06
Чет, Авг
4 New Articles

Омагьосаният кръг на „миротворческата дипломация” в Близкия изток

брой5 2008
Typography

Конференцията за Близкия изток, провела се в края на миналата 2007 в Анаполис, се оказа важен етап в най-новата история на опитите за разрешаване на продължаващия над 60 години израелско-палестински конфликт. За този проблем, който (независимо от наложилите си стереотипи) има регионален характер, са изписани повече страници, отколкото за всички други конфликти в съвременната епоха. Противопоставянето между израелци и палестинци, прерасна в глобален конфликт между евреи и араби, а в последно време радикалните ислямисти, както и редица медии в мюсюлманския свят, го представят като „война на цивилизациите”, която се води между мюсюлманите и „ционистите и кръстоносците”. С усилията на медии, политици и експерти, това противопоставяне се превърна в „основния проблем на Близкия изток”. Страничният наблюдател може да остане с впечатление, че е достатъчно да се постигне помирение между двете страни за да бъдат преодолени и всички останали проблеми в международната политика. В същото време, надеждата, че „пробивът в близтоизточния мирен процес” ще позволи решаването на всички сложни въпроси в световната конфликтология, включително и намирането на оптималния начин за борба с международния тероризъм, изглежда твърде крехка. Твърдението, че ключът към тях е темата, дискутирана в Анаполис (след като, преди това, бе обсъждана многократно на конференциите, срещите на върха и работните срещи в Шарм-аш-Шейх, Кемп Дейвид, Осло, Мадрид и други традиционни места за срещи на политици и дипломати), се превърна почти в аксиома. В същото време, анализът на случилото си през последния четвърт век, през който имах възможност лично да контактувам с инициаторите и участниците в „близкоизточния мирен процес” в Йерусалим и Рамала, Газа и Аман, Вашингтон и Брюксел, да не говорим за Москва, ми дава основание да се съмнявам в неговата истинност. За всеки, който не се задоволява само да гледа, но иска и да вижда, е ясно каква е истинската ситуация „на място” и динамиката на нейното развитие, кои са истинските мотиви на участниците в противопоставянето и на участниците в преговорите, какво е разположението на силите в двата враждуващи „лагера” и (което е не по-малко важно) в периферията на конфликта и какви са интересите на „миротворците” и на организациите на палестинските бежанци.

И така, какво е истинското място на израелско-палестинския конфликт в дългия списък на световните проблеми. Всъщност, в нито едно свое измерение, той не представлява нещо наистина уникално. Нито политическата ситуация, нито регионът, нито епохата, които го пораждат, отличават този конфрикт от многото, подобни на него, през ХХ век. Ако има нещо по-различно, това е уникалната по рода си информационна среда, както и безпримерната политическа активност около самия конфликт, както и около опитите за разрешаването му.

Заслужава внимание и обемът на средствата, които бяха инвестирани, в продължение на десетилетия, в инфраструктурата на палестинската военно-терористична организация, за решаване проблемите на палестинските бежанци и създаването на палестинска държава. На фона на глобалното затопляне и  дефицита на питейна вода, проблемите на урбанизацията и опустиняването, превръщането на демографската криза в редица държави от Третия свят в необратим процес и пандемията от СПИН в Африка, разпадането на държавната инфраструктура в редица страни от Близкия изток и превръщането в реалност (в много региони на планетата) на предсказания от Самюел Хънтингтон „цивилизационен сблъсък”, превърнал се в цел и обосновка на действията на хиляди екстремисти (които се подвизават не само в Азия, Африка и Латинска Америка, но все по-уверено разширяват сферата на активността си и в страните от т.нар. „златен милиард”), проблемите на палестинците не се отличават с нищо особено. Нещо повече, напук на онези, които в продължение на десетилетия градят на тях кариерите си в различни международни организации и дипломатически институции, за страничните наблюдатели те не изглеждат и кой знае колко актуални.

Проблемът с бежанците

През 1950, броят на палестинските бежанци от „първата вълна”, регистрирани от ООН, е малко над 914 хиляди, а през 1955 намалява до 906 хиляди. Нарастването им, вследствие на „Шестдневната война”, през 1967, е с по-малко от 145 хил. души. Днес, само 352 хиляди палестински бежанци са на възраст над 60 години, т.е. били са свидетели на израелската „война за независимост” и палестинската „накба” („катастрофа”). Дори и заедно с бежанците от 1967 (приемайки, че всички са доживели до наши дни и никой от тях не попада в категорията „60+”) излиза, че те са общо 497 хиляди души, които могат да претендират за статута на „бежанци”, по критериите на Управлението на Върховния комисариат на ООН за бежанците. Както е известно, за такива се признават само хората, напуснали страната, постоянно обитавана от тях, но не и техните деца и по-отдалечените им потомци, родени в други страни. Ако тези критерии важаха и за палестинците, както важат за десетки милиони други хора, днес в света би имало между 330 хиляди и половин милион палестински бежанци. С палестинците обаче се занимава специалната Агенция на ООН за подпомагане и строителство за палестинските бежанци в Близкия изток (UNRWA), прилагаща към тях уникателен критерий, според който за бежанци се смятат и всички потомци на палестинските бежанци, независимо от поколението и мястото им на раждане. Вследствие на този подход, през 1970 броят на палестинските бежанци, регистрирани от UNRWA, достига 1,425 млн. души, през 2000 (т.е. в разгара на т.нар. „мирен процес”) - 3,737 млн., а през 2007 – 4,504 млн. души. Тук следва да се отбележи, че до този момент Израел вече е напуснал повечето територии, заети в резултат от войните през 1967-1982, включително Южен Ливан, Сектора Газа и Северна Самария, както и Синайския полуостров (върнат на Египет). Тоест, безмислено е да се говори не само за възможността проблемът с палестинските бежанци да бъде решен в набелязаните на конференцията в Анаполис срокове (края на 2008), но и въобще за разрешаването му, ако не бъдат радикално преразгледани принципите на работа на UNRWA. В същото време, привеждането на тези принципи към критериите, от които се ръководи Върховният комисариат на ООН за бежанците, се смята за „табу” и въобще не се обсъжда в Генералния секретариат на Световната организация. От 1975 насам, бюджетът на UNRWA представлява отделно перо в бюджета на ООН, което не зависи от размера на доброволните вноски на „донорите”. Само през периода 1997-2007, броят на сътрудниците на агенцията е нараснал от 20,5 хиляди до 29 хиляди души. Тоест, оказва че прословутите „закони на Паркинсън” действат по отношение на ООН по същия начин, по който и за британското Адмиралтейство: броят на щатовете в UNRWA, работата на сътрудниците и, необходимият за целта бюджет, както и броят на палестинските бежанци, с които се занимава агенцията, може само да нараства – и наистина ще нараства, без оглед на хода и резултатите от „мирния процес”. По времето на Кофи Анан, ръководството на ООН се придържаше към тезата, че проблемът за двойните стандарти по отношение на бежанците: палестинските, от една страна, и всички останали – от друга, е наследен и не може да бъде разрешен в рамките на сегашната структура на Световната организация и нейните агенции. Днес, това наследство се стоварва върху сегашния генерален секретар Бан Ки Мун и, ако не се осъществи коренна трансформация на структурата на ООН и системата и на работа, наследникът му рискува да получи още по-тежко бреме.

Не е трудно да разберем причините за това, ако си представим работата за разрешаване проблемите на палестинските бежанци не като дейност, която трябва да доведе до някакъв краен резултат в рамките на определен срок, а като процес, чието значение за ангажираните в него (и ръководещи го) бюрократи въобще не зависи от този резултат. На теория, появата, върху картата на света, на палестинска държава с фиксирани граници и определени задължения по отношение на съседите и собственото и население, би могла да реши проблема с бежанците, но цената за това е унищожаването на „златната мина”, която вече 35 години се експлоатира от десетки хиляди чиновници. Всички тези хора формират внушителната армия от лобисти, действащи в коридорите на различните международни организации. Още повече, че цитираните по-горе цифри не отчитат броя на професионалистите, заети с палестинския проблем в другите (освен UNRWA) институции на ООН, Световната банка, Международния валутен фонд, Световната организация по здравеопазване, структурите на ЕС, националните правителства и такива организации, като Лигата на арабските държави и Организация Ислямска конференция, както и във фондациите, дипломатическите институции и академичните среди (университетите и т.н.).

В края на 40-те години на миналия век, само в следвоенна Европа има над 21 млн. бежанци, включително 12,5 млн. германци, прогонени от Източна Европа, да не говорим за десетките милиони бежанци и преместени лица на територията на Съветския съюз. Разпокъсването на Британска Индия и последвалото разпадане на Пакистан добавя към тях още 14-15 милиона. Никой от тези хора днес не живее в лагери. Милиони бежанци поражда и разпадането на колониалните империи в Азия и Африка, гражданските войни и конфликтите в Латинска Америка и независимите африкански и азиатски държави. След Втората световна война в света е имало над 200 млн. бежанци, като структурите на ООН са оказали помощ на над 50 млн. от тях. Другите са могли да разчитат само на себе си. Днес, по официални данни, от помощ се нуждаят най-малко 20 млн. бежанци и 25 млн. преместени лица. Някои от тях действително я получават, но онези, които се опитват да спасят семействата си от Афганистан и Ирак, Судан и Сомалия, Чад и Еритрея, Кения и Конго, не могат да разчитат и на нищожна част от онова, което получават палестинците (това, разбира се, не им пречи да искат още повече). Същото се отнася за милиони хора от други страни, спасяващи се от природни катаклизми, епидемии, глад и граждански войни, да не говорим за бежанците от Западна Сахара, чието жизнено равнище, дори и в мирно време, не може да се сравнява с бежанските лагери в Газа. Бюджетът, който днес се отделя за нуждите на палестинските бежанци само от ООН е три пъти повече от средствата, които организацията изразходва за всичките си хуманитарни програми и е почти половината от бюджета, отделян за всички останали бежанци на планетата. Не бива да се забравя, че международните програми за подпомагане на бежанците и преместените лица не могат да се ползват от милиони хора, които не се признават за такива по политически съображения. В официалната статистика на Върховния комисариат за бежанците на ООН се споменават само 147 хил. судански бежанци, при наличието на два милиона бежанци само от провинция Дарфур, а от над четирите милиона иракски бежанци, само 312 хиляди са признати за такива.

При редовен годишен бюджет от 1,1 млрд. долара, нуждата на UNWRA от извънбюджетно финансиране се оценява от сътрудниците на агенцията (повечето от които са палестинци) на 1,2 млрд. долара годишно. Цифрите са впечатляващи, особено ако си припомним, че целият бюджет на ООН за 2008-2009 е 4,17 млрд. долара. При това, повечето лагери на палестинските бежанци вече са се превърнали в обикновени близкоизточни градове и села с развита инфраструктура, включваща образователна система, здравеопазване и социални служби. През 2007, агенцията контролираше обучението на 490 хил. ученици в 666 училища на UNWRA и много средни училища в Ливан, осигуряваше професионално-техническата подготовка на 6000 души, изгради и ремонтира 730 обекта на образователната система, подготви 1400 и повиши квалификацията на други 1800 преподаватели. Здравните програми на агенцията, осъществяващи се в стотици болници и клиники, обхващат милиони палестинци – само в сферата на стоматологията планово се лекуват по 700 хил. бежанци годишно.

Така, UNWRA създаде уникална система за опека, превръщайки 1,3 млн. палестински бежанци, обитаващи 58 лагера на територията на Йордания, Сирия, Ливан, Газа и Западния бряг на река Йордан, в постоянни „клиенти” на световната общност. Тяхното съществуване (както и това на потомците им) през следващите десетилетия е гарантирано за нейна сметка. Нивото на благосъстояние, образованието и социалната инфраструктура в палестинските лагери може да се смята за достатъчно, според местните критерии (а по отношение на редица страни от Близкия и Среден изток – дори за високо). В самите палестински среди, проблемът с бежанците се разглежда почти изключително от гледна точка на задълженията на световната общност към палестинците, при мълчаливото съгласие с тази твърде деструктивна позиция от страна на международните чиновници и представителите на държавите-донори и страните, лобиращи за палестинските интереси. Именно заради тази погрешна позиция, Палестина се превърна в „световен Харлем”, който нито е благодарен за дотациите, нито се стреми да стъпи на крака, а вместо това иска все повече, редувайки предложенията за „примирие с Израел” с периоди, когато на преден план излиза терористичният рекет.

Жизненото равнище на палестинците в бежанските лагери не е по-високо от това на жителите на Еритрея и Сомалия, Джибути и Йемен, суданските села или бедняшките квартали на Кайро, като Фустат например. Истинският им проблем е невъзможността за интеграция в околната среда. За разлика от останалите бежанци от втората половина на ХХ век, асимилирането им в близкоизточните държави, където живеят е, най-малкото, затруднена. В някои страни, като Ливан, тя просто е невъзможна. Изключение, донякъде, е Йордания, но напоследък и тази страна се стреми да следва общоарабската тенденция за ограничаване на влиянието и числеността на палестинците на своята територия. При това, спецификата на палестинския социум не е в това, че разселването на палестинските бежанци се усложнява и в самите палестински територии: в Газа, на Западния, както и на Източния (йордански) бряг на река Йордан. Бежанските лагери в тези анклави в продължение на 19 години функционираха, под египетски и йордански контрол, в чисто палестинска среда, което обаче не се отрази върху положението на бежанците, концентрирани често в близост (понякога само на няколко десетки километри) от земите, които са били принудени да напуснат.

Невъзможно е да си представим, че следвоенните бежанци и преместени лица в Европа, Съветския съюз или в Индийския субконтинент, в продължение на десетки години биха могли да останат в едно и също положение, запазвайки „нулевия” си социален и икономически статус. В Палестина обаче, се случи именно това и то си има причини.

Основното в проблема за палестинските бежанци дори не е нарастването на реалния им брой (или на онзи, отразен в официалните документи), както твърдят чиновниците от UNWRA и палестинските политици, следващи собствените си интереси, а въпросът за разселването им. Патриархалната племенна и кастово-родова система, характерна за традиционното арабско общество, не признава на представителите на палестинските градове и села правото да живеят постоянно не само извън Палестина, но и в границите на самите палестински селища, където също ги смятат за „чужденци”. Самото им присъствие поражда конфликти между тях и „аборигените”, с изключение на ситуациите, когато подобни местни конфликти биват смазвани жестоко, включително с военна сила. Без значение, дали силовият център се намира в Истанбул, Лондон, Кайро, Аман или израелския Йерусалим, силовото пресичане на всички опити за разчистване на сметки между местните жители се оказва единствения механизъм, съдействащ за стабилизирането на техния социум. При съхраняването на този модел на отношения в палестинския социум, претенциите на палестинските бежанци могат да бъдат удовлетворени само ако получат право да се върнат в селищата, които те (или техните предци) са напуснали, и които са пръснати по цялата територия на Израел. Съвременната международна юридическа практика, независимо от благожелателнот отношение на международните правни институции към палестинците, не може да им помогне в това отношение. Никакви действия, целящи разграничаването между Израел и Палестина, нямат сериозно значение за палестинските бежанци, които са наясно, че могат да постигнат само едно нещо от Израел. За тях са лишени от смисъл традиционните аргументи на израелските политици, че Израел е приел на своята територия милиони евреи от целия свят, включително и няколко стотин хиляди от арабските страни, където собствеността им е била конфискувана от местните власти и този факт може да се използва за справедливо компенсиране на палестинците. По принцип, международните посредници могат да се съобразят с тази логика, но тя ще се приема сериозно само от Израел, а не от арабския свят и от Палестина, в частност. Няма особено значение и колко голяма територия ще бъде предоставена на палестинската държава. Защото дори ако Израел отстъпи 99% от спорните територии, за произлизащите от останалия 1% палестински бежанци това ще е равносилно на пълния отказ от отстъпки. Следствие от това е възприетата от целия арабски свят аксиома, че всеки палестински лидер, който се реши да подпише споразумение за окончателно урегулиране на проблеми с Израел, ще бъде убит, а самото споразумение ще бъде денонсирано от наследниците му.

Покойният Ясер Арафат също беше наясно с това, помнейки съдбата на прадядото на сегашния йордански крал – емир Абдула, убит от палестински терорист в Йерусалим преди повече от половин век. Сегашният президент на Палестинската автономия Махмуд Абас, също си дава сметка за това и именно то бе причината да се откаже, на конференцията в Анаполис, дори да признае Израел за еврейска държава, което пък направи самия диалог с неговата администрация безмислен за израелците. Така палестинският президент демонстрира, че дори и днес, когато режимът му балансира на ръба на пропастта и изцяло зависи от добрата воля на западните донори и на Израел, не може да става дума за окончателно урегулиране на проблема. Едва ли тази позиция на палестинското ръководство ще се промени в обозримо бъдеще.

Териториалните проблеми

Териториалните проблеми и взаимните претенции в отношенията между Израел и Сирия, както и между Израел и палестинците, не са изключение, а правило в Близкия изток, където правото на силата винаги е доминирало и доминира в междудържавните отношения, а държавните граници продължават да се променят. Демаркирането на много участъци на държавните граници в Арабския полуостров бе направено едва в края на ХХ и началото на ХХІ век. Критиците на ционизма често припомнят идеята за Велик Израел „от Нил до Ефрат”, но забравят не само за интеграционните проекти на Саудитите и Хашемитите, Насър и Кадафи, Саддам и Асад, но и за такъв куриоз, като проекта за Велик Ливан. Взаимните претенции между Етиопия и Еритрея, Сомалия и Етиопия, Судан и Египет, Либия и всичките и съседи, както и проблемът с принадлежността на Западна Сахара към Мароко, са не по-малко болезнени, отколкото проблемът за отношенията между Израел и неговото обкръжение. Същото се отнася за афганистанско-пакистанската граница, след изтичане на срока на споразумението за „линията на Дюранд”, ирано-иракските териториални спорове, турските претенции към Ирак, иракските – към Кувейт и Иран, саудитските – към всички съседи на кралството, или сирийските – към Ливан, Йордания и Турция. Разбира се, сирийските Голански възвишения бяха окупирани от Израел, през 1967, и анексирани след още петнайсет години, с решение на израелския Кнесет. По същия начин обаче, беше окупиран от Турция, през 1939, а след това и анексиран, т.нар. „независим Хатай” – сирийската Александрета с пристанището Искендерун. Днес Сирия иска от Израел да и върне Голанските възвишения, но не иска от Турция да и върне Александретския санджак, само защото Израел е склонен да отстъпи окупираните от него територии срещу гарантиране на мира със съседите (както демонстрира навремето, връщайки Синайския полуостров на Египет), докато Турция е готова да се сражава за контролираните от нея територии с всеки противник. Същото се отнася и за Саудитска Арабия, която дори не желае да обсъжда принадлежността на Хиджаз и светите градове Мека и Медина, с бившите им владетели – йорданските Хашемити, или пък тази на йеменската територия Ассир – с президента на Йемен Абдула Салех. Готовността на Израел за диалог относно контролираните от него територии с палестинците, които никога не са разполагали със собствена държава там, е по-скоро изключение в близкоизточната практика. И то се възприема от местните играчи, включително от израелските съседи и самите палестинци, не като възможност за цивилизован „развод” с еврейската държава, а като доказателство за слабостта на израелския режим, обявил готовността си да преговаря. Практиката в Близкия изток свидетелства, че териториални отстъпки правят само победените. Тъкмо затова, претенциите на палестинското ръководство към Израел нарастват, с нарастването на отстъпките от негова страна. И тази ситуация едва ли може да бъде разрешена успешно. Опитът от едностранното изтегляне на израелците от Южен Ливан, където ги замениха бойците от Хизбула, и от Газа, завладяна от движението Хамас, убеждава палестинските радикали в успеха на тактиката на натиск и нарастване на претенциите, паралелно с наближаването на крайната фаза на преговорите. Отказът на Израел от преговорите, възстановяване на контрола над изоставените преди това територии и възобновяване на преговорите, но вече от позиция на силата, не се разглеждат сериозно нито от израелците, нито от съседите им. Всички участващи в конфликта страни са наясно, че Израел не желае да се връща към статута на „държава-окупатор” и не е готов да удържа контролираните от него територии достатъчно дълго време и достатъчно твърдо, така че после да ги напусне при приемливи за себе си условия. Това предопределя и факта, че териториалните спорове между израелците и палестинците неизменно се оказват в задънена улица. В това отношение, конференцията в Анаполис не донесе нищо ново, както няма да го направи и всяка друга двустранна или многостранна среща в обозримо бъдеще.

