04
Пет, Дек
10 New Articles

Проблеми на териториално-устройственото планиране в България

брой4 2011
Typography

Когато след Освобождението „строителите на нова България” поставят основите на държавата ни, за да я извадят от вековната и изостаналост, изтъкват, че „трябва да се удовлетворят нуждите на всички части на страната ... да се свържат тясно всичките страни на нашето Отечество. Тези цели отново станаха актуални през 60-те години на миналия век, когато се очертаха острите противоречия, породени от задълбочаващата се диспропорция „център-периферия”, от колективизацията на земята и „социалистическата индустриализация”.

На териториално-селищна основа, възникна нуждата от регулиране на вътрешната миграция, чрез подобряване на общественото обслужване. За целта, през 1969 беше създаден Държавен комитет за битови услуги с ранг на министерство. Неговият Научно-изследователски институт се  зае с изследователската и проектантска работа, в мащабите на цялата страна. В окръжните народни съвети бяха създадени отдели за ръководство на дейностите по общественото обслужване и областни дирекции за развитие на битовите услуги и местната промишленост (т.нар. „промкомбинати”). Териториална основа на тази организация бяха териториалните единици за комплексно обществено обслужване (ТЕКОО).

По  инициатива   на   Министерството  на  земеделието  и  с активната  медийна   подкрепа  на  вестник  „Кооперативно село”, на 25  март 1971 се  проведе  Национална конференция   „Обслужващата    сфера   в     селата”,   на   която беше представена специално изработена карта на Силистренски окръг. На нея бяха   отбелязани всички средищни села, с данни за фактическото състояние на обслужването и перспективата за развитието му. Картата изясняваше какви и колко услуги, в какъв обем и с колко работници, е необходимо да се създадат. Целта на тази и други подобни разработки беше се докаже, че жителите на селата се нуждаят  и следва да получат същите услуги, от които се ползват и градските жители. Тоест, в селата трябваше да се създадат приемателни звена за онези услуги, за които не е стопански изгодно да се извършват на място.

„Хората трябва да имат битови услуги, където и да живеят. Нормативите за потребление в тази насока трябва да бъдат еднакви за селото и града” - се посочваше в заключителния документ на въпросната конференция.

Но когато съответните проекти за окръзите бяха приети и предстоеше тяхното прилагане, Държавният комитет за битови услуги беше закрит, което „обезглави” започналите действия за развитие на общественото обслужване. Освен това, миграцията от селата към градовете продължи да се разраства, особено към окръжните центрове. Над 90% от отпусканите на окръзите средства за жилищно строителство се предоставяха за окръжните центрове, което задълбочаваше териториално-устройствената диспропорция „център-периферия”.

Генералната схема за териториално разположение на производителните сили

След 1971, усилията да се спре изселването на трудоспособната част от селското население към окръжните градове бяха  съсредоточени върху подобряването на селищната икономическа база. На провелите се партийни форуми, посветени на този въпрос, беше решено към Плановия комитет да се създаде Управление за териториално разположение на производителните сили, със самостоятелен научен институт. Под негово ръководство трябваше да се изготви Генерална схема за териториално разположение на производителните сили, която да осигури равномерното икономическо развитие на населените места.

Дотогава необходимостта от това се дискутираше само в някои научни среди. На практическо ниво, усилията бяха насочени към усъвършенстване териториалната организация на материалното производство (извън земеделието), с цел повишаване на икономическата му ефективност. Тази политика обаче, не получи подкрепата на повечето ръководители на вече съществуващите предприятия. Те гледаха с недоверие и на методическите основи, върху които трябваше да се състави Генералната схема.

Работата започна през 1972. Тръгна трудно, защото научните концепции за ефективността от териториалната организация на материалното производство (главно на промишлеността), не бяха се „уталожили”. Продължаваха споровето по тях, инициирани най-вече от ръководителите на промишлените отрасли. Причината беше, че индустриалните предприятия имаха ведомствена, централна подчиненост. В същото време, в окръжните народни съвети липсваха структурни  управленски  звена, които да отговарят за разположените на територията на окръга техни поделения. В тази ситуация, ведомствата не се чувстваха  ангажирани да търсят необходимата ефективност и усъвършенстване териториалното разположение на местните производствени звена. Много трудно се стигаше до решения,  осигуряващи необходимата икономическа база на населените места извън  окръжните центрове.

Освен това, хората, заети с планирането, не се чувстваха ангажирани с териториално-устройствената ефективност. За преодоляване на това състояние, в Плановия комитет беше  организирана  изложба на карто-схемите на  Генералната схема.  И тя обаче не премахна доминанацията на отрасловия подход в планирането.

На 4 януари 1973, Генералната схема за териториално разположение на производителните  сили беше  съставена и одобрена  от Колегиума на Плановия комитет.  Обяснителният текст, мотивиращ териториалните  структури към нея, беше с обем 800 страници. Когато обаче трябваше да продължи  прилагането й в отраслите и в окръзите, научните работници от БАН и от други научни звена депозираха  редица възражения, включително и, че Генералната схема „не е издържана теоретически”. Това спря прилагането й. На Научния институт към Управлението за териториално разположение на производителните сили беше възложено да изработи нова, теоретично издържана Генерална схема.  Докато  съществуваше този Институт обаче, втори вариант  на Генерална схема така и не беше съставен.

През същия период, под натиска на заинтересованите неокръжни общини и, по-конкретно, по инициатива на Габровските машиностроителни заводи, започнаха да се изграждат промишлени структури в селата. Въпреки насърчителните първоначални резултати, и тази инициатива не допринесе за осигуряване  необходимата икономическа база на периферните населени места.

В Габровски окръг например, беше изграден машиностроителен завод  с 1200 работника в село Яворец (по шосето за Севлиево), като 80%  от  работещите  в него не бяха стъпвали в центъра на селото.  Вместо това, за тях се изгради цял жилищен квартал над габровската жп гара. В крайна сметка, Комитетът за технически прогрес прекрати тази инициатива, под предлог, че така се „разкулачва промишлеността”.

Единният териториално-устройствен план

По замисъл на Съвета по управление при Държавния съвет, през 1976 се издадоха разпоредби за създаване на управленски документ – Единен  териториално-устройствен план (ЕТУП) за държавната територия. С него се обединяваха планово-нормативно икономическите и социалните предпоставки за осигуряване на равностойни жизнени условия в населените места на страната. За целта беше създаден специален Институт по териториално устройство и архитектура (КНИПИТУГА). Съвместно с окръжните народни съвети (по-конкретно, с окръжните проектантски  организации), по единна методика, обхващаща икономическата и социалната жизнена сфери, през 1976-1979 бяха съставени териториално-устройствени планове на окръзите. Системата „Труд” в ЕТУП обхващаше териториално-устройствените схеми на отраслите на материалното производство.

Крайният резултат на тази научно-изследователска колективна работа обоснова съкращаването на броя на общините – от 1492, те бяха сведени до 300.В качеството им на основни клетки на ЕТУП, те придобиха наименованието „селищни системи”. Проектите за тях се утвърждаваха от Експертен съвет към Управление „Териториално и селищно устройство”. За всяка селищна система бяха съставени 49 картосхеми. Участниците в съставянето на проектите на селищните системи бяха както от КНИПИТУГА, така и от окръжните администрации и от проектантски организации.

Проектите на селищните системи станаха основа на административната реформа през март 1979, чиято структура е валидна и досега (2011). Основният труд, посветен на тях и озаглавен „Селищни системи”, беше преведен на руски и испански (издаден в Хавана). На съвещание с представители на териториално-устройствените институти на съветските републики и на страните от СИВ, през 1980, селищните системи бяха оценени като най-сполучливия до този момент проект за перспективно селищно развитие.

Въпреки това обаче, прилагането на този модел в България продължи едва три години. В практиката на разпределяне средствата за инвестиции в социалната област се беше наложила практиката, основният дял от тях да отива за окръжните центрове. В някои окръзи за тях, на практика, се заделяха до 100% от всички средства. А, както вече подчертах, селищните системи изискваха равностойно ниво на жизнената среда в града и в селото. Тоест, в редица окръзи проектите за селищните системи бяха опорочени още в самото начало на прилагането им.

В общи линии, същестуващото противопоставяне на модела на селищните системи се мотивираше с това, че те „ограничават водещата роля на Партията”. Истината обаче беше, че чрез тях държавата провеждаше най-успешната си социална политика.

Така „селищните системи”, като термин, бяха обявени за „антипартийни” и заменени със старото наименование „общини”, каквито съществуват и сега. Това обаче, означаваше отказ от постигането на целта, обусловила навремето създаването им – да създадат равностойна жизнена среда в населените места. Вън от обществения коментар остана и ликвидирането на междуселищната интеграция, което, вместо да спре миграционният поток от малките и периферни селища към градовете, го засили. След като окръжните градове и, най-вече, столицата „прибраха” младото и детеродно население, се  снижи демографският ръст в тях и към края на века сумарно умрелите вече бяха повече от родените. Така столицата, окръжните и по-големите градове се превърнаха в „демографски топилни”. Резултатът е намаляването, към 2010, на броя на населението с 1.597 хил. души, спрямо 1985. Днес 186 населени места са без население, 427 са с население до 10 души, 703 с население до 50 души, а до 100 души имат 537 населени места. В тях няма училища, здравни заведения и други обслужващи обекти. Гъстотата на населението в Югоизточна и Северозападна България, както и в периферните територии на окръзите, е под 10-15 души на кв. км, при това е силно застаряло.

Така, от  средата на 80-те години на ХХ век, България остана без държавно териториално-устройствени документи, което „отприщи” стихията на обезлюдяването и на териториално-устройствената диспропорция „център-периферия”.

Днес някогашният институт КНИПИТУГА се нарича Център за териториално развитие и за последните 30 години така и не успя да представи проект за държавен документ за териториално устройство на държавата, каквато роля трябваше да играе ЕТУП. Необходимо е това най-сетне да се промени, защото то допълнително задълбочава кризата в страната ни.

13 април 2011

* Председател на Българското геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн