam/rand/pubs/monograph_reports/2011/MR1241.pdf.12. Gause, ‘‘The U.S.-Israeli-Turkish Strategic Triangle: ColdWar Structures and Domestic Political Processes.’’13. Виж Steven A. Cook, ‘‘The Weakening of Turkey’s Military,’’ Council on Foreign Relations, March 1, 2010, http://www.cfr.org/turkey/weakening-turkeys-military/p21548.14. Soli Ozel, ‘‘Reshuffling the Cards: Turkey, Israel, and the United States in the Middle East,’’ in Troubled Triangle: The United States, Turkey, and Israel in the New Middle East, ed. William B. Quandt (Charlottesville, VA: Just World Publishing, 2011), p.5115. ‘‘Turkey expels Israeli ambassador,’’ ynetnews.com, September 2, 2011, http://www.ynetnews.com/articles/0,7340,L-4117001,00.html.16. Jon B. Alterman, ‘‘Egypt in Transition: Insights and Options for U.S. Policy,’’ Center for Strategic and International Studies, January 2012, http://csis.org/publication/egypt--transition-insights-and-options-us-policy.17. Виж Ehud Yaari, ‘‘Sinai: A New Front,’’ The Washington Institute for Near East Policy, January 2012, Policy Notes, No. 9, http://www.washingtoninstitute.org/uploads/Documents/pubs/PoilicyNote09.pdf.18. Michael Ratner, ‘‘Israel’s Offshore Natural Gas Discoveries Enhance its Economic Outlook,’’ Congressional Research Service, January 31, 2011, http://www.fas.org/sgp/crs/mideast/R41618.pdf.19. По-подробно, виж ‘‘Aphrodite’s Gift: Can Cypriot Gas Power a New Dialogue?’’ International Crisis Group, Europe Report No. 216, April 2, 2012, http://www.crisisgroup.org/_/media/Files/europe/turkey-cyprus/cyprus/216-aphrodites-gift-can-cypriot-gas-powera-new-dialogue.pdf.20. Ethan Bronner, ‘‘Threat by Turkish Premier Raises TensionsWith Israel,’’ The New York Times, September 9, 2011, http://www.nytimes.com/2011/09/10/world/middleeast/10israel.html.
* Директор на Програмата за Близкия Изток в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли
** Зам. директор на Програмата за Близкия Изток в Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, анализатор на Уошингтън Коутърли
{backbutton}
