06
Пет, Дек
5 New Articles

Геополитическите измерения на инициативата за Средиземноморския съюз

брой5 2008
Typography

На 13 юли, по инициатива на Франция, която е председател на ЕС, в Париж се проведе учредителната среща на обновеното Евро-средиземноморско партньорство, което вече официално ще се нарича „Барселонски процес: Съюз за Средиземноморието”. В срещата участваха всичките 27 членки на ЕС, пет европейски страни, които не влизат в него, но са част от региона (Албания, Босна и Херцеговина, Монако, Черна гора и Хърватска), както и 11 държави от Южното Средиземноморие (Алжир, Египет, Израел, Ливан, Мароко, Сирия, Тунис, Турция, Палестинската национална автономия, Йордания и Мавритания).

Идеята за Средиземноморския съюз

Провеждането на подобна среща на най-високо ниво беше резултат от развитието на инициативата за създаване на Съюза, лансирана за първи път по време на предизборната кампания на френския президент Саркози, през 2007. По време на срещата си с избиратели в средиземноморското пристанище Тулон, на 7 февруари 2007, Саркози обяви, че „бъдещето на французите се кове тук, в Средиземноморието, и голямата ни грешка е, че твърде дълго пренебрегвахме региона. Обръщайки гръб на Средиземноморието, Франция и Европа смятаха, че обръщат гръб на миналото си. Истината обаче е, че обръщат гръб на своето бъдеще. Защото европейското бъдеще е на Юг”.

Тогава, като основни огнища на нестабилност в региона, Саркози посочи турско-гръцкото противопоставяне в Кипър, палестинско-израелският конфликт, напрежението между сунити и шиити и християни и мюсюлмани, но, според него, „децата ни не са обречени на вечна взаимна мъст и ненавист. Средиземноморските държави трябва да направят за себе си онова, което Европа стори след двете войни, които едва не я унищожиха”. Той смята, че следва изключително сериозно да се погледне на факта, че такива негативни последици от развитието на съвременния свят, като тероризма и религиозният фанатизъм (определени от него като „трагедия на глобализацията”), дълбоко засягат Средиземноморието и в този регион цивилизационният сблъсък се превръща в реална заплаха за човечеството. Затова той призова всички средиземноморски държави да работат за изграждането на общо бъдеще, което „ще се разиграе в Средиземноморието и тук ние или ще победим, или ще загубим”. При евентуална „победа”, регионът ще се превърне в „зона на мира диалога между културите и благосъстоянието”, докато при „загуба” Средиземноморието е обречено на „войни, фанатизъм и мракобесие, нетърпимост, расизъм и бедност”. Според Саркози, цивилизационната мисия на Франция е да обедини цялото Средиземноморие „след 12 века на разделение и вражди” и, че със съвместни усилия „ще се опитаме да дадем на света пример за новото Възраждане, от което той се нуждае”.

Що се отнася до Барселонския процес, стартирал през 1995, Саркози подчерта, че той не е постигнал целите си. „Провалът му беше предвидим, от момента, когато приоритетите на Европа се оказаха в източната част на континента. Той можеше да се предвиди след като търговията започна да доминира в отношенията, измествайки многоаспектното сътрудничество, като абсолютен приоритет”. Затова „Франция, заедно с Португалия, Испания, Италия, Гърция и Кипър (като страни, максимално заинтересовани от активизиране на сътрудничеството и представляващи, за разлика от повечето членки на ЕС, интегрална част от региона – б.р.) поема инициативата за създаването на Средиземноморски съюз”. В рамките на новата инициатива, на държавите от Юга беше предложено „да вземат бъдещето в собствените си ръце и да станат реални партньори”. Първоначално се предполагаше, че новият Съюз тясно ще си сътрудничи със съответните европейски структури.

