04
Пет, Дек
10 New Articles

Геополитическите, ресурсните и другите фактори за кризата в Кот д’Ивоар

брой4 2011
Typography

На 21 май, новият президент на Кот д’Ивоар Аласан Уатара пое поста си в столицата Ямосукро, в присъствието на държавния глава на Франция (бившата метрополия на африканската страна) Никола Саркози, генералния секретар на ООН Бан Ки Мун и неколцина африкански лидери. На церемонията присъстваха и хора от лагера на основния опонент на Уатара и доскорошен държавен глава Лоран Гбагбо.

Както е известно, през ноември 2010, в тази африканска страна (позната в миналото като Бряг на слоновата кост) се проведоха първите от десет години насам президентски избори. В тях Уатара беше обявен за победител, но Гбагбо отказа да признае резултатите и в резултат от това избухнаха кървави сблъсъци между привържениците на двамата (загинаха стотици хора, а близо милион избягаха в съседна Либерия). Възможността сблъсъците да прераснат в пълномащабна и продължителна гражданска война беше предотвратена от френската армия, чиито танкове влязоха през април в президентската резиденция в най-големия град на страната Абиджан, а Гбагбо беше арестуван. Веднага след това, Европейската комисия обяви, че ще отпусне на Кот д’Ивоар спешна помощ от 180 млн. евро за осигуряването на питейна вода и елементарно здравно обслужване.

За мнозинството хора извън Африка, тази развръзка изглежда справедлива – след като Аласан Уатара спечели изборите, през октомври и ноември 2010, беше нормално да заеме и президентския пост. Ситуацията обаче не е толкова проста, колкото изглежда на пръв поглед, още повече, че повечето европейски и американски медии, кой знае защо, избягват да коментират възможността зад смяната на управляващите в Кот д’Ивоар да се крият и определени геополитически интереси.

Едно старо съперничество

Бившият президент Лоран Гбагбо е добре познат на аналитичната общност в Европа. Започнал като синдикален лидер, той за първи път привлича вниманието по време на студентските демонстрации през 1982 в Абиджан, довели до формирането на т.нар. Народен фронт (FPI). Три години по-късно, Гбагбо е принуден да емигрира във Франция, където се опитва да осигури международна подкрепа за FPI и да популяризира програмата си за борба срещу диктатурата на Демократичната партия на Кот д’Ивоар (PDCI) – единствената разрешена политическа сила по време на управлението на Феликс Уфуе-Боани (президент през 1960-1993), и създаването на многопартийна система в страната.

Смятаният за идейно близък до Френската социалистическа партия Гбагбо се завръща в родината си през 1988, а две години по-късно получава 18% от гласовете на президентските избори, превръщайки се по този начин в основния кандидат на опозицията. Тогава изборите са спечели от Уфуе-Боани, който пък назначава за премиер не друг, а Аласан Уатара. Когато, през 1991 и 1992, страната е разтърсена от нови студентски протести, премиерът Уатара нарежда ареста на Гбагбо, който по-късно е осъден на две години затвор (излежава само част от присъдата си).

Смъртта на 88-годишния Уфуе-Боани, през 1993, води до предсрочни президентски избори, спечелени от Анри Конан Бедие, идеолог на т.нар. „ивоарийство”, в чиято основа е тезата за националната изключителност на коренното население. Според тази теория, за „ивоариец” се признава само онзи жител на страната, който може да докаже че семейството му живее в нея от поне четири поколения насам.

Именно на това основание Конан Бедие обявява за недействителна кандидатурата на основния си съперник за президентски пост – бившия премиер Аласан Уатару. На свой ред, Лоран Гбагбо призовава привържениците си да бойкотират изборите, обявявайки промените в избирателния закон, наложени от Бедие, за нелегитимни. Тук е мястото да посоча, че по онова време и Уатаро, и Гбагбо са част от опозицията. През 1999, Бедие е свален от президентския пост в резултат на военен преврат, ръководен от генерал Робер Геи – човекът, арестувал Гбагбо през 1992 и по-късно отстранен от длъжност заради отказа си да смаже демонстрациите на опозицията, през 1993. Геи, който е професионален военен, получил образованието си във Франция, и ревностен католик, е победен в президентската надпревара през 2000 от Лоран Гбагбо. Що се отнася до третия основен кандидат в тези избори – Аласан Уатара, той отново е отстранен от надпреварата под предлог, че не е „коренен ивоариец”.

Военният бунт през 2002

На 19 септември 2002 въоръжени бунтовнически отряди, навлезли в Кот д’Ивоар от съседната Буркина Фасо овладяват северната част на страната и се опитват да осъществят държавен преврат. Конфликтът бързо се превръща в противопоставяне между верния на правителството Юг, където живее коренното население (по-голямата част от него са християни), и предимно мюсюлманския Север, които освен всичко друго, са разделени от въпроса за „ивоарийския произход” (т.е. от тезата за националната изключителност на коренното население), лансирана от президента Бедие и довела до отстраняването на Аласан Уатара от президентските избори, през 2000. След продължилите няколко месеца сражения, в Кот д’Ивоар е изпратен френски военен контингент (в рамките на операция „Еднорог”), който поема патрулирането в зоната на прекратените военни действия, разделяща Севера от Юга. След това, под натиска на световната общност, двете воюващи страни се споразумяха за създаване на правителство на националното помирение, назначаването на „неутрален” премиер и разоръжаване на бунтовниците.

На свой ред, ООН упълномощи своите миротворчески сили в страната (ONUCI) да съдействат за успокояване на ситуацията в зоната на операция „Еднорог”.

Естествено, всичко това не промени особено нещата и през 2004 северната половина на Кот д’Ивоар продължи да бъде окупирана от бунтовниците, с мълчаливото съгласие на международната общност и френските власти.

Именно тогава президентът Гбагбо започна военно настъпление (т.нар. операция „Достойнство”) за да си върне контрола над северните градове, заети от бунтовниците. В хода на това настъпление, ползващата експертната помощ на израелски съветници армия на Кот д’Ивоар бомбардира позициите на френските части, убивайки 9 войници. В отговор, французите моментално унищожиха цялата военна авиация на страната, провокирайки вълна от масови безредици, които привържениците на президента „канализираха”, насочвайки гнева на хората срещу френските части, както и против френските граждани, живеещи в Кот д’Ивоар. Така страната се оказа в задънена улица (северната и част беше окупирана от бунтовниците и частите от контингента на ООН – т.е. от французите) и бе разделена на две части. Все пак, през 2007 беше постигнато ново споразумение, задължаващо президента Гбагбо да назначи за премиер Гийом Соро, произхождащ от северната част на страната и генерален секретар на контролиращата я бунтовническа групировка „Нови сили”. Тук е мястото да отбележа, че по време на президентските избори през 2000 Соро подкрепи блока на Аласан Уатара.

Ролята на племенните и религиозни противоречия

Напук на повечето коментари в западните, а и в българските медии, нарастващото напрежение в Кот д’Ивоар не се дължеше само на традиционните за цяла Африка племенни и етнически противоречия. В тази страна е налице и противопоставяне между християнския Юг и мюсюлманския Север, както и сериозно напрежение в отношенията между коренните ивоарийци и жителите на страната, имащи „чужд” произход.

Навремето, когато Франция създава колонията си Бряг на слоновата кост (1893), очертаването на границите и очевидно не е съобразено с геоетническото рапределение на населението в региона. Както посочва известният френски експерт по Африка Бернар Люган, страната представлява сложна мозайка от четири лингвистични групи, които, на свой ред, са част от три етнически „блока”, дали началото на трите конкуриращи се политически формации в днешен Кот д’Ивоар, всяка от които подкрепя различен кандидат за властта: Лоран Гбагбо, Аласан Уатара и сваления през 1999 екс-президент Бедие.

Така, Лоран Гбагбо принадлежи към племето бете (12% от всички жители на страната), но съумява да получи подкрепата и на племенната група акан, които дори го предпочитат пред съплеменника си Анри Конан Бедие. Вероятната причина за това е, че съпругата на Гбагбо също е от акан. Освен това, Гбагбо се ползваше със подкрепата на градския електорат, принадлежащите към който не се идентифицират с нито едно от племената, и най-вече на жителите на бившата столица Абиджан, в южната част на страната, впечатлени от декларирания от него национализъм.

В северната част на страната, делът на гласувалите за Гбагбо не е голям – между 2% и 9%. В рамките на цялата страна, на първия тур на изборите през октомври 2010 той получи 38% от гласовете.

Аласан Уатара пък произхожда от северната част на страната и е мюсюлманин. Това му помогна да обедини около кандидатурата си племената, изповядващи исляма: малинке, сенуфо, дула, куланго и лоби. В четирите северни избирателни района той получи между 73% и 93% от гласовете. На юг резултатите му не бяха толкова добри, но все пак в Абиджан за него гласуваха 33% от избирателите (колкото беше и общият процент на гласовете му на първия тур, през октомври 2010).

