Още преди да стане ясно, че една от най-острите битки в каспийската „голяма игра” може съвсем скоро да приключи с победата на Москва, ситуацията за руския гигант „Газпром” изглеждаше по-добра от всякога.
През април 2011 „Газпром” увеличи обема на газовите си доставки за Европа с над 21%, в сравнение с април 2010. През настоящата година, общият обем на приходите на компанията от износа на природен газ може да достигне умопомрачителната цифра 72,4 млрд. долара. Прогнозирайки ръста на доставките за Европа, ръководството на руския гигант започна реализацията на планове за почти двойно увеличаване вместимостта на подземните си хранилища. През 2015 обемът им трябва да достигне 4,9 млрд. куб. м, а още на следващата година – 6,5 млрд. куб. м.
„Газпром” е оператор на газови хранилища в Австрия и използва под наем хранилища във Великобритания, Франция и Германия. Това се прави в очакване на мащабно нарастване доставките на руски газ по новите тръбопроводни системи „Северен поток” и „Южен поток”, които ще влязат в експлоатация в сравнително близко бъдеще.
Увеличаването на обемите на хранилищата в Австрия ще осигури пазари в Словения, Хърватска, Словакия, Унгария, Германия и Италия. Новото газохранилище „Катрина”, което „Газпром” изгражда в Германия в рамките на съвместната си компания с немската VNG, ще гарантира доставките на газ за западноевропейските потребители. Междувременно, в партньорство със Сърбия, „Газпром” изгради още едно газово хранилище, предназначено да гарантира газовия износ за Сърбия, Босна и Херцеговина и Унгария. В момента се изготвя технико-икономическата обосновка за реализацията на аналогични съвместни проекти за газохранилища в Чехия, Франция, Румъния, Белгия, Великобритания, Словакия, Турция и Гърция.
В тази връзка, „газовата карта” на Европа, която беше очертана, в основни линии, още през съветската епоха, със сигурност ще претърпи много сериозни промени. Укрепването на позициите на Русия като доминиращ и превъзхождащ всички останали доставчик на енергоносители (в момента тя покрива над 41% от газовите потребности на Европа) със сигурност ще доведе до трансформация на отношенията между Изтока и Запада, в средносрочна и дългосрочна перспектива, и ще се превърне в ключов фактор, влияещ върху трансатлантическата политика на САЩ.
Засенчвайки „Набуко”
Всъщност, добрите новини за „Газпром” съвсем не се изчерпват само с това. Последната от тях е, че газопроводът „Набуко”, известен като любимия проект на САЩ в тяхната каспийска енергийна дипломация, целяща намаляване на европейската енергийна зависимост от Русия, претърпя сериозен, може би дори фатален, неуспех.
Изпълнителният директор на Nabucco Gas Pipeline International Рейнхард Митшек обяви наскоро, че проектът се отлага за 2017, т.е. осъществяването му ще започне три години по-късно, отколкото се планираше първоначално. Строителните работи ще бъдат отложени с поне една година, т.е. като минимум за 2013. Митшек очерта очарователна в своята неопределеност картина посочвайки, че газът ще тръгне по тръбите на „Набуко”, „веднага щом се появят достатъчно ясни данни за наличието на вече поети задължения за доставка на природен газ”.
Както е известно, според първоначалния замисъл, по дългия 3900 км тръбопровод „Набуко” следва да се транзитира природен газ от Турция за Австрия. Обемът на газовите доставки от Близкия изток и Каспийския регион за европейските пазари трябва да достигне 31 млрд. куб. м годишно. Тръбопроводът ще заобикаля Русия, преминавайки през България, Румъния и Унгария за да достигне разпределителния „хъб” край Виена. По-нататък, газът ще се разпределя за страните от ЕС. В консорциума „Набуко” влизат германската енергийна компания RWE, австрийската ОМV, Българският енергиен холдинг и румънската Transgaz. Отлагането на сроковете за реализация на проекта, вероятно ще доведе и до увеличаване на стойността му. Така, еврокомисарят по енергетиката Гюнтер Йотингер предупреждава, че разходите могат да нараснат до 21,4 млрд. долара, докато преди проектът се оценяваше на само 11,2 млрд. Аналогични прогнози за ръст на разходите дава и ВР. Подобно рязко нарастване на стойността на проекта поставя голяма въпросителна за рентабилността на му.
Основният проблем обаче е, че липсва газ за запълване капацитета на тръбопровода. Резервните обеми на Туркменистан, които биха могли да се насочат към „Набуко”, си остават под сериозен въпрос, тъй като Ашхабад не може да си позволи да води самостоятелна енергийна политика, игнорирайки руските интереси. На свой ред, Иран би могъл да стане идеалния източник за запълване на „Набуко”, но противопоставянето му със САЩ изключва подобна възможност. Така, единствената надежда за поне частично запълване на „Набуко” остават газовите доставки от азербайджанското находище Шах Дениз-2, чиято експлоатация може да стартира през 2017.
Това газово находище, чиито запаси се оценяват на 1 трлн. куб. м, се разработва от консорциум, начело с ВР и норвежката петролна компания Statoil. Добивът в находището Шах Дениз-1 започна през 2006, като максималният му обем е 8,5 млрд. куб. м годишно. На втория участък, след въвеждането му в експлоатация през 2017, обемът на годишния добив трябва да достигне 16 млрд. куб. м. Междувременно обаче, се появиха два конкурентни тръбопровода, също претендиращи за азербайджанския газ – Interconnector Turkey-Greece-Italy (ITGI) и Трансадриатическият газопровод (ТАР). Освен това, Турция разчита директно да закупува част от газа, добит в Шах Дениз-2, като в началото на май подписа с Азербайджан споразумение за покупката на 6 млрд. куб. м газ от това находище, през 2017.
Без съмнение, неуспехът на „Набуко” е изгоден за Русия. Както е известно битката между „Набуко” и „Южен поток” беше сред най-острите в Каспийския регион, като по важност отстъпваше само на тази за тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който администрацията на Бил Клинтън успя да наложи въпреки съпротивата на Москва. По онова време Турция действаше съвместно със САЩ, но днес Анкара и Москва си сътрудничат все по-тясно в енергийната сфера.
„Газпром” има основание да бъде доволен, тъй като в сравнение с „Набуко” проектът „Южен поток” върви напред с пълна скорост. По този 900-километров тръбопровод, който ще бъде положен по дъното на Черно море, ще могат да се транзитират 63 млрд. куб. м газ за Централна и Южна Европа, като проектът може да бъде реализиран до края на 2015.
И „Южен поток”, и „Северен поток” са дело и завоевание на руския премиер Владимир Путин. Те са в основата на неговото „наследство” и залог за развитието на руската икономикати завръщането на Русия на световната сцена. Путин водеше преговорите с европейските си партньори почти сам. Решаващият момент за „Южен поток” настъпи през март 2011, когато съгласие да се включи в проекта даде енергийната дъщерна компания на германския химически гигант BASF - Wintershall. Тя ще държи 15% от акциите на „Южен поток”.
По време на церемонията при подписването на споразумението в Москва, Путин посочи, че „тази стъпка говори за стабилност и е изключително важна за целия енергиен пазар”. Той приветства подкрепата на Германия за този пазар, включително и „позицията на канцлера Ангела Меркел”. Всъщност, прословутата „немска връзка” на Русия е почти изцяло резултат от личните усилия на Путин и неговата неуморна дипломатическа активност. Да не забравяме, че Wintershall контролира и 15,5% от акциите на „Северен поток”, който свързва с подводна тръба по дъното на Балтийско море Русия и Германия. На свой ред E.ON Ruhrgas e партньор на „Газпром” в изграждането на този газопровод.
Може да се очаква, че сега Русия ще заеме „позиция за стрелба” и веднъж завинаги ще погребе „Набуко”, като сключи през следващите две години нови договори за допълнителни газови доставки за Европа. „Южен поток” и „Северен поток” със сигурност ще променят енергийното уравнение между Русия и европейските държави.
