07
Вт, Дек
9 Нови статии

Геополитическите аспекти на Втората световна война

брой4 2008
Typography

Според някои историци, писатели и държавници (сред последните са Чърчил и Дьо Гол), двете световни войни могат да се приемат като две действия на една и съща трагедия, т.е. като своеобразна „нова Трийсетгодишна война”. Тезата им се подкрепя от факта, че основната цел и на едната, и на другата война е борбата срещу хегемонистичните стремежи на Германия. Логическите схеми, от които се ръководят участниците във Втората световна война, са пряко продължение на идеите, превърнали се в катализатор на войната от 1914-1918: социалният дарвинизъм и претенциите за „жизнено пространство”.

Идеологията и геополитиката на нацистка Германия

Както е известно, Хитлер излага политическата си програма в книгата „Моята борба” (Mein Kampf, 1924-1925). Тя съдържа както идеи за осъществяването на социално политическа революция и крайно националистически възгледи, така и външнополитическа програма, насочена към превръщането на Германия в пълновластен господар на европейския континент. На 5 ноември 1937, в навечерието на решителните действия за ревизия на Версайския договор, Хитлер свиква съвещание на висшето армейско ръководство, на което излага геополитическия си план (протоколът от съвещанието е публикуван през 1941). Според Хитлер, Германия не разполага с достатъчно природни ресурси, за да се развива в условията на автаркия. От друга страна, по-активното германско участие в световната търговия му се струва слабо вероятно (особено на фона на неотдавнашата икономическа криза от 1929, когато редица държави въвеждат високи защитни мита). Освен това, целият свят вече е „усвоен” и поделен и не са останали „ничии” територии. Така, за Германия остава единственият възможен път – да завладее със сила „източниците на суровини в районите, разположени близо до Рейн”. Тоест, става дума за разширяване на жизненото пространство, чрез експанзия на изток.

Политиката на Хитлер, в периода между 1938 и 1942, изцяло се вписва в тази схема: анексията на Австрия, окупацията на Чехословакия, разделянето на Полша между Германия и Съветския съюз, отстраняването на Франция (така че германците да не са принудени да воюват на два фронта, както става през 1914-1917, макар че вероятността от военни действия против Великобритания остава) и, накрая, върхът на хитлеровата стратегия – нападението срещу Съветския съюз, през юни 1941, сред причините за което, в частност, е и стремежът Великобритания да бъде лишена от последния си потенциален съюзник на европейския континент.

В действителност, политиката на Хитлер е подчинена на няколко натрапчиви идеи: да „освободи” Европа от евреите, да ликвидира съветския болшевизъм, да пороби славянските „полухора” и да гарантира за хиляда години напред господството на арийските „супермени”. Тези натрапчиви идеи обаче влизат в противоречие с чисто геополитическите съображения. Така, по време на окупацията на част от съветските територии, през 1941-1944, крайната жестокост на нацистите, диктувана им от расовата теория, и свързаните с нея репресии и масово унищожаване на местното население, прави невъзможна рационалната експлоатация на източните ресурси. В същото време, военната кампания срещу Съветския съюз, както през 1941, така и през 1942, е подчинена не на геополитически цели, а по-скоро на престижни съображения: да бъде превзета Москва през есента на 1941 и на всяка цена да бъде удържан Сталинград, през есента на 1942. Последната цел струва на Хитлер загубата на почти цялата VІ германска армия.

Фюрерът е убеден, че е призван да осъществи особена мисия в света. Изпълнявайки я, Хитлер предизвиква апокалипсис, в който загиват милиони хора, включително и той, самият.

Япония (1932-1945): геополитическата рационализация на кълбото от противоречия

След появата в Япония на „черните кораби” на американския комодор Пери, през 1854, японците осъзнават, че ако искат да избегнат колонизация, подобна на онази, преживяна от Индия, или пък разчленяването на страната им, по китайски модел, трябва да подражават във всичко на Запада: да приемат конституция, да разполагат с армия, подобна на пруската, да обявят официална държавна религия (шинтоизмът), да осъществят индустриализация и да създадат, в резултат на серия от войни, собствена империя, за сметка на Китай (1894-1895), Русия (1904-1905) или Германия (овладяването на повечето немски колонии в Тихия океан, през 1919).