Всъщност, това разделение на Кот д’Ивоар на две части (както навсякъде другаде в Африка) е резултат от етническото и племенно разделение. Бързото икономическо развитие на страната след получаването на независимостта през 1960 доведе до голям приток на имигранти от съседните държави, които през 60-те години бяха заети предимно в селскостопанската сфера, тъй като в нея имаше недостиг на работна ръка. Пришълците от Мали, Буркина Фасо или Гана днес са около 26% от цялото население на Кот д’Ивоар. И след като вече две поколения имигранти живеят на територията на страната, много от тях получиха местно гражданство, попълвайки редиците на избирателите на политиците от Севера.

Втората гражданска война

Според резултатите от президентските избори, съобщени на 4 декември 2010, Централната избирателна комисия на Кот д’Ивоар обяви, че досегашният президент Лоран Гбагбо е получил 45,9% от гласовете, а за основния му противник – бившия премиер Аласан Уатара, са гласували 54,1%. След това обаче, Конституционния съвет на страната анулира резултатите от изборите в седем северни департамента, позволявайки по този начин на Гбагбо да остане президент. В същото време международната общност призна изборната победа на Уатара, поставяйки Гбагбо в политическа изолация.

След проточилите се няколко месеца и завършили без успех преговори между двамата политици, самообявили се за президенти, в края на март 2011 военните групировки от Севера, контролирани от Уатара, предприеха по негова заповед мащабно настъпление, в очевидно нарушение на действащото споразумение за прекратяване на военните действия. Офанзивата, чиято цел беше овладяването на властта, се осъществи със силите на опълчението на партията на Уатара „Нови сили” и присъединили се към него дезертьори от националната армия. Те се ползваха с моралната подкрепа на ООН и с военната подкрепа на френския контингент „Еднорог”. Малко преди това численият му състав беше увеличен (благодарение на подкрепленията, дошли от Габон и Чад), достигайки 1700 души. Освен това, бунтовниците от Севера вече години наред се финансират от Нигерия и Буркина-Фасо. На 10 април, френският военен контингент, действащ в рамките на мисията „Еднорог” и под егидата на ООН, нанесе силен въздушен удар по системата за отбрана на президентската резиденция в Абиджан, а 250 френски войници блокираха богаташкия квартал Кокоди, позволявайки на частите на Уатара да пленят на следващия ден (11 април) отказващия да предаде властта Лоран Гбагбо.

В същото време, опитвайки се да не дискредитира окончателно победата на Аласан Уатара на изборите, Външното министерство в Париж побърза да заяви, че френските части не са участвали пряко в тази военна операция и, че тя е била осъществена само от отрядите на Уатара. Съвършено очевидно е обаче, че без военната подкрепа на Франция и ликвидирането на военния потенциал на армията на Гбагбо от френския контингент, конфликтът едва ли щеше да приключи скоро. В тази връзка, както отбелязва френският анализатор Александър Латса: „злото беше пуснато на свобода – новият президент на Кот д’Ивоар дойде на власт, благодарение на френската армия”. Между другото, в едно от последните си интервюта, дадени в Абиджан, малко преди да бъде пленен от противниците си, Лоран Гбагбо твърди, че не е „марионетка, стремяща се да угоди на Запада” и, че не иска „да прилича на французите”. В същото интервю, той се изказва крайно критично към международната общност, признала победата на противника му Уатара на последните президентски избори.

Критиките срещу френско-американската намеса

Междувременно, започват да се чуват все повече критични гласове по повод на френската намеса във вътрешните работи на Кот д’Ивоар. Така, известният френски адвокат Жак Верже, както впрочем и бившият външен министър Ролан Дюма, открито атакуваха позицията на Франция в този конфликт. И те не са единствените. Бившият шеф на президентската администрация по времето на Жак Ширак  Жан-Франсоа Пробст заяви, че Аласан Уатара е американска марионетка, манипулирана от ЦРУ и, че с некомпетентното си поведение сегашният президент Саркози работи за интересите на САЩ. В тази връзка Пробст напомни, че „бунтовниците от Севера се ръководят отвън, включително от Ал Кайда, но най-вече от северноафриканските ислямисти, които биха искали да завоюват Юга... В случващото са замесени и САЩ, които (подобно на Буш в Ирак) успяха да привлекат редица малки сателитни или зависими държави и да ги накарат да плуват заедно с тях срещу течението... За нещастие на нашата прекрасна Франция, която навремето Дьо Гол изведе от юрисдикцията на обединеното командване на НАТО, президентът Саркози отново я обвърза с курса на Северноатлантическия пакт. Лошо е и, че сегашните ни дипломати с нищо не превъзхождат китайските си колеги. Което не е чудно, след като в момента френската дипломация в региона се ръководи от кръгли идиоти”. Известният адвокат Марсел Секалди също коментира в критичен тон френските действия в Кот д’Ивоар, твърдейки, че „в готовността на Запада да наложи на всяка цена Аласан Уатара прозират скрити интереси”.

Ресурсният фактор в конфликта в Кот д’Ивоар

С какво могат да бъдат свързани тези интереси? Например с това, че Кот д’Ивоар е сред най-големите в света износители на какао и водещ износител на кафе и палмово масло. Много по-важно обаче е, че от известно време насам страната е сред основните доставчици на петрол за САЩ. Първите сериозни находища бяха открити в средата на 90-те години, като проучванията продължават и в момента. През 2003 британската компания Tullow Oil pic обяви за особено перспективно петролното находище в района на Акаджу.

През май 2010 за наличието на перспективни петролни находища обяви и котиращата се на Нюйоркската фондова борса компания Global Natural Resources Inc., а през септември Tullow Oil съобщи, че е открила „най-големия петролен резервоар в Африка” с потенциал от 550 млн. барела.

Именно от гледната точка на големите западни компании със сериозни интереси в Кот д’Ивоар, вече бившият президент Лоран Гбагбо извърши наистина непростима „грешка”, отваряйки пазарите на страната си за Китай и Русия. Така, китайците сключиха поредица от сделки с местния „Телеком”, а пък Русия получи достъп до петролните находища (вероятно тъкмо поради това, Москва предпочете да не коментира резултатите от изборите в края на 2010), което силно нервира САЩ, смятащи петролните находища в Западна Африка за свой „стратегически резерв”.

Както се посочва в един коментар на „Файненшъл Таймс”: „Русия, която се сдоби с база за своите петролни интереси на границата на големите африкански находища, се опитваше да попречи, доколкото може, на външната намеса в кризата в Кот д’Ивоар. Докато западните държави налагаха санкции срещу режима на Гбагбо и настояваха той да напусне поста си, Русия блокираше тези стъпки в Съвета за сигурност на ООН, където разполага с правото на вето”. Макар че руснаците, по принцип, се отнасят негативно към посегателствата срещу националния суверенитет (което е обяснимо, имайки предвид проблемите им в Северен Кавказ), както посочва един западноевропейски дипломат: „поведението на Москва във връзка с кризата в Кот д’Ивоар се обяснява на 90% с петролните и интереси и само на 10% - с тези, свързани със суверенитета”.

Както посочва в тази връзка американският анализатор Ан Талбът: „Гбагбо разчиташе, че приходите от петрола ще му позволят да остане на власт, въпреки международното недоволство. Само че големите запаси на Кот д’Ивоар от различни ресурси правят тази страна твърде привлекателна в стратегически план за Запада. САЩ и Франция бяха твърдо решени да поставят на власт там някоя по-лесно контролируема фигура”.

Повечето африкански медии оценяват скептично ситуацията в страната, посочвайки, че тя е поредното доказателство както за неспособността на Африка да се управлява сама, така и за липсата на качествена африканска дипломация. Впрочем, редица техни западноевропейски колеги изразиха сходни оценки, коментирайки иронично „успеха” на френската армия на фона на очевидния дипломатически провал, който би могъл да доведе до продължителна гражданска война в Кот д’Ивоар (над един милион бежанци напуснаха страната по време на сраженията, като повечето се прехвърлиха в съседна Либерия, която в резултат от това беше поразена от остра хуманитарна криза). Испанските медии, в частност, смятат, че тази, трета поред война, в която Франция участва при управлението на Саркози, е поредния опит на президента да върне на страната си поне малко от някогашното и величие. В същото време, както посочва и споменатият по-горе френски анализатор Александър Латса, тази намеса във вътрешните работи на африканската държава има своите политически и геостратегически предпоставки, включително и свързани с личността на новия президент на Кот д’Ивоар Уатара.

Кой е новият лидер на Кот д’Ивоар?

Аласан Уатара е роден през 1942 и получава висшето си образование в САЩ, след което работи като икономист в Международния валутен фонд (МВФ), а през 1988-1990 оглавява Централна банка на държавите от Западна Африка (ВСЕАО). През 1990 той сключва брак с Доминик Нувиан – собственичка на агенция за недвижими имоти, която по онова време управлява недвижимото имущество на президента на Кот д’Ивоар Феликс Уфуе-Боани и на габонския му „колега” Омар Мбонго и притежава франчайза за марката „Жак Десанж” в САЩ. Интересно е, че бракът им е регистриран в Париж от тогавашния кмет на район Ньойи-сюр-Сен Никола Саркози.

През същата година Уатара е назначен за премиер на Кот д’Ивоар като остава на поста до 1993. Докато е начело на правителството нарежда да бъде въведен специален документ, узаконяващ пребиваването на чуждестранни работници на територията на страната. Пак той подписва заповедта за ареста на опозиционния водач Лоран Гбагбо (който по онова време е депутат), съпругата и големия му син. Както вече споменах, те са осъдени на две години затвор и след известно време амнистирани от президента Боани. През 1993 Уатара напуска правителството за да стане помощник на генералния директор на МВФ. За никого не е тайна, че Аласан Уатара е близък приятел на сегашния френски президент Никола Саркози. В същото време, съпрузите Уатара са забъркани в множество скандали, някои от които се разследват, включително от френските служби. Така, съпругата на новия президент на Кот д’Ивоар има син от първия брак – Лоик Фолору, който е шеф на голяма компания за износ на какао и многократно е бил разследван за „спекулации” и „злоупотреба със служебна информация”. Впрочем, докато беше премиер, в началото на 90-те, Аласан Уатара също беше разследван за „предаване на служебна информация” и незаконно предоставяне на конфиденциални сведения на чужда държава. Съпругата му е собственик на множество недвижими имоти в Париж, които се разследват от френската полиция „заради незаконния начин на придобиването им”. Освен това я подозират в неплащане на данъци, като за целта е използвала една от „хуманитарните” си фондации.

Какво следва оттук нататък

Независимо от военната победа на Уатара, извоювана с решаващата френска помощ, почти половината от населението на Кот д’Ивоар продължава да оспорва резултатите от президентските избори, смятайки, че Лоран Гбогбо е получил повече гласове от своя противник. Само че повторно преброяване на гласовете вече няма как да се направи, тъй като много от бюлетините междувременно бяха унищожени.

Френският финансов министър Кристин Лагард обеща, че страната и скоро ще окаже на Кот д’Ивоар мащабна финансова помощ от около 400 млн. евро. Заемът ще отиде за покриване на най-неотложните нужди на населението, възстановяването на Абиджан и дейността на най-важните обществени институции, а след това – и за стимулиране на икономическата активност и изплащане на дълговете към международните организации и частните инвеститори.

В хуманитарен и политически план, първите дни от управлението на Уатара трябваше да се превърнат в символ на победата на демокрацията над диктатурата. Екипът на нови президент дори беше създал цял сценарий, включващ предаването на бившия президент Гбагбо и най-близките му роднини на Международния съд в Хага по обвинение в нарушаване на човешките права и геноцид. Изглежда обаче, че това няма да стане лесно, той като новите власти вече успяха доста да влошат имиджа, с който се ползваха пред световната общност.

Така например, появиха се съобщения за масови убийства в югозападната част на страната, като само за един ден привържениците на Уатара са убили в градчето Декуа повече хора, отколкото са всички жертви в проточилата се пет месеца гражданска война (според данните на хуманитарните неправителствени организации, действащи в Кот д’Ивоар). Международният комитет на Червения кръст например, съобщи за 1200 души убити по етнически признак само за ден. Мнозина коментират начина, по който беше арестуван бившият президент Гбагбо и семейството му, както и, че малко след ареста си бившият вътрешен министър Дезире Тагро почина при неизяснени обстоятелства. Привържениците на новия президент, окупирали Абиджан го раграбиха непосредствено след това, като броят на жертвите остава неизвестен. Също както и местонахождението на Лоран Гбагбо впрочем, и то въпреки официалното запитване на група френски адвокати отправено към властите по този въпрос.

На този фон става все по-ясно, че постигането на истинско помирение между отделните племена и конфесии в Кот д’Ивоар няма да е никак лесно, ако въобще е възможно.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн