07
Вт, Дек
9 Нови статии

Кръглата Земя и постигането на мира

брой2 2009
Typography

Помолиха ме да развия някои теми, които засягам в предишните си трудове и, в частност, да поразсъждавам върху въпроса, дали с течение на времето не е намаляло значението на въведеното от мен стратегическо понятие „хартленд”, особено на фона на сегашната световна война. Но, за да представя това понятие в подходящия контекст, съм принуден да разкажа накратко как то се формира (1). Най-ранният ми спомен за политическите събития е свързан с един септемврийски ден на 1870. Току що бях тръгнал на училище (2) и съобщих в къщи новината, която научих от една телеграма, закачена на вратата на местната поща: че Наполеон ІІІ и цялата му армия са се предали на прусаците край Седан. Това беще голямо сътресение за британците, които, чисто психологически, още не бяха се откъснали от епохата на Трафалгар и отстъплението на Наполеон І от Москва, но значението на случилото се беше истински осъзнато едва след години. Защото още никой не бе дръзнал да оспори господството на Великобритания над океана и единствената опасност, която тя виждаше за отвъдморската си империя, беше азиатската стратегия на Русия (3). През този период, британските вестници бяха склонни да търсят доказателства за руски интриги във всеки слух, идващ от Константинопол и във всяка племенна свада, избухнала по протежение на северозападната граница на Индия. Британската морска и руската сухопътна мощ твърдо стояха в центъра на международната политическа сцена (4).

Трийсет години по-късно, на границата между ХІХ и ХХ век, фон Тирпиц пристъпи към изграждането на германския океански флот. По онова време организирах обучението по политическа и историческа география в Лондонския и Оксфордския университети и следях текущите събития с обобщаващия поглед на преподавател (5).

Германскитя динамика означаваше (и за мен това бе очевидно), че нацията, която вече притежааше най-голямата организирана сухопътна мощ и заемаше централна стратегически позиции в Европа, се стреми да си осигури и необходимата морска мощ, достатъчна за да неутрализира тази на Великобритания. Съединените щати също неудържимо се превръщаха във велика държава. Първоначално обаче, възходът им можеше да проследи само в статистическите таблици, макар че още като дете бях силно впечатлен от американската изобретателност. Спомням си например, окачената в класната стая карта, изобразяваща сражението между „Меримак” и „Монитор” – т.е. между първия броненосец и първия кораб с куполна артилерия (6). Така, Германия и САЩ заставаха редом с Великобритания и Русия.

Събитията, с които е пряко свързана появата на идеята за „хартленда”, бяха британската война в Южна Африка и руската война в Манчжурия. Първата приключи през 1902, а през пролетта на 1904 руско-японският сблъсък вече изглеждаше неминуем (7). Така че докладът, който прочетох в началото на тази година в Кралското географско дружество, озаглавен „Географската ос на историята”, беше съвсем актуален, макар че зад него стояха дълги години на наблюдения и анализи.

Контрастът между британската война срещу бурите, водеща се отвъд океана, на 6 000 мили от метрополията и тази, която Русия започна на сходно разстояние от своята метрополия в сухопътното пространство на Азия, естествено ме провокира да направя исторически паралел – същият контраст съществува между пътуването на Вашку да Гама, който в края на ХV век заобикаля нос Добра Надежда, на път за Индия, и експедицията на казака Ермак и конния му отряд, отвъд Уралския хребет, в Сибир, в началото на ХVІ век (8). На свой ред, тази втора съпоставка провокира анализа на многобройните набези, осъществявани през Класическата Древност и Средновековието от номадскике племена на Централна Азия срещу оседналото население на Европейския полуостров, против Средния Изток, против Индия и против същия този Китай (9). А заключението, до което стигнах, беше, че: „... през настоящето десетилетие за първи път сме в състояние да направим, достатъчно пълна, корелация между най-големите географски и най-големите исторически обобщения. За първи път можем да възприемем, поне донякъде, реалните пропорции на явленията и събитията на световната сцена и сме в състояние да потърсим формула, която да отразява макар и само определени аспекти на географската обусловеност в световната история. И, ако имаме късмет, тази формула би могла да има и практическа ценност, поставяйки в (необходимата) перспектива някои от съперничещите си сили в съвременната международна политика”.

Думата „хартленд” (т.е. „срединна земя”) за първи път се появи в този труд от 1904, но само мимоходом и под формата на описателен израз, а не като термин. Вместо него там се използваха изрази като „осово пространство” и „осова държава”. Например: „Разрушаването на силовия баланс в полза на осовата държава, водещо до експанзия на последната в периферните територии на Евро-Азия, би позволило използването на обширните континентални ресурси за изграждането на флот, след което пред очите ни би могла да възникна наистина световна империя. Това би могло да се случи, ако Германия стане съюзник на Русия.

В заключение би било полезно специално да подчертаем, че замяната на руския контрол над вътрешното пространство на континента с някакъв друг контрол не би довела до намаляване на географската значимост на осовото местоположение. Ако например, китайците, организирани от японците, решат да разрушат Руската империя и да завоюват територията и, те ще се превърнат в нова „жълта опасност” за световната свобода, именно защото биха обединили излаза на океана с ресурсите на огромния континент” (10).

Към края на Първата световна война, в Лондон и Ню Йорк, излезе книгата ми „Демократичните идеали и реалността” (тя беше преиздадена и през миналата 1942 в Ню Йорк). Очевидно, етикетът „осово” (пространство или държава), достатъчно уместен за една академична теза от началото на века, вече не отговаряше на международната ситуация, възникнала от тази първа голяма криза на нашата световна революция (11). Оттук и използваните термини – „идеали”, „реалности” и „хартленд”. Но самият факт, че тезата от 1904 (макар че ми се наложи да взема предвид и да внеса някои допълнителни критерии), въпреки всичко, представляваше добра основа за оценка на разположението на силите, формирало се 15 години по-късно, ми даваше увереност, че търсената от мен формула все пак е намерена.

Какво представлява „хартлендът”?

Сега ще пристъпя кам основния предмет на тази статия и ще се опитам да дам кратка и предварително оценка на значението на понятието „хартленд” за глобалния обзор, който би трябвало да предшества бъдещото урегулиране. Следва да сме наясно, че става дума за стратегия, която, определено, е не по-малко действена в мирно, отколкото във военно време. Няма обаче да си позволя да бъда въвлечен в сегашните широко коментирани дебати, чиято перспектива е далеч напред, отвъд представите на сегашното и следващото поколения. Ще се концентрирам върху годините, в които ни предстои да обуздаем врага си, докато (ако се възползвмаме от езика на Капабланка) не бъде окончателно унищожена неговата философия на войната.

„Хартлендът” е северната и вътрешна част на Евро-Азия. Той се простира на юг от арктическото крайбрежие до срединните пустини, а широкият провлак между Балтийско и Черно море формира неговата западна граница. Това понятие обаче не допуска да бъде точно определено върху картата, защото се основава на три различни физико-географски аспекти, които, макар и да се допълват и подкрепят взаимно, не съвпадат напълно.

На първо място, в този регион се намира най-широката от низините на земната повърхност. На второ място, през тази низина текат няколко големи плавателни реки: някои от тях се вливат на север в Арктическото море (12), но са недостъпни, откъм него, защото то е покрито с ледове, докато други се вливат в затворени водоеми от типа на Каспийско море, които нямат връзка със Световния океан. На трето място, тук е налице зона на пасища, която едва пред последния век и половина престана да предоставя на номадите-животновъди, придвижващи се с коне или камили, идеалните условия за постигането на висока мобилност. От споменатите три особености, речните басейни най-лесно могат да бъдат представени картографски: водоразделът, очертаващ цялата група от арктически и „континентални” реки като едно цяло, ясно обособява върху картата този обширен и неделим ареал, какъвто представлява „хартлендът”, съобразно тези частни критерии (13). Само че простото изключване на морската мобилност и морската мощ е чисто негативна, макар и важна, отличителна черта. В същото време низината и поясът от пасища формират позитивни условия за развитието на друг тип мобилност, а именно този, характерен за степите. Що се отнася до пояса от пасища, той прекосява низината по цялата и ширина, на не покрива изцяло нейната повърхност. И все пак, въпреки тези очевидни разминавания, „хартлендът” (като понятие и представа) осигурява достатъчна физико-географска основа за стратегическата мисъл. Да се върви по-нататък, като изкуствено се опростява географията, би означавало да се тръгне по погрешен път.

За сегашните ни цели е достатъчно коректно да кажем, че територията на СССР е еквивалентна на „хартленда” по всички направления, освен едно. И за да очертаем това изключение (което наистина е голямо!), нека прокараме права линия с дължина около 5500 мили, от изток на запад – от Беринговия пролив до Румъния. На три хиляди мили от Беринговия пролив, тази линия ще пресече река Енисей, течаща от границите на Монголия на север – към Арктическия океан. На изток от тази велика река, е разположена дълбоко изрязана зона на планини, плата и (затворени между планините) долини, която почти изцяло, от единия до другия си край, е покрита с иглолистни гори. Ще я нарека условно „земята на Лена” („Lenalend”), заради основния и белег – великата сибирска река Лена. Тази територия не влиза в „хартленда Русия” (Heartland Russia). Русия на „Леналенд” обхваща пространство с площ от 3,75 млн. квадратни мили, но населението там е само около шест милиона души, от които почти пет милиона живеят покрай трансконтиненталната железопътна линия от Иркутск до Владивосток. На останалата част от тази територия, гъстотата на населението е един човек на повече от три квадратни мили. Богатите природни запаси – гори, водна енергия и полезни изкопаеми, на практика, все още не се експлоатират (14).

На запад от Енисей се намира това, което по-горе нарекох „хартленд Русия” – т.е. равнина, простряла се на 2500 мили, от север на ю,г и на 2500 мили, от изток на запад. Тоест, площта и е 4,25 млн. квадратни мили, а населението – над 170 милиона души, като нараства с по три милиона годишно.

Най-простият и може би най-ефективният начин да се представят стратегически значимите параметри на руския „хартленд” е да ги сравним със съответните параметри на Франция. Като в случая с Франция, вземем за исторически фон Първата световна война, а в случая с Русия – Втората световна война.

Подобно на Русия, Франция е компактна страна, еднакво разпростряла се по дължина и ширина и поради това разполагаща с по-малко територия, пропорционално към дължината на границата, която и се налага да защитава. Цялата страна, с изключение на североизточната и част, е заобиколена от морета и планини. През 1914-1918 тя нямаше врагове, отвъд Алпите и Пиренеите, а френският флот и този на съюзниците и господстваше в моретата. Следователно, френската армия и съюзническите сили, разгърнати така че да прикрият открития североизточен участък от границата (15), бяха добре защитени по двата фланга и разполагаха със сигурен тил. Стратегическата „врата” в равнинния Североизток, през които към страната (и от нея навън) се „изливат”, подобно на приливи и отливи, толкова армии, е широка около 300 мили, между Вогезите и Северно море. През 1914, фронтовата линия, опирайки се на Вогезите, беше обърната назад, към река Марна. В край на войната, през 1918, тя се разгърна напред (т.е. към Германия), но опорната и точка си остана същата. Макар че през четирите години, този еластичен фронт се огъваше и свиваше, той не беше пробит, дори и след мощния германски щурм през пролетта на 1918. Тоест, потвърди се напълно, че страната разполага с достатъчно пространство, както за организирането на дълбока отбрина, така и за стратегическо отстъпление. За нещастия на Франция обаче, основният и индустриален район се намира именно в този североизточен сектор, където се водеха безкрайните битки.

Русия, в общи линии, възпроизвежда характеристиките на Франция, но в много по-голям мащаб и с граница, която е отворена на запад, а не на североизток. В сегашната война (т.е. Втората световна – б.р.), руската армия се разгърна, прикривайки откритата част от границата. В тила и е огромната равнина на „хартленда”, подходяща както за организирането на дълбока отбрана, така и на стратегическо настъпление. А още по-назад (от разположението на армията) тази равнина се затваря на изток от естествен природен крепостен вал, който се формира от „недостъпното” арктическо крайбрежие, пустошта на „земята на Лена”, отвъд Енисей и планинската верига, от Алтай до Хиндокуш, отвъд която са и Гоби, и тибетските, и иранските пустини. Тези три прегради са изключително мащабни и съвсем веществени и по значението си за отбраната многогратно провъзхождат крайбрежията и планините, заобикалящи Франция.

Наистина, арктическото крайбрежие вече не е недостъпно, в онзи абсолютен смисъл, в който беше съвсем доскоро. Керваните от кораби, подкрепени от мощни ледоразбивачи, и самолетите, разузнаващи водните проходи между масите плаващ лед, вече прокараха търговски маршрути по реките Об и Енисей и дори по самата Лена, но евентуално вражеско нахлуване през огромните пространства на полярните ледове, мъхестите тундри и горите, формиращи тайгата на Северен Сибир,    изглежда почти невъзможно, предвид базираната на сушата съветска въздушна отбрана.

Завършвайки съпоставката между Франция и Русия, нека разгледаме относителните величини на някои паралелни данни. Така, руският „хартленд” превъзхожда четирикратно Франция по население, четирикратно – по ширината на открития сектор на границата си и двайсеткратно – по площ. Тоест, откритата част от границата е съвсем пропорционална на руското население и за да се справи със стратегическата ширина на съветското разгръщане Германия беше принудена да „разводни” своя доста по-ограничен човешки потенциал с далеч по-неефективните контингенти на нейните съюзници. В едно важно отношение обаче, Русия започна втората си война с Германия в сходни условия, с тези, в които беше Франция, през 1914. Както и в случая с Франция, нейните най-силно развити селскостопански и индустриални зони, бяха разположени директно на пътя на завоевателите. Вторият петгодишен план трябваше да поправи тази ситуация, стига германската агресия да мошеже да се забави с няколко години (16). Впрочем, именно това бе и една от причините Хитлер да скъса договора си със Сталин, през 1941.

В същото време, огромните възможности, които предоставя „хартлендът”, да не говорим за природните запаси на „земята на Лена”, са много добре разпределени в пространството, от чисто стратегическа гледна точка. Индустрията се развива стремително в такива райони, като Южен Урал – т.е. в най-ключовата точка от „осовото пространство”, както и в богатия Кузнецки въглищен басейн, под защитата на мощните естествени прегради, издигащи се на изток от горното течение на Енисей. През 1938, Русия превъзхождаше всяка друга държава в света по производството на пшеница, ечемик, овес, ръж и захарно цвекло. Що се отнася до въглищата, Михайлов твърди, че според данните за запасите както на Кузнецкия, така и на Красноярския въглищни басейни, те могат да покриват потребностите на целия свят, в продължение на 300 години (Mikhailov N., Soviet Geography, London, Methuen, 1937). При изпълнението на първия петгодишен план, политиката на съветското правителство целеше постигането на баланс между вноса и износа. С изключение на много малък брой потребителски стоки, тази страна вече може да произвежда всичко, което и е необходимо.

Анализирайки всички тези данни, неизбежно стигаме до извода, че ако Съветският съюз излезе от сегашната война като победител на Германия, той ще се превърне в най-могъщата сухопътна държава на планетата (17). Нещо повече, той ще се окаже държавата, разполагаща с най-силна отбранителна позиция, в стратегически план. „Хартлендът” представловя огромна естествена крепост на земното кълбо, като за първи път в историята тя разполага с адекватен (както количествено, така и качествено) гарнизон.

Необходимото взаимодействие между западните държави и Русия

Не претендирам, че темата за „хартленда” – цитаделата на сухопътната мощ във великия световен континент, може да бъде изчерпана в кратка статия, като настоящата. Но, за да балансираме тази тема, нека посветим няколко думи и на едно друго понятие.

Наскоро от Казабланка беше отправен призив за съкрушаване на господстващата в днешна Германия философия. Това обаче може да стане, само ако оросим немския разум със свежата вода на някоя съперничеща философия. Допускам, че, да речем, след две години ще бъде дадена заповед за прекратяване на огъня, силите на съюзниците ще превземат Берлин, ще изправят на съд военните престъпници, ще утвърдят новите граници и ще вземат редица други „хирургични” мерки за да не може по-старото поколение германци, което най-вероятно ще умре озлобено и неразкаяло се, отново да внушава исторически лъжливи идеи на представителите на по-младото поколение. Очевидно е обаче, че ще бъде най-малкото безполезно теорията на свободата да се насажда в Германия от чужденци. Не можеш да се научиш да бъдеш свободен, свободата може само да бъде предоставена на онези, които могат да се възползват от нея. И все пак, „запушеният канал” може успешно да бъде прочистен, ако и двете му страни се контролират от достатъчно мощни прегради – сухопътната мощ от изток, т.е. от „хартленда”, и морската мощ от запад, т.е. от северноатлантическия басейн. Накарайте германският разум на осъзнае, че занапред всяка разпалена от Германия война неизбежно ще трябва да я изправи пред два несъкрушими фронта, и немците сами ще решат този проблем.

За целта обаче е необходимо, на първо място, да се формира ефективно и продължително взаимодействие между Америка, Великобритания и Франция, в чиито рамки първата ще гарантира дълбочината на отбраната, втората би представлявала заобиколен от вода преден пост (нещо като Малта, но в много по-голям мащаб), а третата – удобен за отбрана плацдарм. Последната функция е не по-малко съществена, отколкото първите две, защото морската мощ, в крайния етап на използването си, следва да бъде „земноводна”, ако действително иска да балансира сухопътната мощ. На второ място е нужно тези три държави-победителки, както и четвъртата – Русия, да поемат задължение да действат съвместно и незабавно, при появата на каквато и да било заплаха за мира – така че, Сатаната вече никога да не може да надигне глава в Германия и постепенно да умре от изтощение.

Забелязвам, че напоследък мнозина мечтаят за световна въздушна мощ, която едновременно би ликвидирала и флотите и армиите.  Бих им цитирал думите, които чух от един професионален военен летец: „въздушната мощ изцяло зависи от ефективността на наземната и организация”. Темата е прекалено обширна за да я дискутирам в рамките на настоящата статия. Мога обаче да кажа едно: още никой не е успял да докаже, че войната във въздуха няма просто да продължи дългата история на всевъзможните видове бойни действия, при които настъпателната или отбранителна тактика периодично надделяват, генерирайки междувременно постоянни промени в стратегическите условия (18).

Нямам претенциите, че мога да предскажа бъдещето на човечеството. Това, с което се занимавам, са само обстоятелствата, при които, след като победим в сегашната световна война, бихме могли да направим първите стъпки за извоюването на мира. Засягайки структурата на следвоенния световен ред, която днес за първи път се анализира от мнозина, е много важно щателно да прокараме разделителната черта между идеалистичните проекти и научните реалистични планове и карти, в които присъстват понятия – политически, икономически, стратегически и т.н. – базиращи се на признаването на съществуващите факти.

Имайки всичко това наум, можем да привлечем вниманието към една изключително важна особеност на световната география – наличието на нещо подобно на пояс (или воал), който сякаш покрива стремящите се към Северния полюс региони. Той започва от пустинята Сахара, след което, ако се движим на изток, намира продължението си в арабските, иранските, тибетските и монголските пустини и, през пустошта на „земята на Лена”, Аляска и планините Лорентиди в Канада, достига до засушливата зона в западната част на САЩ. Този пояс от пустини и пустоши е изключително важен елемент в световната география. Защото вътре в него (т.е. заобиколени от него) са разположени два взаимносвързани феномена с почти равна значимост: „хартлендът” и басейнът на „Средиземния океан” (Северна Атлантика), с неговите четири „придатъка” (Средиземно, Балтийско, Арктическо и Карибско морета). Отвъд пределите на въпросния пояс е Великият океан (Тих, Индийски, Южноатлантически), както и земите, които му отдават речната си влага (азиатските мусонни зони, Австралия, Южна Америка и Африка на юг от Сахара) (19).

Архимед казва, че би могъл да повдигне земята, стига да намери опорна точка за своя лост. Целият свят не може да бъде повдигнат (поне не отведнъж) и върнат към просперитета, но регионът между Мисури и Енисей, с неговите грандиозни въздушни магистрали за търговския флот Чикаго-Ню Йорк и Лондон-Москва, както и с всичко онова, което би съпровождало развитието им, следва да бъде основен обект на внимание и грижи, защо именно той е призван да изиграе ролята на прословутата опора на Архимед. Би било разумно, малко да се почака с покоряването на Япония. След време, Китай ще получи от нас достатъчно капитал (и това е наш дълг и въпрос на чест), в подкрепа на романтичния му опит да изгради нова цивилизация за една четвърт от човечеството – цивилизация, която няма да изцяло източна, нито пък изцяло западна. След като това стане, въвеждането на ред в света вече няма да представлява трудност, като Китай, САЩ и Обединеното кралство ще изиграят ролята на своеобразни „пътеводни звезди” по този път, по който след всяка от последните две държави ще тръгне цяла общност от свободни нации, защото макар че тяхната (т.е. американската и британската) история е различна, резултатите ще се окажат сходни. Но, първото мащабно мероприятие за икономическо оздравяване, без съмнение, следва да се реализира в пояса на пустините, защото иначе рискуваме цялата ни цивилизация да бъде обзета от хаос. Много е жалко, че съюзът, уговорен след Версай между САЩ, Великобритания и Франция, така и не бе реализиран. Защото той би ни спасил от всички сегашни бедствия (20)!

Още няколко стратегически понятия

Сега, за да завърша очертания от мен модел на Кръглата Земя, ще си позволя набързо да добавя още три понятия към двете, вече представени по-горе. За целите на онова, което в много американски трудове се обозначава като „голяма стратегия”, е също толкова необходимо да се направят достатъчно широки обобщения в сферата на географията, както и в тези на историята и икономиката.

Вече очертах понятието си за „хартленд”, което, без да се колебая, смятам днес да по-действено и полезно, отколкото беше преди двайсет или четиридесет години. Вече споменах, как то се вписва в своя широк пояс от естествени отбранителни съоръжения – от покритото с лед Полярно море, гористата и прорязана от планински хребети „земя на Лена” и централноазиатските планини и сухи плата. Въпреки това, този пояс не е напълно затворен заради наличието на отворени „врати” с ширина от хиляда мили, водещи от полуостровна Европа към вътрешната равнина, през обширния провлак между Балтийско и Черно морета.

За първи път в цялата история, вътре в тази гигантска естествена крепост има достатъчен гарнизон който да не позволи проникването на германските завоеватели. Отчитайки това обстоятелство, както и описаните от мен по-горе укрепления по фланга и в тила, ширината на въпросните „врати” всъщност се оказва предимство, защото създава възможност врагът да бъде победен, принуждавайки го да разтегли максимално своя човешки потенциал. В същото време, на повърхността на „хартленда”, както и в неговите дълбини, има богати запаси от обработваеми земи, руди и гориво, които са равни (или почти равни) на всичко онова, което може да се открие на повърхността и в дълбините на Съединените щати и Канада, взети заедно.

По-горе, изказах предположение, че потокът от прочистваща контра-философия, насочен между несъкрушимите прегради, които обграждат от запад и изток Германия, би могъл да освободи германския разум от завладялата го черна магия. Разбира се, никой от победителите няма да се окаже толкова глупав да се опита със собствените си ръце да гони злите духове от душата на победената германска нация. Всъщност, дори не съм сигурен, дали след първите (неизбежно наказателни) години, победоносните демокрации ще са склонни да запазят необходимите многочислени и поддържащи постоянна бойна готовност свои гарнизони на немска земя, защото е много трудно да призоваваш демократите да упорстват в нещо, което противоречи на самия дух и същността на демокрацията. По-добре би било, ако прочистващият поток потече от едни или други възраждащи се германски „извори”, бликащи между споменатите по-горе мощни прегради, едната от които е в „хартленда”, а другата – на територията на трите „земноводни” държави – американската, британската и френската. Двете приятелски световни сили обърнати с лице една към друга и стоящи от двете страни на течението на този поток биха били еднакво мощни и винаги еднакво готови за необходимите действия. Така, Германия би живяла под постоянната заплаха от незабавна война на два фронта, ако дръзне да предприеме каквото и да било нарушение на договорите, забраняващи и както физическата подготовка за война, така и пропагандата на съответните идеи сред немската младеж, което е другият начин за подготовка за нова война (21). Гарнизоните на демократичните сили, разположени на тяхна земя, биха изиграли ролята своеобразни „учители” за германците, със силата на своя показателен пример.

След този постулат, следва второто, лансирано от мен, географско понятие, а именно – това за Средиземния океан (т.е. Северния Атлантик) и зависимите от него морета и речни басейни. Ще си позволя да не анализирам в детайли това понятие, като вместо това отново го опиша чрез трите му основни елементи, а именно – „плацдармът” в лицето на Франция, защитеното от Ла Манша „летище” в лицето на Великобритания и резерва от обучен човешки потенциал, селско стопанство и индустрия, в източната част на САЩ и Канада. И тъй като става дума за военен потенциал, САЩ и Канада са, в еднаква степен, атлантически държави, а тъй като не бива да оставяме извън полезрението и заплахата от внезапна война по суша, и „плацдармът” и заобиколеното от вода „летище” са изклочително важни за мощта на „земноводния” свят.

Ще очертая съвсем бегло трите останали понятия и то единствено заради необходимостта от планетарна завършеност и баланс. Опасвайки двете току що описани единства – „хартленда” и басейна на Средиземния океан, на планетата се очертава своеобразен пояс от незаселени земи, образуващ практически непрекъснато сухопътно пространство, покриващо около двайсет милиона квадратни мили, т.е. около една четвърт от цялата земна суша. В това огромно пространство днес живеят общо по-малко от трийсет милиона души, с други думи – 1/70 от населението на планетата. Разбира се,  самолетите ще могат спокойно да преодоляват във всички посоки този пояс от пустоши и през него ще се прокарат автомобилни магистрали. Но той още дълго време ще прекъсва социалната връзка между основните човешки общности на Земята. Впрочем, някой ден може да се окаже, че след изчерпването на световните запаси от въглища и петрол, Сахара ще се превърне в полигон за използване на пряката слънчева енергия.

Четвъртото от въведените от мен понятия, обхваща влажните тропически гори на Южна Америка и Африка, от двете страни на Южния Атлантик. Ако бъдат покорени от съвременното модерно земеделие и заселени с демографската плътност на тропичния остров Ява например, те биха могли да осигурят живота на почти милиард души, разбира се при условие, че медицината съумее да осигури в тропиците същата производителност на човешката енергия, каквато съществува в умерените зони (23).

На пето и последно място, един милиард души, принадлежащи към древната източна цивилизация, населяват мусонните зони на Индия и Китай (24). Те следва да постигнат просперитет през същия период, през който следвоенните Германия и Япония ще бъдат укротени и дресирани от цивилизацията. След това, те ще се уравновесяват с онзи милиард, който обитава земите между Мисури и Енисей. Тоест, ще се формира една балансирана планета на хората. Която ще бъде щастлива, тъкмо защото е балансирана и свободна.

1943

Бележки:

1. При Макиндер, понятието “peace” не се покрива изцяло с българската дума „мир”, а включва и многообразните значения на латинското “pax” – като «международно омиротворяване» и «базиращият се върху него механизъм на взаимоотношения между народите» (впрочем, същото се отнася и за заглавието на известната книга на Никълъс Спикмън “The Geography of the Peace”).

2. Макиндер посещава началното училище в Гейнсбъро (Ланкашир), през 1870-1874.

3. Тук думата „position” очевидно не се употребява в смисъла на „местоположение”, нито пък в духа на израза “to be in a position to do something” (т.е. „да си в състояние да направиш нещо”). Става дума за стратегическите позиции и постановки на Руската империя в Азия и за произтичащия от тях практически курс, следван от Москва – по същия начин, по който говорим за „отбранителна позиция” или „агресивна позиция”, опитвайки се обозначим отделните позиции в някой конкретен спорен въпрос.

4. Такава по онова време е британската гледна точка. Онзи, който изучава тогавашната епоха по „Мисли и спомени” на Ото фон Бисмарк или по „Дипломатическата история на Европа” на французина Антонен Дебидур (1847-1917), вероятно би разглеждал нещата доста по-различно.

5. Макиндер преподава в Оксфорд през 1887-1905, а в Лондонския университет – през 1900-1926.

6. Броненосецът „Монитор” с въртяща се артилерийска кула, конструиран от шведа Джон Ериксон, действително е първия военен кораб от този тип. В същото време, дървената фрегата „Меримак”, преименувана от пленилите я южняци на „Вирджиния” и набързо обшита с метална броня, не би могла да се смята за първия броненосец в света, защото такива се строят в Европа от края на 50-те години на ХІХ век („Глюар” – през 1859, във Франция, или „Уориър” – през 1860, във Великобритания). „Вирджиния” обаче споделя, заедно с „Монитор” славата на първите броненосци, участвали в истинско сражение – завършилата без победител знаменита битка, състояла се на 9 март 1859 на Хемптънския рейд (вж. Encyclopedia Americana, 1973, p. 357-358).

7. Тук Макиндер очевидно бърка: през пролетта руско-японската война не просто „изглежда неизбежна”. Тя вече е започнала (на 9 февруари, т.е. само две седмици след като в Кралското географско дружество е прочетен прословутият доклад на Макиндер за заплахата, която представлява за света настъплението на „осовата държава” към евроазиатското крайбрежие).

8. Вероятно за да подсили синхронния ефект, Макиндер произволно измества времето на похода, ръководен от Ермак, от края на ХVІ век, към неговото начало. Всъщност, доста по нагледен би могъл да стане друг, хронологично достоверен, паралел: между плаването на предшественика на Вашку да Гама Бартоломеу Диаш отвъд нос Добра надежда, през 1487 и първия голям поход на московските воеводи Семьон Курбский и Иван Салтиков-Травин отвъд Урал, през 1483, т.е. сто години преди похода на Ермак, в резултат от което Великият московски княз започва да се титулува и княз на Югра.

9. Визията за руснаците, утвърдили се в Сибир, като наследници на татарските владетели, включваща и Московското царство в групата на номадските държави от „хартленда”, по-късно е усвоена и вулгаризирана от руските евразийци. Всъщност, от гледната точка на московските владетели от ХV-ХVІ век, руската миграция към гористите райони отвъд Урал се насочва не толкова по татарската, колкото по новгородската „следа”, защото новгородците стигат до река Об още през 1364-1365. Неслучайно походът на отряда, ръководен от Курбский и Салтиков-Травин, отвъд Урал е осъществен непосредствено след присъединяването на Новгород (1478) и неговото старо владение Вологда (1481) към Москва. Освен това, напук на онова, което твърди Макиндер, бойците на Ермак се придвижват в Сибир не толкова с коне, колкото със салове, т.е. по-скоро следват модела на викингските походи, а не тези на номадите. Между другото, визията за Сибир, като своеобразно продължение на новгородските владения намира израз и в разпространената през ХVІ-началото на ХVІІ век практика именно жители на Новгород да бъдат назначавани за владици на Тоболск. В геостратегията на Московското царство, разположено върху две пространства – меридионалното балтийско-черноморско и паралелното сибирско, свързани помежду си от волжко-каспийската зона, новгородските владения заемат уникално място, включвайки се и в двете направления на териториално разширяване и представлявайки тяхната пресечна точка, откъдето те се разделят като два лъча. Вероятно именно този фактор, в значителна степен, предопределя по-късното изграждане на имперската столица Санкт Петербург в тези земи (вж. Цымбурский В., „От великого острова Русии”: к прасимволу российской цивилизации, Полис, бр.6/1997).

10. На практика, именно от тези пасажи от „Географската ос на историята” по-късно се развива тезата на Никълъс Спикмън за „римленда” като истинското място, където се формира агресивната мощ, и за „хартленда” като естествен съюзник и приятел на океанските държави, превръщащ се в техен враг, само когато онези, които го контролират, се опитват да станат и господари на „римленда” (вж. Spykman N., The Geography of the Peace., N.Y., 1944, р.57).

11. Както изглежда фразата на Макиндер “…the first great crisis of our world revolution” би следвало да се тълкува като първата криза, възникнала в резултат от описаната в „Географската ос на историята” „колумбова революция”, формирала новия световен ред.

12. В настоящата статия, Макиндер обозначава Северния ледовит океан с няколко различни термина: „Арктически океан”, „Арктическо море”, „Полярно море”. Тази неточност и пренебрежение към термините, без съмнение, е свързана с представата на автора за Северния ледовит океан, като своеобразно „море” на Средиземния океан на евроамериканците (т.е. на Северния Атлантик), пък макар и покрито с ледове, което определя и особения статут на вливащите с в него реки, като относително „недостъпни” откъм океана реки на „хартленда”. На свой ред, тази представа очевидно подкрепя тезата на „късния Макиндер” за географското родство между „хартленда” и териториите, заобикалящи Северния Атлантик.

13. Фразата „… the water divide which delimits the whole group of Arctic and continental rivers into a single unit…” означава, че Макиндар, както впрочем и руските евразийци, смята за закономерно обединяването на пространствата, омивани от водите на арктическите и „континенталните” реки (като сред последните е и Волга) в едно географско цяло (“… into a single unit…”). Интересно е, че руските геополитици от втората половина на ХІХ век (т.е. периода на най-голямото разширяване на Империята в Централна Азия) са склонни, напротив, да смятат Волга за граница, на изток от която очертават т.нар. Северна (т.е. контролираната от Русия) Централна Азия, използвайки, в частност, хидроложкия критерий. В това отношение са показателните книгите на  генерал Михаил Терентиев „Русия и Англия в Централна Азия” (издадена в Санкт Петербург, през 1875) и, особено, на генерал Михаил Венюков „Опит за преглед на руските граници в Азия” (Санкт Петербург, 1873), в които централноазиатската граница на Русия в началото на ХVІІІ век се характеризира по следния начин: „в известен смисъл, това бяха естествените предели на нашата територия в Северна Азия, защото покриваха само басейните на реките, течащи към северните морета, и по онова време все още не бяхме проникнали в безводните, или напоявани от затворени водни басейни и техните незначителни притоци,  степи на Централна Азия”. Без оглед на това, дали може да се твърди, че в началото на ХVІІІ век Аму Даря и Сър Даря са били „незначителни притоци”, тезата на Венюков отлично илюстрира географската и геополитическа визия, разко различаваща се от тази на Макиндер и евразийците, които обединяват в едно двете групи евроазиатски речни басейни.

14. При Макиндер, разграничаването между руската „земя на Лена” и „хартлендът Русия” по река Енисей, фактически съвпада с линията, разграничаваща „Руската Евразия”, разположена между Волга и Енисей (като част от западната половина на Империята) и чисто азиатската, източна половина на Империята, която прави известният руски геополитик проф.Вениамин Семьонов Тяншанский (вж. Семенов Тян-Шанский В., «О могущественном территориальном владении применительно к России»,Санкт Петербург, 1915). В същото време, и двета разграничения са доста сходни с предложението на руския геополитик-евразиец Пьотр Савицкий за разграничаването на „меридианното ядро” на „Русия-Евразия” (свързващо по меридиана зоните на тундрата, горите, степите и пустините) от нейното „монголско ядро” (където източносибирските тундри и гори се комбинират по меридиана с монголските полупустини – вж. Савицкий П., «Россия - особый географический мир», Прага, 1927) .

15. Фразата „… across the open northeastern frontier…” едва ли означава, както смятат някои, „през откритата североизточна граница”. Защото “frontier” не е разграничителна ивица, а зона, в която осъществяват контакт вътрешният и външният свят. Тоест, разполагайки се “across the frontier”, армията прикрива тази зона на преход на пространствата едно в друго, не позволявайки на пришълците отвън да проникнат във вътрешността на страната.

16. Макиндер очевидно брои третия съветски петгодишен план за втори. По същия начин, споменатият от него „първи петгодишен план”, целящ „постигането на баланс между вноса и износа”, всъщност е вторият, осъществен през 1933-1937 и акцентиращ върху ускорения ръст на производството на стоки от група Б. Тоест, Макиндер, кой знае защо, напълно игнорира първия петгодишен план на болшевиките.

17. В своята доста „просъветска” статия, Макиндер никъде не дава да се разбере, колко двусмислено всъщност е това твърдение. Защото изразът “conqueror of Germany” означава не само „победителят на Германия”, а по-скоро „завоевателят на Германия”. В този случай, тезата за превръщането на СССР, след преодоляването на Германия, в „най-голямата сухопътни сила на планетата” няма как да не породи в съзнанието на читателя асоциация с плашещото пророчество от „Географската ос на историята” за последиците, които би имало за свободата в света, обединяването на руския е германския потенциали. През 1943 (когато САЩ, Великобритания и СССР са съюзници) обаче, Макиндер предпочита въобще да не развива тази линия, дори когато тя се промъква между редовете, сякаш против собствената му воля.

18. Интересно е да сравним този модел на «кръглата земя» на Макиндер с уводния обзор на ситуацията в света, съдържащ се в книгата на руския професор Вениамин Семьонов Тяншанский «О могущественном территориальном владении применительно к России», появила се през 1915, където се противопоставят Великият океан, заобиколен от «вулканичен пръстен» и «огромни планини», и «атлантическият свят... по бреговете на океанската река, ръзделяща равнинните части на континентите Евразия, Африка и двете Америки». Във всеки случай, това сравнение позволява да разберем, до каква степен очевидно изкуственото разделяне на атлантическия басейн от Макиндер, през 1943, по ивицата, продължаваща «пояса на пустините и пустошите», отговаря на самия дух на геополитиката, на патоса, с който тя често се опитва да увековечи текущата конюнктура, представяйки я като «световен» императив, с помощта на внезапно «откритите» физико-географски реалности или псевдореалности.

20. Смисълът на този рязък дискурсивен «скок» е доста прозрачен: 82-годишният тогава британски геополитик със страх прогнозира следвоенното разпадане на «Голямата тройка» (т.е. на съюза между САЩ, Великобритания и СССР), също както след Първата световна война се разпада «Версайската тройка». В същото време, той очевидно не предполага, че краят на военния съюз моментално ще се трансформира в нова полярност на конфронтационния силов баланс, от типа на договорения в Ялта. Макиндер се опасява по-скоро от свличането на «териториите, отвъд пояса на пустините и пустошите» към икономически и политически хаос и, на практика, предлага вече предвидимият бъдещ «план Маршал», като форма на следвоенно сътрудничество между съюзниците, да покрие и «хартленда» до река Енисей. В тази връзка си струва да си припомним съветско-американските «игри» от 1947 (годината, когато умира Макиндер) около плашещата и двете страни перспектива за включването на СССР и неговите сателити в «Плана Маршал».

21. И така, според Макиндер, Германия трябва да е готова за война на два фронта, ако се окаже, че нейните професори отново се опитват да объркват мозъците на младите германци с погрешно тълкуване на историята. Този пасаж от статията много напомня за Карл Попър и книгата му «Отвореното общество и неговите противници» с малко наивната вяра, че войната между армиите е продължение на битката между философите.

22. Макиндер заимства идеята за великото бъдеще на Сахара, като огромен «капан за слънчева енергия» от британския географ Джеймс Файъргрийв (1870-1953) , който в 18 и 19 глава на прочутата си книга «Географията и световната власт» лансира първата програма на «енергийната геополитика» (вж. Fairgrieve J., Geography and the World Power, L., 1924).

23. Този елемент от световния модел на Макиндер също е свързан с цитираната по-горе книга на Файъргрийв, който разсъждава за това, как с откриването на лекарства срещу тропическите болести «човек ще може да използва и да съхранява огромните запаси от енергия в екваториалните гори, а Конго и Амазонка вече няма да текат сред почти незаселени земи». Вече възрастният Макиндер възпроизвежда тезите на Файъргрийв за енергийната геополитика, без да цитира кой точно е техният автор. Впрочем по същия начин, почти двайсет години преди това (т.е. през 1924) самият Файъргрив възпроизвежда в книгата си «Географията и световната власт» концепцията на Макиндер за «хартленда» без да споменава името му. Врочем, тук е мястото да припомним и тезата на Карл Хаусхофер от 30-те години за тропиците, като «последния и най-голям резерв от обилно напоявани земи», позволила му да отправи дръзко предизвикателство към нацистката доктрина за «расовата чистота», като се обяви в полза на смесените бракове между германските колонисти и местното чернокожо население, с цел появата на «смесена раса, която да обедини добрите качества, възпитани в умерената зона, с работоспособността в условията на тропиците» (виж. Хаусхофер К., Панидеи в геополитике, в Хаусхофер К., «О геополитике», Москва, 2001). Следва да добавим, че в модела на Макиндер съотношението между двете големи пространства може да се сравни с това между световните зони на пшеницата и ориза, за които говори Хаусхофер, който нееднократно тълкува срещата между руснаците и народите от «жълтата раса» в Източна Азия като своеобразна форма на сблъсъка и борбата между тези две аграрни култури.

24. Идеята за източноазиатските «мусонни държави», като единен ареал в рамките на Световния Остров, първоначално е лансирана от Макиндер в «Демократичните идеали и реалността», а след това е представена от Хаусхофер под формата на програма за реално политическа консолидиране на цялото това пространство, под егидата и по инициатива на Япония (виж Haushofer K., Geopolitik des Pazifischen Oceans, Gruenewald, Berlin, 1924). От Хаусхофер, тази идея отново се връща при Макиндер, който я интегрира в модела на балансирания следвоенен световен ред, като прогнозира, че бъдещият лидер в тази зона ще бъде не Япония, а управлявания от Гоминдана Китай. Накрая, тя е критически деконструрирана от Спикмън, анализирал геополитическите перспективи на Индия и Китай (виж                  Spykman N., The Geography of the Peace, N.Y., 1944).

 

* Фундаменталната статия на големия британски геополитик (1861-1947) е писана през 1943, по молба на американското списание Foreign Affairs

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021