22
Пон, Юли
22 New Articles

Наследството на Трианон: актуализацията на трансилванския възел на напрежение

брой5 2012
Typography

Последните събития показват, че болезненият за унгарското национално съзнание "трианонски комплекс" не само се запазва, но и демонстрира устойчива тенденция към изостряне. Както е известно, в резултат от Трианонския мирен договор от 1920, около 2/3 от унгарците се оказват извън пределите на страната. Значителен брой унгарци и по-точно етническата група секеи (или секуи, в Трансилвания), стават румънски граждани. Резултатите от Втората световна война, на практика, запазват статуквото, осигурявайки само временно разведряване. Днес обаче, то бива засенчено от нови симптоми за напрежение. Румънските историци и политолози непрекъснато привеждат аргументи, доказващи историческата справедливост на осъществената през 1920 геополитическа промяна, настоявайки, че румънците са по-старите обитатели на тези земи и винаги са били мнозинство в тях.

Според различни румънски източници, които, на свой ред,се базират на преброяването, проведено от унгарските власти през 1910, румънците са били между 47% и 55% от всички жители на Трансилвания (1). Те обаче също признават, че, въпреки че доминира в количествено отношение, румънската общност в областта не притежава изцяло изградена социална структура. Признава се, в частност, че „в нея липсват едрите земевладелци или занаятчии, като социални класи: по правило едрият земевладелец-унгарец или занаятчията-германец се противопоставят на зависимия селянин- румънец” (2). Така, за да съхранят високото си положение в обществото, богатите румънски земевладелци са принудени да се унгаризират. Сред градското население, броят на етническите румънци е изключително малък. Друга доста голяма и компактна общност в региона са етническите германци (саксонци), които се заселват тук още през ХІІ-ХІІІ век, по покана на унгарските крале. Макар че саксонците оказват забележимо влияние върху стопанския живот в региона, делът им в етническата структура на населението, на границата между ХІХ и ХХ век, е само 8-10%.

Новите социокултурни процеси в Трансилвания стартират след присъединяването и към Румъния, когато в областта масово се преселват румънци от старите провинции. Съотношението с румънското мнозинство става все по-неблагоприятно за унгарците, броят на германците също непрекъснато намалява. Въпреки всички перипетии обаче, унгарското население не само съхранява идентичността си, но и остава значителна група в етническата структура на Трансилвания. Днес то е 20% от цялото население, т.е. около 1,5 млн. души (цялото население на Румъния е около 22 млн.).

След Втората световна война, в условията на „социалистическото братство между народите”, на най-сериозни преследвания са подложени религиозните среди (3). Етническото напрежение рязко нараства по време на смяната на режима на Чаушеску и установяването на новата власт. Така, през март 1990, в Търгу Муреш, в резултат от масовите безредици на етническа основа и схватките между местните румънци и унгарци, загиват трима унгарци и двама румънци, а 278 души са ранени. Мнозина експерти смятат, че само по чудо е избегнато развитието на събитията по югославския сценарий.

В Будапеща никога не са криели притесненията си във връзка с присъединението на Трансилвания към Румъния. На официално междудържавно равнище обаче, двете страни се стремяха да демонстрират добросъседски отношения. Подписването, през 1996, на ключовия политически Договор между Унгария и Румъния се дължеше изключително на стремежа им към евроатлантическа интеграция. И, независимо от мнението на отделни политици или политолози, в създалата се ситуация този договор изглеждаше напълно обоснован от съществуващите реалности. Друг въпрос е, че подписването му не се отрази кой знае колко положително върху решаването на трансилванските проблеми. Всъщност, какво тревожи най-много унгарците, когато обръщат поглед към миналото? След като Ялтенските споразумения от 1945 потвърждават румънските права върху Трансилвания, на територията на «социалистическа» Румъния е създадена Унгарска автономна област, чието съществуване е законодателно оформено през 1952. Тази мярка съживява надеждите на унгарците (както се оказва, напразно) за постепенната консолидация на тяхната нация. Румънските лидери обаче искат да избегнат подобно развития на всяка цена. Така, през 1959, Държавният университет в Клуж-Напока (неформалната столица на Трансилвания) бива лишен от статута си на унгарско висше учебно заведение. Окончателната точка на въпроса поставя Чаушеску, който през 1968 ликвидира Унгарската автономна област, като отделна административна единици, в хода на осъществената от него административно-териториална реформа.

В новите, «постсоциалистически» условия, унгарската общност в Трансилвания постоянно напомня, че все още не притежава достатъчно права, като компактна малцинствена група. Букурещ обаче панически се опасява от каквито и да било иредентистки прояви и продължава твърдо да се придържа към курса си за запазване на единната централизирана румънска държава.

В същото време, трансилванските унгарци представляват сериозна политическа сила, включително в представителните структури на властта. Така, унгарската национална партия Демократичен съюз на унгарците в Румъния (ДСУР), не само постоянно разполага със свои представители в Парламента, но нерядко именно от нея зависи решаването на ключови за държавата въпроси, тъй като след 1989 победилите на изборите румънски партии рядко разполагат с устойчиво парламентарно мнозинство. Това позволява на ДСУР да има свои представители в правителството и редица важни административни структури. Партията обаче не съумява да реализира минималното, от унгарска гледна точка, искане: да се върне на Държавния университет в Клуж-Напока статута на унгарско висше учебно заведение. Това че в Клужкия университе се преподава не само на румънски, но и на унгарски, не се приема от местните унгарци като достатъчно условие за гарантиране на равноправния им статут.

Днешната ситуация в Трансилвания

Какъв е обликът и положението на Трансилвания, като историческа област в рамките на централизираната румънска държава днес? Това е най-динамично развиващият се регион в Румъния, доказателство за което са данните от официалната статистика. При това, тук има сериозни запаси от природни ресурси: желязо, природен газ, злато, минерални соли, както и дървен материал.

Тъкмо това обстоятелство се използва от унгарските политолози както в Румъния, така и в самата Унгария, за прокарване на идеята за федерализация на Румъния, от което логично следва и необходимостта от предоставяне на административна автономия за Трансилвания. Така, според  Густав Молнар, по-високата икономическа и политическа култура на Трансилвания, следва да интегрира "старото кралство" (т.е. румънската държава до 1920) в един по-интензивен икономическо-цивилизационен процес, още повече, че федералното устройство "отговаря на потребностите на процеса на европейската интеграция" (4).

Доколко възможни обаче са подобни административни реформи в днешна Румъния? Почти със сигурност може да се твърди, че румънският политически елит не е склонен да предприема сериозни стъпки в тази посока. През целия ХХ век той прави всичко възможно за да смекчи различията между "старото кралство" и Трансилвания не само в социално-икономически план, но и на ниво културно съзнание. Затова трудно можем да очакваме, че сега ще открие някакви сериозни основания да се ориентира към друга стратегия.

В същото време, историческите доводи на унгарците, че Трансилвания разполага с по-богата държавна традиция, могат да се приемат за основателни. Защото става дума за политическа реалност, съществувала още през ХVІ век, т.е. появила се по-рано от "Румъния", която се формира като политическа идея едва през първата половина на ХІХ век, а като държава едва след 1859.

Следите на румънската "непрекъснатост" през Древността и Средновековието са твърде слаби на цялата територия на днешна Румъния и оцеляването на местното население "се развива единствено в рамките на ежедневния живот, а не на културното съществуване" (5).

Справедливостта обаче изисква да признаем и тежестта на аргументите именно в полза на румънските "корени" на Трансилвания. В древността, тази област е ядрото на държавата на даките, които румънците смятат за свои предци. При император Траян, земите на даките стават част от римската провинция Дакия. По време на Великото преселение на народите, през територията на Трансилвания преминават огромен брой племена. Последни по време са номадите-унгарци. Според легендата, през 1003 унгарският крал Ищван І разгромява местният княз Дюла (негов чичо) и присъединява Трансилвания към Унгария. Присъствието на даките и римляните е засвидетелствано от многобройни находки, именно на територията на Трансилвания. Освен това, именно тук, в Трансилванската (Ардялска) книжовна школа са открити латинските корени на румънския език и бива "конструиран" и разпространен отвъд Карпатите моделът на румънската идентичност (6).

Етноцентристкото дефиниране на Трансилвания е продукт на национализма на Новото време. Както посочва румънският учен Сорин Миту (професор в Университета на Клуж-Напока), през Средните векове и особено в „епохата на княжествата” (ХVІ-ХVІІ век), ардялският елит осъзнава нееднородния смесен характер на Трансилвания. В основата на нейните политически и социални институции е Пактът (съюзът) от 1437 между трите "нации" или по-скоро "социални състояния" (унгарците, секеите и саксите). През 1568 към него се добавя Пактът между четирите религии. Според Миту, подобна схема би могла да се окаже продуктивна (поне донякъде) и днес. Той смята, че тезата на унгарците, че автономията на Трансилвания отговаря на потребностите на съвременна Румъния е безперспективна, тъй като се възприема от румънците като прикрита обосновка на опита за откъсване на областта.

"Мнозина румънци - посочва Миту - твърде добре знаят, че дълбоко в душата си "унгарците искат Трансилвания", така че тезата за федерализма в Трансилвания е скандална и съшита с бели конци" (7). Букурещ с подозрение се отнася към факта, че защитата на правата на сънародниците в чужбина официално е обявена за едно от основните направления както на външната, така и на вътрешната политика на Унгария. Същността на тази стратегия е подкрепата за "интеграцията по двете направления" на унгарските общности, изискваща етническите унгарци да продължат да населяват териториите, на които живеят днес, като в същото време укрепват своята национално-културна самобитност и съзнанието си за принадлежност към единната унгарска нация (8).

Унгарско-румънският дипломатически сблъсък по въпроса за Трансилвания

Особено голяма тревога в Румъния породи приетият от Будапеща, през юни 2001, Закон за статута на унгарците, живеещи в чужбина. Той предполага предоставянето на специален статут на етническите унгарци, живеещи на територията на Хърватска, Словения, Сърбия, Румъния, Словакия и Украйна (Австрия не влиза в този списък, тъй като е членка на ЕС и подобни закони не могат да важат за нея). Законът им гарантира редица привилегии по време на тяхното пребиваване в Унгария, което рязко ги разграничава от другите чужди граждани, и им осигурява постоянни субсидии, когато живеят в съседни на Унгария държави.

Най-болезнено на приемането на този закон реагира Румъния. Тогавашният премиер Адриан Настасе го характеризира като анахроничен, дискриминационен и противоречащ на политическия договор от 1996, да не говорим, че притежава всички признаци за екстериториалност. При това Настасе отбеляза, че "Румъния не е колония, откъдето Унгария може да си внася работна сила" (9). Букурещ рязко разкритикува възможността на румънска територия да се появят информационни бюра, координиращи издаването на "удостоверения за принадлежност към унгарската нация" и отхвърли предоставянето на привилегии на отделни граждани, въз основа на етническата им принадлежност. Тук е мястото да напомня обаче, че самата Румъния предприема аналогични действия, като от доста години насам предоставя не само привилегии, но и румънско гражданство на жители на съседна Молдова. Тези действия на румънските власти нееднократно са провокирали възражения от страна на Кишинеу и в близкото минало съдействаха за охлаждане на отношенията между двете държави. В момента обаче, този процес се реализира буквално "на конвейер", като дори мнозина представители на висшия ешелон на властта в Молдова имат двойна гражданство.

В крайна сметка, Будапеща беше принудена на направи известни отстъпки на Букурещ. Те бяха фиксирани в съгласувателния Меморандум, подписан от двамата премиери Виктор Орбан и Адриан Настасе, на 22 декември 2001, в Будапеща. С този документ унгарската страна признава, че всички румънски граждани се ползват с равни права при търсене на работа в Унгария и обещава, че няма да подкрепя действащите в Румъния унгарски политически формации, без съгласието на местните власти.

Паралелно с това, румънската дипломация предприе активни действия за да привлече на своя страна европейското обществено мнение. В резултат от това международните организации - ОССЕ и Съветът на Европа - обявиха, че се отнасят негативно към унгарския закон, което принуди правителството в Будапеща да се заеме с преработката му. Окончателният вариант на закона беше приет през 2004, като, според повечето чуждестранни експерти, той вече отговаря на стандартите на международното право и, в частност, не съдържа постановки, които могат да се тълкуват като намеса във вътрешните работи на други държави (10). Въпреки това, самото приемане на закона беше оценено, включително и от някои структури на ЕС, като израз на стремежа на Унгария да преодолее последиците от Трианон.

Новата конституция на Унгария и въпросът за "обединяването на историческите територии"

Прем миналата 2011 в Унгария се обсъждаше проектът за нова конституция на страната. В предложените конституционни промени експертите също забелязаха тенденция към усилване на курса за обединяване на унгарските "исторически територии". Така, в досегашната конституция страната се наричаше Унгарска република, докато в новата конституция (влязла в сила на 1 януари 2012) тя се нарича просто Унгария. Мнозина виждат зад тази промяна скрит стремеж за преразглеждане на натрапените през 1920 териториални граници на страната, посочва авторът на анализа, озаглавен "Ти записа ли се за гражданин на Унгария?". Отказът от "република" (в полза на "Унгария" и на нейния символ "короната на свети Ищван"), олицетворяваща приемствеността на конституционната държава след 1920, е, едновременно с това, и отричане на Трианон. "Във връзка с тази промяна в конституцията - се посочва в същия анализ - можем да очакваме, че на новите унгарски паспорти, над герба с короната на свети Ищван, вече ще пише само "Унгария". Всъщност става дума за нещо повече от чисто символичен акт по посока към бъдещо обединение на нацията. Защото нацията се обединява около "Унгария", а не около "унгарската република" (11).

В този контекст, очевидното засилване на политическата активност на унгарската диаспора в Трансилвания през последните години изглежда съвсем закономерно. Така, докато Демократичният съюз на унгарците дипломатично прокарва интересите на унгарското малцинство в коридорите на властта в Букурещ, по-радикално настроените унгарски активисти търсят по-действени форми за оказване на политически натиск.

На 13 декември 2003, по инициатива на радикалното крило на Демократичния съюз на унгарците, начело с Ласло Тьокеш, който се намира в опозиция спрямо централното ръководство на ДСУР, беше създаден т.нар. Трансилвански унгарски национален съвет, като отделна политическа формация. За неин постоянен председател беше избран пастор Тьокеш, който несъмнено е харизматична фигура (12).

През 2008 пък беше регистрирана Унгарска гражданска партия, възникнала на основата на общественото движение Унгарски граждански съюз. Последният дълго време се опитваше да се превърне в алтернатива на ДСУР, но без особен успех. Макар че не изрази особен ентусиазъм от появата на евентуален конкурент, Демократичният съюз на унгарците все пак предложи на новата партия да участват заедно на изборите през декември 2012, но засега последната отказва.

Паралелно с това, на местно равнище, което вероятно имаше не по-малък резонанс, трансилванските унгарци предприеха активни стъпки за решително обособяване от Букурещ. Така на 5 септември 2009, в трансилванския град Одорхей Секуеск беше свикан конгрес на представители на местните органи на властта, които провъзгласиха създаването на Секуйска автономна област, включваща по-голямата част от територията на окръзите Харгита, Ковасна и Муреш, където мнозинството от населението са етнически унгарци. На конгреса бяха утвърдени химнът, знамето, гербът и административната карта на самопровъзгласилата се Секуйска област. След няколко месеца, на 12 март 2010, въодушевените от успеха кметове и общински съветници от "областта" приеха на втория си конгрес решение унгарският език да получи статут на официален, на регионално равнище.

Тези сепаратистки действия провокираха буря от емоции в румънските медии, които отразяваха не само опасенията, но и страха на политиците и обикновените граждани от "унгарската заплаха". Естествено, централната власт в Букурещ не призна решенията на въпросите "конгреси". Все пак, за да се смекчи остротата на националния въпрос, в местните университети отново бяха поставени свалените по времето на Чаушеску портрети на бившите ректори-унгарци, а в трансилванските пощи се появиха и надписи на унгарски.

Външната подкрепа за "автономистите"

Въпреки Меморандума от 2001, според който Будапеща декларира, че ще подкрепя унгарските организации в Румъния само със съгласието не местните власти, Унгария демонстративно и напук на Букурещ оказва морална подкрепа именно на "автономистите". Така, на 5 ноември 2010, в Будапеща, под егидата на унгарското правителство, се проведе заседание на поредното "Унгарско постоянно събрание", в чиято работа участваха 19 организация на унгарските диаспори в чужбина. Румънските унгарци бяха представени от ДСУР, Унгарската гражданска партия и Трансилванския унгарски национален съвет. Сред най-важните дискутирани там въпроси бяха борбата за автономия и противодействието на асимилационните процеси.

На 19 ноември 2010, 270 члена на Секуйския национален съвет се събраха в Будапеща за да участват в съвместно заседание с унгарския парламент. Както вече споменах, съветът е основан през октомври 2003, като гражданско движение, и днес играе ролята на неформален ръководен орган на унгарците от окръзите Харгита, Ковасна и Муреш. Официално обявената цел на мероприятието беше да се привлече вниманието на унгарското общество към необходимостта Секуйската област да придобие автономен статут. Пред сградата на Парламента в Будапеща, наред с унгарското знаме, беше издигнато и това на Секуйската област.

Разбира се, Букурещ се опитва да оказва натиск върху "автономистите", доколкото му позволяват възможностите. Така, румънската прокуратура започна разследване на дейността на Ласло Тьокеш, което обаче силно се затруднява от факта, че той междувременно стана зам. председател на Европейския парламент. По данни на прокуратурата, по време на една от лекциите си в Летния университет Балваньош, Ласло Тьокеш е призовал секуите да организират улични демонстрации с искане за автономия. Според румънските закони, това може да се квалифицира като "държавна измяна" и "антиконституционни действия". Самият Тьокеш обаче заяви, че разследването на дейността му противоречи на онези членове на румънската Конституция, гарантиращи политическия плурализъм и свободата на събиранията и обединенията.

Междувременно, унгарските власти (както впрочем и румънските - в Молдова), започнаха масово да раздават паспорти на сънародниците си зад граница. Както е известно, на референдума от 5 декември 2004, мнозинствата от избирателите в Унгария се обявиха против предоставяне на двойно гражданство на "външните унгарци". Въпреки това обаче, през 2010 беше прието и влезе в сила (от 1 януари 2011) ново законодателство за предоставяне на унгарско гражданство на принадлежащи към диаспората в чужбина. Смята се, че до края на 2011 с такова гражданство са се сдобили не по-малко от 200 хиляди "външни унгарци".

В контекста на усилващата се "унгаризация" на Трансилвания, доста знаменателен излежда инцидентът от 14 март 2011 в Чиксеред (в самообявилата се Секуйска област), където местен унгарец символично "екзекутира" кукла, изобразяваща Аврам Янку - един от лидерите на румънското национално движение в областта и участник в революцията от 1848, но враждебно настроен към унгарските революционери.

През май 2011, група румънски евродепутати от ДСУР обявиха, че в Брюксел се открива представителство на Секуйската облост към Европейския парламент, което провокира силно раздразнение сред румънците. Изумление предизвика самият факт, че въпросното представителство беше открито в т.нар. Дом на унгарските региони, който е собственост на Унгария. В тази връзка, професорът по история от Букурещкия университет Адриан Чорояну задава резонния въпрос: "какво ли щеше да се случи, ако френският регион Елзас беше открил свое представителство в резиденция, принадлежаща на Германия?" (13).

Румънското Външно министерство реагира, като на 27 май разпространи декларация, в която изразява съжалението си във връзка "със създаването на някакво "представителство" на т.нар. административна единица на Румъния, каквато не съществува на практика и за чието съществуване няма никакви конституционни и законови основания" (14).

В тази връзка, лидерът на ДСУР Келемен Хунор заяви, че в случая не става дума за антиконституционни действия, а просто за инициатива на шефовете на общинските съвети на Харгита, Ковасна и Муреш, които по този начин искат да привлекат повече средства от еврофондовете в своите окръзи. "Не бива напразно да се повишава градусът на напрежението - заяви Хунор, добавяйки, че Секуйската област е просто "традиционното название на тази територия, каквото е и Буковина например".

Опитите за обединяване на "автономистите"

Още през декември 2010, активисти на гражданското движение Трансилвански унгарски национален съвет и неговият лидер Ласло Тьокеш лансираха идеята за създаване на Трансилванска унгарска народна партия (ТУНП), чиято основна политическа цел да стане постигането на автономен статут за унгарското национална малцинство в Румъния. Властите в Букурещ първоначално отказаха да регистрират новата партия. Впрочем, против създаването и рязко се обяви и Демократичният съюз на унгарците в Румъния. Лидерите на последния се опасяваха, че появата на още една унгарска политическа партия може да разцепи сравнително неголемия унгарски електорат. "Автономистите" обаче, очевидно не се притесняват от подобна перспектива, още повече, че смятат сегашното ръководство на ДСУР едва ли не за "колаборационисти", затънали в интригите на букурещкия елит.

През цялата 2011, ДСУР, като член на управляващата коалиция, водеше пазарлъци с Либералнодемократическата партия във връзка с планираното укрупняване на административното деление на Румъния. Целта беше превръщането на Секуйската област в самостоятелна административна единица, която да не се обединява с други райони на Трансилвания, в които унгарците не са мнозинство.

След като Букурещ отказа да регистрира Трансилванската унгарска народна партия, председателят на Унгарската гражданска партия Йене Сас заяви, че на предстоящите през декември 2012 парламентарни избори в Румъния формацията му ще действа като "национална алтернатива" на ДСУР. Показателно е, че на 3 септември 2011, за почетен председател на Унгарската гражданска партия беше избран сегашният председател на унгарския паламент и един от основателите на управлявашата партия Фидеш Ласло Ковер, известен с националистическите си позиции.

Всичко това, както и много други неща, свидетелстват за усилване влиянието на Унгария върху вътрешнополитическия пейзаж в Румъния. Букурещ все по-трудно може да оказва натиск на Ласло Тьокеш, който, през 2011, стана унгарски гражданин. Компетентните анализатори смятат, че по този начин, дори ако му бъде попречено да участва в изборите за Европейски парламент в Румъния, Тьокеш може да стане евродепутат от Унгария (15).

На 13 септември 2011 арбитражният съд в Букурещ все пак призна за законна молбата за официална регистрация на Трансилванската унгарска народна партия. Създадетелите и очакват че новата и, съдейки по всичко, по-радикална формация с течение на времето ще измести "прекалено гъвкавия" Демократичен съюз на унгарците в Румъния и твърде слабата Унгарска гражданска партия.

Разбира се, нито една румънска политическа партия не подкрепя инициативата за "автономия" на унгарците в Трансилвания, но най-яростни нейни противници са лидерите на румънските националисти, които въобще не пестят обидните квалификации. Така, един от водачите на партията "Велика Румъния" Георге Фунар нарече наскоро Тьокеш "дявол в пасторски дрехи" (16).

Заключение

Какво очаква Трансилвания, особено в светлината на вдъхновяващия местните "автономисти" пример на бившата сръбска провинция Косово (17)? В момента не може и дума да става за въоръжени сблъсъци, каквито реално заплашваха Трансилвания през 1989-1990 например. Липсват и що годе основателни причини да очакваме, че основните играчи на глобалната политическа сцена ще поискат, пряко или косвено, да се намесят във вътрешните работи на Румъния, която при това предвидливо декларира изключителната си лоялност към САЩ. За това свидетелства и безусловната румънска подкрепа за бомбардировките на Белград през 1999, и договорът от 2009 за разполагането на американска военновъздушна база в Румъния, и споразумението от 2011 за инсталирането на елементи от системата за противовъздушна отбрана на САЩ на територията на страната.

За разлика от Молдова, Трансилвания засега (което е важна уговорка) не е чак толкова достъпна за игрите на глобалните играчи. И Румъния, и Унгария са членове не само на ЕС, но и на НАТО, което, разбира се, пречи за изострянето на ситуацията до открит взрив. Няма абсолютна гаранция обаче, че това ще продължи вечно. При положение че самата "голяма Европа", коато доскоро изглеждаше достатъчно здраво (и едва ли не завинаги) интегрирана, се разтърсва от поредица сериозни кризи (включително и такива, поставящи структурата и на ръба на разпада), не можем да изключваме радикализация на средствата за решаването на днес все още латентните, включително застарели и традиционни, етнополитически конфликти. А Трансилвания е един от тях.

Във всеки случай, още днес е напълно възможно да разсъждаваме за наличието на известен (макар и непряк, а само "цивилизационен") интерес на Германия, която, както и Унгария, не забравя своите (макар и в конкретния случай съвсем малобройни) съотечественици в региона. Германия подрепя и бизнеса, и културата на немската диаспора, старайки се да и предложи такива програми, които да откажат и последните саксонци да напуснат тази територия, на която са присъщи редица белези на продължителното немско културно присъствие.

Като цяло, би било преждевременно и прекалено прибързано да смятаме трансилванския въпрос за решен. При определен неблагоприятен обрат в развитието на събитията, с каквито (за изненада на мнозина анализатори) се оказва толкова богат ХХІ век, той спокойно може да се превърне в достатъчно сериозен фактор, усложняващ политическата ситуация не само в двустранен, т.е. локален, но и в по-широк регионален и общоевропейски план.

Бележки:

1. Romanii din afara Romaniei,<http://istorie -edu.ro/istoriee/Ist_romanilor/ist_ro_035 romaf1.html>;Rosulescu V. Romania - Primul Razboi Mondial. Romanii din afara statului national 1867-1914, <http://vladimirrosulescu-istorie.blogspot.com/2011/06/romania-primul-razboi-mondial-romanii.html>.
2. Виноградов В.Н. Дунайские княжества и Трансильвания: Национальный вопрос и за­дачи освобождения и объединения (1848-1849 гг.) // Европейские революции 1848 года. «Принцип национальности» в политике и идеологии. М.: Индрик, 2001. С. 393-448.
3. Румънците са предимно православни, но в Трансилвания има и немалко привърженици на униатската църква; унгарците пък са предимно католици, но има и протестанти; има и германци - лютерани. В следвоенния период, всички църкви са подложени на преследвания от комунистическата власт. Под неин контрол е поставена основната конфесия - православната църква. Другите конфесии също страдат, като най-трагична е съдбата на униатската църква, принудена да се слее с православната. Католическите свещеници (предимно унгарци) също са репресирани, в духа на "общото настъпление на съветското ръководство срещу католицизма както на присъединените към СССР западни територии, така и в редица сателитни държави от Източна Европа, с цел да се гарантира стабилността на местните комунистически режими", Виж, Покивайлова Т.А. Конфессиональная ситуация в Трансильвании и ликвидация униатской церкви в Румынии (40-е годы ХХ в.)//Власть и церковь в СССР и странах Восточной Европы. 1939-1958 (Дискуссионные аспекты). М.: Институт славяноведения РАН, 2003.
4. Molnar G. Problema transilvana // Problema transilvana. Iasi: Polirom, 1999. P. 12-37.
5. Mungiu-Pippidi A. Identitate politica romaneasca si identitate europeana // Revenirea in Europa. Idei si controverse romanesti, 1990-1995. Craiova: Aius, 1996. P. 281-291.
6. "Трансилванската (Ардялската) школа» представлява широко просветителско движение в Трансилвания през последната четвърт на ХVІІІ и първите две десетилетия на ХІХ век, обявяващо се за "латинизацията на румънския език и сближаване с културата на другите романски народи"
7. Mitu S. Iluzii si realitati transilvane // Problema transilvana. Iasi: Polirom, 1999. P. 66-79.
8. О венгерском опыте работы с соотечественниками // Страны СНГ. Русские и русско­язычные в новом зарубежье. Информационно-аналитический бюллетень Институ­та стран СНГ. 2005. Вып. 117. С. 46-49.
9. Самошкин В. Забота о соотечественниках или «реваншизм»? // Независимая газета. 29.06.2001.
10. Цилевич Б. Забота о соотечественниках - традиционная практика европейских государств. <http://www.humanitatis.info/16%20almanax/16alm.cilevits.htm>.
11. Ти получи ли унгарско гражданство? 29.03.2011, <http://milli-firka.org/content/ DBAFEHBB>.
12. Именно той се смята за "косвен виновник" за румънската революция от 1989, чието начало поставят вълненията в Тимишоара, на 16 декември. Тогава на Ласло Тьокеш е наредено да напусне дома си по обвинение в антидържавна дейност. Застъпилите се за него местни жители влизат в схватка с правителствените части и милицията, което пък провокира масовите вълнения, довели до падането на режима. На 22 декември Тьокеш става член на Фронта за национално спасение, поел властта в Румъния след падането на Чаушеску. През 1990-2009 е епископ и, паралелно с това, се занимава с политика. Бивш почетен председател на Демократичния съюз на унгарците в Румъния. От 2007 е депутат в Европейския парламент, а от 2010 негов зам. председател.
13. Виж, Cioroianu A. Ungaria - Romania: reluam fentele inamicale de altadata? // Dilema veche. 9-15 iun. 2011.
14. В Европейския парламент е открито представителство на непризнатата от Румъния област Секуй (населена с компактни маси унгарци), 27.05.2011. <http://www.regnum.ru/news/polit/1409680.html#ixzz1NaJz9SQW>.
15. В Румъния се появи нова унгарска партия. В Будапеща са доволни. <http://finugor.ru/node/21232>.
16. Ilie D. Funar: Laslo Tokes nu poate fi tras la raspundere pentru ca... nu exista // Romania libera. 11.12.2010.
17. Румъния отказва да признае Косово како самостоятелна държава. Унгарският политически елит в Румъния обаче си поставя за цел Букурещ да признае косовската независимост.

* Авторът е старши научен сътрудник в Института за научна информация към Руската академия на науките


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.4/2017