19
Вт, Ное
22 New Articles

Военните измерения на турската геополитическа стратегия

брой5 2012
Typography

Според съобщения в турските медии от началото на август, през предходните два месеца в Конгреса на САЩ са били представени споразумения за доставка на американско оръжие за държавите от Персийския залив на обща стойност над 11 млрд. долара. Основните реципиенти са американските съюзници в региона: Кувейт, Катар, Саудитска Арабия и Оман. В тази връзка, мнозина в Турция си задават въпроса, против кого се въоръжават така стремително въпросните държави и как ще се отрази изострянето на регионалната надпревара във въоръжаването на другите държави от Близкия Изток, включително на Турция? Сред турските анализатори съществуват две противоположни мнения по въпроса. Първото се споделя от привържениците на проислямската Партия на справедливостта и развитието (ПСР), а второто - от тези на кемализма. Илюстрация за официалната позиция на Анкара по тази тема е появилата се наскоро статия на експерта от Центъра за икономически и социални изследвания (ESAM) професор Оя Акгюненч, според която темповете и мащабите с които се въоръжават страните от Залива, провокират регионална оръжейна надпревара с изключително негативни последици за целия регион. Според нея обаче, това е "естествен" и "неизбежен" процес. Тя смята, че в подобна ситуация е изключително важно страната и да се подготви за евентуална мащабна регионална война, провокирана от противоречията между сунити и шиити. Проф. Акгюненч е убедена, че всички предпоставки за подобна война вече са налице, остава само някой да "натисне пръв спусъка". И тъкмо поради това, сегашната турска политика по отношение на съседните държави изглежда съвсем логична.

В очакване на голяма регионална война

"Ако в един или друг регион рязко нарастват доставките на оръжие и военна техника, това означава, че той е в опасност. И държавите в него се въоръжават или за да осъществят агресия, или за да се защитят от такава. Във връзка с увеличаващите се доставки на американско оръжие в Близкоизточния регион, следва да обърнем внимание, че този процес вече тече доста дълго време, което пък говори за мащабна подготовка за водене на сериозни бойни действия. И това не може да не поражда тревога. Налице е голям риск от внезапно изостряне на ситуацията в региона и началото на пълномащабни военни действия. В момента отношенията между Саудитска Арабия и Иран са изострени до крайност, което пък дава основание да се твърди, че арабските държави се въоръжават именно за война с Иран, тъй като, поне засега, подобна мащабна война с Израел не се предвижда. Тоест, в региона назрява религиозна война на сунитския блок срещу шиитския. Страните в нея са известни, бойното поле е очертано, оръжието е налице, остава само да се измисли подходяща причина" - подчертава в статията си Оя Акгюненч, акцентирайки върху това, че сунитският и шиитският блок се очертаха особено ясно след окупацията на Ирак, през 2003. Именно оттогава датира рязкото изостряне на противопоставянето между двете основни течения в исляма. При това тя дава като пример периодично избухващите в Ливан масови безредици на религиозна почва. Според нея, сирийската криза също е възникнала по тази причина. Това се отнася и за сблъсъците в Бахрейн, в чиято основа пак е сунитско-шиитското противопоставяне. Тоест, всичко говори за скорошното начало на голяма регионална религиозна война. Оя Акгьоненч сравнява сегашното изострящо се противоречие в ислямския свят с религиозните войни в Средновековна Европа, проточили се цели 130 години.

Каква ще бъде ролята на Турция

В тази връзка възниква закономерният въпрос за ролята на Турция ако събитията в Близкия изток се развият по един толкова мрачен сценарий. Анкара внимателни следи промените на ситуацията в региона и вече нееднократно декларира, че ще действа в рамките на принципите на международното право. Какво означава това на практика? Отговор на този въпрос се опитват да дадат експертите от Института за близкоизточни стратегически изследвания (ORSAM), в един, появил се наскоро, колективен доклад. Според тях, предвид ролята и на регионална държава и нейното геостратегическо положение, Турция следва да разглежда всички проблеми през призмата на нормите на международното право. Така например, по отношение на въпросите, свързани с нарушенията на човешките права в една или друга държава, Турция трябва да оказва съдействие за решаването им в рамките на юридическите норми, а не от позицията на определена религия или на отделните течения в нея. Това се налага и, защото в самата Турция живеят представители на различни религиозни общности. При това обаче, авторите на доклада признават, че практическата реализация на тази препоръка ще е много трудна, тъй като Анкара, от една страна, е близък съюзник на САЩ, а от друга - ключов играч в Близкия Изток. Тя е обвързана с Вашингтон най-вече чрез НАТО, но не може да взема решенията си, базирайки се единствено на тази стратегическа връзка. Турция е обвързана с региона в продължение на векове. За нея Близкият Изток има огромно значение като едно неразривно цяло, т.е. разделяето му на на два блока - сунитски и шиитски, ограничава турските регионални амбиции.

Според експертите от ORSAM, при формулирането на турската външна политика, следва да се отчитат всички изброени по-горе фактори, при това по отношение на всяка държава от региона поотделно. Затова, смятат те, поведението на Турция трябва да се съобрази със следното: на първо място, в никакъв случай да не разглежда проблемите в Близкия Изток от позицията на определено религиозно течение (например от позицията на сунитския блок или, което би било още по-лошо, от тази на ханафитската школа в исляма), а на второ - да се обяви категорично против формирането на нов двуполюсен световен модел. Според авторите на доклада, Турция трябва да се превърне в третата "решаваща" сила в рамките на регионалния силов баланс.

Повърхностният поглед върху сегашната турска външна политика оставя впечатление, че тя се формира спонтанно и страда от липса на последователност. Така например, по цял ред въпроси Анкара все още не е декларирала конкретната си позиция и предпочита да следва политика на изчакване, въпреки че подобно поведение не винаги и е от полза. Благодарение на тази гъвкавост, Турция възприема индивидуален подход по всеки конкретен проблем. Така например, тя следваше един подход към събитията в Египет, друг - към тези в Либия и трети - към сирийската криза. Анкара се обяви против налагането на по-сурови санкции срещу Иран, въпреки че е стратегически съюзник на САЩ и все още преговаря за присъединяването си към ЕС. В същото време обаче, тя укрепва отношенията си с Шанхайската организация за сътрудничество.

Може ли да се говори за мултивекторна турска политика в региона

Може ли обаче всичко споменато по-горе да се разглежда като резултат от провеждането на муливекторна и самостоятелна външна политика от страна на Анкара? Според мнозина турския анализатори, като например Корай Гюрбюз от Университета Билкент, който е и председател на Съвета на турските ветерани, това не е така. Анализирайки турската политика в Близкия Изток, той твърди, че в рамките на прословутия американски проект за Големия Близък Изток Турция твърдо е застанала на страната на САЩ, което я принуждава да действа против собствените си съседи - Иран, Ирак, Сирия и другите страни от региона, тъй като целите и задачите на Вашингтон са в открито противоречие с тези на близкоизточните държави. "Америка се опитва да наложи хегемонията си в региона, но държавите в него не възнамеряват да се отказват от своята самостоятелност и независимост. Затова Вашингтон нерядко използва политика на провокиране на хаос в една или друга страна, а след това, уж в името на демократизацията на политическата и система, се намесва във вътрешните и работи. Политиката на подобно силово налагане на демокрацията е сред най-големите капани, залагани от САЩ в региона. След като провокират безредици в близкоизточните държави, американците започват да им доставят оръжие, за което обаче се плаща не с пари, а с още непроизведен петрол, който, в резултат от това, излиза изключително евтино на Съединените щати. Така, държавите от региона, от една страна, продават ресурсите си по силно занижени цени, а от друга - стават все по-зависими от САЩ" - твърди в анализа си за Института за стратегически изследвания "Шириноглу" Корай Гюрбюз.

Твърде интересен е и анализът на Гюрбюз на ситуацията в Сирия и сирийската политика на Турция. Обръщайки внимание, че събитията в арабската държава оказват изключително негативно влияние върху всичките и съседи, той твърди, че в Сирия, на практика, се реализира поредният етап от американския проект за Големия Близък Изток. Според него, на създадената от САЩ в Северен Ирак кюрдска квазидържава е отделена ключова роля в този проект. Гюрбюз е убеден, че хаосът в Сирия се провокира с цел в тази страна да бъде осъществена външна военна намеса, тъй като при подобно развитие, на първо място, Кюрдистан ще получи достъп до други държави от региона, а, на второ, в Дамаск ще бъде наложен проамерикански режим. В статията си, той отбелязва, че един от маршрутите на петролните доставки минава през територията на Северен Ирак и Сирия до Средиземно море и оттам към световните пазари. В същото време обаче, посочва Гюрбюз, сегашните управляващи в Дамаск са категорично против налаганетио на този маршрут, заради стабилните си и здрави връзки с Москва. Тъкмо поради това, според него, е провокирана и сирийската криза, чието изостряне неминуемо ще увеличи предизвикателствата и заплахите пред Турция.

Несъмнено, Анкара би могла да изиграе конструктивна роля в процеса на урегулиране на кризисната ситуация в Близкия Изток. Но, съдейки по всичко, според сегашните турски управници, пътят към регионалното лидерство следва да се търси в друга плоскост, в която по съвършено различен начин се тълкува и основният постулат на турската външна политика от времето на Ататюрк насам - "мир в страната, мир в света".

Завръщане в орбитата на Вашингтон?

Всъщност, независимо от мнението на немалко анализатори, т.нар. "арабска пролет" не застраши особено и без това съмнителните външнополитически успехи на правителството на Ердоган. Тя по-скоро доста ясно демонстрира истинската насоченост на сегашната турска външна политика. Прословутата доктрина за "нулеви проблеми със съседите", лансирана навремето от турския геополитик, а днес външен министър на страната, Ахмед Давутоглу, се базираше на отразената в самото и название мечта или по-скоро илюзия, способна да мобилизира турската общественост, но нереализуема на практика дори и в дългосрочна перспектива. Впрочем, както демонстрира външнополитическият курс, възприет от Турция през последните десетина години, зад този добре звучащ набор от думи се крие съвършено различна сурова реалност. Според самия Давутоглу, Турция следва да се трансфомира от регионална в световна сила, а за да може да го направи от нея се изисква изключително силна воля и необходимите ресурси, както и способността да разделя и манипулира съседите си за да доминира над тях. Именно в това е и същността на принципа за "нулевите проблеми" - Анкара да няма проблеми със съседите си, а да ги манипулира и управлява, използвайки за целта както класическия силов инструментариум, така и неговия "мек" еквивалент.

Що се отнася до ресурсите за осъществяването на грандиозните и планове, Турция очевидно не притежава такива в достатъчно количество, но докато зад гърба и продължават да са Съединените щати, които са силно заинтересовани да разполагат със силен съюзник в региона, Анкара ще продължи да разширява влиянието си в Близкия Изток.

В този смисъл, "арабската пролет" даде шанс на Турция да се изяви, демонстрирайки своите приоритети. Докато авторитарните арабских режими падаха един след друг, под натиска на революционно настроените маси, в Турция се осъществяваха еволюционни преобразувания, имащи не по-малко "революционен" характер. С други думи, сега управляващите в страната ислямисти, спокойно и без да проливат кръв, обърнаха всичко "надолу с главата", не по-малко успешно, отколкото това се случи в арабския свят. Тоест, можем да кажем, че докато "арабската пролет" представляваше революционен експеримент на промяна на властта, при запазване и дори укрепване лоялността на съответната държава към САЩ, Турция е пример за подобна промяна, само че осъществена по еволюционен път. И тъкмо поради това (и най-вече заради това) турският модел на "умерен" (т.е. поддаващ се на контрола на Вашингтон)

ислям може, както посочват мнозина американски експерти, да се превърне в образец за целия Близък Изток.

При управлението на "умерено ислямистката" ПСР, отношенията между Турция и Иран имат двойнствен характер. От една страна, търговията между тях расте, а Ердоган подкрепя редица ирански инициативи и при всеки удобен случай демонстрира симпатиите си към режима на аятоласите, от друга обаче - между думите и действията на турското правителство има много сериозно разминаване, затова не е случайно, че Техеран толкова често обвинява ПСР че е прекалено лоялна към Запада и, на практика, се контролира от него. Ако конфликтната зона около Сирия продължи да се разширява, това при всички случаи ще влоши отношенията между Турция и Иран, защото противопоставянето в региона ги поставя от двете страни на близкоизточната барикада.

Истината е, че след като Ахмет Давутоглу пое турското Външно министерство, политиката на страната на международната сцена не претърпя някакви принципни промени, а просто стана много по-гъвкава и, бих казал, хитра. На свой ред, във вътрешнополитическата сфера, премиерът Ердоган продължава в един почти авторитарен стил да налага промени в самия характер на турския режим, при това го прави доста успешно: мнозина висши военни (традиционни гаранти на светското управление), заедно с ректорите на редица университети, бяха пратени в затвора, собствениците и главните редактори на опозиционните вестници, дразнещи Ердоган, губят влияние, опозиционните фондации биват ликвидирани с всички възможни средства, докато тези близки или пряко свързани с управляващата ислямистка партия укрепват, привличайки в изградените от тях "пирамиди" все нови адепти. С други думи, може да се каже, че вътрешната политика пряко влияе върху позициите, които Турция заема на международната сцена. При това мнозинството от населението продължава да вярва на Ердоган, макар скептичните гласове да се усилват, особено на фона на несекващите арести на противници на режима и на събитията около Сирия и очертаващата се възможност за голяма регионална война (от която Анкара много трудно може да остане встрани).

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}