18
Вт, Фев
6 New Articles

Съперничеството между Пекин и Делхи в Индийския океан

брой5 2010
Typography

След като през последните няколко години Китай демонстрира стремителен ръст на военните си разходи, през настоящата 2010 те ще нараснат само със 7,5%, т.е. за първи път от над двайсет години насам този ръст ще падне под 10%. Макар че за това си има достатъчно причини, китайското правителство се възползва от този факт, за да декларира още веднъж мирните си намерения, подчертавайки, че винаги се е стремяло да ограничи своите военни разходи до „разумно ниво”. Китайските външнополитически стратези, както и принадлежащите към политическия елит на страната, дълго време се опитваха да убедят света, че възходът на Пекин ще има изключително мирен характер, т.е. че Китай няма никакви експанзионистични намерения и представлява качествено различен модел на велика държава.

Разбира се, самата природа на държавата (още повече на онази, която открито претендира за величие) не съответства особено на подобни твърдения, въпреки това обаче, мнозина са склонни да приемат китайските твърдения за чиста монета. Сред западноевропейските и американските „специалисти по Китай” (да не говорим за българските), мнозина изглеждат твърдо убедени, че съвременен Китай действително представлява нов, различен от останалите, тип велика държава и, че ако Западът склони да предостави на китайците достойно място във вече наложилия се световен ред, възходът на Пекин няма да провокира никакви усложнения.

Новите претенции на Китай

В същото време обаче, един от най-видните експерти по международни отношения в Китай открито призовава за създаването на военни бази в чужбина. Според професора от университета Фудан в Шанхай Шън Динли, „за нас (т.е. за Китай), би било грешка да смятаме, че нямаме право да създаваме собствени бази извън границите на страната”. Той твърди, че реална заплаха за Китай са не толкова тероризмът или пиратството, колкото възможността на някои държави да блокират китайските търговски маршрути. Тъкмо това е най-голямата опасност за Пекин и за да попречи тя да се реализира, Китай (както подчертава професор Шън) се нуждае не само от достатъчно могъщ военен флот, но и „от военни бази в чужбина за да намали разходите по поддръжката на този флот”.

Разбира се, Шан се стреми да смекчи ефекта от идеите си, използвайки добре познати дипломатически прийоми и твърдейки, че създаването на подобни военни бази в чужбина би повишило регионалната и глобална стабилност. Което обаче, едва ли може да заблуди другите суперсили, които отдавна използват същата реторика.

Тъй като Китай се превръща в световна държава, той ще разширява и военното си присъствие из целия свят, по същия начин, по който навремето го направи друга велика държава – САЩ, чиито бази днес обкръжават Китай отвсякъде. Бързото разрастване на военните и военноморски възможности на Пекин е класически елемент на статута на велика държава, към който той се стреми. Новата китайска стратегия на „далечните морски граници на отбрана” дава възможност на Пекин да проектира своята мощ в основните райони на Световния океан, включително (и най-осезаемо) в Индийския океан.

Експанзионистичните стремежи на Китай, по същество, отдавна са очевидни за всички. Китайците поставят под свой контрол морски съоръжения в близост до най-важните възлови точки в Индийския океан, като го правят не само за да гарантират икономическите си интереси, но и за да укрепят стратегическото си присъствие в региона. Пекин съзнава, че военноморската мощ предоставя стратегически лостове за превръщането му в регионален хегемон и, потенциално, в свръхдържава.

Нарастващата зависимост на Китай  от морското пространство и ресурси намира отражение в стремежа му да разшири влиянието си и, в крайна сметка, да се превърне в доминираща сила в стратегически важния регион на Индийския океан.

Нарастващата потребност на Китай от бази в Индийския океан е реакция на потенциалната му уязвимост, имайки предвид онези логистични проблеми, пред които е изправена страната заради отдалечеността и от Индийския океан. Въпреки това, Китай продължава да укрепва контрола си над Южнокитайско море и да създава опорни пунктове в Индийския океан, следейки внимателно поведението на Индия, в пълно съответствие със секретния меморандум, издаден преди петнайсетина години от Генералния департамент по логистика на китайската Народно-освободителна армия, където се посочва, че: „вече не можем да разглеждаме Индийския океан само като „индийски”, а следва да имаме предвид въоръжените конфликти в региона”.

Нарастващото китайско военноморско присъствие – в и около района на Индийския океан (което е много осезаемо например на остров Хайнан, в Южнокитайско море), очевидно тревожи Индия. През 2008, когато китайците разположиха свои подводници от клас Jin в базата на подводния си флот около Саня, на южното крайбрежие на Хайнан, това породи силно безпокойство в Делхи, защото базата е само на 1200 морски мили от Малакския пролив и е най-близкия пункт за достъп да Индийския океан. Освен това, тя разполага с подводни тунели, през които подводниците излизат в открито море, като това силно затруднява засичането им.

Стратегията на „бисерната огърлица”

Концентрацията на стратегически военноморски сили в Саня може да улесни Китай в стремежа му да укрепи контрола си над прилежащия район на Индийския океан. Наличието на тунели, позволяващи на китайските подводници да излизат незабелязани в открито море особено силно безпокои Индия, защото базата има стратегическо значение за региона на Индийския океан, позволявайки на Китай да контролира три критично важни точки в него – Баб-ел-Мандебския, Ормузкия и Малакския проливи. Тук е мястото да отбележим добре обмислената стратегия на китайските действия (известна като „стратегия на бисерната огърлица”), която значително разшири стратегическите възможности на Пекин в индийския „заден двор”.

Въпросната „бисерна огърлица” включва бази и дипломатически договорки. Сред първите е пристанището Гуадар в Пакистан, морските бази в Бирма, базите за електронно разузнаване на островите в Бенгалския залив, финансирането на изграждащият се плавателен канал през тайландския провлак Кра, военното споразумение с Камбоджа и укрепването на китайската мощ в Южнокитайско море. Всъщност, „огърлицата” трябва да помогне на Пекин да изгради стратегически връзки с държавите, разположени край морските транспортни коридори от Близкия изток до Южнокитайско море, за да защити интересите на Китай и неговата енергийна сигурност. В същото време, някои от досегашните обвинения на Индия, касаещи китайското военноморско присъствие в Индийския океан, се оказаха необосновани. Така, през 2005 правителството в Делхи беше принудено да признае, че твърденията му за създаването на китайска военноморска база на Кокосовите острови (принадлежащи на Бирма) са били неверни и китайците не разполагат с военни бази в Бирма.

Въпреки това обаче, китайската експанзия в Индийския океан става все по-очевидна. Възможно е, Пекин все още да не разполага с военноморска база в Бирма, но китайците активно участват в модернизацията на инфраструктурата на Кокосовите острови и вероятно предоставят ограничена техническа помощ на Янгон.

Имайки предвид, че Китай получава почти 80% от необходимия му петрол през Малакския пролив, както и нежеланието му да разчита на американската военноморска мощ в региона за да си гарантира сигурен достъп до находищата на енергоносители, става разбираем и стремежът му да увеличи военния си потенциал в ключови пунктове по транспортните маршрути между Персийския залив и Южнокитайско море.

Междувременно, китайците усилено ухажват и редица други държави в Южна Азия, изграждайки например контейнерни пристанища в Читагонг (Бангладеш) и Хамбантонта (Шри Ланка). Укрепвайки „излаза” си на Индийския океан, Китай се споразумя с Шри Ланка за финансиране изграждането на зоната за развитие Хамбантонта в южната част на остров Цейлон, която включва контейнерно пристанище, система за бункеровка и нефтопреработващ завод. Китайската активност в Марао, на Малдивските острови, също поражда тревога в Делхи.

Решаващото участие на Китай в изграждането на дълбоководното пристанище Гуадар на югозападното крайбрежие на Пакистан, привлече вниманието на анализаторите заради стратегическото местоположение на пристанището, на около 70 км от иранската граница и на 400 км източно от Ормузкия пролив (основен маршрут на петролния трафик). Смята се, че това е дало възможност на Пекин да създаде база „за прехващане и подслушване” с цел „да бъде следена отблизо американската военноморска активност в Персийския залив, индийската в Арабско море и бъдещото американско-индийско военноморско сътрудничество в Индийския океан”.

Макар че военноморските възможности на самия Пакистан не представляват проблем за Индия, комбинацията между китайските и пакистанските флоти може да се окаже огромно предизвикателство за Делхи.

Все по-гръмко звучащите в Пекин призиви Китай да създаде свои военни бази в чужбина за да може да се противопостави ефективно на американския натиск и да продължи да оказва натиск върху Индия, бяха интерпретирани от определени среди в Делхи като скрит намек за интереса на Пекин да си гарантира постоянно военно присъствие в Пакистан. Макар че за пакистанското правителство изглежда политически невъзможно открито да позволи на Китай да създаде военна база на негова територия, в Индия се опасяват, че Исламабад би могъл да разреши на Пекин да използва военната му инфраструктура, без това да става публично достояние.

Разбира се, китайското участие в изграждането на пристанища и нова инфраструктура по крайбрежието на Индийския океан може да се обясни и като чисто икономически и търговски инициативи, но за регионалните и глобални сили, каквито са САЩ, Япония и Индия е по-нормално да разглеждат сумарните дипломатически и военни усилия на Китай в региона като демонстрация на нарастващата му мощ пред неговите конкуренти. Освен това, повечето китайски морски съоръжения в района на Индийския океан, по самата си природа, имат двойно предназначение и нито една сериозна стратегия не може да не отчита възможното им използване за военни цели.

Бъдещето на китайско-индийското съперничество в региона

Впрочем, дори ако оставим без внимание експанзионистичния военен бюджет на Китай и усиленото търсене из цялото земно кълбо на енергийни и други природни ресурси, е съвършено ясно, че Пекин вече е създал многопластова морска икономика, както и един от най-големите в света търговски флот със съответните пристанища, транспортна и корабостроителна инфраструктура. Разбира се, Индийският океан играе важна роля в китайските усилия страната да се превърне във водещата морска държава в региона. И това се изразява в задълбочаващото се китайско-индийско съперничество за влияние в Индийския океан и около него. Въпреки същественото подобрение на китайско-индийските отношение от края на 90-те насам, те си остават конкурентни и Китай засега съумява да удържи Индия в тесните рамки на границите на Южна Азия, установявайки близки отношения с ключовите индийски съседи и, особено, с Пакистан.

Разбира се, тезата, че Китай се стреми към военноморска доминация в Индийския океан е силно преувеличена. Пекин обаче, действително иска да играе по-голяма роля в региона, за да може да защитава и прокарва интересите си (особено търговските), както и за да е в състояние да се противопостави на Индия. В същото време, имайки предвид огромните географски предимства на последната в района на Индийския океан, Китай очевидно е обречен да се сблъска с много сериозни трудности, опитвайки да се конкурира с нея в този регион.

Засега, дори задачата да защити морските комуникации изглежда твърде сложна за китайския военен флот. Но стъпките, които предприема Пекин за да защити и прокара интересите си в региона на Индийския океан пораждат тревога у индийския политически елит, възкресявайки класическата дилема за сигурността между двата азиатски гиганта. И страховете на Индия, и ръстът на китайското военноморско присъствие в Индийския океан са доминиращи при формулирането на индийската военноморска доктрина. Напрежението е постоянна характеристика на този тип развиващи се стратегически отношения, което, между другото, беше подчертано и от инцидента от януари 2009, когато една индийска подводница, клас „Кило”, и китайските военни кораби, насочващи се към Аденския залив за борба със сомалийските пирати, осъществиха няколко маньовъра, целящи да определят слабите места на сонарните си системи (средство за звуково откриване на подводни обекти, чрез акустично излъчване – б.р.). Тогава китайските медии съобщиха, че военните им кораби са принудили индийската подводница да изплува, но това бе опровергано от индийското военно командване. Очевидно е, че без наличието на достатъчно строг контрол, потенциалът за подобни инциденти (които могат да придобият много сериозни измерения) си остава голям, още повече, че китайско-индийското военноморско съперничество е особено вероятно, когато флотите на двете страни действат далеч от бреговете си.

В крайна сметка, в своето развитие, Китай просто върви по пътя на другите световни държави, създаващи военни бази в чужбина за да защитят интересите си. Защото има само един тип велика държава и само един тип поведение на великата държава. А Китай очевидно няма да е изключение от правилото, че всяка велика държава задължително е и експанзионистична. И колкото по-скоро светът осъзнае това, толкова по-добре за глобалната сигурност.

* Българско геополитическо дружество