04
Пет, Дек
10 New Articles

Краят на африканския ренесанс

брой4 2011
Typography

Преди двайсетина години, африканските лидери и интелектуалци прокламираха началото на т.нар. „африкански ренесанс”. Според тях, това означаваше края на мрачната епоха на постколониална Африка. След приключването на студената война и на фона на растящото обществено недоволство от лошото управление в страните от континента, се формираха условия за дълготрайна промяна. В основата и трябваше да бъдат демокрацията, развитието и мира. „Африка се нуждае от прераждане. Трябва заедно да декларираме, че вече няма пречка, която да е толкова голяма, че да ни спре да осъществим новото африканско възраждане” – заяви южноафриканският президент Нелсън Мандела на среща на регионалните лидери, през 1994 (1).

По същество, африканският ренесанс беше опит за успешна модернизация след десетилетията, през които в страните от Черния континент се реализираха процеси на саморазрушаване. И макар че не бяха очертани конкретни цели, тенденциите изглеждаха ясни. Поне през следващите десетина години беше така. Но, от началото на 2000-те, тенденциите в региона започнаха да се влошават и днес вече е време да признаем, че африканският ренесанс се провали. В 48-те държави от континента, тиранията, стагнацията и конфликтите отново са нещо нормално.

Това, което предизвиква не по-малко безпокойство от края на „процеса на възраждане”, е слабият интерес на западните държави към него и липсата на механизми, с чиято помощ да се въздейства върху хода на събитията в Африка. В същото време, да не се допусне континентът да се окаже в пълно забвение представлява най-малкото сериозен хуманитарен проблем, ако не и проблем на сигурността. Ако човешките животи все още означават нещо, Западът ще трябва да положи доста по-големи усилия за спасяването им днес, отколкото лидерите на развитите държави положиха през 60-те и 70-те години на миналия век, когато се провали предишният „африкански ренесанс”. Дали обаче, западните държави и, особено, САЩ имат политическата воля и потенциал да се изправят срещу това предизвикателство?

Връщането на икономическия застой

Третият и засега последен „африкански ренесанс” (след онзи, обявен през ХІХ век и другият – в началото на постколониалния период) започна в икономическа сфера. През 1979, Сенегал, който страдаше от тежък недоимък в резултат от прекалената държавна намеса в икономиката, подписа споразумение за заем, предназначен за нейното преструктуриране, с Международния валутен фон (МВФ), като това даде началото на своеобразна ера на икономическа либерализация през 80-те и 90-те години. Приетият през 1980 План от Лагос - това последно издихание на дискредитиралия се „африкански социализъм”, беше заменен от Инструмента за подобряване на структурното регулиране, лансиран от МВФ, като основен двигател за икономическия ръст в региона. Най-общо казано, тази стратегия проработи успешно в Сенегал и редица други африкански държави, като Гана, Танзания и Уганда, които решиха да я възприемат. Броят на африканските държави, в които ръстът на брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението надхвърли 2,5% годишно, се увеличи от пет, през 80-те, до 30 – през 2000 (2).

Световната финансово-икономическа криза обаче разкри една неприятна истина за африканската икономическа експанзия: тя успя да постигне известни успехи по отношение на ефективността след като прекаленият контрол от страна на държавата беше премахнат и на пазарната икономика бе дадена възможност да демонстрира предимствата си в условията на световния стоков бум. Африка обаче така и не съумя да създаде собствени глобални компании през продължителния период на икономическа експанзия, нито пък успя да постигне сериозен прогрес по отношение на генерираната от икономиката и добавена стойност. Повечето успешно действащи на континента компании бяха чуждестранни, или техни местни филиали. През последните години, когато търсенето на стоки в глобален мащаб силно намаля заради кризата, липсата на истински предприемачески дух и слабата производителност в Африка станаха очевидни за всички. Регионалният БВП на глава от населението, който нарастваше с над 4% годишно през 90-те и началото на 2000-те, падна рязко през 2009 и, според МВФ, е бил само 2,5%, през 2010 и то най-вече за сметка на отново нарасналите държавни разходи (3).

За един регион, който и без това съществува на ръба на оцеляването, това си е истинско бедствие. Така, по данни на Световната банка (СБ), през 2009 броят на децата, умрели от недохранване в Африка е нараснал с между 30 и 50 хиляди души (4). Безработицата в иначе сочената за пример Южноафриканска република (на чиято официална статистика може да се вярва) достигна 25%, през 2010, т.е. отчайващо близо до 33%, които наследилото режима на апартейд правителство на Нелсън Мандела обяви, през 1994, като доказателство за „престъпностия характер на предишната система” (между другото, цифрите, посочени тогава от Международната организация по труда, бяха „само” 20% безработни)(5).

Поставената от ООН, през 2000, задача във всички развиващи се страни, до 2015, да бъдат постигнати базовите показатели по отношение на образованието, здравеопазването и доходите (в рамките на т.нар. Цели за развитие на хилядолетието – The Millenium Development Goals – MGD’s ), днес изглежда все по-отдалечаваща се мечта за Африка, поне според експертите от СБ. Африка е единствения регион в света, който демонстрира недостатъчен прогрес или влошаване по всеки основен показател в рамките на MGD’s, през последните десет години. Сенчестата икономика, отразяваща слабото доверие на бизнеса, значително разшири позициите си по време на „африканския ренесанс” и днес произвежда 42% от африканския БВП, като в него са ангажирани 72% от цялата работна ръка на континента, заета извън селското стопанство (6).

