В края на февруари 2011, държавният секретар по отбраната Робърт Гейтс, заяви по време на речта си във Военната академия в Уест Пойнт, че „всеки бъдещ военен министър, който реши да посъветва президента да изпрати голям контингент американска пехота в Азия, Близкия изток или Африка, следва много сериозно да си помисли преди това”. Всъщност, Гейтс повтори известната фраза на генерал Дъглас Макартър, изречена непосредствено след Корейската война, в която той призовава САЩ всячески да избягват сухопътните войни в Азия.
Отчитайки, че след Втората световна война, САЩ участваха в четири големи сухопътни войни в Азия – в Корея, Виетнам, Афганистан и Ирак, в които не постигнаха очакваните резултати, си струва да зададем три въпроса. На първо място, защо сухопътната война в Азия е лоша идея за Америка? На второ място, защо САЩ се оказват принудени да водят тези войни? И, на трето, коя е алтернативата, способна да гарантира американските интереси без осъществяването на мащабни военни операции по суша?
Препятствието на отвъдморските войни
Да започнем с първия въпрос, чиито отговор се корени в демографията и пространството. В момента, населението на Ирак е около 32 милиона души. Населението на Афганистан пък е под 30 милиона. На свой ред, американските въоръжени сили наброяват примерно 1,5 млн. души действащи военни (плюс 980 хиляди резервисти), от които над 550 хиляди са в армията, а около 200 хиляди са част от корпуса на морската пехота.
Отчитайки това, е важно да отбележим, че САЩ все още поддържат около 200-хиляден военен контингент, едновременно в Ирак и в Афганистан, както и, че голяма част от тях имат по-скоро поддържащи функции и не участват пряко в сражения. Между другото, така беше навремето и във Виетнам, където САЩ използваха на бойното поле максимум 550 хиляди души (в една много по-гъсто населена, отколкото са Ирак и Афганистан, държава), въпреки съществуващата тогава задължителна военна служба и наличието на огромна действаща армия. Всъщност, истината е, че този проблем съществува и по време на Втората световна война.
Когато на САЩ се налага да водят военни действия в Източното полукълбо, те се сражават на големи разстояния от собствената си територия и, съответно, това им струва много по-големи материално-технически разходи (например, налага им се да използват много повече кораби за доставката на едно и също количество товари). Материално-техническите разходи за водене на войни в отдалечени от Америка зони на света налагат качествено нови функции на въоръжените сили (или пък изискват определено количество граждански персонал, който се оказва непропорционално голям спрямо размерите на използваната военна сила).
Независимо от количеството разгърнати части, американските войски винаги се оказват изправени пред превъзхождащ ги в количествено отношение противник. Ако първоначално срещу тях действа само малка част от местното население, под формата на партизански отряди или използвайки терористична тактика, с течение на времето силите на противника се разрастват, достигайки размери, надвишаващи въоръжените сили на САЩ, както стана например във Виетнам и Корея. В същото време, противникът се ориентира към стратегия, позволяваща му да се възползва от основните слабости на американците, особено в сферата на тактическото разузнаване.
Съпротивата се организира на собствена територия, т.е. онези, които участват в нея познават до съвършенство местността и културата. Американците пък са принудени да воюват в чужда за тях среда. Затова постоянно страдат от дефицит на разузнавателни данни. Което означава, че ефективността на местните сили нараства за сметка на разузнаването, докато ефективността на американските въоръжени сили бива ограничена поради недостига на същата тази разузнавателна информация.
САЩ се опитват да компенсират този недостиг с помощта на високите технологии, космическото разузнаване и въздушните сили за унищожаване на противниковите батареи, както и със свръхсъвременните си комуникационни средства. Това също може да доведе до дефицит, но само по отношение на силите, водещи бойни действия на суша. За поддръжката на един боен хеликоптер например, са нужни поне десетина души, наземен персонал. Противникът обикновено разполага с минимум военни технологии, чиито ефект обаче се засилва многократно благодарение на доброто разузнаване, докато САЩ се стремят да компенсират недостига на разузнавателни данни, използвайки още по-сложни технологии, което обаче още повече намалява ефективността на наличния им боен потенциал. Тоест, между логистичните и технологични коефициенти САЩ „губят” позициите си. Ако добавим към това и необходимостта от обучение, отдих и възстановяване на силите, става ясно, че само малък процент от наличния човешки потенциал се оказва подръка по всяко време за водене на военни действия.
Парадоксът е, че американските сили могат да спечелят отделните сражения, но да загубят войната. За САЩ не е проблем да съкрушат с огневата си мощ противника, след като го идентифицират. Проблемът на САЩ е търсенето на врага и откриването му сред мирното население. Ето защо САЩ обикновено се представят добре в началната фаза на сраженията, когато задачата е да бъди унищожена редовната армия на противника. Но след като това вече е факт, съпротивата може да се ориентира към методи, които американското разузнаване трудно ще може да преодолее. Тоест, противникът може да контролира темпа на операциите, ограничавайки действията си, когато се окаже в неизгодно положение и подновявайки ги, когато сметне за най-удобно.
Капитулацията на Германия и Япония във Втората световна война често се използва като пример за поражение, нанесено на противника от въоръжените сили на САЩ, и последвалото му „омиротворяване”. Само че германците не бяха победени, най-вече, от американските сухопътни сили. Вермахтът беше смачкан от Съветския съюз, първо на собствената му, а след това и на немска територия, като руснаците прекъснаха веригата на тиловите доставки. Освен това, във войната участваха и Великобритания, както и още много други държави. Тоест, не може да се твърди, че германците са капитулирали само пред американците. Силите, разгърнати от САЩ (особено наземните), бяха очевидно недостатъчни за победата над Германия. Германците не виждаха възможност да продължат да се съпротивляват на руснаците и разчитаха, че капитулацията пред американците и британците е начин да се измъкнат от тях. Що се отнася до Япония, там не ставаше дума за сухопътна, а за морска и въздушна война, с използването на подводници и атомни бомби, които сложиха края на войната, принуждавайки императора да капитулира. Тоест, японската съпротива бе сломена не от сухопътния натиск (осъществен в заключителната фаза на войната от руснаците, разгромили т.нар. Квантунска японска армия), а от натиска на въздушните и морски сили, както и благодарение на компромиса, предложен от Макартър, чиято цел бе запазването и по-нататъшното използване на императорската институция. Подозирам, че ако японският император беше свален, окупацията на Япония би ни струвала много по-скъпо. Така или иначе, примерите на Германия и Япония не доказват, че именно американските сили за принудили сухопътната армия на противника да капитулира, смазвайки съпротивата му.
Проблемът на САЩ в Източното полукълбо е, че размерът на силите, необходими за окупацията на една страна, винаги се оказва много по-малък от размера на силите, необходими за последващото и „омиротворяване”. Последните винаги се оказват по-малки от необходимото, тъй като силите, които САЩ биха могли да разгърнат демографски, без да прибягват до тотална мобилизация, просто са твърде малко за да се справят успешно с подобна задача, още повече че истинските и мащаби обикновено не са ясни предварително.
Глобалните интереси на САЩ
По-сериозният проблем е свързан с глобалните интереси на САЩ. Докато, по време на студената война, в центъра на американското внимание беше Съветският съюз, днес няма сила, която да може да доминира в Евразия, следователно, липсва каквато и да било заплаха срещу Съединените щати. По време на войните в Ирак и Афганистан, САЩ трябваше да запазват известен стратегически резерв за други непредвидени цели. Което допълнително ограничава количеството налични сили за водене на военни действия.
Някои смятат, че САЩ не демонстрират достатъчно „твърдост” във воденето на войните и смятат, че те щяха да действат по-успешно, ако не бяха политическите ограничения налагани им „отвътре”. Навремето, германските войски не са действали меко, но това не им е помогнало да се справят с партизаните в Югославия или Съветския съюз, въпреки жестоката тактика, към която са се придържали. Партизаните са разполагали с тройно предимство в тази война, което не е могло да се компенсира с проявите на жестокост.
Отчитайки всичко това, възниква въпросът, защо след края на Втората световна война САЩ на четири пъти се ангажират с войни в Евразия. Очевидно, по политически причини. В Корея и Виетнам те демонстрираха на съюзниците си, че Америка ще противодейства с всички възможни средства на Съветския съюз. В Афганистан те се появиха „за да изкоренят Ал Кайда”. В Ирак, тези причини са по-мрачни, по-сложни и по-малко убедителни, но Съединените щати, въпреки това, влязоха в тази страна, поне според мен, за да убедят ислямския свят, че не възнамеряват да се спират пред нищо.
САЩ се опитаха да формират хода на събитията в Източното полукълбо с директното прилагане на сухопътна военна мощ. В Корея и Виетнам те се стремяха да демонстрират решимостта си по отношение на съветския и китайския режими. Влизайки в Афганистан и Ирак пък, се опитаха да формират политиката в мюсюлманския свят. Целта беше ясна, но количеството сухопътни войски не бе достатъчно. В Корея това доведе до задънена улица, а във Виетнам – до поражение. Сега чакаме окончателните резултати от намесата в Ирак и Афганистан, но имайки предвид споменатото в началото изявление на Робърт Гейтс, ситуацията не изглежда особено обнадеждаваща за САЩ.
Във всеки от тези случаи, военните трябваше да осъществят нееднозначна мисия. Защото конкретната цел – победата над врага – всъщност беше непостижима. В същото време, във всички тези войни присъстваха определени (и нерядко противоречиви) политически интереси. В резултат се оказа, че веднъж започнали войната, американците вече не могат просто така да излязат от нея. Ето как Корея се превърна във „война с разширено присъствие”, във Виетнам нещата приключиха с унизително поражение, а в Ирак и Афганистан ситуацията е толкова объркана, че никой здравомислещ човек не може да си представи, че там всичко ще приключи с постигането на предварително поставените цели – „освобождението и демократизирането” на въпросните страни.
Стратегическите проблеми
Американската стратегия има два сериозни проблема. Първата е използването на съответните военни сили за осъществяването на чисто политическа мисия. Като нещата не опират до числеността на въпросните сили. Използването на военна сила изисква яснота за поставените цели, в противен случай е невъзможно формулирането на последователна стратегия. Освен това, то изисква осъществяването на настъпателни мисии. Отбранителните мисии (като тези във Виетнам и Корея) по дефиниция нямат ясна крайна цел или пък ясни критерии за постигането на победа. Отчитайки ограничеността на наземните сили, отбранителните мисии позволяват да се определи нивото на усилията на противника, за да се уточни размерът на необходимите за отразяването им сили и, ако няма достатъчно потенциал за реализация на мисията, се разгръщат само ограничени сили.
Освен това, има мисии с ясни първоначални цели, но без всякакво разбиране за реализацията на последващите задачи. Ирак пострада именно от зле планираните настъпателни усилия, които не бяха съобразени с последвалия отговор на противника. Разгромявайки редовната иракска армия, САЩ не бяха готови за ответната реакция на иракчаните, приела формата на тотална партизанска война. Същото се случи и в Афганистан. Но, действията насочени против бунтовниците, са вече окупационна (т.е. качествено различна) война. Тя изисква специални умения най-вече за работа с местното население (а не толкова за физическото унищожаване на бунтовниците), така че да лиши противника от подкрепата му и го откаже от по-нататъшната съпротива. За целта обаче са необходими огромни ресурси, включително и голямо количество войски. Когато си принуден да ограничаваш разходите в борбата с бунтовниците (колкото и слаби да изглеждат последните), провалът е гарантиран. Откакто Съединените щати, по необходимост, започнаха да използват ограничени сили, антибунтовническите операции се превърнаха в най-опасния вид война за Вашингтон. Идеята винаги е била, че хората ще предпочетат американската окупация пред заплахите, идващи от собствените им съотечественици, както и, че САЩ ще могат да защитят онези, които действително предпочитат първото. Но колкото и добре да звучи подобна идея, американските сили вечно се оказват недостатъчни за реализацията и.
Друг модел за решаване на проблема с формирането на политическата реалност представлява иранско-иракската война от 80-те години на миналия век. В тази война, САЩ решиха да използват взаимното недоверие, съществуващо между двете държави, за да отстранят заплахите, които и двете създаваха. А когато, след края на войната, укрепналите иракчани нахлуха в Кувейт, САЩ предприеха масирана акция с ясно дефинирани крайни цели, освобождавайки Кувейт и изтегляйки след това войските си. Това бе класически пример за успешна наземна война в Азия, целяща разгрома на известна и ограничена вражеска армия, без каквито и да било последващи опити за трайна окупация на противникова територия.
Проблемът с всичките четири войни е, че те не бяха войни, в общоприетия смисъл на думата, и военните не бяха използвани, единствено като военни. Защото целта на военните е да разгромят въоръжените сили на противника. И макар че окупацията на противниковата територия, населена от враждебно население, се осъществява именно от армията, военните не са особено добри в това. Проблемът за САЩ е, че армията се нуждае от продължително време за окупирането и успокояването на една страна, а американските военни не разполагат с достатъчно сухопътни сили за завземането на определена територия, които, в същото време, да бъдат под ръка и за борба с други заплахи.
Но когато мисията е неясна, такъв ще се окаже и крайният резултат от нея. Кога тя ще приключи? Освен това, задължително се появяват и политически проблеми на международно равнище – започвайки една война, разчитате на съюзници, както вътре, така и извън конкретната страна, които ще се сражават и ще търпят загуби заедно с вас. И, ако внезапно решите да си тръгнете, рискувате да ги оставите незащитени, в резултат от което следващият път потенциалните ви съюзници ще бъдат много по-предпазливи, дали да ви последват в новата война. Тоест, политическите „разходи” постепенно ще нарастват, в резултат от което решението за излизане от войната ще бъде отложено. Така положението на САЩ ще стане най-лошото в света. Нещата няма да приключат от само себе си, но американското положение ще се окаже несъстоятелно, както навремето във Виетнам. Което отново, рязко ще увеличи политическите разходи.
Войните трябва да се водят с цели, които да са постижими с наличните сили. Доналд Ръмсфелд беше казал: „Воювате с такава армия, каквато имате и това обикновено не е армията, която бихте искали да имате”. Според мен, това е фундаментално неразбиране на войната. Когато сте наясно с основите на американския военен потенциал и пределите му в Евразия, представите на Гейтс за войната в Източното полукълбо звучат доста по-реалистично, отколкото тези на Ръмсфелд.
Дипломатическата алтернатива
В случая, дипломацията следва да се разглежда като алтернатива, но не като алтернатива на войната, а по-скоро като още един инструмент за управление, наред с войната. Дипломацията може да намери общ език между народите. Освен това, тя може да се използва за да се идентифицира степента на враждебност на една или друга нация и за „изолацията” на Съединените щати, т.е. за да се отвлече вниманието на другите народи от тях. Именно това се случи по време на ирано-иракската война. То не беше никак привлекателно, но и не беше алтернатива.
За САЩ, дипломацията означава запазване на силовия баланс и неговото използване и отказ от пряко въвличане в конфликти, за да могат да продължат да управляват ефективно международната система. Силата е последното средство и, когато се прибягва към нея, тя трябва да е разрушителна. Аргументите, които използвах дотук и, които, както ми се струва, се опитва да лансира Робърт Гейтс, опират до това, че в отдалечени от собствената им територия райони на света САЩ не могат да използват такава разрушителна сила във войните, в които всичко зависи от наземната мощ. Именно това е най-слабият елемент на международната американска мощ, към който обаче САЩ прибягват прекалено често след Втората световна война, въпреки печалните резултати от това. Използването на сухопътната мощ на САЩ, като част от комплексна военна стратегия, понякога може да се окаже ефективно в борбата с конвенционални въоръжени сили, както беше срещу Северна Корея (но не и срещу Китай), но това не е достатъчно за изискванията на продължителната военна окупация. То се опира на презумпцията, че проблемите могат да се решат успешно с помощта на сравнително малки военни контингенти и замъглява представата ни, колко много войски ще ни бъдат необходими на практика.
При това нещата не опират до политиката на един или друг президент. САЩ се сблъскват именно с този проблем, когато техните сили, намиращи се в Евразия, се изправят срещу противник (от Китайската народноосвободителна армия в Корея, до талибаните в Афганистан), който или е прекалено многоброен, или прекалено бърз и гъвкав (или и едното, и другото), за да се справят с него. Основната задача във всяка война не е толкова военната победа, а условията на мира, които ще бъдат наложени след нея. „Войните по избор”, в които критериите за успеха не са ясни и за които наличните сухопътни сили винаги се оказват недостатъчни, следва да бъдат избягвани. Така смята Робърт Гейтс. Впрочем, същото е твърдял навремето и Дъглас Макартър, а пък Дуайт Айзенхауер го реализира на практика, отказвайки да се намеси във Виетнам за да спаси Франция. Както и в Доктрината Монро, където се казва, че това не бива да се превръща в принцип на американската външна политика и то не от морални, а от чисто практически съображения.
* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