През целия период на дискусиите за това, „как следва да бъде устроена Палестина”, в световното обществено мнение доминираше, и продължава да доминира, идеята за самостоятелна палестинска държава. Тя, общо взето, се основава на ленинския принцип за „правото на нациите на самоопределение”. Но, както сочи опитът, практическата му реализация, в повечето случаи, води не до триумф на справедливостта, а до взрив на неконтролирано насилие с необратими последици. Не чак толкова „политически коректно”, но пък по-вярно название на феномена, породил този принцип, е „сепаратизъм”. По правило, той постига успех при разпадането на многонационалните и поликонфесионални образувания, по естествени причини, както се случи с Австроунгарската империя или СССР. Успешен се оказва сепаратизмът и, ако разпадането бива ускорено (както при Отоманската империя или Югославия) от непреодолим външен натиск. Няма нищо необичайно в това, че една национална или религиозна група, недоволна от положението си и смятаща, че правата и са нарушени, разчистваща стари сметки със съседите или водена от амбициозни лидери, опитващи да си създадат собствена държава, се бори за отделянето си от държавата, в която не разполага с доминиращи позиции. Това често се случва, дори ако въпросната държава е склонна да смазва подобни опити „с огън и меч”, още по-често пък, ако не го прави. По същата схема се развиваха и се развиват отношенията на кюрдите с арабите и турците, на гърците и арменците с турците, на арабите с берберите, или на кюрдите с тюркмените в Ирак. Събитията на Балканите, действията на сепаратистите в Пакистан, Иран, Судан, Индия, Шри Ланка, Индонезия, Филипините, Китай и Русия – са явления от един и същи порядък. Дори сравнително „цивилизованите” сепаратистки движения в Испания, Белгия, Франция, Италия и Великобритания се ръководят от същата логика. Най-трезвомислещите национални движения, в крайна сметка, се ограничават с предоставянето на културна автономия и осъществяването на програми за интензивното икономическо и социално развитие на съответните етноси. В палестинския случай обаче, тази възможност беше пропиляна, не без участието на световната общност, още в началото на 70-те години на миналия век, когато ООП започна да играе забележима роля на световната сцена.

Етноконфесионалните конфликти, като палестинско-израелския, не са изключение, а правило през последните два века. Началото им в Близкия изток беше поставено от разпадането на Отоманската империя. Събитията на Балканите и Южен Кавказ, в Судан и Ирак, Ливан и израелско-палестинския „врящ котел”, са далечно ехо от тази геополитическа катастрофа. Подобна, макар и с по-малки мащаби, катастрофа се оказа разпадането на Етиопската империя, довело до сблъсъците между Етиопия и нейните мюсюлмански съседи. Разделът на имперското наследство и формирането на националните държави винаги се съпровожда с изтласкване и унищожаване на етническите и конфесионални малцинства. Така е било навремето в Европа, същото се случва днес в Близкия и Среден изток, където на преследвания биват подложени общностите на зороастрийците и бахайците в Иран, изтребват се общностите на мандеите и йезидите в Ирак, драматично намалява броят на християните, да не говорим за евреите, в повечето държави от региона.

Сегашната ситуация с християнските общности в Близкия изток, включително (ако не и на първо място) в Палестина, заслужава специално внимание. Броят на християните в Близкия и Среден изток и периферните райони, като цяло, продължава да се измерва с милиони, а отчитайки християнските общности в Южен Кипър, Египет, Судан и Етиопия – с десетки милиони, но този в мюсюлманските страни стремително спада. Както е известно, арабите-християни играят важна роля в арабските национално-освободителни движения и стават част от елита на държавите, освободили се от колониална зависимост. Бутрос Гали в Египет и Тарик Азис в Ирак, играят в най-новата история на тези страни не по—малко значима роля от християнските везири на средновековните мюсюлмански владетели. Но общата тенденция в Близкия изток е ръста на ислямския екстремизъм и ислямизацията на елита (военен, държавен и икономически). И това се отнася не само за египетските копти, чиито села редовно биват нападани от активисти на „Мюсюлманските братя”, и иракските християни, чиито църкви масово се унищожават от шиитите и от Ал Кайда, но и за християните в Палестина. Днес, населението на региона, включващ Израел, Западния бряг на река Йордан и Газа, наброява над 10 млн. души, включително около 6 млн. евреи, над 4 млн. араби-мюсюлмани и няколко стотин хиляди араби-християни. Данните на израелската статистика са в силен контраст с тези за територията, контролирана от Палестинската национална администрация (ПНА).

От 142 хиляди израелски християни, 115 хиляди са араби, а повечето от останалите са арменци - емигранти от бившия СССР. Най-голямата християнска общност в Израел (около 20 хил. души) е в Назарет, следван от Йерусалим, Хайфа и Шфарам. В момента, от пристигащите всяка година в страната няколко десетки хиляди души (повечето идват от държави от ОНД), около хиляда (2-3%) не са евреи. Става дума за членове на семействата на новите имигранти, принадлежащи, според местната статистика, към християнската общност. Според прогнозите, през 2010, броят на християните в Израел ще достигне 154 хиляди, а през 2020 – 174 хиляди души. Въпреки абсолютния им приръст обаче, относителният им дял в арабската общност е спаднал от 20% (през 1949) до 9% (през 2004). Това е свързано, преди всичко, с демографската ситуация. На палестинските територии, в началото на 90-те (т.е. когато Израел подписа с ООП споразумението „Газа-Йерихон”, поставило началото на сегашния етап от мирния процес), броят на християните беше около 10%, т.е. не по-малко от 300-350 хил. души (включително християните от Източен Йерусалим). По време на израелския контрол, Витлеем и Рамала бяха почти изцяло християнски градове, същото се отнася и за редица по-малки селища. Днес, на територията на ПНА, християнското население е между ¼ и 1/3 от първоначалния си брой. Лансираните по този повод обвинения срещу Израел, свързани с антитерористичните операции, както и исканията да бъде разрушена „стената за сигурност” за „да бъде спасено християнството в Палестина” нямат много общо с реалността.

Още в началото на палестинското въстание – интифадата от 2000, превърнала се в най-мащабната и успешна палестинска атака срещу Израел, Рамала – „столицата” на християните от Западния бряг, вече беше на 2/3 мюсюлманска. До масовата емиграция на християните от Палестина се стигна заради системния рекет от страна на палестинската полиция и силите за сигурност и откритата подкрепа на властите в ПНА за ислямизацията на Газа и Западния бряг. Ситуацията още повече се усложни с началото на т.нар. „интифада на Ал-Акса”. Превръщането на Витлеем в основен плацдарм за нанасяне на удари по Йерусалим, направи жителите му заложници на палестинската съпротива. Същото се случи и с Рамала след като Арафат се настани в градската си резиденция в Муката. Трагична се оказа съдбата на християните от Газа, където броят им вече е под 4 хиляди души. Събитията около завземането от въоръжени палестинци на църквата „Рождество Христово” във Витлеем и конфронтацията им с израелската армия, която се отказа да щурмува храма, за да не бъде разрушен, демонстрира, че християните в Палестина вече не могат да разчитат дори на формално уважение към техните права. Впрочем, налице са и редица други случаи, когато ислямистите използат християнските светини като опорни пунктове, а християнското население и свещениците – като свои заложници.

