04
Пет, Дек
10 New Articles

Геополитиката на Черния континент

брой4 2011
Typography

На територията на Африка, която е вторият по големина континент в света (39,37 млн. кв. км) са разположени 54 държави, чието население надхвърля един милиард души, като между степента им на развитие съществуват сериозни диспропорции.

Северна Африка включва осем държави: Египет, Судан, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, Мавритания и окупираната от мароканската армия бивша испанска колония Западна Сахара. В началото на 2011, населението на Северна Африка надхвърли 208 млн. души, най-вече араби и бербери. Следва да имаме предвид обаче, че заради високата раждаемост то се удвоява на всеки трийсет години.

Западна и Централна Африка включва 24 държави (Бенин, Буркина Фасо, Кабо Верде, Кот д’Ивоар, Гамбия, Гана, Гвинея, Гвинея Бисау, Либерия, Мали, Нигер, Нигерия, Сенегал, Сиера Леоне, Того, Камерун, Централноафриканска република, Чад, Република Конго, Демократична република Конго, Екваториална Гвинея, Габон и Сао Томе и Принсипи), в които живеят повече от 600 народности, говорещи на над 1500 езика и диалекта.

Източна Африка включва девет държави (Танзания, Кения, Уганда, Руанда, Бурунди, Джибути, Еритрея, Етиопия и Сомалия), разположени в Източноафриканското плато.

Накрая, Южна Африка включва 13 държави, повечето от които са разположени в басейните на реките Конго и Замбези (Ангола, Замбия, Зимбабве, Мозамбик, Ботсуана, Малави, Южноафриканската република, Свазиленд, Лесото, Сейшелските острови, Мавриций, Коморските острови и Мадагаскар).

Езиковата мозайка

На Черния континент живеят няколко хиляди народности, като всяка говори на собствен език или на някакъв диалект. Няма общоприета класификация на африканските езици, като езиковите общности или семейства формират трудна за описание мозайка.

В Северна и, частично, в Източна Африка преобладават езиците от афразийското макросемейство: арабски, берберски, сомали, амхара, тигре, тиграи, беджа, хауса и др. На юг, в Екваториална Африка, са разпространени няколко езикови семейства. Някои изследователи ги обединяват в едно голямо нигеро-кордофанско макросемейство. Това са езиците банту и близките до тях бантоидни езици, западноатлантическото езиково семейство (уолоф, темне, серер и т.н.), езиковите семейства манде (малинке, сонинке, менде и др.) гур (езиците сенуфо и море), кру и куа (на езици от тази група говорят многобройните народности йоруба, игбо и ашанти) и някои други. Пак в Екваториална Африка, както и източно от нея (по горното течение на Нил) живеят народности, чиито езици принадлежат към нилско-сахарското семейство и в чиято основа са нилотските езици (народностите динка, нуир, луо и т.н.).

На юг от екватора са разпространени почти изключително езиците банту, включително суахили – един от езиците за междуетническо общуване в Централна, Източна и Южна Африка. В зоната, ограничена от Намибийската пустиня и пустинята Калахари, както и в най-южната част на континента, са разпространени силно отличаващите се от всички останали езици на бушмените и хотентотите, обединени в т.нар. койсанско езиково семейство. Не прилича на африканските и малгашкият език, на който говорят жителите на Мадагаскар и който спада към австронезийското езиково семейство. В много африкански държави са разпространени и езици от индоевропейското езиково семейство, останали в наследство от колониалното господство на европейските държави или донесени от пришълците от Азия, включително от Индия и Пакистан. На основата на смесването на френския, английския, испанския или португалския езици с африканските, възникват разнообразни „креолски” езици, а пък от холандския се развива т.нар. африкаанс, който е един от двата официални езици в ЮАР.

В повечето африкански държави живеят десетки разноезични народности, затова често ролята на официален, разбираем за всички, играе някой европейски език, наследен от колонизаторите, владели съответната държава преди тя да стане независима.

Особености на африканската икономика и политическа система

Икономиката на повечето африкански държави се базира на добиващата промишленост и селското стопанство. Континентът е изключително богат на полезни изкопаеми: диаманти (Южна и Западна Африка), злато и уран (Южна Африка), фосфати, петрол и природен газ (Северна и Западна Африка), железни и алуминиеви руди (Западна Африка), мед, кобалт (най-вече в Южна Африка) и т.н. Страните, които разполагат с по-малко подобни ресурси, са принудени да се ориентират към селското стопанство (най-вече отглеждането на захарна тръстика, кафе, какао, ванилия и други подправки, или пък памук) или добива на ценни дървесни видове, с каквито са изключително богати тропическите гори. Важен източник на приходи за много държави от Северна и Източна Африка е туризмът.

Политическата система в повечето съвременни африкански държави има авторитарен характер (под формата на военни или „граждански” диктатури). Стремежът към автократични модели е обективно обусловен от икономическата изостаналост, ниското жизнено равнище, многообразието и разнородността на племенните култури, които са и основната причина за непрекъснатите междуетнически конфликти. Способността да се потиснат тези противоречия обикновено се свързва с авторитарното управление на един или друг племенен лидер, което обаче провокира недоволството на принадлежащите към племенните елити на другите етноси.

Геополитическите фактора за стабилност в Африка

През последните десетилетия африканските държави многократно се опитваха да обединят усилията си за борба с изостаналостта и бедността на континента. Свидетелство за стремежа им към интеграция станаха решенията за създаването на Африканската икономическа общност (АЕС, 1991) и на Африканския съюз (AU, 2002). През 2001 се появи „Новото партньорство за развитие на Африка” (NEPAD), чиято цел е да сложи край на изостаналостта на континента, да реализира „новото африканско възраждане” и да избегне маргинализацията, стимулирайки вътрешната интеграция. За да се укрепи трансафриканското сътрудничество беше лансирана идеята за въвеждане на обща валута – т.нар. „афро”. Пак в контекста на интеграционните процеси на Африканския континент и с цел решаването на глобалните проблеми на политическо равнище, беше създадена поредната трансконтинентала институция – Панафриканският парламент (РАР, 2004). Засега трудно може да се говори за ясно изразени позитивни резултати от тези усилия, но поне за момента Африканският съюз изглежда достатъчно перспективен вариант за разработването на стратегия за преодоляване изостаналостта на континента, акцентирайки върху опората на собствените сили. Създаването и функционирането на Съюза показва, че африканските държави осъзнават необходимостта да се интегрират в световната общност, като едно цяло, притежаващо собствена политическа и икономическа тежест.

Организацията за африканско единство (OAU) е създадена през май 1963, на конференцията в Адис Абеба. Преди трансформирането и (през юли 2002) в Африкански съюз, в нея членуваха 53 държави, макар че далеч не всички участваха в годишните и срещи. Като основна цел на организацията беше обявено обединяването на страните от континента за борба с колониализма и неоколониализма. След като всички африкански държави станаха независими обаче, OAU се оказа безсилна пред експлозията на междуплеменните конфликти, гражданските войни и постоянните военни преврати на континента.

Реанимацията на OAU под формата на Африканския съюз беше успешен завършек на по-ранните опити за постигане на африканско единство. През последните две десетилетия, немалко африкански лидери демонстрираха стремеж към демократично управление и развитие. Укрепването на наченките на гражданското общество в много държави от континента, революцията в информационните и комуникационни технологии, формирането на общоконтинентални корпорации и неправителствени организации – всичко това задълбочава връзките между правителствата на отделните държави, както и тези на неправителствено равнище. Междувременно, на континента се очертаха и държави, претендиращи за статута на континентални лидери. Става дума най-вече за ЮАР, която е най-развитата икономическа сила в Африка, смятаща се и за лидер в сферата на демократизацията, както и за Нигерия – най-гъстонаселената държава на континента, действаща като „локомотив” на интеграцията в тази част на света.

На свой ред, Африканският съюз се стреми към интеграция, сходна по степен с европейската (в рамките на ЕС), включително създаването на Панафрикански парламент, съд, централна банка и общ пазар, както и формиране на общи въоръжени сили за поддържане на мира и полицейски подразделения. Това е може би най-амбициозния интеграционен проект в света, след този на ЕС. Най-сериозният проблем пред реализацията му е липсата на достатъчна политическа воля и стремеж към демократизация, което би позволило да се увеличи обемът на средствата за финансиране на общоконтиненталните задължения по вече подписаните договори и протоколи, както и да се подкрепят държавните и корпоративни решения за борба с корупцията.

Нито една друга общност в т.нар. развиващ се свят не демонстрира (поне засега) толкова силен стремеж към укрепване на собствения си потенциал и демократизация, включително чрез създаването на континентален парламент и съдилища по човешките права, като Африканския съюз. Ако този проект действително се окаже жизнеспособен, Съюзът би станал втората, след ЕС, общност от подобен тип в света и би могъл значително да ускори демократичното и икономическото развитие на Африка.

Макар че в сравнение с другите региони на планетата, интеграционният процес на Африканския континент все още не е достигнал глобално равнище, през последните години темповете му забележимо се ускоряват, като малките и разпокъсани африкански държави постепенно се обединяват. Днес в Африка функционират над десет важни регионални организации и организации за икономическо сътрудничество, включително Африканския съюз, Общността за развитие на африканския юг (SADC) или Общия пазар за Източна и Южна Африка (COMESA).

Според мнозина анализатори, SADC е най-перспективната регионална организация на Африканския континент, в която днес членуват 15 държави. Целите и, в рамките на икономическата интеграция, са създаване на зона за свободна търговия, митнически съюз, общ пазар, централна банка и валутен съюз, като до 2018 се осъществи валутна интеграция на страните-членки.

Геополитическите предизвикателство и заплахи пред Африка

Съвременната фаза от геополитическото развитие на африканските държави се характеризира с ръст на глобалните предизвикателства и заплахи, с които континентът не е в състояние да се справи самостоятелно. Общопризнат факт е, че Африка влезе в ХХІ век като маргинална и най-силно дискриминирана част на световната общност.

На практика, днес континентът е изправен пред цялата палитра от икономически, политически и социални заплахи, с които се сблъсква човечеството: глад, остри социално-демографски проблеми, неуправляеми потоци от бежанци и мигранти, междудържавни и граждански войни, междуетнически сблъсъци, производство и трафик на наркотици, епидемии от смъртоносни болести, включително СПИН (най-високо ниво в света).

В геополитически смисъл, Африканският континент представлява разнородна мозайка от племена и народности, със свои култури и вярвания, които не представляват някакво единно образувание, т.е. не формират единна африканска цивилизация. Става дума по-скоро за „протоцивилизация”. Твърдението на някои геополитици за съществуването на специфична и самостоятелна африканска цивилизация, дори ако го приемем съвсем условно и с редица уговорки, поражда много сериозни съмнения.

Икономическата и технологична изостаналост на Африка и нейната предимно суровинна икономика (наследена от колониалното и минало) превръщат континента в маргинален сегмент на глобалното геополитическо пространство.

По данни на Детския фонд на ООН, на Черния континент е констатирана най-високата детска смъртност в света. Около половината от населението на Тропическа Африка преживява с по-малко от 40 цента на ден. От 20-те най-бедни страни в света, 18 са в Африка, като с всяка изминала година стават все по-бедни. На ръба на националната катастрофа са Етиопия, Ангола, Демократична република Конго, Мозамбик, Судан, Сомалия, а напоследък и Зимбабве.

Тоест, очертава се ситуация, в която Африка не е в състояние да преодолее самостоятелно негативните тенденции в собственото си развитие. Континентът си остава предимно износител на суровинни стоки на световния пазар, а вносът в африканските държави продължава да надхвърля износа.

В географски план, външната търговия на африканските страни е ориентирана към индустриално развитите държави от ЕС, което се дължи на относителната географска близост и формиралите се през колониалния период многопосочни икономически връзки. В стоковата структура на износа е изключително висок делът на петрола и природния газ, както и на продоволствието, суровините с растителен произход и металните руди. Във вноса пък преобладават готовите изделия (до 70%), транспортните средства, машините и оборудването, както и хранителните стоки.

Религиозната разпокъсаност на континента

Изостаналостта на Черния континент се допълва от неговото конфесионално и цивилизационно разделение. Така, народите, населяващи Северна и Източна Африка се смятат за част от „ислямския свят”. Етиопия, в исторически план, сама по себе си представлява специфична цивилизация, а пък в Южна Африка европейските преселници (предимно от Холандия, Португалия и Великобритания) насаждат европейската култура, разпространявайки там и християнската религия. Същото правят в Западна и Централна Африка французите и британците.

В Африка обаче, християнството търпи съществена трансформация. Както е известно, то прониква в Северна и Източна Африка още в началото на първото хилядолетие след н.е. В Етиопия и отчасти в Еритрея се формира и все още съществува едно от разклоненията му – Етиопската православна църква. След ХV-ХVІ век европейските колонизатори също се стремят да разпространят християнската религия (предимно католическата) в своите владения.

В края на ХІХ век, в повечето африкански страни, с изключение на тези в северната част на континента, възниква странна сплав между християнството и местните вярвания, която днес е известна като „афрохристиянство” и има множество разновидности. Всъщност, става дума за около седем хиляди разнообразни секти, като единственото, които ги обединява е стремежът да създадат собствено „черно” християнство, противопоставяйки го на „бялото”. На практика, всички те провъзгласяват африканците за народи, избрани от Бога, като нерядко придават негроидна външност дори на библейските пророци и на самият Христос, докато Дяволът често бива изобразяван с бял цвят на кожата. В цяла Африка т.нар. „афрохристиянство” се изповядва от над 30 млн. души (общият брой на християните е 470 млн).

Постепенно в Африка се формират две големи геополитически пространства, разделени на конфесионален принцип: Северна/Североизточна Африка, която е ориентирана към мюсюлманския свят, и Тропическа (на юг от Сахара)  и Южна Африка с възможен център в ЮАР. Това цивилизационно и геополитическо разделение е сред факторите, стимулиращи проникването и възхода на ислямския радикализъм, чиито привърженици обявиха „свещена война” срещу светските държави от Северна Африка – Алжир, Египет, Судан и т.н.

Европейският вектор на Северна Африка

Културата на арабските държави от Северна Африка и специфичният и колорит са резултат от причудливото преплитане на древноегипетската, ислямската и средиземноморската цивилизации. Официален език в тези страни е литературният арабски, на който общува образованата част от населението. Берберите, беджа, гърците, арменците, италианците, французите и другите представители на националните малцинства говорят и арабски, и многобройните му диалекти, и родните си езици.

Господстващата религия е исляма, който се изповядва от над 90% от населението. Останалите са християни и представители на други конфесии. Предписанията на Корана определят начина на живот, нравите и обичаите на мнозинството жители на Северна Африка и нерядко са в основите на нормите на гражданското право. От 80-те – 90-те години на миналия век насам, влиянието на исляма върху всички сфери на живота непрекъснато се усилва.

Икономиката на региона е основана на добива на ресурси – петрол, природен газ и фосфати, земеделието, както и на търговията и туризма. Значителна част от добиваните енергоносители и фосфати се изнасят в много държави по света, но най-вече в Европа. Разработват се и находища на желязо, каменни въглища, калай, молибден, мрамор и гранит. Памукът, цитрусовите плодове, фурмите, както и ранните зеленчуци се изнасят в различни европейски страни.

Огромна роля в икономиката на северноафриканските държави играе може би най-важната световна водна артерия – Суецкият канал, прокопан през 1869. Той свързва басейните на Атлантическия и Индийския океани, улеснявайки морския трафик между Европа, Южна и Югоизточна Азия. Почти 90 години каналът се контролира от Британската империя, заинтересована от по-краткия морски път до индийските си владения и едва през 1956 е национализиран от египетското правителство. Експлоатацията на канала носи над милиард долара годишно на управляващите в Кайро.

Северна Африка с право се смята за „туристическата Мека на света”. Историческите паметници със световно значение и благоприятните климатични условия през по-голямата част от годината, многобройните морски курорти и сравнително доброто обслужване привличат туристи от всички краища на планетата, което гарантира на северноафриканските държави (и най-вече на Египет, Мароко и Тунис) милиардни приходи.

Конфликтогенността на региона

Сред причините за сравнително високата конфликтогенност на региона са сложните междуетнически отношения на континента. Те се обуславят от разнородния етнически състав: в Африка живеят около 50 нации и народности, както и около три хиляди племена. При това държавните граници и до днес остават доста условни и често нямат нищо общо с историческите ареали на обитаване на населението. Непрекъснатите етнически войни и сблъсъци стимулират мощните миграционни потоци, включително към други континенти (най-вече към Европа). Регионалните потоци от работници-мигранти пък се насочват най-вече към Нигерия, ЮАР, Габон и Кот д’Ивоар.

Наред с етническите конфлити, африканската геополитика се допълва от остри социални и класови антагонизми.

Борбата за ресурси, власт или територия неминуемо се съпровожда от кървави сблъсъци, при това доминиращото на континента традиционно съзнание диктува ориентацията към безкомпромисни и изключително жестоки форми на сблъсък, затова в тези условия постигането на компромиси и установяването на трайно сътрудничество се оказват крайно проблематични. През втората половина на ХХ век в Африка бяха извършени около 100 военни преврата и се водиха над 50 войни, като 18 могат да се отнесат към гражданските, а 11 покриват определението за геноцид и масов политически терор. Редица конфликти продължават да тлеят, като отвреме навреме се възпламеняват наново: в Судан, Нигерия, Либерия, Демократична република Конго, Сомалия, Мозамбик, Руанда, Сиера Леоне и т.н.

Икономическата изостаналост

Мнозина анализатори виждат причината за задълбочаването на икономическата криза в Африка в недостатъците на монетаристкия модел на развитие, натрапен на повечето страни от континента от международните финансови институции. Както е известно, последните смятат, че постигането на стабилизация е възможно само чрез последователната либерализация на икономиката, съкращаване на държавния сектор и развитие на свободните пазарни отношения. В основата на монетаристката концепция за държавното регулиране е поставена тезата, че най-голямото предимство на пазарната икономика е конкуренцията и затова държавата следва да се намесва в пазарните отношения, само когато е налице антиконкурентно поведение на икономическите играчи на пазара.

В същото време, критиците на монетаризма с основание упрекват неолибералната политика, че не отделя необходимото внимание на социалните проблеми, води до нарастване на общественото напрежение и може да провокира мощни социални взривове. Днес африканските държави с пълна сила усещат разрушителната сила на монетаристкия експеримент. Затова не е чудно, че мнозина африканки политици и учени обвиняват западните държави и най-вече САЩ за икономическия крах на собствените им страни. Така, конгоанският професор по икономика Жорж Нталажа подчертава, че „западните държави действат изключително в интерес на управляващата марионетна клика, която се грижи повече за личното си облагодетелстване, отколкото за интересите на своите народи”.

По оценки на редица западноевропейски и руски експерти, за да се постигне икономическото стабилизиране на Африканския континент са необходими инвестиции от около 100 млрд. долара годишно и то за немалък период от време. Днес обаче, нито една международна организация не е в състояние (нито пък е склонна) да предостави подобни средства на африканските държави. Което на практика означава, че гополитическата нестабилност на Африка ще продължи да се усилва. Континентът се превръща в център на процесите на демодернизация и неоархаизация в съвременния свят. „Изгубеното поколение” на страдащия от продължителна стагнация „Юг” вече започва да атакува благополучната цивилизация на „Севера” с непрекъснато нарастващите имигрантски потоци на „новите варвари”.

Някои геополитици виждат в това поредно противопоставяне между „Севера” и „Юга” и своеобразен вертикален, диахронен цивилизационен сблъсък. С други дума, смятат, че съвременният свят е обречен да се сблъска не с тези култури, които в момента съществуват на планетата в достатъчно явен вид и са добре познати на всички, а със „своеобразна сянка, призрак на цивилизацията, надвиснал от бъдещето”. Подобна геополитическа прогноза звучи доста тревожно, защото най-трудна е борбата с онези заплахи, които не са достатъчно ясно идентифицирани.

Силовият вакуум

Подобно необичайно преплитане на всички най-остри съвременни проблеми донякъде е свързано и с това, че след края на студената война в Африка възникна своеобразен „силов вакуум”, тъй като не само постсъветска Русия, но и САЩ не пожелаха да инвестират сериозни средства за стабилизиране на ситуацията на континента. Междувременно, дори с помощта на ООН се оказва невъзможно да бъдат предотвратени или разрешени постоянно нарастващият брой военни конфликти в Африка. „Сините каски” на Световната организация все по-често биват въвличани в реални военни действия или стават заложници на различни въоръжени групировки. Един от проблемите е, че в Африка липсват истински държави-лидери (фактът, че страна като Либия например се опитваше да се представя за такъв лидер, говори сам за себе си), имащи сериозни регионални амбиции и разполагащи с достатъчно влияние за да окажат необходимия натиск върху участниците в конфликтите. На този фон, опити да участват в мирното разрешаване на проблемите правят някои неправителствени международни организации, например Световния съвет на църквите или Общоафриканската конференция на църквите (ААСС, основана през 1963 и представляваща над 120 млн. християни от 39 африкански държави).

Впрочем с посреднически усилия се ангажират понякога и регионалните организации, като Комитета на източноафриканските държави, обединяващ Кения, Уганда, Етиопия и Еритрея. В столицата на Танзания Дар ес Салам пък функционира Институтът за изследвания на мира и конфликтите (IPCS). В същото време, конфесионалните и етнически стереотипи и убеждения, както и социално-етническата и религиозна психология играят ролята на неизчерпаеми източници на нестабилност на континента. Както е известно, демократичните принципи на съвместно съществуване между различните вероизповедания и етнически групи са закрепени законодателно в конституциите на много африкански държави, но на практика биват игнорирани.

В рамките на религиозното и племенно съзнание, съответният религиозен или етнически елит може да разполага със „специфични предимства” или да има „исторически заслуги”, което му позволява да укрепва сплотеността на етническата (религиозната) група, да разпалва фанатизма и да оправдава всички действия срещу другите групи в обществото, дори и най-жестоките. Всичко това дава основание на покойния американски геополитик Самюел Хънтингтън да констатира, че в Африка се развива дългосрочен процес на „деуестърнизация”: значението и влиянието на западните държави намалява, а на преден план отново излиза туземната култура. Днес дори в ЮАР се реализира целенасочена политика на подчиняване на англо-бурските елементи в местната култура на чисто африканските. Така, „докато Латинска Америка или дори Азия например, все повече започват да приличат на Запада, Африка все по-малко прилича на него”.

Глобалните рискове за съвременна Африка

Съвременна Африка не беше подмината от нито един от острите проблеми на най-новата история на човечеството. Така, в някои африкански държави тероризмът се превърна в един от елементите на суровото им ежедневие, много страни са разтърсва от племенни и религиозни конфликти, милиони хора, в продължение на дълги десетилетия, не могат да се измъкнат от ужасяващата бедност. Ситуацията изглежда безнадеждна, макар на мнозина да не се иска да вярват, че тя наистина е такава.

Глобализацията в съвременния и вариант не разширява, а напротив, рязко стеснява сферата на съществуване на устойчивия световен ред. Благодарение на новите финансови, информационни и технологични възможности, международните „играчи” вече са в състояние да оказват глобален и ефективен натиск върху общественото мнение в най-различни държави, политическата стабилност и общото състояние на международната сигурност. Огромното множество реални и виртуални акции и глобални политически и финансови игри не само излиза извън рамките на формиралия се световен ред, но и демонстрира способност да ерозира самите му основи. Системата на глобална доминация на малка група държави, начело със САЩ, налага опростени строги параметри на международната сигурност. Очертаващият се нов свят реализира такива варианти на самоорганизация и саморегулация, които, строго погледнато, вече се намират отвъд рамките на глобалната цивилизация или глобалната култура (като мрежи на взаимодействията на основните международни субекти). Световните процеси придобиват все по-произволен и неопределен характер, от което следва появата на цяла редица ключови „рискове” за нарастване на глобалния хаос:

-          разрушаване на механизмите за формиране и съгласуване на националните интереси;

-          локализиране на принципа на т.нар. realpolitik, че сигурността е, преди всичко, глобална;

-          разпространяване на практиките на нелегитимна принуда и насилие;

-          институционализацията, в достатъчно широки мащаби, на употребата на насилие;

-          разширяване на „сенчестата зона”, като част от новия световен ред.

Проблемът за сигурността

За повечето африкански държави решението на проблема за сигурността изглежда не като необходимост от усилване на държавната военна машина, а изключително като възможност ефективно да бъдат решени редица взаимнозависими и жизнено важни задачи, свързани с оцеляването и възпроизводството на собственото население.

Когато говорим за военно-политическите измерения на проблема, следва да подчертаем, че Африканският континент, както и целият т.нар. „Четвърти свят”, и в бъдеще ще продължи да бъде най-конфликтогенната зона на планетата. При това повечето конфликти ще са свързани с контрола върху едни или други важни суровини. Именно такъв характер и основа имат повечето африкански конфликти.

Днес укрепването на сигурността на африканските държави е невъзможно без участието на международните организации и реализацията на континента на дългосрочни планове за социално-икономическо и социално-политическо развитие. Механизмът за ранно предотвратяване и реакция на възникващите на континента конфликти с прякото участие на панафриканските (Африканският съюз и т.н.) и регионалните организации е интегрална част от системата от мерки, които са в състояние, поне отчасти, да укрепят крехката структура на националната и регионална сигурност в Африка.

Миграционният проблем

Сложните перипетии на ХХІ век превърнаха миграцията в политическа дилема на глобалната общност. Проблемите, пораждащи миграционните процеси, са свързани с тероризма, непрекъснатите вяло протичащи конфликти, геноцида (Руанда, Судан), нарастване броя на провалилите си държави (въпреки широко прокламираните доскоро успехи на т.нар. „трета вълна” на демократизацията на континента) и огромната бедност. Това води до безкраен и непрекъснато нарастващ поток от африканци, насочващи се към развитите западни държави, в търсене на по-добър живот. По най-скромни оценки, от 1990 насам, всяка година поне 20 000 души напуска Африканския континент.

Що се отнася до вътрешноконтиненталната миграция, добър пример за проблемите, които тя поражда е Южноафриканската република. Както е известно, ЮАР е индустриална държава, и в този смисъл предлага много възможности за потенциалните мигранти от другите африкански страни. За разлика от развитите западни държави обаче, тя е натоварена и с допълнително бреме, свързано с очакванията на африканските мигранти, според които, заради историческата си обремененост с режима на апартейд, ЮАР е длъжна да приема и устройва устремилия се към нея поток от икономически и политически бежанци. Освен това, в очите на немалко африкански правителства, Южноафриканската република е своеобразен „голям брат”, който е длъжен да се ангажира с решаването на тежките проблеми на континента и няма правото да прилага толкова твърда антиимиграционна политика, като тази провеждана от 2003 насам. Всъщност сравнителният анализ на имиграционната политика на ЮАР и тази на САЩ например, показва наличието на много общи черти между тях. И двете страни са заобиколени от съседи с нисък национален доход и традиционна политическа нестабилност (изключваме Канада, разбира се). Въпреки това, миграционният наплив не представлява изцяло отрицателен феномен и за двете държави. САЩ например често предприемат мащабни действия за привличането на висококвалифицирани специалисти от развиващите се държави. ЮАР също страда от недостиг на квалифицирана работна ръка, което я принуждава да наема чужденци. От друга страна, и ЮАР, и САЩ приеха имиграционни закони, които мнозина квалифицират като „драконови” и съдействащи за криминализацията на имигрантската среда.

Африка в търсене на културен синтез

Синтезът на културите е интегрална част от общественото развитие през цялата човешка история. По отношение на Африка, темата за културния синтез придобива още по-дълбок смисъл, тъй като тук, както никъде другаде, са особено големи противоречията между „традиция” и „съвременност”, т.е. между самобитната африканска култура и западната цивилизация. В тези условия, процесът на синтез не е никак еднозначен, защото на карта е заложена съдбата на африканската цивилизация с нейния специфичен начин на живот, колективизма, духовността и самия тип на „африканския човек”. Изходящият от Запада стимул за развитие и модернизация, както и множеството проявление на резултативността на културния синтез (в сферата на бита, интересите, потребностите, видовете човешка дейност, изкуството, литературата, идеологията и т.н.), тласка напред процеса на промени и трансформациите в общественото съзнание, включително и по отношение на традициите.

Промените в обществения живот и менталността (осъществяващи се предимно в градовете и, в различна степен, при различните социални слоеве и отделните региони) свидетелстват, че на фона на инерционните фактори, забавящи процеса, „драмата на сливането на културите се разиграва на сцената на променящата се идентичност на Африка”. В резултат от това, на континента се формира различно отношение към проблема за културния синтез, включително е налице тенденция към ретрадиционализация и културна изолация. От друга страна, някои смятат, че „за Африка няма спасение извън науката и техниката”, но, като цяло, доминират мненията, че е необходим разумен подбор и запазване на жизнеспособните традиции с цел интегрирането им в процеса на развитие.

Проблемът за културния синтез поставя много въпроси и вероятно това е една от причините постоянно да е обект на внимание от страна на интелигенцията, обществените и политически лидери в Африка.

Финансовата глобализация и икономическата сигурност на континента

Макар че Африка е богата на разнообразни природни ресурси, повечето държави от континента демонстрират отчайваща неспособност да ги използват за благото на собствените си народи. Гигантската корупция и откровеният грабеж пречат за изграждането на национални икономики и развитието на перспективни отрасли. Африканските страни остро се нуждаят от чуждестранни инвестиции, но повечето богати западни държави, отчитайки политическа нестабилност в мнозинството страни от региона, все по-рядко са склонни да осъществяват мащабни инвестиции в Африка.

Финансовата глобализация има нееднозначни икономически последици, които могат да нанесат сериозна вреда на икономическата сигурност на африканските държави.

Изтичането на чуждестранния и националния валутен капитал, чиито собственици търсят по-изгодни условия за вложенията си, оказва силно деструктивно влияние върху африканските икономики. То не само сериозно затруднява изплащането на външния дълг, но нерядко съдейства за още по-голямото му нарастване, тъй като на държавата се налага да търси нови външни заеми за да изплати старите.

Либерализацията на финансовите системи води до разширяване инвестиционната дейност на чуждестранния банков капитал и усилване контрола на международните бенкови групи върху кредитните и валутните пазари на африканските държави. Скъпоструващите банкови заеми, наред с частните експортни кредити, са сред най-съществените елементи на непрекъснато нарастващата задлъжнялост на африканските държави и съдействат за задълбочаването на дълговата криза в тях.

Нарастването на външния дълг и опитите на индустриалните държави да запазят политическото и икономическото си влияние върху държавите-участнички във валутните зони в Африка забавя развитието на валутно-финансовите отношения между тези държави и последващото им интегриране в световната валутно-финансова система. Много африкански страни запазват обвързаността на собствените си валути към долара или еврото, което, обективно погледнато, прави националната им икономика по-уязвима, особено в периоди на глобални финансови кризи, като сегашната.

В условията на глобализация и либерализация на международната търговия, в чиято структура забележимо нараства делът на готовите изделия и, най-вече, на високотехнологична и наукоемка продукция, за сметка на намаления дял на суровините, позициите на африканските държави отслабват още повече, задълбочават се и трудностите пред равноправната им интеграция в световната икономика. Африка влезе в ХХІ век като маргинализирана и дискриминирана част от световното стопанство. Изтласкването на африканските държави от световния пазар се обуславя не само от промените в структурата на международния търговски обмен в полза на високите технологии и общата икономическа изостаналост, а и от запазващото се неравноправно положение във външната търговия.

Членството на 41 африкански държави в Световната търговска организация (СТО, в която други 7 страни от континента са със статут на наблюдатели) не само не подобри условията за осъществяваните от тях търговски операции, а, напротив, ги влоши. Със създаването на тази организация, развиващите се държави, на практика, бяха лишени от т.нар. диференциран привилегирован режим, от който се ползваха в рамките на ГАТТ (Генералното споразумение за митата и търговията). Нерядко, нарушавайки принципите на СТО, редица развити държави прокарват твърда протекционистична политика спрямо конкурентоспособната селскостопанска и друга продукция на развиващите се страни, като в същото време яростно защитават свободната търговия, когато собствената им продукция се оказва по-конкурентоспобна. Често, вместо откровено дискриминационните мерки с протекционистки характер, се използва т.нар. „скрит протекционизъм”, под формата на натрапваните от по-силните партньори антидъмпингови мерки, поставяне на различни технически прегради, „доброволни” ограничения на износа и т.н.

Тази ситуация усилва напрежението в търговските отношения между развитите и развиващите се държави. В отговор, през септември 2003, на срещата на СТО в Канкун, последните формираха общ блок на развиващите се страни (т.нар. „Група 22”), начело с Бразилия, включваща също ЮАР, Египет и Нигерия, като целта и е противопоставяне на западната политика по отношение на икономическото взаимодействие.

В резултат от продължителното търсене на компромис между западните и развиващите се страни-членки на СТО, през август 2004, те подписаха в Женева рамково споразумение за либерализация на световната търговия. То предполага постепенната отмяна на експортните субсидии за продукцията на аграрния сектор и намаляване на вносните мита. Африканските страни например, си извоюваха известни отстъпки от САЩ по отношение на памука.

Валутната политика на африканските държави

За съжаление, африканските държави сериозно изостават от икономически развитите държави и по отношение на средносрочната стабилизация на курсовете на националните си валути и ефективността на провежданата от тях валутно-курсова политика, като цяло. В същото време, валутният курс на повечето държави от региона, на практика, се превръща в един от основните инструменти на съвременната макроикономическа политика на държавата и гарантиране икономическата сигурност на страните от континента.

В африканските държави се използват различни режими и системи за регулиране и коригиране курсовете на националните им валути. Според класификацията на МВФ те се разделят на две големи групи: плаващи (27 държави) и твърдо обвързани валутни курсове (26). В същото време е налице тенденция към целенасочена диверсификация на системите на плаващите курсове, като се използват различни модификации –  от „управлявано плаване” до свободно колебание на курсовете. Сред основните инструменти на валутното регулиране си остава масираната девалвация на националните валути. Девалвацията отговаря, най-вече, на интересите на националните африкански производители, защитавайки африканските държави от евтиния внос. В Африка, много по-активно, в сравнение с повечето държави от Третия свят, се използват инструментите на административното валутно и курсово регулиране. Често, с цел финансова подкрепа за експортните отрасли на националната индустрия, се допуска привилегирован курс и механизъм на обмен.

На практика, използването на системата на плаващите валутни курсове има редица предимства:

-          осигурява известна свобода на стопанската дейност и валутно-финансовите операции на стопанските субекти;

-          опростява процеса на регулиране на платежните баланси;

-          валутните курсове могат плавно да се регулират, в зависимост от конкретната пазарна конюнктура.

Проблемът обаче е, че ако в икономиката се запазват дълбоките структурни диспропорции (както е в Африка), става практически невъзможно продължително време да се поддържа стабилността на плаващия курс. В тази ситуация, за устойчивото развитие на националното производство се оказва по-подходящ моделът на гъвкавия, но регулиран валутен курс, съобразен с формиралите се пазарни условия в икономиката и отговарящ на целите за създаване на условия за икономически растеж и сигурност на държавата.

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн