19
Вт, Ное
22 New Articles

Молдовският вектор на румънската геополитика

брой5 2012
Typography

Преди повече от три години, през април 2009, Молдова внезапно се оказа в центъра на вниманието на световните медии, във връзка с протестите срещу резултатите от провелите се в страната парламентарни избори, довели до погрома в сградата на Парламента в Кишинеу и последвалите масови безредици. Западните анализатори определиха тези събития като "twitter-революция", а според руските им колеги, те се вписват в логиката на т.нар. "цветни революции", възприемани в Москва (след грузинската "революция на розите", през 2003) като, до голяма степен инспирирани от Запада, държавни преврати в постсъветското пространство. Съдейки по материалите в големите руски медии (1), Кремъл беше склонен да възложи вината за случващото се в Молдова на антикомунистическата местна опозиция, действаща (както се твърдеше) съвместно с представители на радикалните политически кръгове в съседна Румъния. Всъщност, пълноценен и всестранен анализ на априлските събития така и не бе направен, затова те и досега са предмет на често противоположни интерпретации.

В Москва реагираха изключително болезнено и на реториката на румънския президент Траян Басеску, който открито декларира юнионистките си позиции и често съвсем умишлено си позволяваше провокационни изявления пред медиите. В частност, особено гневна реакция в руското Външно министерство породиха думите на Басеску, че ако е бил на мястото на маршал Йон Антонеску (румънски военен диктатор през 1940-1944, по време на чието управление страната влиза във Втората световна война на страната на нацистка Германия - б.р.) през юни 1941, той също би изпратил румънската армия отвъд река Прут (2). Русия, както и Украйна внимателно следи нарастващото културно и икономическо влияние на Букурещ в Молдова. Както в т.нар. Приднестровие (отцепилата се в началото на 90-те от Молдова област, населена предимно с етнически руснаци - б.р.), така и в Русия, а отчасти и в Украйна, доминира схващането, че Букурещ осъществява съзнателна политика на "румънизация" на Молдова, с цел бъдещо присъединяване на "изконните територии".

Доколко тази представа отговаря на действителността и какви са истинските позиции на Румъния и нейните съседи по т.нар. "бесарабски въпрос"?

Бесарабският въпрос в румънската външна и вътрешна политика

В Русия, до голяма степен, възприемат румънската политика в контекста на онова, което декларира президентът Траян Басеску. Истината обаче е, че декларациите му съвсем не изчерпват политическата ситуация, в която се намира днешна Румъния.

"Бесарабският въпрос", който има ключово значение за румънския национален проект още от създаването на румънската държава преди повече от 150 години, днес постепенно губи актуалността си за Букурещ.

Политизацията на този въпрос достигна връхната си точка през 1992, т.е. в периода на военната фаза на приднестровския конфликт. Тогава действията на руската 14-та армия се възприемаха еднозначно в Румъния като намеса във вътрешните работи на Молдова, целящо гарантирането на политически и военен контрол на Москва в тази част на Югоизточна Европа. Впрочем, наличието тук на руски части и военна техника, както и на определен брой миротворци, които обаче нямат ясен международен мандат, и днес донякъде подгрява интереса към случващото се в Молдова.

Преди двайсетина години обаче, руското присъствие в Молдова се възприемаше изключително болезнено от Румъния заради важната и противоречива роля на руския фактор в историята на страната. Най-радикално настроените румънски историци усилено прокарваха теорията за "сговорите" - между руския император Александър І и Наполеон, между Александър ІІ и другите европейски сили, както и между СССР и нацистка Германия - все с цел да бъде отнета Бесарабия от румънската държава (3). Подобни опростенчески интерпретации на историята, на фона на сложната политическа конюнктура, засенчваха другите аспекти на миналото, например важната положителна роля, която Русия играе за политико-административното, културното и икономическо развитие на Молдова и Влашко преди обединяването им в една държава, през 1861. Неслучайно, една от главните улици на Букурещ и днес носи името на руския генерал Павел Кисельов. В контекста на нарастващите националистически настроения обаче, румънското обществено съзнание се нуждаеше от някой, когото да нарочи за "лошия външен Друг" и Русия, с нейната наситена с история политика в региона на Югоизточна Европа, се оказа най-подходяща за целта.

През 1992, Букурещ оказа военна помощ на молдовската армия, която обаче беше ограничена и, на практика, бе направена под натиска на румънското обществено мнение, подклаждано от определени политици и медии. Водещите националистически партии ("Румънско огнище" и "Велика Румъния"), обратното, се обявяваха против прекаленото ангажиране на Букурещ със случващото се в Молдова, опасявайки се, че това може да доведе до възраждането на "трансилванския въпрос" (виж статията на Т.Биткова, на стр.... - б.р.). Страховете им се подгряваха от напрегнатите в началото на 90-те румънско-унгарски отношения (4). Освен това, тогавашният президент Йон Илиеску беше известен с прагматичната си позиция по въпроса за отношенията с Русия. Така, разгорелият се приднестровски конфликт и, особено, загрижеността за съдбата на Трансилвания, която е в основата на румънския национален проект, лишиха Букурещ от политическа воля и му попречиха да прокарва някакви сериозни юнионистки инициативи по отношение на Молдова. Освен това, много бързо стана ясно, че прорумънските сили в самата Молдова губят популярност и в страната липсва консолидирано мнозинство, обявяващо се за обединение с Румъния.

През 90-те години беше налице постепенно взаимно отдалечаване между Румъния и Молдова. Румънското общество преминаваше през сложен процес на социална, ментална и икономическа трансформация, в резултат от което общественото мнение постепенно се "денационализира" (впрочем, подобна тенденция се очерта и в други постсоциалистически държави, включително в Русия, където до средата на 90-те беше популярна реториката за правата на сънародниците в чужбина, но след това тя бе изместена от вътрешните социално-икономически проблеми).

В края на 90-те години, в Румъния бе постигнат определен обществено-политически консенсус относно приоритетния характер на европейската и евроатлантическа интеграция на страната. Освен това, водещите държави от ЕС, както и САЩ, инвестираха сериозни материални и други ресурси в процесите на нормализация на международните отношения в Централна и Източна Европа. Както е известно, преодоляването на историческите разногласия е сред фундаменталните елементи на европейския политически проект, затова Румъния, която декларира желанието си за членство в ЕС и НАТО, беше принудена да търси взаимно разбирателство със съседите си (и особено с Унгария и Украйна), както и да обърне повече внимание на такива сложни исторически въпроси, като положението на евреите в окупираните от Румъния, по време на Втората световна война, територии. В този контекст, темата за Бесарабия като "изконна румънска територия" се оказа неуместна. Както посочва румънският политолог Сорин Боканча, "новият статут на Румъния я накара да преосмисли своята външна политика и най-вече подхода си към отношенията с Молдова" (5). Върху приоритетния характер на европейския контекст в политиката на Румъния акцентира и известният румънски експерт Сержиу Челак, който беше първия външен министър на страната след свалянето на Чаушеску (6).

Идването на власт, през 2004, на Траян Басеску постави началото на връщането на "бесарабския въпрос" в центъра на вниманието. Басеску лансира концепцията "една нация - две държави", декларирайки, че "част от румънския народ живее в Молдова. Ние сме един народ в рамките на две независими държави" (7). От една страна, Басеску беше принуден да признае, че съществуването на две държави е реалност. От друга обаче, реториката му целеше да представи Молдова като част от румънската нация, която рано или късно трябва да се обедини с Румъния.

През април 2010, румънският президент обеща да отпусне 100 млн. евро за съвместни проекти с Молдова. За приоритетно направление в сътрудничеството с Кишинеу беше обявено изграждането на газопровода Яш-Унгени (целящо да се гарантира "енергийната независимост" на Молдова), както и на няколко трансгранични електропровода. По време на посещението на молдовския президент Николае Тимофти в Букурещ, в началото на май 2012, Басеску потвърди, че помощта ще бъде предоставена, както и приоритетния характер на въпросните проекти (8).

Въпреки това обаче, "юнионизмът", демонстриран от румънския държавен глава, не бива да се надценява. Както се посочва в един от меморандумите на американското посолство във Вашингтон, публикувани преди време от "Уикилийкс": "ние вече свикнахме да не обръщаме особено внимание на промените в румънската реторика по отношение на Молдова и на молдовската - по отношение на Румъния, в зависимост от конюнктурните вътрешнополитически интереси на двете държави" (9). Действително, реториката за защата на националните интереси, включително и в Молдова, се превърна в своеобразно политическо кредо на Траян Басеску. Само че към края на втория му президенски мандат станаха очевидни провалите в държавната политика, което доведе до нарастване на протестната активност в страната и направи промяната на политическия курс неизбежна. Така, според Агенция "Галъп", Басеску има най-ниския рейтинг сред политическите лидери в ЕС - 11%, при това (както отбелязват американските анализатори) той се е формирал още преди правителството да стартира болезнените си реформи (10). Днес (независимо от провала на опита да бъде остранен от поста си чрез референдум) способността на Басеску самостоятелно да формулира вътрешно- и външнополитическите приоритети на страната са твърде ограничени, в резултат от идването на власт на опозицията в лицето на Националлибералната и Социалдемократическата партии.

Анализаторите отдавна обръщат внимание, че високопарните думи на Басеску във връзка с Молдова, си остават само думи. Така, експертите от авторитетния Румънски център за европейска политика (CRPE) посочват в доклада си за румънско-молдовските отношения през 2011, че "Днес липсват обществени поръчки, планове, да не говорим пък за проекти, чиято реализация двете страни вече са стартирали. В момента, от прословутите 100 млн. евро, на Молдова са предоставени само 8 млн. като хуманитарна помощ заради наводнеията през 2010" (11). Още по-конкретен в изводите си е асоциираният експерт на CRPE Станислав Секриеру, който призовава румънския политически елит да концентрира вниманието си не върху проблемите на идентичността, което води само до поляризацията на молдовското общество, а и на европеизацията на Молдова, чрез развитието на различни проекти, които, на чисто практическо ниво, да я обвържат с европейското пространство (12).

Разбира се, когато говорим за Траян Басеску, следва да имаме предвид, че около него действа голяма група експерти, активно работещи за актуализацията на "бесарабския въпрос" и провеждането на конфронтационна политика по отношение на Москва. Става дума, на първо място, за външнополитическия съветник на президента Юлиян Кифу и директора на Института за международни отношения на Румънската академия на науките Дан Дунгачиу. Така, в едно интервю от декември 2011, във връзка предстоящите избори за президент на Русия, Дунгачиу твърди, че "една европеизирана според руските представи Русия няма да прилича на Дания, а ще се превърне в най-големия враг на Източна Европа, включително и на Румъния". Пояснявайки мисълта си, той добавя: "Свикнали сме с агресивната Русия. В края на краищата, ние поддържаме стратегическо партньорство със САЩ и сме членове на НАТО, т.е. смятаме, че сме максимално защитени. Но какво ще стане, ако Русия се превърне в европейска държава? Тя ще привлече всички инвестиции и Източна Европа, включително Румъния, Украйна и, разбира се, Молдова, ще бъде лишена от защита. Още днес можем да разчетем този сценарий в дневния ред на Путин, а той, на практика, е кандидатът, подкрепян от Запада" (13).

Ако се абстрахираме от дискурса на Басеску и хората около него, струва си да отбележим, че водещите румънски политици също посочват Молдова като външнополитически приоритет, но, по правило, не издигат никакви откровено юнионистки лозунги в тази връзка. Така, в програмата на една от най-влиятелните политически сили - Националлибералната пария, можем да прочетем следвното: "Румъния подкрепя суверенитета, реалната независимост и териториалната цялост на Молдова и вижда основата на двустранните отношения в специалното партньорство и общата идентичност и ориентацията към интеграция в ЕС, която следва да се съпровожда от постояноство в реформите и реализъм в очакванията" (14).

Всъщност, експлицитният юнионизъм в днешна Румъния е маргинално явление. Идеята за обединението с Молдова се прокарва активно от някои неправителствени организации (студентски съюзи и редица фондации). Румънският анализатор Стойка Кристинел Попа (който също е привърженик на юнионизма) ги описва така: "Сред неправителствените организации, с които работех, са "Бесарабия е румънска" и "Новите хулигани". Те имат по няколкостотин привърженици в Румъния и Молдова и развиват активност в различни региони. Значителна част от членовете им са молдовски граждани, учещи в Румъния. Те поддържат тесни връзки и с молдовската диаспора, пръсната из цяла Европа" (15). По-голямата част от юнионистките организации инициираха, през 2011, създаването на гражданска платформа "Акция 2014", чието основно и може би единствено постижение беше разпространяването в Букурещ на баджове и плакати с лозунга "Бесарабия е Румъния" (16). Освен това, в Румъния съществуват и различни елитарни обединения, споделящи юнионистките идеи. Сред тях е създаденият през 2012 Съвет за обединение, който включва предимно молдовски политици и интелектуалци (като например бившия молдовски премиер от началото на 90-те Мирча Друк и бившия председател на Парламента Александру Мошану, водачът на молдовската Националлиберална партия Виталий Павличенко, неколцина молдовски писатели, музиканти и т.н.)

В същото време, да се твърди, че "бесарабският въпрос" завинаги е отпаднал от румънския обществено-политически дискурс, няма да е съвсем вярно. Ако използваме терминологията на френския философ Жак Дерида, може да се каже, че юнионистките настроения в румънското съзнание се поддържат на нивото на т.нар. "остатъчни (спящи) смисли", които макар и да не се изразяват с някакви ясни формулировки, имат имплицитно значение, коренящо се в отдавна отминали периоди на националната история. Сред ярките примери за такъв "остатъчен смисъл" е популярната днес теза, че Румъния и Молдова ще се обединят някой ден, в рамките на Европейския съюз, където, въпреки че формално ще си останат отделни държави, границата между тях ще изчезне. С подобни внушения е изпълнено например изявлението на сегашния румънски премиер Виктор Понта от Социалдемократическата партия, направено на 16 март 2012, по повод 200-годишнината от Букурещкия мирен договор (между Турция и Русия, според който Бесарабия става част от Руската империя). В него Понта посочва, че подписването на този мир, който разделя много семейства и ерозира общите езикови, културни и социални основи, и досега оказва влияние върху съдбата на двете държави. От друга страна обаче, румънския премиер се ограничи само с устно потвърдената всестранна подкрепа за Молдова в трудния и път към Европа, в която границата между нея и Румъния ще стане само символична (17).

Всъщност тези "остатъчни смисли" съществуват най-вече, защото процесите на социално-политическата и икономическа трансформация в Румъния още не са приключили. Както става ясно от едно интересно проучване, направено по поръчка на румънския филиал на Фондация Сорос, около 51,6% от румънците смятат, че обединението на Румъния и Молдова трябва да се превърне в национален приоритет за страната им. В същото време, проучването демонстрира зависимостта на позицията на гражданите от характерния за тях тип национализъм. Така, 56,1% националистите, умерено дистанциращи се от хората с друга националност (каквито са 38% от анкетираните), подкрепят идеята за обединението, докато при онези, изпитващи само умерено чувство на национална гордост (15% от анкетираните), този процент е едва 39,6%. Сред гражданите с по-слаби националистически настроения, подкрепата за юнионизма е още по-малка (18).

В Румъния има привърженици на юнионизма, които, без да са политически активни, подкрепят тази традиция в интелектуален план. Става дума най-вече за част от румънските историци, а да не забравяме, че те винаги са се ползвали с привилегирован статут заради повишеното социално търсене на конструирането на националната история. И тъй като през май 2012 се навършиха 200 години от подписването на Букурещкия мирен договор, румънските исторически издания отново започнаха да публикуват материали за Бесарабия. Така, "Magazin Istoric" публикува уводна статия, озаглавена "Бесарабия като жертва на европейската дипломация" (19), а на корицата на майския брой на списание "Historica", издавано от влиятелния Adevarul Holding, бе изобразен войник от руската имперска армия, конвоиращ оковано момиче, а надписът до тях гласи "Май 1812. 200 години от отвличането на Бесарабия от Царска Русия" (20). На свой ред, Музеят за национална история на Румъния и Румънският културен институт (главният спонсор на румънския език и култура в чужбина) организираха изложба, озаглавена "Бесарабия 1812-1947: хора, местности, граници", на която бяха представени такива документи като решението на т.нар. Sfatul Ţării (държавен съвет, основният орган на държавната власт в Бесарабия, през 1917-1918) за присъединяването към Румъния, съветският ултиматум към Букурещ за връщането на Бесарабия от 1940, както и различни карти, показващи "неразривната връзка на Бесарабия с румънската национална история" (21).

Като цяло, критичното преосмисляне на румънската история все още е в началния си стадий, което се прояви, в частност, в отношението на мнозинството румънски историци към известния им колега Лучиан Боя (професор в Букурещкия университет). В нашумелия си труд "Историята и митът в румънското съзнание" той описва, опирайки се на концепцията на Жирардо, как в румънското историческо съзнание съществуват четири фундаментални политически мита, а именно: за заговора, за спасителя, за златния век и за единството (22). Първият и последният мит касаят и Бесарабия. При това, периодът на комунистическата диктатура не само че не слага кръст на "бесарабския въпрос", но дори го актуализира в известна степен: така идеологията на национал-комунизма, лансирана от Николае Чаушеску, предполага възраждане на интереса към проблема за Бесарабия, а редица статии и книги от онова време (особено през 70-те години) интерпретират действията на Sfatul Ţării и, в частност, решението му за обединяване с Румъния през 1918, като реализация на ленинските принципи за "национално самоопределение" (23). Тази пропаганда от времето на Чаушеску нямаше как да не повлияе върху съзнанието на по-старото поколение днешни румънци.

В интервютата и текстовете на някои представители на румънския интелектуален елит често се цитира германския опит в обединяването, като се изказва съжаление, че днешна Румъния е твърде далеч от ФРГ от началото на 90-те. Което може да се тълкува и в смисъл, че се разчита "бесарабският въпрос" отново да бъде актуализиран по-късно, при наличието на по-подходящи международно-политически и социално-икономически условия, както правят германците след половин век очакване (по време на студената война).

"Остатъчните (спящите) смисли" са отличен ресурс за Басеску, в усилията му да инициира определени политически практики, които са нееднозначни, от гледна точка на съдържанието им. В контекста на "бесарабския въпрос" можем да споменем две от тях. На първо място, става дума за принципната неподготвеност на самия президент Басеску да подпише базов договор с Молдова, който да закрепи юридически взаимното признаване на суверенитета и териториалната цялост на двете държави. Сегашният румънски държавен глава очевидно смята това за "отживяла времето си" форма на отношения между държавите. На практика обаче, между всички държави от Централна и Източна Европа, чиито отношения са обременени от вековните териториални спорове, са подписани такъв тип споразумения - включително между Румъния и Русия, през 2003, както и между Молдова и Русия, през 2001. Дори прагматичните молдовски експерти, които трудно могат да бъдат заподозрени в симпатии към идеологията на "молдованизма", споделяна от местната Комунистическа партия (основната опозиционна сила), говорят за необходимостта от подписването на подобен договор с цел да бъдат окончателно преодолени старите проблеми с идентичността. Към това мнение, в частност, се придържа изпълнителният директор нн влиятелната Асоциация на външна политика на Молдова Виктор Кирила (24).

Втората противоречива политическа практика е масовото предоставяне на румънско гражданство на жители на Молдова. От една страна, действията на Букурещ по този въпрос са симетрични с тези на Русия например, която, на свой ред, активно даваше гражданство на жителите на Приднестровието. Москва обаче, трудно може да бъде обвинена, че иска да присъедини Приднестровието - тя вече неведнъж ясно даваше да се разбере, че за нея влиянието в обединена (с Приднестровието) Молдова е много по-важно, отколкото "калининградизацията" на Приднестровието (т.е. превръщането му в анклав, по подобие на Калининградска област - б.р.), което би довело до рязко изостряне на отношенията както с Молдова, така и със западните държави и руските съседи от ОНД. За Русия, получаването на руско гражданство от жителите на областта е по-скоро инструмент на нейната "мека сила" в региона, т.е. възможност да влияе върху ситуацията в него, предоставяйки на хората паспорти, с които те да могат свободно да пресичат границата и да отиват да работят в Русия. За Букурещ, румънското гражданство също е инструмент за влияние, при това то не предполага задължителна политика на румънизация: гражданите на Молдова нерядко имат по три-четири гражданства, т.е. гражданството въобще не означава израз на политическа лоялност към една или друга държава. По време на пътуванията си между Кишинеу и Букурещ, аз самият съм се сблъсквал, в частност, с такива примери за "румънизация": украинка от Молдова, която има роднини в Тираспол ("столицата" на Приднестровието), отлично владееща румънски и търгуваща на пазара в Букурещ, или пък рускиня от Тираспол, която не знае румънски, но има румънски паспорт и непрекъснато пътува между Молдова и Румъния.

От друга страна, количествената динамика наистина е поразителна: през 2009 Букурещ е издал 22 000 такива паспорта, през 2010 - 41800, а през миналата 2011 - цели 100 000 (25). На практика се създава парадоксална ситуация: само след няколко години, имайки предвид броя на разрешенията за пребиваване в Румания, молдовските граждани в активна възраст ще могат безпрепятствено да влизат на територията на ЕС, без да се налага либерализацията на европейската визово пространство за Молдова като държава. Проблемът е, че тази мярка косвено препятства формирането на Молдова като пълноценна държава, тъй като много нейни граждани вече пътуват на територията на ЕС като граждани на друга държава.

Що се отнася до "остатъчните (спящите) смисли”, следва да посочим, че наличието им, макар и да не опростява ситуацията, не бива да се разглежда еднозначно като заплаха за съседните държави. В тази връзка си струва да си припомним за руския "остатъчен смисъл" по отношение на Крим например. Никой от разумните руски политици не поставя под съмнение границите с Украйна, в същото време това не е пречка за руските инвестиции в Крим, активността там на различни руски неправителствени организации и т.н. Тоест, при наличието на прагматично взаимодействие между държавите, "остатъчните (спящите) смисли" са напълно управляеми.

Взаимодействието между румънското и молдовското общества

Характеристиката на отношенията между молдовската и румънската държави няма да е пълна без да анализираме социалните взаимодействия между обществата на двете страни. Ако избягваме използването на геополитическа терминология, те могат да се характеризират, не като поглъщане или противопоставяне, а по-скоро като определено взаимно проникване.

Анализирайки процеса на разпространение на културното, политическо и икономическо влияние на Румъния в Молдова, експертите често изпозват термина "румънизация". Налага се обаче дефинираме по-конкретно същността на развиващите се между двете страни процеси.

В епохата на Руската империя и Съветския съюз, Бесарабия/Молдова е обект на конкуренцията между Москва и Букурещ. Но, ако за Москва тази територия е, преди всичко, част от нейния имперски проект, във формиращото се румънско национално съзнание тя се превръща в част от националния проект през 40-те години на ХІХ век. При това, принадлежността на Бесарабия към румънските земи е спорно заради специфичната история на региона, макар да не може да се твърди и, че румънският проект в тези граници е напълно изкуствен. Нещата опират до това, че хората, населяващи Трансилвания, Молдова и Влашко, исторически са близки в етнокултурно и езиково отношение. Само че за изграждането на жизнеспособен национален проект е необходимо наличието на определен процес на хомогенизация, в който Бесарабия, поради историческите обстоятелства, на практика не участва. Въпреки това езиковата и културна близост между молдовците и румънците се запазва, независимо от разделното им съществуване през ХІХ и втората половина на ХХ век. Затова и инерционното им възприемане като два съвършено различни народа е погрешно.

В рамките на класическият подход към анализа на молдовската идентичност изследователите обикновено посочват наличието на два полярни лагера - на румънофилите и на молдованистите (26). Едва ли обаче, което и да било общество може да съществува без наличието на поне минимален обществено-политически консенсус. Както изглежда, тенденция към намирането на такъв консенсус е налице днес и в Молдова. Както отбелязва, в частност, молдовският експерт Емил Драгнев, на битово равнище противоречието между понятията "румънец" и "молдовец" постепенно започва да отслабва, като сред представителите на мажоритарния етнос често се наблюдава т.нар. ситуативна самоидентификация (27). Така, по време на преброяването от 2004, само 2,2% от гражданите на Молдова са се обявили на румънци по националност (28). През 2009 обаче, когато на участниците в една анкета е предложено да преценят, доколко близки са молдовската култура и идентичност до румънските си аналози, около 30% отговарят, че те са "близки" или "по-скоро са близки", докато 44% смятат, че те "не са близки" или "по-скоро не са близки", а пък над 25% или посочват минимално ниво на близост, или нямат отговор на въпроса (29). Едва ли в случая става дума за наличието на фундаментална промяна при самоопределянето на идентичността на молдовците, по-скоро румънската идентификация се е актуализирала в контекста на получаването на румънско гражданство от молдовците и свързаната с това възможност да пътуват в ЕС.

Както е известно, Молдова е сред държавите с висока степен на потенциална миграция, при това още през 2007 49,1% от участниците в една специализирана анкета посочват като приоритетно направление за миграция ЕС, и най-вече Италия, Великобритания и Испания. 35,1% от респондентите предпочитат да емигрират в Русия, а само 1,5% изразяват готовност да се преселят в Румъния (30). Що се отнася до получаването на румънско гражданство, тук сред молдовците доминират прагматичните съображения. Малка част от молдовските имигранти работят на румънския трудов пазар, тъй като Румъния все пак е на доста по-високо стъпало в икономическото си развитие (нейният БВП на глава от населението е четири пъти по-висок от този в Молдова) (31). Мнозинството молдовци обаче, използват Румъния просто като транзитна територия.

И така, процесът на придобиване на румънско гражданство не толкова превръща молдовците в политически лоялни към Букурещ граждани, колкото легализира молдовската миграция в ЕС. Актуализацията на такъв фактор, като етнокултурната и лингвистична близост, става именно по икономически причини, както и благодарение на трансграничната активност на молдовците, посещаващи Румъния и разширяване присъствието на румънските медии в Молдова. Това взаимното проникване на румънското и молдовското общества следва да се приеме за неизбежно.

Въпросът е, дали политическият елит на Молдова ще бъде склонен да се откаже от свръхполитизацията на въпросите, касаещи идентичността и да се ориентира към политика на формиране на гражданска идентичност, в чиито рамки представителите на многобройните национални малцинства да се чувстват достатъчно комфортно. Засега личността на премиера Влад Филат (за разлика от опозиционния лидер Владимир Воронин или лидера на откровено прорумънската Либерална партия Михай Гимпу), в този смисъл, внушава известни надежди. Позицията му се базира на това, че жителите на Молдова говорят румънски, но въпросът за обединението с Румъния и несъстоятелността на молдовската държава въобще не бива да се повдига (32).

В средите на молдовския интелектуален елит утвърждаването на прагматичната центристка позиция също върви изключително бавно. Русофилите и румънофилите в Молдова, от началото на 90-те насам, така и не съумяха да излязат извън рамките на радикалната парадигма. Така, сред румънофилите е силно разпространен "автохтонизмът", предполагащ възприемането на националните малцинства като "пришълци" и изместването на правата към "титулния" етнос в страната и към молдовския език, като възстановяване на историческата справедливост (33). Всъщност, истината е, че радикалните юнионистки настроения са разпространени не толкова в Румъния, колкото в Молдова. Както румънофилията, така и русофилията в Молдова демонстрират крайна нетърпимост и неспособност за конструктивен диалог. Затова и сблъсъците между двата противопоставящи се лагери всеки път рискуват да се трансформират в масови безредици.

Ако трябва да анализираме факторите, които днес пречат за интегрирането на молдовците в пространството на румънския национален проект, следва да отбележим следното. Двестагодишното съществуване в рамките на различни държави формира собствена национална идентичност в Молдова. Неин основен компонент е езикът, на който говорят молдовците. Той има силен регионален акцент и допуска използването на множество руски думи, наред с румънските. Това нерядко прави разговорния молдовски трудно разбираем за хората, говорещи на класически румънски. Бесарабия и Румъния дълго време съществуват извън общото лингвистично пространство. Тоест, в езика, на който говорят в днешна Молдова, не са се осъществявали онези реформи и промени, нито пък са били интегрирани същите чуждици, като в Румъния и т.н. Румънците (както политическата класа, така и общественото мнение) не признават съществуването на молдовски език, за тях това е несъвсем чист, прекалено русифициран, остарял и нестандартизиран вариант на румънския.

Дистанцията се поражда и от това, че в румънското съзнание, на практика, се е наложил ориенталистки дискурс по отношение на Молдова. Много често се казва, че това е една много бедна държава, която само генерира имигранти в Румъния. Налагат се такива стереотипи като този за молдовската и руската мафия, които уж действат заедно. Освен това, румънците са изключително зле информирани за случващото се в Молдова, още повече, че страната не е сред привлакателните туристически маршрути за тях (34).

Заключение

Имайки предвид всичко казано дотук, следва да подхождаме критично към симетричните дискурси за "приднестровизацията" (русификацията) и "румънизацията" на Молдова, популярни, съответно, в румънското и руското информационни пространства. Русия няма интерес да политизира излишно разширяването на румънското влияние в Молдова, защото то не е резултат само от политиката на Букурещ, колкото на икономически причини, както и на етнокултурната и лингвистична близост между населението на двете държави. От друга страна, причините за тази политизация са разбираеми - те са свързани с тревогата на Москва за геополитическата ориентация на Молдова и перспективата за евентуалното привличане на страната в орбитата на НАТО.

Истината е, че от руската позиция действително зависи много в процеса на формиране на гражданска идентичност в Молдова. Засега обаче, Москва не съдейства особено за преодоляване на поляризацията на молдовския политически дискурс и разделянето на молдовците на румънофили и молдованисти. В същото време не е никак сигурно, че ако разделението се запази именно Русия ще се окаже победител в това, до голяма степен изкуствено, противопоставяне с Румъния, която е член на ЕС. Може би ще е по-добре, ако Букурещ и Москва действат като партньори и потърсят общ отговор на въпроса за бъдещето на молдовската държава.

Разбира се, в румънската политика също присъства това, което по-горе определих като "остатъчни (спящи) смисли" - наследството от над стогодишната история на румънския национален проект. Въпреки това, не бива да забравяме, че днес Румъния съществува в съвършенно различен международно-политически контекст и най-важната и задача е успешното завършване на процесите на социално-икономическа и политическа трансформация, а това силно намалява актуалността на "бесарабския въпрос" за Букурещ.

В перспектива е доста вероятно взаимоотношенията между Румъния и Молдова да се развият по модела на тези между Германия и Австрия, в рамките на който днешните германци и австрийци няма как да не усещат етнокултурната си и езикова близост, но на никой не му идва на ум да обединява тези две различни политически общности. И то не само по формалнио юридически причини ("аншлусът" на Австрия и Германия е забранен от Държавния договор от 1955), но и заради наличието на австрийска политическа идентичност. В Молдова обаче, такава гражданска идентичност тепърва предстои да се формира и наложи.

За Румъния, Русия представлява важен икономически (да си припомним, че само руската корпорация за въглища и стомана "Мечел" има пет предприятия на румънска територия), а в перспектива и политически партньор. В румънската експертна общност все по-често се чуват гласове за необходимостта Букурещ да заимства опита на руско-полското "презареждане" и да го приложи в отношенията си с Москва, а и Кремъл би могъл да се възползва от това. Възможното идване на власт в Румъния, в рамките на следващите две години, на по-рационален и прагматичен президент, би направило тази перспектива твърде вероятна. Координацията с Букурещ е важна и за разрешаването на приднестровския конфликт, което отдавна се признава от руската дипломация.

Затова, окончателното сваляне на "бесарабския въпрос" от дневния ред е възможно само на фона на укрепването на взаимното разбирателство между Москва и Букурещ, което, на свой ред, може да стане само в общоевропейския контекст, т.е. при благоприятстваща го позиция на такива държави, като Германия и Франция, както и САЩ.

 

Бележки:

1. Уличните безредици в столицата на Молдова са на политическа основа, http://www.1tv.ru/news/world/6853
2. Заявление на официалния представител на руското Външно министерство А.К. Лукашевич, 30 юни 2011, http://www.mid.ru/bdomp/ns-reuro.nsf/348bd0da1d5a7185432569e700419c7a/c32577ca0017442bc32578bf0039c400!OpenDocument
3. Cioranescu G. Bessarabia: Disputed Land between East and West. Bucuresti: Editura Fundatiei Culturala Romane, 1993.
4. Romanian concern over the conflict in Moldova // Ionescu D. From SSMR to the Republic of Moldova ± pmr. Chisinau: Museum, 2002. P. 29.
5. Bocancea S. European integration – end of transition in Romania //RO-MD / Moldova in doua scenarii. Chisinau: Centrul pentru Arta Contemporana, 2008. P. 99-100.
6. Интервю на автора със Сержиу Челак, 15 мая 2012.
7. Interviu acordat de Presedintele Romaniei, Traian Basescu, cotidianului “Jurnalul National” (publicat in numarul din 7 februarie 2005). Interviu realizat de Marius Tuca, http://presidency.ro/index.php?_RID=det&tb=date&id=5940&_PRID=ag
8. Basescu arata Moldovei drumul spre Europa // Adevarul weekend. 4-6 Mai 2012. P. 4.
9. Romania And Moldova: Wary Neighbors, Hesitant Partners Try To Make Progress, http://www.cablegatesearch.net/cable.php?id=08BUCHAREST561&q=basescu%20moldova
10. Many EU Leaders See Low Job Approval, http://www.gallup.com/poll/152111/Leaders-Low-Job-Approval.aspx
11. From rebooting relations to accumulating arrears. CRPE Annual report on RomaniaMoldova relations (2011). Policy Memo No 25, February 2012, http://www.crpe.ro/eng/library/files/crpe_policy_memo_nr__25_en_(2).pdf
12. Секриеру С. Как да преодолеем евразийските капани? Приднестровската проблематика и европейската интеграция на Молдова по време на последния кръг на преговорите във формат 5+2. Bucuresti: Centrul Roman de Politici Europene, 2012.
13. Interview - A European Russia is the biggest enemy of Eastern Europe, including of Romania, http://www.ingepo.ro/en/materials/524/dan-dungagiu-a-european-russia-the-biggest-enemy-of-eastern-europe-romania
14. Capitolul 12. Relatiile externe si afacerile Europene // Programul statul liberal – a doua modernizare a Romaniei, http://www.pnl.ro/subpagina/capitolul-12-rela-iile-externe-i-afacerile-europene
15. Popa S.C. The last Iron Curtain. An Exploration of the Romanian-Moldovan Possible Reunification. Bucuresti: Cavallioti, 2011. P. 24.
16. http://actiunea2012.ro/
17. Declaratie prim-ministru Victor Ponta - 200 de ani de la anexarea jumatatii estice a Moldovei de catre Imperiul Tarist, Guvernul Romaniei – Biroul de presa, 16.05.2012, http://www.gov.ro/declaratie-prim-ministru-victor-ponta-200-de-ani-de-la-anexarea-jumatatii-estice-a-moldovei-de-catre-imperiul-tarist__l1a117162.html
18. Stoiciu V. Nationalism si atitudeni fata de Republica Moldova //Ghinea C., Horvath I., Popescu L., Stoiciu V. Republica Moldova in constiinta publica Romaneasca. Bucuresti: Fundatia Soros Romania, 2011. P. 28-41.
19. Magazin Istoric, Mai 2012.
20. Historia. An XII, Nr. 125. Mai 2012.
21. Basarabia 1812-1947: Oameni, Locuri, Frontiere. Catalogul expozitiei. Bucuresti, 2012.
22. Boia L. History and myth in Romanian consciousness. Budapest: Central European University, 1997. P. 236-237.
23. van Meurs W.P. The Bessarabian Question in Communist Historiography. Nationalist and Communist Politics and History-Writing. East European Monographs, No 387 (Boulder Colo: East European Monographs, 1994). P. 253.
24. Chirilla V. Republic of Moldova relations with Romania // The foreign policy of the Republic of Moldova (1998-2008). Chisinau, 2009. P. 11-49.
25. From rebooting relations to accumulating arrears. CRPE Annual report on RomaniaMoldova relations (2011). P. 30.
26. King C. The Moldovans: Romania, Russia, and the Politics of Culture. Stanford, CA: Hoover Institution Press, 2000.
27. Драгнев Э. Межкультурный и межрелигиозный диалог в целях устойчивого развития: основные тенденции и стратегии культурной политики в Республике Молдова // Межкультурный и межрелигиозный диалог в целях устойчивого развития / Материалы международной конференции. Москва, Российская академия государственной службы при Президенте Российской Федерации, 13–16 сентября 2007 года. С. 105-109.
28. Резулати от преброяването на населението през 2004. Демографски, национални, езикови и културни характеристики, http://www.statistica.md/newsview.php?l=ru&idc=168&id=2358
29. Barometrul Socio-Politic. Realizat de Institutul de Marketing si Sondaje IMAS-INC Chisinau, Octombrie 2009. P. 73.
30. The contribution of human resources development to migration policy in Moldova. ETF Europa, 2007. P. 35-36, http://www.etf.europa.eu/webatt.nsf/0/C12578310056925BC12573DB004D3B74/$file/NOTE84CGJU.pdf
31. World Economic Outlook Database, April 2012, http://www.imf.org/external/pubs/ft/weo/2012/01/weodata/index.aspx
32. “Казват, че съм твърд и вземам пример от Путин”. Молдовският премиер за отношенията с Русия // “Коммерсантъ-Online”, 09.10.2009.
33. Виж например, Кожокару Н. Проблема адаптации нерумыноязычного населения Республики Молдова к автохтонной этнической среде. Кишинэу: Tehnica-Info, 2004.
34. Istvan H. Contacte, interes si informare // Ghinea C., Horvath I., Popescu L., Stoiciu V. Republica Moldova in constiinta publica Romaneasca. Bucuresti: Fundatia Soros Romania, 2011. P. 9-22.
35. http://www.mechel.ru/about/common_data/index.wbp

* Авторът е старши преподавател в Тюменския държавен университет в и гостуващ преподавател в Колежа Нова Европа в Букурещ


{backbutton}