28
Чет, Май
25 New Articles

Някои сходства в териториалното развитие на трите български държави

брой2 2009
Typography

Настоящата статия разглежда някои важни особености на териториалните развития на трите последователно съществували български държави на Балканите, поради което е необходимо да започне с изясняване същността на самото понятие „териториално развитие”. Казано накратко, териториалното развитие представлява процес на постепенното формиране на територията на една държава, който има конкретни времеви и пространствени параметри и се подразделя на определен брой етапи. Той се характеризира с начало и край, съвпадащи с началото и края на съответната държава. В хода му последната променя (по-често или по-рядко) своя териториален обхват, което е обусловено от измененията в нейните граници (те, от своя страна, са резултат от определени исторически събития). Промените в обхвата могат да бъдат както позитивни (разширяване на държавната територия) така и негативни (нейното редуциране). Държавите, които претърпяват твърде многобройни промени в своя териториален обхват (какъвто е случаят с трите българските държави на Балканите), притежават динамично териториално развитие.

Трите български държави

Българският народ създава три трайни държави на Балканския полуостров, които хронологично съществуват една след друга. Първата българска държава (известна още като Първото българско царство), обхваща периода от 681 до 1018. Втората Българска държава (Второто българско царство) съществува от 1185 до 1396. Третата, в която живеем днес (първоначално монархия, а от 1946 република), възниква върху политическата карта на Европа през 1878. Съществуването на три отделни държави, разделени от големи времеви хиатуси, не позволява да се говори за общо териториално развитие на Българската държава от Средновековието до днес. Затова наличните три отделни териториални развития би трябвало само да се съпоставят, без да се разглеждат като единна цялост (противното  би било грешка, поне от  теоретична гледна точка). Но казаното дотук в никакъв случай не оспорва факта, че всяка следваща българска държава е приемник на предходната. Тъкмо обратното – цели да подчертае, че тази пряка приемственост изпъква особено ярко в териториален аспект. Налице са удивителни сходства в териториалните развития на трите български държави, които заслужават специално внимание. Целта на настоящата статия е да посочи и анализира именно тези сходства, които са доста интересни и слабо познати. По-долу са разгледани петте от тях, които авторът смята за най-важни.

Ядро („хартленд”) на трите български държави винаги е територията между река Дунав и Стара планина (днешна Северна България, позната още с античното си име Мизия). Това е напълно закономерно, защото споменатите две големи природни прегради осигуряват отлична естествена защита на тази територия. Именно там е зародишната зона (първоначалната територия) на всяка от трите български държави (неслучайно три от столиците на България (Плиска, Преслав и Търново) се намират именно в Мизия), което може да се види нагледно на карта 1. През 681, кан Аспарух откъсва тези земи от Византия и ги превръща в ядро на Първата българска държава. Там се намира ядрото и на Второто българско царство, след като през 1185 успешното въстание на братята Асен и Петър ликвидира византийското владичество. През 1878, Берлинският конгрес предоставя на възстановената българска държава земите между Стара планина и река Дунав (но без Северна Добруджа и областта Ключ), плюс бившия Софийски санджак. Главна задача на българските владетели, след 681, 1185 и 1878, неизменно е да присъединят към тази изходна територия останалите български етнически земи на Балканите, все още намиращи се под властта на могъщата южна империя (през Средновековието Византия, а в по-ново време Османската империя). Следователно, през всички исторически периоди Мизия играе ролята на обединително ядро, към което гравитират останалите неосвободени български земи (които то постепенно приобщава). Затова тя с основание може да бъде наречена „Българския Пиемонт”.

Важно е да се отбележи, че трите български държави възникват върху части от балканските владения на силни империи, стъпили върху три континента (Византия и Османската империя), които българите откъсват сами или с чужда помощ. Съвсем естествено, въпросните империи са недоволни от претърпените загуби и се стремят да ликвидират България (или поне сериозно да я редуцират териториално). В случая с Първата българска държава, става дума за откъсване на земи чрез експанзия отвън, докато в останалите два случая е налице възстановяване на унищожената българска държавност чрез силово отделяне на България от територията на съответната покорила я империя. Това отделяне става след големи въстания (на Асен и Петър, през 1185, и Априлското, от 1876) и последвали ги освободителни войни. Интересно е да се отбележи, че и в двата случая българите са подпомогнати от външни сили, дошли от север – куманите, през 1185, и русите, през 1877.

Всяка от трите български държави е принудена да започне  експанзионистична външна политика, насочена главно на юг-югозапад. Тя се ориентира към нея, за да си осигури по-голяма територия с по-значителни човешки и материални ресурси Тези придобивки са й  жизнено необходими, за да преодолее натиска на многобройните си външни врагове и да оцелее на невралгичния (поради своето кръстопътно географско положение) Балкански полуостров. Експанзията неизменно е насочена срещу враждебната южна империя (Византия или Османската империя) и за нея обикновено се посочват две причини: необходимостта от приобщаването на останалите неосвободени български земи и извоюването на важен излаз на Егейско море. Експанзията се осъществява главно с военни средства (например войните на царете Симеон, Калоян и Фердинанд), но понякога регистрира резултати и чрез дипломатически преговори (например присъединяването на областта Загоре, през 705, и Съединението на Княжество България с Източна Румелия, през  1885).

Като главен театър на войните за разширение на юг се очертава Югоизточна Тракия (тя е арена например на войните от 812-813, 896, 917-927, 1205 и 1912-1913). Другият важен военен театър е Македония. Заради своята заетост на юг България често губи територии на север и запад (посоки, в които обикновено не провежда активна външна политика). Така се случва например по времето на цар Симеон, когато практически е изгубена почти цялата Отвъддунавска България, или през 1913, когато Румъния нахлува в Северна България и откъсва Южна Добруджа. По време на експанзията на юг обаче, основният акцент пада върху Македония, където живее най-компактното българско население извън българските граници. Това контрастира със ситуацията в  Южна Тракия, където българският елемент, по традиция, е по-слабо представен. Тази област е жизненоважен хинтерланд за столицата на южната империя (Византия или Османската империя), поради което е упорито отбранявана и, съответно, по-трудна за овладяване.

Експанзията на юг

Българската експанзия на юг има две основни цели, явяващи се главни опори на имперската власт в Македония и Южна Тракия – градовете Одрин и Солун. България ясно осъзнава, че за да може да се утвърди трайно на северното егейско крайбрежие, се нуждае от най-голямото пристанище там – Солун. Но, в крайна сметка, българите никога не успяват да завземат този ключов град. Що се отнася до Одрин, той неколкократно пада в български ръце (през 812, 893, 917, 1003, 1230 и 1913), но въпреки това България не успява да се установи трайно и в Южна Тракия, тъй като среща упоритото противодействие на застрашената от унищожение южна империя.

Като цяло, експанзията дава трайни резултати само до линията Осоговска планина - Рила – Родопите – Сакар - Странджа. България се утвърждава в Северна Тракия и Софийско, но не успява нито да се наложи в Македония и Южна Тракия, нито да се укрепи твърдо на крайбрежието на Егейско море. Главната причина за това е силната съпротива, която среща на юг, в лицето на южните империи и техните наследници.

В хода на българската експанзия на юг, Софийска област винаги играе много важна роля. Поради своето ключово географско положение, тя се явява врата към Македония и това се осъзнава от всички български владетели. Затова, през 809 и 1195, тя е успешно присъединена към България. Областта става част от нея и през 1878, съгласно решението на Берлинския конгрес, макар за съдбата и да се води ожесточен спор между Русия и Великобритания, разрешен в полза на българите едва след решителната намеса на германския канцлер Ото фон Бисмарк. За голямото значение на тази област в Ново време свидетелства фактът, че именно там е разположена столицата на Третата българска държава – София.

Всяка от трите български държави преживява кулминационен момент в своето развитие, по време на който регистрира своето най-голямо териториално разширение и фактически се превръща (обикновено за кратко) в хегемон на Балканите. През Средновековието това задължително е съпътствано с утвърждаването на бреговете на трите най-големи морета, миещи бреговете на Балканския полуостров – Черно, Егейско (Бяло) и Адриатическо (наричано през Средновековието от българите Синьо). В Ново време тя успява да се закрепи само на крайбрежията на Черно и (за кратко) Егейско море. Този кулминационен момент обикновено е резултат от победоносна война и неизменно се свързва с името на определен могъщ български владетел – Пресиян, през 840, Иван Асен II, през 1235, и Фердинанд, през 1912,.  Общото между трите държави е и това, че възходът бързо си отива, за да отстъпи място на неизбежната национална катастрофа, по време на която обикновено всички реализирани по-рано териториални придобивки са изгубени. През 1256, такава катастрофа е Регинският мир (по силата на който България губи Македония, Беломорието и Родопите, в полза на Никейската империя), а през 1919 - Ньойският диктат.

Същевременно, прави впечатление фактът, че максималният териториален обхват на всяка следваща българска държава прогресивно намалява. Така, докато Първата българска държава обхваща, към момента на своя най-голям възход, около 600 хил. кв. км, при Третата българска държава цифрата е едва 200 хил. кв. км. Това негативно явление се дължи както на силния натиск от страна на съседните държави, така и на териториалното редуциране на българския етнос (пресиран от демографската експанзия на съседните етноси). България се оказва неспособна да контролира своята периферия (защото тя е твърде отдалечена от нейния „хартленд”) и се свива до основното си етническо ядро на юг от Дунав – областите Мизия, Тракия и Македония. Обсадена и атакувана от всички посоки, тя е принудена да се примири с неизбежните загуби (като изостави по-маловажните територии) и дори да започне борба за оцеляване.

Териториалният обхват на трите български държави

Тъй като въпросът за максималните териториални обхвати на трите български държави е много важен, ще си позволя да го разгледам малко по-задълбочено.

При анализирането на въпросните обхвати, прави впечатление фактът, че някои територии влизат едновременно в границите и на трите български държави. От карта 2 става ясно, че припокриващите се територии (с обща площ около 170 хил. кв. км.) са цяла Мизия (с Добруджа), по-голямата част от Македония (Вардарска, Пиринска и част от Егейска), Северна Тракия, Поморавието и Поресавието (около 2/3 от тях влизат в границите на съвременна България). Това съвпадение не е случайно - изброените територии съставляват основната част от българското етническо землище на Балканите и е напълно логично българската власт в тях да е най-силна и дълготрайна (до ХVІІІ-ХІХ век българското население е доминиращо във всички гореспоменати територии).

Наличието на беломорски излаз при всички максимални териториални обхвати недвусмислено говори, че борбата за достъп до топлите морета е сред първостепененните приоритети на България през всички исторически епохи. Македонската посока на разширение също е ясно изразена, защото и в трите случая България контролира повече от половината от територията на въпросната историко-географска област.

Същевременно, прави впечатление отсъствието от списъка на някои важни български територии като Отвъддунавска България, Южна Тракия и Егейска Македония. На какво се дължи това?

Отвъддунавска България (събирателно название на всички български владения северно от река Дунав – Влашко, Молдова, Южна Бесарабия, Трансилвания, Банат и пр.) се оказва много полезна за българската държава, защото е богата на разнообразни природни ресурси (злато, сребро, сол, дървесина и пр.) и представлява сигурен тил при непрекъснатите войни на юг. За съжаление обаче, е слабонаселена и в нея липсват компактни маси българско население, което обяснява лесната и загуба в края на ІХ век (загубена е толкова лесно, колкото е придобита). Борещата се да запази своите основни владения на юг от Дунав България не може да отдели време и сили за спасяването (или отвоюването) на отвъддунавските си територии, които трайно попадат под властта на номадите (унгарци, печенеги, татари и пр.).

Що се отнася до Южна Тракия, през Средновековието тя е контролирана главно от Византия, а в Ново време от Османската империя/Турция и Гърция. Византия и Османската империя я разглеждат като жизненоважна за своето оцеляване, защото представлява хинтерланд на тяхната столица Цариград. Те се опитват на всяка цена да парират българските стремежи за разширение в тази посока и, до голяма степен, успяват.

Колкото до Егейска (Солунска) Македония, ситуацията там е сходна. Солун е втория по значимост град във Византия и Гърция и въпросните две държави се стремят да му осигурят достатъчно широк хинтерланд, гарантиращ безопасността му срещу амбициите на България на юг.

По-долу, за улеснение, съм приложил таблица, синтезираща и обобщаваща най-важната информация за максималните териториални обхвати на трите български държави.

ОСНОВНИ ДАННИ ЗА МАКСИМАЛНИТЕ ТЕРИТОРИАЛНИ ОБХВАТИ НА ТРИТЕ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВИ

Българска

държава

Година

(или период)

на максимално разширение

Регистрирано

при управлението

на владетеля

Приблизителна

площ на България

при разширението

(в хил. кв. км.)

Колко съвременни държави

покрива (изцяло или частично)

територията на България

Изцяло

Частично

Общо

Първа

българска

държава

(681-1018)

840-845

Кан Пресиян

(836-852)

570

2

11

13

Втора

българска

държава

(1185-1396)

1235-1242

Цар Иван Асен II

(1218-1241)

350

2

8

10

Трета

българска

държава

(1878-)

1918

(24-29 септември)

Цар Фердинанд

(1887-1918)

200

1

6

7

Обща площ на припокриващите се и при

трите български държави територии:

170

 

 

 

 

Като основен противник на България (опитващ се да възпрепятства нейната експанзия на юг) се очертава силната южна империя (Византия, Латинската или Османската империя), с която тя често воюва на живот и смърт. Спорът с нея е главно за принадлежността на Южна Тракия. Южната империя се стреми да осигури достатъчно широк хинтерланд за своята столица Цариград (Константинопол, Истанбул) и, същевременно, да попречи на България да придобие излаз на Егейско море, за да може да запази позициите си в Западните Балкани.

Но България има и други противници, които я пресират от запад и север.

Като следващ по значение противник се очертава Сърбия, която нанася огромни щети на Втората и Третата българска държава. Нейната експанзия неизменно е ориентирана по долината на река Вардар, към Егейско море (поради невъзможността да се развие на север срещу могъщата Унгария), което налага завладяването на земи с преобладаващо българско население. В този вековен спор, за жалост, губещият е България. Опитите й да си възвърне Македония от Сърбия чрез сила (през 1330, 1913 и 1915) неизбежно завършват с национални катастрофи. Все пак трябва да се отбележи, че България двукратно успява да ликвидира и погълне (изцяло или частично) сръбската държава  – през 924 и 1915. Това статукво обаче се оказва нетрайно, тъй като Сърбия не след дълго успява да възстанови независимостта си.

Динамика на териториалното развитие

Териториалното развитие на всяка от трите български държави се отличава с голяма динамика. Държавата лесно и често променя своите граници, които са слабо устойчиви. Като цяло, реализираните придобивки бързо биват изгубени, така че крайните резултати за България обикновено са негативни. Тези промени са налице главно на юг, като именно южната граница на страната търпи най-чести промени. Понякога промените са свързани с придобиването или загубата на крупни територии (например присъединяването на Трансилвания и Банат към Първата българска държава, през 805,. или поглъщането на Източна Румелия от Княжество България, през 1885), а  в други случаи се касае само за дребни погранични корекции (например отстъпването на Кърджалийския кантон и долината на река Въча, през 1886, на Османската империя). Това е резултат както от нейната външнополитическа активност, така и от натиска на нейните съседи, заинтересувани да възпрепятстват на всяка цена възхода на България.

Изнесените дотук факти ясно доказват наличието на интересни сходства в териториалните развития на трите български държави. И веднага логично възниква въпросът, възможно ли е на базата на тях да се говори  за съществуването на някаква конкретна историческа закономерност, валидна за всички периоди от българската история. Очевидно да, и нейната същност се изразява в това, че през вековете България преследва почти едни и същи външнополитически цели, детерминирани от особеностите на нейното географско положение и историческо развитие. По стечение на обстоятелствата трите български държави винаги имат за изходна територия Мизия и поради това се стремят да се разширят на юг, за да присъединят към себе си всички останали български етнически територии и да затвърдят позициите си на Балканите. Тази закономерност произтича и от факта, че българската държавност нееднократно е прекъсвана от външни фактори (през 1018 и 1396) и обединителният процес трябва да се повтаря отново и отново. В този смисъл, е напълно естествено и средствата за неговото осъществяване да бъдат сходни, а гореспоменатите сходства са резултат именно от използването на тези средства.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020