Studia Balcanica 26 „Изследвания в памет на Апостолос Христакудис”, 388 с., Институт по Балканистика, София, 2008.
Има две тези за балканските проблеми. Едната настоява: „Забравете Балканите”. Втората смята, че само интердисциплинарното изследване на полуострова дава ключ към разбиране на противоречията от миналото и предотвратяването им в бъдеще. Именно на тази задача се е посветил екипът на Института по балканистика при БАН. Поредното му издание е Studia Balcanica 26 „Изследвания в памет на Апостолос Христакудис”. Геополитическият анализ не е цел на авторите, но добросъвестното изложение на фактите позволява да се правят и геополитически изводи.
Сборникът започва със статията на Йордан Баев „Гръцката политическа емиграция в България (1949-1989)”. На фона на човешката трагедия и хилядите лични драми се откроява една ясна политика. Геополитическият интерес надделява над идеологическия. Това става особено видно след смъртта на Сталин през 1953. България започва курс към решаване на висящите противоречия с Гърция. Помощта за политемигрантите в страната се запазва, без да се противопоставя на развитието на отношенията с южния съсед. Гръцките власти също правят разграничение между гърци и „славофони” сред емигрантите, макар и едните и другите да са комунисти.
Екатерина Никова разглежда темата „Балканите и ЕС през 90-те години”. Според нея, процесите в Европа водят до това, непосредственото обкръжение на Югофедерацията (Австрия и Италия), да бъде вече не враждебно, а привлекателно за отделените и части. Стига се до „състезание” коя република ще стигне по-бързо в Европа и коя ще забави това включване. Така възниква парадоксът обединението на Европа, в по-широк план, да ускорява разпадането на Югославия. Европейското обединение създава и нови геополитически приоритети. Разногласията за Югославия между Германия и Франция са по-маловажни от основната цел - договорът от Маастрихт. Същевременно, Балканите открояват и слабите страни на обединението. Войната в Босна показва, че без единни военна мощ, изпълнителни органи, външна политика и политика за сигурност, Европа не е способна на общи действия. Поуката е, че ЕС не може да загърби региона и ако не внесе стабилност на Балканите, ще изнесе оттам нестабилност.
В публикацията „Гърция и България във външната политика на Турция през 80-те години на ХХ век” Антония Тодорова очертава турската политика като активна и многопосочна. Страната подържа позитивен неутралитет в ирано-иракската война, продиктуван от стремежа за използване на арабските ресурси. Данните за периода сочат, че стопанският обмен на Турция с Близкия Изток е равен на този с ЕО. На Балканите, гръцко-турската криза и отношенията с България по време на „възродителния процес” са извън логиката на блоковото противопоставяне, но имат своята геополитическа логика. Гръцко-турските противоречия по егейския и кипърския въпрос са с дълга предистория. През 80-е години, традиционните балкански съюзници – Румъния и Югославия намаляват тежестта си на международната сцена. Това е проблем за Турция и тя е принудена да поддържа войнствена реторика спрямо България, но неофициално да търси пътища за намаляване на напрежението. В заключение се прави изводът, че в трансформацията на турската политика има значителна приемственост.
Материалът на Петрана Каменова е посветен на „Военната хунта в Гърция и нейната икономическа политика 1967-1974”. “Черните полковници” продължават динамичната икономическа политика на предшествениците си за развитие на инфраструктурата, туризма, корабоплаването, химията, тежката металургия и модернизацията на селото. Инвестициите се набавят, чрез заеми от западни държави и гръцки корабособственици. Електрификацията се поставя над идеологията – строежът на електроцентрали се реализира в партньорство със социалистическите страни (СССР и Полша). Митата за съветски стоки са намалени наполовина. Това отваря Източна Европа за гръцките стоки. През 1970, ЕО е на първо място в гръцкия износ, а на второ са социалистическите държави. Бурното икономическото развитие на Гърция спира през 1973, но не заради проблеми със СССР, а заради петролната криза.
Текстът на Петър Парушев е озаглавен: „Кипърският въпрос и българо-гръцките отношения 1960-1964” Конфликтът в Кипър е предпоставка за влошаване на отношенията между Гърция и Турция, но се превръща в катализатор за подобряване връзките на тези две страни с техните съседи. Българската дипломация използва кризата по възможно най-добрия начин и започва преговори с Гърция, довели до решаване на дългогодишните „открити” въпроси между двете страни.
Йорданка Бибина представя „Кипърският проблем в българският печат”. Детайлното проследяване на медиите очертава нагласата на печата да следва тенденцията на геополитическа ориентация на България. Подобряването на отношенията с Турция намалява емоциите. Във вътрешен план има пряка обвързаност между етническите проблеми на България и т.нар „кипърски синдром”, особено в периодите на предизборна ситуация. Изводите се илюстрират с приложената библиография от основните публикации по кипърският въпрос през 90-те години на ХХ век.
В „Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и Конституцията на Република България”, Огняна Хрисимова защитава тезата, че конвенцията не носи нищо ново в теорията и практиката на международното право и дори основните и постановки поначало са заложени в българската Конституция. Изводите дават нов материал за размисъл на автора, тълкуващ конвенцията в геополитически контекст
В „Югославско-албанските отношения и следвоенното устройство на Балканите (1945-1948)” Мариана Стамова твърди, че Югославия подкрепя Албания срещу гръцките претенции, защото я вижда като част от бъдещата южнославянска или балканска федерация. Двустранният договор от 1946 е много по-обвързващ от другите, сключени между т.нар „народни демокрации”. Косово се разглежда като мост между Югославия и Албания и модел за бъдещото им обвързване. Албания поднася своите резерви, като съобразяване с развитието на отношението между СССР и Югославия. Сталин също държи албанското включване във федерацията да върви след българо-югославското сближаване. В тази връзка е отклонено искането за разполагане на югославски дивизии в Албания. Пълното прекъсване на отношенията става на 1 юли 1948, веднага след резолюцията на Коминформбюро „За положението в ЮКП”, като албанското население в Косово е първият потърпевш.
„Католическата църква в Хърватия в политиката на югославския комунистически режим (1945-1953)” на Ирина Огнянова разглежда превръщането на атеизма във водеща политика в Югославия по примера на СССР. След Втората световна война, ударът в цяла Източна Европа е насочен срещу католическата църква, като наднационална организация. Във вътрешен план се преследват свещенослужителите, а във външен – не се сключват конкордати с Ватикана. Проблемът на Югославия с католицизма е по-сложен, защото е част от вътрешния конфликт център – периферия. Комунистическата партия не се идентифицира с националностите, но действа по-предпазливо срещу православното и мюсюлманското духовенство. Тито полага усилия за ликвидиране на физическите носители на национализма. Репресиите в Хърватия са по-ранни и по-жестоки заради националната омраза. Значение има и подкрепата на Ватикана за териториалните претенции на Италия. Процесът срещу Стипанац през 1946 е последван от серия съдебни разправи с хърватски католически духовници. Контрареакцията на Ватикана да направи Стипанац кардинал, през 1952, води до прекъсване на дипломатическите отношения през 1953.
В „Окупираните балкански страни по пътя към гражданската война” Бисер Петров проследява прерастването на съпротивата в гражданска война след прогонването на германците. Губещи се оказват тези, които не могат да преценят интересите на Великите сили и споразуменията между тях, имащи геополитически характер.
Интересът на Анета Михайлова е насочен към:„Румънското общество и дилемите на модернизацията в периода между двете световни войни”. Румънският елит е културно ориентиран на Запад, но мнозинството продължава да принадлежи на Изтока. Намирането на пресечната точка, определена като „румънизъм”, прави модернизацията културен феномен. Интелектуалният живот е белязан от търсене на точна дефиниция на същината на румънския национален характер, значението на националната специфика в изкуството и културата и очертаването на нови пътища за румънското национална развитие. Желаният „историческият скок” не се реализира, заради неуспеха да се излезе от, предимно аграрния, икономически и манталитетен модел.
В „Славяните в чужда държава”, Искра Баева анализира положението на славянските малцинства в Централна Европа през ХХ век. Акцентът е върху периода след Първата световна война, когато средноевропейските славяни създават свои национални държави. Подчертава се закономерността, че славянските малцинства се намират в по-тежко положенние, когато са в славянски държави. Пример са украинците в Полша и българите в Югославия.
Дженгиз Хаков в „Ататюрк и турско-гръцките отношения” извежда като водеща цел на Ататюрк, преодоляване на враждебността в гръцко-турските отношения. Турският интерес е, да се гарантира в мирния период победата от войната – нещо, което не се прави от големите страни-победителки срещу Германия. Турция се възползва от подкрепата на Италия за създаване на съюзническа система в Източното Средиземноморие и одобрението на страните от Антантата. Гръцко-турският договор от 1930 е подготовка за Балканската антанта от 1934. Нормализирането отнема време, но е постигнато с общите усилия на Ататюрк и гръцкия премиер Венизелос. За съжаление, не е анализиран мотивът на Венизелос да стане съюзник на Ататюрк. Логичната хипотеза е, че подобен съюз най-добре предпазва Гърция от законните стремежи на България да излезе отново на Бяло море.
Юра Константинова представя „Държавният национализъм в политичесите възгледи на Харилаос Трикупис”. За амбициозния премиер от края на ХІХ век задължително условие за успешното отстояване на гръцките национални претенции е намирането на стабилна външнополитическа опора. През цялото си управление, той подържа ориентация към Великобритания. Тя съвпада с разбирането, че опасността за Гърция е „славянството”. Разглежда и приятелското отношение към Османската империя като въпрос на “справедливо търпение”, докато Гърция се подготви за бъдещото премерване на силите. Империята е и естествения съзник срещу българите в Македония. Всички тези оценки, по своята същност, са геополитически. Тактиката на Трикупис е основана на разбирането, че Европа се занимава само с онези въпроси, с които е принудена. Той разрешава на патриотични организации да поготвят въстание при спора с Османската империя за определяне на границите в Епир и Тесалия, продължил от 1879 до 1881, но ги разпуска веднага, след като привличат вниманието на Европа. Представя пред британското обществено мнение Гърция като бариера пред настъпването на руското влияние на Балканите. Страната става по-привлекателна и с политиката на модернизация.
Геополитическото привличане между българи и хървати е онагледено от Румяна Божилова в материала: „Една непозната книга за България и за българите”. Негов герой е Владимир Жидовец, посланик на Независимата Държава Хърватия в България по време на Втората световна война. След приключване на мисията си, той се връща у дома и пише книгата „България през вековете и днес”, представяща един от най-изчерпателните прегледи на историята, географията и настоящето на България.
Соня Велкова разглежда „Новогръцкият език и гръцките изследвания в Румъния в контекста на общобалканското културно развитие (ХVІІ-ХХ век). В началото на периода най-елитните училища в двете дунавски княжества Влашко и Молдова са част именно от новогръцката образователна система. Те пренасят знанията на Просвещението, но и формират елит, с прогръцки симпатии. След обединението на Румъния и особено в края на ХІХ век, има известно отдалечаване на румънския елит поради геополитически спорове с Гърция за наследството на Османската империя. Добрите културни контакти се възстановяват след 1913 и румънската наука се легитимира в световното пространство именнно с изследванията върху Византия на учени като Николае Йорга.
В „Опис на гръцките книги от няколко варненски колекции” Върбан Тодоров показва как гръцката държава пряко, чрез книжовни дружества, или чрез посредничеството на Патриаршията използва културата, за да разширява влиянието си върху гръцките общности в пределите на Османската империя и Българското княжество. Във Варна това става посредством Гръцкото просветно дружество и настоятелството на гръцките училища, функционирали до 1906.
Материалите в сборника предлагат на всеки читател, според нагласата му, да ги възприеме, като любопитно историческо четиво или като полезен справочник за геополитическите зависимости на Балканите.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
