28
Нед, Ное
6 Нови статии

Анатомия на стратегическия руско-китайски съюз

брой4 2009
Typography

След разпадането на някогашния Съветски съюз, САЩ, които разполагаха с гигантска икономика и могъща армия, останаха единствената свръхдържава на планетата. В същото време, съзнавайки, че Русия продължава да е значителна държава с огромен ядрен арсенал, Америка бързо включи в стратегическите си задачи и необходимостта да установи близки отношения с източноевропейските нации и да проникне в руския „заден двор” за да привлече бившите съветски републики в своята сфера на влияние. Целта на тези действия беше Русия да се окаже обградена от държави, поддържащи тесни връзки със западните сили, да се освободят централноазиатските държави от ядрените „активи” и да се гарантира достъпа на  американската икономика до техните огромни енергийни запаси.

Русия, чиято икономическа и военна мощ беше изтощена и на която се наложи да се справя с вътрешния политически хаос, който също беше последица от разпадането на Съветския съюз, по онова време нямаше нито ресурси, нито пък желание да отправи предизвикателство към американската доминация.

Но, докато тази страна преживяваше болезнен период на преход от комунизъм към капитализъм, руските стратези не изпускаха нито за миг от погледа си развитието на американските планове около границите на Русия и в Източна Европа, насочени към обкръжаването на страната с враждебно настроени към Кремъл държави. Скоро Русия започна дипломатически преговори с бившите съветски републики за създаването на стратегически регионален форум (ОНД), опитвайки се да ги задържи в собствената си сфера на влияние. Освен това, Москва избра Китай за свой стратегически партньор, който трябваше да и помогне да неутрализира американската стратегия. С население от над един милиард души и бързоразвиваща се икономика, Китай не криеше амбициите си да се превърне в световна държава и да балансира американското влияние в Централна Азия, Корейския полуостров и в Южнокитайско море, където Пекин преследва собствени икономически и стратегически интереси. Той обаче не можеше да действа сам и се нуждаеше от силен съюзник, който да му гарантира достъп до евтини източници на енергоносители, нужни за поддържане високите темпове на нарастване на китайския БВП и съвременните военни технологии, необходими за реализацията на стратегията за създаване на една доста по-малка, универсална, способна да нанася мощни удари по противниците си и високотехнологична армия. Конвергенцията на стратегическите интереси сближи двете нации, което пък доведе до появата на редица икономически, енергийни и военни споразумения, поставили началото на стратегическото сътрудничество между двата гиганта, насочено, според собствените им думи, към противодействие на американската хегемония.

Китайско-руското партньорство

Успехът на американските въоръжени сили по време на Първата война в Залива беше, най-вече, резултат от тяхната мобилност, гъвкавост и децентрализирана командна структура, която позволи на командирите на бойните части да взимат най-важните решения самостоятелно, както и използването на високотехнологични оръжия, позволяващи да се откриват и унищожават вражеските обекти в Залива с безпрецедентна точност. След щателен анализ на тази война, китайските служби за военно планиране стигнаха да извода, че армията на страната не е подходяща за водене на високотехнологична конвенционална война, тъй като е прекалено голяма и тромава, разполага с остаряло въоръжение и е структурирана така, че всички решения се вземат централизирано, лишавайки командирите на военните части от възможност да действат самостоятелно. Затова те препоръчаха възприемането на двустранен подход, с цел китайските въоръжени сили да станат по-малки, по-гъвкави, по-мобилни и способни да реагират бързо, което би им дало възможност да водят високотехнологична конвенционална война срещу своите противници. С руска помощ, китайците започнаха, от една страна, да модернизират армията си, заменяйки остарелите военни постановки и демодираните методи на подготовка със съвременни, а – от друга страна, да усъвършенстват наличното въоръжение и да купуват ново, за да реализират плановете си за създаване на високотехнологична армия.

Наблюдавайки развитието на американската въздушна мощ и използването и с цел максимално бързото приключване на бойните действия, китайският военен елит осъзна необходимостта да се отърве от остарелите си бойни самолети, като ги замени с по-съвременни модели, способни да защитят въздушното пространство на Китай и наземните му сили, в случай на вражески въздушни атаки. В близкото минало китайските военновъздушни сили разполагаха с почти четири хиляди самолети F-6, F-7, A-5, J-5 и други, които бяха доста остарели, според съвременните стандарти и които трябваше спешно да бъдат заменени с нови. В това отношение, Москва предложи на Пекин много съблазнителна оферта, включваща не само доставката на най-модерните руски бойни самолети, обучението на пилотите, както и доставката на резервни части и други средства, необходими за поддръжката и ремонта на новите самолети, но и трансфер на технологии, с цел пълната модернизация на китайската авиационна индустрия. В съответствие със споразумението между двете държави, китайците получиха такива самолети, като СУ-27, СУ-30 и Су-34, изпълняващи ролята на изтребители-прехващачи с голям радиус на действие и на изтребители-бомбардировачи.

Тези нови възможности на китайските военновъздушни сили веднага бяха взети под внимание от западните анализатори, според които те доказват, че Китай значително е повишил практическата си способност да защитава своето въздушно пространство, както и стратегическите си интереси в региона. В същото време, това беше мащабна сделка за руския отбранителен комплекс, която не само потвърди нарастващото влияние на Русия в Китай, но и демонстрира стратегията на Москва за противодействие на американските планове в Централна Азия, Източна Европа и Южнокитайско море. Освен това, сделката илюстрира руската решимост, страната постоянно да разширява възможностите си за продажба на оръжия и военна техника на други държави.

Китайските амбиции за създаването на истински военен флот отразяват желанието на Пекин да доминира в Южнокитайско море и да е в състояние да нанесе поражение на огромния флот от американски самолетоносачи в региона, в случай на война за Тайван, както и в Индийския океан, за да може да провежда дългосрочни морски операции в международни води с цел да бъдат защитени доставките на петрол и търговските морски пътища, които са жизненоважни за бързо растящата икономика на Китай. Пекин се ангажира с различни проекти за да модернизира наличния си флот от военни кораби и подводници, както и да получи по-мощни от Русия и да подобри значително възможностите си да води морски сражения. Наред с участието в редица програми за модернизация на наличния военноморски флот на Китай, Русия достави на Пекин няколко есминци, клас „Современный” (снабдени с ядрени ракети), както и подводница клас „Кило” с достатъчно количество ракети, торпеда и друго военно снаряжение. По данни на някои западни специализирани издания, за да помогне на Китай да стане по-равностоен на основния си потенциален противник – флотът от самолетоносачи на САЩ, Русия предоставя всестранна подкрепа на китайския проект за изграждането на собствен самолетоносач, предназначен да играе ключова роля в бъдещите морски операции на Китай в Южнокитайско море и Индийския океан.

За да подобри мобилността, защитата и точността на своята военна техника и с цел да оптимизира армията си, Китай съкрати сухопътните си войски, превръщайки ги в по-малки, но по-гъвкави и мобилни, увеличи инвестициите в научни изследвания и разработки, повишаващи бойните им възможности, стартира редица амбициозни проекти за модернизиране на наличното въоръжение, закупи редица нови технологии, позволяващи му да започне производството на тежки оръжия от ново поколение и установи тясно сътрудничество с руснаците, съвместно с които реализира програма за производството на нов тип „умни оръжия”, значително повишаващи ударната сила на китайските въоръжени сили.

Китайските военни стратези отделят специално внимание и на наземните комплекси на Противовъздушната отбрана (ПВО), като и в тази сфера се разчита на руската помощ. Така, Москва се съгласи да участва в разработването на редица китайски проекти, като например на системата за ПВО FT-2000, която би могла да се използва и в системи за противоракетна отбрана. За да ограничи американската доминация в Космоса, Русия предложи услугите си за увеличаване възможностите и оптимизиране на китайската космическа програма, която след това еволюира в програма за космическо въоръжение и в тази връзка бе подложена на изключително остра критика от страна на САЩ. Високото равнище на руско-китайското сътрудничество в сферата на отбраната показва, че отношенията между двете държави са стъпили на здрава основа и следват една обща цел – възстановяването на глобалния военен баланс на силите, който беше драстично нарушен след разпадането на Съветския съюз.

След като Китай беше обединен, под ръководството на Комунистическата партия, през 1949, между Пекин и Москва се установиха топли отношения и енергично сътрудничество в сферите на търговията, икономиката и отбраната, но този период не продължи дълго. Скоро двете държави се дистанцираха една от друга, формално по идеологически причини, като „приятелските” отношения между двата гиганта се изродиха в откровена враждебност, довела до възникването на множество проблеми и дори до истинска гранична война, през 1969. Няколко десетилетия по-късно обаче, водени от собствените си стратегически мотиви да се противопоставят на американската глобална доминация, Пекин и Москва осъзнаха необходимостта да разрешат спорните въпроси помежду си, което доведе до подписването на двустранните споразумения за демаркиране на границата от 1991 и 2004, чиято цел беше тези граници да се основават на взаимното доверие, сътрудничеството и общите интереси.

Проблеми и перспективи пред руско-китайските отношения

Но, макар че, в своето противопоставяне на Запада, Русия безспорно се нуждае от голям и силен партньор като Китай, Москва не може да пренебрегне и някои други фактори, които могат да генерират проблеми за нейната сигурност, ако Китай стане прекалено силен и се опита да привлече бившите съветски републики в собствената си сфера на влияние,   стремейки се да получи ексклузивен достъп до техните енергийни ресурси. Русия е склонна да предоставя на Китай инструментите, необходими за подобряване качествата на неговата икономика и въоръжени сили, за да използва тази страна, като своеобразна стратегическа „пешка” срещу американското влияние в Централна Азия и някои други региони, но в същото време Москва стриктно ще следи Китай да не стане толкова силен, че да отправи открито предизвикателство към позициите на Русия като ключова световна сила. Тоест, руснаците не са склонни да предоставят на китайците неограничен достъп до най-сложните си военни технологии, опасявайки се, че Пекин може да ги използва за да създаде дългосрочна заплаха за руската национална сигурност.

Въпреки това, стратегическото сътрудничество между двете велики държави ще продължи и в бъдеще, благодарение действието на следните фактори:

Енергийният фактор. Русия трябва да използва своите огромни енергийни запаси за да си осигури (чрез техния износ) необходимите средства за подобряване състоянието на своята икономика и отбранителна индустрия. От друга страна, Китай се нуждае от непрекъснато нарастващи доставки на енергоносители, за да поддържа високия си икономически ръст.

Стратегическият фактор. Тъй като и двете държави искат да противодействат на американските стратегически планове в Централна Азия, Близкия изток и Източна Европа, конвергенцията на стратегическите им интереси ще ги накара да си сътрудничат в сферите, където имат взаимна изгода.

Политическият фактор. Двете държави ще си сътрудничат за да преодолеят остатъците от предишното недоверие и взаимни подозрения, да задълбочат взаимодействието си в решаването на важните политически въпроси и да поддържат стабилни двустранни отношения за да концентрират националната си енергия и ресурси за провеждането на вътрешните политически и икономически реформи, необходими за успешната им адаптация към новите политически и икономически реалности на „постамериканския свят”.

* Авторът е основател и ръководител на Форума за стратегии и развитие на Бангладеш

 

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021