Самата демографска ситуация в Близкия изток, също не е в полза на местните християни. Раждаемостта при тях е много по-ниска, отколкото при мюсюлманите. В отсъствието на традиционно играещите ролята на изкупителна жертва еврейски общности (почти всички членове на които напуснаха региона), близкоизточните граждански войни, конфликти и революции се отразяват крайно негативно най-вече върху християните, още повече, че те, по-правило, са по-богати от съседите си мюсюлмани. Само Кралство Мароко, управляваните от авторитарни режими Сирия и Тунис, военизираната Турция и ислямски Иран, достатъчно ефективно закрилят своите християнски и еврейски общности. Най-тревожна в това отношение е ситуацията в „демократизиращия” се Ирак и „независима” Палестина. Бичът на източното християнство е появата, в хода на „мирния процес” и „демократизацията” на Близкия изток, на територии, в които всеки воюва против всички, а единствената власт е тази на терора. Погромът, като последица от „мирното урегулиране на арабско-израелския конфликт”, беше цената, която палестинските християни платиха заради илюзиите на световната общност за необходимостта от „прекратяване на израелската окупация” и изграждането на „държавата Палестина”. Съмнително е, че си струваше да се предприема подобен експеримент, само за да се окаже, че десет години след еуфоричния взрив по повод появата на „Новия Близък изток”, единственото място в Светите земи, където християните разполагат с известна сигурност е... еврейската държава. Произраелската позиция на самаритяните от Наблус (Шехем), дискусиите за границата на Стария град в Йерусалим и бъдещата принадлежност на арменския и християнския му квартали са следствие на опита, придобит от палестинските християни при управлението на ПНА.

Проблемът за палестинско-израелското противопостяване, до голяма степен, е проблем на лоялността на населението към държавата. Неслучайно, представителите на мюсюлманските общности в Израел: друзи, бедуини и черкези, служат в израелската армия. Същото правят и мнозина християни, при това като доброволци. Те служат в бойни части и съставляват гръбнака на редица подразделения от командоси, граничари (МАGAV) и отряди на военното разузнаване. Показателно е и електоралното поведение на тези общности – в повечето случаи те гласуват за израелски партии (често за дясноцентристките). То коренно се отличава от поведението на палестинците-мюсюлмани, граждани на Израел, много малка част от които са склонни да служат в армията. Водачите на тази общност в Кнесета, с подкрепата на лявото еврейско лоби, демонстративно подчертават лоялността си не към държавата, в чиито парламент представляват интересите на избирателите си, а към ПНА или дори към откровено враждебно настроени спрямо Израел държави, като Сирия например. От началото на 90-те, палестинците-мюсюлмани в Израел се оказаха заложници на курса, поет от техните лидери, чието поведение по време на „интифадата Ал Акса” и Втората ливанска война убеди останалото население на страната, че тази общност е нелоялна както към държавата, така и към собствените си съседи и, че изваждането и от рамките на „националния консенсус” е оправдано.

Така, изповядваните доскоро само от еврейските екстремисти идеи за възможността да бъдат лишени от израелско гражданство нелоялните към държавата израелски араби, постепенно се превърнаха в интегрална част от дискусиите за бъдещето на Израел (благодарение усилията на такива политици, като дългогодишния депутат в Кнесета Азми Башар). Наложилата се, вследствие на „идеологическата палестинизация” на арабския „истъблишмънт” в страната теза, че тези хора не са израелци от арабски произход, а окупирани от Израел палестинци, нямаше как да не доведе до сериозни последици. Не е изключено, че преходът от теоретичната дискусия за лишаването на тази общност в Израел от израелско гражданство и, съответно, от социални помощи, към практическата и реализация, може да се реализира в съвсем обозримо бъдеще. Десницата автоматично ще подкрепи такова развитие, а колкото и да е парадоксално, левите партии трудно ще могат да оспорят подобен логически завършек на собствения им курс към „прекратяване на окупацията”. Освен всичко друго обаче, това би означавало потенциален приръст на населението на бъдещото палестинско национално образувание (без значение дали то ще има реален или формален държавен статут) с още половин, или дори един, милион души – бивши израелски граждани от арабски произход. В този случай, на онези от тях, които пожелаят да запазят израелския си паспорт, ще се наложи да доказват лоялността си, служейки в армията и отказвайки се от противодържавна политическа дейност. Днес обаче, проблемът с двойната лоялност на част от арабите-мюсюлмани в Израел и свързаните с това перспективи за промяна на техния статут, остава извън рамките на дискусията за палестинската държава. От обсъждането му не са заинтересовани нито израелското, нито палестинското ръководство, нито спонсорите на „мирния процес”, тъй като тази неочаквана, но неизбежна, последица от „процеса от Осло”, само подчертава деструктивния му характер. Затова, в Анаполис, за нея предпочетоха да си затворят очите, както участниците в конференцията, така и нейните домакини – т.е. правителството на САЩ.

Ислямистката вълна

Има един немаловажен въпрос, който също се изостря през последните години: ако все пак се създаде палестинска държава, дали тя ще бъде светска, или ислямска? Историческата борба за доминация в арабския свят между светските автократични режими (Египет, Сирия, Ирак, Либия, Алжир, Тунис) и традиционните монархии, най-ярък пример за която бяха интеграционните и експанзионистични планове на президента Насър, в крайна сметка, завърши с победата на исляма. Светските режими в арабския и мюсюлманския свят са принудени да апелират към религиозния фактор. Демократичните избори в Близкия изток повсеместно водят на власт ислямистки партии, с тяхната печеливша популистка реторика. В крайна сметка, спорът между традиционалистите и модернизаторите, не бе спечелен нито от едните, нито от другите, а от привържениците на радикалния политически ислямизъм, за които и президентите на арабските републики, и местните монарси, са „слуги на ционистите и кръстоносците, т.е. безбожници и вероотстъпници”. Според замисъла на техните лидери, ислямистите трябва да се противопоставят на „арабския социализъм”, действайки в Египет срещу Насър, Садат и Мубарак, в Сирия – против семейство Асад, а в Ирак – срещу Саддам Хюсеин. Днес основната им мишена е „пазителят на двете благородни светини”, т.е. управляващата династия на Саудитска Арабия. Неслучайно, в Палестина, Движението Хамас, опонирайки на светската Фатах, реши да денонсира споразумението с президента Махмуд Абас, постигнато под патронажа на Саудитите, и да започне гражданска война. При това, надеждите, че позициите на Хамас в Газа постепенно ще отслабнат, заради изолацията и финансовата блокада, наложена от предишните спонсори на движението, се оказаха напразни: днес това консервативно сунитско религиозно-политическо движение разчита на мащабната подкрепа на шиитски Иран (съюз, който мнозина доскоро смятаха за невъзможен). Иранската помощ за лидерите на Хамас, равняваща се на стотици милиони долара, е доста по-малка от средствата, с които разполага Махмуд Абас, но е напълно достатъчна за да им гарантира абсолютната доминация над Фатах в Газа. Допълнителен фактор, укрепващ позициите на Хамас, е контрабандата на оръжия и боеприпаси от Синайския полуостров в Газа, както и участието на инструктори от иранския Корпус на стражите на ислямската революция (КСИР) в подготовката на бойци от Хамас. Благодарение на това, разцеплението в Палестина, нейната милитаризация и задълбочаването на противопоставянето с Израел навлязоха в нова фаза, която може да се проточи дълги години (ако въобще някога приключи).

Парижката конференция на донорите, която гарантира на Махмуд Абас, че през 2008-2010 ще получи 7,4 млрд. долара, т.е. 1,5 пъти повече от първоначално поисканата сума, едва ли ще промени баланса на противопоставянето в Палестина. Защото, дори ако палестинският президент успее да подкупи част от подкрепящите Хамас семейни кланове и групировки в Газа, пак ще му се наложи да използва сила в борбата за власт, като съвсем не е сигурно, че ще излезе победител. Мирното обединение на „двете Палестини” изглежда крайно съмнително: в Близкия изток още действат законите на вендетата, а през последните години Хамас и Фатах проляха много братска кръв. Не бива да се пренебрегва и фактът, че за ислямистите от целия свят, от Ал Кайда до „Мюсюлманските братя”, Газа е първият анклав в арабския свят, който се управлява, според „истинските” ислямски закони. За тях, оптималният сценарий е разпространението на опита на Хамас върху останалите арабски, а в идеалния случай – и върху всички, населени с мюсюлмани, територии. Борейки се за собственото си бъдеще, Хамас работи за победата на радикалния политически ислям и в това отношение може да разчита на достатъчни финансови постъпления отвън, както и на много повече съюзници от „мюсюлманската улица”, отколкото Фатах. Неслучайно, точно по време на прословутата конференция в Анаполис, опитите на Фатах да демонстрира активност в Газа бяха жестоко смазани, а в редица ключови градове на Западния бряг Хамас успешно демонстрира силата си. Във всеки случай, опитът сочи, че ислямистите могат да бъдат отстранени от власт, само с военна сила, значително превъзхождаща тяхната собствена, и приложена достатъчно твърдо (да не кажем жестоко), както стана преди време в Сирия, Ирак, Египет или Алжир. Това обаче е неприемливо за Махмуд Абас, предвид възрастта и характера му. Впрочем, имайки предвид опита от сблъсъците в Газа, по този начин не биха могли да действат и такива привърженици на „силовите методи” във Фатах, като Джибрил Раджуб и Мохамед Дахлан.

Сред малкото шансове за добро бъдеще за Палестина е легимацията на палестинските национализъм и то на фона на кризата на общоарабския национализъм. През 50-те – 70-те години на миналия век, възможността за формиране на единна арабска държава изглеждаше достатъчно реална за лидерите на арабския свят, смятащи за единствена пречка пред осъществяването на тази идея Израел, изпълняващ ролята на геополитическа преграда пред старта на серия от междуарабски войни, в резултат от които трябваше да стане ясно, под чия егида ще бъдат обединени арабите – на Кайро, на Дамаск или на Багдад. Неслучайно, именно Израел, в крайна сметка, се превърна в ключов фактор за арабското (и ислямското) единство, тъй като отношението към него бе единствения въпрос, по който всички участници в Лигата на арабските държави и Организацията Ислямска конференция, се придържаха към сходни позиции. След като, в края на 70-те, стана ясно, че реалните интереси на арабските държави са по-важни за тях, отколкото хипотетичните идеи за общоарабското единство, а Израел няма как да бъде унищожен с военни средства, палестинците получиха възможност да играят самостоятелна роля в международната политика и дори, при благоприятно развитие на събитията, да станат фактор в нея. Не бива да се подценява влиянието върху процеса на палестинско-израелското урегулиране, не само на регионалните съседи: Египет, Саудитска Арабия, Йордания, Сирия и, в по-малка степен, Ливан, но и на страни от арабската и ислямска „периферия”. Напоследък, сред тях все повече изпъкват „новите големи играчи” в ислямския свят: Пакистан, Индонезия и Малайзия. Тези държави демонстрират нарастваща активност на близкоизточната сцена. И тъй като постигането на баланс в интересите по толкова деликатен въпрос, като палестинско-израелското противопоставяне е много трудно, дори в ограничения кръг на досегашните „играчи”, включването на нови сили, принадлежащи към мюсюлманската „умма”, но следващи собствени (понякога не съвсем ясни дори на тях, самите) интереси, може само да усложни ситуацията, дори ако оставим настрана радикалните сунитски формации и Иран, които съвсем целенасочено я дестабилизират. До каква степен разширяването, за сметка на периферните по отношения на конфликта сили, на кръга на участниците в „близкоизточния мирен процес”, представени на конференцията в Анаполис, ще го укрепи, ще го усложни, или пък ще си остане поредната PR-акция на САЩ (свидетелстваща за запазването на американското влияние на международната сцена) е въпрос, на който днес не е възможно да се отговори.

Проблемът за отношенията с палестинците, който израелските политици от 40-те – 60-те години на миналия век завещаха на „бъдещите поколения”, днес, когато въпросните „поколения” вече управляват страната, стои по-остро, от когато и да било преди. В противопоставянето участват сили, които, в по-ранния период на израелско-арабските отношения, просто не съществуваха. Сред новите фактори, които следва да се отчетат, са появата, на фронта на битката с „ционистите, кръстоносците и неверниците”, на Ал Кайда и другите радикални сунитски организации и съюзът на създадения от тях „зелен интернационал” със западните антиглобалисти. Все по-голямо влияние върху събитията оказва изострянето на противоречията между шиити и сунити в цялото мюсюлманско пространство между Ливан и Индонезия и конкуренцията за военно-политическо доминиране в света на исляма между Иран и монархиите от Арабския полуостров. Непредсказуема последица от глобализацията стана появата и разпространението, в региона и извън границите му, на идеологията на „ислямския фашизъм” (ако използваме термина на Фукуяма). Глобализацията на ислямисткия радикализъм доведе до това, че Израел се превърна за привържениците на това политическо течение в идеалния образ на врага. Дългогодишните усилия на антиизраелското лоби в ООН и другите международни организации затвърдиха този образ. Преломният момент, поставил антисемитизма, действащ под формата на антиционизма, на стабилна правна и финансова основа, превръщайки го в почти официална политика на световната общност, бе проведената, през 2001 в Дърбан, конференция на ООН за расизма и ксенофобията, за реализацията на чиито решения, само през декември 2007, бяха отпуснати над 6 млн. долара.

Доминирането в арабския и ислямския свят и разпространението извън границите му на масовата култура, използваща образа на Израел като символ на световното зло и най-голям враг на човешката цивилизация, днес вече е реалност. „Ислямският фашизъм”, подобно на идеологията на нацистка Германия, разпространява, с помощта на най-модерните технологии, стереотипи и щампи, използвани още от службите на д-р Гьобелс и призовава за борба със „световния заговор”, обръщайки се дори към децата и тинейджърите, чрез музикалните клипове и анимационните филми, Интернет и печатните медии. Налице е опит за създаване на глобална масова психоза, в която демонизацията на израелската държава допълна традиционния за антисемитизма образ на евреина-експлоататор и заговорник, западните правителство се превръщат в „кръстоносци” и „агенти на световната тайна власт”, а лидерите на повечето държави в мюсюлманския свят – във „вероотстъпници, безбожници и слуги на ционистите и кръстоносците”. Именно тази есхатологична представа за света определя визията на новото поколение палестинци, налагайки постановките, които то трябва да следва в по-близко и по-далечно бъдеще.

Сред представителите на средното и по-старото поколения в арабския и мюсюлманския свят има достатъчно привърженици на нормализирането на отношенията с еврейската държава, но разпространяването и усилването на радикалните религиозно-идеологически течения не им позволява (и, най-вероятно, ще продължи да го прави) да изиграят позитивна роля за разрешаването на проблема. На международната сцена действат твърде много нови недържавни „играчи”, които не са ограничени от традиционната система на международните отношения и дестабилизират ситуацията, следвайки собствените си приоритети. Същото се отнася и за Иран, който разширява сферата си на влияние извън границите на традиционната шиитска „периферия”, включително и в арабския свят, опитвайки да създаде нова регионална империя.

Преговорите в Анаполис не отчетоха (а и не можеха да отчетат) политиката на сунитските екстремисти или тази на иранските „неоконсерватори”, чието влияние в палестинските бежански лагери, както и върху ръководствата на Хамас и Хизбула, е огромно. Дискусиите за бъдещето на палестинската държава не засягат нито реалните (твърде скромни) възможности на администрацията на Махмуд Абас да контролира ситуацията на място, нито пълната липса на перспектива за формирането на гражданско общество в Палестина, чиято цел да е мирното съвместно съществуване със съседите, а не борбата с тях.

Палестинците, които бяха готови да поддържат нормални отношения с Израел, през последните две десетилетия бяха подложени на огромен натиск и физическо унищожаване. Този процес се представяше пред местното население като „борба с колаборационистите”. Нейни жертви, след началото на първата интифада, в края на 80-те, станаха десетки хиляди от онези, които бяха склонни да изграждат палестинската държава редом с Израел, а не на неговото място. Още повече бяха принудени да емигрират, спасявайки живота на семействата си, когато на власт в Палестина дойде ПНА, начело с Арафат. Ляво настроените кръгове в израелския елит, които в битката си с десницата, заложиха на съюза с Арафат, игнорираха трагедията на тези хора (ултралевите дори я приветстваха), докато десният лагер се ограничи само да констатира случващото се, без да си мръдне пръста за да защити арабските съюзници на Израел.

Съвременната ситуация в Палестина щеше да е по-различна, ако израелците бяха заложили не на „социално близките” радикални палестински интелектуалци, а на „колаборационистите-феодали” (кметовете-мухтари), готови да поддържат „законността и реда” в поверените им от Израел територии, както преди гова са го правели за турските и британските власти или за йорданския крал. Именно израелците подкрепиха навремето „умерено-консервативната религиозна” Хамас, търсейки в нея алтернатива на ООП, а след това заложиха на „силната ръка” на Арафат. Днешните противоречия между Фатах и Хамас, отразяващи борбата между техните лидери, са просто схватка за властта и ресурсите: разликата между тях е най-вече в спонсорите им и използваната тактика. Медиите на ПНА демонстрират не по-малка враждебност към Израел, отколкото тези, близки до Хамас, а образователната система в двата палестински анклава и преди, и след конференцията в Анаполис, стимулира превръшането на палестинските деца в „шахиди”, възхвалявайки самоубийците-камикадзе.

Почти никой от палестинската, арабска или мюсюлманска „улица”, с изключение на неколцина личности и организации, не се опитва да формира пространство за диалог и мирно съвместно съществуване в религиозната, информационната и идеологическата сфери. Сред представителите на арабския и мюсюлманския свят, предпочитащи диалога пред конфронтацията, изпъкват такива интелектуалци-християни, като Джоузеф Фара (автор на известната декларация за необходимоста от създаването на „светски ислям”), както и екзотични формации от типа на „Татари за Израел”. Създаването на толерантиен модерен ислям е задача на историческата перспектива. Днес се формира по-скоро съзнанието, че такъв ислям действително е необходим. Появата на позитивен, самодостатъчен и освободен от комплексите арабски интелектуален свят е въпрос на бъдещето. Формирането на палестински елит, готов и способен да гради националното бъдеще със собствени сили и ръководейки се изключително от собствените си интереси (без оглед на външните влияния), ограничавайки националните претенции в името на практическата им реализация, също ще изисква продължително време. Колко точно е трудно да се каже, но без решаването на тези задачи изграждането на стабилна палестинска държава не изглежда възможно. Моделът на палестинска държава, който се обсъждаше в Анаполис, е само декор за предстоящите президентски избори в САЩ. Той няма отношение към палестинските национални интереси, а само към персоналната кариера на отделни политици – палестински, арабски, израелски и западни.

Ролята на ООН

В почти всички изследвания и анализи на палестинско-израелския конфликт се отделя значително място за плановете на някогашното Общество на народите и наследилата го ООН за разделянето на Палестина на еврейска и арабска държава, като Йерусалим бъде обособен в отделен анклав, под международно управление. Традиционният набор от дефиниции, използвани в дискусиите за палестинската държава и нейните граници, включва позоваване на международното право, резолюциите на ООН, комисиите на Световната организация и други подобни щампи, които толкова се харесват на дипломатите, журналистите и представителите на академичните среди. Малцина си задават въпроса, къде и кога са се оказвали успешни плановете на ООН. Теоретичните граници, очертани на картата от хора, не отговарящи за последиците от своите препоръки, доведоха до повече конфликти, отколкото ако въпросните граници бяха резултат от естествения силов баланс между противопоставящите се страни. Идеята, че „силата на правото трябва да замени правото на силата” е добра, както всяка теоретична идея, но няма много общо с действителността. Това се отнася и за резолюциите на ООН, приети не за да се изпълняват, а по-скоро като ходове и контра-ходове на играчите в описаната още от Ръдиард Киплинг „Голяма игра”. За десетилетията на своето съществуване, тази организация, която общественото мнение, традиционно, възприема като своеобразно „световно правителство”, освен че осигури работа на цяла армия чиновници, успешно реализира само една функция – на клапан за „изпускане на парата”. Всъщност, ООН представлява неутрална площадка, която великите държави, победили във Втората световна война, използат за разрешаването на собствените си спорове. Тя не разрешава, не забранява, не предотвратява и не спира войните, но пък може (при определени условия) да бъде използвана за оформянето на един или друг, развиващ се независимо от нея, процес. Така, ООН даде на международната коалиция мандат за осъществяването на Първата война в Залива и, през 1991, Ирак беше разгромен. Световната организация отказа да даде такъв мандат за Втората война в Залива, през 2003, но въпреки това Ирак не само беше отново разгромен, но и окупиран. Наличието на всевъзможни комитети и комисии, миротворчески мисии и агенции, провеждането на сесии и конференции, както и заседания на Генералната асамблея и Съвета за сигурност на ООН, позволява да бъде поддържана формата и оправдавано присъствието на няколко десетки хиляди нейни служители. Именно тези хора представляват толкова често използваното от медиите понятие – „световна общност” – група високоплатени чиновници, официално действащи „от името на човечеството” и, вероятно, наистина смятащи се за негови представители.

В сферата на държавното строителство, успехите на ООН са повече от скромни. Резултатите от деколонизацията се оказаха по-скоро отрицателни и доведоха не толкова до появата, на световната сцена, на проспериращи демократични държави, колкото на квази-държави, изцяло разчитащи на международната помощ за да оцелеят. Пример за това са много страни в Африка. Те притежават всички формални атрибути на държавността, но не разполагат с най-важното – устойчива икономика, развита социална сфера, стабилност, ефективна правна система, елементарна сигурност на населението и приемственост на националния елит, който да действа не в името на личните, а на националните интереси. В реалния свят държавите не възникват благодарение на нечие решение, че една или друга страна следва да бъде създадена на тази или онази дата. Появата им е резултат на политическата воля и политическия реализъм на управляващия елит, както и на готовността на населението да гради и защитава собствената си страна. Другите фактори са вторични. Именно затова израелската държава се оказа успешна, въпреки неблагоприятните  външни фактори, а Палестина – не, въпреки многото външни фактори, действащи в нейна полза (особено в началото на 90-те). Тази ситуация едва ли ще се промени в бъдеще.

За да сме честни обаче, трябва да отбележим, че несъстоятелността на международната бюрокрация в сферата на държавното строителство е характерна не само за „ерата на ООН”, но и за предишни периоди в световната история, както и за редица споразумения, постигнати без участието на тази организация. Така, резултатите от Съвещанието в Хелзинки за сигурност и сътрудничество в Европа не можаха да преживеят разпадането на социалистическия лагер (в резултат от което бившите съветски републики се превърнаха в независими държави), както и геополитическите сътресения на Балканите. Сред провалилите се споразумения за Близкия изток, през ХХ век, можем да споменем Севърския договор, според който турският Източен Анадол, трябва да стане част от независим Кюрдистан и от Армения, а Истанбул и Проливите преминават под международно управление (както четвърт век по-късно се предлага и за Йерусалим). Нито геноцидът на арменците, нито продължаващата няколко десетилетия борба на кюрдите за създаване на собствена държава, нито обещанията, дадени на тези народи от великите държави (и закрепени в Севърския договор) не доведоха до анонсирания от европейските политици резултат, сблъсквайки се с ожесточената съпротива на кемалистка Турция. През втората половина на същия век, неутралните зони, предоставени от Великобритания на местните племена, по границите на Саудитска Арабия с Ирак и Кувейт, бяха поделени между въпросните държави, веднага щом на племенните територии бяха открити залежи на енергоносители. Провалът на референдумите на ООН за Западна Сахара и обединяването на Кипър, игнорирането на решенията и препоръките на Световната организация, както от местните режими (като започнем от Иран), така и от суперсилата САЩ, не оставят съмнение в неефективността на действията на световната общност в региона.

Отделен въпрос е този за професионализма на умиротворителните контингенти на ООН (т.нар. „сини каски”), особено предвид намеренията за изпращането им в Газа. Не става дума само за последните скандали, свързани с миротворците на Световната организация, уличени в насилствени действия срещу мирното население в Африка, продажба на оръжие на онези, срещу които е трябвало да се борят, или участие в трафика на наркотици, злато и слонова кост. В нито един случай, за цялата история на ООН, в условията на реални бойни действия и геноцид, миротворците на организацията могат да се похвалят, че са разоръжили, възпрели или спасили някого. В най-добрия случай те просто фиксират случващото се, а по правило гледат да се изтеглят от огневата линия още преди да започнат сраженията между противостоящите си страни в конфликта, оправдавайки се с „ограничения си мандат” (както стана по време на геноцида на племето тутси в Руанда, през 90-те години, когато операциите на ООН в района се ръководеха от бъдещия и генерален секретар Кофи Анан). Същото се отнася и за ролята на ООН в регионите, превърнали се в центрове на наркопроизводството. Именно по този начин действаха и действат миротворците на Балканите, в Африка и в Близкия изток. Изключение са ситуациите, когато конфликтът изначално има ограничен характер и в него участват редовни военни части, спазващи дисциплина и подчиняващи се на строга йерархия. Подобен характер имаха действията на турската армия в Кипър, както и на израелците и сирийците в Ливан и Голанските възвишения, и само там миротворците на ООН могат да се похвалят със сравнително успешни действия. Когато обаче в Ливан им се наложи да си имат работа не със сирийската армия, а с партизаните от Хизбула, ефективността им се оказа нулева. Хамас, с която миротворците ще трябва да се сблъскат в Газа, е също толкова самодостатъчна организация, както и Хизбула, твърдо настроена да се съпротивлява на всички външни сили, опитващи да я поставят под контрол. Миротворците могат само да затруднят с присъствието си израелските контраатаки, в отговор на ракетните нападения, но (ако съдим по случилото се в Ливан) те няма да разоръжат Хамас, нито ще спрат атаките му срещу Израел, ако ръководството на движението, или неговите „покровители”, решат да ги продължат. Впрочем, те не са в състояние да спрат и атаките срещу Израел дори на терористичните и криминални групировки от Газа, които не са част от Хамас и не се подчиняват на неговите лидери. Демонстрираната, в отделни периоди на вътрешнополитическата криза, готовност на израелското ръководство да обсъжда плановете за изпращане на миротворчески континтгент на ООН в Газа, говори не за целесъобразността на подобна стъпка, а по-скоро за острата борба в израелския „истъблишмънт”, караща редица политици от правителството да полагат активни усилия във външнополитически план с единствената цел да отслабят противниците си вътре в страната.

Ролята на САЩ

Анализирайки американската външна политика, касаеща палестинско-израелския конфликт, следва да отчитаме голямият брой институции и лобистки групи, които я формират. Утвърдилата се теза, че тази политика е произраелска, формира се от еврейското лоби в САЩ и се използва от Израел като щит срещу външните заплахи, е доста далеч от истината. Всъщност, политиката на САЩ отчита единствено своите собствени интереси. Тя е постоянна в основата си, макар че се променя в съответствие с флуктуациите на вътрешнополитическия силов баланс и онова, което се случва в света. Освен личните симпатии и антипатии на един или друг американски президент, вицепрезидент или държавен секретар, върху тази политика влияе позицията на Конгреса и Сената, както и на Държавния департамент, Пентагона, ЦРУ, Департамента по отбраната и редица други. Между схемите на взаимодействие, каналите за връзка и традиционните партньори в Израел на демократите и републиканците има известна разлика, но тя не е принципна. В миналото, американската политика към Израел беше подчинена на глобалното противопоставяне със Съветския съюз. Днес обаче, този фактор е загубил значението си и касае само икономическата и военно-политическа сфера на отношенията с Русия: без значение на партийната си принадлежност, всяка американска администрация гледа да пресича опитите за осъществяване на съвместни руско-израелски проекти в енергетиката и военно-техническото сътрудничество.

На практика, освен произраелското еврейско лоби (т.нар. „стар истъблишмънт”), в Америка действа и антиизраелско еврейско лоби, включващо широк спектър от течения – от ултраортодоксални евреи, като сатмарските хасиди, до леви и ултралеви елементи – троцкисти, анархисти, социалисти и т.н. Емигрантите от бившия СССР, традиционно, са настроени по-произраелски, отколкото американските евреи и емигрантите от Израел, много от които не само не подкрепят тази страна, но и са сред основните и опоненти. Доста по-влиятелно и активно от еврейското е произраелското евангелистко лоби в САЩ, обединяващо баптисти, представители на презвитерианската, англиканската и някои други църкви. Твърдейки, че в Библията Бог дава на вярващите християни директно указание да подкрепят народа на Израел и, че Второто пришествие и Страшният съд, с която всяка от тези групи свързва собствените си надежди, задължително трябва да се предшества от връщането на всички евреи в Светите земи и възраждането на израелската държава, те обикновено заемат твърди антиарабски и антипалестински позиции. Впрочем, в Америка има и антиизраелско протестантско лоби, обединяващо представители на консервативния елит (включително чиновници от висшите ешалони на политическия и военния „истъблишмънт”), чиито антисемитизъм се практикува дискретно дори и в „ерата на политическата коректност”. Сред американските католици има както привърженици на Израел (част от латиноамериканците и повечето италианци), така и негови противници (сред които са немалко поляци и ирландци), макар че в това отношение не съществуват ясни етнически граници. Подобно разделение е налице и в афроамериканската общност. Самоотъждествяването на последната с „народа на Израел”, коренящо се в епохата на Мартин Лутър Кинг, роди феномена на „негрите от Димона” – т.е. на афроамериканците, живеещи в Израел. В същото време, разпространението в афроамериканската общност (през 70-те и 80-те години на миналия век) на радикалните ислямистки идеи, постави основата на антисемитизма, изповядван от „черните пантери”, Луис Фарахан или сенатора Джеси Джексън. Тук е мястото да се подчертае обаче, че антиизраелската дейност на всички, изброени по-горе лобистки групи (освен чернокожите мюсюлмани в САЩ) не означава, че те подкрепят палестинците. Ксенофобията и расизмът, запазващи се в съзнанието на немалко американци, наследници на народния или пък на елитарния антисемитизъм (масово и открито разпространени в Америка преди реформите на президента Кенеди през 60-те години на ХХ век), все още действат по отношение на „чужденците” и „иноверците”, включително към мюсюлманите, арабите и палестинците, в не по-малка степен, отколкото към евреите и Израел.

Пропалестинска политика провеждат повечето организации и фондации на американските мюсюлмани, а също петролното и университетско лобита, заинтересовани от контактите с монархиите от Персийския залив. Особено се усилиха антиизраелските настроения в американските университети през 90-те години, паралелно с нарастване на влиянието в тях на „новите леви” и антиглобалистите. През този период, мюсюлманските организации, джамиите, студентските клубове, изследователските центрове и катедрите за близкоизточни изследвания в повечето американски университети попаднаха под контрола на саудитските фондации, инвестиращи в тяхната инфраструктура достатъчно средства за да ги превърнат в ефективен инструмент на собственото си влияние. Изпълнителният апарат на изброените структури (и най-вече на религиозните) беше попълнен с привърженици на радикалните ислямистки течения (повечето от които са палестинци или възпитаници на пакистанските медресета).

Освен от споменатите групи, палестинците могат да разчитат на подкрепа и от други кръгове в американския елит, включително на чиновници от Държавния департамент и апарата на държавния секретар, които в случая се ръководят от чисто професионални съображения, отчитайки, че в света има няколко десетки мюсюлмански държави и само една еврейска.

Американските военни и представителите на разузнавателните служби поддържат дългогодишни връзки със съответните израелски структури и, от началото на ХХІ век, активно се противопоставят на ислямистите, сред които има немалко палестинци. В същото време, представителите на висшето командване на САЩ, действащи в Близкия изток, разглеждат Израел не толкова като съюзник и тилова база, колкото като пречка за формирането на военно-политически съюзи с мюсюлманските държави от региона. Именно това предопредели отношението към Израел на бившия държавен секретар генерал Колин Пауъл, по време на операцията „Пустинна буря”, и превръщането му в лобист на арабските интереси в САЩ. На съвременния етап, възходът на ислямисткия тероризъм и активизацията на Иран, тревожеща арабските му съседи, позволиха на САЩ да създадат неформален миханизъм за координация между армейските и разузнавателни служби на Израел и тези на арабските държави, с изключение на Сирия, Либия, Алжир и Йемен. Ролята, която играе в американско-израелските отношения военно-индустриалният комплекс, е двойнствена: сътрудничеството с Израел в производството и пласмента на оръжия води да подчиняването на израелския военно-индустриален комплекс на американския, включително до изоставяне на конкурентни проекти, и то при положение, че американско оръжие се доставя както на Израел, така и на арабските държави.

Изхождайки от съотношението на силите във вътрешната си политика, САЩ се стремят към такъв силов баланс в арабско-израелското и палестинско-израелското противопоставяне, който да им позволи да запазят ролята си на върховен арбитър за всички заинтересовани страни. Макар че преди много години американският Конгрес гласува за преместването на американското посолство в Йерусалим, на практика, това решение се блокира и от демократичните, и от републиканските администрации в Белия дом. Статутът на привилегирован съюзник на САЩ, който има Израел, означава не само отпускане на мащабна икономическа и военна помощ, но и подчиняване на израелската политика (включително в сферата на сигурността) на американските интереси. Именно поради това, за да бъде избегнато напрежението в отношенията между президента Буш-старши и Колин Пауъл и техните арабски съюзници, по време на Първата война в Залива, Израел се въздържа да отговори на иракските ракетни атаки срещу територията му. В същото време, предаването на Израел (като съюзник на САЩ) на тайна информация за Иран (противник на САЩ) навлече на обвинения в шпионаж Джонатан Полард дълги години затвор и доведе до санкции срещу лобистката организация АИПАК, доста напомнящи репресиите по време на борбата със „съветската заплаха”. Заселническата политика на Израел, анексията на Йерусалим и Голанските възвишения, копиращи политиката на САЩ към съседите им в сходни исторически ситуации, демонстративно се осъждат от официален Вашингтон. Подписаният в средата на 90-те руско-израелски газов договор така и не беше реализиран заради натиска на бившия американски държавен секретар Мадлин Олбрайт. В авиационната индустрия на Израел, американският натиск, стартирал с прекратяването на програмата „Лави”, доведе до многомилиардни загуби и влошаване на отношенията с военно-индустриалните комплекси на Русия, Китай и Турция, след принудителните откази на еврейската държава да достави на китайците безпилотни самолети и да участва в съвместното производство на самолети за техните военновъздушни сили, и провала на доставката на хеликоптери „Ердоган” за Турция.

Историята на отношенията между САЩ и Израел дава основание на експертите да предполагат, че в определена ситуация именно израелските интереси могат да се окажат разменната монета, с която Вашингтон ще плати на арабския свят за грешките в регионалната си политика, в името на интересите (национални или лични) на един или друг американски лидер. Пример за това е политиката на Хенри Кисинджър довела до мира с Египет, постигнат в Кемп Дейвид, и очертала формата на отстъпките, вкарали в крайна сметка Израел в капан, в отношенията му със Сирия и палестинците. Двойните стандарти в отношението на САШ към Израел имат дълга история. Така, Франклин Делано Рузвелт, опитващ се да поддържа баланс между еврейското си обкръжение и  откровените антисемити от своята администрация, на практика, затваря „вратите на Америка” за европейските евреи търсещи спасение по времето на Холокоста. Наследникът му Хари Трумън, въпреки близките си отношения със създателя на Световния еврейски конгрес и Световната ционистка организация Наум Голдман, изпитва сериозни колебания (под натиска на Държавния департамент), вземайки решение за признаването на Израел от САЩ. Бившият американски президент Картър и някогашният държавен секретар Збигнев Бжежински от доста време насам също водят активна антиизраелски политика. Тесните връзки на Израел с президента Роналд Рейгън, през 80-те години на миналия век, контрастират с позицията, заета от наследника му Джордж Буш-старши и държавния секретар на неговата администрация Джеймс Бейкър, в американско-израелските отношения. Мирните инициативи на президента Бил Клинтън пък струваха на Израел по-скъпо, отколкото която и да било война с арабите. В сегашната администрация, президентът Буш-младши и вицепрезидентът Дик Чейни се ползват с репутацията на принципни съюзници на Израел, докато държавният секретар Кондолиза Райс се смята за прагматик, съобразяващ се единствено с американските интереси.

Прогнозите, кой от претендентите за президентския пост в САЩ на изборите през 2008, ще бъде „по-добрата кандидатура за Израел”, не звучат убедително. По правило, анализаторите определят като израелски фаворит Джон Маккейн, а Барак Обама се смята за „аутсайдер”. Не бива да забравяме обаче, че в екипа на републиканския президент за Близкия изток отговарят представителите на антиизраелския „стар истъблишмънт”. В същото време, кандидатът на демократите Барак Обама, още по време на предварителната си кампания, трябваше да опровергава обвиненията, че симпатизира на мюсюлманския свят. Не е изключено, че ако стане президент на САЩ, той може да последва примера на друг известен либерал и „миротворец” – Шимон Перес. Както е известно, заемайки след гибелта на Ицхак Рабин министър-председателския пост в Израел, Перес се опита да демонстрира „твърдост в защита на сигурността и отбранителните интереси на страната”, като санкционира, през 1996, неоправдания от военна гледна точка масиран артилерийски обстрел на Ливан, в хода на операцията „Гроздовете на гнева”.

Така или иначе, но на миналогодишната конференция в Анаполис американската администрация доказа, че въпреки всички провали в близтоизточната си политика, САЩ остават световен лидер, способен да събере около масата за преговори не само Израел и палестинците, но и такива израелски опоненти като Сирия например. Не бива да забравяме обаче, че поговорката „няма безплатни закуски” също е американска. В крайна сметка, именно Израел ще бъде принуден да плаща за реализацията на американските интереси и то не толкова заради специалното отношение на Белия дом към еврейската държава, а най-вече защото е „кредитоспособен”. Именно последното отличава Израел от палестинците и Сирия, чиито лидери не могат да си позволят дори минимални отстъпки. Засега споровете за това, че американската подкрепа излиза твърде скъпо на Израел и цената и може да стане неприемлива, имат само теоретичен характер. Не е изключено обаче, в близко бъдеще те да се прехвърлят и в сферата на реалната политика.

Отношенията между САЩ и палестинците преживяха период на твърдо взаимно неприемане в годините, когато ООП разчиташе на Съветския съюз, но въпреки това действия като отказа на нюйоркския кмет Рудолф Джулиани да приеме Ясер Арафат, бяха по-скоро изключение. Отношенията с ООП, а след това и с ПНА, преминаха през периоди на възход и падение. Сегашният президент на Палестина Махмуд Абас винаги се е смятал от Америка за „желан партньор”, за разлика от лидерите на Хамас, определяни като „персони нон-грата”. Макар че, ако си припомним метаморфозата в отношението към покойния Арафат на американския „истъблишмънт”, не можем да изключваме подобно развитие и по отношение на водачите на палестинските ислямисти. За разлика от американския елит, подкрепящ „мирното урегулиране” не само по чисто практически съображения, но и следвайки догмите на „политическата коректност”, сред обикновените американци преобладават произраелските и антипалестински настроения, което лесно може да се обясни, ако си припомним демонстративното честване на терористичните нападения от 11 септември по улиците на палестинските градове.

Европейската политика

Европейската политика по отношение на израелско-палестинския конфликт значително се отличава от американската. Но и по този, както и по редица други външнополитически проблеми, Европа не е единна: налице са известни общи закономерности, но курсът на Брюксел (т.е. на ЕС) може значително да се отличава от политиката, провеждана от една или друга европейска държава. По правило, левите (социалистически и лейбъристки) партии, доминиращи в политическия „истъблишмънт” на Европа, подкрепят палестинците и израелските им партньори от лагера на местната левица. Същото се отнася за антиглобалистите, т.нар. „нови европейци” от мюсюлманските страни, както и за неонацистите и крайната десница, чиито антисемитизъм в днешна Европа може да се проявява легално само под формата на антиционизма. Ревизията на европейската история, на Холокоста и резултатите от Втората световна война, могат да дадат на новото поколение в европейския политически елит, възможността да забрави не само за това, как 6 милиона евреи и европейски цигани бяха унищожени в „люлката на съвременната цивилизация”, но и за ролята в този геноцид на местните колаборационисти.

Симпатиите, които проявяват към фашизма мнозина лидери на довоенна Европа, са в основата на политиката по отношение на палестинско-израелското противопоставяне, към която се придържат техните наследици, възлагащи цялата отговорност за близкоизточните проблеми върху Израел и съзнателно пренебрегвайки ролята на собствените си страни в арабско-израелския конфликт.

Това, на първо място, се отнася за Великобритания, чиято политика е в основата на противопоставянето, на ранния му етап. Разпадането на британската колониална империя в Азия, част от която е и Палестина, навсякъде се съпътства от едни и същи събития. Разцеплението на британските доминиони и подмантатни територии на ислямска и неислямска част, размяната на население, териториалните претенции и войните между съседите – са също такава част от историята на арабско-израелските отношения, както и от отношенията между Индия и Пакистан например. И в единия, и в другия случай проблемът не се решава вече дълги десетилетия с тази разлика, че броят на загиналите в индийско-пакистанският конфликт е над един милион души, а този на бежанците – няколко пъти по-голям. Набиващото се на очи сходство в развитието на отношенията между бившите британски колонии от западната и източна периферии на Британска Азия се игнорира от повечето европейски изследователи. Случайност или закономерност е, че войните между Израел и арабските му съседи се водят през 1948-1949, 1967 и 1973, а между Индия и Пакистан през 1947-1948, 1965 и 1971? Този паралел свидетелства не за уникалния характер на израелско-палестинския конфликт, а за това, колко близки исторически процеси могат да се развият в сходни условия.

Дясноцентристките партии в Европа, както и част от десните сили, без да харесват особено евреите, ги смятат за много по-малко зло, отколкото агресивните „нови мюсюлмани”, затова разглеждат Израел като съюзник в борбата с радикалния ислямизъм и проповядвания от него „джихад”. В същото време обаче политиците, представляващи дясноцентристкия лагер в европейските правителства, са принудени да се съобразяват с мюсюлманския електорат в своите страни, с интересите на европейските компании в ислямския свят и зависимостта от арабския и ирански петрол и природен газ. Арабското, иранското и, като цяло, ислямското лоби в Европа е по-силно, отколкото в САЩ, а еврейските общности са по-слаби, по-малобройни и по-малко влиятелни. Отразява се и това, че радикалните ислямистки структури, използвайки европейското законодателство и социалните гаранции, успешно „усвояват” европейското пространство, попълвайки редовете си с имигранти от Африка, Близкия изток, Южна и Югоизточна Азия. Сложната система на националните приоритети в отношението към Израел на европейските държави зависи, освен всичко друго, от размерите и влиянието на техните еврейски общности, най-големите от които са във Франция, Великобритания, Германия, Белгия и Швейцария. Определено влияние оказва и историята на преследванията срещу евреите в една или друга страна – нивото на отношенията с Израел обикновено е право пропорционално на чувството за историческа вина пред евреите – затова те са най-здрави с Германия, Италия, Испания и Португалия. Отношението към Израел зависи и от това, доколко са силни, в една или друга европейска страна, историческите фобии (както е в Австрия и Франция), или колко влиятелен е арабският бизнес (както е в Гърция, където се намират централите на най-големите палестински корпорации). Върху това отношение се отразяват и левите настроения в местния интелектуален „истъблишмънт” (както е във Великобритания, където се роди идеята за бойкот на израелските университети). От значение е също, колко е голяма и влиятелна местната арабска общност (най-големи са те във Франция, Германия, Белгия, Великобритания, Испания, Италия).

Анализирайки това отношение, следва да се отчита, дали ядрото на местните мюсюлмански общности се формира от турци, пакистанци, араби или представители на други етнически групи. Накрая, то зависи и от равнището на нелегалната имиграция от ислямския свят в една или друга държава и, доколко тя повишава криминогенната ситуация (както е в Италия, Испания, Великобритания и Франция). От разпространението на антиамериканските настроения, които са пряко свързани и с антиизраелските, както и от нивото на терористична опасност, което пък създава произраелски настроения в съответната страна. От наличието или отсъствието на проблеми, свързани с еврейско имущество и банкови влогове от времето на Холокоста (както в Швейцария, Белгия и Холандия). От изначалната ангажираност в „миротворческата дейност” на страната на палестинците и израелската левица (както е в Швеция и Норвегия). От равнището на икономическите връзки с Израел, чиито основен търговски партньор са европейските държави, както и от това, дали една или друга държава е зависима от него във военно-техническата сфера (като някои страни от Източна Европа). Върху отношението на европейците към близкоизточния мирен процес влияе и това, че този процес е следствие от същите теории за правото на самоопроделение, довели да разпадането на Югославия и подхранващи сепаратизма в Белгия, Северна Ирландия, Испания и Италия. Определена роля играят и военно-политическите амбиции на една или друга държава в рамките на НАТО и миротворческите мисии на ООН, както и наличието на протестантско население с характерните за него религиозни догми и есхатологични нагласи, аналогични на американските (както е във Финландия например).

Радикалните ислямисти, проповядващи в европейските джамии, подкрепят Хамас и призовават към унищожаването на Израел. На свой ред, „еврократите”, които организират разпределянето на финансовите потоци, свързани с „близкоизточния мирен процес и подкрепят традиционния си партньор – ООП (Фатах), са готови да съдействат за реализацията на всяка идея на левицата в Израел, дори ако е лансирана от извънсистемната опозиция (като например „Женевската инициатива”).

Следствие от двойните стандарти към ислямисткия екстремизъм и типичната за Европа политика на компромисите и отстъпките стана скандалът с карикатурите на Пророка Мохамед – провокация на европейските ислямисти, организирана в стила на „цивилизационния сблъсък” на Хънтингтън. Използвайки Израел като символ и тактическа цел, ислямисткият елит съчетава лобирането в полза на „мирния процес” с тероризма, като политически инструменти, чиято употреба дозира по собствена усмотрение. С тяхна помощ радикалните елементи от средната класа и елита на мюсюлманския свят се опитват да преразпределят в своя полза сферите на влияние и финансовите ресурси. В Европа радикалният ислямизъм постигна по-големи успехи, отколкото в други части на немюсюлманския свят, затова ролята на Стария континент за разрешаване на противоречията между Израел и палестинците е по-скоро негативна. Натискът върху Израел, без оглед на направените от него отстъпки и поощряването на ръководството на ПНА, без значение на реалните му постижения, са два стълба на европейската политика, които са еднакво деструктивни по отношение на израелците и палестинците.

 

Заключителната част  на статията ще бъде публикувана в бр.6/08 на „Геополитика”

* Авторът е президент на Института за Близкия изток в Москва и председател на Руския еврейски конгрес (което, без съмнение, влияе върху позицията му по палестинско-израелския конфликт)

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020