07
Вт, Апр
8 New Articles

Геополитическата стратегия на Индия

брой5 2010
Typography

Правилата за поведение на международната сцена, в значителна степен, се формират под въздействие на историческите, културни, религиозни и мирогледни принципи на съответната нация (или по-скоро на нейния елит), „вкоренена” в своето географско пространство. Така, доказателствата за упоритостта, с която навремето Британската империя усвоява колониите си, създавайки предни постове, далеч от бреговете на „мъгливия Албион” , са видни и днес: Гибралтар, Фолклендските острови, страните от Британската общност и т.н. На свой ред, американският „Дух на фронтира” (според известния историк от първата половина на ХХ век  Джеймс Томпсън, „фронтирът е пространство, където се извършва взаимопроникване между обществата” – б.р.), се трансформира в постоянен стремеж за осъществяване на демократични преобразувания в целия свят, а увлечението по идеите на Лео Щраус (който откровено защитава необходимостта от използването на двойни стандарти) помогна на американските неоконсерватори да реализират идеите си на практика. Накрая, юдейското месианство не само позволи възстановяването на израелската държава, но и превръщането и в световен фактор.

Спецификата и теоретичните основи на индийската стратегия

Аналогично, Индия също разполага със собствена държавна стратегия, която може би не е съвсем разбираема за нас, европейците, заради спецификата на индуисткия мироглед, макар че в тази огромна страна има достатъчно последователи не само на най-древната политеистична традиция, а и представители на други култури и религии: мюсюлмани, сикхи, християни и дори юдеи (в различните части на Индия живеят поне шест отличаващи се една от друга групи, изповядващи юдеизма, като някои от тях са представители на автохтонното население, приели тази религия през втората половина на ХХ век). Визията на Индия за водещите събития и тенденции на международната сцена, както и текущият анализ на геополитическата ситуация не са добре познати на европейската общественост.

Но освен с помощта на текущите геополитически анализи и някои фундаментални доктринални постановки, геополитическата стратегия на Индия може да бъде разбрана и през призмата на стратегическата култура на субконтинента, която, в определена степен, оказва влияние върху цяла Югоизточна Азия. Защо това е важно? Отговор на този въпрос дава още през 70-те години на миналия век известният британски теоретик на международните отношения професор Кен Буут, според който: „Разсъждавайки за рационалното поведение на другите, повечето стратези демонстрират тенденция да проектират собствените си културни ценности, но трябва да е очевидно, че поведението на „рационалния индивид” може да се прогнозира само, ако и при наблюдаващия, и при наблюдавания, понятията за сила и власт са логически сходни. В този процес се намесва етноцентричното възприятие, което означава, че собствените ценности и схващания относно приоритетите, се проектират върху другия. По този начин обаче, етноцентризмът ерозира основите на стратегията, която първоначално следва да прецени, как другите гледат на света и едва след това да премине към процеса на осмисляне и предприемане на конкретни действия” (1). Етноцентричната визия за света е характерна за индийците, тъй като индуизмът е затворена религия, която може да се изповядва единствено от индуси, т.е. „проникването” отвън в тази традиция е почти невъзможно. Що се отнася до сикхите, чиито представители днес заемат ключови постове в индийското правителство и са интегрална част от политическия елит на страната, те също са коренни жители на Индустан, а монотеистичната им религия се заражда на границата на съприкосновение между исляма и индуизма, като своеобразен отговор на конфликта между тях. По-специфично е мястото на парсите, концентрирани в Мумбай, но да не забравяме, че зороастризмът също е затворена религия, т.е. индийските парси не поощряват прозелитизма.

Друг известен британски учен-геополитик Колин Грей прави следния извод, относно връзката между културните напластявания и държавната стратегия: „Никой, както и нито една институция, не могат да действат извън културата”, добавяйки, че „природата и функциите на стратегията са постоянни и универсални и самата тя, в своята специфична и динамична историческа форма, неизбежно е културна по характера си” (2).

Мощният икономически възход на Индия през последните години и превръщането и в регионална суперсила, е основната причина все повече европейски анализатори да обръщат специално внимание на тази държава и носителите на нейния политически дух.

След като Индия стана независима, през 1947, страната традиционно бива представяна като „пацифистка” - традиция, чиито корени са свързани с прословутата стратегия на Махатма Ганди към британските колониални власти. Отказът от използване на насилие в борбата срещу злото беше доста популярен и сред различните антивоенни движения в Западна Европа и САЩ по време на Виетнамската война. Истината обаче е, че прословутата концепция Satyagraha (т.е. „силата на истината”), използвана навремето от Ганди като инструмент на политическата борба, се основава не на народната и масовата хиндуистка традиция, а на еклектичното смесване на реформисткия индуизъм, Упанишадите (философски трудове, създадени през VІІ-ІІ в.пр.н.е. и поставили основите на индуистката философия и религия – б.р.) и философията на джайнизма, забраняваща убийството на което и да било живо същество, включително на отровните насекоми. Не по-малко важна впрочем, е и ролята на постколониалното наследство.

През 80-те години, професорът от Делхийския университет Аутар Кришан Коул посочва, че „цялата концепция за международното право се основава на обосноваването и оправдаването законността на поробването и ограбването на Третия свят, обявен за нецивилизован” (3). Подобен критичен подход предполага търсенето на нови пътища за решаването на проблема и Коул лансира концепцията си за формулиране на „международно право на развитието”, целящо да разреши проблемите на слаборазвитите държави. Тя е подкрепена от известния специалист по международно право Рам Пракаш Ананд, който посочва, че: „доколкото международното право се смята за приложимо за цялата световна общност от държави, включително новите държави от Азия и Африка, то се нуждае от тяхното съгласие. Това право следва да бъде променено за да удовлетворява новите интереси и новата световна общност” (4). Въпреки адекватността на тези идеи, те не се ползват с особена популярност по времето, когато са лансирани (т.е преди четвърт век).

Ако анализираме политическата трансформация на Индия, ще видим, че моделът на индийската Конституция е заимстван от САЩ, като в нея са отразени и културните особености на отделните индийски щати (както е известно, в Индия има 28 щата, 21 официални езика и 1600 диалекта). Традиционната кастова система, на практика, се запазва, макар че чисто юридически всички индийски граждани разполагат с равни права и възможности (представителите на низшата каста в южните щати дори създадоха собствено движение и политическа партия – Dalit Panthers, и доста успешно отстояват правата си).

В самия индийски политикум, през цялата история на съществуването на независимата индийска държава, също са налице колебания между секуларизма и традиционализма. Въпреки това, както посочва американският геополитик Стивън Коен, от управлението на Джавахарлал Неру до това на Раджив Ганди, както и след това – при управлението на Индийската народна партия на Атал Бихари Ваджпайе, макар и да е налице определен антагонизъм по отношение на местната култура (доколкото  Индийският национален конгрес е светска партия, докато формацията на Ваджпайе следва традицията на индийския културен национализъм – „Хиндутва”), в стратегическия курс на страната в международната и отбранителната политика се запазва определена приемственост (5). Тук е мястото да отбележа, че Индийската народна партия (Bharatiya Janata Party), създадена през 1980, се ползва със специалното внимание на американските анализатори, тъй като именно при управлението на Атал Бихари Ваджпайе започна подобряването на отношенията със САЩ. Що се отнася до периода на управление на Джавахарлал Неру, представляващ лявото крило на Индийския национален конгрес, обикновено го определят като курс към изграждането на общество, основаващо се на принципа на баланса, приемствеността и промените, а политическата му програма дори бива наричана „нерувианска”. Обобщена с няколко думи, тя се заключава в подкрепа за националния бизнес, защитата му от чуждестранната конкуренция, държавна регулация на частния сектор, твърд контрол върху финансовите операции, а що се отнася до държавния сектор – акцент върху развитието на основните отрасли на тежката индустрия и енергетиката (6).

Историческото наследство

В същото време, когато говорим за индийската стратегическа култура, следва да се обърнем и към историческото наследство, имащо подчертано „героичен” характер, чиито образи силно влияят не само върху масовото съзнание, но и върху мисленето на националния елит. В тази връзка следва да споменем на първо място основните произведения на индийския героичен епос – поемите „Махабхарата” и „Рамаяна”. Както е известно, в първата се разказва за битката между два клана и вечния кръговрат на събитията, в който много вече е предрешено, а във втория – за борбата на боговете и техните помощници срещу демоните. Напълно естествено е, че в качеството им на национални литературни паметници, чрез фолклора, празниците и обичаите, тези императиви се вкореняват дълбоко в съзнанието както на населението, така и на елита. Освен това, върху формулирането на индийската национална стратегия и най-вече по въпросите, касаещи държавното управление и воденето на война, значително влияние оказва и прочутият труд „Артхашастра”, създаден от известния индийски мислител от Древността Вишногупта Чанакя, познат още като Каутиля (ІV-ІІІ в.пр.н.е.), придворен философ на династията на Маурите. Редица индийски и дори чуждестранни юристи смятат тази книга за образец на корпус от правни норми на доримското традиционно право.

Както посочва американският анализатор Родни Джоунс, посветил немалко трудове на индийската стратегия, опитвайки се разшифрова специфичният индуски „код” към международните отношения, съветите на Каутиля към владетелите включват подробно описание на случаите, когато може да се прилага сила, а също как следва да се използват шпионските сведения и отровите (ексраполирайки ги в съвременната епоха, последните могат да включват химическите, бактериологичните и ядрените оръжия) (7). Във фундаменталния труд на Каутиля се прогнозира, че в региона непрекъснато ще избухват военни конфликти, следователно владетелите следва да са готови за подобни сценарии и, евентуално, да формират военни съюзи с други държави. Естествено, през ХХ и ХХІ век, този фактор също се отчита от индийските геополитици.

Самият Джоунс, който в момента е президент на консултантската компания  Policy Architects International, прекарва дълги години в Индия, Пакистан и Шри Ланка. Бил е професор в Канзаския университет, сътрудник на изключително влиятелния Съвет по международни отношения (CFR), съветник по сигурността в администрация на президента Картър и анализатор в Центъра за стратегически и международни изследвания към Джорджтаунския университет. Той очертава няколко важни постановки, които макар че по същество са философски и митологични, въпреки това формират (поне според него) основата на индийската стратегическа култура:

-          Сакралното е ключов елемент на индийската идентичност;

-          Целите са безкрайни и нямат конкретен срок за реализация;

-          Индия е получила, а не е извоювала своя статут;

-          Познаването на истината е ключ към правилните действия и към властта;

-          Устройството на света е йерархично, а не егалитарно;

-          Външният облик на Индия е загадъчен;

-          Личният интерес, в своето външно изражение, е безличен и абсолютен;

-          Противоречията в реалния свят са естествени и постоянни;

-          Силата има своето място, но хитростта може да надделее над силата;

-          Всяко действие има последици, добрите намерения не оправдават нанесените обиди;

-          Правните норми забраняват традиционния компромис (истината не може да бъде смекчена с quid pro quo);

-          Компромисът лесно може да се приеме за вътрешно поражение (включително за недостиг на суверенитет);

-          Доверието означава правилно знание и действие, то е безлично и е много трудно да се изгради или запълни;

-          Сигурността е постоянен фактор (тя включва географската ситуация и начина на живот);

-          Стратегията има асимилиращ характер (външните фактори се променят, действителността остава постоянна).

Джоунс предлага анализът на индийската политика (включително на такива нейни категории като войната и мира) да се осъществява въз основа на тези постановки. Конфликтът е пряко свързан със стратегическата култура, тъй като според един от авторите на тази концепция – професорът от Харвард Алистър Джонстън, в центъра и са отговорите на три важни въпроса, касаещи ролята на войната в международните отношения, природата на противниците и заплахите, които те могат да представляват, и случаите, когато може да се използва сила (8).

Практическите измерения на индийската геополитика

Джоунс посочва, че Индия, още от 60-те години на миналия век, се подготвя за сблъсък на два фронта – срещу Пакистан и Китай (9). Той подчертава, освен това, че чак до 2003 официалната индийска политика за използването на ядрено оръжие се базира на постановката, че Индия няма да го използва първа, ако не бъде подложена на ядрено нападение. Тази политика се основава на индийската ядрена доктрина, публикувана през август 1999. Но, след появата, през 2003, на документа, озаглавен „Влизане в действие на индийската ядрена доктрина”, беше обявено, че ядрено оръжие може да бъде използвано и в случай на химическа или бактериологична атака срещу индийската армия, включително (което е особено важно), ако нейните части се намират извън територията на страната (10). Инцидентът в Мумбай, когато ислямските терористи, след като се прехвърлиха безпрепятствено от пакистанска на индийска територия, устроиха своеобразен „малък джихад” в икономическата столица на Индия, принуди ръководството на страната да се замисли и за други мерки за сдържане и контрол, включително и такива, касаещи информационните системи.

Разбира се, по отношение на Пакистан, нещата изглеждат, повече или по-малко, ясни. Образът на врага изцяло се вписва в тази схема – завоевателите на Индия (в случая се има предвид не митичното арийско нашествие, а съвсем конкретните мюсюлмански армии, създали в Северна Индия т.нар. Империя на Великите Моголи) идват от северозапад, т.е. от днешните територии на Афганистан и Пакистан. С тях се налага да се борят не само последователите на индуизма, но и изповядващите новата синкретична монотеистична сикхска религия, чието светилище – Златният храм, се намира само на няколко десетки километра от границата с Пакистан – в град Амритсар. Но, ако мюсюлманското нашествие се осъществява по суша, белите колонизатори идват по море – португалците, холандците, французите и британците се редуват да установяват контрола си над Южен Индустан, експлоатирайки природните му богатства. По отношение на Китай, нещата са малко по-сложни. В историческа план, китайските императори не създават проблеми на индийците заради непристъпната естествена граница – Хималайската планинска верига и непроходимите джунгли, на юг. Макар че днес Индия претендира за незначителни територии, контролирани от китайците, Китай сякаш има повече претенции към нея, включително и заради убежището, предоставено от Делхи, на тибетския Далай лама, чиято резиденция се намира в граничния с Китайската народна република индийски щат Химачал Прадеш. В отношенията си с Китай, Индия се вълнува най-вече от проблема с водните ресурси, защото изворите на най-големите индийски реки – Брахмапутра и Ганг, са в китайски Тибет.

Впрочем, в самата Индия съществуват различни гледни точки за проблематичните отношения със съседите. Така, според известният индийски специалист по международни отношения и професор в Оксфорд Канти Баджпай, след края на студената война в страната съществуват три основни идеологически направления, претендиращи да формулират новата геополитическа стратегия на страната. Той ги нарича „нерувианство”, „неолиберализъм” и „хиперреализъм”. Баджпай твърди, че най-песимистична е визията за международните отношения на „хиперреалистите”. „Ако нерувианците и либералите вярват, че международните отношения могат да бъдат трансформирани с помощта на комуникациите и непрекъснато задълбочаващите се контакти между държавите и народите, или пък в съответствие с икономическите реформи на свободния пазар и логиката на сравнителните предимства, хиперреалистите разглеждат междудържавните отношения като непрекъснат цикъл от повторения (индуизмът въобще разглежда времето като безкрайна поредица от цикли, като човешката душа също е подложена на тези кръговрати, постоянно превъплъщавайки се от една същност в друга – оттук и не съвсем разбираемата за европееца, с характерното за него линейно възприемане на времето, мудност на индийците). За тях, конфликтите и конкуренцията между държавите не могат да се трансформират в мир и приятелство (освен в рамките на временен съюз против някой общ противник), затова най-ефективните геополитически инструменти са заплахите и използването на сила, поради което те смятат, че най-добрия начин за постигането на мир и стабилност е натрупването на достатъчна военна сила и готовността тя да бъде използвана” (11). Освен това, хиперреалистите не приемат възраженията на опонентите си, свързани с огромните разходи за въоръжаване, и подлагат на съмнение ролята на институциите, законите и споразуменията. Според тях, от значение в международните отношения са само властта и силата, а всичко останало е просто илюзия. От друга страна, за „нерувианците” и „неолибералите”, войната е само една от възможностите, в отношенията между държавите. Хиперреалистите обаче споделят по-различна гледна точка. Така, професор Брахма Челани (преподавател в Центъра за политически изследвания в Делхи и автор на “Азиатската мощ: Възходът на Китай, Индия и Япония”) посочва, че: „войната става неизбежна, когато конкуриращите се държави стигнат до извода, че другата страна или е станала прекалено силна, или е твърде слаба” (12). Ето защо подготовката за война се смята за отговорна, мъдра и прозорлива политика, а не за опасен авантюризъм. Пак това обяснява и, защо хиперреалистите приемат агресията към съседите (когато става дума за териториални спорове или други противоречия) не само за допустима, но и за необходима.

Някои изводи

От казаното дотук можем да направим няколко очевидни изводи – индийските хиперреалисти могат да бъдат използвани от определени външни сили за ескалация на регионалните конфликти, докато „нерувианците” ще се стремят към постигането на консенсус, а пък неолибералите ще гледат да решават въпросите от прагматична (икономическа) гледна точка. В това отношение Русия разполага със значителни предимства пред останалите играчи. Тя няма обща граница с Индия, а отношението на Делхи към нея е достатъчно добро, което се подкрепя и от досегашния исторически опит. Индия, както и Русия, е част от БРИК и е готова да участва заедно с нея във формулирането на нови международни правила. Москва би могла да взаимодейства едновременно и с трите основни направления в индийската стратегическа култура (разбира се, ако действа разумно и предпазливо). Така, хиперреалистите са силно заинтересовани от доставките на руско оръжие, програмите за модернизация на армията и, като цяло, от достатъчно широк спектър на военното сътрудничество. Това дава възможност на Русия, при нужда, да използва т.нар. „smart power”, изпращайки, посредством индийските хиперреалисти определени сигнали към съседните държави – Пакистан и Китай (Бангладеш и Непал не заслужават внимание, тъй като не оказват почти никакво влияние на регионалния силов баланс). Подходът на индийските либерали пък може да се използва от чисто прагматична гледна точка – за укрепване на сътрудничеството в сферите на търговията, индустрията и икономиката, като цяло. Доста перспективна в това отношение може да се окаже атомната енергетика (впрочем, този спектър от интереси е характерен и за стратегията на „нерувианците”), информационните и високите технологии, включително авиокосмическата индустрия.

Освен това, от анализа на стратегическата култура на Индия може да се извлече и друга, немаловажна поука, свързана с нейната икономическа и пазарна система. Тя е изградена така, че повечето стоки и услуги са ориентирани към вътрешния потребител, затова всички финансови катаклизми, случващи се във външната среда и пораждащи ефект на доминото, няма как да доведат до катастрофални последици за Индия. Този модел на пазарна икономика, основана на принципа на автархията, може да се окаже полезен и за редица руски региони.

 

Бележки:

1. Ken Booth, Strategy and Ethnocentrism. New York: Homes & Meier Publishers, 1979, р 65.

2. Colin Gray, Modern Strategy, New York: Oxford University Press, 1999, р 129.

3. Коul А. К. The North-South Dialogue and the NIEO//New horizons of international law and developing countries. New Delhi, 1983. р. 171.

4. Anand R. P. International law and the developing countries. New Delhi, 1986. р. 107.

5. Stephen P. Cohen. India: Emerging Power. Washington, D.C.: The Brookings Institution, 2001.

6. Мухаев Р.Т. Геополитика, М., Юнити, 2007, с. 553

7. Rodney W. Jones. India’s Strategic Culture. р.5. http://www.stramod.ru/SP_001.html

8. Alastair Iain Johnston, Cultural Realism: Strategic Culture and Grand

Strategy in Chinese History, Princeton: Princeton University Press, 1995.

9. Rodney W. Jones. Conventional Military Imbalance and Strategic

Stability in South Asia. SASSU Research Paper No. 1, March 2005, р. 9.

10. Ibid. p. 13.

11. Kanti Bajpai. Indian Strategic Culture. - South Asia in 2020: Future Strategic Balances and Alliances, Strategic Studies Institute, November 2002, р. 245 – 305.// http://www.stramod.ru/SP_001.html

12. За значението на националната мощ или сила, виж: Brahma Chellaney, Preface,. in idem, ed., Securing India’s Future in the New Millennium, p. xviii.

 

* Авторът е украински геополитик - неоевразиец