28
Нед, Ное
6 Нови статии

Огненият дъх на Дракона: китайската ядрена доктрина

брой4 2009
Typography

Преди да започнем анализа на ядрената доктрина на съвременен Китай, нека отбележим, че в китайската култура дори самото понятие за „война” има доста различно съдържание от това, което влагат в него европейците.

Целият ход на световната история потвърждава съществуването на тясна и постоянна взаимна обвързаност между икономиката, политиката и войната. Най-точно връзката между политиката и войната е формулирана преди почти два века от Карл фон Клаузевиц, според когото „войната е продължение на политиката с други средства”. Междувременно, още прец VІ в. пр.н.е., китайският военен теоретик Сун Цзъ отбелязва, че „войната е пътя на лъжата и заблуждаването на противника”. Препоръките на Сун Цзъ отразяват спецификата на китайската култура, според него: „ако може да направиш нещо, заблуждавай противника си, че не можеш да го направиш; ако можеш да се възползваш от нещо, го заблуждавай, че нямаш такова намерение; ако си близо, го заблуждавай, че си далеч; примамвай го, като му обещаваш нещо изгодно за него; разстрой силите му и чак тогава го атакувай; ако той е напълно готов за битка, бъди нащрек; ако е силен, избягвай схватката с него; предизвикай гнева у него за да разстрои силите си; прави се на смирен за да го направиш по-самоуверен; ако силите му са свежи, опитай се да го умориш; ако силите му са събрани в юмрук, опитай се да ги разединиш; нападни го, когато не е готов; действай, когато не те очакват” (1).

Още по-показателно обаче, са следните принципни постановки на древния китайски военен стратег: „според правилата за водене на война, на първо място стои изискването да запазиш противниковата държава цяла, а на второ – да я съкрушиш... стократно да влезеш в битка и стократно да удържиш победа, не е най-доброто, най-доброто е да покориш противниковата армия без да се сражаваш” . Някои съвременни европейски военни теоретици се отнасят подчертано скептично към тезите на Сун Цзъ, наричайки го „пълководец, който не е спечелил нито една битка”. Всъщност, подобно отношение още веднъж демонстрира цялата дълбочина на различията в западния и китайския подход към войната и победата.

В тази връзка не е зле да си припомним и препоръките на Дън Сяопин, които са в основата на съвременната военна политика на Китай: „спокойно наблюдавайте и действайте. Защитете нашата позиция. Прикрийте мощта ни и изчакайте да настъпи нашето време. Придържайте се към сдържана позиция и никога не претендирайте открито за лидерство” .

В днешен Китай трудовете на забележителните древни китайски пълководци, и най-вече на Сун Цзъ, У Цзъ и Тай Гун, продължават да заемат достойно място и все повече привличат вниманието на чуждестранните военни теоретици. За да разберем същността на китайската стратегия, можем да използваме една популярна аналогия на различията между западната и източната цивилизации и тези между две популярни логически игри - шахът и китайската игра „го”. Макар че и двете възникват на Изток, първата придобива голяма популярност на Запад, докато втората си остава популярна най-вече в Източна Азия. Можем да предположим, че причината за това е, че логиката на шаха съответства повече на западната култура, докато тази на „го” – на източната.

Както е известно, шахът изисква наличието, в началото на играта, на пълен комплект фигури. В нейния ход силите намаляват, в зависимост от загубените фигури, като в крайна сметка печели онзи, които, без оглед на загубите, успява да матира царя на противника.

В играта „го” обаче, партията започна с празно игрово поле, като силите на противниците нарастват в зависимост от поставянето под контрол на фигурите на противника. И колкото повече продължава играта, толкова по-зависими стават позициите на участниците от допуснатите от тях грешки, като особено важно е пръв да се възползваш от грешката на противника си. Победата в „го” изисква поставянето под контрол на по-голямата част от игровото поле, като колкото по-големи са силите на победения противник, толкова по-значима е и самата победа.

Това сравнение хвърля известна светлина върху същността на източната стратегия – стремежът към установяване на по-голямо влияние с минимални разходи и то не за сметка на унищожаването на противника (което би довело до големи загуби в собствените редици), а за сметка не неговия ресурс, т.е. използването на грешките му за гарантиране на собствения възход.

Китайското стратегическо планиране

В този смисъл, никак не е случайна, че в стратегическото си планиране Китай използва именно обобщения показател за националната мощ CNP (comprehensive national power), който определя мястото на страната сред другите държави на световната сцена, както и показателя за стратегическата конфигурация на тази мощ SCP (strategic configuration of power). Както изглежда, SCP се използва за идентифицирането на реалните и потенциални заплахи пред китайската мощ, включително и военната. При това, според повечето анализатори, китайското ръководство съзнателно се стреми да представи възможностите си за по-малки, отколкото са в действителност, избягвайки откритата конфронтация с когото и да било, за да си осигури оптимални условия за по-нататъшното развитие на страната.

Поемайки курс към фундаментална трансформация на въоръжените си сили, Китай подчертава, че първите десетилетия на новия век ще бъдат мирни и няма да изискват да се залага на военна сила за развитието на страната.

Идентифицираните в официалните китайски документи заплахи са свързани с тайванския проблем, вероятни вътрешни конфликти в Тибет и Синцзян-Уйгурския автономен район. В същото време обаче, най-сериозните проблеми, които биха могли да забавят развитието на страната са свързани с гарантирането на стабилни доставки на енергоносители отвън. В перспектива, зависимостта на Китай от външните доставки на енергоносители ще нарасне, което пък изисква гаранции за сигурността на тези доставки от различни региони на света. Още повече, че в Азия все повече изпъква нарастващият икономически потенциал на Индия. Съперничеството между тези два гиганта за енергоносители, включително и в Африка, придобива все по отчетливи очертания. В тази връзка, изглежда логично и основното направление в трансформирането на военните възможности на китайските въоръжени сили – провеждането на съвместни локални операции в различни региони на планетата. В съответствие с фиксираните преди време цели за развитие на китайския отбранителен потенциал до 2020, китайската армия трябва да стане най-силната в Азия, а след това да достигне и тези на водещите световни държави.

Стремежът на един от глобалните лидери да повиши нивото на военната си мощ до степен, съответстваща на статута на световна сила, се потвърждава и от избора на основния акцент в техническата трансформация на китайските въоръжени сили – тяхната информатизация. При това, в самия подход към осъществяването на информатизацията, се следва принципът на съгласувано развитие на икономиката и военното строителство. Информатизацията на въоръжените сили и на държавата, като цяло, се реализират в рамките не единен процес. Като цяло, военните разходи на Китай се увеличават с по-високи темпове, отколкото е икономическият ръст, което говори за тенденция към ускоряване темповете на модернизиране на въоръжените сили. Така, през 2003, при ръст на БВП от 9,1%, официално обявеното нарастване на военните разходи (в сравнение с 2002) е било 11,5%; а през 2004 същият показател е бил 11,6%. Според анализ на Стокхолмския институт за изследване проблемите на мира (SIPRI), през последните години реалните военни разходи на Китай надхвърлят средно със 70-80% официално обявените, а делът им от БВП се доближава до средния световен показател от 3%.

Глобализационните процеси, до голяма степен, се развиват именно благодарение развитието на глобалните информационни системи. Нивото на информатизация на една страна, в значителна степен, определя и мястото и в съвременния свят. На свой ред, глобалните информационни системи са немислими без космическите комуникационни системи с различно предназначение.

Развитието на китайската ядрена стратегия

Имайки предвид всички тези нюанси в стратегията и военната политика на Китай, следва да подходим и към въпроса за ядрената стратегия на тази страна. Още от първите години след създаването на Китайската народна република, комунистическото военно-политическо ръководство следва постановката, че страната трябва да разполага с мощни и модерни въоръжени сили, притежаващи и ядрено оръжие. Първата китайска ядрена програма, приета през 1951, има изцяло мирна насоченост, но още в средата на 50-те тя е допълнена със секретен раздел, насочен към създаването на собствено ядрено оръжие и на негови носители.

Следва да отбележим, че в съответствие с националните традиции, китайското ръководство, поемайки курс към създаването на такова оръжие, в официалната си пропаганда, касаеща ядрената политика, съзнателно подценява значението на това оръжие. По този начин се постигат едновременно няколко цели. На първо място, населението бива убедено, че обширната територия на страната и наличието на широка мрежа от подземни бомбени убежища могат да осигурят оцеляването му и да гарантират крайната победа, като така у него се поддържа висок боен дух. На второ място, подценявайки в официалните изявления на своето ръководство значението на ядреното оръжие, Китай демонстрира независимата си позиция на международната сцена.

В същото време, убедеността на китайското военно-политическо ръководство в необходимостта страната да притежава ядрено оръжие не само че не се подлага на съмнение, но и постоянно укрепва. За това спомага и ролята, която изиграват двете тогава единствени ядрени държави в два големи локални конфликта през 50-те – Корейската война (1950-1953) и китайско-американският сблъсък в Тайванския залив (1958). Пекин е изправен пред директната заплаха на САЩ да използват ядрено оръжие срещу него, както и пред нежеланието на Москва да сподели с него ядрените си тайни. Влошаването на съветско-китайските отношения в началото на 60-те допълнително мотивират Китай на всяка цена да се сдобие с ядрено оръжие.

Показателно е, че непосредствено след първото си ядрено изпитание, през октомври 1964, Китай декларира отказ да използва пръв ядрено оръжие. Стремейки се да минимизира икономическата цена на производството на такова оръжие, Пекин се ориентира към производството най-вече на термоядрени боеприпаси и създаване на балистични ракетни с наземно базиране, както и на самолетни ядрени бомби.

Първоначалната дислокация на китайските ракетни бази, имайки предвид обсега (2000-4000 км) на наличните по онова време ракети („Дунфън-2” и „Дунфън-3”), достатъчно ясно доказва, че те са насочени предимно срещу Съветския съюз, макар че в обсега им се намират също Корейският полуостров, Япония, Тайван, Североизточна Индия и Югоизточна Азия.

От средата на  70-те, Китай започва да снабдява армията си с ракети с по-голям обсег, разположени в централните и южни райони на страната. През същия период започват и работите по създаването на балистични ракети с морско базиране, както и на междуконтинентални балистични ракети (МБР). Първите изпитания на такава ракета „Дунфън-5”, с радиус на действие до 12000 км, се осъществяват през 1980. Последвалото им разполагане в ракетни бази в централните райони на Китай, позволява те да поразяват обекти по цялата територия на Съветския съюз, САЩ и Индия .

Успешното изстрелване на балистична ракета с морско базиране става възможно едва през 1988, след което китайските въоръжени сили се сдобиват и с ракетна подводница с 12 балистични ракети на борда.

Китайската ядрена мощ

В момента, Китай разполага както със стратегическо, така и с нестратегическо ядрено оръжие. Стратегическите му ядрени сили включват стратегическите ракетни войски, стратегическата авиация и ядрено-ракетният флот. В началото на 2007, общото количество на средствата за доставка на стратегически оръжия, с които разполагат китайците, достигна 244. Стратегическите ракетни войски притежават 130 пускови установки за балистични ракети с наземно базиране. 30 от тях са за междуконтинентални балистични ракети (18 установки с „Дунфън-5Ф”, 6 – с „Дунфън-31” и 6 – с „Дунфън-31А”). Китай разполага с доста повече балистични ракети със среден радиус на действие (103), като сред тях са 11 броя „Дунфън-4”, 36 броя „Дунфън-21” и 35 броя „Дунфън-21А”. Всички китайски балистични ракети са моноблокови.

На свой ред, китайската стратегическа авиация разполага със 120 бомбардировача „Хун-6” (китайски вариант на съветския бомбардировач от 50-те ТУ-16), всеки от които може да носи по една атомна бомба Б-5, с мощност 2 Мт.

Накрая, атомният ракетен флот на Китай включва една подводница с 12 моноблокови балистични ракети „Цзюйлан-1”. Стратегическият запас на страната от ядрени бойни глави и авиационни бомби се оценява на 240-280 единици.

Информацията за мащабите и структурата на нестратегическия ядрен потенциал на Пекин е доста ограничена. Най-известен е изтребителят-бомбардировач „Цян-5”, чиито обсег на действие е 400 км и може да носи една атомна бомба с мощност от 5 до 20 кт.

Освен това, в състава на стратегическите ракетни войски има ракетни бригади с оперативно-тактически ракети „Дунфън-11А”, „Дунфън-15” и „Дунфън-15А”. В състава на сухопътните сили пък има балистични ракети с малък радиус на действие, както и артилерийски системи с ядрени снаряди и фугаси.

Смята се, че запасите на китайците от атомни бомби Б-4 е 350 единици, от ядрени бойни глави за оперативно-тактически ракети – 40, единици а от тактически ядрени боеприпаси – 120 единици.

В сравнение с другите ядрени държави, китайските ядрени сили имат ниска ядрена готовност, като причината е свързана с техническите несъвършенства на ракетно-ядрения им потенциал.

Оценявайки този потенциал, съобразно традиционната логика на другите ядрени държави, със сигурност може да се каже, че стратегическите ядрени сили на Китай не могат да се използват за подготовката и осъществяването на внезапен ядрен удар срещу такива държави, като САЩ или Русия. Същата логика ни води до извода, че в условията на криза в отношенията с всяка от тези две държави (т.е. конвенционална война), Пекин няма друг изход, освен да нанесе изпреварващ ядрен удар. Защото китайските стратегически ракетни войски са толкова уазвими, че при всеки друг вариант рискуват да бъдат унищожени само с една атака на противника, при това осъществена с конвенционални оръжия. Оттук се налага и изводът, че ключовата постановка в китайската ядрена доктрина, че страната няма да използва първа ядрено оръжие, има по-скоро декларативен характер.

В традиционната и интерпретация, тази постановка би могла да се основава единствено на концепцията за ограничения ответен ядрен удар. Последната пък се базира на наличието на такава структура и потенциал на националните ядрени сили, който би позволил да се създаде реална заплаха от нанасянето на недопустимо голяма вреда на противника, при осъществяване на ответен ядрен удар. Смята се, че при подобна ситуация вероятният противник би се въздържал от използването на ядрено оръжие или от воденето на военни действия с такъв мащаб, който да изисква употребата на ядрено оръжие.  Само че за да се реализира концепцията за ограничения ответен ядрен удар, трябва да притежаваш определено количество ядрени носители, които биха могли да оцелеят след първата ядрена атака на противника. В същото време, следва да разполагаш и с такава система за управление на стратегическите ядрени сили, която да ти позволи в тези условия да вземеш необходимото решение и да го реализираш на практика.

Добре известно е, че оцеляването на ядрените носители зависи от техния тип. Най-големи шансове в това отношение имат подводниците, но при тях е налице сериозен проблем с връзката, необходима за изпращане на съответната заповед. Ако подводницата се намира на повърхността или на малка дълбочина, тя е силно уязвима, ако пък е на по-голяма дълбочина радиовръзката с нея е възможна само в нискочестотния диапазон. В същото време, предавателите и антените, използвани за този диапазон, са с твърде големи размери и трудно биха оцелели след евентуален противников ядрен удар. Сред изходите от ситуацията е използването на предаватели и ретранслатори за нискочестотния диапазон, разположени в самолети (т.е. във въздуха). В тази връзка обаче, възниква необходимост от създаването на въздушен компонент на системата за управление на ядреното оръжие.

Въпросът за оцеляването след първия ядрен удар на противника засяга в още по-голяма степен наземния компонент на ядрените носители. То е възможно чрез създаването на силно защитени пускови ракетни шахти или пък на мобилни ракетни комплекси.

Осъществяването на всички тези комплекси от мерки за повишаване шансовете за оцеляване на китайския ядрен комплекс и способността му да нанесе ответен удар по противника изискват огромни материални разходи, както и време за практическата им реализация, което пък не позволява процесът да бъде скрит от противниковите разузнавания, колкото и затворена държава да е Китай.

Тоест, в крайна сметка излиза, че поетото от Пекин задължение да не използва пръв ядрено оръжие може и да няма чисто декларативен характер. От една страна, концепцията за ограничения ответен ядрен удар позволява да се поддържа такъв състав на стратегическите ядрени сили, който да отговаря на икономическите възможности на страната, като по този начин Китай избегне включването си в ядрената надпревара на водещите ядрени държави, а от друга – страната да се чувства достатъчно уверена по отношение гарантирането на собствената и сигурност.

Китайската ядрена философия

И все пак, не това е основното. Ядреното оръжие е крайно средство за водене на война, то е  последна и отчаяна стъпка за нанасяне на максимални поражения на противника, независимо от гигантските собствени загуби. Само че подобен подход е в пълен разрез с китайската философия за войната и победата. Истината е, че тази философия е несъвместима с използването на ядрено оръжие. Нещо повече, воденето на война с използването на оръжия за масово унищожение е съвършено безсмислен за Китай. Огромната численост на китайското население е сред основните елементи на неговата военна мощ, даваща му предимство пред всички останали държави на планетата. Използването на оръжия за масово унищожение би могло да се окаже изгодно за която и да било друга държава, чието население отстъпва по численост на китайското, но не е изгодно за самия Китай. За него, да поеме инициативата в използването на подобно оръжие означава да се лиши от едно от най-големите си предимства.

В същото време, ядрената политика на официално признатите ядрени държави (включително тези, представляващи най-голяма потенциална заплаха за Китай – САЩ и Русия) не изключва нанасянето, при определени условия, на изпреварващ ядрен удар.

Тези условия например са формулирани в основните постановки на руската военна доктрина от 1993. От една страна, за тяхна основа беше приет подходът на страните-членки на НАТО, наред с условията за гаранция за неизползването на ядрено оръжие срещу неядрени държави. От друга страна, това решение беше обусловено от разпадането на съветските въоръжени сили, незавършения процес на формиране на въоръжените сили на Русия и ограничените им възможности да водят конвенционална война. Тоест, формулирането на условията, при които беше прието за възможно нанасянето на първи ядрен удар, трябваше да предотвратят прерастването на локалните конфликти в пълномащабна война. Военната доктрина на Русия от 2000, на практика, съдържа същите условия, както и тази от 1993. Впрочем, и до днес възможностите на руските въоръжени сили още не са достигнали такова равнище, което би позволило на Москва да не се опасява от избухването на пълномащабна конвенционална война.

На свой ред, през 2001, САЩ не само затвърдиха предишните си подходи към въпроса за използването на ядреното оръжие, но и разшириха спектъра на условията за това, включвайки и възможността за нанасяне на превантивни ядрени удари. При това, за разлика от тази на Русия, ядрената политика на САЩ се диктува не от военната им слабост, а от стремежа да укрепят глобалното си превъзходство.

Общото в доктриналните постановки на Русия и САЩ е, че те, на практика, затвърждават целесъобразността от притежаване на ядрено оръжие, влизайки по този начин в противоречие с условията на Договора за неразпространение на ядрените оръжия (ДНЯО). Защото при подобен подход, перспективата за реално ядрено разоръжаване става нереална. В същото време, китайските доктринални постановки не противоречат на условията на ДНЯО.

Заключение

От казаното дотук се налага изводът, че ядрената стратегия на Китай най-добре отговаря на условията на формиращия се световен ред. От което обаче не следва, че

Пекин няма да развива и усъвършенства ядрените си сили. На първо място, срокът за експлоатация на ракетно-ядрените оръжия е ограничен и замяната им е неизбежна. Естествено, тази замяна ще бъде свързана с въвеждането на по-съвършена техника, отговаряща на новите условия.

От 2002 насам, китайските стратегически ракетни сили се снабдяват с ракетни комплекси, включващи усъвършенствани балистични ракети със среден радиус на действие „Дунфън-21А” с твърдо гориво (в сравнение с прототипа „Дунфън-21”, максималният и обсег е увеличен от 2000 до 3000 км). През 2003 беше взет на въоръжение първият мобилен ракетен комплекс с междуконтинентални балистични ракети „Дунфън-31А” (с радиус на действие 12300 км). Усилено се работи по създаването, на базата на „Дунфън-31” и „Дунфън-31А”, на нова мобилна балистична ракета със среден радиус на действие „Дунфън-25”. Според някои данни, тази ракета ще включва първата и втората степен на „Дунфън-31, 31А” и ще има радиус на действие до 4000 км. Първото изпитание на „Дунфън-25” вероятно ще се проведе до края на 2009 или в началото на 2010.

В същото време, лансираната от САЩ Система за противоракетна отбрана, стимулира Китай да приеме програма за снабдяване на стратегическите си ракети с разделящи се бойни глави, както и с устройства за преодоляване на противниковите системи за ПРО. Вече е разработена междуконтинентална балистична ракета „Дунфън-5Б” с касетъчна ядрена бойна глава.

Както изглежда, по-нататъшният ход на борбата за регионално лидерство и статутът на глобална свръхдържава могат да тласнат военно-политическото ръководство на Китай към пълен или частичен (на регионално равнище) отказ от задължението страната да не използва първа ядрено оръжие. В тази връзка, би било полезно, другите водещи ядрени държави да се откажат от онези постановки в ядрените им доктрини, които позволяват, при определени условия, те да използват първи това оръжие. Защото, докато това не се случи, шансовете да се убедят останалите държави да се откажат от плановете си да се сдобият с ядрено оръжие, остават минимални. Освен това, само при подобно развитие изискването на ДНЯО за постигане на всеобщо ядрено разоръжаване може да се превърне в реалност.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021