САЩ сплотяват „новите европейци”
Както е известно, „Южен поток” ще заобиколи Украйна, а пък „Северен поток”, чиито пуск се очаква през октомври 2011, изключва от транзитния си маршрут Полша. В геополитически план, Москва вече може да преговаря с Варшава и Киев от позиция на силата, тъй като зависимостта и от тези две доста „темпераментни” страни по въпроса за стратегическите енергийни доставки за Европа значително намалява.
Междувременно, „Южен поток” връща Русия като активен играч на шахматната дъска на Балканите (САЩ успяха за известно време да и отнемат тази роля, стимулирайки разпадането на Югославия). Сега Европа ще се сблъска с трудната задача, как да реализира плановете си за намаляване на газовите доставки от Русия. В същото време, „Северен поток” със сигурност ще издигне руско-германските отношения на качествено ново равнище на партньорство.
Както можеше да се очаква, „Южен поток” и „Северен поток” силно тревожат САЩ и допълнително стимулират политиката им за разпалване на тлеещите чувства на антипатия, които някои централноевропейски държави (или по-скоро техните елити) изпитват към Русия, и която Вашингтон целенасочено провежда още от края на 90-те години насам. Така, в края на май, президентът Обама се появи във Варшава, където подписа с домакините си две споразумения за военни покупки и разполагане на подразделения на американските ВВС на полска територия. Първият документ "съкращава бариерите пред търговията в сферата на отбраната и облекчава военното сътрудничество", а вторият предвижда разполагането в Полша на изтребители бомбардировачи Ф-16 и военнотранспортни самолети С-130. Очевидно, САЩ отново активизират централноевропейския вектор на своята геополитика, по отношение на държавите, които държавният секретар по отбраната по времето на президента Буш-младши Доналд Ръмсфелд нарече „новите европейци”. Вашингтон вижда в тях своеобразен противовес на укрепването на руските енергийни позиции в Европа.
В знаковата си реч, произнесена в Братислава през март 2011, заместникът на държавния секретар за Европа и Евразия Филип Гордън заяви, че централноевропейският регион, като блок, „играе изключително важната роля на американски партньор за прокарване на демокрацията отвъд европейските граници. Усилията ни за установяване на сътрудничество с Русия в никакъв случай няма да ограничат възможностите на САЩ и НАТО за разгръщане на системата за противоракетна отбрана и другите системи за колективна сигурност... целият прогрес, постигнат в хода на т.нар. „презареждане” с Русия, в никакъв случай не ерозира интересите на който и да било наш съюзник... ние работим в тясно взаимодействие с Европа по всички важни въпроси, както международни, така и вътрешноевропейски, а Централна Европа играе изключителна роля за реализацията на тези планове”.
Разбира се, САЩ са наясно, че енергетиката е лоста, с чиято помощ Русия ерозира американската стратегия. Затова Америка също държи в ръкава си няколко коза. Тя активно изгражда терминали за втечнен природен газ на чуждестранните пазари, където той може да бъде продаден по-скъпо. При това именно Европа е главната и цел. Нещата опират до това, че САЩ са на път да постигнат ниво на пълно самозадоволяване с природен газ. В началото на май Financial Times публикува сензационен доклад за възможните промени в енергийната политика, благодарение на потенциалните запаси от шистов газ в Европа, които, според авторите му, могат радикално да променят картината на доставките, водейки до намаляване на зависимостта от Русия и близкоизточните държави.
Само че това са твърде прибързани надежди, разпалени от неизбежната перспектива Европа да се окаже в много сериозна зависимост от Русия по отношение на енергийните си доставки за цялото обозримо бъдеще. За да стартира добивът от нетрадиционни източници, като находищата на шистов газ например, и той да стане реалност за европейския пазар, трябва предварително да бъдат решени маса проблеми и да се преодолеят безброй препятствия.
Както посочва и Financial Times: „Шистовият газ се намира на голяма дълбочина (няколко хиляди фута) в скалните породи и може да бъде освободен оттам само чрез раздробяването на въпросните породи с големи количества вода под налягане. Тези технологии са известни като „хидравличен разрив на скалния пласт”. Течността и другите компоненти, като пясъка например, се подават под високо налягане в сондажния кладенец за да освободят шистовия газ от скалните породи. Най-сериозна загриженост сред еколозите предизвиква въздействието на тази технология върху нивото на грунтовите води”.
