04
Пет, Дек
10 New Articles

Кавказкият вектор на турската геополитика

брой4 2011
Typography

В различните периоди кавказката стратегия на Турция зависи от нейните цели, както и от наличните ресурси на страната и от геополитическата ситуация в региона. Макар това никога да не е декларирано открито, в началото на 90-те, външната политика на Анкара е концентрирана върху разпространението на турската сфера на влияние главно в тези страни, които навремето са влизали в състава на Османската империя. Опора в това отношение са обществените групи, които исторически имат тесни връзки с Турция. Следователно, едно от най-значимите изменения във външната политика на Анкара след края на Студената война е отстъплението от традиционната линия на ненамеса в работите на тюркските и мюсюлмански народи в съседните страни. Дълги години това е принципна позиция на Анкара, която трябва да гарантира ненамесата на други държави по въпроса за правата на етническите и религиозни групи (на първо място кюрдите) вътре в самата Турция. Тургут Йозал (президент през 1989-1993) обаче открито обявява своите мечти за разширяване на турската сфера на влияние „от Адриатика до Великата китайска стена”.[1]

Политическото влияние

Турция е сред първите държави, признали независимостта на постсъветските републики в Кавказ и Централна Азия, като веднага след това открива посолства в повечето от тях, подчертавайки, че бъдещите им контакти с останалия свят ще минават през Анкара, а не през Москва. Съперничеството между Русия и Турция има дълга история и в течение на векове именно то определя геополитическата ситуация в Кавказкия регион. След разпадането на СССР през 1991, Турция за първи път се оказва без обща сухопътна граница с Русия (Съветския съюз). От самото начало турската политика към новите независим държави в региона се базира на два принципа.

Първо, всестранно признаване и пълна подкрепа за суверенитета на трите кавказки републики, в частност, за развитие на техните държавни институции, икономическо благосъстояние и независима (най-вече от Москва) външна политика, както и вътрешна стабилност. Второ, подчертава се необходимостта от укрепване на националното единство и териториална цялост на Азербайджан, Армения и Грузия – принцип, жизнено важен за самата Турция, в чиито погранични райони живеят компактни малцинствени групи[2].

Вниманието, което Турция отделя на новите независими републики, се обяснява със собствените и стратегически интереси. От една страна, радикалната промяна в съществуващия силов баланс в региона би могла да до доведе до намеса на външни играчи и нова спирала на съперничеството между чуждите държави за влияние в тази част на света. От друга страна, всякакви огнища на нестабилност или социални конфликти близо до турските граници биха били непосредствени предизвикателства за Анкара.

Така в началото на 90-те години регионалната политика на Турция се базира на предположението, че ако новите независими републики в Кавказ и Централна Азия успеят да се противопоставят ефективно на външната намеса и политическия натиск на по-влиятелните регионални и глобални играчи, техните исторически, икономически и културни връзки с Турция, както и нуждата от стратегически партньор, в рамките на новата система за сигурност, постепенно ще ги тласнат към тесен съюз с Анкара. Именно през този период придобиват широко разпространение идеите на пантюркизма, проявяващи се в най-разнообразни форми: от радикални призиви за създаването на единна държава „Велик Туран” на територията на всички тюркски републики в Централна Азия и Кавказ, до по-умерените проекти за създаване на „Тюркска общност на нациите” или „Асоциация на независимите тюркски държави” под председателството на Турция. Идеите за обединение на всички тюркски народи в рамките на една държава обаче, не излизат отвъд реториката на отделни маргинални политици (като Алпаслан Тюркеш) и не намират реализация в турската външнополитическа практика.

Най-ярките прояви на пантюркизма са няколкото „тюркски срещи на високо равнище”, проведени през първата половина на 90-те години по инициатива на президентите Тургут Йозал и Сюлейман Демирел, който заявява, че Турция и тюркските републики „споделят обща кръв, религия и език”[3]. Но още по време на втората среща става ясно, че младите независими републики, наскоро освободили се от опеката на Москва, се отнасят твърде предпазливо към всички политически образувания, предвиждащи предаване на част от националния суверенитет в полза на някакъв единен център. Вместо да заложат на общата тюркска идентичност, Азербайджан и другите тюркски държави от Централна Азия решават да развиват собствени национални идентичности. Грузия и Армения пък са засегнати от пантюркистката концепция само косвено, доколкото на грузинска територия (както и в руския Северен Кавказ) има тюркски и мюсюлмански малцинства.

Официална Анкара се стреми да избягва откритите изявления, подчертаващи религиозната близост с новите републики. Първо, защото обратното би противоречало на принципа на лаицизма, провъзгласен от Ататюрк, и второ - би ограничило значително кръга на възможните партньори, изключвайки от него православните Армения и Грузия. Освен това, подобни открити прояви на пантюркизъм и/или панислямизъм биха могли да влошат отношенията с Русия. Именно затова най-чувствителните сфери на религията и културата са отдадени под разпореждането на недържавни играчи (различни дружества, общности, благотворителни фондации), докато официална Анкара набляга на икономическото, политическо и военно сътрудничество с кавказките републики.

Икономическо влияние

В началото на 90-те, при президентството на Тургут Йозал, в Турция с бързи темпове започва развитието на либерална пазарна икономика и преход към експортно ориентиран стопански модел. В този контекст, постсъветското пространство се разглежда като приоритетно направление за частни и държавни инвестиции, установяване на делови контакти и развитие на търговията. Турските предприятия, които тогава все още не са достигнали конкурентоспособно ниво за европейските пазари, имат значително предимство пред местните национални производители в Централна Азия и Кавказ. Затова само за няколко години търговския обмен на Турция с Азербайджан нараства 8 пъти, а Анкара става основен търговски партньор на Грузия, измествайки Русия[4]. В този период Турция се стреми да увеличи присъствието си в региона, постоянно увеличавайки обема на инвестициите, поемайки финансови ангажименти в дългосрочни проекти и внедрявайки програми за държавна помощ.

Характерна особеност на икономическата политика на Анкара в региона е тясното сътрудничество между държавата и частния сектор. Така например, при посещенията на турски държавни ръководители зад граница, те са придружавани от бизнесмени - предимно собственици на големи текстилни, строителни и хранително-вкусови компании, търсещи партньори в региона. За облекчаване на дейностите от подобен характер и координация на усилията по икономическото усвояване на региона и контрол върху потока от инвестиции и държавни средства към тези страни, през 1992 е създадена Турската агенция за международно сътрудничество и развитие (ТІКА).

От самото начало, твърде активната политика на Анкара, основана изключително на лидерските и амбиции, без да отчита наличните ресурси за реализацията им, предизвиква сериозна критика както вътре в страната, така и зад граница. Главното обвинение на опонентите е, че държавната помощ за страните от Централна Азия и Кавказ е за сметка на недофинансирането на много сектори от националната икономика, която се пренапряга, а това води до увеличаване на бюджетния дефицит и инфлацията. Пет години след провъзгласяването на новия външнополитически курс Анкара е принудена да признае, че не може да изпълни финансовите ангажименти, поети пред страните от региона. Така, ако през 1994 турската държавна помощ за Грузия и Азербайджан е, съответно, $300 хиляди и $783 хиляди, през 1997 тези суми са коригирани до 87 хиляди и 244 хиляди долара.[5]

Що се отнася до частния сектор, дълго време сътрудничеството на турските бизнесмени с „братските” кавказки народи се развива достатъчно динамично. Но, както отбелязва турската изследователка Зейно Баран, Турция „явно се престарава, влизайки твърде често в ролята на по-голям брат” по отношение на другите страни от региона[6]. Пренебрежителното отношение към местните предприемачи, желанието за бързи печалби на всяка цена и недобросъвестността при изпълнение на задълженията, формират негативен имидж на турския бизнес в региона, който е трудно да бъде променен в следващите години.

Друг момент, който кара съседните страни да гледат с опасение на щедрите турски инвестиции в региона, е тясната връзка на определени турски бизнесмени с исляма. В противовес на съществуващия още от 70-те години Съюз на турските промишленици и бизнесмени (TUSIAD), през 90-те години е създаден Съюзът на независимите предприемачи (MUSIAD). Ако първият представлява интересите на едрия бизнес и е ориентирана към либералната икономика от западен тип, вторият се оформя като нейна алтернатива, създадена от укрепналия турски ислямски бизнес[7].

Всички тези фактори водят до това, че още в края на 90-те години турският капитал започва да губи доминиращите се позиции на пазарите в Кавказ и Централна Азия и е принуден да се конкурира на общо основание с руския, западен и ирански бизнес. Постепенно, с укрепването на позициите в региона на западния бизнес и на западните държави, Турция съсредоточава вниманието си върху развитието на тясно сътрудничество в областта на културата и образованието.

Културно-образователната експанзия

Новата политическа ситуация, създала се в Европа в началото на 90-те години, е уникална за Турция. По стечение на обстоятелствата почти всички нови независими републики, появяващи се в Кавказ и на Балканите след разпада на СССР и Югославия, в различно време са влизали в състава на Османската империя, което означава че имат общо историческо минало и културно наследство с Турция. Този факт играе важна роля при формирането на регионалната политика на Анкара в края на ХХ век. Тогавашният министър на външните работи Исмаил Джем открито заявява, че „ролята на общата история и паралелните културни характеристики се подчертава всячески и се използва на практика във всички сфери на външната политика[8].

Докато политическата и икономическа активност на Турция в региона трябва да улесняват установяването на тясно сътрудничество с правителствата и бизнес-кръговете на новите независими държави, създаването на единно културно пространство цели постигането на „дружески” или дори „братски” отношения между обществата като цяло, а също между отделните граждани на тези страни. Впрочем, формирането на такова пространство се оказва дълъг и сложен процес, на първо място заради обилието от разнообразни недържавни играчи, участващи активно в разпространението на турската култура и трудно поддаващи се на контрол от държавата. Ярък пример са огромният брой частни образователни учреждения, масово създавани със средства на турски религиозни общности и фондации, които до голяма степен способстват за ислямизацията на учебния процес.

Така, 73 училища са открити в Централна Азия и Кавказ (между 1991 и 1999) само от последователите на Фейтулах Гюлен – известен проповедник на ислямисткото движение в Турция и основател на една от най-разклонените мрежи от учебни заведения с различно ниво на акредитация[9]. Тази форма на разпространение на политическия ислям е ориентирана главно към Азербайджан и севернокавказките републики на Русия (напр. Дагестан), но се разпространява и в другите постсъветски републики, на чиято територия живеят тюркски народи, изповядващи исляма (Молдова, Грузия, Украйна). Създават се учебни заведения за възпитаване на младежите в протурски и проислямски дух. В повечето случаи те се издържат с парите на частни фирми и обществени организации, чиито ръководители влизат в т. нар. „група Гюлен”. Като цяло, в края на 90-те години тази група контролира 88 фондации, 20 сдружения, 128 частни училища, 218 фирми, 129 учебни курсове, интернати, както и 17 печатни издания (включително на английски), вестник „Заман” с тираж 250 хиляди, собствена телевизионна станция (най-известният й канал е „Саман йолу” - „Млечен път”), две радиостанции, финансова организация отпускаща безлихвени кредити, застрахователна компания и т. н. В същото време, турската държавна теле- и радио компания ТРТ има възможност да транслира своите предавания само на канала на спътниковата телевизия „Avrasya” („Евразия”), при това само на турски, което значително стеснява аудиторията и.

Главна цел на тази разгърната училищна мрежа в чужбина е да подготви в страните от региона кадри за държавната администрация, които да са лоялни към Турция, както и да се формира прослойка от властващия елит, с която може лесно да се развива сътрудничество след превръщането на Турция в ислямска държава.

Разбира се,  на официално ниво, Анкара осъжда подобна дейност, особено нейната „ислямска” съставка. Не може да се отрече обаче, че активната „мисионерски” работа, водена от последователите на Гюлен в новите независими републики през последното десетилетие на ХХ и първото от XXI век, способства значително за разпространението на турското влияние в региона на Кавказ и Централна Азия. Разбира се, медалът има и обратна страна. Невъзможността да се прокара ясна разграничителна линия между културно-образователните инициативи на турското правителство и дейността на недържавните играчи, както и позицията на „ненамеса” и „дружески неутралитет”, която често заема официална Анкара по отношение на подобни благотворителни/религиозни фондации, нерядко пораждат подозрение и възмущение в страните от региона, които всячески се стремят да укрепят своя суверенитет.

В резултат, вместо постепенно укрепване на историческите връзки с културно и ментално близките кавказки народи, Турция опитва да разпространи влиянието си чрез доста агресивна политика на културна експанзия (откриване на турски училища; разпространение на турските медии в целия регион), което води до нарастване на напрежението в двустранните отношения. Осъзнаването на неефективността на подобни методи, а също растящата съпротива от страна на правителствата на съседните страни, карат Анкара да търси други пътища за укрепване на позициите си в региона.

В началото на ХХІ век благотворна почва за развитие на регионалното сътрудничество стават проектите за създаване на нови енергийни коридори с активно турско участие

Развитие на енергийните и транспортни коридори

Икономическият прагматизъм винаги е бил в основата на турската външна политика, в това число и по отношение на Кавказ. Но едва през първото десетилетие на ХХІ век за това започва да се говори открито, без да се прикрива с идеологически лозунги. Според мнозина изследователи именно прагматизмът е главната черта на Партията на справедливостта и развитието (ПСР), управляваща Турция от 2002 насам. Отчитайки дългия и нееднозначен път на нейния лидер и сегашен премиер Реджеп Тайип Ердоган, би следвало да се очаква, че след поредната изборна победа на тази умерено ислямистка партия в страната ще се случат значителни промени, водещи до активизация на „мюсюлманския” вектор във външната политика за сметка на други традиционни партньори. Но отношенията с Русия - един от най-големите търговски партньори и регионална суперсила, остават сред приоритетите в регионалната политика на Турция, включително и в областта на енергетиката.

В същото време приоритетна задача за Турция е диверсификацията на източниците за доставка на енергоносители, и в частност – намаляването на зависимостта от Русия, осигуряваща основната част от турския газов внос. Оформянето на Кавказкия регион като един от потенциално най-големите доставчици на енергоресурси в света, наред с ръста в пазарното търсене на природен газ вътре в страната, значително усилват желанието на Турция да играе все по-важна роля в региона[10].

Политическите и стратегически сметки също имат важно значение при провеждането на собствена енергийна политика от Турция: Анкара разглежда въпросите, свързани с добива и доставката на каспийския нефт и газ като неизменна част от регионалното съперничество с Русия и Иран в борбата за политическо и икономическо влияние в Кавказ. Освен това съществува твърдо убеждение, че ако Турция действително успее да стане централно звено в енергийния коридор Изток-Запад, по който каспийските ресурси трябва да стигнат до западните пазари, стратегическата и значимост за ЕС и САЩ рязко ще нарасне.

За реализация на тези задачи Турция се стреми да установи тесни политически и дипломатически връзки с богатите на енергоресурси страни от Каспийския регион и особено с Азербайджан. През 1994, Турската нефтена компания (ТНК) влиза в състава на консорциума, създаден заедно с правителството на Азербайджан за разработване на най-богатото нефтено поле на страната – Азери-Чираг-Гюнешли. Държавната ТНК получава 6,75% от капитала на консорциума[11]. Освен това Турция участва активно в разработването на проекти за тръбопроводи, транзитиращи каспийските суровини, през Кавказ и Турция, до Европа.

Макар че картината на съществуващите и планирани нефто- и газопроводи е доста сложна, общата цел на Турция във всички тези инициативи е ясна. На първо място, това е необходимостта да се създаде единна енергийна система, която би свързала Турция със страните от Кавказ и каспийския регион, а след това Анкара да заеме централно място в тази система, така че без турско съгласие да е невъзможно функционирането на тези проекти. В крайна сметка, това трябва да укрепи статута на Турция като влиятелен регионален играч.

Днес Анкара за първи път плътно се доближава до постигането на тази цел. Вече функционират нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан и газопроводът Баку-Тбилиси-Ерзурум, както и тръбопроводът „Син поток”, по който Турция получава газ от Русия, през Черно море. В стадий разработка е проектът за включване на казахстанския газ в Баку-Джейхан, увеличаването на капацитета на „Син поток”, чрез т.нар. „Син поток”-2, планират се и възможните маршрути за доставка на туркменски, ирански и иракски газ за Европа, през територията на Турция.

От друга страна, Турция развива активно и транспортните мрежи в региона. Още през юли 1993 в Анкара се провежда заседание на двустранната турско-грузинска транспортна комисия, на което е взето принципно решение за необходимостта от създаването на жп връзка между Карс и Тбилиси. Тя е разширена до Баку, през 2004, когато в преговорите се включва и Азербайджан. През май 2005 президентите на Турция, Грузия и Азербайджан тържествено подписват тристранна декларация за намерения, касаеща изграждането, до 2010, на „железен път на коприната в Кавказ”, а именно – жп линията Карс-Тбилиси-Баку (по-късно срокът е удължен до 2013)[12].

Междувременно е организирана редовна фериботна връзка Самсун (Турция)-Поти (Грузия), позволила да се увеличи рязко пътникопотока между двете страни. По отношение на въздушните превози, Турските авиолинии (THY) стават първата международна компания, започнала редовни преки полети до всички столици от региона, благодарение на което Истанбул става „хъб” за полетите между Кавказ и Европа. След откриването на обновеното летище в Батуми, THY получават правото да го използват като национален транзитен пункт и така турските пътници могат да летят до различни градове в собствената си страна през Батуми, без да се нуждаят от задгранични паспорти[13].

Впрочем, наред с положителните ефекти от активното развитие на енергийните и транспортни мрежи, процесът може да има и негативни последици – всички инициативи, променящи съществуващия регионален баланс на силите в полза на една или друга държава, автоматично пораждат недоволство у другите играчи и способстват за нарастване на напрежението в региона.

Разпространеното убеждение, че който „контролира главните транспортни мрежи и осигурява голяма част от транзита на нефт, ще получи значително влияние не само в Кавказ и Централна Азия, но и в глобален политически мащаб”, създава допълнителни източници на нестабилност. В тази връзка, борбата за влияние сред държавите от региона, имаща политически, идеологически и религиозни измерения, която допълнително се усилва от конкуренцията в областта на енергоресурсите, значително повишава риска от възникването на въоръжени конфликти[14].

В този контекст за Турция особено значение придобива положението в Грузия, Нагорни Карабах и Чечения, тъй като тези конфликтни точки заплашват не само общата стабилност на Кавказкия регион, но и сигурността на енергийните системи, минаващи през турска територия. Освен това, следва да отчитаме кюрдския фактор. В миналото, кюрдската терористична организация ПКК неведнъж е декларирала, че може да осъществи саботажи срещу тръбопроводите в Източна Турция, по които тече каспийски нефт и газ. От една страна, това е начин за нанасяне икономически ущърб на страната, но по-важна за кюрдските сепаратисти е възможността да подкопаят стратегическата значимост на Турция като транзитна държава и да създадат допълнителни трудности за развитие на сътрудничеството и с държавите от региона. Подобни заявления на няколко пъти принуждават турските власти да усилват мерките за сигурност в своя участък от тръбопровода Баку-Джейхан, за да убедят европейските потребители в надеждността на съоръжението[15].

Именно съображенията за сигурност обясняват и избора на маршрутите за транзит на енергоносители, които не са най-евтините, но са по-надеждни. Същото се отнася и за направленията на товаро- и пътникопотока. Именно това е причината за изключването на Армения от повечето регионални проекти. Например, макар че най-краткият път на нефтопровода от Азербайджан до Средиземно море минава през Армения, нерешеният Нагорно-Карабахски конфликт (както и непредсказуемостта на управляващите в Иран), в крайна сметка, принуждава участниците на проекта да предпочетат транзитния маршрут през Грузия.

Трябва да се отбележи, че през 90-те години има опити да се използва строителството на регионален нефтопровод с цел да се ускори решаването на Нагорно-карабахския конфликт. Така например, през 1995 американската компания UNOCAL, следвайки препоръките на Съвета за национална сигурност на САЩ, обещава да построи „тръбопровод на мира”, минаващ през Нагорни Карабах и Армения и завършващ в Турция. Но ръководствата на тези държави, както и водещите световни нефтени компании, са категорично против азербайджанският нефтен експорт да бъде поставен в зависимост от решението на този политически конфликт. В резултат, са предпочетени два алтернативни маршрута – на север, през Русия, до пристанището Новорросийск, и на запад, през Грузия.  Днес особено актуален е въпросът за транзита на азербайджанския газ по т. нар. Южен коридор, който също минава през Турция.

Като цяло, трябва да отчетем, че турското участие в енергийните и транспортни инициативи, развиващи се в Каспийско-Кавказкия регион през първото десетилетие на ХХІ век, е успешно. На първо място, заради постигнатата диверсификация на доставчиците на енергоресурси, намаляваща енергийната (и, донякъде, политическата) зависимост на Турция от Русия и Иран. На второ място, разширяването на мрежата от газо- и нефтопроводи, която вече включва най-влиятелните държави в региона и така усилва взаимната им зависимост, ще способства за развитие на партньорски икономически отношения, в които Турция играе водеща роля на страна-транзитьор. Възможностите на Анкара на енергийния терен се ограничават обаче от липсата на собствени ресурси, от силната конкуренция на други държави, от политическата нестабилност в региона и от нерешените проблеми в турско-арменските отношения.

Военно-политическо сътрудничество

Сигурността винаги е била сред главните приоритети за страните от Кавказ. Голямото количество „замразени конфликти” и латентни противоречия, както и смесеното разселване на родствени етнически групи на територията на съседни държави усложняват реализацията на икономически изгодни проекти и правят военно-политическото сътрудничество важна съставка в регионалната политика.

През целия период след разпада на СССР главен принцип в регионалната политика на Турция е акцентът върху многостранните инициативи, за сметка на двустранните отношения. Паралелно, Анкара всячески се стреми да се противопостави на намесата в регионалните конфликти на страни, които не са от региона. Това важи дори и за стратегическите партньори на Анкара. Така, усилията за укрепване сигурността в региона остават съсредоточени в рамките на широкомащабното регионално сътрудничество, често под егидата на международни организации или трансатлантически институции.

Подобни многостранни инициативи позволяват на Турция, от една страна, да бъде проводник на идеите на НАТО и САЩ в региона, а от друга – да възпира непосредствената намеса на външни сили, способна да дестабилизира региона.

Тази тенденция към „затваряне” на региона за външните играчи се проявява особено ярко по време руско-грузинската война през август 2008. Тогава между Вашингтон и Анкара възниква дипломатически скандал, след като Турция отказва да пропусне в Черно море американските кораби, превозващи хуманитарна помощ за Грузия. Официално, тази позиция е мотивирана с необходимостта да се спазва режима за преминаване през Проливите, установен с Конвенцията от Монтрьо през 1936. Но повечето експерти са склонни да виждат в нея нежеланието на Анкара да допусне в Черно море чуждестранни военноморски сили. Макар че след няколко дни проблемът е решен, като необходимото разрешение е предоставено, това поведение показва, че Анкара възприема Черно море като зона на изключително руско-турско влияние.

Като цяло кризата от август 2008 показва ограничеността и слабостта на турската политика в Кавказ. Става ясно, че съществуват обективни фактори, затрудняващи изработването на пълноценна и последователна външнополитическа линия на Анкара. В турското общество и в турския парламент са представени традиционно формирали се общности на турски граждани с грузински и севернокавказки произход (абхазци, аджари, осетинци, месхетинци), които по време на войната от 2008 активно лобират за интересите на съответните етнически групи в региона. Затова, макар че Анкара официално продължава да подкрепя териториалната цялост на Грузия, турските лидери са принудени много внимателно да подбират формулировките и да призоват към мирно регулиране на конфликта, отчитайки позициите на многочислената севернокавказка диаспора в Турция.

На второ място, Анкара се оказва пред трудния избор между подкрепата на стратегически важния съюзник Грузия и икономически изгодния и политически влиятелен партньор Русия. На трето място, в по-широк смисъл, изборът в полза на Русия или на Грузия се възприема като избор между дългосрочния военнополитически съюзник САЩ и бившия съперник (и сегашен икономически партньор) Русия. Макар че Турция си остава член на НАТО, Москва и Анкара споделят тезата за необходимостта от съблюдаване на Конвенцията от Монтрьо, мотивирайки я с желанието да не допуснат превръщането на Черно море в „частно владение на НАТО”[16]. Постигнато е и принципно съгласие за по въпроса за борбата с чеченските и кюрдските терористични организации. Но в случаите с Нагорни Карабах, Абхазия и Южна Осетия няма вариант, който да удоволетвори и Москва, и Анкара.

Освен това, Русия и Турция поотделно продължават усилията си за установяване на регионална хегемония. Анкара не може да постигне това еднолично, защото не й достигат материални ресурси и политическо влияние. Затова за нея подкрепата на САЩ запазва своето значение, когато става дума за поддържането на отношенията с тюркските републики в Централна Азия и Кавказ и за реализацията на нови енергийни проекти в региона.

На този фон става ясно, защо позицията на Анкара, през първия етап от руско-грузинската война,  е толкова нееднозначна и неопределена. Нежелаейки да усложнява отношенията си с нито един от своите партньори, Турция провежда политика на неутралитет и равна отдалеченост от страните в конфликта. Впоследствие, тя лансира инициативата за създаване на Кавказка платформа за стабилност и сътрудничество, в която трябва да влязат трите южнокавказки републики, Русия и Турция. Чрез подобни инициативи Анкара успява до известна степен да подобри имиджа си в Кавказ и да напомни на другите сили, че никакви миротворчески и интеграционни процеси в региона не са възможни без нейно участие. В крайна сметка обаче, турската инициатива за Кавказка платформа не получава по-нататъшно развитие. Тя се оказва по-скоро въпрос на тактика и престиж, отколкото ориентирана към реален резултат политика.

В заключение, следва да отбележим, че политиката на Анкара в Кавказ през последните две десетилетия има нееднозначни резултати. Турция постига значителни успехи в разширяването на присъствието си в тюркските републики в Кавказ и Централна Азия (особено в Азербайджан), на първо място в икономическата и културна област. Но очакванията, че Анкара ще стане влиятелен политически играч не се оправдават поради противопоставянето на други регионални държави и сериозните грешки в турската външна политика.

Първоначалната турска еуфория, породена от сравнително широките възможности, открили ли се след краха на СССР, бързо отстъпва място на осъзнаването на сложните реалности на геополитическата обстановка в Кавказ и собствените турски вътрешни ограничители. В крайна сметка, въпреки ранната пантюркистка реторика на Анкара, днес нейните отношения с държавите от Кавказкия регион се определят главно от икономическите задачи и, в частност, от създаването и разширяването на пазари за турските стоки и услуги. Актуален си остава и въпросът за обезпечаване на нови маршрути за каспийските енергийни ресурси, така че те да минават през турска територия. Следователно, търговията и икономиката са областите, в които Турция най-успешно реализира своите амбиции, докато участието в нови алтернативни енергийни проекти е най-перспективното направление за развитие на регионалното сътрудничество в бъдеще.

Голям потенциал има и новата „активна дипломация” и „политиката на нулеви проблеми със съседите”, която напоследък провежда управляващата ПСР по инициатива на външния министър и неизменен премиерски съветник Ахмед Давутоглу. Политиката на пантюркизма и неоосманизма вече доказа своята несъстоятелност и затова е необходимо Турция да избягва подобни аргументи във външнополитическата си реторика.

Стратегическият избор, който Анкара рано или късно трябва да направи, вероятно ще е в полза на трансатлантическите институции и за продължаване на военнополитическото сътрудничество със САЩ, защото без тяхната подкрепа превръщането на Турция в регионален лидер би било твърде сложно, или направо казано – малко вероятно. Освен това, останала лице в лице с вечния си съперник Русия, за Турция ще бъде трудно да противостои на нарастващата сила и политическо влияние на Москва в региона. Затова, успешно развивайки партньорските отношения с Москва в икономическата, търговска и туристическа сфера, Турция не едва ли ще се откаже от дългосрочния стратегически съюз със САЩ. По отношение на регионалната сигурност Анкара ще се съсредоточи върху решаването на старите „замразени” противоречия и съвременни конфликти, създавайки работни групи в рамките на вече съществуващите международни и регионални организации, като ООН, ОССЕ или ОЧИС.

 

Бележки:

1.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.269.

2.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies // UNISCI Discussion Papers. – 2010. – № 23; p. 177-192, here p.178

3.  Hale W. Turkey and Regional Politics after the Cold War: Central Asia and the Middle East // Turkish Foreign Policy, 1774 – 2000. – London: Frank Cass Publishers, 2000. – P. 287-302. Here p.291.

4.  Jones S. Turkish Strategic Interests in the Transcaucasus // Crossroads and Conflict: Security and Foreign Policy in the Caucasus and Central Asia. Ed. by Bertsch G. et al. – London: Routledge, 2000. – P. 55-66.

5.  Aydin M. Between Euphoria and Realpolitik: Turkish Policy toward Central Asia and the Caucasus // Turkey’s Foreign Policy in the 21st century: A Changing Role in World Politics. Ed. by Ismael T., Aydin M. – Burlington: Ashgate, 2003. – P. 139-160. Here p. 141-142.

6.  Baran Z. Turkey and the Caucasus // Turkish Foreign Policy in Post Cold War Era. Ed. by Bal I. – Boca Raton: Brown Walker Press, 2004. – P. 269-291, here p.271.

7.  Ульченко И. МЮСИАД и ТЮСИАД. “Мусульманский” и “светский” варианты развития экономики страны: чья возьмёт? // Азия и Африка сегодня. – 2003. – №9 – С. 50-55, здесь с. 50

8.  Cem I. Turkey in the 21st Century. Speeches and texts presented in international fora (1995-2000). – Mersin: Rustem, 2001. – 228 p. Here p.26.

9.  Hale W., op. cit., p.293.

10.  Temel I. Turkey: A New Actor in the Field of Energy Politics // Perceptions. –1996. – March-May. – P. 58-82.

11.  Sayari S. Turkish Foreign Policy in the Post-Cold War Era: The Challenges of Multi-Regionalism // Journal of International Affairs. – 2000. – Vol. 54. – № 1. – P. 169-182. Here p.174.

12.  Kanbolat H. Kafkasya’da Demir Ipek Yolu // Stratejik Analiz. – 2007. – № 83; Kars – Tiflis – Bakü Demiryolu Projesi // Bizim Ahıska – Accessed at: http://www.ahiska.org.tr/yazi.php?goster=28

13.  Aydin M. Turkey’s Caucasus Policies… p.179.

14.  Aydin M. Regional Security Issues and Conflicts in the Caucasus and the Caspian Regions // International Security Challenges in a Changing World. Ed. by Spillmann K. – Bern: Peter Lang, 1999. – P. 117-139. Here p.119-120.

15.  Sayari S. Turkey’s Caspian Interests: Economic and Security Opportunities // Energy and Ethnic Conflict in Central Asia and Caucasus. Ed. by Ebel R., Menon R. – N.Y.: Rowman and Littlefield, 2000. – P. 225-246. Here p. 241.

16. Taspinar O., Hill F. Turkey and Russia: Axis of the Excluded // Survival. – 2006. – Vol. 48. –

№1. – P. 81-92. Here p. 86-87.

* Докторант в Одеския национален университет „Иля Мечников”

 


Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн