02
Съб, Ное
5 Нови статии

Геополитическите измерения на глобалната криза

брой4 2009
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Днес, когато, съдейки по всичко, досегашната еднополюсна система, начело със САЩ, постепенно бива изместена от нов многополюсен модел на устройство на света, е особено важно да проследим връзкатае между различните геополитически позиции на големите световни „играчи” и текущата глобална финансово-икономическа криза.

Световна криза или криза на Западната система?

Макар че все още предпочитаме да определяме сегашната финансова, а също икономическа и индустриална катастрофа като „световна криза”, това понятие отразява само частично истинското положение, в което се намираме. От геополитическа гледна точка, финансовата катастрофа е най-вече вътрешна криза на Западната система.

Преди да покажем защо това е така обаче, се налага да уточним някои дефиниции:

Западната система. От геополитическа гледна точка, част от Западната система са САЩ, Европа (ЕС) и Япония, плюс Канада, Австралия и Нова Зеландия. Централната роля в тази голяма геополитическа зона принадлежи на САЩ и техния исторически партньор Великобритания. На свой ред, ЕС и Япония, които са прилежащи на Евроазиатския континент, съответно, от Запад и от Изток, формират периферията на въпросната геополитическа зона. В американската геополитическа доктрина, от края на Втората световна война насам, Европа и Япония изпълняват ролята на два симетрично разположени плацдарма на САЩ, чиято функция е да упражняват контрол върху Русия и Китай – т.е. върху двата „бели дроба” на Евразия.

Контролът над Евразия, гарантиращ хегемонията на САЩ в Северното полукълбо, определя както външната политика на Вашингтон, така и политиката на американския военно-индустриален комплекс, особено през последните години.

Глобалната система. В съвременната геополитическа ситуация, с това понятие се свързва стремежът на Западната система да контролира планетата, най-вече във финансово, икономическо и технологично отношение. Глобалната система е проект, чиято цел все още не е постигната напълно. В основата на стратегията, насочена към формирането на глобална система, е икономическата взаимообвързаност между държавите, в световен мащаб.

Глобализацията. По отношение на това понятие, сме склонни да приемем определението на френския икономист Жак Сапир, според когото: „Тъй наречената глобализация представлява съчетание между два процеса. Първият е ръста на индустриалния капитализъм в света и проникването му районите, които досега не беше успял да обхване. Вторият процес, който в по-голяма степен съответства на стратегията на САЩ, пък е свързан с политиката на максимална финансова и търговска либерализация и „отваряне”” (Jacques Sapir, Le nouveau XXI siecle, Paris, 2008, p. 63-64).

С други думи, глобализацията е не само обективен процес, но и елемент от стратегията на САЩ, насочена към постигане на световна хегемония, на основата на „еднополюсния модел” на устройство на света.

Кризата на Запада и новата многополюсна система

Както е известно, тъй наречената глобална финансова криза всъщност представлява поредица от няколко кризи, които, стартирайки в САЩ, се разпространяват по цялата планета, засягайки националните икономики и ерозирайки социалната стабилност. Кризата, която започна в геополитическия център на Западната система, в своя първи етап засегна периферията на тази система, а именно – държавите от ЕС и Япония, а във втория си етап обхвана цялото Източно полукълбо. Скоростта и интензивността на разпространение на кризата се определят от ситуацията във всяка отделна държава.

Освен това, виждаме, че сегашната криза се проявява:

-          в период на преход от еднополюсен към многополюсен модел на устройство на света (ролята на своеобразна „база” на този преход се изпълнява от Евразия и Южна Америка, т.е. от Североизточната и Югозападната зони на земния глобус);

-          по време на специфична икономическа ситуация, когато в Азия се появиха нови ключови играчи (Китай и Индия);

-          в период на укрепване позициите на Русия като геополитически център на Евразия.

В подобна ситуация, кризата би могла да ускори и консолидира прехода от еднополюсна към многополюсна система. В крайна сметка, европейските страни трябва да осъзнаят, че техните интереси (снабдяване с енергоносители, сигурност, културно развитие) имат континентално измерение и затова са тясно свързани с руските и азиатските интереси. В контекста на интеграцията на Евразия, Европа отново би могла да открие естествената си геополитическа позиция, а Европейският „полуостров” би се превърнал в своеобразно свързващо звено между Азия и Африка, поемайки и ролята на „морска врата” на Евразия към Атлантическия океан.

Консолидирането на многополюсната система изисква от европейските страни да осъществят преход от пасивната периферна роля, която играят в момента в Западната система, към активна роля в рамките на потенциалната Евразийска интеграция. Трансформацията на геополитическата позиция на Европа е важно условие за преодоляването на сегашната криза и възстановяване на социалната стабилност на Стария континент, в съответствие с неговите културни традиции, основани на анти-индивидуалистичните принципи.

Както изглежда, сходни сигнали са налице и в Япония. В Токио демонстрират все по-силна заинтересованост от укрепване и задълбочаване на политическите и икономическите връзки с Пекин и Делхи.

Напрежението в ядрото на Западната система

В хода на търсене на решения за преодоляване на кризата, в Западния свят се наблюдава много сериозно напрежение. Кризата разкри дълбоките различия между Европа и Америка в подходите им към социалното и икономическо благосъстояние. Независимо, че Саркози и Меркел се смятат за про-атлантически настроени, те са принудени да се съобразят с факта, че в основата на кризисната динамика на европейските икономики (изключвайки Великобритания) са противоречиято между неолиберализма и обществената практика, вдъхновена от принципите на солидарността.

Днес принципът на солидарността все още е достатъчно широко представен в континентална и средиземноморска Европа, въпреки мащабното прилагане на ултралибералните рецепти в местните икономики през последните две десетилетия, и напук на препоръките на редица международни организации, като Световната банка, Международния валутен фонд, Световната търговска организация, или някои частни рейтингови агенции.

В европейските държави, принципът на солидарността  се представлява и реализира от различни социални институции. Сред тях са службите подпомагащи пенсионерите и безработните (т.е. гарантиращи им социална защита), предоставящи социални услуги (например в сферата на здравеопазването), или подкрепящи редица стратегически компании и, в частност, компании на средния и дребния бизнес, които, в някои аспекти, формират икономическата тъкан на Европейския съюз.

Оттук впрочем, произлизат и голяма част от разногласията между САЩ и ЕС, демонстрирани в хода на многобройните срещи на високо равнище, посветени на „световната” криза. При всички случаи, дори ако тези разногласия (като например между искането на ЕС за повече законодателни норми и това на САЩ за „по-свободен пазар”) не провокират открито разцепление между двата бряга на Атлантика, те достатъчно ясно фиксират наличието на много сериозен проблем вътре в „западната общност”.

Западната система, управлявана от атлантическата олигархия, се сблъсква с факта, че нейната „периферия” (ЕС и Япония) вече не е чак толкова надежден партньор, какъвто беше преди, въпреки съществуващите военни и икономически споразумения, дълбоката взаимна икономическа зависимост и присъствието на военни части на САЩ (НАТО) в континентална Европа и Средиземноморието. Европа, в частност, би се опитала да се изплъзне от американския контрол, ако САЩ решат да прехвърлят бремето на собствените си дългове върху раменете не европейците.

Възраждането на икономиката, „контролирана” от държавата, и т.нар. протекционистки мерки, които се предприемат от САЩ и някои европейски държави, са много далеч от това да се смятат за истинска и адекватни политически решения. Тези мерки изглеждат по-скоро като временна „маскировка”, основана на въвличането на държавата в икономиката и финансовия сектор с цел да се използват нейните ресурси за изплащане на дълговете, появили се в резултат от безотговорните финансови спекулации на финансовите лобита. В случая липсва необходимата мащабност на политическия кръгозор, нито пък се следват някакви ясни принципи на солидарност, а става дума само за поредната неолиберална схема за експлоатация на националните доходи и спестявания.

В рамките на тази схема, периферията на Западната система (т.е. Европа и Япония) е нарочена да плати цената на кризата. В исторически план, тези две геоикономически зони все още не са загубили културата си на спестяване, която съвършено липсва в САЩ. Нещо повече, сходните икономически системи на Европа и Япония, макар и да са ориентирани към свободния пазар и се основават на неолибералния подход, все още съхраняват корпоративните си характеристики.

Новите играчи

Новите глобални играчи (Русия, Китай, Индия) би трябвало да излязат от световната криза с по-малки загуби, отколкото САЩ и Европа.

В определена степен, може да се очаква, че шоковата вълна на финансовата криза ще се разбие в Евразийската стена, създадена от Китай и Русия. Това е възможно обаче, само ако Москва и Пекин не продължат да протакат провеждането на обща икономическа и финансова политика.

Що се отнася до Индия, за да преодолее кризата без особени последици, тя би следвало да балансира слабостта на собствената си политическа система, укрепвайки икономическите връзки с Москва и Пекин, в рамките на общата Евроазиатска перспектива. Геополитическата интеграция на Евразия би могла да се превърне в най-добрия начин да се минимизират последиците от кризата и да се консолидира възникващата многополюсна система.

Сред очертаващите се нови „играчи”, без съмнение, следва да поставим и Бразилия, Аржентина и Венецуела. През последните години, тези южноамерикански държави, които навремето се смятаха за „задния двор” на САЩ, укрепиха стратегическото си сътрудничество с Китай, Русия и някои държави от Близкия изток (включително Иран). В този нов контекст на отношенията между държавите, притежаващи енергоносители и стратегически важни суровини, Бразилия, Венецуела, а в редица отношения и Аржентина, трябва да съумеят да се противопоставят на последиците от световната криза.

Европа

В името на икономическата сигурност и социалната стабилност на Европа, правителствата на страните от континента следва, на първо място, да преразгледат геополитическите си позиции. Европейците трябва да осъзнаят, че техните интереси са евроазиатски интереси и не съвпадат с интересите на САЩ. Без извоюването на континентален суверенитет, за европейците на може да има и икономическа свобода.

В практически план, европейските правителства следва да фокусират вниманието си върху два важни аспекта: преструктурирането на банковата система и изграждането на нова смесена икономика.

Както знаем, днес банковата система е „частна” институция, чиято единствена цел е печалбата. Банките не се съобразяват със социалния контекст, в който функционират, нито пък са наясно с възможните последици от подобно поведение. Тоест, банковата система е „безотговорна” и това повече не може да се толерира. За да се възстанови социалната и икономическа стабилност, банковата система трябва наистина да се превърне в „социална” институция, т.е. да започне да служи на обществото.

Създаването на европейска „интегрирана нова смесена икономика” е неотделимо от преструктурирането на европейската банкова система. Изграждането на новата икономика е възможно, ако се започне с финансиране на стратегическите инфраструктури, свързани с енергетиката и комуникациите в мащабите на целия континент, в сътрудничество с Русия, Северна Африка и близкоизточните държави.

Освен това, изключително важно е:

  • развитието на интегрирана европейска отбранителна индустрия;
  • развитието на европейските изследвания в сферата на високите технологии;
  • въвеждането на инструменти, осигуряващи по-добра социална защита и солидарност в мащабите на континента, отчитайки местните традиции;
  • създаването на колективна организация за сигурност в континентална Европа (Европа-Русия) и в района на Средиземноморието (Европа-Северна Африка);
  • укрепването на културните връзки в рамките на Стария свят (Европа-Азия-Африка).

Заключение

Имайки предвид, че т.нар. „световна криза” е най-вече вътрешна криза на Западната система, можем да направим извода, че сегашната позиция на Европа в рамките на геополитическата зона на интереси на САЩ е съвършено неестествена. Следователно, решаването на кризата следва да се търси извън „либералните практики”, насаждани от американците и „одобрени” от европейците в края на 60-те години, в противоречие на подходите, основани на принципа на солидарността-

Промяната на геополитическата позиция на Европа, в евразийския контекст, е необходимо условие за постигане на социална сигурност и икономическа стабилност, следвайки принципа, че „без суверенитет няма и социално-икономическо развитие”.

* Авторът е главен редактор на италианското списание за геополитика „Еуразия”

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2024