02
Вт, Юни
24 New Articles

Глобализмът срещу етнонационализма

брой2 2009
Typography

На 24 юли 2008, изправен пред Siegessdule, т.е. „Колоната на победата”, издигната в Берлин в чест на пруските победи над Дания, Австрия и Франция във войните, довели до раждането на Втория Германски Райх, Барак Обама гордо се обяви за „гражданин на света”, произнасяйки пламенна реч за „глобалното човечество”. Естествено, глобалистите бяха във възторг. За мнозина изборът на този син на бяла тинейджърка от Канзас и чернокож студент от Кения за американски президент, е най-доброто доказателство, че светът навлиза в нова „пост-расова” ера.

Дали обаче не се самозаблуждаваме, мислейки така? Навсякъде по света,  най-могъщата сила на ХХ век – етнонационализмът – този създател и разрушител на нации и империи; тази движеща сила в битката на народите за създаване на собствени национални държави, в които тяхната религия и култура да доминират, а тяхната раса или племе – да господства, иглежда по-силен от всякога.

„Гласуването отразява съществуващото расово разделение” – такова заглавие се появи на първата страница на „Вашингтон таймс” по повод референдума за новата конституция на Боливия, провел се на 25 януари т.г. Статията за това събитие, започва така: „Фактът, че боливийците гласуваха в подкрепа на новата конституция, предложена от левия президент Ево Моралес, отразява расовото разделение между индианското мнозинство и боливийците от европейски произход”.

Провинциите, в които доминират метисите и креолите, гласуваха против проекта за конституция. Тя обаче беше подкрепена от голямото мнозинство индиански племена от западните планински райони, защото им дава много повече права.

Както е известно, Моралес дойде на власт, през 2005, с обещанието да преразпредели богатството и властта от европейците към индианците от собственото му племе аймара и другите „коренни народности”, които, според него, са били ограбени от европейските завоеватели преди 500 години, т.е. по времето на Колумб.

И така, дошло е време да бъдат преразгледани резултатите от победата на испанския конкистадор Франсиско Писаро над  империята на инките. Според чл. 190 на новата Конституция, 36-те индиански зони получават право „да упражняват юрисдикцията си на основата на своите собствени принципи, ценности, култура и процедури”. Тоест, племенните закони се превръщат в провинциално и национално право.

Гласувайки против проекта за нова конституция, губернаторът на боливийската провинция Тариха Марио Косио заяви, че тя ще създаде „тоталитарен режим”, упражняващ властта си с помощта на „формирана на етническа основа бюрокрация”. На което президентът Моралес отговори: „коренните боливийци, които живеят тук от хилядолетия са много и са бедни, докато дошлите по-късно боливийци са малко и са богати”.

Боливия се балканизира, т.е. разделя се на племенна, расова и класова основа. Но тази страна, която президентът на съседна Венецуела Уго Чавес толкова често цитира като положителен пример за бъдещето на Латинска Америка, съвсем не е единственото място, където етническите, племенни и расови претенции се сблъскват със силите на универсализма и глобализма.

Така, след оспорваните избори в Кения, членовете на племето „кикую” станаха жертва на етническо прочистване и кланета от страна на друго местно племе – „луо”. В Зимбабве, белите фермери бяха лишени от цялата си собственост, заради „историческите престъпления на техните предци – британските колонизатори” В Шри Ланка, бунтът на тамилите срещу управляващото синхалско мнозинство, в който през последните десетилетия загинаха няколко десетки хиляди души, поне засега изглежда потушен от властите.

В началото на новото столетие, Русия се справи с чеченските сепаратисти, конфронтира се с естонците, заради посегателствата върху руските военни гробища и паметници, продължава да спори с Украйна за населения предимно с етнически руснаци полуостров Крим и защити от грузинската армия откъсналите се от Тбилиси сепаратистки републики Северна Осетия и Абхазия.

На свой ред, Пекин смаза опитите на уйгурите да създадат т.нар. Източен Туркестан, както и бунта на тибетците за автономия, наводнявайки и двата автономни района с етнически китайци.

В Европа, популистките и антиимигрантски партии, предупреждаващи за опасността от загуба на националната идентичност, печелят популярност и власт. Така, партията „Влаамс Беланг”, обявяваща се за независима Фландрия, се превърна в най-голямата политическа сила в белгийския парламент. На свой ред, Народната партия и Партията на свободата са втората и трета партии в Австрия. Швейцарската народна партия на Кристоф Блошер пък е най-голямата в кантона Берн. Във Франция, смятаният за вече загубил популярността си Национален фронт зашлеви шамар на управляващите като изненадващо спечели местните избори в едно от предградията на Марсилия. Всички тези формации са откровено етнонационалистически. Както посочва британският дипломат сър Кристофър Майър: „глупаво е да се твърди, че национализмът и етническият трайбализъм нямат място в международните отношения през ХХІ век”.

Междувременно, глобалните институции - ООН, МВФ и ЕС, губят блясъка си. Чехите, чиито президент Вацлав Клаус нарича ЕС „затвор за народите”, поеха председателството на Съюза. В същото време, с настъпването на финансовата криза, ирландците, британците и германците се хвърлиха да спасяват собствените си банки, също както направиха и американците, които спасиха Форд, Крайслер и Дженерал мотърс, оставяйки на произвола на съдбата Тойота, Хонда и Хюндай. Това вече е икономически национализъм.

Изгряващата звезда на израелската политическа сцена е Авигдор Либерман, чиито привърженици смятат, че над един милион израелски араби трябва да бъдат прогонени от страната.

Както е известно, за Барак Обама гласуваха 97% от афроамериканците (срещу само 3% за Джон Маккейн). В същото време, Маккейн постигна най-добър резултат в района на Апалачите, където доминират потомците на шотландските и ирландски имигранти.

В статията си във „Форин афеърс”, озаглавена „Ние и те: засилващият се етнически национализъм”, Джери Мълър заключава: „Американците тотално подценяват ролята на етнонационализма в политиката. Истината обаче е, че той съответства на определени вкоренили се през столетията в главите на хората нагласи. Етнонационализмът беше стимулиран от глобализацията и ще продължи да влияе върху глобалната политика и при следващите поколения. А веднъж завладял въображението на отделни групи в мултиетническото общество, етнонационализмът неизбежно води до разделение и разпад на държавата”.

И така, „разделение и разпад”. Наистина си струва да се замислим, дали действително живеем в една „пост-расова” Америка, или нашата мултикултурна и мултиетническа държава също е обречена на балканизация и разпад?

 

* Авторът е известен американски консервативен анализатор и геополитик, бивш кандидат си за президент на САЩ от Републиканската партия

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020