24
Съб, Авг
4 New Articles

Евразийското Междуморие

брой4 2009
Typography

В началото на 40-те години на ХХ век, класикът на американската геополитика Никълъс Спикмън посочва, че „понятието за геополитически регион не съвпада с това за географския регион, обусловен от неизменните си топографски особености, а обозначава област, която се определя, от една страна, от географията, а от друга – от динамичните промени в силовите центрове”. С други думи, геополитическият регион следва да се разглежда не като затворена и притежаваща ясно очертани граници част от географската повърхност на планетата, а като такава нейна част, която:

  • може да разкрива собствената динамика на политическото взаимодействие между определени субекти, т.е. взаимодействията (по линия на сътрудничеството или на конфронтацията) между „местните” играчи;
  • върху която могат да се проектират геополитическите взаимодействия (отново с положителен или отрицателен знак) на нерегионалните играчи, като например глобалните силови центрове.

И така, нека уточним: далеч не всяка географска зона на планетата може да се дефинира като „геополитически значима”, тъй като далеч не навсякъде се наблюдава не само специфична, но и каквато и да било, динамика на междудържавните взаимодействия. По правило, последното е характерно за т.нар. „геополитически пустини” (ако използваме израза на съвременния руски геополитик Сергей Переслегин), където липсват достатъчно важни политически, икономически и стратегически проблеми, които да карат местните „играчи” да влизат помежду си в някакви специални взаимоотношения (без значение дали става въпрос за сътрудничество или за конфронтация), т.е. да реализират своите външнополитически ориентации и по този начин да защитават интересите си, като си взаимодействат по специфичен начин в рамките на конкретната зона.

Затова и границите на някои геополитически региони могат да се окажат твърде размити, неясни и подвижни, а конфигурацията им (по правило) постоянно се променя в хода на историческото развитие. В този смисъл, политико-географското разделяне на света, или районирането на съответните региони, вътре в него, е просто резултат от някакви вече случили се геополитически промени, т.е. от геополитическите трансформации, имали място на едно или друго равнище на организацията на международната система.

Горната теза се нуждае от известно уточнение. На първо място, става дума за всички сегменти на световното пространство:

- основните елементи на неговата „носеща конструкция” (геостратегическите региони, самите геополитически региони, субрегионалните единици, а също великите и големите регионални държави, много от които притежават статут на „осови” държави за своите цивилизации);

- неговите неосновни елементи, които могат както да свързват споменатите по-горе „единици”,, т.е. да бъдат свързващите звена между тях (т.нар. „региони-врати”, представляващи локални „точки” в пространството, изпълняващи ролята на комуникационни зони), или пък обратното – да създават прегради по този път (т.нар. „разединителни пояси”, зоните на геополитически разломи, „буферните” региони и държави и т.н.).

На второ място, през различните исторически епохи или периоди, геополитически „измерения” може да придобие практическа всяка географска „площадка” (т.е. географски регион или държава), което позволява да се лансира хипотезата за „дрейфуващия” характер на геополитическите феномени и постоянната промяна на тяхната дислокация. Което означава, че в различните точки на земното кълбо могат да се проявят различни по своя тип и конфигурация геополитически феномени.

Тоест, за разлика от политическата география, геополитиката се занимава не само и дори не толкова с територията, като такава, а с една по-сложна реалност, каквато е политически организираното пространство. Без значение, дали това пространство е „малко” или „голямо”, добре интегрирано или е от типа на „меките клъстъри”. Което пък означава, че в полезрението на геополитиката попадат най-вече съответните вътрешно- и междупространствени взаимодействия между „играчите” или по-точно, многообразните комбинации от такъв тип взаимодействия, които се вписват в матрицата на политически значимите територии, акватории и дори „аеротории”. В зависимост от това, кое на тези територии (акватории) представлява интерес за „местните” и особено за нерегионалните играчи, как се позиционират тези държави, какви действия извършват при това една спрямо друга и т.н., можем да говорим и за функциите („предназначението”) на конкретния геополитически регион, като сегмент от световното геополитическо пространство. В настоящата статия ще се опитам да демонстрирам това на примера на Черноморско-Каспийския регион (ЧКР).

Съвременната ситуация в Черноморско-Каспийския регион

По отношение на сегашната ситуация в ЧКР, могат да се посочат редица моменти, определящи геополитическата специфика на тази част от света и очертаващи геополитическите и качества. Тук ще се опитам да анализирам само основните, т.е. тези, които определят динамиката на региона, превръщайки го в привлекателна „площадка” за геополитическото проектиране и стратегическото калкулиране на великите държави и другите глобални играчи, както и на редица големи регионални играчи. Според мен, Черноморско-Каспийският регион има две основни особености, като ще започна с анализ на по-ясно изразената измежду тях.

Преди това обаче, нека си припомним, че според една от аксиомите в геополитиката, ако възникне ситуация, когато контролът на някога могъща държава, над едно или друго „Голямо пространство”, или много значим негов сегмент, отслабне или пък въобще изчезне (например, в резултат от „имперското свръхнапрягане” на силите на въпросната велика държава), т.е. когато в тази зона възникне своеобразен „силов вакуум”, към нея моментално започват да проявяват интерес други държави, притежаващи необходимия потенциал и възможности да я поставят под контрол или поне да се опитат да го направят. Таест, става дума за своеобразен закон за „запълването на всяка геополитическа празнота”.

Нещо подобно се случи и със Съветския съюз и неговата колосална сфера на влияние. С изчезването на този „гигант”, се осъществи много сериозно промяна на силовите полета, довела до появата, в редица зони на Евразия, на т.нар. „меки клъстъри” (ако използваме формулировката на Збигнев Бжежински), т.е. на „региони без господар”. Много бързо се оказа, че на тези територии, които доскоро се намираха под тоталния политически контрол (а в по-голямата си част и под юрисдикцията) на Москва, има и какво да се дели, и за какво да се претендира, и по повод на какво да се съперничи. Като, по правило, става дума за едни и същи неща: за територии или акватории с континентални шелфове, за контрола върху стратегически важни сегменти от пространството и комуникациите, за достъпа до жизнено важни ресурси и възможността за неограниченото им потребление, за влияние в определени части на света, за гарантиране на необходимия престиж и т.н.

В зависимост от това, дали интересите на  новите „претенденти за наследството” се оказват съвместими или не, между тях се формират и съответните взаимоотношения: сътрудничество или конфронтрация. Ако използваме известните аналогии с Османската и Австро-Унгарската империи, чието разпадане поражда изключително остри регионални кризи, спокойно можем да разсъждаваме и за вече започналата подялба на „съветското наследство” (в широкия смисъл на думата) с всички произтичащи от това последици. Този процес се проявява най-отчетливо именно в Черноморско-Каспийския регион. При това обаче се оказва, че рецесията на някога съветското, а след това руското, влияние в тази зона на планетата не води нито до появата на пълен вакуум, нито пък до укрепване на суверенитета на „освободилите се от опеката на Москва” територии (в качеството им на нови независими държави), тъй като техният провинциален статут (както доста точно отбелязва Александър Дугин) „изключва геополитическата им автаркия, като на мястото на телурократичното влияние на Русия, автоматично се настанява таласократичното влияние на атлантизма (под една или друга форма)”, т.е. започва проникването на нови извънрегионални „играчи”. Нещо подобно се случва днес и в Черноморско-Каспийския регион. Освен подялбата на „съветското наследство”, в буквалния смисъл на думата (засягащо, преди всичко, обектите на стопанско-икономическата и военната инфраструктура), която нямаше как да не породи и съответната конкуренция между „местните” играчи, се оказа, че в региона съществуват поне още няколко достатъчно значими геоикономически и геополитически проблеми, около които и по повод на които „местните” и извънрегионалните играчи градят днес системата на междудържавните отношения, както „по хоризонталата”, така и „по вертикалата”.

Водещи сред тях са следните проблеми:

  • буквално пред очите ни, ЧКР се превърна от глуха „световна провинция” в изключително важно кръстовище на световните стопанско-икономически връзки, както по паралелите, така и по меридианите, като в рамките на този процес особено значение придоби контролът над действащите транспортни „коридори” и гарантирането на нормалното им функциониране, по един изгоден за извънрегионалните играчи начин, както и получаването на преференции при реализацията на проектираните нови „коридори”;
  • по отношение на енергийната сигурност на западните държави, особено значим се оказва въпросът за безпроблемния достъп (най-вече, през територията на Южен Кавказ) до петролните и газови ресурси на Каспийския регион и тяхното усвояване;
  • с това е свързан и въпросът за организацията и гарантирането на непрекъснат транзит на енергоносители и други жизненоважни ресурси към Европа (а напоследък и към Азия) по различни схеми;
  • появата на редица сложни международно-правни въпроси, касаещи ситуацията в Черноморския и Каспийския басейни: статутът на Каспийско море и определянето на режима на функционирането му като уникална водно-транспортна система; гарантиране на нормалното функциониране на морските и речни пространства (дунавската водно-транспортна система, черноморските проливи, или решаването на проблемите в акваторията на Азовско море и Керченския пролив) и определяне статута на военните флоти на Русия и НАТО в черноморската акватория;
  • въпросите, касаещи решаването на вътрешните сецесионистки конфликти и кризисни ситуации в държавите от Черноморския регион и Южен Кавказ, борбата за лидерски позиции в групите на международните посредници и в „общността” на заинтересованите държави; острата актуализация на проблемите на ефективното миротворчество в региона, както и за „съдбата” на непризнатите държави (т.е., дали тя ще следва логиката на косовската схема, или, напротив, на отказа от нея).

Както се вижда, с края на „съветската доминация”, Черноморско-Каспийският регион съвсем не се трансформира в своеобразна territoria nulis, или, както се изразява Сергей Переслегин, в „геополитическа пустиня”, неподходяща за реализацията на мащабни операции – без значение, какви точно: военни, инвестиционни или други. Тъкмо обратното, ЧКР се превърна в изключително значим световен регион, тъй като се оказа, че в зоната, контролирана доскоро от „Кремълската империя”, е концентриран огромен ресурсен потенциал. Имайки предвид тезата, която навремето небеизвестният Френсис Фукуяма формулира от името на либералния Запад (според него, „бъдещите войни ще се водят за разпределянето и контрола над жизненоважните ресурси и това ще бъдат, най-вече, „потребителски войни”), беше ясно, че никой не би останал безучастен към използването и подялбата на тези ресурси. Нещо повече, достъпът до използването и поставянето под контрол на толкова необходимите и на Запада, и на Изтока ресурси на Черноморско-Каспийския регион се оказва най-желаната награда за победителите в студената война, а самият регион се превръща в обект на въжделенията на „големите световни сили”.

Енергийният фактор

Преди всичко обаче, днес ситуацията в тази част на света се определя от безпрецедентното нарастване ролята на енегийния фактор в „Голямата политика” и трансформацията на генералните направления на транспортните комуникации. Макар че си струва да отбележим и нарастващата борба между извънрегионалните държави в сферата на международното посредничество при решаването на замразените сецесионистки конфликти (това се отнася най-вече до Приднестровието и Нагорни Карабах). За какво конкретно става дума?

На първо място, да отбележим очевидния факт, че светът е на прага на остра енергийна криза поради изчерпването на запасите от основни енергоносители – петрол и природен газ. Затова стремително нараства и борбата за контрол върху петролно-газовите „провинции”. Имайки предви, че навсякъде, освен в Персийския залив и Каспийския регион, добивът на петрол спада (въпреки огромната зависимост на западните държави от евтиния петрол, бързият отказ от който е просто невъзможен), проблемът за каспийския петрол и, съответно, този за „петролната дипломация” в региона излизат на преден план.

През последните години всички тези въпроси неизменно присъстват в анализите на експертите за настоящето и бъдещето на Черноморско-Каспийския регион, в стратегическите планове на политиците, представляващи държавите от региона и великите държави, да не говорим за топ-мениджърите на най-големите петролни и газови компании, или преследващите собствени интереси в тази зона финансови структури. Ще цитирам само едно мнение по темата. Според авторитетният експерт в тази сфера, съветник в Департамента по търговията и представител на САЩ по въпросите на енергетиката и търговията с държавите от ОНД Ян Калицки: „Каспийският регион е обречен да изиграе много важна роля, от гледна точка на запасите от енергоресурси, които Западът ще ползва в бъдеще. И макар че няма как да засенчи района на Персийския залив, който ще продължи да бъде основния доставчик на енергоресурси, собствената му енергийна база вероятно ще се окаже толкова мощна, че в крайна сметка, може да измести някои традиционни доставчици на Запада”.

Няма да навлизаме по-сериозно в тази тема, защото тя е достатъчно добре осветена в множество специализирани публикации. В контекста на нашия анализ обаче, се налага все пак да засегнем някои моменти.

Каспийският регион съхранява значителни и почти неразработени запаси от петролни и газови ресурси (без да споменаваме наличието и на изключитеелно богати биоресурси, като например есетрата). Така, само потвърдените запаси от природен газ в региона надхвърлят 236 трлн. куб. фута. Общите запаси от петрол пък са не по-малко от 60 млрд. барела (според някои експертни оценки обаче, те достигат 200 млрд. барела). Ако през 1995, Каспийският регион е добивал само 870 хил. барела, през 2010 западните компании планират да повишат добива на петрол до 4,5 млн. барела, което ще означава петкратен ръст само за 15 години! Ако това действително се случи, Каспийският регион ще осигурява 5% от целия петролен добив в света. Именно тогава въпросът за доставката на този петрол до потребителите действително ще се превърне в най-важния, макар че и днес виждаме, каква остра битка се води за усвояване на „най-изгодните” (за отделните „играчи” те са различни) маршрути. Всъщност, сегашното съперничество между САЩ и някои други държави и Русия, борбата между различните транснационални корпорации и финансови структури за достъп до енергоносителите и най-изгодните схеми за техния транзит ще изглеждат като незначителен епизод, имайки предвид очертаващият се остър дефицит на енергоресурси в глобален мащаб.

Затова не е случайно, че играчите не се колебаят да използват всички възможни средства за да защитят интересите си. В тази връзка, редица анализатори посочват, че най-горещите зони на съвременните локални конфликти съвпадат или са в непосредствена близост с най-големите петролни и газови находища на планетата или пък с основните маршрути на транзита на енергоносители към пазарите на развитите държави. Същата ситуация е налице в Черноморско-Каспийския регион.

Важен е обаче, не само енергийният фактор, който до голяма степен определя геополитическата динамика в региона. Не по-малко важен е и въпросът за транзитните територии/акватории в Черноморието и Южен Кавказ. Защото вече е очевидно, че в близко бъдеще основните събития ще се развиват именно в пространството между Западна Европа и Азиатско-Тихоокеанския регион. Затова може да се очаква и, че в Евразия рязко ще нарасне ролята на трансконтиненталните комуникации и особено на превозите на товари. Някога (между ІІ в.пр.н.е. и ІІІ в.н.е.) основната магистрала, по която се транзитират стоки, пари и технологии, т.е. основната зона в която се осъществява активен междукултурен обмен, е именно пътят между Китай и Югозападна Азия. През Средновековието, след изместването на световните комуникации от Средиземноморието към Атлантика, този уникален транспортно-комуникационен коридор, притежаващ пряк достъп до Черноморската зона, преживява упадък. Днес обаче, той може да се възроди, но вече в ново качество и със съответните мащабни инвестиции. Оттук и нарастващото значение на Черноморско-Каспийския регион като транзитна територия.

Неслучайно, още през 1993, беше лансирана широко рекламираната програма на Европейския съюз TRACECA и свързаната с нея доктрина за възраждането на „Великия път на коприната” (1998), както и проектът за Паневропейска транспортна система около Черно море (през 1998, по инициатива на Грузия). В крайна сметка, беше формулирана концептуална програма за действия и планове, насочени към формирането на съответната инфраструктура (т.нар. „Евроазиатски транспортно-комуникационен коридор”). В каспийския сегмент на Черноморско-Каспийския регион, започва да се реализира на практика идеята за създаването на международен транспортен коридор „Север-Юг” за транзит на стоки от Европа към Азия (и обратно), през Персийския залив. Този коридор се развива най-вече с усилията на Русия и Иран.

Днес, регионът е покрит с гъста мрежа от тръбопроводи: както отдавна функциониращи (като например Каспийския тръбопроводен консорциум – КТК, или Баку-Супса), така и сравнително нови (в това отношение сред най-значимите събития за Черноморско-Каспийския регион стана въвеждането в експлоатация, през май 2006, на основния петролопровод „Баку-Тбилиси-Джейхан”). Най-важното събитие през последните години бе пускането в действие на уникалния газопровод „Син поток”, свързващ руската Ставрополска област с Турция, който допълни вече функциониращия газов „коридор” от Русия за Турция, през Украйна, Молдова, Румъния и България. През лятото на 2005, редица европейски страни, сред които Австрия, Турция, България, Румъния и Унгария, се споразумяха за реализацията на международния проект Nabucco, предвиждащ изграждането на газопровод през територията на Мала Азия, с дължина 3200 км, за доставката в Европа на туркменистански и ирански газ (експлоатацията на газопровода, по който ще могат да се транзитират до 30 млрд. куб. м природен газ годишно, би трябвало да стартира след 2011). За съставна част от проекта Nabucco може да се смята и изграждането на газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум. Освен това, както изглежда, най-сетне е на път да излезе от проектната си фаза т.нар. „трансбалкански тръбопровод” от Централна Азия за Европа (през Баку и Новоросийск, а оттам през Черно море, по маршрута Бургас-Александруполис-Генуа). Други два маршрута на петролния транзит засега си остават в проектна фаза: Констанца-Триест и Одеса-Броди-Гданск. Освен това, в рамките на Черноморско-Каспийския регион, функционира и система от фериботни връзки.

Предвид изброените дотук моменти и отчитайки достигнатото равнище на търговско-икономическото сътрудничество между държавите от Черноморския басейн и Кавказ, можем да очертаем и „гръбнака” на геокономическата система на региона, която (условно) включва два триъгълника „голям” и „малък”.

В „големия” влизат Новоросийск (основният пункт на петролния транзит към европейските пазари), Истанбул, като най-големия търговско-посреднически център в региона (който, до голяма степен, отне функциите на Бейрут, като търговска и финансова „столица” на Близкия изток) и румънското пристанище Констанца (основната морска „врата” към Европа). В „малкия” пък влизат българското пристанище Бургас, грузинското Поти (вторият по значение пункт на петролния износ към Европа) и турското Самсун (чието значение, както изглежда, ще се повишава след въвеждането в експлоатация на газопровода „Син поток”). Последното все повече ще допълва традиционно важният както за Турция, така и за цялото Черноморие, търговски и икономически център Трабзон.

Мястото на региона в глобалната геополитика

Всичко това превръща Черноморско-Каспийския регион в твърде значим сегмент на световното геополитическо пространство, където все по-активно се опитват да действат различни нерегионални играчи и, най-вече, великите държави (което е съвсем естествено). И не само те. Налице е обаче и една друга геополитическа особеност на зоната „Черно море – Каспийско море”, която се проявява особено ясно в условията на постбиполярния свят. Според мен, тя дори е по-важна от първата, която има по-скоро геоикономически, отколкото геополитически, характер. Какво имам предвид?

Както показва световната практика, особено уязвими, в геополитически план, са онези зони, които не принадлежат на някоя от големите сили и спадат към категорията на т.нар. „маргинални територии”. За населяващите ги народи е характерно, че са подложени на различни (преплитащи се) културно-политически влияния от страна на различни силови центрове. В тази връзка, едва ли трябва да се учудваме, че подобни региони винаги се отличават с повишено напрежение. Или, ако използваме терминологията на класика на американската конфликтология Джон Бъртън, потенциалната конфликтност е „дълбоко вкоренена” в историята на народите от региона, превръщайки се в част от историческата им съдба. Отвреме навреме негативната енергия на тази вътрешнорегионална и вътрешнодържавна конфликтност избива навън и при липсата на един единствен, достатъчно строг и авторитетен арбитър, това може да има тежки последици, включително да доведе до грандиозни измествания на основните силови полета.

Анализът на актуалните ситуации (както впрочем и всеки сериозен ретроспективен анализ) сочи, че подобно развитие може да има място, когато регионът се окаже в зона на взаимодействие между различни цивилизации, т.е. когато самият той не представлява еднородно образувание. Какво имам предвид?

Нека се обърнем към класика на съвременната геополитика Самюел Хънтингтън. Както е известно, с термина „цивилизация” той обозначава пределно широката (по отношение на обхвата и) културна общност от хора, т.е. голямо „семейство”, чиито „глава” е т.нар. „осова” държава. Именно последната, като водещ член на „семейството”, подкрепя своите „роднини” и гарантира реда в „къщата”. Ако се опитаме да дадем геополитическо тълкувание на тази идея (образ) на покойния американски учен, ще стигнем до следния извод: „В зараждащата се глобална политика, осовите държави на основните цивилизации заемат местата на двете свръхдържави от периода на студената война, превръщайки се в основни полюси на притегляне и отблъскване за останалите държави... Тук се формират цивилизационни групи, в които влизат осовите държави, редовите страни-участнички и родствените, в културно отношение, малцинства, живеещи в съседни държави”.

Ако продължим тази мисъл на Хънтингтън, няма как да не стигнем до извода, че държавите, по правило, предпочитат да задълбочават отношенията си със страните, с които ги свързва определено културно „родство”, а не с тези, с които нямат никаква културна общност. Следователно, регионите, където липсват „осови” държави и които представляват зони на цивилизационни „разломи”, винаги притежават потенциална конфликтност и при определено стечение на обстоятелствата, трупащата се в тях негативна енергия няма как да не „прелее” навън.

В тази връзка, какво би могло да се каже за Черноморско-Каспийския регион?

С разпадането на Съветския съюз и на Pax Sovietica, в него, на практика, отново се очерта геополитическият релеф на онзи тип зони в световното пространство, който за първи път е анализиран подробно от най-видния представител на британската геополитика от началото на ХХ век Джеймс Файъргрийв. Той я нарича „crash zone”, дефинирайки я като мрежа от малки, политически слаби и икономически зависими „буферни” държави, разположени между Хартленда и „морските” държави; мрежа, която се простира от Финландия към Балканите, минава през Турция, Иран, Афганистан и продължава още по на изток (според Файъргрийв, тя дори включва Сиам и Корея).

Почти трийсет години по-късно, Никълъс Спикмън очертава в Евразия т.нар. „концентрична зона”, разположена между евразийската континентална маса (Хартленда) и Великия морски път. Според него,  тя включва Западна и Централна Европа, държавите от Близкия и Средния изток, след това Тибет, Китай и дори Източен Сибир, спускайки се на юг – към Индийския и Бирманско-Сиамския полуострови. Тази „гигантска континентална дъга”, „буферна зона на конфликта между континенталните и морските държави” (и, в частност, на сблъсъка между великите сили на Морето – САЩ, и на Сушата - СССР), той нарича Римленд. Ако се вгледаме в предложения, през 1944, от Спикмън геополитически  модел на света, ще видим, че Черноморско-Каспийският регион е разположен в западния сегмент на Римленда.

През по-късния период, тази зона получава различни наименования. Така класикът на американската политическа география  Ричард Хардшорн я нарича зона на перманентна политическа нестабилност (schatter zone) в Източна Европа, от Балтика до Адриатика. Известният френски геополитик Жан Готман пък я определя като „приливно-отливни територии” (имайки предвид, че те постоянно променят държавната си принадлежност). Понякога, този сегмент от световното пространство се нарича и „поясът на Анстед” (по името на известния американски геолог Дейвид Анстед).

Без да се задълбочаваме в излишни исторически подробности, ще отбележим, че в съвременните условия между двете „Големи политически пространства” (отслабената, силно ограничена териториално, но все още твърде голяма по територия Русия, от една страна, и обединена и разширяваща се на изток Европа – от друга) отново възникна междинно геополитическо пространство, което на практика се простира от Балтика до Централна Азия, като черноморско-кавказкият сегмент представлява най-важното му звено. Ако пък решим да използваме един стар и позабравен геополитически термин, можем да кажем, че в тази зона на света отново се очертават контурите на т.нар. „Голям Лимитроф” (Лимитрофи се наричали граничните области на Римската империя, които били длъжни да издържат, разположените в тях императорски войски. След 1917, някои руски геополитици започват да наричат така държавите, формирали се в западната периферия на Империята: Латвия, Литва, Естония, Полша, и Финландия. След 1991, освен тях, в тази категория попадат и новосъздадените Молдова, Беларус и Украйна – б.р.). В руската геополитическа литература, този важен въпрос беше актуализиран от покойния професор Вадим Цимбурски, който определя, като една от фундаменталните характеристики на съвременна Русия, фактът, че на запад тя е отделена от романо-германската Европа (родината на либералната цивилизация) с широк пояс от народи и територии, прилежащи, но не влизащи непосредствено в тази „коренна Европа”. Този пояс разположен между европейското „огнище” на модернизацията (т.е. света на западната икономика) и руската цивилизационна платформа, той нарича „територии-проливи” (stream-territories). Не можем да не се съгласим с основните постановки на проф. Цимбурски, който подчертава, че днешният руски елит следва максимално бързо да се освободи от политическата митология, изискваща „връщането на страната в световната общност на цивилизованите народи”, „по-бързото и влизане в общия европейски дом” и т.н. Имайки предвид това, става ясно, че отправна точка за всички руски геополитически стратегии, поне през близките десетина години, следва да стане приемането и признаването на факта, че със съгласието и дори по инициатива на самата Русия, пространствата, които дълго време и осигуряваха достъп до „коренната Европа”, Балканите и Средния Изток, днес са придобили нови качествени характеристики на „проливи”, отделящи я от всички тези зони на световния Римленд, но най-вече от Европа. В този смисъл, безспорно са прави експертите, подчертаващи нарастващото значение на Беларус, като сравнително устойчив мост между Русия и Запада, сред нестабилните и/или неприязнено настроени към Москва държави от „Балтийско-Черноморската зона” (в този смисъл, последното изостряне на отношенията с Минск може да има катастрофални дългосрочни последици за Русия).

Санитарният кордон

Ако искаме да сме реалисти, следва да признаем, че по западната и южната периферия на руските граници е налице перспективата за поява на нов „санитарен кордон”. Наистина, поне засега, той не може да се разглежда като единно пространствено цяло, тъй като, на практика, се прекъсва от присъствието в тази зона на няколко „чужди” фрагменти, т.е. на държави, които са руски съюзници – като Беларус и Армения, а отскоро и Узбекистан, на части от самата Русия (в лицето на Калининградския „анклав”), територии, намиращи се в сферата на руското културно-политическо влияние (Крим и Югоизточна Украйна), както и ориентираните към Москва квазидържави от Черноморско-Каспийския регион (Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах). Въпреки това обаче, перспективата за появата на въпросния „санитарен кордон” около Русия си остава съвсем реална, още повече, че има достатъчно кандидати да се заемат с изграждането му.

Според дефиницията на руския геополитик  Александър Дугин, „Санитарният кордон представлява територия на държави и народи, разположена между големи геополитически образувания, съюзът с които или пък интеграцията им в някое от въпросните Големи Пространства, би застрашил интересите на трета велика сила (в миналото това беше Великобритания, днес тя успешно е заместена от САЩ). По правило, държавите от „санитарния кордон” едновременно са причина за конфликта между поне две големи континентални сили, при това геополитическата им самостоятелност, де факто, е невъзможна, поради което им се налага да търсят икономическата, политическа и военна подкрепа на една от страните. В тази ситуация, същността на политиката на третата голяма геополитическа сила е да превърне „санитарния кордон” в зона на напрежение между двете близки Големи Пространства, провокирайки ескалацията на конфликта, като използва дипломатическото си влияние върху правителствата на „междинните държави”. Най-радикалният вариант на „санитарният кордон” е ситуацията, при която „междинната” държава се стреми към пълна независимост и от двамата си големи континентални съседи, което на практика, означава превръщането и в геополитически инструмент на третата „далечна” велика държава” . Можем само да добавим, че в конкретния случай става дума не само за една

„междинна” държава, а за цял „ансамбъл” от такива държави, както и че не се налага да търсим третата „далечна” велика държава, защото тя отдавна е декларирала претенциите си (става дума за САЩ, разбира се). Всичко това обаче, е само едната – чисто геополитическата - страна на проблема. Зад нея се крие далеч по-сериозен въпрос, а именно този за културно-цивилизационния аспект на проблема за „Големия Лимитроф”. По-надолу ще се опитам да обясня, какво имам предвид.

Както вече отбелязах, формирането на новия „санитарен кордон” около Русия обхваща, преди всичко, зоната на Черноморско-Каспийския регион. Цялата тази зона обаче, може (и следва) да се разглежда като единно цяло – като „маргинална (т.е. гранична) територия”. Няма да повтарям азбучни истини, но все пак бих напомнил, че тази зона на планетата се отличава с изключително разнообразие в етнически, лингвистичен и конфесионален план. На практика, всичките съставляващи я държави са „многосъставни” образувания, отличават се с достатъчно хетерогенно население и принадлежат към различни цивилизационни/субцивилизационни „плочи”. Черноморско-Каспийският регион (и особено черноморският му сегмент) е място, където се срещат и „изясняват отношенията си” три велики империи от миналото. Защото именно тук са разположени лимесите (неустойчивите периферии) на Османската, Австро-Унгарската и Руската империи. Поради това, Черноморско-Каспийският регион винаги се е отличавал с повишен „енергиен потенциал” (при това не винаги позитивен). Пак по тази причина той и днес е обречен да си остане конфликтогенен регион.

Да вземем например Кавказ. Както отбелязва руският политолог Андрей Зубов: „Изключително сложната мозайка на Кавказ няма как да не генерира войни и междуособици. Обикновено резултатът от тях е подчиняването на всички противостоящи си участници на някоя външна сила, заинтересована от наличието на стабилност в региона и опитваща се да го наложи и контролира, доколкото може”. Променя се само името на конкретния „усмирител” и „гарант на стабилността”. В продължение на почти две столетия такъв „усмирител” (и в същото време „строител”) в региона е Руската империя, а след нея СССР. В същото време, „смутните времена” настъпват тогава, когато външната власт изчезва или пък губи (по една или друга причина) интерес към местните проблеми. Тогава в района на Кавказ настъпва хаос, започват поредните междуособици, избухват локални войни. Впрочем, нима не бяхме свидетели на това и през последните двайсетина години? Нима появата в тази зона на света на поредния „пояс на нестабилност” не съпровождаше процеса на отслабване на някога могъщата „Кремълска империя” и нима кървавите вътрешни конфликти в новите независими или квазинезависими държави в района на Кавказ не бяха резултат от стремителния и разпад? Поне според мен, отговорът е очевиден – именно с появата на новите исторически условия, „фронтът” на тази перманентна нестабилност се разшири и днес обхваща почти целия  Черноморско-Каспийски регион.

Не всичко обаче е толкова просто. Външният „патронаж” от страна на силния Съсед има доста специфични последици. Става дума за това, че продължителното пребиваване на едни или други народи от Черноморско-Каспийския регион под този „патронаж” (т.е. зависимото положение на съществуващите в него държавни и квазидържавни „организми” от извънрегионалните сили) води до появата в едни и същи територии на сфери на културното политическо влияние на различни външни държави, т.е. наблюдава се своеобразно „движение на махалото” в развитието на обитаващите ги народи (от един влиятелен Съсед към друг и обратното), в резултат от което присъствието на силните съседни държави постепенно кристализира и се интегрира в етосите на местните народи, което пък прави културните различия, вътре в тях, доста съществени.

Типичен пример в това отношение е полуостров Крим. Ако се замислим за особеностите на геополитическото положение на този субрегион на Черноморско-Каспийската зона, неволно стигаме до извода, че в продължение на столетия и дори хилядолетия тя се определя от общността между съдбите на обитаващите го народи и тези на световните евразийски държави и империи. Които никак не са малко: Атинският морски съюз, империята на Александър Македонски, Римската и Византийската империи, Тюркският и Хазарският каганати. След тях щафетата се поема от Монголската империя (Златната Орда), Киевска Русия и Великото Литовско княжество, Османската и Руската империи. Над пет века Таврида се развива под влияние на културата на Древна Елада, повече от три века – на Древния Рим, почти хиляда години – под византийско влияние, около 300 години – под влиянието на Османската империя и 200 години – под това на Руската/Съветската империя. Своя следа тук оставят Херсонес и другите антични градове-държави, Скития и Боспорското царство, генуезките градове-колонии, чиято черноморска столица е Кафа (Теодосия), княжеството Теодоро (Готия) и Кримското ханство, за които Таврида се превръща в място на развитие на техните култури. Наистина убедителен пример!

Примерът на Молдова и Украйна

Формулираната по-горе теза, може да се илюстрира и ако вземем за пример някоя отделна страна от региона - да речем черноморските държави Молдова и Украйна. Нека започнем с първата.

В съвременна Молдова, която представлява разделена от сецесионистки конфликт (проблемът с Приднестровието) държава, привържениците на прозападната и проатлантическа линия водят горещи спорове за това как по-бързо и максимално успешно страната да бъде интегрирана в ЕС и НАТО, макар че на всеки сериозен анализатор би трябвало да е ясно, че без Приднестровието (защото в сегашната ситуация членството в ЕС е възможно само ако границата на Съюза мине по река Днестър) тази интеграция ще доведе до разтварянето на Молдова в пространството на Румъния и ЕС, т.е. до нейното изчезване, като отделна държава. От друга страна, разрешаването на приднестровския конфликт, най-вероятно ще тласне Молдова не към ЕС, а към Евроазиатската икономическа общност (ЕврАзИО), но като суверенна държава, т.е. съхранявайки независимия и статут. Привлекателността на ЕврАзИО за Молдова е в това, че става дума за общност, гарантираща икономическото развитие и сигурността и. В културен план, Молдова си остава пространство на взаимодействие между различни култури (най-вече европейската и славянската). Затова, независимо дали го иска, тази страна ще заеме особено място в ЕврАзИО (ако все пак стане част от общността). Защото става дума за държава, която следва да намери формата за взаимодействие между множество икономически механизми и да преодолее противоречието между тези различни култури. Тоест, за Европа Молдова ще бъде държава от ЕврАзИО и, в същото време, европейска държава – в рамките на ЕврАзИО. Що се отнася до по-далечното бъдеще, то е свързано с бъдещето на Евразия, което пък на свой ред следва да се търси в съюза между на Европа (ЕС) и държавите от днешната ОНД.

С други думи, може да се говори за специфичния статут на Молдова, като нов политически „организъм”, както и за нейната особена мисия. Както правилно отбелязва президентът на Европейския институт в Кишинеу Виктор Дораш, бъдещето на Евразия е в укрепването на нейното единство, но сегашната реалност е, че в геополитическото пространство, към което принадлежи Молдова, продължава да е налице дълбок разлом. И проблемът на страната, е че този разлом минава през всеки неин гражданин, през националното съзнание, засягайки политиката, икономиката и културата и. В същото време, преодоляването на разлома, съществуващ вътре в Молдова, може да улесни и преодоляването на разлома в Евразия, защото в тази държава се съдържат всички характерни за въпросния разлом противоречия. Като основните между тях са противоречията между културите: европейската, славянската, тюркската. Споменавайки последната, имам предвид гагаузите, населяващи Южна Молдова - етническа общност, представляваща най-северния, в рамките на Черноморско-Каспийския регион, сегмент на тюркския свят.

От казаното по-горе става ясно, че трудностите на самоидентификацията на тази черноморска държава се определят именно от това, че не се отчита нейното лимитрофно положение. Както отбелязва Виктор Дораш: „И най-дългият път започва с една малка първа стъпка. А първата стъпка на Молдова в реализацията на нейната мисия е свързана с трансформацията на вътрешната и идентичност. Тоест, Молдова, в която доминира една титулна нация, следва да се превърне в Молдова на равнопоставените общности, представляващи трите основни култури: европейската общност на Молдова, в чиято основа е молдовско-румънската култура и чиито център е Кишинеу; славянската общност, с център в Тираспол, и тюркската общност, с център в Комрат. Обединяващи елементи на това взаимодействие е фактът, че и трите общности са предимно православни, както и, че културата на всяка от тях е буквално „пронизана” от културите на други две”.

Основният проблем на повечето днешни молдовски политици, както впрочем и на значителна част от общественото мнение в тази страна е, че те сякаш не осъзнават съществуването на съвременна Молдова. Т.нар. Бесарабия, с която толкова се гордеят жителите на онази част на страната, която е разположена западно от Днестър, е просто част от територията на Средновековна Молдова. Само че, през 1990, когато възниква съвременната молдовска държава, тази средновековна Молдова отдавна не съществува. Днешна Молдова е нова държава, която, разбира се, има своите исторически корени, но не и нещо повече. На практика, съвременната молдовска държава е просто гранична територия на ареалите на разселване на европейците, славяните и тюрките. В този смисъл, стремежите на прозападно (т.е. прорумънски) настроените кръгове в страната да я представят за наследница на Средновековна Молдова нямат реално покритие.

Много по-интересен в тази връзка е случаят на Украйна. Доста перипетии от съвременното развитие на тази държава могат да бъдат разбрани, само ако имаме предвид местоположението и на кръстопътя на различните културни влияния, в аспекта на взаимодействията между цивилизациите. Известният украински политолог Владимир Малинкович (директор на украинския филиал на Международния институт за хуманитарно-политически изследвания), изнася интересни данни, убедително доказващи териториалната „нееднородност” на съвременна Украйна. Според него, това е страна, дълбоко „разединена” в културно-цивилизационно отношение. Като основната „разломна” линия пресича Украйна по диагонала „Харков-Днепропетровск”, разделяйки я на две части, едната от които условно би могла да се нарече „полска”, а другата „руска” Украйна.

Що се отнася до „руската” Украйна, още от самото начало на масовото заселване на тези територии, възприетият там обществено-икономически модел е сходен с руския. Достатъчно е да споменем, че до болшевишката революция 90% от селата в тази част на Украйна се управляват от общините. Именно в Източна и Южна Украйна, през ХІХ век, започват интензивната урбанизация и индустриализация. В големите градове, с техните гимназии и университети, още от самото начало доминира руският език. Историческата специфика оказва своето влияние и върху менталността на източните украинци, както и на отношението им към Русия, връзките с която в тези земи (след ХVІІ век, на изток, и след ХVІІІ век, на юг) никога не са прекъсвали.

По отношение на „полската” Украйна обаче, нещата не са чак толкова прости. Полската корона контролира цялата тази зона само в средата на ХVІІ век. След което историята я разделя на поне три региона, всеки от които и до днес съхранява свои, собствени традиции, специфична менталност на населението и специфично отношение към много проблеми, стоящи пред страната, включително касаещи външнополитическата и ориентация.

Първият регион включва земите на някогашното Украинско Хетманство, т.е. североизточната част на днешна Украйна, от Днепър до „руската” Украйна. Първоначално, те се намират във васална зависимост от Московското царство, а след това стават самоуправляваща се част от Руската империя (чак до 1785). На тази територия се запазва украинската автономия и украинските традиции, няма общинско земевладение, а крепостното право се утвърждава едновременно с ликвидирането на Хетманството. Големите градове са много по-малко, отколкото в „руската” Украйна (на практика, това са само Киев, Чернигов и Полтава). Менталността на населението в региона, без съмнение, се различава от тази в Донбас и Юга, от една страна, и в Източна Украйна, от друга.

Вторият регион включва териториите, влизащи в състава на Полша до втората и подялба и превърнали се, след 1795, в част от Руската, а след това и от Съветската държава, в чиито състав са до 1991. До голяма степен поведението на жителите на този регион напомня това на украинците, живеещи по левия бряг на Днепър. Тук обаче е налице доста по-голяма (отколкото на изток) концентрация на малки градове и, съответно, много по-широко е разпространена съответната психология. Преди да изпитат на гърба си руското крепостничество, местните селяни са „изпробвали” полския крепостен модел. Което, разбира се, се отразява и върху менталността на украинците от десния бряг на Днепър.

Третият регион пък включва териториите на Галиция и Волиния, чието население доста често променя поданството си. Тези земи се отделят от Киевска Русия още през ХІІІ век, като Галиция, чак до идването на Червената армия, през 1939, се развива съвсем отделно от т.нар. „голяма Украйна”. От средата на ХІІІ век тя става част от Полша, а от 1596 тук се утвърждава униатската църква, признаваща върховния авторитет на римския папа. След първата подялба на Полша, през 1772, регионът става част от Австрийската империя, а след Първата световна война отново е в състава на Полша.

Очевидно, традициите, културата и утвърдилият се начин на живот на жителите на Галиция силно се отличават от тези в „руската” Украйна и по-нещо напомнят правилата и нормите на поведение на западноевропейските провинциалисти. За много поколения от местното население, руският език и руската култура са чужди. Отношението към православието е враждебно, до голяма степен това се отнася и до отношението към Русия.

Волиния има подобна историческа съдба, макар че през ХІХ век се оказва в състава на Руската, а не на Австрийската, империя. Но след Рижкия договор от 1921, областта отново става част от Полша. Впрочем, собствена специфична история имат също Задкарпатска Украйна, както и Буковина (макар че там живее малък процент от населението на страната и тези два региона не оказват особено влияние върху съдбата на Украйна, като цяло).

Какво отношение има всичко това към днешните проблеми? Съвсем пряко. Достатъчно е да анализираме резултатите от всички избори, провели се в Украйна, от 1991 насам, включително и последната президентска кампания. Веднага се вижда, че те доста ясно разделят Украйна и то точно по очертаните по-горе разломни линии. Което показва, че макар да съществува украинска държава, единна украинска нация все още не се е формирала. Тоест, създаването и предстои. Някои смятат, че изборната динамика и идването на власт на Виктор Юшченко свидетелстват за успешното постепенно налагане на украинската идея от запад на изток. Както и, че тази тенденция ще позволи, в сравнително недалечно бъдеще, постигането на толкова необходимото единство на Украйна. Само че нещата не стоят така.

Доминацията на западноукраинските идеи не означава обединяването на Украйна а по-скоро натрапването на ценностните ориентири на една част от нейното население на всички останалите сегменти на украинското общество. Цитираната по-горе теза на украинският политолог Малинкович има принципно значение. Можем да добавим само, че наличието на дълбоко „разцепление” в Украйна, по линията Харков-Днепропетровск-Одеса, беше потвърдено и от резултатите от провелите се през 2006 парламентарни избори, в резултат на което страната бе поразена от изключително остра политическа криза, продължаваща до днес.

Заключение

Да се върнем обаче към основния „сюжет” на настоящата статия – геополитическите особености на Черноморско-Каспийския регион. Преди да приключа анализа си, бих искал да подчертая още един момент: нито самият факт на „многосъставния” характер на повечето държави от региона, нито мозаечният характер на самия регион, по отношение на етническия му състав, нито спецификата на местоположението му в граничната зона на различни култури и цивилизации, не са достатъчно основание за обясняването на изключително високото равнище на конфликтност, характерно за Черноморско-Каспийския регион, в периода след края на студената война. Поне според мен, в подобно развитие не бива да се търси някаква „фатална предопределеност”. Ярък пример в това отношение е Средиземноморският регион, който винаги се е отличавал с много голямо етнорелигиозно и културно многообразие, не по-малко от това в района на Кавказ, Крим или на Балканите. Тук обаче, рязката дестабилизация на ситуацията почти винаги се осъществява в периоди на сблъсък между стратегическите интереси на геополитическите „играчи” от Изтока и Запада (например в навечерието на Първата и Втората световна войни, след разпускането на Варшавския пакт и т.н.). През останалото време диалогът между религии и култури, по правило, се развива без особени кръвопролития. Тоест, като основен фактор, усилващ потенциалната конфликтност и ускоряващ трансформацията и от латентна в активна фаза, е намесата на трета (извърегионална) сила, или пък на няколко такива сили.

В ситуацията, създала се в Черноморско-Каспийския регион след края на студената война, виждаме същото развитие на събитията. Затова, ако искаме да разберем, какво наистина се случва в тази част от света, следва щателно да анализираме взаимоотношенията в триъгълника „Европа (т.е. големите европейски държави + ЕС, като цяло) – САЩ – Русия. Това обаче е въпрос, чието разглеждане излиза извън рамките на настоящата статия.

 

* Авторът е преподавател в Южния федерален университет в Ростов на Дон, където ръководи Научно-изследователската лаборатория за геополитически проблеми

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017