След като спечели президентските избори, през май 2007, Саркози, вече като държавен глава на Франция, предприе конкретни стъпки за превръщането на проекта за Средиземноморския съюз в реалност. В речта си в мароканския град Танжер, през октомври 2007, френският президент нарече Съюза „грандиозна мечта, способна да вдъхнови целия свят”. В същото време, смекчавайки донякъде първоначалната си позиция за резултатите от Евро-Средиземноморското партньорство, той отбеляза, че новата инициатива не цели да замени нито Барселонския процес, нито Европейската политика на съседство, нито която и да било друга политика на сътрудничество в региона, а се стреми да им придаде допълнителен импулс.

Приоритетите и проблемите на Средиземноморския съюз

Приоритетите на бъдещия Съюз, включващи цял комплекс от амбициозни стратегически цели, бяха формулирани по следния начин: политика на избирателна имиграция; екология и защита на околната среда, борба със замърсяването на Средиземно море; политика на съвместно дългосрочно развитие и укрепване на сътрудничеството и взаимната помощ в Средиземноморския регион в сферата на икономиката (зона за свободна търговия, инвестиции, развитие на транспортната инфраструктура, енергийна сигурност, генериране и трансфер на нови технологии и т.н.); борба с корупцията, организираната престъпност и тероризма; развитие на културата, образователната система, здравеопазването, борба с неравенството и несправедливостта.

Така, френският президент формулира цяла философия на бъдещите отношения между Севера и Юга, определяйки изграждането на Съюза като „историческа мисия”.

Във фазата на предварителното изработване на проекта, с участието на заинтересованите страни (държавите и институциите от ЕС и страните от Юга), се очертаха редица принципни проблеми и разногласия, основните от които ще разгледаме по-долу.

Първоначалното отношение на редица европейски страни и, в частност, Германия, както и на европейските институции, към инициативата за Средиземноморския съюз беше твърде предпазливо. Изказванията на Саркози не даваха отговор на въпросите за структурата, формата на отношенията между предполагаемите участници и източниците на финансиране на бъдещата организация. Макар че политическият характер на тези изказвания не предполагаше подробното техническо детайлизиране на проекта, речите на Саркози (някои от които бяха прекалено емоционални) достатъчна ясно демонстрираха френските претенции за лидерство не само в Средиземноморския регион, но и в ЕС. Подобна постановка на въпроса обаче, очевидно не удовлетворяваше основния френски политически конкурент в ЕС – Германия. Берлин смяташе, че новият Съюз може да постави под въпрос единството на ЕС, ако в него участват само страните от региона, и да се оформи като структура, паралелна на Барселонския процес. Германия беше недоволна и от неприемливата за нея идея за възможното финансиране на новия проект от бюджета на ЕС, който се попълва най-вече от германците.

Немското противопоставяне на проекта на Саркози доведе до появата, в редица европейски медии, на информация за възможното формиране на още един съюз, обединяващ държавите от района на Балтийско море. Така, неизбежната криза в ЕС поради възможното влошаване на отношенията между страните-основателки излезе на дневен ред. Стана очевидно, че без подкрепата на ЕС (като наднационална институция) проектът за Средиземноморския съюз е обречен на провал. В интервю за телевизиония канал „Юронюз” (от 7.12.2007), еврокомисарят по външните отношения и политиката на съседство Бенита Фереро Валднер посочи, че ЕС може да одобри новия френски проект само ако той остане в рамките на Барселонския процес. Така, Франция беше призована да ограничи външнополитическите си амбиции и да се съобразява с процеса, стартиран от ЕС.

В резултат от интензивни консултации с европейските партньори, проектът за Средиземноморския съюз претърпя редица промени, но получи статут на общоевропейска инициатива, развиваща се в руслото на Барселонския процес. През май 2008, Европейската комисия (ЕК) одобри предложенията за усилване на Евро-средиземноморското партньорство, получило названието „Барселонски процес: Съюз за Средиземноморието”. Пак тогава ЕК публикува документ, обосноваващ необходимостта от нова политика, и предложения за обновяване на отношенията със средиземноморските партньори. Според този документ, Барселонската декларация и поетите, през 1995, задължения ще залегнат в основата на новата инициатива. Политическият диалог, икономическото сътрудничество, взаимодействието в културната и хуманитарната сфери, както и добавената, през 2005, към Барселонската декларация „ІV глава”, касаеща проблемите на миграцията, социалната интеграция, правосъдието и сигурността, остават в сила. Освен това, ЕК потвърди всички поети преди това задължения, както в рамките на двустранните отношения със страните от региона, така и в рамките на Европейската политика на съседство.

В крайна сметка, държавите от ЕС успяха, в общи линии, да се договорят за принципите на Съюза за Средиземноморието, организационната структура и бъдещото му финансиране. От друга страна, консултациите за пореден път потвърдиха изключителната сложност на многостранната координация, когато се налага да се отчитат интересите на различни участници, преследващи често съвършено различни цели.

Към трудностите, възникнали при оформянето на иницативата за Съюза на европейско равнище, следва да добавим нееднозначното (да не кажа негативно) отношение към проекта на някои страни от Южното Средиземноморие,  убеждаването на които да се включат в обновеното партньорство костваше много усилия.

Първоначално, държавите от Северна Африка реагираха положително на предложенията на Саркози, който лично призова, в Алжир, Тунис, Мароко и Египет, Съюзът да бъде създаден „в името на бъдещето”. Впоследствие обаче, те (подобно на европейските им партньори) настойчиво поискаха да им бъде „разяснен” новият характер на отношенията. Всъщност, става дума за това, кои държави от Юга ще получат (пък макар и неофициално) преференциален статут, чия столица ще приюти централата на една или друга структура на новия Съюз (например секретариатът му) и т.н. На фона на съперничеството между северноафриканските държави за неформално лидерство, в допълнителна тема за дискусии се превърна участието на Израел в Съюза за Средиземноморието. Според Алжир например, инициативата на Саркози не би трябвало да се приема като основание за нормализация на отношенията между арабските страни и еврейската държава, в рамките на новия Съюз, макар че именно това предложи френският президент, в речта си в Тулон. Впрочем, не всички арабски държави демонстрираха толкова враждебно отношение към израелското участие. Въпреки това, позицията, заявена от Алжир, свидетелства за наличието на неразрешими противоречия по пътя към „постигането на мир и стабилност в региона”, каквато е главната цел на Барселонския процес.

В пореден препъни камък се превърна безкомпромисната позиция на либийското ръководство. Либия, която от 1999 има статут на наблюдател в Барселонския процес, въпреки активното си сближаване със Запада през последните години, категорично отказа да участва в Съюза за Средиземноморието. Муамар Кадафи, претендиращ за лидерска роля в Африканския съюз и смятащ се за „обединител” на Африка, смята, че участието на северноафриканските държави в европейския проект ще „разедини” Черния континент. В навечерието на учредителната среща на Съюза за Средиземноморието, през юни 2008, в Триполи се проведе арабска мини-среща, с участието на Сирия, Мавритания, Тунис, Алжир и Мароко, която трябваше да формулира общоарабската позиция по въпроса. При откриването и, либийският лидер заяви, че „Ако Европа иска да сътрудничи с нас, за целта съществува Лигата на арабските държави или Африканския съюз... Не приемаме опитите Европа да се договаря само с отделна група страни”. Либийската позиция свидетелства, че тази държава със сравнително малобройно население, но със сериозни петролни и газови ресурси, засега не е заинтересована от предлаганото „партньорство” в същата степен, като съседите и, разчитащи на допълнителни икономически и политически дивиденти. Според Кадафи, предложението е „унизително”, защото „ние не сме гладни просяци или кучета и не трябва да ни подхвърлят кокали”. Водачът на либийската революция прогнозира, че Съюзът няма да има добро бъдеще: „Този проект е обречен на провал и представлява своеобразно минно поле. Той ще създаде условия за нови терористични действия на ислямистките групи, които виждат в него проект на „кръстоносците”, и ще предприемат нападения срещу мюсюлманските страни-членки. Не бих съветвал моя народ да участва в тази абсурдна говорилня, в този колониален проект”. Фактът, че всички арабски държави от региона, с изключение на Либия, присъстваха на учредителната среща на Съюза за Средиземноморието показа обаче, че позицията на Кадафи не се ползва с подкрепа в Лигата на арабските държави.

