07
Вт, Дек
9 Нови статии

В търсене на изход от глобалната криза

брой2 2009
Typography

Днес светът се нуждае от спасителна операция. Докато пиша тези редове, световната кредитна система продължава да е парализирана, а глобалният икономически спад се задълбочава. Необходима ни е реформа на онези сфери в икономиката, в които кризата стана възможна. Но макар че тази реформа действително е нужна, дори и тя би могла да почака. Защото най-главното днес е да избегнем реалната, макар и все още трудно определима, опасност. За целта, всички финансово-икономически стратези на планетата следва да направят поне две неща: да гарантират по-нататъшното кредитиране и да задържат сегашното ниво на потребление.

Първата задача е най-трудната, но трябва да бъде решена незабавно. Не минава и ден без да чуем съобщение за поредната катастрофа, причина за която е станало замразяването на кредитите.  Непрекъснато се говори например за колапс на акредитивите, които са основния начин за финансиране на международната търговия. Внезапно се оказа, че вносителите, особено тези в развиващите се държави, просто не могат да реализират сделките си, вследствието на което доставките се замразяват: така, през миналата 2008, индексът на стойността на товарните превози Baltic Dry Index спадна с 89%.

В основата на политиката на ограничаване на кредитите е дефицитът на доверие  и изтощаването на капитала на финансовите институции. Финансовите структури не искат да сътрудничат с никого, освен с притежателите на наличен капитал, който би могъл да гарантира задълженията им. Само че кризата изтощи капиталите на всички, без изключение.

Очевидното решение е в икономиката да се вкарат още по-големи капитали. Това е стандартната мярка при финансови кризи. През 1933, администрацията на президента Рузвелт използва Корпорацията за финансиране на възстановяването за рекапитализация на банките, чрез изкупуване на привилегированите акции, т.е. тези, които имат приоритет по отношение на обикновените акции при разпределянето на печалбата. Когато, в началото на 90-те, Швеция беше засегната от финансова криза, правителството се намеси и осигури на банките допълнителен капитал, равняващ се на около 4% от БВП на страната (за мащабите на САЩ, това би означавало 600 млрд. долара), като срещу това получи дял от собствеността. Когато Япония спасяваше своите банки, през 1998, държавата закупи привилегировани акции за над 500 млрд. долара, което в мащабите на Америка, би се равнявало на два трилиона долара, имайки предвид съотношението между БВП на двете страни. Във всички тези случаи, предоставянето на финансови средства помогна на банките да възстановят кредитирането, което на свой ред размрази кредитните пазари.

Подобни мерки за спасяване на финансовата система се предприемат днес в Съединените щати и другите развити държави, макар че, разбира се, те са малко закъснели. Част от вината за това забавяне носят идеологическите постановки на досегашната администрация на Буш-младши. След краха на Lehman Brothers, американският Департамент по финансите предложи да изкупи от банките и другите финансови институции проблемни активи на обща стойност 700 млрд. долара. И досега не е ясно, как подобна мярка трябваше да помогне в кризисна ситуация (ако Финансовият департамент изкупеше активите по пазарната им цена, това едва ли би помогнало за съхраняването на банковите капитали, ако пък изкупуването беше станало по цени, по-високи от пазарните, това би породило безброй обвинения за прахосване парите на данъкоплатците). Но всичко това са подробности: след триседмични колебания, САЩ все пак се присъединиха към общата тенденция, зададена първоначално от Великобритания, а след това и от държавите от континентална Европа, и започнаха да реализират плана си за рекапитализация.

За съжаление, тези мерки едва ли ще се окажат достатъчни за да пречупят очерталата се неприятна тенденция. Има поне три причини за подобни опасения. На първо място, дори ако всичките 700 милиарда долара се използват за рекапитализация (засега е използвана само малка част от тях), това, все едно, няма да е достатъчно. За пример можем да сравним обема на БВП с този на антикризисните мерки, приети навремето за спасяването на японските банки и то при условие, че сегашната финансова криза в САЩ и Европа може да се сравнява (което е доста съмнително) с кризата в Япония отпреди десет години.

На второ място, не е съвсем ясно, какво количество средства ще достигне до вторичните агенти на финансовата система – т.е. нерегулируемите финансови организации, сред които има и инвестиционни банки, и хеджови фондове, чиито действия всъщност станаха причина за избухването на кризата. На трето място, не е сигурно, дали банките ще продължат кредитирането вместо да се опитат „поне малко” да задържат получените средства (проблем, с който, преди 76 години, се сблъсква и „новият курс” на Рузвелт).

Според мен, рекапитализацията следва да се разширява все повече, като се увеличава и обемът и. С течение на времето, държавният контрол трябва да укрепне дотолкова, че да може да се говори за почти пълна временна национализация на значителна част от финансовата система. Нека бъда ясен – това не е дългосрочна цел или някакво самоцелно заемане на командните постове в икономиката: финансите следва да бъдат денационализирани веднага след като ситуацията навлезе в сравнително спокойно русло. Именно така направи Швеция, където държавата върна дела си (придобит в рамките на борбата с кризата, в началото на 90-те) в местните банки. Най-важното днес е да се реши проблемът с кредитите, като за целта всички мерки за добри и не бива да робуваме на идеологическите си предразсъдъци. Няма нищо по-лошо от това да не вземеш крайно необходимите мерки, само защото те изглеждат на някого прекалено „социалистически”.

Същото се отнася и до другия подход за разрешаване на кредитната криза: финансирането на кредитополучателите от Федералния резерв, директно от нефинансовите сектори, без да се прибягва до финансовите структури. Естествено, това е временна мярка. Готовността на Федералния резерв да купува търговски полици е важна стъпка в тази посока, макар че, най-вероятно, ще се наложат и допълнителни мерки.

Всички тези действия следва да се осъществяват в координация с останалите развити държави. Причината за това е глобализацията на финансите. Своеобразна награда за Европа, задето е помогнала за спасяването на финансовата система в САЩ, ще бъде улесняването на достъпа и до кредити. Що се отнася до САЩ, помощта, която те оказват на Европа, ще облекчи достъпа до кредитите в самата Америка. Тоест, политиката трябва да бъде, повече или по-малко, съгласувана, защото всички сме в една лодка.

Ще отбележа още нещо: разпространението на финансовата криза в развиващите се пазари превръща глобалните антикризисни мерки в задължителен елемент от борбата на развитите страни с кризата. Както и в случая с рекапитализацията, част от тези мерки вече беше реализирана през есента на миналата 2008: така Международният валутен фонд (МВФ) отпусна заеми на държавите, изпитващи икономически трудности, като например Украйна, без каквито и да било морализаторски проповеди и без всякакви изисквания за ограничаване на разходите, както беше по време на азиатската криза през 90-те години. Междувременно, Федералният резерв на САЩ предостави кредитни линии на правителствата на няколко развиващи се държави, давайки им право да вземат назаем долари, в случай на нужда. Подобно на рекапитализацията, това са стъпки в правилната посока, но както се вижда, съвсем не са достатъчни. Необходими са по-решителни мерки.

Дори ако мерките за спасяване на финансовата система започнат да връщат към живот кредитния пазар, няма как да избегнем глобалния икономически спад, който вече е съвсем назрял. Какво може да се направи? Отговорът е очевиден: добре познатото ни кейнсианско финансово стимулиране.

Известно е, че САЩ опитаха да използват финансовото стимулиране в началото на 2008. Както администрацията на Буш, така и конгресмените-демократи рекламираха това като план за „рестартиране” на икономиката. Фактическият резултат обаче се оказа твърде печален, по две причини. На първо място, мащабите на стимулирането бяха твърде ограничени, достигайки до само 1% от БВП. Следващият опит трябва да е много по-мащабен – примерно в диапазона на 4% от БВП. На второ място, повечето средства в този пакет от мерки се предоставяха като данъчни облекчения, които, на практика, бяха икономисани, а не похарчени. Затова в следващия план следва да се акцентира върху поддържащите и развиващите държавата разходи (както е известно, през януари 2009, Конгресът одобри плана за стимулиране на американската икономика с над 800 млрд. долара – б.р.).

Против повишаването на държавните разходи, като форма за икономическо стимулиране, често използват аргумента, че реализацията на подобен план би отнела твърде много време: т.е. когато бъде постигнат необходимият ефект, спадът вече ще е приключил. В сегашните условия обаче, това едва ли е сериозен довод: можем да очакваме бърз икономически подем, само ако неочаквано бъде надут някой нов „балон”, вместо вече спукалия се с жилищното строителство (ще цитирам едно заглавие в сатиричния вестник “The Onion”, което отлично илюстрира проблема: „Държава в рецесия търси нов балон за инвестиране”). Ако държавните разходи се правят с разумна скорост, ще мине доста време, докато ползата от тях се усети, но тази мярка има две големи предимство пред данъчните облекчения. Първото е, че средствата ще се изразходват за нещо, което може да се усети, а второто – че така ще бъдат създадени нови материални блага (например нови мостове, жп линии и т.н.).

Някои биха ми възразили, че финансовото стимулиране чрез увеличаване на държавните разходи е именно онова, което правеше Япония, през 90-те. Това е вярно – в Япония държавните разходи предотвратиха свличането на слабата икономика в пропастта на истинската депресия. Нещо повече, има достатъчно причини да смятаме, че стимулирането чрез държавните разходи ще сработи в САЩ още по-добре, отколкото в Япония, при условие разбира се, че тези мерки бъдат взети своевременно. На първо място, ние още не сме затънали в капана на дефлационните очаквания, в който попаднаха японците, в резултат от дългогодишната си политика. На второ място, Япония прекалено дълго се колеба, преди да стартира рекапитализацията на банковата си система. Надявам се, че САЩ няма да повторят същата грешка.

Кризата трябва да се посрещне с необходимата решимост да направим всичко за да се справим със ситуацията. Ако това, което вече бе направено, е недостатъчно – ще направим още неща и ще изпробваме други варианти, докато кредитите не станат отново достъпни и реалната икономика не започне да се възражда.

След като мерките за спасение на икономиката започнат да дават ефект, ще дойде времето на профилактичните мерки, т.е. тези за реформиране на системата с цел да се предотврати повторението на подобна криза.

Финансовата реформа

„Нямаме проблеми с генератора – беше казал Джон Мейнард Кейнс в началото на Голямата криза – повечето ни икономически механизми са в добро състояние, но ключовият измежду тях – финансовата система – не работи”. Пак според него: „Сами се забъркахме в грандиозна бъркотия, защото не можахме да се справим с управлението на една сложна машина, чиито принципи на действие не са ни ясни”. И двете твърдения са също толкова верни днес, както и по времето, когато са били казани.

Как можахме да допуснем появата на тази нова грандиозна бъркотия? След Голямата криза, икономическата машина беше модернизирана съществено и днес наистина я познаваме достатъчно за да предотвратим големите катастрофи. Банките, като част от системата, функционираща толкова зле през 30-те години, бяха поставени под твърд контрол и обезпечени със сериозни гаранции. В същото време, международното движение на капитала, което изигра толкова разрушителна роля през 30-те, също беше ограничено. Финансовата система стана доста по-скучна, затова пък – много по-сигурна.

След това обаче, отново настъпиха интересни, но и опасни, времена. Увеличаването на международните капиталови потоци подготви почвата за опустошителните финансови кризи през 90-те години, както и за глобалната финансова криза през 2008. Нарастването на сенчестата банкова система, която не бе съпроводена от съответното разширяване на регулаторните мерки, подготви почвата за миналогодишното масово изтегляне на средства от банките, от страна на вложителите. И макар че този процес не бе съпроводен с безкрайни опашки пред затворените врати на банките, а само от яростни движения на компютърните „мишки”, резултатите се оказаха не по-малко опустошителни.

Днес отново се налага да си припомним уроците, които дядовците ни научиха от Голямата криза. Няма подробно да описвам механизмите на новата система за регулиране, по-важно е да посоча само основните и принципи: всичко, което трябва да бъде спасено от финансовата криза, следва да си остане обект на регулация и след като кризата отмине – защото не бива да допускаме прекалени рискове. Още от 30-те години търговските банки бяха задължени да разполагат с адекватен капитал, да притежават резерви от ликвидни активи, които, в случай на нужда, бързо да се трансформират в наличност, както и да ограничават някои инвестиции. Срещу това банките получаваха цял пакет от държавни гаранции в случай, че настъпят трудни времена. В сегашните условия, съществуват толкова много небанкови финансови институции, допринесли за банковата криза, че съответното регулиране трябва да бъде далеч по-мащабно.

Следва да се реши, какво да се прави с финансовата глобализация. След азиатската криза от 90-те години се появиха призиви да се въведат дълговременни ограничения върху международните капиталови потоци, които да действат не само по време не кризи. Повечето от тези предложения бяха отхвърлени, като вместо това бе предпочетена стратегията за формиране на големи резервни валутни фондове, които, както се предполагаше, трябваше да предотвратят бъдещите кризи. Днес вече е ясно, че тази стратегия не сработи. За страни като Бразилия и Южна Корея, това е катастрофа: след всичко, което направиха, отново ще им се наложи да преминат през кризата от 90-те. Все още не е съвсем ясно, какви точно мерки следва да се вземат на това ниво, но финансовата глобализация се оказа много по-опасна, отколкото предполагахме доскоро.

Силата на идеите

Както читателите вероятно вече са разбрали, аз вярвам не само в това, че днес се сблъскваме с проблема на икономическата депресия, но и, че Джон Майнард Кейнс – икономистът, осмислил Голямата криза – е актуален днес, повече от всякога. Най-известният му труд „Обща теория на заетостта, процентите и парите” завършва със знаменитата фраза „така или иначе, но именно идеите, в края на краищата, се оказват много по-опасни от користните интереси”.

Можем да спорим, дали това е вярно, но поне днес е точно така. Същността на икономиката се изразява със следното популярно твърдение „безплатно сирене има само в капана за мишки”, т.е. ресурсите ни са ограничени и за да притежаваме нещо, трябва да се откажем от друго. Няма печалба без да платиш за нея. Но в условията на депресивната икономика, такова „сирене” все пак има и трябва само да сме наясно, как точно можем да стигнем до него. Налице са маса незадействани ресурси, които могат да се използват. Истинският дефицит (така е при Кейнс, така е и днес) не е липсата на ресурси или дори на добродетели, а именно липсата на разбиране.

Няма да постигнем онова развнище на разбиране на нещата, което ни е необходимо, докато не се научим да осмисляме проблемите и да следваме мисълта си, където и да ни води тя. Някои твърдят, че икономическите ни проблеми имат структурен характер, затова бързото подобряване на ситуацията е невъзможно. Аз обаче вярвам, че единственото сериозно структурно препятствие към глобалния просперитет са остарелите доктрини, затормозяващи мозъците ни.

 

* Професор в Принстънския университет, носител на Нобелова награда за икономика за 2008

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021