Когато говорим за геополитиката на Византия или наследницата на Ромейската (Римската) империя, трябва да подчертаем, че тя се развива в пространствено-времеви измерения, различни от възприетите понятия, характерни за геополитическата наука от ХІХ и ХХ век. В периода на Античността и Средновековието, лесостепната зона на Евразия прилича на Европа от 1648 до края на Наполеоновите войни, когато там има силни полюси и слаб център в лицето на раздробена Германия.
Обединени от Златната орда, руските княжества се обособяват в единна руска държава, която постепенно успява да отнеме от ханствата, наследили разпадналата се през ХV век Орда, нови територии на Юг и отвъд от Урал. Но Централна Азия остава фрагментирана почти до края на ХVІІІ век. През Средновековието, районът на Седморечието и днешните централноазиатски републики, откъдето преминава преселенческата магистрала на народите, са обрамчени от силни полюси - Китай и, респективно, елинистичния средиземноморски свят. Между тях се намира раздробен посреднически център. Борбата за контрола върху централноазиатското посредничество непрекъснато ражда трусове, които бълват вълни от племена и народи както срещу Великата китайска стена, така и срещу Византия и европейския Изток.
Троянската традиция
В тази система византийската геополитика черпи традиции и възприятия от доисторическата и героическата епохи, като поставя в своя център не варварската периферия, а контрола върху таласокрацията. Византия наследява великия опит за синтез между Изтока и Запада. Това е синтез, започнал много по-рано от елинистичната епоха, но елинизмът се явява негов своеобразен венец, чието най-върхово достижение е раждането на християнството. Докато империята е оплетена в азиатската битка с Персия за контрола върху Кавказ и горните течения на Тигър и Ефат, юдео-християнският модел на Византия е оспорен от варварското епигонство, породило исляма. Вековната битка с арабите изтощава силите на Византия и принуждява империята да потърси ресурса на европейския Запад за да продължи съпротивата на Изток. Кръстоносната „помощ“ е заплатена на много висока цена, която, в крайна сметка, коства гибелта на самата Източноримска империя.
За да владееш пространството на Изток и на Запад, за да си стъпил устойчиво на два или три континента (защото Магребска Африка е едновременно и в Запада, и в Изтока) трябва да владееш свързващото звено между тях – Средиземноморието. Ключът към таласокрацията в Средиземноморието е контрола върху оста от Гибралтар, Балеарските острови, крайбрежието на Тунис, Сардиния, Малта, Сицилия, Крит, Родос, Дарданелите Босфора до Керченския пролив. Колкото до контрола върху материците, извън Юстиниановия опит за възстановяване единството на империята и епизодите с Кръстоносните походи, колонизацията се осъществява по-скоро в традициите на старогръцката колонизация, т.е. чрез икономически контрол върху пристанищата, търговските пътища и стратегическия хинтерланд. Това е и измерението, в което Византия се опитва да реабилитира ромейската имперска традиция, но среща непреодолима съпротива на Запад и непрекъснато противостояние на Изток Затова във вековете на съществуването си държавата на василевсите постепенно се свива по посока на своя център - императорският град на Босфора.
Геополитиката на Античното Средиземноморие се предопределя от изхода на две ключови, за тогавашните народи и държави, събития. Както ние днес все още използваме времевия жалон за новата ера - преди и след Христа, така и античните средиземноморски народи поставят в центъра на своето мироздание времената преди и след Троянската война (времевата мярка „преди“ и „след“ Олимпиадите е чисто гръцка и не касае останалите народи.) Описаният от древните автори катаклизъм е от особена важност, защото още там, според Херодот, се залага противостоянието Изток – Запад. Колкото и митологичен да е дошлият до нас разказ за тази героична епоха, изворите и източниците рисуват едно грамадно преселение на народите, свързано с идването на гърците и други етноси по море. Тяхната отправна точка е някъде от днешна Магребска Африка. Те успяват да наложат контрол върху морските пътища и стратегическите брегови точки. Морските пришълци постепенно покоряват или изместват заварените народи, като пеласги, египтяни, траки илири, хети и т.н. Краят на Троянската война (независимо кога ще отнесем този край - в ХІІ в. пр. Хр. или в Х в. пр. Хр). е рухването на стария средиземноморски свят и създаването на новия модел, чийто пореден наследник след хилядолетия ще бъде именно Византия. Впрочем, доколко заимствано или не, но троянската митология е доста силно застъпена и в българските средновековни апокрифи и официалната ни книжнина. Да не забравяме и, че първата алтернатива на Константин Велики за построяване на нова източна столица е била именно Троя на Дарданелите и едва след прословутото съновидение христолюбивият владетел премества наченатите строежи в Бизантион.
Великата Средиземноморска катастрофа
В една от последните си книги „Раждането на боговете“, проф. Иван Венедиков се опитва да хвърли светлина върху онази героична епоха, проследявайки сложния процес на културен синтез в Средиземноморието, създал онова, което днес наричаме гръцка митология. Зад изчистения и редактиран днес пантеон ясно личи основният слой на стари догръцки божества и обяснения за света, които са заимствани от пришълците гърци именно от прогонените или подчинени народи. Този процес протича едновременно с борбата на гърците за таласокрация. Ако се опитаме да продължим търсенията на проф. Ведеников, искаме или не, ще стигнем до още по-стария времеви жалон, за геополитическите отношения в Средиземноморието. Това е големият катаклизъм, който някои антични автори свързват с Атлантида, а съвременните изследователи с нещо, което условно можем да наречем „Великата Средиземноморска катастрофа“, променила света в периода от девет хилядната година пр. Хр., до ХІІ в. пр. Хр. Тук отново става дума за противостояние Изток-Запад, но центърът му е изместен по на Запад от византийския. Може би последното проявление на този разлом са Пуническите войни, но сам по себе си фактът на разпадането на Римската империя на Източна и Западна показва, че отраженията на това противостояние са много късни и са предопределени не само от чисто политически събития, но и от географски. Големият катаклизъм унищожава силата на Западното Средиземноморие като то връща значението си много по-късно, едва в модерните времена, когато бива (пре)открита Америка и се възстановяват трансатлантическите връзки. Дотогава мощта остава в източната част и това позволява на Византия да преодолее варварската вълна от ІІІ до ХІІ век и да оцелее срещу такива силни противници, като хуните, персите, славяните и арабите. Загубата на Западното Средиземноморие създава предпоставка за окончателно откъсване на Египет от Византия, а с това се отваря и пътят към загуба на контрола върху Палестина и Сирия.
Докато Византия съумява да поддържа контрола върху таласокрацията (т.е. продължава да е предимно таласократична държава), въпреки всички превратности и изпитания, тя отблъсква арабската флота, преживява удара на руските и сицилианските викинги. Владението на Босфора и Дарданелите и контролът върху комуникациите в Източното Средиземноморие и Черно море позволява на империята да се изправя след всеки удар. Византия винаги успява да мобилизира нов вътрешен ресурс, да печели време, в което сама да се реформира и да наложи своята културна доминация над поредните варвари, като ги асимилира, „византизира“ и ги превърне в свои федерати или относително самостоятелни „охранители” на променящото се гранично пространство. Като всеки успех на Изток, в Анатолия, циклично се редува с успех на Запад, на Балканите, или в Средиземноморието. Съответно, по същата низходяща градация вървят и циклите на пораженията.
Османската реплика на византийската геополитика
Геополитическата смърт на Византия е предопределена от пагубната политика на император Михайл VІІІ Палеолог (1260-1282) . Той уж възстановява Ромейската империя, като връща на Никейската държава Константинопол, но това става на такава цена, че „връщането“ се превръща в една дълга агония, продължила до превземането на Константиновия град от османците, през 1453. Според историците, ударът е нанесен още от кръстоносците, превзели имперската столица през 1204. Всъщност, това събитие е само началото на успешната борба на Венеция и Генуа за „смяна на караула” в Източното Средиземноморие. Финалният акорд на византийското поражение е отстъпването, от Михаил Палеолог, на приходите от търговските мита на венецианците и генуезците. Построяването на генуезките и венецианските крепости (квартали) отвъд Златния рог е знак за края на византийската таласокрация и вече е само въпрос на време, кой точно ще прекара корабите си по сушата, за да заобиколи прословутата пристанищна верига (да не забравяме впрочем, че според „Повесть временных лет”, първото заобикаляне на веригата е направено още от руските викинги, в началото на Х-ти век, които качват своите «дракари» на колела.)
Но ако държавите умират, геополитиката трудно променя своите полюси. Като реплика на Византия, Османската империя продължава нейната геополитическа традиция още пет века, за да бъде сломена едва от промените на Новото време, когато старият свят бива пометен от модерната епоха. Като проблемите за османците не тръгват толкова от сухопътното поражение край Виена, през 1683, колкото от разгрома им в морската битка за Средиземноморието при Лепанто, през 1571, поставил “началото на края” на тяхната империя.
* Авторът е член на Българското геополитическо дружество, а статията му е реплика на публикуваната в бр.1/09 на „Геополитика” и предизвикала голям интерес сред читателите уводна част от мащабното изследване на големия наш византолог проф. Георги Бакалов за геополитиката на Византия. В следващите броеве ще продължим да публикуваме анализа на проф. Бакалов.
{rt}