За разлика от САЩ, в Европа липсват детайлни и заслужаващи доверие резултати от геологични изследвания, поради което е много трудно да се оценят реалните запаси от шистов газ на континента.
Така или иначе, в крайна сметка, се очертава следната картина. Привържениците на „Набуко” стоически се приспособяват към реалностите на все по-неустойчивия глобален енергиен пазар, върху който оказват въздействие множество най-различни фактори, като например перспективите за добив на шистов газ, безредиците в Близкия Изток и, разбира се, гигантската вълна-цунами, в Япония, поставила под въпрос бъдещето на ядрената енергетика. Истината е, че всички тези фактори са в полза на Русия. И европейците са наясно, че е по-добре да се задоволят с питомното (т.е. с гарантираните руски газови доставки), вместо да гонят дивото, както ги призовават американците.
Мощното възраждане на американската активност
Макар че точните обстоятелства на американския ендшпил (т.е. заключителната част от операцията на САЩ) в Ирак и Афганистан си остават спорен момент, резултатът от него със сигурност ще е това, че Съединените щати, които, подобно на митичния Прометей, доскоро бяха „приковани” към тези две държави, сега постепенно се освобождават от ангажиментите си в тях и вече са по-свободни да действат и в други важни за тях направления. Напоследък сме свидетели на бурна американска активност, която сякаш идва да компенсира пропиляното време в Ирак и Афганистан: „едностранната” въоръжена интервенция в Либия, разполагането на ескадрила F-16 в Полша, създаването на военни бази в Румъния, реанимацията на плановете на Джордж Буш-младши за разполагане на елементи на системата за противоракетна отбрана в Централна Европа, възраждането на „сърдечното съгласие” от ерата на Тройния съюз сред „новите европейци”, заплахата за осъществяване на „хуманитарна интервенция” в Сирия, възобновяване на разговорите за евентуални военни действия срещу Иран, натискът с цел да се гарантира дългосрочно американско военни присъствие в Ирак и Афганистан, ускоряване процесите на разширяване на НАТО към Южен Кавказ и Централна Азия, нарушаване суверенитета и териториалната цялост на Пакистан, заплахата за „смяна на режима” в Шри Ланка и, накрая, декларираното в началото на юни разполагане на бойни кораби в Сингапур.
Всичко това се случи за съвсем кратко време – около сто дни. В този смисъл беше практически неизбежно и, че „голямата игра” в Каспийския регион също ще бъде подновена от Вашингтон. След необяснимия „зимен сън” и практическото пълното бездействие откакто президентът Буш-младши напусна Белия дом, в началото на 2009, специалният пратеник на САЩ по проблемите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се завърна на сцената.
Ако изказването му в края на май пред комисията по външна политика на американския Конгрес съдържаше някакво послание, то беше, че американската стратегия в сферата на евразийската енергетика остава „непроменена”, по отношение на основния си дневен ред, а именно отправянето на предизвикателство срещу потенциала на Русия и възможностите и да използва огромните природни ресурси и статута си на износител на енергоносители за да възроди своя имидж на велика държава на световната сцена.
Връщането на реториката от времето на студената война
На споменатото по-горе изслушване в Комисията по външна политика на Конгреса, геополитическият дневен ред на енергийната стратегия на САЩ в Евразия беше озвучен, с характерната за него откровеност, от известния експерт по Русия Ариел Коен. Вероятно той едва ли е изненадал някого с тезата си за руската „експанзионистична програма за действие”, която според него намира отражение в енергийната политика на Кремъл. С подобно твърдение може да се спори, но то заслужава специално внимание, защото представляваше фона на последвалото изказване на Морнингстар. Последният беше ограничен от нормите на дипломатическата практика и принуден да се въздържа от директни нападки срещу Русия, спрямо която сегашната администрация на Барак Обама се опитва да реализира т.нар. „политика на презареждане”. Това обаче не му попречи да акцентира върху следното:
- Кремъл разглежда енергетиката като инструмент за осъществяването на самоуверена и настъпателна външна политика;
- Нивото на зависимост от Европа от Русия, в енергийната сфера, е неприемливо високо;
- Русия се опитва да изключи САЩ от играчите на централноазиатския и каспийския енергийни пазари;
- Москва използва енергетиката за да върне в орбитата си Индия, Югоизточна Азия, Близкия Изток, Африка и Латинска Америка;
- Русия кара съседните държави да осъществяват износа на свои енергоносители през руската система от тръбопроводи;
- Недостатъчното „върховенство на закона” блокира достъпа на западните компании до руския енергиен сектор;
- Русия остава незаинтересована от развитието на енергийните връзки със САЩ.
Коен достатъчно откровено излага цялата геополитическа специфика. На първо място, както сочат прогнозите, европейското търсене на енергоносители ще продължи да нараства и това може да доведе до по-голяма зависимост в енергийната сфера от Русия, което пък би имало сериозни последици за връзките между Москва и Европа.
Същността е, че САЩ предчувстват и се опасяват от това, че Москва може да използва разширяващите се енергийни връзки за да стабилизира отношенията си с държавите от Западна Европа, което пък ще ерозира евроатлантическия дух и постепенно ще отслаби трансатлантическото лидерство на Америка.
На второ място, Германия взе стратегическото решение да се откаже от ядрената си енергетика и, вместо това, да увеличи вноса на енергоносители от Русия. От гледната точка на Вашингтон, постоянно разширяващите се и укрепващи руско-германски връзки имат не само определен исторически резонанс, доколкото стават все по-важни за европейската сигурност, но са и опасни за Америка, тъй като могат, в крайна сметка, да отслабят европейското единство и основите на НАТО, която САЩ използват като ключов инструмент за реализацията на глобалната си стратегия.
На трето място, Русия се стреми да надрасне ролята си на обикновен износител на енергоносители за Европа и да се включи в енергоразпределителната мрежа на континента, както и в търговията на дребно с енергоносители на европейския пазар. В крайна сметка, Европа може „да се сблъска със суровия избор между цената и стабилността на енергийните си доставки и необходимостта да бъде заедно със САЩ по ключовите съвременни въпроси”.
От друга страна, Коен очаква, че „докато цените на петрола растат, можем със сигурност да очакваме възраждането на руската самоувереност и дързост”. Всъщност, какво точно означава „дързост”? В геополитически план, това означава една по-самоуверена и активна Русия в глобалната политика. Между другото, Коен на няколко пъти споменава Индия като страна, чиято политика би трябвало също да безпокои САЩ.
Тебеширените кръгове в Южна Азия
Всъщност, държави като Индия, в които САЩ разчитат да укрепят позициите си като техен стратегически партньор, могат да предпочетат варианта да се превърнат в автономни, или „неприсъединили се”, ако Русия съумее да установи по-тесни връзки с тях в енергийната сфера. Що се отнася до Индия например, далеч отиващите последици са свързани с това, че ако Делхи се откаже от партньорството със САЩ, това много сериозно ще усложни азиатско-тихоокеанската стратегия на Вашингтон и политиката му на сдържане спрямо Китай.
Интересно е, че Коен дава като пример в това отношение Сирия. Според него, Русия „се стреми към възраждането на вековния силов баланс в Близкия изток” и, че Сирия (също както Индия в Азиатско-Тихоокеанския регион) играе ключова роля в този регион и тъкмо поради това Москва възстановява военните си бази в Тартус и Латакия и „доставя на Сирия съвременно въоръжение”, както впрочем го прави и по отношение на Индия.
На четвърто място, Русия работи за укрепване и разширяване влиянието на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) като изключителен прерогатив за сдържането на САЩ, особено в „енергийния клуб” на тази група. Както е известно, ШОС включва Китай, Казахстан, Киргизстан, Русия, Таджикистан и Узбекистан.
САЩ буквално се вбесяват, виждайки че ШОС се готви да приеме като пълноправни членове Индия и Пакистан, а дори и Афганистан, като наблюдател. До момента, САЩ залагаха на сдържаността, която демонстрираха Русия и Китай по въпроса за присъединяването на Пакистан и Индия към ШОС, но когато Москва и Пекин започнаха да променят позицията си по въпроса, във Вашингтон моментално обявиха тревога.
Москва изпреварва Съединените щати, форсирайки връзките си с Пакистан. Критично важен вектор в усилващото се сътрудничество между двете държави са съвместните енергийни проекти. Така, Русия започна да обсъжда с Пакистан основите за участието му в проекта за газопровода ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия).
Страните възстановиха и въздушната връзка помежду си, проведоха две срещи на високо равнище в рамките на една година и започнаха тясно да координират подходите си по въпроса за стабилизирането на Афганистан (които също са част от изпълнението на проекта ТАРІ). Специалният представител на Русия за Афганистан Замир Кабулов (експерт на Кремъл по тази страна) посети Исламабад в началото на юни за да задълбочи консултациите между двете държави.
Руският подход е насочен към разширяване стратегическата самостоятелност на Пакистан, така че той да може да се освободи от стриктната опека на Вашингтон. При това Москва разчита, че Пакистан ще и отговори подобаващо. Както посочва в един свой коментар руският експерт по Южна Азия Андрей Володин, „посещението на пакистанския президент Али Зардари в Русия показа, че Пакистан активно диверсифицира външноикономическите връзки и външната си политика. Като това се подкрепя и от основния и най-стабилен пакистански съюзник – Китай, който осъществява политика на „меко обратно сдържане” на САЩ в Азия, включително в Пакистан”.
Краят на туркменистанската „газова мечта”
Така, руско-китайската инициатива за привличане на Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС може, в перспектива, да нанесе съкрушителен удар по стратегията на САЩ, целяща американското „внедряване” в Азия. Основата на регионалната енергийна мрежа, концентрирана върху енергоносителите на Туркменистан, придава достатъчно стабилен характер на тази матрица.
Истината е, че макар САЩ много да говорят за TАРІ, далеч по-интересен за тях е т.нар. Южен коридор за транспортиране на туркменистанските енергоносители към Западна Европа така че да се ограничи степента на руската доминация на европейския пазар.
В момента Русия е на път „да убие с един изстрел два заека”. Насочвайки туркменистанския газ към ненаситните консуматори на енергоресурси от Южна Азия (Индия, потенциално, е един от двамата или тримата най-големи потребители на енергоносители през следващото десетилетие), Москва, от една страна, ерозира евразийската енергийна стратегия на САЩ за доставката на природен газ за Европа, а, от друга, съумява да съхрани силните си позиции на европейския енергиен пазар, недопускайки туркменистанският газ да и бъде конкуренция там.
Във връзка с ТАРІ непрекъснато възникват два въпроса. На първо място, имаше известни съмнения за размерите на туркменистанските енергийни ресурси. Но потвърждението, направено от британската одиторска компания Gaffney, Cline & Associates в началото на юни, че Туркменистан разполага с второто по големина в света газово находище в Южен Йолатан, тотално променя досегашния сценарий. Неслучайно афганистанският президент Хамид Карзаи моментално долетя в Ашхабад, веднага след като чу съобщението на британците. Огромното находище Южен Йолатан е разположено на площ от 3,5 хиляди кв. км, което е повече от цялата територия на Люксембург и, както посочва високопоставен представител на британския одитор, „Южен Йолатан е толкова голям, че там едновременно могат да се разработват няколко негови участъка”.
Казано накратко, Туркменистан разполага с потвърдени запаси, които могат да удовлетворят потребностите на Китай, Индия и Пакистан за дълги десетилетия и пак ще остане газ, който да се изнася в Русия. Това е шокираща перспектива за американските стратези, особено ако идеята за създаването на „енергиен клуб на ШОС”, лансирана от тогавашния руски президент Путин през 2005 (която по онова време изглеждаше не съвсем навременна) най-сетне се реализира на практика.
Така че упоритите руски и китайски дипломатически усилия по отношение на Пакистан, целящи да го убедят да промени парадигмата в афганистанската си политика; нарастващото нетърпение на САЩ заради „непослушанието и упоритостта” на Исламабад; склонността на ШОС да се ангажира със стабилизацията на Афганистан; стремежът на САЩ директно да контактуват с Движението „Талибан”, а не чрез „оглавявания от Кабул” мирен процес; натискът на Вашингтон за установяване на дългосрочно военно присъствие в Афганистан; все по-ясното желание на Русия и Китай да привлекат Индия и Пакистан като пълноправни членове на ШОС; опитът на САЩ да формират такова партньорство с Индия, което американският държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс описа в речта си в Сингапур от 4 юни пред военните министри на държавите от региона (включително тези на Китай, Русия и Индия) като „неотменима основа за стабилността в Южна Азия и извън нея”; потвърдената от Гейтс
американска привързаност към „стабилното, здраво и разширено” военно присъствие в Азия и, особено, в Малакския пролив – всичко това също представлява много важно „енергийно измерение”.
Макар че споменатият по-горе Ариел Коен е експерт по Русия, той неколкократно спомена Централна Азия в изказването си пред Конгреса и призова американските конгресмени да обърнат специално внимание на това, че Москва се опитва „да изтласка” САЩ от Централна Азия вече е успяла да ограничи американското участие в новите каспийски енергийни проекти, изключвайки Америка от енергийния клуб на ШОС.
Сдържането на Русия, като основа на американската енергийна стратегия
В изказването си пред Конгреса, специалният пратеник по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар, се придържаше към дипломатическия тон и внимателно заобикаляше геополитически моменти, акцентирайки върху детайлната презентация на евразийската енергийна стратегия на САЩ, която представи като продължение на политиката от ерата на Буш-младши, отчитаща обаче и новите реалности. Според него, принципните вектори на тази американска стратегия са следните:
- Стремежът на САЩ да бъдат силно ангажирани с енергийната сигурност на Европа, никога не трябва да се поставя под съмнение, след като Европа е „наш партньор по всички основни глобални въпроси, от Афганистан до Либия и Близкия Изток и от човешките права до свободната търговия”.
- САЩ ще работят за „енергийната диверсификация на Европа” както по отношение на източниците на доставка и маршрутите за транзит на енергоносителите, така и по отношение на видовете енергия – „диверсификация на доставчиците, диверсификация на транспортните маршрути и диверсификация на потребителите, както и концентриране на усилията върху алтернативните и възобновяеми технологии за „чиста” енергия, както и за нарастване на енергийната ефективност” (тук е мястото да напомня, че САЩ се явяват на европейския пазар като голям износител на шистов газ, който се конкурира с руския природен газ).
- Целта на САЩ е да накарат Европа да формулира „балансирана и диверсифицирана енергийна стратегия, залагаща на многото източници на енергия и множеството маршрути за транзитирането им до пазара” (т.е. за намаляване на зависимостта от Русия, която в момента покрива над 1/3 от енергийните потребности на Европа).
- САЩ ще поощряват и помагат на централноазиатските и каспийските държави „да търсят и намират нови пътища към пазара” (т.е., заобикаляйки руската територия и руските тръбопроводи).
- САЩ ще работят за приватизацията на енергийния сектор, като за целта ще „изградят политическа платформа в постсъветското пространство, в чиито рамки да могат да просперират деловите и търговските проекти”.
- Привързаността на администрацията на Обама към т.нар. Южен коридор, чрез който да се реализират доставките на природен газ от Каспийския регион за Европа, през Турция, а потенциално „и от други източници отвъд югоизточните граници на Европа”, е не по-малка от тази, демонстрирана от администрациите на Клинтън и Буш. САЩ активно ще прокарват три отделни европейски тръбопроводни консорциума – „Набуко”, IGTI и ТАР, и са „сигурни, че икономически жизнеспособният Южен коридор ще бъде реализиран, като инвестиционните решения, които ще направят това възможно, следва да бъдат приети до края на 2011”.
- Вашингтон отделя специално внимание на превръщането на Туркменистан в голям доставчик на газ за Европа, чрез Южния коридор.
- САЩ ще се стремят към интегрирането на балтийските държави в европейския енергиен пазар, така че да не бъдат зависими и уязвими от руските доставки и/или руския политически натиск.
- САЩ ще се противопоставят на опитите на Русия да получи монополно влияние в украинския енергиен сектор.
- Европа трябва да разработи и създаде единен енергиен пазар, за да не се допуска формирането на такъв тип двустранни отношения, като тези между Германия и Русия, Русия и Италия или Русия и Франция в момента.
- Европа следва повече да се концентрира върху развитието на добива на шистов газ, който може да замени руския природен газ.
- Европа трябва да реализира инициативи за „разделяне функциите за разпространение и доставка в енергийните компании”, така че руският гигант „Газпром” да се провали в усилията си да проникне в сферата на преработката и пласмента на природния газ.
Това е евразийския хартленд, глупчо!
На практика, евразийската енергийна стратегия на САЩ почти изцяло е концентрирана върху „сдържането” на изключителната и доминираща роля на Русия като енергиен доставчик на Европа и ограничаване на мащабното и влияние в централноазиатските и каспийските страни-доставчици на енергоносители. Коен говори за бъдещата роля на НАТО, като гарант за сигурността на „неруските тръбопроводи”, но не бива да се учудваме, че Морнингстар не отделя особено внимание на тази противоречива идея, зародила се в главите на членовете на предишната президентска администрация. В случая особено интересно е, че Морнингстар не споменава нищо за способността на Туркменистан или на централноазиатския регион, като цяло, да се превърне в енергиен доставчик за Южна Азия, макар че американските дипломати, посещаващи Делхи, неизменно демонстрират силен интерес към проекта ТАРІ. Тоест, излиза, че САЩ изцяло са концентрирали усилията си върху енергийната сигурност на Европа и върху доставките от Каспийския басейн, Централна Азия и Близкия Изток за европейския пазар и само на думи се интересуват от ТАРІ.
Ясно е, че срещата на ШОС която се проведе в средата на юни в Казахстан, се превърна във важно събитие в контекста на енергийната геополитика. И в този смисъл за изслушванията в американския Конгрес две седмици преди това беше подбрано най-подходящото време. САЩ предчувстват промяната на парадигмата в динамиката на азиатската мощ. Шансовете все повече се обръщат срещу Америка, след като Русия и Китай умело трансформират политиката си в Южна Азия, чиято основна цел в момента е „хегемонизацията” на връзките им с Пакистан и Индия, в рамките на ШОС (включително чрез възможното присъединяване на двете държави към организацията, през 2012). Според директора на Института за международни изследвания в Университета Цинхуа Ян Сютън: „Ако съумеем да установим тесни отношения със съседните държави, както успяхме да го направим с държавите от ШОС, ще постигнем голям прогрес. Създаването на ШОС през 90-те години беше признато като една от най-успешните дипломатически стъпки на Китай. А целта на създаването на ШОС е да бъде отправено предизвикателство към стратегическото намерение на Америка да разшири военното си влияние в Централна Азия. С появата на ШОС отношенията на Китай с държавите от региона значително се подобриха. С цел да установи подобни отношения и с околните държави, които още не са станали членки на ШОС, Китай трябва да установи с тях истинско стратегическо партньорство. В противен случай те могат да се окажат в американската сфера на влияние ”.
Действително, очертаващият се „край на играта” в Афганистан е вдъхновяващ момент за развитието на няколко направления в геополитиката на Евразия и Централна и Южна Азия. Някои от тях вече се реализират, други все още са в „спящо състояние”, някои са видими, а други все още недостатъчно различими за да започнат да се сближават. При всички случаи обаче фокусът им е един и същ – Евразия.
Както е известно, великият британски географ и политик сър Халфорд Макиндер, който се смята за един от бащите-основатели на езотеричните дисциплини на геополитиката и геостратегията, базира прочутата си теория за „Хартленда” на предпоставката, че Евразия си остава „сърцевината” на международната политика. Очевидно, тя е валидна с пълна сила и днес.
* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Турция и Узбекистан
