24
Съб, Авг
4 New Articles

Глобалната криза и новите измерения на „Голямата игра” в Централна Азия

брой4 2009
Typography

В една наскоро публикувана статия, известният американски анализатор (и убеден неоконсерватор, макар че през 1997 реши да приеме исляма) Стивън Шварц разсъждава за формирането в Европа на „нов демократичен алианс”, включващ Полша, Украйна, Грузия и Косово, който, според него, „е призван да отправи предизвикателство пред руския империализъм”. Въпреки че въпросният „алианс”, поне на пръв поглед, не касае държавите от Централна Азия, идеите, лансирани от Шварц, няма как да не ни напомнят за някои епизоди от т.нар. „Голяма игра”, която се води в централноазиатския регион преди около 150 години. В средата на ХІХ век известният унгарски пътешественик и, в същото време, агент на британското разузнаване, Арминиъс Бамбъри (истинското му име е Херман Бамбергер), който по време на многобройните си пътувания из Ориента (включително до Мека) приема исляма, също мечтае за формирането на съюз, който да обедини народите от Синцзян до Каспийско море, превръщайки се в инструмент за „сдържане” на Руската империя, в интерес най-вече на Великобритания.

След 1991 и създаването, на територията на бивша съветска Централна Азия, на пет нови независими държави, стартира нов, доста по-сложен, етап от „Голямата игра”, свързан с плановете за геополитическа трансформация на региона и установяването на (пряк или опосредстван) контрол над огромните му ресурси. Именно в този контекст следва да се разглеждат и  много, на пръв поглед несвързани помежду си събития, включително нарастването на външното военно присъствие, спорадичната активност на радикалните ислямистки формации, както и кървавите събития в Андиджан и Бишкек отпреди няколко години.

Централноазиатският вектор в геополитиката на САЩ има комплексен характер, като усилията им включват стриктна синхронизация на действията на американските политическо-дипломатически, военни, аналитично-информационни и „неправителствени” структури. През 1997, тогавашният държавен секретар на САЩ Мадлин Олбрайт лансира съвършено логичната, от гледна точка на амриканските стратегически интереси, идея, че САЩ следва да поставят под контрол и „да управляват” последиците от разпадането на Съветския съюз. През 2002 пък, професорът по национална сигурност във Военния колеж на САЩ Стивън Бленк представи аналитичен доклад, озаглавен „Преструктурирането на Вътрешна Азия”, акцентиращ върху развитието на комуникациите в постсъветска Централна Азия и прилежащите и територии, като почти единствена възможност за осъществяване на политическите, икономически и социални промени, способни да сложат край на географската изолация на региона, съдействаща, на свой ред, за запазването на социално-икономическата изостаналост и неефективните политически режими. През следващите години, водещите американски стратези реализираха още няколко сериозни разработки по темата, като сред тях специално внимание заслужава анализът на Фредерик Стар (публикуван, през 2005, от Университета Джон Хопкинс), в който Афганистан се разглежда като „ядро” на макрорегиона „Голяма Централна Азия”, около който, според автора, следва да се гради и цялата регионална геополитика. Идеята за „Голяма Централна Азия” претендира да се превърне в концептуално-идеологическа обосновка на американската политика в региона и, в същото време, е логично продължение на предишната политическа линия на Вашингтон.

Редица стъпки, предприети от американската държавна администрация оттогава насам (т.е. след 2005) сочат, че основните елементи на предложената от Стар стратегия, действително са били възприети от САЩ.

Така, преди малко повече от година, непосредствено след преговорите си с един от известните афганистанско-пакистански религиозни водачи Фазъл ур-Рахман, помощникът на американския държавен секретар за Централна и Южна Азия Ричард Баучър описа доста ясно, как администрацията на САЩ вижда „стабилната и демократична Централна Азия”. Според него, в бъдеще този регион ще става все по-свързан с Южна Азия, за сметка на сегашните си тесни връзки с Русия. В тази връзка, Баучър посочи, че: „Интересите на централноазиатските държави изискват създаването на нови комуникационни и други връзки с Юга, допълващи вече съществуващите със Севера. Целта ни е да помогнем за съживяването на старите връзки между Южна и Централна Азия и да съдействаме за създаването на нови връзки в сферите на търговията, транспорта, демокрацията, енергетиката и комуникациите”.

Междувременно, събитията от миналата 2008, демонстрираха нагледно, как САЩ, използвайки НАТО, като основен инструмент, последователно, умело и целенасочено реализират задачите си в региона. Неслучайно с Централна Азия са ангажирани най-добрите (без преувеличение) американски стратези и геополитици: достатъчно е да споменем архитекта на балканската политика на САЩ, а днес специален пратеник на САЩ в Афганистан и Пакистан, Ричард Холбрук. Американските действия в региона се отличават с динамизъм и стремеж за оперативно коригиране на приоритетите, без това да променя дългосрочните стратегически интереси на Вашингтон. Така, неотдавнашното изявление на Барак Обама (от края на март 2009), че има план за постепенното изтегляне на американските войски от Афганистан, на пръв поглед, противоречи на предишните му декларации, че западните воени сили ще останат още дълго в тази страна. То би могло да създаде у страничния наблюдател усещането, че САЩ нямат цялостна стратегия за региона и затова за склонни да се хвърлят от една крайност в друга. Само че, ако наистина беше така, в Афганистан просто нямаше да се случва това, на което сме свидетели. От 2004 насам, американците осъществяват мащабна строителна дейност в районите около летищата „Шинданд” и „Баграм”, чиято писта е дълга 3500 м и може да приема големи транспортни лайнери и стратегически бомбардировачи В-52. Изграждат се многобройни наземни и подземни съоръжения, позволяващи да се предполага, че става дума за създаването на мощни военни бази, разполагащи с цели подземни градове, като една от основните цели на американското (и това на НАТО) присъствие в Афганистан. Както е известно, навремето летищата „Шинданд” и „Баграм” бяха бази на съветските военновъздушни сили, а днес са се превърнали в универсални авиационни бази на НАТО, оборудвани със системи за въздушно и космическо проследяване, позволяващи да се контролира авионавигационното пространство на практическа цяла Евразия. Наред със станциите за контрол на въздушното пространство в Централна Азия, Каспийския регион, Кавказ, Източна и Централна Европа, в рамките на програмите на НАТО „Авиокосмическа инициатива”, „Нов Северен маршрут”, „Каспийски страж” и други, беше завършено създаването на единен мегакоридор за управление на въздушното движение и контрол на въздушното пространство, от Европа до Китай. И макар че някои от американските бази, в рамките на този „коридор” (като например „Термез”, в Узбекистан, и „Манас”, в Киргизстан), официално са само транспортни летища, няма никакъв проблем, при необходимост, там да бъдат разположени и бойни самолети. Тоест, на практика, Централна Азия вече е „усвоена” от военната машина на НАТО (т.е. на САЩ) и се е превърнала в „южното звено” на мрежата от бази на пакта, обкръжаваща днес Русия.

Основните цели на американската геополитика в Централна Азия са установяването на контрол върху енергийните ресурси на региона и затрудняване достъпа до тях на Русия и Китай, както и създаване на ситуация на „управляем хаос”, използвайки за целта реално съществуващият в тази част на света конфликтен потенциал (да не забравяме, че през ХІХ век границата между Руската и Китайската империи разделя районите, традиционно населени с казахи, киргизи, уйгури и т.н., и въпреки последвалите няколко масови преселвания, въпросът за „разделените народи” продължава да е актуален). Затова, преди да продължа да анализирам измеренията на новата „Голяма игра” в Централна Азия, се налага да се спра по-подробно на някои от съществуващите в региона сериозни проблеми.

Граничните спорове в Централна Азия

Както е известно, през пролетта на 2009 се изостриха граничните проблеми между Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, смятани за държавите с най-висок конфликтен потенциал в региона. Трудностите с делимитирането на границите в този триъгълник са свързани с редица исторически, етнически и чисто географски проблеми. Планинският релеф на местността, смесването на различните етнически общности (водещо до това, че значителна част от „титулния” етнос на една държава се оказва на територията на някоя от съседните) и липсата, още от съветско време, на общопризнати междудържавни граници, превръщат много гранични участъци в спорни.

Така, през април и май 2009, основна „гореща точка” по таджикско-узбекската граница стана селището Турукшурнаво в Пенджикентския район на Согдийската област в Таджикистан. Повечето от неговите 200 жители са етнически узбеки и граждани на Узбекистан. Подобна ситуация е нещо нормално в граничните зони, тъй като узбекистанското гражданство е по-атрактивно за местните жители. През последните години обаче, таджикистанските власти, опитвайки се „да въведат ред на границата”, започнаха да принуждават местните узбеки да приемат таджикско гражданство. Така, в края на април, въпросното гранично селище се оказа блокирано от таджикистански военни и милиционери, а жителите му бяха изправени пред избора, или да получат таджикско гражданство, или да се преселят в Узбекистан.

Впрочем, това съвсем не е първия подобен случай в граничните с Узбекистан райони на Таджикистан. В края на 2007, таджикистанските власти започнаха да притискат живеещите в граничните райони на Согдийска област узбеки да приемат таджикско гражданство, заплашвайки ги с конфискация на имуществото и насилствена депортация. Насилственото преселване на узбекското население във вътрешните райони на Таджикистан се практикува най-вече в районите на Шартуз и Турсунзаде (отново в Согдийска област), мнозинството от чието население са етнически узбеки.

В същото време, фактите сочат, че първите „етнически прочиствания” в граничните зони между двете държави са предприети от Узбекистан. Стремейки се да не допуснат нови инциденти, свързани с проникването на въоръжени групи на т.нар. Ислямско движение на Узбекистан, от територията на Таджикистан (имали място през 1999-2000), узбекистанските власти наредиха минирането на границите и преселването във вътрешните райони на живеещите тук етнически таджики. Така, през 2000, над пет хиляди етнически таджики бяха принудени да напуснат селищата си по границата (които след това бяха унищожени от узбекистанската авиация) и да се преселят в пустинните зони на Шарабадски район в Узбекистан.

През април 2009 пък, възникна конфликта ситуация и в разположеното на границата между Джалалабадска област на Киргизстан и Андиджанска област на Узбекистан селище Чек, което, на практика, е разделено на две от граничната линия между двете държави. И тук, макар че са етнически узбеки, местните жители имат киргизко гражданство. Що се отнася до непосредствения повод за конфликта, това бе появата на узбекски милиционери в киргизката част на селището, довела до размяната на остри ноти между външните министерства на двете постсъветски републики.

Разбира се, Чек и Турукшурнаво съвсем не са единствените „горещи точки” по границите на Киргизстан, Узбекистан и Таджикистан. Все още не е решен проблемът с анклавите, засягащ едновременно интересите и на трите държави. Така, в Киргизстан има два големи узбекски анклави – Сох и Шахимардан, където живеят между 40 и 50 хил. души, а в Узбекистан се намира чисто киргизкото село Барак с население от 600 души. Напълно отрязани от „метрополията”, жителите на тези селища изпитват постоянни проблеми с пресичането на границата, функционирането на инфраструктурата, икономиката и социалната сфера. В Баткенска област на Киргизстан се намира таджикският анклав Ворух, който обаче,            административно, е част от Исфаринския район на таджикистанската Согдийска област. На територия с площ 130 хил. кв. км, живеят около 20 хил. души, 95% от които са таджики, а 5% - киргизи. От 80-те години на миналия век насам,  Баткенският район на Таджикистан е зона на постоянни конфликти между киргизи и таджики, в чиято основа е нарастващото аграрно пренаселване, както и споровете за обработваема земя и вода. Освен това, няколко села, повечето от чиито жители са граждани на Узбекистан, са разположени на територията на Согдийска област на Таджикистан.

Днес по-голямата част от границите между централноазиатските държави вече е делимитирана. Това се отнася и за 80% от границата между Киргизстан и Узбекистан. Въпреки това, последните събития в Чек и Турукшурнаво, където граничната линия се смята за вече делимитирана, показват, че това съвсем не е гаранция срещу възникването на нови териториални конфликти. На фона на нарастващото напрежение между отделните държави в Централна Азия, във връзка с използването на дефицитните водни ресурси на региона, опасността от прерастването на тези кофликти, от гранични в междудържави, силно се увеличава.

Централноазиатските измерения на глобалната криза

Според последния отчет на Световната банка (СБ), практически всички развиващи се страни в света са засегнати, повече или по-малко, от текущата икономическа криза. От 116 развиващи се държави, в 84 вече е налице значителен спад в икономическата активност. През 2009, за първи път от Втората световна война насам, световният БВП сериозно намаля. МВФ рисува още по-мрачна картина, като по негови оценки, световната икономическа система може да разчита на годишен ръст от само 1,5%, а повечето бедни държави ще се окажат на ръба на краха. Що се отнася до тези от Централна Азия, нещата ще зависят от това, доколко прагматично ще действат ръководствата им и как ще се развива интеграцията в региона, като цяло. Анализът на възможностите на централноазиатските държави да оцелеят в условията на кризата, следва да се основава не толкова на наличните валутни  и други резерви, колкото на зрелостта и адекватността на възприетите от тях икономически модели.

Туркменистан. За точен анализ на икономическата ситуация в Туркменистан липсва необходимата информация. Въпреки това, използвайки оскъдните данни, които от време на време се появяват в специализираните медии, можем да заключим, че кризата е ударила най-вече индустриалните предприятия, търсенето на чиято продукция рязко е спаднало. В същото време, за разлика от големите държави от региона – Узбекистан и Казахстан, тук никога не е имало голям вътрешен пазар, а балансът между търсене и предлагане няма чак такова значение. За местния икономически модел е характерна силната централизация на политическата власт, а демократичните ценности са в зародиш. Икономиката на Туркменистан, до голяма степен, зависи от средствата от износа на природен газ. Имайки предвид дългосрочния характер на споразуменията с руския „Газпром” трудно може да се очаква, че тази движеща сила на туркменистанската икономика може да бъде ерозирана съществено. В този смисъл, Туркменистан не се опасява нито от индустриална стагнация, нито от масова безработица – просто защото в тази страна липсва промишлена инфраструктура, т.е. няма и източник, който да генерира безработица. Освен това, тя е доказателство за това, как политиката на неутралитет и хлабава интеграция в рамките на ОНД понякога може да има и позитивни резултати.

Таджикистан. Това е една от най-бедните държави в региона и, дори когато икономическата ситуация беше далеч по-благоприятна от днешната, мнозина смятаха, че страната се движи по ръба на икономическата катастрофа. Това е свързано с хроничната енергийна криза, която се задълбочава от слабата инвестиционна привлекателност на таджикистанската икономика. Ако анализираме динамиката на чуждестранните инвестиции в региона, ще видим, че те са съсредоточени предимно в страните, богати на енергоносители, каквито са Казахстан и Узбекистан. В същото време, тези две страни притежават и най-богат потенциал в сферата на индустриалната инфраструктура, както и (което е естествено) нелош интелектуален потенциал. Таджикистан получи в наследство от съветското минало някои производствени активи (като например голям алуминиев завод и др.), но перманентната енергийна криза  и хроничната липса на свободни мощности си казаха своето. Чуждите инвеститори са наясно със ситуацията, затова не са особено склонни да развиват бизнес в тази страна. За тежкото положение на Таджикистан повлияха и някои външнополитически обстоятелства, като например фактЪТ, че заради географското си положение страната се оказва силно зависима от Узбекистан. В този смисъл, сложните взаимоотношения между лидерите на двете държави и нежеланието им за постигане на компромис, вредят повече на Таджикистан, отколкото на Узбекистан. В крайна сметка, Таджикистан, на практика, се оказа в изолация от постсъветското пространство, в резултат от което силно се затруднява търговията с партньорите му от ОНД и ЕврАзИО (Евроазиатската икономическа общност). В същото време Узбекистан пречи За излизането на страната от енергийната криза, което пък рязко намалява инвестиционният и потенциал. Така, Таджикистан се превърна в един основните доставчици на евтина работна ръка за Русия и Казахстан. Паричните преводи на таджикистанските „гастарбайтери” стимулират местния потребителски пазар, заемайки все по-значимо място в структурата на БВП. Днес обаче, когато кризата удари и по икономиките на държавите, използващи чуждестранна работна ръка, този „инструмент” също става неефективен. Според прогнозите на СБ, през 2009, паричните преводи на „гастарбайтерите” ще намалеят с 40-50%, затова за Душанбе ще бъде изключително трудно да се справи с кризата. В същото време, има известна вероятност Русия, Казахастан и дори Узбекистан да вземат някакви мерки в подкрепа на Таджикистан, просто защото би трябвало да са наясно, че дестабилизацията на страната е в разрез с интересите на региона, като цяло.

Киргизстан. Това е другата много бедна държава от Централна Азия, нуждаеща се от външна подкрепа. Като сред причините за тежкото и положение е не само липсата на запаси от енергоносители, но и погрешната политика на предишния президент Аскар Акаев, който беше решил че страната му е в състояние да понесе планираните от него радикални икономически реформи (чиято радикалност се оказа правопропорционална на растящата обществена дестабилизация). Днес, Киргизстан жъне плодовете на тази политика: обществото е потиснато и лишено от ясни ориентири за бъдещето, на всичкото отгоре в страната липсва политическа сила, способна да го консолидира. Прибързаното присъединяване към Световната търговска организация (СТО) на една от най-бедните страни в света, доведе до разрушаването на нейната инфраструктура и Киргизстан изгуби почти всичко, наследено от съветските времена. На практика, тази страна все повече се превръща в суровинен придатък на Китай. Достъпът до евтините китайски, турски и други стоки, вместо да стимулира националната икономика, доведе до икономическа несамостоятелност, нарастваща външна зависимост и загуба на част от националния суверенитет. Всичко това, естествено, стимулира масовата трудова миграция в чужбина и, в частност, в съседен Казахстан. Днес бившата казахстанска столица Алмати и областта около нея са се превърнали в „Мека” за киргизките „гастарбайтери”, опитващи се да намерят по-добър живот. В същото време, чуждестранните инвеститори не виждат обекти за инвестиции в една страна която (в резултат от отмяната на всички протекционистки мерки, съгласно изискванията на СТО) се е превърнала голям източен „битпазар”, доминиран от китайци и турци. На свой ред, държавата, заради необмислената данъчнА система и огромната корупция, не е в състояние да акумулира сериозни ресурси за бъдещо развитие. В същото време, макар да разполагат със сериозен хидропотенциал, Киргизстан и Таджикистан много трудно биха могли да го развият в сегашните условия.

Узбекистан. Поради сравнително слабото си интегриране в структурите на ОНД и ЕврАзИО, а чрез тях – и в световната икономика, тази страна вероятно ще усети най-слабо и последиците от глобалната криза. Хлабавата интеграция обаче, има както предимства, така и недостатъци. Предимствата са в това, че икономическата сфера продължава да се регулира стриктно от държавата. Впрочем, след началото на кризата в света е налице именно тази тенденция – държавата все по-сериозно да се ангажира с регулирането на икономиката. Проблемът е, че в Узбекистан това става по доста различен начин, в сравнение с Европа, например. Банковата сфера в страната е тотално зависима и подчинена на Централната банка, а бизнесът обслужва властта. В същото време, дейността и на банките, и на бизнеса е концентрирана само на вътрешния пазар, доколкото външните пазари отдавна са затворени за тях и то плътно. Така банките бяха лишени от възможността да вземат заеми от чужбина, а бизнесът просто изпълняваше натрапената му от властите роля на износител на слабо конкурентната продукция на узбекистанската икономика. Изключение донякъде представлява тази на автомобилния завод, създаден с участието на „Дженерал Мотърс” и южнокорейската „Деу” в Асака (Андиджанска област), която се изнася на дъмпингови цени в Русия, в резултат от което автомобилите местно производство струват по-скъпо в Узбекистан, отколкото в чужбина. Разбира се, остават природният газ, който се изнася в Европа, с посредничеството на руския „Газпром”, а също памукът и металите, които биха могли да осигурят необходимите ресурси за модернизация на узбекската икономика. Във всеки случай, прогнозите сочат, че в тази страна кризата едва ли ще доведе до сериозни социални сътресения.

В същото време, фактът че изолираните икономики на Туркменистан и Узбекистан няма да пострадат много от кризата, съвсем не означава, че тя ще ги заобиколи и ще удари само Таджикистан и Киргизстан. Ситуацията в централноазиатския регион е такава, че проблемите на всяка от държавите в него моментално се отразяват и върху съседите и: затова можем да очакваме усилване на миграцията от проблемите страни към онези, които се смятат за, повече или по-малко, „благополучни”. Ако пък последните опитат да се изолират от миграционните потоци, граничните им зони рискуват да се превърнат в перманентен източник на напрежение. Така, по отношение на Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан, много сериозни опасения поражда ситуацията във Ферганската долина, която трите държави си поделят.

Казахстан. Икономическият модел на тази страна с основание се смяташе за най-успешния в региона, поне до началото на кризата. Икономическите свободи, в съчетание със сравнително либералната политическа „надстройка”, позволиха на Казахстан да привлече сериозни чуждестранни инвестиции, да модернизира финансовата система и да създаде нелош мениджмънт в обработвателната индустрия. За петрола и постъпленията от износа му е коментирано много, затова ще отбележа само, че въпросът за ефективността на използването на финансовите ресурси от износа на енергоносители е достатъчно сложен и суровинните ресурси могат да се окажат не само много сериозно предимство за Казахстан, но и фактор за ерозията на икономическата му мощ.

Още преди кризата, Казахстан се позиционира като регионален лидер, при това не само в политически, но и в икономическа план. С началото на кризата обаче, се очертаха и някои недостатъци на икономическия му модел: прекалено голямата зависимост от петролните постъпления и слабата диверсификация на икономиката. От друга страна обаче, слабостта на местната индустриална инфраструктура изигра и известна положителна роля в условията на кризата. Индустриалните предприятия и водещите промишлени производства в страната са сравнително малко, затова не могат да се очакват и масови уволнения на работници, които да доведат до нарастване на протестния потенциал в обществото. В същото време, въпреки колебанията в цените на световните пазари, петролът си остава изключително доходоносна суровина, чието търсене на външните пазари продължава да нараства. Като доста добра се очертава и пазарната конюнктура за казахстанската пшеница. Най-важният фактор за икономиката на страната обаче, може да се окаже съседният китайски пазар. Да не забравяме, че дори днес, т.е. в разгара на кризата, международните финансови организации фиксират ръст на икономическата активност в Китай. На свой ред, казахстанските власти твърдо са решени, независимо от кризата, да реализират амбициозните си магистрални и, особено, железопътни проекти в западната част на страната. Тоест, транзитът, от който съседен Китай силно се нуждае, може да се окаже спасението за казахстанската икономика.

Безалтернативната интеграция

Изолацията на централноазиатските държави една от друга и стремежът на всяка цена да се „затворят” в рамките на собствените си граници, опитвайки се да изградят ефективно работеща икономика само на територията на собствената държава е пагубна идея, която през последните години нанесе много сериозен ущърб на икономиката на региона, като цяло. Тя очевидно беше изгодна за определени кръгове от местните елити, но за населението на Централна Азия, както и за бизнеса, е изгодно налагането на друга схема, позволяваща постоянното движение на капитали, идеи, стоки и услуги между страните от региона. В същото време, мнозина политици започват да осъзнават, че не следва да залагат на външната подкрепа за развитието на интеграционните процеси в Централна Азия. За западните държави, регионът е интересен най-вече като алтернативен на Русия източник на енергоносители, а регионалната интеграция само би затруднила достъпа им до тях, да не говорим, че би оскъпила и самите енергоносители. В този смисъл, никой на Запад не е склонен да подкрепи практически създаването на „Обединена Централна Азия”, като единно икономическо пространство, а реториката на Вашингтон и Брюксел за необходимостта от интеграция на региона всъщност цели да стимулира изолирането му от Русия.

Истината е, че Западът може да предложи на държавите от Централна Азия технологии и финансови средства, от които те силно се нуждаят. На свой ред, Русия им предлага ресурси и интелектуален потенциал. На пръв поглед изглежда, че без пари и технологии, руските ресурси и интелект едва ли ще са от особена полза. Но само на пръв поглед. Защото природните ресурси на Русия са капитал от който са заинтересовани всички, без изключение, страни от Централна Азия. Да не говорим, че при осъществяването на адекватна индустриална стратегия, интелектуалният потенциал успешно може да се трансформира в „ноу-хау” и готови технологии. В същото време, от сметките не бива да се изключва и технологичният потенциал на Китай. В Централна Азия руснаците и китайците продължават да изпитват взаимно недоверие, но ситуацията може да се промени, ако Москва и Пекин, заедно с партньорите си от региона, съумеят на формулират съвместна стратегия за развитието на Централна Азия. Китай иска да диверсифицира източниците си на енергоносители, както и маршрутите на своя износ. Без това той просто не може да гарантира сигурността си, с което са съвсем наясно и в Пекин, и в Москва, и в централноазиатските столици. В края на краищата, Централна Азия (а и Русия) може да получи необходимите и финансови средства и технологии именно от Китай (а не от Запада). Китайските пари и технологии, заедно с руските ресурси и интелектуален потенциал, са в състояние да създадат безпрецедентен интеграционен вектор в целия евроазиатски регион, който да привлече още много страни. На свой ред, централноазиатските държави изглежда са на път окончателно да осъзнаят, че само регионалната интеграция може да им помогне успешно да преодолеят последиците от кризата. Опитите за изолиране в собствените граници само задълбочават проблемите на региона, като нестабилността в Киргизстан и Таджикистан може да се прехвърли и в съседните страни, ликвидирайки всички положителни резултати, постигнати от тях досега. Затова може да се очаква, че дори ако Русия и Китай не успеят да се споразумеят със страните от региона за осъществяването на мащабен интеграционен проект, в рамките на Евразия, последните най-вероятно ще се опитат да осъществят тази интеграция сами, пък макар и само в мащабите на Централна Азия. Като в нейните рамки всеки от участниците ще концентрира усилията си в онези сфери, където се чувства най-уверен. Стратегически обоснованата специализация и индустриалното коопериране ще помогнат на региона да преодолее по-лесно както настоящата, така и евентуални бъдещи кризи. В перспектива е възможно създаването на единно митническо пространство и дори на обща централноазиатска валута. В същото време, наднационалните икономически структури ще координират консолидацията и движението на капитала в онези направления, където те са най-необходими. Най-важното обаче е, че хипотетичната Обединена Централна Азия би се превърнала в самостоятелен субект на международното право, което рязко би повишило и инвестиционната и привлекателност. Тоест, става дума за формирането на ново регионално „Голямо пространство”, способно достатъчно бързо и адекватно да реагира на процесите, развиващи се в съвременния свят, включително на негативните, какъвто е и финансово-икономическата криза.

„Голямата игра” в Централна Азия едва сега започва

Междувременно, налице са достатъчно основания да се твърди, че новата „Голяма игра” в Централна Азия едва сега започва. Освен САЩ и Русия, активна политика в региона провеждат Китай, ЕС и, в по-малка степен, Иран и Турция. Фактът, че САЩ ще запазят известно военно присъствие във военновъздушната база Манас (Киргизстан) и ще продължат да я използват за обезпечаване на снабдяването на своите части в Афганистан, е доста болезнен удар по руските позиции в региона, особено след като преди това властите в Бишкек твърдо бяха декларирали намерението си да сложат край на американското военно присъствие в страната и дори получиха като награда за тази си стъпка безвъзмездна помощ от Москва, в размер на 150 млн. долара.

Впрочем, регионалната политика на Русия, която, след 11 септември 2001, санкционира американското присъствие в Централна Азия с цел „борбата срещу международния тероризъм и наркотрафика”, продължава да изглежда доста непоследователна. Междувременно, мащабите на наркотрафика в региона достигнаха невиждани размери, като след американската интервенция в Афганистан добивът на опиумен мак в тази страна е нараснал над 40 пъти (днес 92% от целия хероин в света има афганистански произход), като значителна част от него се прехвърля именно към държавите от Централна Азия и Русия. Що се отнася до проблема с „международния тероризъм”, той се използва по-скоро като инструмент за евентуално бъдеще преформатиране на политическото поле на държавите от региона. Така, полемизирайки с онези свои колеги, според които разпространението на ислямските фундаментализъм в страните от Централна Азия вече се е превърнало в много сериозна заплаха за тях, американският анализатор Саймън Сейбъл посочва, че „реална заплаха за стабилността и сигурността на Централноазиатския регион, включително и потенциални заплахи от страна на радикалния ислямизъм, ще възникнат едва на следващия преходен стадий, когато сегашните авторитарни режими бъдат заменени от нови „демократични” лидери”.

Сериозни въпроси са свързани и с американския транзит за частите на съюзниците в Афганистан, в чиято реализация (в качеството им на „междинни пунктове”) участват и редица централноазиатски държави. Така, твърденията, че този транзит включва изключително невоенни товари трудно се връзват с темповете, с които американците изграждат, на юг от река Пянджа (т.е. в Афганистан), свръхмодерна военна инфраструктура. Впрочем, след като Москва подписа съответното споразумение с НАТО, едва ли е учудващо, че и регионалните и съюзници от Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) – Узбекистан и Таджикистан, също се споразумяха с американците за т.нар. „невоенен транзит”, при посещението на Ричард Баучър в тези две държави, през април 2009. По някои сведения, превозите вече са стартирали. Очевидно, САЩ са предложили нещо твърде съблазнително на двете централноазиатски държави. В тази връзка, да не забравяме, че Таджикистан (който, в културно-исторически план, е свързан с Иран и, освен това, има дълга граница с Афганистан), се разглежда като една от страните, където се планира да бъде разположена новата военна база на САЩ в Централна Азия. Консултациите за това започнаха още при предишната администрация на Джордж Буш-младши. Междувременно, при последната си визита в региона, помощникът на държавния секретар Ричард Баучър посети и Туркменистан, като срещите му в Ашхабад съвпаднаха по време с известно охлаждане в отношенията на тази страна с Москва, заради аварията по трасето на газопровода „Централна Азия-Център”. Между другото, газовият конфликт между Русия и Туркменистан, без съмнение, ще бъде използван и за реанимацията на проекта за газопровода Nabucco. Така, на 16 април, в присъствието на президента на Туркменистан Гурбангули Бердимухамедов, генералният директор на германската компания RWE AG Юрген Гросман и шефът на Държавната агенция за управление и използване на енергийните ресурси на страната Ягшигелди Какаев подписаха дългосрочно споразумение за транзита на туркменистански газ за Европа. Същия ден, помощникът на държавния секретар на САЩ за Южна и Централна Азия Ричард Баучър обяви в Ашхабад, че „американското правителство придава особено значение на развитието на многостранното сътрудничество с държавите от Централна Азия, а в отношенията му с Туркменистан е настъпил качествено нов етап”.

Както вече посочих по-горе, ключовата държава в региона е Казахстан, опитващ се да провежда мултивекторна външна политика, включително и в сферата на износа на енергоносители. Така, очакваното изкупуване, от страна на „Лукойл”, на дела на „Бритиш Петролеум” в Каспийския тръбопроводен консорциум, може да стимулира по-нататъшното развитие на този проект (планира се той да осигури транзита на до 65 млн. т петрол годишно), който съзнателно се бавеше през последните години, очевидно по политически мотиви. За реализацията на въпросната операция се изисква съгласието на управляващите в Казахстан, които едва ли биха препятствали действията на руския петролен гигант.

От друга страна обаче, през последните години САЩ се очертаха като един от основните търговски партньори на Казахстан. През първата половина на 2008, стокооборотът между двете страни е надхвърлил 1,1 млрд. долара. При посещението си в Астана, през октомври 2008, тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс подчерта, че Казахстан е една от „осите” на американската политика в Централна Азия, в период на нарастващи предизвикателства в сферата на сигурността в огромния район от Грузия до Афганистан. Разширява се и военното сътрудничество между двете държави в акваторията на Каспийско море. Междувременно, Украйна също се опитва да провежда по-активна политика в постсъветското пространство, включително в Централна Азия. В тази връзка, някои експерти посочват, че за да провежда ефективна политика в западна посока, Казахстан се нуждае от стратегически партньори в Източна Европа (между другото, на различни официални срещи, казахстанската страна неведнъж отправяше завоалирани оферти в този дух и към България, но те бяха игнорирани от българското ръководство). При наличието на благоприятна политическа конюнктура, в такъв стратегически партньор би могла да се превърне именно Украйна.

Нарастващият интерес към Казахстан (една страна с площ от 3 млн. кв. км, което я поставя на девето място сред най-големите в света), до голяма степен, е обусловен и от ролята му като комуникационно звено, свързващо Китай с държавите от Централна Азия и Средния Изток. Както е известно, китайците вече получават петрол от Казахстан по тръбопровода Атасу-Алашанкоу. Капацитетът му засега не е голям (около 10 млн. т годишно), но скоро в експлоатация ще бъде въведен вторият етап от тръбопровода, което ще позволи този капацитет да се утрои. В същото време, съществуващият Евразийски транспортен коридор, свързващ Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай с Казахстан, може да бъде допълнен с нова магистрала, която ще свърже Китай с Узбекистан, през Киргизстан.

В рамките на новата „Голяма игра” в Централна Азия, едва ли са случайни многобройните спекулации на редица авторитетни западни и руски медии за евентуалното дистанциране (а може би и официално напускане) на Узбекистан от ОДКС. Наистина, в Ташкент поясняват, че отсъствието на узбекистански представители на последната среща на външните министри на държавите от ОДКС в Ереван (април 2009) е свързано изключително с причини от организационен характер, както и че членството на страната в тази, доминирана от Русия, организация се оценява изцяло положително.

Междувременно, изострящите се противоречия между централноазиатските държави във връзка с разпределянето на оскъдните водни ресурси на региона съдържат достатъчно мощен конфликтен потенциал, още повече, че отделни представители на някои от тези държави вече призоваха за намесата на международните институции в решаването на този въпрос. Очевидно, сегашният формат за решаването на екологичните проблеми, в рамките на т.нар. Фондация за спасяването на Арал, не е в състояние да разреши всички спорни въпроси. Да не говорим, че освен изграждането на едни или други обекти, са налице и много други болезнени проблеми, някои от които анализирахме по-горе.

Въпросът за това, кои международни организации биха могли да изиграят стабилизираща или, напротив, деструктивна роля за решаването на регионалните проблеми, остава открит. Макар че, ако си припомним за прогресиращата парализа на основните структури на ООН, както и за разногласията, продължаващи да разтърсват Европейския съюз, можем да направим известни предположения в тази посока.

Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) включва всички, без Туркменистан, държави от региона, както и непосредствените им съседи и основни търговско-икономически партньори – Русия и Китай. Наблюдатели в ШОС са ключовите регионални играчи – Индия, Пакистан, Иран. Расте и заинтересоваността на тази организация от разрешаването на афганистанския въпрос. Логично е да се предположи, че това е свързано с осъзнаването на суровата реалност, а именно, че контролираният от САЩ Афганистан е идеалната „база” за дестабилизирането, както на отделни държави, така и на региона, като цяло. Разбира се, всяко негативно въздействие върху региона може да породи ответната реакция на съседните държави (например, на Иран или Китай), които разглеждат Централна Азия като зона на собствените си жизнени интереси. Всичко това само потвърждава необходимостта от създаването на стабилна система за колективна регионална сигурност и, обективно погледнато, именно ШОС се очертава като най-адекватния механизъм за изглаждане на противоречията и формулиране на взаимно приемливи и съгласувани решения.

В същото време обаче, форматът на взаимодействието в рамките на ШОС очевидно се нуждае от усъвършенстване. Икономическото сътрудничество между участниците в организацията продължава да се осъществява предимно на двустранна основа. Като основни приоритети в това отношение се очертават въпросите, свързани с доставките на енергоресурси, включително гарантиране сигурността на съответната инфраструктура. Интензификацията на икономическото сътрудничество обаче, едва ли ще бъде възможна без изграждането на обща политическа платформа, в чиито рамки да се посочат конкретните въпроси, по които би могло да се постигне съгласие между страните-участнички. Подписаните до този момент споразумения във военно-политическата сфера не гарантират съхраняването на стабилни съюзнически отношения в бъдеще. И, ако това не се промени, Централна Азия трябва да се готви за тежки времена.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017