Доста сложна ситуация породи и въпросът за участието на Турция в новия формат на регионалните отношения. Както е известно, още докато беше кандидат-президент, Никола Саркози многократно се обяви против присъединяването на Турция към ЕС. Според него, „Европа не може да се разширява до безкрайност. Ако Европа иска да има идентичност, трябва да има и граници, т.е. предели... Турция няма място в ЕС, защото не е европейска държава. Но тя е голяма средиземноморска страна, заедно с която Средиземноморска Европа може да съдейства за интеграцията на Средиземноморието”. Тоест, Саркози виждаше бъдещето на турско-европейските отношения именно в рамките на Средиземноморския съюз, а не на ЕС.

Съвсем естествено, идеята за новия Съюз първоначално бе посрещната твърде сдържано в Анкара, тъй като страната, от 1999, има статут на кандидат за членство в ЕС, а преговорите за присъединяването и са в напреднал стадий. Затова турското участие в учредителната среща на Съюза за Средиземноморието зависеше от позицията на Брюксел. Едва след като ЕК потвърди позицията за продължаване на преговорите за присъединяването на Турция към ЕС, Анкара склони да участва в обновения Барселонски процес.

Заключителната декларация на Парижката среща, подписана на 13 юли от всички участници, напълно съответстваше на принципите, лансирани преди това от ЕК. В нея, както и във всички останали документи по темата, се подчертава необходимостта от съвместна работа за постигане на мир в Близкия изток, стабилност и сигурност в региона (в бъдеще се планира формирането на евро-средиземноморски пакт, целящ създаването на зона на мир и стабилност в Средиземноморието, както и създаването на „Кодекс за поведение” в областта на борбата с тероризма и гарантиране сигурността на гражданите), развитие на човешките ресурси, намаляване на бедността, формиране (до 2010) на зона за свободна търговия между участниците, по-широко ангажиране на гражданите в политическия живот, спазване на човешките права, засилване ролята на жените в обществото, уважение към малцинствата, борба с расизма и ксенофобията, както и развитие на диалога между културите и постигане на взаимно разбирателство.

Като цяло, документът прилича повече на нова глава от Барселонската декларация, отколкото на първоначалния вариант, предложен от Саркози. От френската идея, в Парижката декларация остана само онова, което не противоречеше на основните цели, фиксирани навремето в Барселона, като формулировките на френския президент бяха заменени с по-сдържани. Така, въпреки че през последните години проблемите с имиграцията се превърнаха в най-сериозния препъни камък в отношенията между Севера и Юга, в Парижката декларация няма нито дума за тях. А по първоначалния замисъл на Саркози, именно имиграцията трябваше да стане един от централните елементи на сътрудничеството. Напълно възможно е, по този най-остро стоящ въпрос за държавите от двата бряга на Средиземно море да не са били постигнати някакви компромисни формулировки, нито пък е бил разработен план за решаването му. Това вероято е свързано с липсата на единна европейска позиция по регулирането на миграционните потоци, от една страна, и факта, че много държави от Юга обвиняват Севера в дискриминационен подход към имигрантите, при решаването на миграционните проблеми – от друга.

Всъщност, основното в новия Съюз е повишаването степента на участие в регионалната политика на страните от Юга. Ако в рамките на Барселонския процес, единствената структура, вземаща решения и финансираща проектите, е ЕС, в Съюза за Средиземноморието се предлага съпредседателство (по един председател от ЕС и от държавите от Юга), както и създаването на съвместен секретариат, който да се занимава с подбора и анализа на проектите, необходими на региона. Новото в Съюза е, че сътрудничеството ще се гради около конкретни проекти (в рамките на очертаните направления) и ще стане важна, но въпреки това „допълнителна”, глава от Барселонския процес. Въпросите, свързани с функционирането на бъдещата структура, ще бъдат формулирани на заседанието на външните министри на страните-членки, през ноември 2008.

Основните посоки на сътрудничеството

В крайна сметка, амбициозният набор от политически, икономически и хуманитарни цели, дори в силно орязания си (в сравнение с първоначалната френска инициатива) вариант, се трансформира в доста ограничена програма за съвместни действия. И така, за постигането на очертаните по-горе цели, се предлагат следните основни направления на сътрудничеството между страните-членки:

- Борба със замърсяването на Средиземно море;

- Развитие на морския и сухопътния транспорт между двата бряга на Средиземно море, строителство на крайбрежни магистрали и модернизация на железопътното съобщение в страните от Магреб, като целта е движението на хора и товаропотоци да стане по-достъпно и безопасно;

- Съвместно гарантиране на обществената сигурност и предотвратяване на природни и хуманитарни бедствия;

- Дългосрочно развитие на алтернативните източници на енергия, включително оптимално използване на слънчевата енергия, в Средиземноморието;

- Развитие на висшето образование и научните изследвания, създаване на Евро-средиземноморски университет;

- Развитие на микро-, малки и средни предприятия.

Най-острият (за страните от ЕС) въпрос за източниците на финансиране на новата инициатива беше решен по следния начин. Отчитайки, че в съответствие с вече поетите задължения, ЕС оказва значителна постоянна помощ на региона, той не е в състояние да поеме допълнително финансово бреме. По данни на ЕК, само през 2000-2007, общият обем на финансовата помощ от ЕС за десет южносредиземноморски държави (Алжир, Палестина, Египет, Йордания, Ливан, Мароко, Сирия, Тунис, Израел и Либия), в рамките на Барселонския процес, е достигнал 5,9 млрд. евро.

В тази връзка, финансирането на проекти в рамките на новия Съюз няма да става изключително за сметка на общия бюджет на ЕС, но и на бюджетите на страните-участнички. ЕК разчита да привлече допълнително финансиране, най-вече, от частни инвеститори (предполага се, че проектите ще бъдат рентабилни, следователно ще са привлекателни за частния капитал, т.е. ще се окажат жизнеспособни). Освен това, проектите ще се финансират и от общия бюджет на ЕС, както и от бюджетите на неговите членове. Някои проекти пък, ще се финансират изцяло от държавите от Южното Средиземноморие. Участието на последните в съвместните проекти, не само като получатели на помощи, но и като инвеститори, трябва да повиши интереса им от постигането на конкретни резултати. В същото време, европейските финансови механизми, като Програмата за евро-средиземноморско инвестиране и партньорство (FEMIP) и тези на Европейската политика на съседство (Neighbourhood Investment Facility) могат да се използват за постигане на целите на Съюза за Средиземноморието.

Политиката на конкретните проекти цели да внесе промени във възприетия, в рамките на Барселонския процес, подход, обуславящ предоставянето на помощ и икономическото сътрудничество с държавите от Юга на първо място от резултатите, постигнати от тях в изграждането на гражданско общество и климат на взаимно доверие. Неслучайно, именно на партньорството в сферата на политиката и сигурноста е посветена и първата глава на Барселонската декларация. Предполагаше се, че икономическото развитие ще се окаже неизбежно следствие от урегулирането на най-острите конфликти (Близкият изток, Западна Сахара) и създаването на здрав политически климат. Днес обаче, многостранното политическо сътрудничество е парализирано от влошилата се през последните години ситуация в Близкия изток. Става дума не само за палестинско-израелския конфликт, но и за ситуацията в Ливан и Сирия, които пряко влияят върху външната политика на почти всички арабски държави от региона, изостряйки и без това сериозните вътрешноарабски противоречия.

Тъй като за 13-те години на съществуване на Барселонския процес, не бе отбелязано съществено подобрение нито в политиката, нито в икономиката на държавите от Юга, европейците, съзнавайки изключителната важност за бъдещето на Стария континент на руслото, в което ще се развиват средиземноморските страни от Юга занапред, се ориентираха към нов подход.

От една страна, в рамките на Съюза за Средиземноморието, икономическите и хуманитарни проекти следва да излязат на преден план (необходимостта от решаване на насъщните икономически задачи, без да се чака „възтържествуването на демокрацията”, и разрешаването на конфликтите), а от друга – отговорността за резултатите (както за положителните, така и за отрицателните) следва да се поеме от всички участници, без изключение. Така, политическите цели на сътрудничеството (гарантиране на мира, стабилността и сигурността, развитие на демокрацията, политическия плурализъм, спазването на човешките права, осъждането на тероризма и т.н.), под които се подписаха всички участници (което съвсем не означава приемането на каквито и да било мерки за промяна на характера на политическите режими в държавите от Юга), формират идеологическата рамка на конкретните проекти в сферите на икономиката, екологията, енергетиката и образованието.

В тази връзка следва да обърнем внимание на факта, че в средата на 90-те години средиземноморските държави виждаха основната причина за слабите резултати в отношенията между Севера и Юга именно в липсата на сериозен политически диалог, както и в това, че страните (и, най-вече, Европа) се грижат само за своите икономически интереси и икономическата си изгода. Подобна ситуация не устройваше страните и от двата бряга на Средиземно море, което се превърна в мощен импулс за раждането на Барселонския процес. Затова, в рамките на Съюза за Средиземноморието, изместването на приоритетите към икономическите проекти, от една страна, изглежда като връщане към ситуацията, отпреди старта на Барселонския процес. От друга обаче, това изместване става на съвършено нов и различен етап в отношенията между Европа и страните от Южното Средиземноморие. Въпреки че основните проблеми в региона си остават същите (политическата нестабилност, нерешените стари и възникващите нови конфликти, високият демографски потенциал на страните от Юга, същественият разрив в нивата на социално-икономическо развитие, имиграцията и тероризма), не може да се твърди, че през цялото време отношенията са били в застой и нищо не се е променило. Днес Северното и Южното Средиземноморие са много по-тясно свързани чрез различни програми за подпомагане и сътрудничество (редица проекти, които се реализират в момента, оказват положително въздействие за развитието на държавите от региона – в сферите на образованието, напояването и осигуряването на питейна вода), отколкото преди петнайсетина години.

Любопитна подробност е, че идеята за партньорството се представя от идеолозите на Съюза като нещо съвършено ново, което уж е липсвало на Барселонският процес. Макар че, ако погледнем Барселонската декларация от 1995, която бе резултат от дългогодишна предварителна работа за анализ и систематизиране на отношенията в региона, ще видим, че именно партньорството и взаимната отговорност на страните бе централната идея и на Евро-Средиземноморското сътрудничество. Тоест, като приоритет на новия Съюз се посочва нещо, което още от 1995 насам, трябваше да определя отношенията между Северното и Южното Средиземноморие. Това за пореден път потвърждава, че, в рамките на Барселонския процес, необходимото ниво на партньорство и до днес не е постигнато.

Що се отнася до сегашните и бъдещи проекти, в рамките на новия Съюз, участието в тях не е задължително за всички страни, подписали Парижката декларация. Отделните държави, ръководейки се от собствените си потребности,  могат да предлагат и избират само онези проекти, от които реално са заинтересовани. Но, дали първите шест направления на сътрудничеството, предложени на конференцията в Париж, ще могат, от една страна, да съдействат за постигане целите на Барселонския процес, а от друга – еднакво да заинтересуват държавите от Северното и Южното Средиземноморие, още повече пък – частните инвеститори? Най-вероятно не. Което се обяснява с различните приоритети на държавите-участнички, свързани с нивото на социално-икономическото им развитие.

Инвестирането на средства за опазване на околната среда, развитие на образованието  и изследванията, алтернативните източници на енергия (т.е. целите на дългосрочното развитие), са актуална тема за западното постиндустриално общество, но не и за развиващите се държави, където приоритет си остават проблемите с бедността, нарастването на населението и безработицата, както и осигуряването на достатъчно храна и питейна вода. Алжирците, тунисците и мароканците се нуждаят най-вече от виза и работа и почти не се интересуват от пречистването на Средиземно море или от изграждането на крайбрежни магистрали.

Средиземноморският съюз като инструмент за сигурност

Сред основните мотиви на Европа, опитваща се за пореден път да намери „допирни точки” със страните от региона, които с всяка изминала година пораждат все по-голямо безпокойство у нея, е гарантирането на собствената сигурност, чрез оказването на многопрофилна помощ на държавите от Южното Средиземноморие, като цяло, и на онези режими, с които „може да се работи”, в частност. Отчитайки наличието, на южния бряг на Средиземно море, на редица потенциално опасни проблеми (ислямистките формации, миграционните потоци, демографският бум и т.н.), изострянето им в непосредствена близост до границите на ЕС не може да не тревожи европейците.

Стремежът да не се допусне неконтролирано развитие на ситуацията в Южното Средиземноморие с тежки последици за Европа (терористичната заплаха при евентуалната поява на теократични режими в страните от Северна Африка, бежанските потоци и влошаването на хуманитарната ситуация), е сред ключовите фактори, обуславящи подкрепата, от страна на европейските правителства, на сегашните управляващи елити в региона. Докато един или друг авторитарен (или недостатъчно демократичен) режим е в състояние да сдържа тези негативни за Европа процеси, в политическите контакти с него претенциите за „недостатъчно демокрация” съзнателно ще се ограничават именно заради запазването на толкова необходимата стабилност.

В контекста на проблема за сигурността и стабилността по южните граници на Европа, Съюзът за Средиземноморието не е нова идея, а пряко продължение на европейската средиземноморска политика, чиито първи стъпки бяха направени през последната четвърт на ХХ век. Така, Глобалната средиземноморска политика, беше заменена с Обновена средиземноморска политика, създаден бе Средиземноморският форум за диалог и сътрудничество, активизацията в Западното Средиземноморие постави начало на срещите между страните от двата бряга на Средиземно море, в рамките на „5 + 5”, и т.н. Стъпвайки на тази основа, стартира и Барселонският процес. В рамките на този курс, създаването на Съюза за Средиземноморието, като продължение на Барселонския процес и Европейската политика на съседство (може би, дори и против желанието на идеолозите на новия Съюз), потвърждава последователността и приемствеността на подхода на ЕС в изграждането на отношенията със страните от Южното Средиземноморие.

В тази връзка, каквото и да се говори за „провала” на Барселонския процес и „мъртвородения” нов Съюз, подобни проекти ще продължат да се лансират и занапред, докато обслужват интересите на европейските държави. В сегашните геополитически условия, държавите от двата бряга на Средиземно море са „обречени” да си сътрудничат, както и да създават (по инициатива на ЕС) подобни организационни структури.

Създаването на Съюза за Средиземноморието свидетелства не само за постъпателното развитие на Барселонския процес и Европейската политика на съседство, но и за активизирането на френската външна политика и свързаните с това претенции на Париж за ролята на европейски лидер, важен играч на близкоизточната сцена и „локомотив” на сътрудничеството в Средиземноморския регион. В същото време е очевидно, че Франция, действайки от името на ЕС, ще трябва да отчита и мненията на всички страни-членки, доказателство за което е и трансформирането на Средиземноморския съюз от „велика мечта” на цивилизациите, в „съюз на проектите”, допълващ Барселонския процес.

* Българско геополитическо дружество

{rt}