17
Чет, Окт
4 New Articles

Колапсът на комунизма и неуспешните опити за демографско оздравяване на България (1989-1992)

брой5 2012
Typography

ХХ век е времето на най-крупните военни и хуманитарни катастрофи, възникнали в резултат от ускореното възпроизводство на материални и духовни продукти, чието свръхпроизводство не само предизвиква нарастване на конкурентната надпревара и сблъсъци между индустриалните държави, но и генерира дълбоки кризисни колебания в световната икономика и култура. Русия и Германия, които след 1918 са измежду съкрушените от първия глобален конфликт велики сили, намират възможност за бързо възстановяване на тежестта си в международните дела чрез реконструкция на стопанските и обществените отношения при засилена намеса на държавата в социално-икономическите процеси, водеща към тотално идеологизирани политически режими – съответно комунистически (интернационалистичен) и нацистки (расистко-националистичен). Самоувереността, вдъхната от главоломните успехи на етатизма, твърде бързо води Германия до нов гибелен провал, ала изтощеният Съветски съюз продължава дълго след войната да се придържа към системата на тоталното държавно предприемачество. Заедно с него в тази схема са „консервирани” и страните от Източна Европа, но в края на столетието социалистическият блок вече е подготвен да бъде „усвоен” от свръхлиберализирания пазар на „неоимпериалистическия” англосаксонски лагер.

Как да се премине от повсеместна държавна собственост над индустрията към смесен тип икономика? Въпросът се поставя още в началото на 50-те години в СССР[1] и въпреки опитите за реформи в тази насока, някаква непреодолима сила предотвратява стопанското либерализиране на Източния блок. Рязката етатизация на икономиката на СССР, налагана от Сталин повече от две десетилетия, е свързана с необходимостта от бърза милитаризация с цел повишаване отбранителните и нападателните способности на възстановяващата се евразийска империя[2]. След Втората световна война обаче, все повече си проличават слабостите на централизираното планово и административно управление на стопанските структури и процеси. Опитите в Съветския съюз, Китай и страните от Източна Европа да се премине към по-свободна форма на пазарно стопанство се сблъскват не само с липсата на крупни вътрешни инвеститори, освен държавата, но и със съпротивата на вътрешни и външни обществени сили – протагонисти и антагонисти на революционната промяна. Едва в края на 70-те години, след завръщането на Дън Сяопин на ръководни позиции с достатъчно правомощия в Китайската комупартия, Пекин започва решителен поврат към модернизация чрез отваряне към света, за което помага и противопоставянето му с Москва, предизвикващо благосклонното отношение на Запада.

В края на 80-те настъпва договорен разпад на Източния блок и отказ от режима на държавен (еднопартиен) социализъм. Едва ли в обозримо бъдеще ще узнаем параметрите на договорките за изтеглянето на СССР от Източна Европа, последвано от разпускането на Съвета за икономическа взаимопомощ и на Варшавския пакт, но от хода на последвалите събития, можем да се догаждаме за някои от политическите споразумения или недомлъвки, засягащи и нашата страна. Договореният процес на омиротворяване след студената война придоби, кой знае защо, капитулационен привкус само за България, доколкото сривът на комунистическата система я засегна най-дълбоко измежду бившите сателити на Кремъл, като пропадането й, след като не получи достатъчно външна подкрепа за реформирането си, вероятно се дължи не само на това, че бе най-верноподанния съветски съюзник, но и поради набелязването й от външни сили като държава с най-немощен съпротивителен потенциал, отслабена от поредица национални катастрофи, последвани от продължително подтискане на националния суверенитет и интерес. Трябва да се предполага, че последвалият демографски колапс, до голяма степен, се дължи на тази многостранна външна намеса, разполагаща с ключови позиции и възможности за регулиране на вътрешните социално-политически процеси.

В последните години от управлението си Тодор Живков подготвя либерализиране на икономическата система и дори изплъзване от съветския контрол, за да запази властта си при преобразованията на Горбачов. Той лавира и залага на западни фактори, без да отчита, че на Запад разчитат перестройката окончателно да разстрои етатисткия съветски режим и Източния блок и предпочитат да подкрепят реформатора от Кремъл вместо провинциалния властник от Балканите. При тази международна разстановка България попада в обсега на проектите на съветските стратези за съхраняване на южния имперски фланг при осъществяване на политическата трансформация в Източна Европа и, заедно с Румъния, става обект на натиск за промяна на държавното ръководство.

На 10 ноември 1989 Живков подава (предварително изискана и уговорена) оставка като ръководител на държавната партия, а впоследствие и като държавен глава. Властта се поема от формиралата се компромисна групировка на част от членовете на Политбюро на ЦК на БКП. Основната опозиция на новото управление са множеството проживковистки ядра в центъра и в провинцията, които постепенно се автономизират.[3] Това позициониране на същинските политически субекти предполага открита или прикрита приемственост в развитието на българската либерализация през следващите години, прокарвана от структури, наследили фрагменти от всепроникващото влияние на държавната партия и секретните служби.

Отношението към демографския проблем като реален израз на тревога и като популистки лост за отвличане на вниманието

Свалянето от власт на Живков съвпада с изригването на “нежната революция” в Източна Европа. Есента на народите от 1989 е сред най-удивителните истории за програмирано политическо обновление, излязло от контрол поради нежеланието да се живее повече така. Комунизмът е повсеместно компрометиран в страните от така наречения социалистически лагер[4]. Модернизацията, протекла след Втората световна война в тези общества, прави невъзможна вътрешната поносимост към нелиберални социални практики сред бившите сателити на Москва с някои изключения – България и Румъния. Именно те се отклоняват от трасето на бързата еманципация към западния свят, следвано от централноевропейските посткомунистически държави. Това предизвиква дълбоки размествания в социалната им стратификация и драматични сътресения в политическата, икономическата и административната сфера.

Промените в България започват с искания за по-голяма равнопоставеност, справедливост, правов ред и обществен контрол над властта. Трагичното разминаване на тези илюзорни за българската реалност претенции с намеренията на част от етатистката върхушка да осъществи концентрирана приватизация на държавната, обществената[5] и общинска собственост поражда разнопосочни обществени движения и повишава дезорганизацията на държавния апарат, стопанските структури и социалната инфраструктура.

Още в първите месеци след повратната промяна, когато новите управляващи потвърждават социалистическата си ориентация, но някои от тях вече конструират насоките и контурите на българския изход от етатистката парадигма, младежката и демографската проблематика са застъпени в първите им стъпки за демонстриране на реформаторски хъс, както и за популистко утвърждаване пред обществеността. В резолюцията на проведения от 11 до 13 декември 1989 пленум на ЦК на БКП  е заложено “Да се активизира политиката за подпомагане на социално слабите слоеве на населението. Предимство следва да имат многодетните семейства, самотните и нуждаещите се от социална помощ хора. .... Специално внимание да се обърне на  проблемите на младите семейства”[6].

От края на 70-те и началото на 80-те партийните и държавните институти формират нова младежка политика, която разчита не толкова на идеологическата подготовка на младите хора, колкото на включването им в разнообразни трудово-професионални, образователни, културни, спортни и параполитически форми на обвързаност с властта (и особено със силовите структури, осъществяващи повсеместен подмолен контрол), за да се предотврати нарастването на конфронтирането между поколенията, проявило се при генерацията на „бейби бума”[7]. С очертаването на повратнните промени в социалистическия лагер, отношението към младежите, като естествени носители на революционните тенденции, става все по-нервно и предпазливо. След 10 ноември 1989 новите партийни и държавни ръководители разчитат, че младежта на България ги подкрепя, но съвсем скоро се сблъскват с анархистичната разрушителна експлозивност на младежките маси, поддаващи се на външни давления и контрол. Още в последния ден на пленума на ЦК на БКП, на 13 декември, хиляди протестиращи граждани, предимно млади хора, обграждат сградата на Народното събрание с искане за незабавно премахване от конституцията на нейния чл. 1 за ръководната роля в обществото на БКП. Българската „нежна революция” започва, но твърде бързо е овладяна от етатистката върхушка.

Все пак усилията за привличането на младите хора през първите месеци след промяната са осезателни, като освен облагодетелстването на фондове и фирми към ДКМС[8], с Указ № 2900/20.12.1989 и изменението на Наредбата за разпределяне и продажба на жилища[9] се предоставят нови възможности на младите семейства да се сдобият с жилище. Предвижда се за фонда за млади новобрачни семейства да се заделят 35% (при 25% дотогава) от новопостроените жилища. С изменението и допълнението на Наредбата за кредитната дейност[10] таванът на заемите, които се предоставят на новобрачни за покупка на жилище (а вече и на несемейни младежи), нараства от 15 000 на 25 000 лв., а максималният срок на изплащането им се покачва от 30 на 40 години. Нарастват двойно и другите възможности за заеми за ремонти, обзавеждане и общи разходи на новобрачните семейства. Отпускат се заеми за млади специалисти с висше образование, при постъпване на работа, в размер до 3000 лв. и една година срок на изплащане. В унисон с новите повеи за стимулиране на личната стопанска инициатива на млади семейства и младежи до 30-годишна възраст се отпускат заеми до 20 000 лв.. с минимална лихва от 2% за изграждане на селскостопански постройки в селата, предназначени за извършване на селскостопанска дейност. Перспективата пред аграрното предприемачество изглежда обещаваща. Само след 2-3 години обаче настъпва хаосът в българския аграрен сектор.

Междувременно, в страната се формира политическа продемократическа опозиция, която влиза в диалог с държавната партия за премахване на тоталитарната  система. От началото на 1990 започва работа т. нар. Кръгла маса, където са договорени принципите и стъпките за преминаване към демократично многопартийно управление и либерално общество. Някои от представителите на демократичната опозиция са тясно свързани с проучването на демографските затруднения и разработването на мерки за тяхното преодоляване[11]. Това, както и всеобщото разбиране сред политиците, че кризисното състояние на населението на България е въпрос от първостепенно значение за нейното възстановяване, благоденствие и успешно реинтегриране в международния живот като самостоятелна и суверенна държава, предпоставя застъпването на демографската проблематика сред основните насоки, по които трябва да се предприемат интервенции за оздравяване на българската държавност.

Още в началото на годината, с Указ № 99/16.01.1990[12], към Народното събрание се създава Постоянна комисия по въпросите на жените, закрилата на семейството, майчинството и детството. Неин председател става Евка Развигорова, зам.-председатели са Елена Лагадинова и Христина Пепелджийска. Старши треньорът на българския национален отбор по художествена гимнастика Нешка Робева е сред членовете й. След провеждането на първите демократични избори през юни и сформирането на VІІ Велико народно събрание, към него е създадена Комисия по демографските въпроси с председател Петко Симеонов и зам.-председател Чавдар Кюранов[13].

В началото на май 1990 е създаден Институт по демография към Българската академия на науките. Той се превръща в център на демографските проучвания у нас, но спадът на престижността и на финансовата подкрепа за научните изследвания не му позволява впоследствие да получи влияние върху формирането на приоритетните насоки на българското развитие.

Усилията за промяна на демографските политики в първите години след отстъплението от етатизма са ориентирани към отхвърляне на рестриктивните и ограничителни разпоредби на българското законодателство. Благодарение на публицистичните атаки на журналисти като Велислава Дърева например, през април 1990 напълно е премахнат т. нар. ергенски данък.[14] Промяната влиза в сила от средата на годината. Степента на преразпределение на доходите отслабва, с което се намалява уравниловъчната приравненост на населението и се стимулира потреблението в момент на надигаща се инфлационна буря. Същевременно обаче, бюджетът се лишава от мотивационно оправдани средства за усъвършенстване на наталистичната политика.

По инициатива на президента Желю Желев, с Указ № 51/7.08.1990 се отменя Наредбата за временно ограничаване на приемането на нови жители в градовете.[15] Урбанизацията получава нов силен стимул, но с настъпилото бързо обедняване на населението, много български граждани (особено пенсионери и безработни) намират начин за оцеляването си в завръщането към обработването на земя и отглеждане на селскостопански животни. Потокът от преселващите са за постоянно или сезонно към селата също се увеличава. Високата вътрешна миграционна мобилност се превръща в модел за външната миграция, като възможност за личностно и семейно оцеляване и реализация.

Пак в началото на 1990 е обнародвана  Наредба № 2/1.02.1990 за условията и реда за изкуствено прекъсване на бременност, издадена от министъра на народното здраве и социалните грижи[16]. С нея се либерализира режимът на абортите по желание, като единствени пречки остават календарната напредналост на бременността и медицинските противопоказания.

Новата власт запазва за известно време приемственост и по отношение на подкрепата за селищата от граничните зони по западната и южната граница. С ПМС № 97/29.05.1991 се предоставят данъчни облекчения за набелязаните населени места и се постановява местните власти да подобрят снабдяването с хляб на отдалечени и планински села и махали.

Крачка в неизвестното или скок в пропаста

До лятото на 1991 управляващите все още твърдят, че следват социалистическата ориентация при изграждането на гражданско демократично общество и фактически запазват преимуществено етатистката структура на организиране на социума. Гравитирайки около Москва, те не предприемат решителни стъпки за реформиране на държавния апарат и трансформиране на държавната собственост. Разпадът на световната социалистическа система обаче е главоломен. На 28 юни 1991, в Будапеща е взето решение за разпускане на Съвета за икономическа взаимопомощ, като дейностите, свързани с функционирането му, трябва да приключат в срок от 90 дни. В Прага, на 1 юли, е разформирован и Варшавският пакт. На 12 юли VІІ Велико народно събрание приема новата конституция на Република България. Насрочени са избори за обикновено народно събрание. В началото на август пък е обнародван Закон за непродължаване на Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между НРБ и СССР от 12 май 1967, чийто срок на действие изтича на 4 август 1991. Само след половин месец в Москва е извършен неуспешен бутафорен опит за преврат, който всъщност представлява камуфлажен преврат срещу етатистката система. След провала му, съществуването на Комунистическата партия на Съветския съюз е преустановено с указ на президента на Руската Федерация Борис Елцин. В края на годината СССР се разпада.

През 1990-1991 въпросът “Какво да се прави?” отново се актуализира (макар с различна интонация и интензивност) в Източна Европа. Паралелно с разпускането на СССР започва разпадът на Югославия. Полша провежда “шокова терапия”. Източна Германия се обединява с Федералната република. А в България, след приемането на конституцията, на власт идва демократичната опозиция и повдига оборотите на съсипването на индустриалния и аграрния сектор. Реституцията се възприема предимно като средство за преодоляване на преобладаващото участие на държавата в стопанския живот. Приватизацията на индустрията обаче е повече от мудна, въпреки обещанията за провеждане на структурна реформа.

Най-бързият метод за отдаване на държавната собственост в ръцете на частната инициатива е т. нар. работническо-мениджърска приватизация, т.е. прехвърляне на част от собствеността върху стопанските структури предимно с дребен и среден размер на управляващите ги екипи (със съответните задължения за издължаване според бъдещите стопански резултати) и на работещите в тях. Такава приватизация може да се предприеме още при правителството на Димитър Попов от началото на 1991. Но това означава да се облагодетелства в най-висока степен стопанската номенклатура, докато социалната структура на прослойките с елитаристки претенции на посткомунистическа България е много по-сложна. Висшите функционери в центъра и по места на държавната партия, ръководителите от държавната и общинската администрация, номенклатурата от правохранителните и правораздавателните органи и най-вече прословутите секретни служби също имат претенции да получат своя дял от общонародната собственост. От действията и провокациите на тези натрупали богат опит в интригите по време на етатисткия режим прослойки постепенно и възходящо бива провокирана своеобразна студена гражданска война. Като основни видими участници в нея се ситуират новите партии (особено екстремистките им крила), синдикатите, неправителствените организации. Зад видимите играчи обаче стоят прикрити вътрешни и външни групировки, чиито интерес е да се предизвикват безредици и обществено объркване и да се неутрализират силите на обществената консолидация и ред, за да се осъществи контролиран грабеж на националното богатство. Хаосът се повишава, а безизходицата за множество от българските граждани се превръще в екзистенциална бариера.

Още при управлението на Андрей Луканов започва масово затваряне на предприятия. Безработицата рязко се покачва. Най-засегнато е машиностроенето и особено електрониката. Доколко ликвидирането на част от високотехнологичните предприятия е наложено отвън, остава да гадаем, поради липсата на достатъчно достоверни свидетелства за процеса на преустановяване на студената война. Има предположения, че българската електронна промишленост например, попада под възбрана, издействана от транснационалните компании и тяхното лоби в правителството на САЩ. Не е известно, какво е договорено на срещата между Михаил Горбачов и Джордж Буш-старши в Малта, през декември 1989, където, според мнозина, е очертана новата архитектура на световния ред след ограничената (частична) съветска капитулация. Възможно е на експертно ниво да са уговорени “репарациите” и ограниченията за бившите сателити на СССР, като България вероятно е санкционирана за набезите на научно-техническото и разузнаване (и не само неговите). За нея студената война приключва с налагането на негласни и непреки контрибуции и уязвен суверенитет – за трети път в рамките на само 70 години[17].

Същевременно от Москва също се разграничават от най-верноподанния си сподвижник от Източния блок и редуцират търговията с България. Износът на българското селскостопанско производство е в колапс, особено продукцията на преработвателните предприятия. Действията на правителството на СДС по разпускане на кооперативните стопанства допълнително влошава ситуацията в сектора. Много български селяни са лишени от достойно препитание.

Разстройването на механизмите на държавната икономика и изчакването за реформирането й предизвиква стопанска катастрофа. Спадът на брутния вътрешен продукт и на жизненото равнище става неконтролируем. България пропада в най-дълбоката икономическа криза в историята си. Бягството от страната на хиляди кандидати за добра професионална реализация, или поне за нормално преживяване, започнало още от края на 1989, се превръща в епидемия, въпреки нежеланието на развитите страни да поемат големите потоци имигранти от Източна Европа. Всъщност, Западът успешно изсмуква висококвалифицираните кадри на Източна Европа и превзема техните пазари, което допринася за удължаването на периода на невиждано благоденствие на евроатлантическата общност, докато по същото време Япония затъва в продължителна стагнация.

Измежду най-болезнените въпроси на българския преход е “Защо толкова дълго се проточи реформата и доколко тя беше манипулирана с цел съсредоточаване на стопанските активи под контрола на политическата върхушка?” В българския случай демократизирането и възможността за установяване на многопартийна система доведе до бърз национален упадък и системна криза, която поставя под съмнение способността на българите да се самоуправляват според съвременните изисквания на високоорганизираните и благоденстващи, на основата на свободното урегулирано възпроизводство, общества. Вероятно наложената отвън полицейска диктатура прониква в и на мястото на традиционните български институции – род, семейство, община, църква, училище, читалище – лишавайки местните и националната общности от подобаващи средства за предпазване от разложителните влияния на модернизирнизацията и за себесъхранение. Загубата на същинското самоуправление води до намаляване на политическите и организационни умения, а строгият контрол върху политическата, културната и конфесионалната активност отнема възможността за прилагане на широк спектър от алтернативи и избор на най-подходящия и продуктивен вариант на развитие.

Сломяването и изолирането на всякаква съпротива и опозиция спрямо тоталитарния автократичен полицейски режим е в основата на общностното западане в „народната република”. Българската комунистическа полицейщина е измежду най-твърдите и рестриктивни в Източния блок, така че неслучайно у нас няма широки обществени движения за демократизиране, а опитите за опониране или дисиденство са решително потискани[18]. Всеобхватното проникване на полицейските структури и надзор в тъканта на обществото (чиито градски и граждански традиции и без това са слабо утвърдени поради характера на управлението до 1878) деформира функционалните му механизми. Именно на това се дължи неспособността на България след 1990 да установи наистина демократични политически процедури, правов режим и либерално пазарно стопанство.

Потискащото влияние на „интригантските прослойки” върху политическото развитие и репродуцирането на полицейските държавни структури в частни криминални групировки предполага възпрепятстване на лоялната конкурентност и задушаване на широката стопанска инициативност. Вътрешното сдържане на частната икономическа активност води до допълнително понижаване доходите на мнозинството от населението, чиято предприемчивост е ограничена от административни и неформални (често криминални) пречки.

Продължителното значително изоставане на доходите в социалистическия лагер, в сравнение с развитите страни, и поддържането на уравниловъчно ниски работни заплати, докато в същото време нарастват изискванията и разходите при отглеждането, възпитанието и обучението на младото поколение, принуждава много семейства да ограничат броя на децата, за да осигурят по-високо качество на потомството си[19]. Резкият срив на жизненото равнище и несигурността през 90-те години още повече засилват екзистенциалните затруднения и опасенията на родителите за конкурентоспособността на децата им, което ограничава и забавя възпроизводството на населението. Задълбочава се драматичният спад на раждаемостта, която достига до небивало дъно през 1997. Цялостната демографска обстановка рязко се влошава. Опитите на учени и общественици да алармират обществото, че демографската криза води към цялостна национална катастрофа изглеждат вече закъснели (несвоевременни в епохата на настъпващия „голям грабеж”) и демографската тематика постепенно слиза надолу в листата с приоритетите на реформираща се България.

Етническата криза като проклятие за България

Масовото изселване на българските турци през лятото на 1989 сякаш е предупреждение към света, че се надига вълна от преобразувания, безредици и хаос. Всеобщото затлачване и застой на изток от Желязната завеса, поради закъснялата реакция на кризисните явления в развитието на етатистката програма, както и мудността на преустройването след 1985, намира взривообразен израз в процеса на декомунизация и преодоляване на „берлинските заграждения” из цяла Европа. България навлиза в епохата на реставрация на либералните практики с тягостното чувство за продължаващ граждански конфликт с междуетнически характер.

При затварянето на границата от страна на Турция за изселващи се български турци, все още около 400 хиляди от тях са готови да заминат, за да не бъдат подложени на асимилационния тормоз, произлизащ от живковистките приумици. Междувременно обаче, до 10 ноември 1989, около 40 хиляди “екскурзианти” се завръщат[20]. Мнозина от тях са били принудени да разпродадат имуществото и домовете си. Други, пожелали задграничен паспорт, макар и неуспели да преминат границата, също са продали на съответната община жилището си[21]. Част от завръщащите се, останали без дом и препитание, са насилствено заселени в Северозападна България.[22] Заграбването на имотите и имуществото на българските турци за втори път компрометира българската държава като нетолерантна към частната и обществена собственост на малцинствените общности, след подобни екцесии при приемането на Закона за защита на нацията в края на 1940, когато е отнемано имуществото на българските евреи от вътрешността на страната и новоприсъединените земи в Поморавието, Вардарска Македония и Беломорието.

Поради напускането на работниците от турски произход, много от предприятията и кооперативните стопанства в Североизточна България и Кърджалийско изпитват недостиг на работна ръка. Мобилизирани са на доброволни начала чиновници и студенти, поставя се въпросът при прибирането на реколтата да се включи армията. “Голямата екскурзия” предизвиква съществени затруднения в стопанската сфера, а психологическият и ефект върху гражданството наподобява състоянието при военна обстановка. Разколебаването по отношение на възродителния процес и способите за поддържането му започва да обхваща дори държавната и партийна върхушка.

През 80-те години България постепенно изпада в международна изолация. Обвиненията за съучастие в атентата срещу папа Йоан Павел ІІ и асимилаторската кампания срещу нейните граждани от турски произход я компрометират не само пред католическия и ислямския  свят, но дори сред съюзниците от Варшавския пакт. Разпадът на Източния блок я прави твърде уязвима при евентуална турска реакция, но парадоксално, именно неяснотата и деликатността на процеса на декомунизация в региона от Тихия океан до Балтика и Адриатика възпира Анкара да потърси благоприятен политически резултат от провала на възродителния процес, както заплашва да стори през 1989.

На 30 октомври 1989, с посредничеството на емира на Кувейт, в едноименния град се провежда среща между българския зам. министър-председател Георги Йорданов и турския външен министър Месут Йълмаз. На нея Йълмаз признава, че Турция е допускала грешки в отношенията с България, но е готова да се коригира. Той поставя искането да се възстанови свободата на вероизповедание на мюсюлманите в България, безпрепятствената употреба на турския език и правото, в рамките на актуалния български закон за имената, мюсюлманите да могат да сменят само личните си имена (с които, при смъртта си, се явяват пред Аллах – б.а.), а фамилиите им да останат български[23]. Уговорено е след около месец да се проведе нова среща. Българската делегация остава с впечатлението, че турската страна започва да отстъпва, но Месут Йълмаз вероятно вече е бил информиран от турското разузнаване за подготвяната от Москва (пък и Вашингтон) промяна на върха в София и просто е предпочел да изчака развитието на събитията.

След свалянето на Тодор Живков новото (старо) партийно и държавно ръководство известно време се колебае, каква позиция да заеме по отношение на възстановяване имената на българските мюсюлмани. Междувременно, те се самоорганизират и упражняват натиск за официално (в личното си общуване вече нямат пречки открито да употребяват мюсюлмански имена) връщане на старите им имена и право да именуват децата си извън наложената именна система. Все пак, в края на декември пленум на ЦК на БКП взима решение за възстановяване на старите имена на българските мюсюлмани, вместо тази важна, знакова стъпка да се приеме от Министерския съвет. Последва силна реакция на българите в районите, населени със значителен дял турци (вяроятно подклаждана от местните живковисти и ДС). Прокламира се обособяването на т.нар. “Разградска република”, чиито инициатори отказват да се съобразяват с набиращия скорост процес на преодоляване на престъпната асимилационна политика от възродителния процес. Колко лесно политици, представящи се за български националисти, са склонни да пожертват националното и държавно единство в изпълнение на собствените си объркани цели и програми! Все пак, гражданските стълкновения са избегнати и започва заменянето на натрапените имена на мюсюлманите.

В отговор на гражданските националистически протести, на 16 януари 1990 Народното събрание приема Декларация по националния въпрос[24]. В нея се “потвърждава основното право на всеки български гражданин на свобода на съвестта, убежденията и религията”, както и “право на свободен избор на име”. В края на размирната зима на 1990 е приет Закон за имената на българските граждани[25]. Главната грижа на законодателя е, освен допускането по извънреден ред на възстановяването на отнетите имена, това справедливо действие да не повлече ново насилие, проява на фанатизъм и отрицание на българското. Предвижда се възстановяването да се извършва доброволно по съдебен път с посредничеството на длъжностното лице по гражданското състояние в съответното кметство или общински народен съвет. Извънредният ред (с упоменатото посредничество) на възстановяване на имената е приложим само до края на годината.

По това време българските мюсюлмани се обединяват в мощно обществено движение за права и свободи (ДПС), което оказва значителен натиск за облекчаване на процеса по връщане на отнетите имена. Неговите лидери (движението има свои народни представители във Великото народно събрание) протестират срещу необходимостта имената, отнети по административен път, да се възстановяват по съдебен. В края на годината Законът за имената на българските граждани е изменен[26] и възстановяването на имената вече се извършва по административен път направо при длъжностното лице по гражданското състояние, а ограничителният срок до края на годината е премахнат.

Така завършва трийсетгодишната кампания за национално унифициране посредством налагане на българска (християнска) именна система, провокирана от страховете за бързото нарастване, в атеистичната държава, на населението с мюсюлманска идентичност и етнокултурна ориентация. Трудно е тя да се осъжда в нейната цялост, доколкото много граждани измежду българите, циганите[27] и дори турците са донякъде склонни да приемат нови имена, които да не ги обособяват и отблъскват от модернизиращото се национално ядро. Но повсеместната и насилствена унификация е не само неприемлива от хуманистична гледна точка, а е и политически вредна и обречена в условията на разлагащия се автократичен етатизъм в България. В крайна сметка, постигнатата към 1985-1989 повсеместна (около 99%) въобразявана етническа хомогенност се оказва илюзорна, но усилията за нейното постигане задържат процесите на малцинствено еманципиране и обособяване като запазват, със средствата на държавния диктат, националното единство и териториалната цялост на страната.

Преустановяването на насилствената асимилация и възстановяването на правата и свободите на българските граждани с небългарски етнически произход връща повече от 100 хиляди от заминалите за Турция български турци, като числеността на общо завърналите се е около 150 хиляди души[28]. Това обаче веднага създава напрежение във връзка с разпродаденото (отнетото) имущество и през следващите години етническото противопоставяне се запазва именно заради възстановяването на положението отпреди май 1989, при което пък загуби търпят българите, възползвали се от възможностите на паническата или принудителна разпродажба на имоти, имущество, инвентар и пр. Тези въпроси са поставяни на Кръглата маса, а правителството се опитва да уреди връщането на имотите[29], за да успокои напрежението и атаките срещу България, но изострянето на реакцията на българите от смесените в етническо отношение райони е неминуемо. Недоверието и враждебността между общностите там отново нараства. Изолацията на възприемащите се като лоялни към българската държава българи довежда до нарастване на миграционните нагласи сред тях за преселване в други селища. Кампанията на Живков за изселване на турците, на практика, води до обезлюдяване и застаряване на множество населени места, които дотогава са били икономически и социално активни.

През 1992 се надига нова вълна от емигриращи турци, които вече свободно преминават в Турция, макар да нямат официално разрешение за заселване. Само за една година се изселват около 150 хиляди[30]. Докато България изпада в икономически затруднения и неуредици от преобразуванията, югоизточната й съседка отбелязва съществен стопански възход. За образованите български турци пазарът на труда в Западна Турция (където се заселват повечето от тях) е широко отворен.

Въпреки опитите да се предотврати регресивния асимлационен натиск, много български мюсюлмани са подложени на системна обработка от консервативното ядро на техните местни общности да се откажат от българските си имена и да се върнат към етнорелигиозната си традиция, загърбвайки плодовете на модерността. Такава съвременна трагедия на самосъзнанието, на конфесионалната принадлежност и отдаденост, сблъскани с обновения начин на живот и светоглед, се разиграва с особен драматизъм в Родопите и долините по периферията на планината.

В края на 1992 се провежда преброяване на населението, в което за първи път от 1926 не се прилага системен натиск при самоопределянето на българските граждани[31]. Преброяването става израз на стремежа на мюсюлманите да заличат асимилационния натиск върху тях, като за целта самите те нерядко използват такъв натиск за консолидирането им под знамето на турцизма. Десетки хиляди българи мюсюлмани (но също и роми)[32] доброволно (много от тях всъщност са увлечени и принудени от общата психоза) се самоопределят като турци. Според предварителните резултати от преброяването, у нас има две големи етнически малцинства: турци – 822 хиляди, и роми (цигани) – 288 хиляди. Междувременно се изяснява, че в райони където никога не е имало компактни групи турци, сега се появяват такива. Особено голямо е изкривяването на резултатите в североизточната част на Пиринска Македония, където помаците масово се записват като турци, макар да отбелязват като майчин език българският. Общо, близо 66 хиляди измежду тях се определят като “български мюсюлмани”, а около 70 хиляди се идентифицират като етнически турци[33].

След извършено проучване на обстоятелствата по това и други отклонения Народното събрание отменя валидирането на част от резултатите от преброяването в общините от горното поречие на Места. В окончателните резултати от преброяването се оказва че турците в България са 800 хиляди, а ромите – 313 хиляди. За българи мюсюлмани по народност са се записали 101 527 души, а още 82 244 като българи, изповядващи исляма.

 

Таблица №1 Население по етническа група и майчин език според преброяването

на населението от 4.12.1992[34]

Етническа група

Общо*

Майчин език

Български

Турски

Цигански

Татарски

Еврейски

Арменски

Общо

8 487 317

7 275 717

813 639

310 425

7833

780

9996

Българи

7 271 185

7 232 674

12 605

15 197

551

81

124

Турци

800 052

-

798 813

1239

-

-

-

Роми (цигани)

313 396

19 794

-

292 664

-

-

-

Татари

4515

-

-

-

4515

-

-

Евреи

3461

2387

35

102

49

668

17

Арменци

13 677

2898

41

113

620

21

9796

*Разликата между общата численост и сбора на населението по етническа група и майчин език е за сметка на “други” и “непоказали”, които тук не са включени..

Таблица №2 Население по майчин език и вероизповедание според преброяването

на населението от 4.12.1992[35]

 

Майчин език

 

Общо*

Вероизповедание

Източно

право-

славни

Като-лици

Протес-

танти

Мюсюл-мани

сунити

Мюсюл-мани

шиити

Юдеи

Армено-

грего-риани

Общо

8 487 317

7 274 592

53 074

21 878

1 026 758

83 537

2580

9672

Български

7 275 717

7 031 929

47 043

13 792

170 934

5753

1396

1523

Турски

813 639

8755

1116

843

744 127

58 060

84

280

Цигански

310 425

176 773

1581

6514

104 831

18 342

396

459

Татарски

7833

2987

272

54

3300

617

41

414

Еврейски

780

231

9

5

25

17

449

21

Арменски

9996

2979

35

38

44

2

30

6853

Влашки

6715

6641

9

27

14

2

-

1

Гръцки

8000

7849

84

19

14

-

-

6

Руски

17 608

17 248

107

56

66

12

2

-

Румънски

5900

5778

49

29

19

1

-

2

*Разликата между общата численост и сбора на населението по майчин език и вероизповедание е за сметка на “други” и “непоказали”, които тук не са включени..

 

В края  на 1992 се оказва, че самоопределящите се като българи в националната им държава са 7271 хиляди, т.е. почти толкова, колкото са били при преброяването от края на 1965. Въпреки изселванията, турците също запазват своята численост. Затова пък циганите (ромите) съществено се увеличават. Всички усилия за национално консолидиране довеждат, в най-добрия случай, до задържане на приблизително равностойно съотношение между основната народност и малцинствените общности[36].. През следващите двайсет години до днес станахме свидетели на българският крах, подготвян половин столетие, който постави българското съществувание на Балканите през ХХІ век под въпрос. Това може би е финалният стадий от провежданото от ХVІІІ век до сега както от западни, така и от източни сили планомерно разпокъсване и денационализиране на българския народностен масив, разпростиращ се между Карпатите и Бяло море, с тенденция за пълното му заличаване.

 

Бележки:

1. Виж напр.: Баева, Искра. България и Източна Европа. София, 2001. с. с. 57, 75-79, 83-85.
2. Измежду основните обвинения на Хитлер при нападението му срещу СССР е именно милитаризацията на икономиката му, която застрашава позициите на Германия.
3. Спорен остава въпросът доколко противопоставянето между двете групировки е фиктивно и спомага по-ефективно да запазят контрола върху икономиката при приватизирането й..
4. Китай предвидливо се е дистанцирал от него и запазва етатистката структурираност на държавния апарат и фасадната комунистическа идеологизация.
5. Собствеността на обществените организации.
6. Отечествен фронт, бр. 13326/15.12.1989, с. 2. Три седмици по-рано в резолюцията на ІV пленум на ЦК на ДКМС (21.11.1989) е застъпена задачата за “решаване на неотложни социални проблеми на студентите” – Отечествен фронт, бр. 13308/22.11.1989, с. 1.
7. Поколението родено през втората половина на 40-те и през 50-те години, чието числено превъзходство го прави, само по себе си, значимо и преломно, но също предпоставя поведенческо влияние и върху съ седните му поколения. 
8. Виж напр. ПМС № 55/29.11.1989 – Държавен вестник, бр. 1/ 2.01.1990, с. 1. Това финансово натрупване в системата на залязващата младежка комунистическа организация ще осигури капитал на първите частно-партийни фирми, осъществили началната фаза от програмирания модел на криминалннален преход към частна собственост със запазване на елитарните позиции в политическата и икономическата сфера на корумпираните кръгове от етатистката върхушка.
9. Пак там, с.2. 
10. Пак там, с. с. 1-2.
11. Така например, проф. Чавдар Кюранов, един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, е старши съветник в Съвета по човешки ресурси към Държавния съвет от създаването му през 1971 до 1982. 
12. Държавен вестник, бр. 6/ 19.01.1990, с. 7.
13. Указ № 17/7.01.1991 – Държавен вестник, бр. 4/ 15.01.1992, с. 8. 
14. Държавен вестник, бр. 30/ 13.04.1990, с. 3. Със същото изменение на Указа за насърчаване на раждаемостта се завишава от 16 на 18 години възрастта, до която се изплащат добавки за деца, ако те продължават да учат и са на издръжка на родителите си. Размерът на добавките според поредността на детето вече се запазва, независимо от броя на децата до 18-годишна възраст в семейството. 
15. Държавен вестник, бр. 64/ 10.08.1990, с. 1.
16. Пак там, бр.12/9.02.1990, с. с. 4-9.
17. Приетата икономическа програма Ран-Ът сякаш е поръчана и изработена, за да бъде оповестено на българите какви са задълженията и перспективите им след края на студената война.
18. Виж напр.: Баева, Искра. Из историята на българското дисидентство – общественият комитет за защита на Русе и властта. – Баева, Искра, България и Източна Европа. София, 2001, с. 221-243.
19. “До известна граница осъзнатата потребност на семействата за възпроизводство на население от високо качество расте с много по-ускорени темпове от техните реални доходи. За да не накърнят качествената страна на възпроизводството както на подрастващите поколения, така и на собствената си работна сила, семействата ограничават броя на децата.” – Минков, Минко. Влияние на со-циално-икономическите фактори върху развитието на раждаемостта на населението в НР България – В: Жената – майка, труженичка, общественичка. София, 1974, с 337.
20. Според други данни са повече от 50 хиляди –http://www.decommunization.org/Communism/Bulgaria/1988-89.htm 
21. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Възродителният процес. София, 2008, с. с.  197-198.
22. http://www.decommunization.org/Communism/Bulgaria/1988-89.htm 
23. http://e-psylon.net/dot/index.php?item=article&action=view&article_id=2611
24. Държавен вестник, бр. 6/ 19.01.1990, с. с.  3-5.
25. Държавен вестник, бр. 20/ 9.03.1990, с. с.  1-3.
26. Пак там, бр. 94/23.11.1990, с. с. 1-2.
27. При циганите чрез преименуването всъщност е подпомогната естествената асимилация и стремежът им да се обвържат с доминиращата (в случая пробладаващата) народност. За това свидетелства и фактът, че над 90% от преименуваните цигани запазват българските си имена. – Балкански, Тодор. Възродителни движения и възродителни процеси., В. Търново, 2007, с. 116
28. Груев, Михаил и Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 199.
29. ПМС № 29/5.04.1990 – Държавен вестник, бр. 45/ 7.06.1990, с. 2.
30. Гочева, Паунка. Загадки от последното преброяване. – Дума, бр 96/27.04.1993, с. 7. 
31. Освен към македонистите, доколкото при тях все още е необходимо да се неутрализира въздействието на половинвековната мощна югославска пропаганда и наложилата се политически тенденция на денационализиране на македонските българи
32. От началото на 90-те години за обозначаване на циганите се налага етнонимът роми.
33. http://www.librev.com/index.php/component/content/article/23-discussion-bulgaria/1316-2011-08-09-16-58-44
34. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4 декември 1992.Резултати от преброяването на населението. Том І. Демографски характеристики. София, 2004, с.233
35.  Пак там, с. 222
36. Няма съмнение, че българските консолидационни кампании от 1912 до 1989 в крайна сметка са измежду най-неуспешните на Балканите.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е поредната от серията му статии по темата.

 


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5/2019