Демократизацията беше второто основно измерение на африканския ренесанс. Тя започна в Бенин – държавата с най-много военни преврати в Африка от обявяването на независимостта и, през 1960. През 1989 дългогодишният диктатор Матьо Кереку се отказа от марксизма-ленинизма и обяви, че планира да свика национална конференция за бъдещето на страната. През същата година, за първи път от доста време, терминът „африканско възраждане” отново се появи в една статия, публикувана в „Ню Йорк Таймс”, чиито автор беше американският юрист Макау Мутуа, имигрант от Кения (8). Като цяло, най-значителните стъпки в процеса на демократизация в Африка бяха направени между 1989 и 1995. По данни на „Фрийдъм Хаус”, през този период средният рейтинг за демократичността на 48-те африкански държави, южно от Сахара, се е повишил с цели 18% (9). Процесът на демократизация продължи и през следващото десетилетие, но с по-бавни темпове.

След 2005 обаче, Африка преживя пет последователни години на тотален упадък на демокрацията. При това въпросът не опира само до това, че демократичният процес бе стопиран и върнат назад, а и къде точно се случва това. През последните години Кения и Нигерия – двете ключови държави в Западна и Източна Африка, съответно, преживяват процес на ерозия на демократичните завоевания. Мозамбик, ЮАР и Уганда – тримата „фаворити” на „африканския ренесанс” също се свличат назад, към миналото. Дори Ботсуана – единствената държава от Черна Африка, която съумя да остане демократична от обявяването на независимостта си, през 1966, се оказва в риск след като управляващата там Демократична партия никога досега не е губила избори. „Вероятната траектория на страната е вървяща надолу спирала” – твърди Кенет Гуд, професор по политология в Университета на Ботсуана от 15 години насам, в книгата си „Демократизацията в Африка: прогрес и отстъпление”, чието подзаглавие отразява мрачния консенсус на експертите по отношение на очерталата се тенденция (10).

Дори до болка познатите военни преврати отново излизат на мода – в Того, през 2005, в Мавритания и Гвинея – през 2008, в Мадагаскар – през 2009 и в Нигер – през 2010, след като през 90-те години такива почти нямаше. Друг фактическа преврат беше извършен, през миналата 2010 в Гвинея-Бисау, когато командващият местните въоръжени сили беше свален в резултат на бунт. Твърди се че той е бил организиран от смятания за наркобарон Жозе Америко Бубо На Чуто - бивш командващ на флота, който навремето въртеше бизнеса си от местния офис на ООН (11).

Самите африканци също са наясно, че демокрацията на континента преживява упадък и това не им харесва. В 11 държави, където „Афробарометър” проведе проучване на общественото мнение (Ботсуана, Гана, Лесото, Малави, Мали, Намибия, Нигерия, Танзания, Уганда и Замбия), средното одобрение за начина, по който се осъществява демократизацията, е спаднало с 5% (от 61% до 56%), между 1999 и 2008 (12). В Африка нараства усещането, че обещанията за демократизация, свързани с „африканския ренесанс”, са деградирали по същия начин, както и непосредствено след извоюването на независимостта. „Процесът на демократизация на континента не се развива никак добре - заяви през юли 2010 пред „Нюзуик” габонецът Жан Пинг, председател на Комисията на Африканския съюз – и кризите следват една след друга” (13).

Забавянето на процеса на регионализация

Третият основен стълб на „африканския ренесанс” – укрепването на регионализма, като предпоставка за установяване на траен мир и нарастване ролята на Африка в глобалната политика – също е на път да рухне. Създаденият през 2001 Африкански съюз (АС), една от чиито цели беше именно да стимулира доброто управление, се оказа, до голяма степен, безсилен, като изключим някои мисии по опазване на мира. Опитите за промяна на управлението посредством различни партньорски инициативи, като Африканския механизъм за партньорски проверки (APRM) например, участниците в който декларираха съгласието си управлението им да бъде наблюдавано от останалите, доведоха само до нов ръст на неефективната бюрокрация, безсмислена реторика и всевъзможни политически игрички. През първите девет години, само 27 от 48-те държави от региона приеха APRM по принцип, като само 14 реално стартираха процеса. Толкова рекламираният Панафрикански парламент, създаден през 2004, като съветническа институция към АС, сега провежда само по две кратки срещи годишно.

Междувременно, плановете за създаване на регионална зона за свободна търговия и на обща валута, които бяха  съгласувани в рамките на Договора от Абуджа, подписан от 51 африкански държави в едноименния нигерийски град през 1991, отдавна не съществуват. „За пореден път Африка се свлича към глобалната периферия, в пълен контраст с, това, което смятахме да постигнем” – призна през май 2010 бившият южноафрикански президент Табо Мбеки (14).

По-малките регионални инициативи също са блокирани. Деветте „трансгранични паркове” в южната част на Африка, чието създаване трябваше да стимулира туризма и свързаните с туризма инвестиции, предлагайки по-обширни и сигурни зони за туристически пътувания, не стигнаха доникъде. Така например, проектът за парка „Голямо Лимпопо” с площ 13500 квадратни мили, простиращ се покрай границите на ЮАР, Мозамбик и Зимбабве, беше провален заради лошата инфраструктура, неразчистените напълно минни полета, бракониерството и неосъщественото преместване на част от местното население. Германският подарък от 16 млн. долара за стартирането на парка беше прахосан и днес повечето туристи посещават само южноафриканската му част, а приказките за 200 000 посетители годишно се оказаха пълна утопия.

В същото време, броят на въоръжените конфликти в Африка въобще не е намалял. Насилието в делтата на река Нигер отново придоби големи мащаби, след като амнистията на бунтовниците в богатата на петрол делта пропадна. Конфликтите в Конго, Кот д’Ивоар, Гвинея, Уганда и Зимбабве отново бушуват с пълна сила. Върховният комисар на ООН за бежанците заяви, че в Африка, южно от Сахара, има над 10 милиона бежанци и вътрешно преместени лица, което е два пъти повече, отколкото преди десетина години. Феноменът на т.нар. „пропаднали държави” придобива все по-африкански измерения: според списъка на „пропадналите държави”, публикуван в списание „Форийн Полиси”, 22 от всичките 37 такива държави са именно в Африка (15).

Жертва на лешоядите

Докато надеждите за нов „африканска ренесанс” бавно помръкваха, „лешоядите” продължиха да настъпват на континента. Така Китай успешно „купува” местните правителства, които отдавна не се интересуват от човешките права и демокрацията. Междувременно, латиноамериканските наркобарони също се възползват от слабостта на управляващите режими за да прокарат през Черния континент нови маршрути на трафика на дрога за Европа. По данни на ООН, всяка година, през Западна Африка се прекарва кокаин на стойност между 1 и 2 милиарда долара, докато само преди десет години подобен маршрут не съществуваше (16). Пиратството, процъфтяващо край бреговете на Сомалия, постепенно се разпространява все по на юг, към Южна Африка, твърдят редица морски експерти (17).

Налице са и редица други обезкуражаващи тенденции. Така, през април 2010, президентът на Сенегал Абдулай Уад откри в Дакар гигантски монумент, наречен „Африканския ренесанс” и представляващ няколко полуголи фигури, заели героични пози. Изработеният от севернокорейски скулптори монумент трябваше да демонстрира жизнеността на Африканския континент, отхвърлил веригите на колониализма (или „неоколониализма”, според някои по-екзотични интерпретации). Предполагаемата цена на монумента, за който президентът Уад плати като подари на севернокорейците парче земя (впоследствие те я продадоха), варира между 28 и 70 млн. долара. За сравнение, ако САЩ например бяха решили да дадат за някаква подобна статуя същия дял от националния си доход (0,2%, по най-скромни оценки), тя би им излязла 29 млрд. долара! Междувременно, Уад поиска от АС да обяви деня на откриване на монумента за „Ден на Африканското възраждане”, който да се чества всяка година на континента.

Монументът на Уад символизира колко малко неща са се променили през последните 20 години в Африка. Корупцията, непотизмът, лошото управление и упадъкът все още изобилстват навсякъде. Според един намибийски вестник, цитатът на бившия президент на страната Сам Нуйома, изписан с бронзови букви в основата на друг подобен монумент (при това изграден от същата севернокорейска компания, през 2002), вече трудно се чете, понеже повечето букви са паднали, или са откраднати (18). Само въпрос на време е, същото да се случи и със статуята на Уад, както впрочем и с неизпълнените обещания на „африканското възраждане” което тя символизира.

Не е чудно, че призивите за нов „голям тласък”, т.е. за поредно вливане на мащабни ресурси в Африка, напоследък стават все по-редки. За последен път към това призова, през 2005, тогавашният британски премиер Тони Блеър в доклада на Комисията за Африка, озаглавен „Нашият общ интерес” (19). Помощта на Г-7 за страните от Африка, южно от Сахара, е в рамките на 20-30 млрд. долара годишно, т.е. доста по-малко от обещаните 40 млрд., на срещата на групата в Гленийгълс, през 2005 (20). В същото време, все повече африкански експерти, като например замбийският икономист Дамбиса Мой, открито критикуват предоставянето на външна помощ за страните от континента, изричайки неща, които доскоро се смятаха за табу: например, че по-голямата част от помощта за Африка трябва да бъде спряна, тъй като подхранва зависимостта и корупцията и с нищо не помага за развитието. Междувременно, донорите опростиха значителна част от дълговете на страните от континента (в резултат от което средният външен дълг в Африка е намалял наполовина – до 40% от БВП, от 1996 насам), но не се очертават нови мащабни вливания на средства – независимо дали от частни или от държавни източници. Ако не броим Боно от ирландската група „Ю Ту”, инициативите за оказване на помощ за Африка вече не са на мода.

Къде бяха допуснати грешки?

Разбира се, следва да признаем, че Африка донякъде имаше лош късмет и кризата, която преживява, се дължи и на чисто обективни обстоятелства. Глобалните промени в климата, под формата на опустиняване и продължителни суши, засегнаха доста сериозно континента. СПИН-ът продължава да взема нови жертви, като всяка година от тази болест умират половин милион африканци (т.е. ¾ от всички покосени от нея в света), а броят на останалите в резултат  от това сираци е 14 млн. Истината обаче е, че отговорът на самите африкански държави на тези външни предизвикателства е изключително неадекватен, особено ако го сравним с това, което правят другите развиващи се страни. През юни 2010,  Коалицията Африкански ренесанс – неправителствена организация с център в Лагос, порица остро африканските държави, посочвайки, че те следва да поемат отговорността за лошия начин, по който са реагирали на проблема за промените в климата: „Една страна като Нигерия, която е може би най-големия фактор за климатичните промени в Африка, заради огромното количество вредни газови емисии, които произвежда, не заслужава средствата, отпускани и от Запада за да прекрати или поне ограничи тази изключително вредна за околната среда дейност” (21). Казано по-общо, ако продължим да обвиняваме за всичко външните фактори, никога няма да можем да си изясним истинските причини за „болестта”, поразила Африка.

Много обвинения са свързани с корумпираните държавни ръководители. По ирония на съдбата, именно тезата, че лошото управление е в основата на повечето проблеми на постколониална Африка, беше заложена в основата на „африканския ренесанс”, една от целите на който беше именно преодоляването му. Често цитираните думи на Нелсън Мандела, произнесени на годишната среща на Организацията за африканско единство през 1994, днес отново са актуални за региона: „Трябва да сме честни и да признаем, че в много случаи проблемите не се дължат на лошата ни съдба, а на собственото ни неумение да управляваме добре” (22).

Според родения в Гана икономист Джордж Айитли, следва да се прави разлика между „хипопотамите”, поели ръководството на африканските държави непосредствено след извоюването на независимостта и управляващи, в повечето случаи, като селски вождове, и новото поколение политици, наричани от него „гепардите”, появили се на вълната на „африканския ренесанс” с обещания за добро управление (23). Днес обаче, проблемът е, че повечето от „гепардите” се превърнаха в „хипопотами”, да не говорим, че на много места „хипопотамите” се връщат на власт. Уад в Сенегал, Йовери Мусевени в Уганда, Пол Кагаме в Руанда и Мелес Зенауи в Етиопия са все бивши „гепарди” дошли на власт в опустошените си страни в зората на „африканския ренесанс” през 80-те и началото на 90-те години на миналия век. В някои отношения управлението им беше успешно и днес не изглежда вероятно страните им да се върнат към хаоса от миналото. Всички те обаче постепенно стигнаха до извода, че са незаменими за своите народи и започнаха да потискат опозицията и плахите кълнове на гражданското общество, рискувайки да се превърнат в същите „хипопотами”, каквито бяха предшествениците им. Някога „либералният” Кагаме, напоследък реагира все по-рязко на критиките от чужбина, обявявайки през април 2010, че чужденците, подкрепящи местната опозиция, се стремят „да наложат политическото хулиганство” в Руанда (24). На свой ред, угандийският журналист Елиас Бирябарема характеризира  наскоро управлението на Мусевени така: „това, което започна като фундаментална промяна, сега прилича повече на фундаментален провал” (25).

Междувременно, в много държави от континента след кратко прекъсване (през което в тях управляваха т.нар. „гепарди”), „хипопотамите” отново се връщат във властта. На този фон, сегашният южноафрикански президент Джейкъб Зума, който няма образование, има множество жени (и поне 20 деца от тях) и постоянно трябва да отговаря в съда по обвинения за изнасилване, корупция, мошеничество, пране на пари, рекет и укриване на данъци, изглежда съвсем на място, в костюма си за сафари и шапка от леопардова кожа. Разбира се, ако искаме да сме честни, Зума не е истински „хипопотам”, но самият факт, че човек като него, може да бъде държавен глава на регионалната суперсила е дълбоко символичен за „реверсивните” политически процеси, течащи в Африка. Междувременно, скандалните изпълнения на 29-годишния лидер на младежката лига на управляващия в ЮАР Африкански национален конгрес (АНК) Джулиъс Малема, карат мнозина да твърдят, че в сравнение с него дори покойният диктатор на Уганда Иди Амин би изглеждал като „гепард”. Смятан за един от най-твърдите поддръжници на президента Зума, Малема съзнателно разпалва етническото напрежение в страната, постоянно атакувайки бялата (и най-вече бурската) общност в ЮАР и периодично призовавайки за национализацията на всички минни компании. Между другото, повечето местни коментатори му предсказват блестяща правителствена кариера в доминираната от АНК държава.

„Хипопотамите” връщат Африка към времената, когато ресурсите на модерната държава бяха използвани за укрепване на традиционните модели на племенното управление. Представляваща своеобразна разновидност на концепцията за „патримониализма”, лансиран навремето от германския социолог Макс Вебер, тази модерна версия е известна като „нео-патримониализъм”. В Африка обаче предпочитат названието „управление на големия човек”. В рамките на този модел, властта се концентрира изцяло в ръцете на лидера, който решава всички основни въпроси сам и сключва най-важните сделки при разговори на четири очи, стремейки се да укрепи и увековечи собствената си власт (дори не и тази на своята партия). На практика, моделът не оставя никакво място за независими държавни или съдебни институции, да не говорим за някаква ефективна опозиция. Мащабните коалиции се формират около „големия човек”, а не около неговата партия. Докато в другите части на света – от навлизащата през ХІХ век в модерната епоха Европа до съвременна Азия – възприемат модела на „самоусъвършенстващата се държава”, в който избраните заради качествата си лидери, са стимулирани да работят за по-голям икономически ръст и сигурност, в Африка доминира моделът на „саморазрушаващата се държава”, в която нео-патримониалните „вождове”, или „хипопотамите”, работят единствено за собственото и това на тесния кръг около тях благоденствие, ерозирайки както икономиката, така и стабилността на своите държави.

В този смисъл, най-големият въпрос днес е: дали развитието на африканските народи отново ще бъде блокирано от „хипопотамите”? Сред неочакваните последици от новите тенденции на континента е начинът, по който се развива процесът на иституционализация, който „африканският ренесанс” трябваше да ускори. Още Ленин е бил наясно, че институциите могат да бъдат ефективен инструмент не само за изграждането на държавата и за нейното добро управление, но и за репресии срещу политическите противници (нещо, което се забравя от мнозина искрени апологети на „държавното строителство” и външната помощ за Африка).  В Кот д’Ивоар например, президентът Лоран Гбанго реши да използва чл. 48 на конституцията, позволяващ му да предприеме извънредни мерки, когато са застрашени държавните институции, за да разпусне правителството и изборната комисия (повече за ситуацията в тази страна, виж статията на Красен Балтаджиев, на стр.... – б.р.). Впрочем, има безброй подобни примери. Горчивата истина е, че държавното строителство в Африка много често води до усилване позициите на „големите хора” и „хипопотамите”, докато ползата от него за развитието на самата страна се оказва само временна.

Все пак, институциите винаги са в процес на промяна и могат да се използват от достатъчно широки социални сили в името на общото добро. Къде обаче са тези сили? Тъкмо по отношение на този въпрос повечето експерти упорито отказват да погледнат истината в очите. Дори онези, чиито интерес към Африка е чисто академичен, рискуват професионалната си репутация, ако се опитат да търсят социални или културологични аргументи. Много по-лесно е да бъде обвинен „големият човек” и „хипопотамите”, отколкото да бъде обвинено обществото, което ги произвежда. Много по-лесно е критикуваш пищните и разточителни церемонии, организирани от президентите, отколкото да обърнеш внимание на огромните тълпи възторжени техни поддръжници. Когато Зенауи за пореден път спечели парламентарните избори в Етиопия през май 2010, стотици хиляди хора излязоха по улиците на Адис Абеба (и редица други градове като Бахир Дар и Ауаса) за да протестират... срещу доклада на „Хюмън Райтс Уотч”, съдържащ доказателства за фалшификацията на изборите.

От много десетилетия, социалните фактори са основен аргумент за провалите на постколониална Африка. Но само ветераните в тази област – като професора от Университета на Флорида Горан Хайдън например, дръзват да говорят за вътрешните проблеми на африканското общество. За мнозинството негови колеги (изключвам някои френски интелектуалци, които продължават да пишат за „културната криза” в Африка), темата е табу. Хайдън отдавна прокарва тезата, че предколониалните форми на социална организация са в основата на сегашните африкански проблеми (26). Това схващане не е популярно, тъй като от него излиза, че основният недостатък на „колониализма” не е, че е променил твърде много, а – напротив – че е променил твърде малко неща в Африка. Под натиска на това, което известният специалист по проблемите на Африка Джефри Хърбст нарича „деколонизационната машина на ООН” (27), колониалните сили бяха заставени да предадат управлението на създадените от тях модели, изградени върху принципите на модерната държава, в ръцете на местните елити, разсъждаващи и държащи се като „обожествявани племенни вождове”. Това, разбира се, задълбочава проблемите, свързани с „управлението на големия човек”, но не ги поражда. С упадъка на поредния „африкански ренесанс” и нарастващата критика към модела на управление на „големия човек”, тезата на Хайдън отново стана актуална.

Погледнат в тази светлина, случаят с управляваната от Робърт Мугабе Зимбабве, внезапно се превръща от изключение в плашещо типичен модел. Десет години след като сложи началото на „царството на терора”, превърнало страната му от просперираща в бедна и опасна, Мугабе си остава предизвикателство. Лесно е да не му обръщаме внимание, обявявайки го за „реликва от миналото”, но истината е, че Мугабе е по-скоро пример за това, какви ще бъдат бъдещите африкански политици. Това заяви още през 2004 политологът от Ботсуана Зибани Маундени в една своя статия, озаглавена „Защо „африканският ренесанс” ще се провали”. Според него, самата идея за „ликвидиране на остатъците и пречките на колониализма” и връщането към „предколониалните траектории на развитие”, поставена в основата на „африканския ренесанс”, се е оказала фатална за него, тъй като именно предколониалното наследство най-много е допринесло за провала му. Мугабе никога не е бил войник, или чиновник в колониалната държава Родезия, преди тя да се превърне в Зимбабве. С други думи, той никога не е бил „неоколониален” паразит, а просто е „предколониален” артефакт. А, както подчертава Маундени, характерна за предколониално Зимбабве е именно „общата култура на въоръжените банди, обиращи търговците и богатите прослойки” (28).

Свалянето (и ликвидирането, включително и физическо) на белите колонизатори и на техните постколониални чиновници, с цел страната да се върне към предколониалните времена, което се смяташе за основна предпоставка на целия „африкански ренесанс”, беше все едно да предпочетеш за скочиш, вместо във врящия тиган, направо в огъня. Когато се подготвяше обявяването на независимостта на страната, Мугабе се изяви като умел „посредник и помирител”, който убедително говореше за необходимостта от добро управление и слагане край на конфликта. С течение на времето обаче, и този „гепард” се превърна в „хипопотам”. Мнозина други днес вървят по същия път. Подобно на Дарт Вейдър от „Междузвездни войни”, Мугабе протяга ръка към „африканския ренесанс”, шепнейки „аз съм твоя баща”.

В тази връзка, не е пресилено да се твърди, че именно „другарят Боб” (както наричат Мугабе по време на партизанската съпротива в Родезия) е поставил началото на задълбочаващата се криза в Южна Африка. Бившият президент на ЮАР Табо Мбеки не направи нищо за да се противопостави на лошото управление на Мугабе в съседно Зимбабве, също както не пожела да осъзнае и цялата опасност от СПИН-епидемията, поразила страната му, защото вярваше, че и двата проблема се използват от Запада за да унижи и отново да управлява Африка (както показва и Марк Гевисър в наскоро появилата се биография на Мбеки) (29).

В този смисъл, „африканският ренесанс” на Мугабе в Зимбабве беше част от това, в което Мбеки – смятан за един от основните лидери на движението за „африканско възраждане”, свято вярваше. Защото неговия АНК също искаше да възроди автентичността на „черната нация” и, както показва развитието на събитията в ЮАР през последните години, е на път да го постигне. Тоест, днешно Зимбабве е по-скоро поличба за бъдещето на Африка, а не реликва от миналото.

По същия начин, практикуваното от Мелес Зенауи „бавно задушаване” на 78-те милиона негови сънародници в Етиопия има своя исторически резонанс, разкриващ редица неудобни истини. Етиопия никога не е била колонизирана истински (италианската окупация там продължава само пет години) и в този смисъл би трябвало да помогне на „африканския ренесанс” в стремежа му да възроди „автентичните” африкански традиции. Зенауи дойде на власт през 1991 с ореола на „умиротворител” (след краха на комунистическия режим в Етиопия, установен през 1974, и масовия глад, през 80-те). Между 1991 и 2008, световната общност вложи в тази страна гигантската сума от 28 млрд. долара. Въпреки това, Зенауи бавно започна да ликвидира демократичните завоевания на етиопците (през май 2010 партията му спечели 97% от местата в Парламента), ерозирайки икономическия ръст и сигурността. Безсмислената гранична война с Еритрея, водена от него през 1998-2000, която беше един от първите признаци за краха на „африканския ренесанс” отне живота на 70 000 души. Постепенно, „автентичността” ерозира прогреса – привържениците на Зенауи пееха с цяло гърло патриотични песни от времето на етиопско-италианската война през 30-те години, докато празнуваха изборната победа, през май 2010. Тенденциите в Етиопия, както и навсякъде в Африка сочат надолу. Въпреки това Световната банка продължава по инерция да публикува оптимистично звучащи доклади за страната, със заглавия като „Успехи на етиопската демографска политика” или „Стратегии за подобряване на инвестиционния климат в Етиопия” (30).

Какво би трябвало да се направи?

Защо всичко това е от значение? Въпреки, че краят на „африканския ренесанс” ще генерира още по-големи миграционно потоци, още повече епидемии и загуби за световната икономика, не това ще са най-важните последици от него. Стратегическите последици, свързани с разрастването на тероризма и разширяване на китайското влияние в Африка, също ще бъдат в рамките на допустимото. Най-важната последица е хуманитарна: за още дълги десетилетия ще бъде провален животът на 860 милиона души в Африка, южно от Сахара. И това е достатъчна причина за тревога. На, какво може да се направи?

Първото е, да се говори с ясен език за проблемите. През 1969 бившият британския колониален чиновник Ленърд Бърнс, изпратен в Африка от Икономическата комисия на ООН, предупреждава, че „очертаващите се политически и икономически тенденции са низходящи, а не възходящи”. По-нататък, той изброява тревожните тенденции, касаещи африканските лидери, и водещи до „политическа нестабилност”, „управленска некомпетентност”, „безразсъдно пилеене на икономическите ресурси”, „гигантска корумпираност” и „патологично удоволствие от използването на насилие за решаване на проблемите” (31). Ако навремето думите му бяха чути, светът щеше да е по-подготвен за катастрофалните последици от случващото се днес.

Въпреки това обаче, почти никой не говори ясно и открито за онова, което става в Африка. Президентът Барак Обама имаше възможността да се обърне към африканците, апелирайки към общите си корени с тях. Той обаче, отделя много по-малко внимание на региона, отколкото двамата му предшественици. Затова, когато натискът за решаването на другите важни вътрешно и външнополитически въпроси намалее, Обама следва да се обърне с лице към Африка. В това отношение, той би трябвало да се опре на такива известни членове на своята администрация от афроамерикански произход, като посланика на САЩ в ООН Сюзън Райс и помощник държавния секретар по африканските въпроси Джони Карсън. Целенасоченото внушение за необходимостта обществата да идентифицират и подкрепят добрите лидери и да отхвърлят лошите би свършило работа.

Но, какво друго биха могли да направят САЩ за да окуражат правилния избор на африканците? За начало, Съединените щати трябва да продължат да се дистанцират от възприетата по времето на Клинтън политика да се инвестира в т.нар. „гепарди”, които след това биха могли да се превърнат в „хипопотами”. През март 2010, Карсън заяви пред Конгреса, че сегашната администрация е фокусирала усилията си върху „процесите и прогреса, а не върху отделни личности. Африканските лидери трябва да осъзнаят, че САЩ се стремят да създадат дългосрочни добри отношения не с тях, а с техните страни” (32). Въпреки това обаче, от изявленията на редица членове на сегашната администрация става ясно, че прокламираните наскоро специални двустранни партньорства на Вашингтон с Ангола, Нигерия и ЮАР се развиват именно на основата на тесните връзки между президента Обама и техните лидери. „Отдавна поддържаме отношения с ЮАР, но те невинаги са били толкова близки – заяви пред медиите помощникът на зам. държавния секретар по проблемите на Африка Сюзън Пейдж – но дева след идването на власт на президента Обама и президента Джейкъб Зума, нещата много се промениха. Нашите народи гледат много положително на развитието на тези отношения, те подкрепят двамата енергични президенти и наистина искат да задълбочим сътрудничеството си”. Според нея, „диалогът между двамата е начин да демонстрираме подкрепата си за управляващите в тази държава” (33). Подобен подход в изграждането на двустранните отношения е погрешен и, на практика, означава връщане към дискредитиралите се методи от времето на Клинтън. Нео-патримониалната външна политика само би укрепила властта на „големите хора” в Африка.

Предишният американски президент Джордж Буш реши да демонстрира персонален подход към проблема, като лансира инициативата Millenium Challenge Account (МСА) през 2004. Помощта, оказвана в рамките на МСА, се отпуска само след като африканските лидери осъществят определени реформи, а не преди това. Само че реализацията на инициативи като МСА изисква координация с европейските и международни донори, за да има ефект. А, както е известно, ЕС и МВФ побързаха да предложат на Гвинея Бисау нова помощ от 140 млн. долара, след като осъщественият от военните (с подкрепата на местните наркобарони) преврат в тази страна не остави много място за реформите, които изисква МСА.

Освен МСА, налице са и други опити за „умно оказване на помощ”, в рамките на различни схеми за „споделения суверенитет”, според които международните организации и чужди държави получават правото да управляват някои сфери в африканските страни, които обикновено са жертва на особено мащабна корупция и злоупотреби, като по този начин се дава своеобразен „международен сертификат” за добрите управленски практики. Така например, т.нар. Инициатива за прозрачност в добивната промишленост (ЕІТІ) стимулира сътрудничеството между държавните чиновници от страните-производителки на петрол и други суровини и международните донори и активисти. Ако ЕІТІ предостави на някоя държава сертификат, че корупцията в нея е под критично допустимото ниво, това и отваря вратите за износ и оказване на донорска помощ. Наскоро ЕІТІ отказа да издаде подобен документ на Република Конго, чиито президент Дени Сасу-Нгесу тъне в невъобразим разкош, подхранван от приходите от добива на петрол (разследване на френската полиция през 2009 доказа, че Сасу-Нгесу и семейството му разполагат с 24 имота във Франция, включително къща в Париж за 28 млн. долара и 112 банкови сметки в различни френски банки) (35). Това решение на ЕІТІ обаче беше обезсмислено от Световната банка и МВФ, които решиха да увеличат помощта си за режима на Сасу-Нгесу до 1,9 млрд. долара, в началото на 2010, заради „значителния прогрес”, демонстриран от него (36).

Друг начин да бъдат окуражени добрите лидери е да се провежда политика на нулева толерантност към фалшифицирането на избори. През март 2010, американският Конгрес възложи на държавният секретар Хилари Клинтън да наблюдава насрочените за февруари 2011 избори в Уганда и в случай, че президентът Мусевени се опита да „открадне” резултатите от тях (както и направи), Вашингтон да наложи забрана за пътуване в страната и да прекрати помощта си за нея.

Политиките, акцентиращи върху подкрепата за жените-лидери, са друг обещаващ инструмент. Повечето данни сочат, че жените са по-малко податливи да управляват по модела на „големия човек” или на „хипопотамите”, отчасти заради патриархалните традиции в региона (37). Либерийският президент Елън Джонсън Сърлийф - първата жена, избрана за лидер на държава от региона, заяви пред „хипопотамите”, събрали се за откриването на гигантския монумент на „Африканското възраждане” в Сенегал, през март 2010, че трябва да спрат да се оправдават с „колониалното минало” и да се опитат да управляват по-добре. Това беше уместен съвет.

Появата на повече такива лидери би могло да промени негативната тенденция. Още повече, че в Африка има потенциал за появата на жени-лидери: жените вече контролират 56% от местата в парламента на Руанда (най-висок процент в света), 45% в Южна Африка, и 31% в Уганда. Донорите би трябвало да окуражат промените в изборните правила, така че жените-политици в Африка да имат по-големи шансове занапред.

В крайна сметка обаче, най-добрият начин да бъде спасен „африканския ренесанс” е да се промени „почвата”, която помага за израстването на лошите лидери. В началото на последния засега „африкански ренесанс”, през 1990, камерунският политически анализатор Даниел Етунга-Мангеле публикува книга с провокативното заглавие „Нуждае ли се Африка от политика на културно коригиране?” (38). И отговорът му на този въпрос е „да”. Последните двайсетина години показаха колко малко се е променила африканската култура (и африканският манталитет). Ускоряването на прехода към модерните форми на социална и политическа организация, които не се градят върху персоналните връзки с племенните вождове, е най-големия приоритет Как точно ще бъде реализиран той ще трябва да решат самите африканци, а пък останалият свят следва да ги подкрепи в усилията им. Добра отправна точка и за едните, и за другите би било те да осъзнаят, че сегашният „африкански ренесанс” е към края си, и че мержелеещата се промяна ще изисква много по-фундаментални промени, от направените досега.

 

Бележки:

1. Elaine Ganley, ‘‘Mandela Asks African Renaissance, and Good Government,’’ Associated Press, June 13, 1994.

2. Виж World Bank, ‘‘Africa Development Indicators,’’ Web site, http://data.worldbank.org/data-catalog/africa-development-indicators.

3. Виж International Monetary Fund (IMF), ‘‘Regional Economic Outlook, Sub-Saharan Africa: Back to High Growth?’’ April 2010, Table SA3, p. 68, http://www.imf.org/external/pubs/ft/reo/2010/afr/eng/sreo0410.pdf.

4. Виж World Bank, ‘‘Global Monitoring Report 2009,’’ 2009, http://web.worldbank.org/WBSITE/EXTERNAL/EXTDEC/EXTGLOBALMONITOR/EXTGLOMONREP2009/0,,menuPK:5924413_pagePK:64168427_piPK:64168435_theSitePK:5924405,00.html.

5. Виж Statistics South Africa, ‘‘Quarterly Labour Force Survey,’’ Statistical Release P0211, May 4, 2010, http://www.statssa.gov.za/Publications/P0211/P02111stQuarter2010.pdf and ‘‘South Africa’s Official Unemployment Rate 32.6 percent,’’ Reuters, March 31, 1995.

6. Виж Avril V. Adams, ‘‘Skills Development in the Informal Sector of Sub-Saharan Africa,’’ World Bank, June 10, 2008, http://web.worldbank.org/WBSITE/EXTERNAL/COUNTRIES/AFRICAEXT/0,,contentMDK:21812910_menuPK:2098867_pagePK:64002643_piPK:64002619_theSitePK:258644,00.html.

7. Виж IMF, ‘‘International Financial Statistics,’’ Web site, http://www.imfstatistics.org/imf/;UN Development Programme, ‘‘Human Development Reports,’’ Web site, http://hdr.undp.org/en/; UN World Food Programme, ‘‘Annual Report,’’ Web site, http://www.wfp.org/policy-resources/corporate?type_37&tid_2_All&tid_4_All.

8. Makau Wa Mutua, ‘‘African Renaissance,’’ New York Times, May 11, 1991, p. 23.

9. See Freedom House, ‘‘Freedom in the World,’’ Web site, http://www.freedomhouse.org/template.cfm?page_15.

10. Kenneth Good, ‘‘The Illusion of Democracy in Botswana,’’ in Larry Diamond, Larry Jay, and Marc F. Plattner, eds., Democratization in Africa: Progress and Retreat (Baltimore, Md.: Johns Hopkins University Press, 2010), p. 293.

11. Виж ‘‘A Runaway Army,’’ Africa Confidential 50, no. 9 (April 30, 2010), pp. 10—11, http://www.africa-confidential.com/article/id/3511/A-runaway-army and Adam Nossiter, ‘‘Former Exile Holds Power in West African Nation,’’ New York Times, May 25, 2010, http://www.nytimes.com/2010/05/26/world/africa/26bissau.html.

12. Виж Afrobarometer, ‘‘Neither Consolidating Nor Fully Democratic: The Evolution of African Political Regimes, 1999—2008,’’ Briefing Paper no.67, p. 2, http://www.afrobarometer.org/papers/AfrobriefNo67_19may09_final.pdf.

13. Jason Mclure, ‘‘Why Democracy Isn’t Working,’’ Newsweek, July 5, 2010, http://www.newsweek.com/2010/06/18/why-democracy-isn-t-working.html.

14. ‘‘South Africa: Mbeki Laments Africa’s Slip to the Sidelines,’’ Africannewslive.com, May 28, 2010, http://africannewslive.com/?p_5062.

15. Fund for Peace, ‘‘Failed States Index,’’ Web site, 2010, http://www.fundforpeace.org/web/index.php?option_com_content&task_view&id_99&Itemid_140.

16. Виж UN Office on Drugs and Crime, ‘‘Transnational Trafficking in West Africa: A Threat Assessment,’’ July 7, 2009, http://img.modernghana.com/images/content/report_content/westafricareport2009.pdf.

17. Виж ‘‘Piracy Could Spread to Other Parts of Africa: Radebe,’’ South African Press Association, May 25, 2010, http://www.timeslive.co.za/africa/article469446.ece/Piracycould-spread-to-other-parts-of-Africa—Radebe.

18. Werner Menges, ‘‘Heroes’ Monument Losing Battle,’’ The Nambian, May 6, 2005, http://www.namibian.com.na/index.php?id_28&tx_ttnews[tt_news]_17897&no_cache_1.

19. Виж Commission for Africa, ‘‘2005 Report,’’ http://www.commissionforafrica.info/2005-report.

20. Виж Organization for Economic Cooperation and Development, International Development Statistics, Web site, http://www.oecd.org/dataoecd/50/17/5037721.htm.

21. Yunus Abdulhamid, ‘‘Group Wants Action On Climate Change By Africa Leaders,’’ AllAfrica.com, June 8, 2010, http://allafrica.com/stories/201006080660.html.

22. Elaine Ganley, ‘‘Mandela Asks African Renaissance, and Good Government,’’ Associated Press, June 13, 1994.

23. Виж George B.N. Ayittey, Africa Unchained: The Blueprint for Africa’s Future (New York: Palgrave Macmillan, 2006).

24. Виж Edwin Musoni, ‘‘Citizens Know What is Best for Them — Kagame,’’ AllAfrica.com, July 31, 2010.

25. Elias Biryabarema, ‘‘Museveni Succession_What Next After Museveni?,’’ All Africa News Service, January 31, 2008.

26. Виж Goran Hyden, African Politics in Comparative Perspective (Cambridge, MA: Cambridge University Press, 2005).

27. Jeffrey Herbst, States and Power in Africa: Comparative Lessons in Authority and Control (Princeton, NJ: Princeton University Press, 2000), p. 257.

28. Zibani Maundeni, ‘‘Why the African Renaissance Is Likely to Fail: The Case of Zimbabwe,’’ Journal of Modern African Studies 22, no. 2 (2004):195.

29. Виж Mark Gevisser, A Legacy of Liberation: Thabo Mbeki and the Future of the South African Dream (New York: Palgrave Macmillan, 2009).

30. Виж World Bank, ‘‘Toward the Competitive Frontier: Strategies for Improving Ethiopia’s Investment Climate,’’ Report No. 48472-ET, June 2009, http://siteresources.worldbank.org/INTETHIOPIA/Data%20and%20Reference/22432643/Et-ICA-10-June-09.pdf and World Bank, ‘‘Capturing the Demographic Bonus in Ethiopia: Gender, Development, and Demographic Actions,’’ Report No. 36434-ET, June 2007.

31. Leonard Barnes, African Renaissance (London: Gollancz, 1969), p. 10.

32. Johnnie Carson, ‘‘U.S. Policy in Sub-Saharan Africa,’’ testimony before the House Committee on Foreign Affairs Subcommittee on Africa and Global Health, Washington, D.C., March 24, 2010, http://www.state.gov/p/af/rls/rm/2010/139002.htm.

33. Susan D. Page, ‘‘U.S.—South Africa Strategic Dialogue,’’ African Affairs Special Briefings, Washington, D.C., April 14, 2010, http://www.state.gov/p/af/rls/spbr/2010/140260.htm.

34. Виж Stephen D. Krasner, ‘‘Sharing Sovereignty,’’ International Security 29, no. 2 (Fall 2004): 85—120.

35. ‘‘FACTBOX: African leaders’ French Assets Under Scrutiny,’’ Reuters, October 29, 2009, http://af.reuters.com/article/gabonNews/idAFLS66793620091029.

36. IMF, ‘‘IMF and World Bank Announce Debt Relief to the Republic of Congo,’’ press release no. 10/20, January 28, 2010, http://www.imf.org/external/np/sec/pr/2010/pr1020.htm.

37. Виж Kathleen M. Fallon, Democracy and the Rise of Women’s Movements in Sub-Saharan Africa (Baltimore: Johns Hopkins University Press, 2008).

38. Виж Daniel Etounga-Manguelle, L’Afrique A-t-Elle Besoin d’un Programme d’Ajustement Culturel? [Does Africa Need a Cultural Adjustment Program] (Ivry-sur-Seine, France: Editions Nouvelles du Sud, 1990).

 

* Авторът е доцент по политология в Портландския университет и анализатор на Уошингтън Куотърли

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн