Американската концепция за държавно строителство и управление е конюнктурен и периодично допълван сбор от идеи, налаган в политиката на САЩ спрямо държави от Европа, Азия, Африка и Латинска Америка след Втората световна война с цел разширяване на американското влияние в тях. Реализацията на концепцията е част от процеса на американизация в държавите от Западна и Източна Европа, „най-разполагаеми сред които са страните от югоизточния ъгъл на Европа”[1]. Тя не би могла да се нарече „теория”, поради липсата на методологични принципи и системност на факторите, формиращи държавата и нейното управление. Основната идея на концепцията акцентира върху потребността от институционално-управленски и финансов трансфер от САЩ към външния свят срещу стриктно изпълнение на насрещни изисквания, задоволяващи унилатералния американски интерес.
«Баща» на концепцията е американският социолог и политолог Чарлз Тили[2], който влага следното съдържание в термина „държавно строителство”: създаване на ценностно неутрален, специализиран персонал - елемент на контрола върху единна територия; възникване на лоялни и трайни държавни институции; укрепване на централизирана и автономна държава, която реализира монопола за употреба на сила върху определено население[3].
Като неглижира приоритетното значение на вътрешните фактори за изграждане на държавата и нейното управление, особено на тези, свързани със социалната легитимност на централната политическа власт, Тили изтъква определящата роля на международните фактори и външната среда за държавното строителство (state making), без да ги включва в логична схема на взаимодействие. Той счита за главен недостатък на изследванията, посветени на държавата и нейното управление, „игнорирането на факта, че различните типове държави имат характеристика, свързана не толкова с техните индивидуални черти, колкото с характера на техните отношения с външния свят (курсив М.Ч).”[4]. За Тили, вътрешните фактори на държавното строителство са специфични и неопределящи за структурата и механизмите на държавното управление. Тяхното значение и влияние може да бъде компенсирано чрез дейността на силни държавни институции и потенциал, внесени отвън. Гаранция за успеха на институциите в модерната държава, според Тили, е включената в техния капацитет „способност за периодично водене на война (war making)”. Защото „само силна и богата държава може да преживее във враждебна среда”[5]. Последователи на Чарлз Тили и водещи представители на англосаксонската школа за строеж и управление на държавата, са Щефан Креснър, Клаус Шлихте, Гейбриъл Алмънд, Жоел Мигдал, Френсис Фукуяма и Джон Икънбъри[6].
Концепцията се разминава с демократичните принципи и норми, заложени в Декларацията за независимост на САЩ от 4 юли 1776 – първият държавно-политически документ в света, отхвърлил монархичния абсолютизъм и провъзгласил правото на народа да определя сам обществения строй и формата на държавно управление. Думата «народ» в нея е изписана с главна буква. Тя подчертава приоритетната роля и значение на народния суверенитет и социалния (а не пазарния) смисъл на държавното управление. Едва ли на друго място този аспект на управлението е изразен по-точно и по-убедително: «Хората си учредяват управление, което извлича справедливата си власт от съгласието на управляваните. Според нас, щом една форма на управление се окаже пагубна за поставената цел, Народът има правото да я промени или премахне и да учреди ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и организирайки властта му по такъв начин, каквито той определи за най-подходящи, за да гарантират неговата сигурност и щастие”[7].
Парадоксално е, че в текста на Декларацията основателите на САЩ отхвърлят категорично нечовешките политики и действия на абсолютния деспотизъм, които впоследствие великата сила[8] прилага към суверенни и независими държави. Ако заменим думата „крал” с термина „асиметричен суперглобализатор”, текстът на Декларацията би звучал поразително актуално в началото на ХХІ век. Ето част от него: ”Той създаде множество нови служби и прати у нас тълпи от чиновници да притесняват населението и да му ядат хляба. В мирно време той поддържаше у нас постоянни войски без съгласието на нашето законодателство. Той стори всичко, за да направи военните независими от гражданската власт и да ги постави над нея. В момента изпраща огромни армии от чужди наемници, за да довършат делата на смърт, опустошение и тирания, захванати вече с такава жестокост и перфидност, каквито едва ли ще се намерят и в най-варварските векове, абсолютно недостойни за главата на една цивилизована нация (курсив М.Ч)”[9].
Парадоксът е резултат от еволюцията във външната политика на САЩ. Той индикира различното отношение на американските управляващи към независимото и суверенно държавно управление в собствената им страна и към управлението на други общества и държави. С превръщането на САЩ във велика сила, след Втората световна война, техният национално държавен суверенитет и обществена система се оценяват от управляващия им елит най-високо, според критериите за качество и демократичност. Останалият свят трябва само да следва великата държава, напасвайки собственото си развитие към нейната „свобода и демокрация”, което означава да се съобразява с едностранния американски интерес.
Конкретно проявление на американската концепция за следвоенно държавно управление в региона на Балканите е Доктрината „Труман” от 1947, в съответствие с която Гърция и Турция получават 400 млн.долара, за да не попаднат в Източната зона на следвоенния биполярен свят с център СССР. При първото разширяване на НАТО, през 1952, двете балкански държави стават членки на алианса въпреки вътрешното противодействие.
През този период (началото на Студената война, поставено с Фултъновата реч на Уинстън Чърчил през 1946) левите идеи имат силно влияние в региона на Балканите. И никаква „бележка” или „салфетка” на английския министър-председател, документирала вероятна договореност със Сталин за подялба на региона между Изтока и Запада, съответно на „комунистически” и „демократичен”[10], не би имала значение за социалната промяна и развитие, ако липсва обективният фактор в създалата се ситуация – реалното съотношение на силите, в т.ч. в идейнополическата сфера.
Историята познава и друга „бележка”, предупреждаваща за силата на левите идеи, притеснили САЩ в началото на 70-те години на миналия век. Изпраща я от Чили Хенри Кисинджър до президента Ричард Никсън. „Примерът на едно успешно марксистко правителство тук – предупреждава Кисинджър – със сигурност ще се превърне в опасен прецедент за други страни”[11].
Гражданската война в Гърция - първият голям въоръжен конфликт в Европа след Втората световна война, приключва със загуба на антифашисткото съпротивително движение през 1949, когато се създава военно-политическата организация НАТО. Тя поставя точка на американския външнополитически изолационизъм в Европа, формулиран в Доктрината Монро като „политика на неприсъединяване” (non transfer policy) в началото на ХІХ век и ерозирал през следващите 130 години, под влияние на хегемонизма и глобализма на САЩ.
От началото на 50-те години на миналия век до края на Студената война (1991), Гърция и Турция получават финансова помощ от САЩ в съотношение 1:10, срещу насрещни изисквания за реформи в тези страни. САЩ изграждат в Гърция военни бази и обекти, обслужвани от специализиран персонал на американските въоръжени сили. На територията на Турция се разполагат 120 бази и военни обекти на САЩ и НАТО, поддържани от 5000 американски военнослужещи. В различни райони на страната се подготвят 20 склада за ядрено оръжие, от които 11 действащи и 9-резервни
Военните бази на САЩ в района на Средиземноморието са част от „изнесената напред отбрана на САЩ”, дала основание на политическия наблюдател Арно Мейър да заключи, че „от 1947 насам Америка е главният извършител на превантивен държавен терор и безброй други екстремистки действия, причиняващи огромни вреди, винаги в името на демокрацията, свободата и справедливостта”[12].
Катализатори на американската експанзионистична политика след Втората световна война са: мащабното разпадане на световната колониална система през периода 1945-1960; активната дейност на комунистическите партии, обединени в международно движение; съветската идеологическа кампания срещу САЩ и западните държави, особено яростна в първите години на Студената война - до смъртта на Сталин; затвореният характер на отношенията между социалистическите държави в рамките на Организацията на Варшавския договор (ОВД) и Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), в т.ч. България, Румъния, Албания, до началото на 60-те години, и Югославия, до 1948, когато страната напуска Коминформбюро. Конфронтационната политика на Сталин, „обладан от параноята на вражеско обкръжение[13]”, повлиява за окончателното разделяне на света на „два лагера”[14] и две обществени системи: капиталистическа и социалистическа.
През 90-те години на ХХ век и първото десетилетие на ХХІ век, Френсис Фукуяма, Мартин Липсет, Джордж Соренсен и Джон Икънбъри разработват допълнително военно-политическия компонент на американската концепция за държавно строителство (state building – war making). С установяването на новия световен ред “мade in USA”, настъпва допълнителна промяна в субординацията на политическите, икономическите и военните аспекти на концепцията за държавно строителство и управление, в полза на „твърдата” мироналагаща сила (hard power) - предпоставка за превръщане на обещаното от Джордж Буш-старши световно лидерство на САЩ в реално световно господство.
Първо място при трансфера на специализиран персонал от САЩ в развиващия се свят заема мироналагащият военен капацитет (Peace Enforcement Capacity). Внесеният от САЩ модел на държавно строителство и управление в балканските страни, уж с цел да модернизират региона, в действителност дестабилизират дългосрочно балканските общества. Това се случва в Гърция и Турция след Втората световна война (без да подценявам краткосрочното хуманитарно значение на американската помощ за следвоенно икономическо възстановяване, ползвана и от други европейски държави по линия на Плана «Маршал»), а в бившите социалистически страни – след 1989. Румънският политик Титу.Майореску нарича реализацията на западните модели в балканските условия «форма без основа», която се стреми отгоре-надолу да колонизира обществото. Процесът на колонизация, характерен за периода ХV-ХХ век, включва завладяване и прехвърляне на територии и земи от една метрополия на друга. Деколонизацията през втората половина на ХХ век е последвана от нов тип колонизация – този път на суверени държави, в т.ч. на балканските страни.
Канадската политоложка Наоми Клайн поставя под въпрос алтруизма на Плана Маршал. Според нея, той е създаден в противовес на огромното влияние на СССР, най-вече като средство за неутрализиране на левите идеи в Германия и други европейски държави.
„В онзи момент – подчертава Клайн – толкова много германци са привлечени от тези идеи, че американското правителство предпочита да раздели Германия на две, вместо да рискува да я загуби изцяло, като я остави да рухне или да попадне в ръцете на левицата”[15]. Клайн цитира изследване на американската историчка от Колумбийския университет Керълайн Айзънбърг, потвърждаващо идеологическата причина за създаването на Плана Маршал. „Този план не е продиктуван от човеколюбие – заключава Айзенберг – нито дори от здравия разум, а от страх, страха от народно въстание. Съветският съюз беше като зареден пистолет. Германската икономика беше потънала в криза, налице беше влиятелна левица и Западът трябваше бързо да спечели народа. Битката наистина беше за душата на Германия –курсив М.Ч.”[16].
Българският социолог и политолог Достена Лаверн обобщава, че вносът на демокрация в региона на Балканите има идеологическа основа, която води началото си от Доктрината Труман, целяща да противопостави двата ценностни модела: либерална демокрация и тоталитаризъм. Позоваването на авторитарния (тоталитарния) режим и настоятелната потребност от неговата промяна са отправна точка на всички «транзитолози»[17]. Според Лаверн, теоретизирайки и идеализирайки западната представителна демокрация, в т.ч. нейното държавно строителство, такива, каквито ги познаваме в момента, транзитологията, която премълчава факта, че самият демократичен модел е продукт на специфични условия, не предлага никаква алтернатива на модела на либерална демокрация и пазарна икономика[18]. Институции и индивиди се заемат да произвеждат експертиза и социално-политически инженеринг за налагане на този модел в целия свят без да се подлага на критика[19].
За разлика от Чарлз Тили, който преекспонира ролята на международния фактор за управлението на държавата и обществото, т.е. подхода „отвън-навътре”, други представители на концепцията за държавно строителство, като Гейбриъл Алмънд, Щефан Креснър, Клаус Шлихте и Жоел Мигдал, подчертават значението и влиянието на някои вътрешни фактори, сред които политическата култура, гражданското общество и управляващия елит. Неясна е ролята на социалните фактори за развитието на отношенията между държавата и обществото[20]. Липсва и анализ на разликата между общество и гражданско общество.
Предмет на изследване в „Завръщане към държавата”[21] от Гейбриъл Алмънд е взаимодействието между политическата ориентация на гражданите и особеностите на политическата система. Авторът определя гражданската политическа култура като държавообразуващ фактор, без да обединява индивидите в социална общност. Управлението на държавата е функция на интереса на отделния индивид, а не на потребностите и интереса на обществото (социума) като агрегиран субект. Атомизираните и автономни субекти (индивидите) формират обществени групи въз основа на критерии като пол, образование, професия, икономически статус, етнорелигиозна принадлежност. Сред тях не се открива главният социален разграничител – връзката на неравенство, в зависимост от характера на труда и мястото на индивида в общественото възпроизводство.
Професор Беким Балики от Университета в Прищина дава следното определение на концепцията за държавно строителство (state building), която трябва да се приложи в Косово: „това е концепция за изграждане на политико-държавни структури и публични институции в следконфликтни общества, съответно, в слаби и разпаднали се държави”[22].
Вместо да се застъпва за суверенитета на страната и да отхвърля външната намеса в нея, осъществявана чрез внос на военно-политически капацитет в държавните институции, професорът предпочита да селектира и субординира международните фактори, които превръщат Косово в протекторат – втори на Балканите, след Босна и Херцеговина. Макар да признава, че държавното строителство в страната се осъществява от няколко конкуриращи се международни организации, Балики извежда като приоритет ролята на САЩ и НАТО по линия на „военната сигурност” – hardsecurity. Първа точка в Плана за държавно строителство на Косово са «силовите» институции, в т.ч. Съветът за сигурност, които имат за основна грижа потребностите и сигурността на международната военна мисия, ръководена от САЩ и НАТО[23]. Балики очевидно подценява значението на гражданската мисия на ООН-ЮНМИК, в която имат доверие косовските сърби.
В резултат на натрупаните противоречия в капиталистическите производствени отношения и ускореното прилагане на неолиберални икономически мерки, в края на 70-те и началото на 80-те години, Гърция и Турция се ориентират към социално пазарно стопанство, белязано с дългосрочен структурен проблем, който се задълбочава през следващите десетилетия – ниско технологично ниво на местното производство и износа. Членството на Гърция в Европейския съюз динамизира структурните диспропорции в гръцката икономика, които предопределят ускореното нарастване на външния дълг, финансовите проблеми и социалните вълнения в края на първото десетилетие на ХХІ век.
Разочаровано от неолибералната политика на премиера Тургут Йозал, през 1983-1987, предизвикала дълбока социална диференциация и ограничаване на гражданските свободи в най-голямата балканска държава, турското общество открива периода на консервативно-ислямисткото държавно управление с лидери Ербакан, Ердоган и Гюл. Търси се нов модел на държавно управление, представен като «синтез между ислямските и западните институции»[24].
Сред турските учени и политици укрепва убеждението, че «либералната демокрация не може да реши основните проблеми на човека»[25]. Либерализацията в Турция се сблъсква с един от принципите на кемализма-етатизма, на който страната дължи голяма част от успехите си по пътя към превръщането си средно развита, индустриална държава. «В страна като Турция – изтъква добрият познавач на съвременна Турция Бърнард Люис – доктрината «държавата трябва да се погрижи за всичко» е лесна за разбиране. Тя е в пълно съответствие с традицията, социалния опит и политическата култура на управляващи и управлявани»[26].
Опонент на неолибералната концепция за самоцелна либерализация и приватизация и защитник на необходимостта от ясни правила и граници между държавно и корпоративно управление е Нобеловият лауреат Джоузеф Стиглиц. Той отхвърля пазарния фундаментализъм, «наложил истински империалистически възход»[27], и Вашингтонския консенсус като «съставен елемент на новото споразумение между МВФ, Световната банка (СБ) и Департаментът по финансите на САЩ за «правилния» курс спрямо развиващите се страни»[28].
На развиващия се свят, в т.ч. на постсоциалистическите държави, е предписана идеологията и политиката на свободния пазар с основен принцип – безкрайна либерализация, която често води и до безкрайна бедност. САЩ, МВФ и СБ налагат американския модел на глобализация, която гарантира неравномерно разпределение на печалбите и благата, за сметка на развиващия се свят. Целта е, «бедните страни да работят за собственото си спасение като се свържат със САЩ и използват тяхната система, за да постигнат икономическо развитие»[29]. Тя може да бъде постигната чрез формулата на Милтън Фридман, съставена от три части: държавна дерегулация, приватизация на общественото богатство и съкращаване на социалните програми. Крайната цел е, транснационалните компании (ТНК) да присвоят всичко, «което работниците и правителствата са построили през десетилетията на френетична обществена работа»[30].
Особено засегнати от неолибералните измерения на държавното строителство и управление са постсоциалистическите държави в региона на Балканите. Те са им «препоръчани» от новите съюзници в период на политически преход от държавен социализъм към либерална демокрация, предизвикал деиндустриализацията и десуверенизацията на постюгославските държави, Албания, България и Румъния. Вносът на институционално-административен капацитет в тях се осъществява в съответствие с «международното разделение на труда» между ЕС и НАТО, в чиито рамки САЩ и НАТО осигуряват специализиран персонал за сферата на сигурността, на първо място за американските военни мисии и бази, а ЕС внася знание, персонал и финансова помощ за целите на европейската интеграция, в съответствие с принципа на Conditionality (изпълнение на определени условия срещу включване в интеграционния процес). В Косово САЩ изградиха най-голямата военна база на Балканите (Бондстийл), а Европейската комисия гласува 508 млн. евро за изграждане на държавни институции и социално-икономическо развитие на тази страна[31], самообявила се за независима преди три години.
Постепенното откъсване на политическия елит и държавното управление от социалната база и действителност, кризисните явления в икономиката, политиката и културата предизвикват основателни съмнения, дали либералната демокрация действително задоволява основните, първостепенни потребности на гражданите по-пълно, отколкото държавния социализъм или държавния капитализъм например. Сривът на либерално-демократичните ценности в края на ХХ век генерира допълнителни аргументи в полза на тезата, че преходът от автокрация към демокрация създава повече проблеми на мнозинството граждани, отколкото решава. Така, промяната през 1989 идва уж в името на нов цивилизационен избор, а се оказва, че точно този избор посяга на цивилизоваността, в името на пазара. Либералният капитализъм, като обществен строй, става все по-непопулярен сред мнозинството от населението в региона на Балканите[32]. Какъв е смисълът от прехода към декларираната демократична система, ако животът на мнозинството от населението не става по-добър и качествен. Ако това не се случва, изборите губят смисъл, дори да получават отлична оценка от външните наблюдатели. Постсоциалистическите държави поемат по пътя на чистия „фридманизъм” – т.е. стратегията на свободния пазар, която мнозина бъркат със свободата на личността. На практика, тази стратегия ограничава демокрацията, защото ”демокрацията е – и винаги е била – най-голямата заплаха за кръстоносния поход на Чикагската школа”[33]. Комунистическата държава е подменена с корпоративна, в която „бумът” засяга тесен кръг от хора – „бивши комунистически апаратчици и шепа управители на западни взаимоспомагателни фондове, реализирали смайващи печалби от приватизираните компании”[34].
Либерално-глобалистките идеи, които са в основата на американската концепция за държавно строителство и управление, предвиждаща износ на институционално-управленски потенциал и опит в други региони и държави, търпят провал в началото на ХХІ век. В мнозинството страни, в които е осъществен техният трансфер, в т.ч. на Балканите, липсва благоприятна социално-kултурна среда за «покълване» и дългосрочно развитие на либерално-демократично държавно управление. Като главната причина е свързана с априорното неглижиране на системността и определящата роля на вътрешните фактори (постоянни и променливи) в държавите-адресати, както и глобалното политическо пробуждане на човечеството, изискващо социална справедливост, солидарност и достойно съществуване. Американската концепция за строеж и управление на държавата дава предимство на външните фактори, влияещи върху изграждането на държавни институции извън територията на САЩ. Целта е, реализация на едностранните интереси на суперсилата-донор за сметка на други общества и държави.
Американската политоложка Уенди Браун отхвърля мениджърското държавно управление, посочвайки, че: «натоварването на държавата с предприемачески, мениджърски функции я трансформира по модела на фирмата и легитимира властови претенции, които са неприемливи в контекста на демократичната култура и не попадат в списъка на демократичните ценности»[35]. Менажирането на властта я убива. Тя губи своя суверенитет и автономност. Същият резултат имат и настоятелните опити за задължителна приложимост на политическата теория в смисъл на нейното остойностявне и опазаряване. Науката създава продукт, най-често неподвластен на «остоковяване».
Бележки:
1. Петков К., Американизация вместо европеизация: Неолибералният икономически преход на Балканите// Международни отношения, 2010, 5, с. 5-12
2. Чарлз Тили (1928-2008) изследва връзката между политическите субекти и институциите на “меката”сила/ soft power/ и “твърдата”сила /hard power /. Към фундаменталните му изследвания спадат “ Tilly Ch, Western-StateMaking and Theories of Political Transformation, in: The Formation of National States in Western Europe, Princeton University Press, 1975; Tilly Т, War Making and State Making as Organized Crime, Cambridge University Press, 1985.
3. Несъгласните с внесения от САЩ “образец – държава”, който се реализира изцяло за сметка на приемащата страна, се отстраняват. Силовите операции за прочистване се задействат, когато местното население отказва да се раздели с миналото си. Вносителят на “образеца” се нуждае от чиста дъска, върху която да напише новата история на измислената държава.Привържениците на тази идеология рушат, възстановяват и отново рушат, докато не задаволят собствения си интерес (Клайн Н., Шокова доктрина, С., Изток-Запад, 2011, с. 473).
4. Tilly Ch, Western-StateMaking and Theories of Political Transformation, op cit, p.213.
5. Tilly Ch, Coercion, Capital and European States, Malden: Blackwell, 2000, p.110.
6. Migdal J., State in Society. Studying how States and Societies transform and constitute one another, Cambridge: Cambridge University Press, 2001; Strong Societies and Weak States. State-Society Relations and State Capabilities in the Third World, Princeton University Press, 1988;
Almond G., Return to State in: American Political Science Review, 1988, vol., 82, N, 3, p. 853-874; Фукуяма Фр, Строежът на държавата. Управление и световен ред през ХХI век, C., Обсидиан, 2004; Krasner St., Power, the State and Sovereignty: Essays on International Relations, Stanford University Press, 2009;
Ikenberry J, After Victory: Institutions, Strategic Restraint and Rebuilding of Order after Major Wars, Princeton University Press, Princeton, 2001;
Schlichte K, The Dynamics of States. The Formation and Crisis of State Domination outside the OECD, Aldershot: Ashgate, 2005; Der Staat in der Weltgesellschaft, Politische Hefte in Afrika, Asien und Lateinamerika,Frankfurt am Main/New York, Campus Verlag, 2006.
7. Приложение І, Декларация за независимост на САЩ от 4 юли 1776г., прочетена за първи път пред войниците на генерал Джордж Вашингтон в Ню Йорк, които свалят символите на английската кралска власт.
8. Терминът “велика сила” се отнася към държави с най-голямо влияние върху системата на международните отношения. След Втората световна война, велики сили са двата центъра на биполярния свят – САЩ и СССР. Те са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и притежават най-големите ядрени арсенали. Относно критериите за “велика сила на ХХІ век” вж. Александров Е., Речник по международни отношения, С., изд. Тракия-М., 2001, с. 76
9. Пак там
10. Понятията “комунистически” и “демократичен” са в кавички, защото нито комунизмът в смисъла на Марксовия Манифест, нито демокрацията в смисъла на реалното народовластие, са существували когато и да било в действителността. Те са еднакво утопични определения за съответната обществена система и държавно управление.
11. Kissinger H., Memorandum to the President, Subject: NSC Meeting, November 6-Chile,www.gwu.edu/~nsarchiv.
12. Daily Princetonian, Boston, 5.10.2001
13. Александров Е., История на международните отношения, С., Интела, 2000, с. 196
14. Терминът “двата лагера” се използва за първи път от Андрей Жданов, ръководител на съветската делегация на Международното съвещание на девет комунистически партии, проведено в Полша през септември 1947.
15. Клайн Н., Шокова доктрина, Сц, Изток-Запад, 2011, с. 320
16. Eisenberg C., Drawing the Line.The America Decision to Devide Germany, 1944-1949, Cambridge University Press, 1996; цит. по Клайн Н., с. 320
17. Лаверн Д., Експертите на прехода, изд. Изток-Запад, С., 2010, с. 60
18. Пак там, с. 93
19. Пак там, с. 96.
20. Midgal J., Strong Societies and Weak States. State-Society Relations and State Capabilities in the Third World, Princeton University Press, 1988.
21. Almond G., Return to State in: American Political Science Review, 1988, vol.,82, N, 3, p. 853-874
22. Baliqi B., State Building durch die Vereinigten Nationen. Am Fallbeispiel des Kosovo, Saarbrucken, 2009, S.76
23. Ibidem, S. 173
24. Ялъмов Ибр., Ислям и демокрация, Международна политика, 2009, 2, с. 70
25. Пак там, с. 69.
26. Люис Б., Възникване на съвременна Турция, С., 2003, с.535
27. Стиглиц Дж., Глобализацията и недоволните от нея, изд. Стопанство, С., 2003, с. 15
28. Пак там, с. 17
29. Клайн Н., Шокова доктрина, цит. пр., с. 78
30. Пак там
31. www.setimes.com. 10.9. 2010.
32. Ср. Социологическо изследване във в. Сега, 24.3.2010, Romanian Times, 17.3.2010, Време, Ск., 7.9.2010
33. Клайн Н., Шокова терапия, цит. пр., с.235
34. Пак там, с. 295
35. Браун У., Отвъд толерантността и оскърблението: Бъдещото на политическата теория, Жанет 45, 2011, с.260
* Преподавател във Варненския и Бургаския свободен университет, НБУ и УНСС
