04
Пет, Дек
10 New Articles

Продоволственият суверенитет като алтернатива за Африка

брой4 2011
Typography

В Африка, като цяло, и особено в централните и западните и региони, селското стопанство е основното занимание за мнозинството от населението. Става дума най-вече за земеделски труд, едва гарантиращ оцеляването, като за целта семействата обединяват своите знания, труда, навиците и ресурсите си за да се изхранят и, ако успеят, да произведат някаква допълнителна продукция. В тези условия, основната цел на селското стопанство е да удовлетвори нуждата от продоволствие на самите селски семейства. Ако се произведе някакъв излишък, той се използва за частично удовлетворяване на другите им нужди. Това доста се отличава от ситуацията в частния агробизнес, участниците в който са свързани помежду си от капитала – на един или няколко собственици – под формата на парични отношения.

Първата част на настоящата статия е посветена на селското стопанство, в глобален план, но със специфичен контекст. Във втората ще се опитам да анализирам състоянието на местното производство и неговата защитеност в Мали, Западна и Централна Африка. Последната част пък е посветена на възможните решения на очертаните в предишните две части проблеми.

Селското стопанство и неговите проблеми в аспекта на социално-икономическото развитие

От цитираната по-горе дефиниция, става ясно, че за по-голямата част от Африканския континент под селско стопанство (1) се разбира съвсем не само производството на хранителни ресурси и съответната икономическа активност. То е много разнообразно и по множество начини отговаря на базовите потребности на обществото. По отношение на такива държави, като Мали, можем да констатираме, че в социален план, натуралното селско стопанство гарантира заетостта на населението, представлявайки, по същество, система за социално възпроизводство, като основна производствена единица в него е семейството.

В културно отношение, селското стопанство отразява предпочитанията ни по отношение на храната. Освен това то стимулира местното потребление и селскостопанската биодиверсификация. Това е една от главните причини местното селскостопанско производство да бъде толкова ценено. Локалното селско стопанство олицетворява живите местни корени, на фона на променящите се градски диети, върху които все повече влияят вносните чуждестранни продукти.

По отношение на околната среда, традиционното селско стопанство отговаря на интересите на съхраняването на годността и полезността на почвата, запазването на генетичните качества и качеството на водните ресурси.

В периода след извоюването на независимостта, много африкански държави декларираха стремеж към продоволствено самозадоволяване за сметка на местните селскостопански производители. Със стартирането на програмите за структурна адаптация (SAP) на Международния валутен фонд и Световната банка, предназначени за развиващите се страни, тези подходи бяха принесени в жертва на продоволствената сигурност, основаваща се на международната либерализация на пазарите на активи. В рамките на тази система, въпросът, кой точно произвежда хранителните продукти, придобива второстепенно значение.

В Африка, либерализацията води до упадъка на политическата роля на държавата и децентрализация на селскостопанските икономически комплекси. В икономически план, това води до проблемите с генномодифицираните организми (ГМО), биопиратството и приватизацията на генетичните ресурси. Показателно в това отношение е развитието на темата за биогоривата. На социално равнище все още сме свидетели на прекалено голямо невежество сред селяните, лишени от необходимата информация.

Мащабната либерализация на търговията в селскостопанското сфера имаше изключително сериозни последици за Африка: влошаване на продоволствената ситуация и намаляване заетостта на селските жители, тяхното обедняване и принудителната им миграция към градовете, която пък застрашава политическата и социална стабилност. Днес мнозинството от африканското население има ограничен достъп до хранителни ресурси.

Тези последици показват жизнената необходимост дълбоко да се анализират и осъзнаят всички фактори, формиращи селскостопанската политика и политиката на развитие. Проведеният в края на 2009 от Организацията за прехрана и земеделие на ООН (ФАО) представителен експертен форум в Рим, на тема „Как да сложим край на глада до 2050” беше поредната възможност да се поиска от т.нар. „богати нации”, контролиращи глобалния капитал и ерозиращи африканската икономика, да „спасят” континента от гладна смърт. На, както винаги става по отношение на Африка, светът предпочита да се концентрира върху последиците, грубо игнорирайки причините.

Продоволствената криза от 2007-2008 подчерта острия недостиг на взаимно разбиране между транснационалните институции и държавите по селскостопанските и, в частност, по продоволствените проблеми. Медиите например концентрираха вниманието си върху два от проблемите, причинили според тях ръста в цените на продоволствените стоки (2). Така, първоначално той се свързваше с Китай и Индия и нарастването на потреблението в тези две възходящи държави с огромно население. С течение на времето обаче, станаха очевидни много по-дълбоките причини за кризата. Стана ясна например ролята на бума на биогоривата, недостатъчните зърнени запаси в Европа и САЩ и финансовите спекулации (този неизбежен продукт на неолиберализма), превърнали се в истинско бедствие за продоволствените пазари.

Китай и Индия не са причина за кризата. През 2007-2008 те не изнасяха селскостопанска продукция и зърнените им запаси нараснаха до 10,9 млн. т, за Китай, и 7,8 млн. т, за Индия. За разлика от тях, САЩ (при дефицит на рибните запаси) и ЕС (при дефицит на запасите от зърно) бяха сред големите вносители. Статистиката сочи, че именно САЩ и ЕС са виновни за „изпадането” на 94% от зърнените култури от оборота на международния пазар, през 2007-2008.

Ключ към кризата стана производството на биогорива в САЩ и ЕС. Използването на царевично зърно за целта нарасна от 12%, през 2004, до 23% от цялото световно производство, през 2007 и 38%, през 2008. Този ръст се отрази негативно върху подсигуряването на търсенето на царевица в другите държави, имайки предвид, че за производството на биогориво (етанол) беше изразходвано повече царевично зърно, отколкото беше целия американски износ.

Решението на ЕС да развива собствена програма за производство на биодизел също доведе до ръст на цените на маслините. Стартът на програмата на ЕС за биогоривата привлече вниманието на спекулантите към царевицата и маслините. Очевидно е, че резкият ръст в цените на селскостопанска продукция беше предизвикан от недостига на зърнени запаси в ЕС и САЩ, активизирането на програмите за производство на биогорива и спекулата с маслинените и зърнените култури.

В допълнение, следва да посочим и един по-стар проблем: ролята на Международния валутен фонд и Световната банка в Африка. След дълговата криза през 80-те години на миналия век, когато се сринаха цените на суровините, МВФ и СБ задължиха африканските държави да приемат програми за „структурна адаптация” (SAP), които нямаше как да не доведат до:

- Съкращаване на засетите площи за нуждите на натуралните стопанства и преминаване към специализация, т.е. производството на определени култури (памук, за Буркина Фасо, Мали и Бенин, кафе, за Кот д’Ивоар, Гана и т.н.). В Мали например, производството на памук нарасна от по-малко от 200 000 т годишно, в началото, до над 620 000 т., в края на 90-те години. Този ръст стана възможен чрез разширяване площта на памучните плантации, при положение, че, като цяло, експлоатираният поземлен фонд си остана същия. Страната плати за това висока цена: дълговете и нараснаха, а техническата помощ за сектора на натуралните стопанства беше съкратена. Така, само производството на памук стана рентабилно;

- Все по-голяма зависимост на икономиката от износа, водеща до обвързване на стратегиите за развитие с достъпа до експортните пазари;

- Съкращаване на техническата помощ за малките производители;

- Отказ от политиката за стабилизиране на цените, която преди това способства за запазване на разнообразието на ниво дребни производители;

- Практически пълно отваряне на вътрешните пазари за чуждестранните активи, довело до разоряване на местните производители и дори до ерозия и постепенно изчерпване на стратегическите запаси.

Негативните последици от либерализацията

Африканското население плаща скъпо за тази политика, чиито опасни последици бързо станаха ясни. Невъзможността да се съчетаят по какъвто и да било начин с Бретънууските институции, ликвидира както африканските модели на производство, така и африканските модели на потребление.

Деструктивният процес, довел повсеместно до социални протести, бързо придоби ясни очертания: само за година цените на ориза и пшеницата нараснаха два пъти, а на царевицата – над три пъти. Обемите на зърнените запаси паднаха до нивото, отпреди 25 години. Рязко нараснаха цените на месото и заплахата от глад стана съвсем реална.

В Африка бяха организирани редица демонстрации против това откровено несправедливо, особено за градското население, положение. Населението се нуждаеше от средства за да се справи с ръста на цените на стоките от първа необходимост, включително горивото и зърнените храни. Аналогични акции се планираха и в Европа, особено във Франция, където ги нарекоха „маршове за по-голяма покупателна способност”. Макар че бяха различни по форма, тези демонстрации се дължаха на една и съща причина: хората искаха по-адекватно разпределяне на националните ресурси. Те настояваха да се прокара мост над бездната, разделяща богати и бедни. Искаха да имат собствен дял от икономическия растеж, който всяка година беше цитиран от политическите лидери, като доказателство за правилността на следваните от тях стратегии. Както се оказа, не само африканците се нуждаят от справедлив дял от този растеж.

Призивите за протести на фона на продоволствената криза принудиха отговорните лидери да стигнат до извода, че негативните последици от производствения спад могат да се окажат по-лоши, отколкото положителните последици от промените. Както е известно, по-важните сред вторите бяха:

- намаляването на митата върху продоволствените стоки, и на първо място ориза, довело до по-голямата либерализация на африканския пазар;

- отпуснатата от администрацията на президента Буш-младши на Африка помощ за закупуване на продоволствие, на стойност 200 млн. долара;

- подписването на договора между Алианса за зелена революция (AGRA) (3), ФАО, Световната продоволствена програма (WFP) и Международния фонд за селскостопанско развитие (IFAD);

- „оризовата инициатива” в държавите от Западна Африка, като Мали, Буркина Фасо или Сенегал, с много малка техническа подкрепа и още по-малки положителни социални последици;

- иригационните решения, приети в ангажираните държави, в които основаващата се на неолибералните принципи селскостопанска политика в духа на т.нар. „фастфуд”, се превърна в запазена марка на „ръкотворната криза”;

- изискването на Световната търговска организация (СТО) за още по-голямо отваряне на търговските пазари, дори ако това трябваше да стане за сметка на населението в по-бедните държави и, най-вече, на жените и децата;

- безумната политика да се продават земи на чуждестранните инвеститори.

Резултат от всички тези действия стана по-нататъшната атака срещу традиционните селски общини, които, всъщност се нуждаеха от постепенни системни промени. Наложилата се визия за продоволствената и селскостопанската криза е силно „редукционистка” (5), особено в контекста на борбата на социалните движения и гражданското общество - тя свежда анализа единствено до ръста на цените на зърнените култури и изкривява търсенето на решения, концентрирайки се само върху проблемите на града, отказвайки да разглежда тези в селските райони, където е съсредоточено самото производство.

Подобен редукционистки анализ препятства търсенето в дълбочина на причините, както и намирането на дългосрочни решения на въпроса за продоволствения суверенитет на Африка...

Единствената положителна последица от кризата беше, че тя помогна да си изясним проблема за т.нар. „африкански парадокс”. До декември 2007, мнозинството африкански държави произвеждаха селскостопански излишък. През февруари 2008, тези страни обявиха за началото на криза, вследствие или на лъжливата официална информация, или на спекулациите с продоволствените активи. И двата варианта изглеждат еднакво възможни.

Някои анализатори вероятно биха посочили също глобалните спекулации и слабостта на двустранните търговски отношения между африканските държави. И още един фактор – недостигът на сигурни възможности и средства за получаване на достоверна информация за планиране. Често африканските държави не са склонни сами да поемат отговорността за ключовите компоненти.

Мали е ярък пример за този парадокс. Производството на основните зърнени култури – просо, сорго, царевица и фонио – нарастваше от година на година, като изключим 2004-2005, когато нашествията на насекоми унищожиха част от реколтата. През всяка година обемът на селскостопанската продукция надхвърляше потребностите с около 500 000 тона. През 2008-2009, производството на зърнени култури в Мали достигна 4 млн. т, а през 2009-2010 – 6,3 млн. т. (по данни на Селскостопанското министерство).

Макар че някои региони действително страдат от хроничен продоволствен дефицит, общото производство в страната би трябвало да стига за всички. Тоест, проблемът очевидно е в недостъпността на продоволствието за определени категории от населението и слабостта на вътрешните пазари на местната продукция. В случая с Мали, основният проблем явно не е свързан със себестойността на храната, а със следните фактори:

- цените на зърнените култури растат заради спекулациите, умножени по слабата покупателна способност на населението;

- променените моделите на потребление, като акцентите се изместват върху вносните ориз и пшеница, използвани в хлебопроизводството;

- обезценяването на местното производство и, като следствие от това, на местната експертиза и преориентация на предпочитанията към международните пазари;

-ниските цени на местните производители, позволяващи на недобросъвестните търговци да спекулират с цената на техните стоки на пазара.

Необходимостта да се съхрани местната селскостопанска традиция

Увеличаването на ценността на местната продукция е важен механизъм за профилактика на подобни кризи, също както и за продоволствения суверенитет. Това е един от шестте основни принципи   , лансирани от представителите на обществените движения, събрали се на Световния социален форум по въпросите на продоволствения суверенитет, провел се през 2006 в малийската столица Бамако.

За последното хилядолетие, местното селско стопанство е създало хиляди разнообразни растения и породи селскостопански животни. Като всяко е отговаряло на специфичните локални условия на търсенето, климата и другите традиционно фактори за използването му.

В страни, като Мали, където все още съществува традиционното селско стопанство, се отглеждат десетки видове зърнени култури (сорго, пшеница, царевица, ориз и т.н.), а също бобови, плодни и други растения, които са продукт на местна селекция, осъществявана в продължение на поколения.

Когато говоря за „местно производство”, имам предвид и местните традиции в земеделието, културните практики и пазарите. Тоест, местното производство е свързано с местното развитие, което несъмнено влияе на националното. Освен това, всички изброени по-горе признаци отличават местното производство от транснационалното (4), което, посредством неограничената либерализация, изпразва чиниите ни и руши традиционните ни икономически структури. Местното производство формира най-динамичния елемент от продоволственото потребление в африканските държави, тъй като отговаря на местното социално развитие и е интегрална част от нашите индивидуални и колективни идентичности.

По отношение на добивите, количеството добитък и другите основни показатели, нашият субрегион разполага с огромен потенциал: ако ресурсите му се ценят и използват адекватно, можем да се избавим и от некачественото хранене, и от дефицита на хранителни продукти.

Местните производители обаче, силно страдат от конкуренцията на вносните стоки, които често се оказват по-евтини, заради натрапеното, в рамките на програмата за „структурна адаптация” на МВФ, отваряне на пазарите. Субсидиите, които получават фермерите в САЩ и ЕС, водят до намаляване цената на тяхната продукция и отслабват африканските пазари.

Подобна нечестна търговия разорява африканските производители и кара местните търговци да спекулират с цените, което още повече отслабва местните пазари.

Продължаващите преговори за постигането на т.нар. Споразумение за икономическо партньорство (Economic Partnership Agreement - EPA) са на път да забият последния пирон в ковчега на африканското селскостопанско производство, макар все още да мъждука малка надежда, че това няма да се случи. Както е известно, върху държавите от Азия, Карибския и Тихоокеанския басейн се оказва натиск още повече да „отворят” пазарите си, макар да са наясно, че няма да могат да изнасят селскостопанската си продукция на северните пазари, тъй като тя не отговаря на приетите там хигиенно-санитарни стандарти и не е конкурентоспособна, тъй като производителите и не получават субсидии.

Въпреки това, местната продукция все още се търси силно на местно равнище. Продоволствената криза даде силен импулс на интереса към местната селскостопанска продукция от страна на гражданите. Макар и силно отслабено, местното селско стопанство, продължава да се базира на отлично адаптираните към местните условия и устойчиви селскостопански култури.

Въпреки това, съществува огромен риск африканското селскостопанско производство окончателно да бъде интегрирано в глобалните пазари, където доминират субсидираните производители от САЩ и ЕС. Налице е и определена заплаха от ГМО и другите индустриални хибриди, които са в състояние да унищожат традиционните ни системи за земеделие, макар все още да има надежда, че това все пак няма да се случи.

Без съмнение, необходими са спешни радикални мерки за да не се допусне по-нататъшния упадък на местното производство и производителите, които в някои страни достигат до 80% от населението.

Най-важната задача за субрегиона, чието благополучие се основава на селското стопанство, е валоризацията (т.е. придаване адекватна стойност) на местното производство. Тази политика следва да засегне не само производството, само по себе си, а и свързания с него търговски сектор и да доведе до нарастване ролята на местната продукция. Нарастващата потребност от хранителни продукти на градското население е уникален шанс за местните селскостопански производители.

Разбира се, женските и другите обществени организации са длъжни да изиграят важна роля в трансформирането на местното производство. Засега обаче те не са особено популярни, тъй като предпочитат да концентрират усилията си върху специфичните и елитните пазари, от типа на супермаркетите например.

По отношение на малкия бизнес е налице определена активност на семейното предприемачество, което може да удовлетвори по-голямата част от търсенето на продоволствени стоки от населението. Въпреки големия прогрес, постигнат от неправителствените организации, като Малийската асоциация за продоволствена сигурност и суверенитет например, остават редица проблеми, което трябва да бъдат преодолени, като сред тях са:

-            недостигът на технически средства и възможности, необходими за трансформирането на местното производство. Много малки организации например, не са в състояние, без помощ отвън, да се сдобият със слънчеви сушилни. Необходима е национална стратегия за решаването на такива въпроси;

-            невъзможността да се реализират успешни продажби поради конкуренцията на вносните стоки, които са с по-ниска цена и, съответно, по-достъпни за потребителите, да не говорим, че, както сочат проучванията, привличат вниманието с опаковката си.

Да се намери балансът между чистата, хигиенична и защитаваща стоката опаковка и запазване на ниските цени на продукцията е доста сложна задача. Решаването и обаче ще помогне на местните производители да доставят продукция, необходима именно за местните пазари, което е изключително важен въпрос за постигането на продоволствен суверенитет.

Съхраняването на продукцията и хигиената са от ключово значение за повишаване ценността на местното селскостопанско производство. Защото сред аргументите против местната продукция е именно, че не отговаря в достатъчна степен на хигиенните изисквания. Тоест, въпросът е, как да се запазят ниските потребителски цени и, едновременно с това, да се гарантира сигурността на продукцията? Добра идея в тази посока са продуктовите тестове, използвани за сертифициране от Националната агенция за безопасност на храните в Мали. Необходимо е обаче, дейността на агенцията да бъде по-добре адаптирана към потребностите на местните производители.

Освен това, в момента все още не се допуска използването на индивидуален подход за сертификацията на хранителните продукти. Необходима е система, в чиито рамки сертификацията да се осъществява в съответствие с мащаба на производството и, ако можем да се изразим така, производителите да са обединени, а продукцията да варира. Това намалява стойността на сертификацията, без да застрашава безопасността на потребителите.

Следва да добавим и, че сертификацията и тестовете на продукцията, сами по себе си, не са завършени процеси, а са съставни части от по-мащабния процес на валоризация на местната продукция и развитие на потреблението. Целесъобразно е да се повиши отговорността на местните производители и да се насочи вниманието им върху качеството на продукцията, използвайки доказали се в международния опит процедури и превръщайки ги в ежедневна практика. В тази връзка, саморегулацията може да проточи процеса и да надуе цените.

Какви са алтернативите за валоризация на местната продукция?

Валоризацията на местната продукция е неразривно свързана с гарантирането на продоволствения суверенитет. Предлаганите за целта решения надхвърлят простото увеличаване ценността на местните продукти за потребителите. Става дума за следните средно- и дългосрочни решения:

-            подкрепа за семейните селски стопанства (т.е. семейното фермерство), така че то да се стабилизира и подобри функционирането си. Тук е мястото да подчертая, че именно семейното фермерство в Африка изхранва континента;

-            активно внедряване на механизми, подкрепящи африканското селско стопанство (както по отношение на производството, така и на потреблението), чрез инвестиции, управление на водните ресурси и други средства. Императив в случая е развитието на агроекологични алтернативи на индустриализацията. Социалните движения следва да се противопоставят на този модел, натрапван ни от транснационалните компании и големите чужди държави. Този модел, в чиято основа е индустриализацията, разрушава доминиращия в Африка производствен модел – семейното селско стопанство;

-            застраховка на цените на производителите, което ще стимулира инвестициите във фермерството и ще осигури на производителите достъп до основните социални услуги;

-            социална подкрепа на производителите, включително при ликвидирането на последиците от стихийните бедствия;

-            създаване на фонд за развитие на местното производство и пласментния пазар;

-            създаване на системи за локално съвместно изследване и интегрирането им в общонационална база данни и обмен на информация;

-            решаване на проблемите на земеползването и селскостопанската дейност, отчитайки особеностите на всяка африканска държава. При това е необходимо на се избягва доминацията на индивидуалната собственост, тъй като това води до приватизация. Струва си, освен това, да се наложи мораториум върху продажбата на земеделска земя, която вече е придобила застрашителни размери в някои африкански държави;

-            необходимо е да се извърши ренационализация на агрохранителните индустрии, тъй като това е от стратегическо значение за развитието. Индустриализацията е ключов фактор за успешното развитие на аграрния сектор в Африка (Тук авторът очевидно влиза в противоречие със собственото си твърдение, че индустриалният модел селско стопанство е деструктивен за Африка. Възможно е, по-горе да е имал предвид развитието на частния едър агробизнес, а тук да говори за необходимостта от снабдяване с техническо оборудване на традиционните селски стопанства – б.р.);

-            в селскостопанската политика следва да се наложат такива норми и правила, които да отговарят на интересите на продоволствения суверенитет и да акцентират върху гарантиране на човешките права по отношение на икономическата активност.

Длъжни сме да се поучим от грешките на миналото и да действаме бързо, за да избегнем последиците от „фастфуд-политиката”, която в момента се опитват да провеждат редица африкански държави и техните чуждестранни партньори.

 

Бележки:

1. В случая, под „селско стопанство” се разбира целия комплекс от земеделска, горска и скотовъдна активност, включително растениевъдството, животновъдството, горското стопанство и риболова.

2. Тази част от статията се базира на друга публикация на автора, озаглавена „Драмата на продоволствената криза” и появила се през 2008.

3. Обединява Фондацията на Бил и Мелинда Гейтс и на Рокфелер и се оглавява от бившия генерален секретар на ООН Кофи Анан.

4. Има се предвид, локалното, провинциалното, националното, субрегионалното и, понякога, континенталното.

5. Редукционизмът е методологически принцип, според който и най-сложните явления могат да бъдат изцяло обяснени въз основа на законите, важащи за по-простите.

* Авторът е изпълнителен директор на Института за изучаване и прокарване на алтернативи за развитие в Бамако, Мали

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн