24
Съб, Авг
4 New Articles

Израелско-палестинският „гордиев възел”

брой4 2009
Typography

Вече от доста години насам, в различни държави по света се появяват множество книги, статии, репортажи, телевизионни  филми и радиопредавания, посветени на борбата за мир в Близкия изток. За този мир се борят толкова отдавна и толкова упорито, че можем само да се учудваме, защо още не е настъпил. Струва ми се, че една от най-контрапродуктивните идеи в тази връзка беше прословутата теза за уж неразрешимия „конфликт между цивилизациите”. Защото, ако се вгледаме по-внимателно, няма как да не видим, че националните идеи на евреите и палестинските араби са сходни в далеч по-голяма степен, отколкото са склонни да признаят политиците-националисти от двата народа.

Пръснатите по света народи

Израелците, или по-точно израелските евреи (да не забравяме, че почти една четвърт от гражданите на тази страна имат друга националност), са част от еврейския народ, който, в голямото си мнозинство, все още продължава да е пръснат по света. В подобна ситуация (т.е. на „пръснат по света народ”) са и палестинските араби, както впрочем и някои други етноконфесионални групи. Така, продължителното съществуване на Ирландия като английска колония, а след това и като част от Обединеното кралство Великобритания и Ирландия, води до появата на пръсната по света ирландска диаспора, много малка част от която обитава Зеления остров, но която, поколение след поколение, се бори за създаването на независима ирландска държава. По същия начин, арменците, избягали от чуждото владичество и геноцида, създават свои общности почти из целия свят. Евреите, в продължение на две хилядолетия, са диаспора без метрополия, а през 1947-1949, когато повечето палестински араби напускат родните си места, или пък биват прогонени оттам, палестинците също се превръщат в „пръснат по света народ”, без своя метрополия.

През цялата си история, в рамките на християнския свят, евреите са в положението на „необходимия чужденец”, чието съществуване зависи от това, доколко е полезен на управляващите. Междувременно, Църквата ги превръща в символ на народа, „отхвърлил и предал Христос”, и поради това обречен да служи бъде вечния парий (да си припомним образът на „вечния евреин”). На свой ред, оказвайки се в изгнание след „накбата” от 1948, съпровождаща еврейската война за независимост, както и след Шестдневната война от 1967, палестинците изпадат в положение на „чужди сред своите” и марионетки, използвани за чужди цели. Нито една арабска държава (освен Йордания) не склонява да им даде гражданство. Така, подобно на евреите, те биват превърнати в „парии” и, в същото време, в символ на жертвите на една чужда (израелска) агресия.

Процесът на формиране на националната идентичност

Както при мнозина (ако не и при повечето) асимилирани европейски евреи от ХІХ-ХХ век, чиято национална идентичност е следствие от систематичния антисемитизъм, така и палестинската идентичност, по същество, е реакция на първоначално подкрепения от Великобритания ционистки проект за колонизирането на Палестина/Ерец Израел. Националното самосъзнание на палестинците не възниква по естествен път, т.е. в резултат от вътрешните процеси сред арабското население на Югозападна Сирия, а като отговор на началото на изграждането на еврейската национална държава на територията, населявана предимно от представители на арабскоезични племена и кланове. В продължение на много години непълноправното им съществуване, като „неграждани”, в пръснатите из целия Близък изток бежански лагери, съдейства за кристализирането на националното самосъзнание, в чиято основа се превръща споменът за принудителното напуснатата родина, окупирана от дошлите отвън завоеватели. Именно такъв образ на Ерец Израел (земята на Израел, т.е. Палестина) обаче се формира и у много поколения евреи от диаспората, и тъкмо поради това една от централните концепции на ционисткия проект става идеята за „освободената земя”.

Подобно на евреите от ХІХ-ХХ век, за които (както се оказва) асимилацията не се превръща в изход от затворения кръг на неприемането, но едва разцветът на антисемитизма, сменил средновековната юдофобия, ги превръща от „чужди сред чуждите” в „чужди сред своите”, палестинците също се оказват в положението на „чужди сред своите” в държавите на другите арабски народи. И също както при евреите, това положение на „отритнати” от обществото, подсилено от постоянния външен натиск, провокира у палестинците, живеещи в бежанските лагери, в изгнание, или в градовете-гета на Западния бряг и Газа, мощен духовен подем и постоянен стремеж да се издигнат нагоре в социалната йерархия: така в окупираните територии се появяват университетски центрове, а сред палестинците от диаспората са формира сериозна прослойка от интелектуалци, някои от които си извоюват водещи позиции в най-престижните западни университети (Едуард Саид, Рашид Халиди и др.). По-високото средно интелектуално равнище на палестинците, в сравнение с другите арабски народи, освен всичко друго, ражда и прякора с който ги награждават последните, наричайки ги „евреите на арабския свят”.

Както при евреите, споменът на палестинците за изгубената земя, формира свръхмощна, в известен смисъл дори неестествена, концентрация върху идеята за земята и „националното огнище”. Също както евреите, в продължение на две хиляди години, помнят за разрушаването на Храма и принудителното им изгнание от Ерец Израел, осъществено от римляните след въстанието на Бар-Кохба през ІІ век, така и за палестинците споменът за принудително напуснатата родна земя, изоставените домове, заети от чуждестранни – т.е. еврейски, имигранти (които от палестинска гледна точка са колонизатори), както и за религиозните светини, намиращи се на контролираните от евреите територии, се превърна в крайъгълен камък на националната идентичност. По времето на британския мандат – палестинските евреи, а след 1948 – палестинските араби, се превръщат в едва ли не най-етатистки ориентираните етнонационални групи на планетата, като много важна роля в самия процес на формирането и кристализацията им играе идеята за „държавата в движение”. Както е известно, през ХХ век, за създаването на собствени национални държави активно (макар и, по правило, сравнително безуспешно) се борят много народи: баските в Испания, ирландците в Ълстър, корсиканците, сикхите, тамилите от Шри Ланка, албанците от Косово, чеченците, кюрдите, тибетците и много други, но дори и на този фон, градусът на битката, която водят евреите, а след 1948 (и особено след 1967) – и палестинските араби, е изключително висок. При това, самото формиране на еврейската израелска нация, като такава, както и обособяването, като отделен народ, на палестинците, се извършват под мощно взаимно влияние: така, ционизмът е катализатор на палестинския арабски национализъм, противопоставянето на който, на свой ред,  формира характера, облика, ценностните ориентири и институционалните основи на изграждащата се Държава Израел.

Религия и политика

Интересно е, че и единият, и другият народ водят борбата за политическа реализация на националните си стремежи едновременно под няколко флага, като и за евреите-ционисти, и за палестинските араби, най-важни измежду тях са национално-социалистическият и религиозният, като последният, и в двата случая, се оказва значително по-радикален от първия. И в единия, и в другия случай идеологията на първоначалния проект за завръщането и изграждането на национална държава се основава на съчетаването на националните и социалистическите ценности – без значение дали става дума за светския социалистически ционизъм на израелското работническо движение (изповядван от Берл Катцелсон и Давид Бен-Гурион, да не говорим за левите им съюзници/критици), или пък за национално-социалдемократическата програма на Организацията за освобождение на Палестина, формулирана под силното влияние на насъристката доктрина за „арабския социализъм”. И основателите на МАПАЙ (Работническа партия) и МАПАМ (Обединена работническа партия, през 1968 се слива с МАПАЙ), и лидерите на ООП обявяват за своя цел изграждането на национална социалдемократическа държава на територията на Палестина/Ерец Израел. Нещо повече – и еврейският, и арабският национално ориентиран социализъм се развиват в съчетание с постоянно укрепващата милитаристична идеология, изискваща безгранична готовност за борба за свободата и независимостта на Родината.

С течение на времето обаче, милитаристичният курс на социалистически ориентираните националисти все повече се измества от търсенето на пътища за мирно съвместно съществуване и, в резултат от това, в началото на 90-те години на миналия век, израелското правителство, сформирано от Работническата партия, и висшите палестински ръководители стартират политически диалог, който обаче, всяка от страните се опитва да води от позиция на силата, активно използвайки при това силовите си структури за прокарване на собствените интереси и стремежи. Дори по време на преговорите, всеки от участниците приема като гаранция за бъдещото си съществуване не мирния договор, а степента на готовност на своята армия, без значение дали става дума за ЦАХАЛ, или за отрядите на Фатах, сраснали се с многобройните служби за сигурност, създадени в Палестинската национална автономия (ПНА).

И в еврейския, и в палестинския арабски национализъм, религиозната идея присъства още от самото начало: така равините Калишер и Кук с основание се смятат за част от пантеона на основоположниците на ционизма, невъзможно е да се оспорва и ключовата роля на йерусалимския мюфтия Хадж-Амин ал-Хусейни, както и на шейх Изеддин ал-Касем за кристализирането на палестинското самосъзнание сред местните араби. В същото време, до 1967 и религиозният ционизъм, и ислямският фундаментализъм представляват сравнително слаби и маргинални течения. След Шестдневната война обаче, цялата територия на Палестина/Ерец Израел е заета от израелската армия и тази ситуация не можеше да не доведе до разцвета на месианския, по своя характер, религиозен ционизъм, виждащ Божията намеса в смайващата победа, постигната срещу три арабски държави за по-малко от седмица. На свой ред, израелският контрол над Западния бряг и сектора Газа, както и загубата на контрола на мюсюлманския свят над Стария град в Йерусалим (след повече от седемстотин години непрекъсната власт) нямаше как да не превърне в ярък пламък прехвърчащите искри на ислямския фундаментализъм. Впрочем, ако политическата роля на водещата израелска религиозно-ционистка организация „Гуш емуним” („Блок на верните”) в израелския обществен живот е твърде незначителна през последните години, а инициираните от нея заселнически проекти имаха само ограничен успех, в значително по-слабо податливото на западните влияния палестинско общество фундаменталистките ислямски организации (Хамас, Ислямски джихад) си извоюваха лидерски позиции. При това религиозните фундаменталисти, за разлика от национално ориентираните социалисти, не са готови да признаят националния проект на „противника”, под каквато и да било форма, а – напротив – призовават за създаването на една национално-религиозна държава върху цялата територия на Палестина/Ерец Израел.

Идеята за завръщането

И днес основополагаща и за двата народа си остава идеята за завръщането (и то на една и съща територия) както на палестинските бежанци от 1948 и 1967 и техните потомци, така и на потомците на евреите, принудени да се скитат по света през последните две хиляди години. Неслучайно, сред първите юридически актове, приети от суверенната Държава Израел, като антитеза на съществуващите по времето на британския мандат, е Законът за завръщането, а – от друга страна – именно дискусията за „правото на завръщане” на палестинците от диаспората се превърна в ключов момент, предопределил провала на палестинско-израелските преговори през 2000-2001. Идеята за завръщането е обща и за двата народи, при това е очевидно, че пълното и осъществяване и за палестинските араби, и за евреите на една и съща (при това съвсем малка) територия е невъзможно и в Израел няма хора (включително в средите на левите радикали), които да са готови да признаят „правото на завръщане” на палестинците от диаспората.

Не по-малко важно е и това, че и за израелците, и за палестинците, в центъра на националния им епос е поставен Йерусалим, който също се оказва един за двата народа. Данните от проведените преди няколко години анкети ясно показаха, че абсолютното мнозинство от анкетираните (както израелци, така и палестински араби от Западни бряг и сектора Газа) поставят въпроса за Йерусалим на първо място сред проблемите, обсъждани в рамките на преговорите за окончателното разрешаване на конфликта. При това, макар че, както за израелците, така и за палестинците, различните райони и светини на Йерусалим не са еднакво ценни, за контрола върху светините на Стария град претендират и двете страни.

Само че Старият град е разположен на твърде малко парче земя и практическото му разделяне вероятно ще се оказаже неизпълнимо: така например, за да може Западната Стена да остане за Израел, а джамията Ал Акса – за палестинците, ще трябва да се раздели на две един малък хълм (т.нар. Храмов хълм), като всяка част премине под контрола на друга държава. Тоест, дори и тук не се очертава никакъв, практически възможен, сценарий за постигането на компромис.

Всички тези фактори, взети заедно, формират безпрецедентен „гордиев” възел от проблеми и взаимна омраза. Трудно можем да си представим, на какви основи би могло да се гради едно поне що-годе стабилно мирно споразумение между израелците и палестинските араби, ако всеки от двата народа продължи и занапред да игнорира особеностите на историята и мирогледа на другия, т.е. оглеждайки се в огледалото, продължава да не вижда в него образа на „противника” си.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017