Дали обаче Япония разполага, през 30-те години на миналия век (когато започна новата си имперска кампания за завладяване на чужди територии), с ясна геополитическа концепция? Отговорът е по-скоро отрицателен, защото ръководството на страната се стреми да реализира едновременно няколко противоречиви програми.

През 30-те, в средите на японските военни, се очертава сблъсък между привържениците на две противоречащи си визии. Така, според фракцията Kodoha, т.е привържениците на „императорския път”, тясно свързани с полевите военни командири, Япония трябва да се опре на базата си в Манджурия и да разширява жизненото си пространство на север (т.е. в Монголия и Сибир). При това положение, в неин основен противник се превръща Съветският съюз. Според Toseiha (т.е. „привържениците на контрола”), представляващи висшето ръководство на японската армия, експанзията на Япония следва да се насочи на юг (към Китай и дори Индонезия). В резултат от инцидента (26 февруари 1936), когато неколцина млади офицери-екстремисти убиват редица влиятелни противници на своята теза, последвалата намеса на върховното командване води до окончателна победа на фракцията Toseiha. Така Япония започва военни операции в Китай и до юли 1937 овладява почти цялата му крайбрежна зона.

Твърде скоро обаче, японската имперска политика се оказва в задънена улица. Китай търпи огромни загуби, но и войските на националистическото правителство на Чан Кайши, и партизанските отряди на Мао Цзедун, оказват упорита съпротива на нашествениците. Съединените щати, начело с Франклин Рузвелт, не могат да приемат, че Китай и цяла Азия ще преминат под контрола на Япония и ще бъдат „затворени” за американците. През юли 1940, САЩ поставят под контпрол доставките на скрап и петрол за Япония, а през юли 1941, след японската окупация на Индокитай, Вашингтон напълно пректратява петролните доставки за Япония, което парализира нейната военна машина.

Така, Токио бива поставен пред съдбовен избор: или да приеме американските искания (т.е. да изтегли войските си от Индокитай и Китай), или до продължи да реализира политиката си, без оглед на възможните последици. В крайна сметка, подобно на самурай, който е решил да си направи харакири, Япония избира да тръгне по път, даващ и минимални шансове за успех. Решено е да се търси пълна военна победа над САЩ, които да бъдат принудени да постигнат компромис с Токио (това обяснява и внезапното нападение над Пърл Харбър, на 7 декември 1941). Освен това, Япония решава да завладее всички острови и цялото азиатско крайбрежие и, в частност, петролните находища в холандска Западна Индия. И макар че тази стратегия води до редица впечатляващи победи (превземането на Хонконг, на 25 декември 1941, и на Сингапур, на 15 февруари 1942), тя твърде бързо се сблъсква с непреодолимо препятствие: решимостта и мощта на Съединените щати.

В такъв случай, какво представлява геополитическата концепция на Япония? През ноември 1938, Токио се обявява за установяването на „нов ред в Източна Азия”. В началото на 40-те пък се появява тезата за създаване на „сфера на съвместен просперитет в Източна Азия”. През 1943, когато отстъплението на Япония вече е очевидно, в Токио се създава „Министерство на Велика Източна Азия”. Подобно на „европейската икономическа общност”, за чието създаване се обявява нацистка Германия през 1943, т.е. след коренния прелом в хода на Втората световна война, и „азиатската сфера на съвместен просперитет” е резултат на комбинация между дългосрочни планове и спешно приети прагматични мерки.

Геополитическите последици от японската експанзия не отговарят нито на интересите на Токио, нито на тези на Запада. В същото време, японската агресия демонстрира несъстоятелността на митовете за „превъзходството на бялата раса” и съдейства за пробуждането на националното самосъзнание на колониалните народи в Азия, които успяват да си извоюват независимост през първите години след войната, макар и с цената на огромни жертви.

Сталинският СССР, или геополитиката на укрепения лагер

„Основната цел”, преследвана от Сталин „се свежда до укрепването на личните му позиции. Понякога неговите лични интереси съвпадат с тези на съветската държава, бореща се срещу света на буржоазията. Понякога обаче не съвпадат. На първо място винаги стои въпросът за запазване на личната му власт. Това е и ключът към провежданата от него дипломация. Стратегията му е максимално проста и се изчерпва с формулата „разделяй и владей”. Това обяснява и инстинктивните усилия на Сталин, целящи провокирането на противоречия сред противниците му, които да доведат до отслабването им и, в хода на междуособиците, той да укрепи собствените си сили” (George Kennan, Russia and the West under Lenin and Stalin, 1961).

Горният цитат дава известна представа за геополитиката на сталинския Съветски съюз, огромно влияние върху която оказват характерът, животът, привързаностите и омразите на самия Сталин.

Подобно на някои руски царе, кремълският диктатор смята, че Съветският съюз (Русия), избавяйки се от мечтата на Троцки за световна, или поне европейска, революция, трябва да се превърне в непристъпна крепост, щателно пазена отвътре (с помощта на тайната полиция и лагерите на Гулаг) и херметично затворена за външния свят.

В съответствие с тези представи, международното комунистическо движение (ІІІ Интернационал, съществувал през 1919-1943, и Коминформбюро, през 1943-1956) следва да изпълнява редица специфични задачи. Вече не става дума за победата на комунизма в световен мащаб – в подобен случай, Сталин неизбежно би загубил контрола над комунистическото движение – а за използването на комунистическите партии за отслабване враговете на Съветския съюз, и, по-точно, за отслабването на всичко и всички, представляващи някаква заплаха за самия Сталин.

Затова, когато (на 23 август 1943) е подписан прословутият германско-съветски пакт, Сталин действа в пълно съгласие със самия себе си. Сключвайки договор за ненападение с Хитлер (който никога не е крил намерението си да унищожи съветския болшевизъм) Сталин се надява да отложи войната и след това да се възползва от възможността да извлече полза от предстоящия конфликт (през септември 1939) между Германия, Полша, Великобритания и Франция. Само че в разсъжденията на съветския лидер, който е свикнал да не се доверява на никого, има две слаби места, довели до трагични последици: недооценката на силите на германската армия, която смазва французите още през пролетта на 1940 и илюзията за продължителността на циничния сговор с Хитлер, който се крепи, в частност, на постоянните доставки на съветски суровини за Германия. Операцията „Барбароса”, стартирала на 22 юни 1941, разбива на пух и прах германско-съветското сътрудничество.

След края на войната, комунистът Йосиф Сталин, стремящ се да гарантира вътрешната и външна сигурност на своята „крепост”, започва да провежда класическа геополитика. В Европа, той запазва частта от Полша, която Съветският съюз получава според пакта с Германия, през 1939. Полската държава, макар и изместена на запад и контролирана от Москва, отново се появява на картата на Европа. Сталин си прави необходимите изводи от внезапното нападение на 22 юни 1941 и вече разполага с буферна държава, с промосковско правителство, между СССР и Германия. В Далечниа изток, на 8 август 1945 (т.е. между бомбардировките на Хирошима и Нагазаки) Сталин обявява война на деморализираната и намираща се в навечерието на капитулацията си Япония. Това му позволява да върне териториите, изгубени от император Николай ІІ след поражението в Руско-японската война, през 1905. Сталин нищо не забравя. Като истински наследник на руските царе, той въплъщава стремежа им към експанзия в почти параноична страст.

В същото време, изучаването на геополитиката е забранено в Съветския съюз. В продължение на дълги години тя си остава „проклета” наука, изобретена от германския враг. Възможно е обаче, Сталин да е имал някаква друга неизвестна причина да пречи за разпространението на науката за държавната мощ. В Геополитическия речник, под редакцията на Ив Лакост („Геополитически речник на света”, Труд, С.,2005), се посочва, че: „Сталин забранява в Съветския съюз, както и във всички страни, където управляват комунистическите партии, дори да се споменава за геополитиката (и даже за географията на човека, чрез която биха могли да се пропагандират геополитическите идеи). Твърди се, че тя е органична част от нацистката идеология. Изглежда Сталин се е стремял да изтрие всеки спомен за мащабната геополитическа операция, каквато навремето е бил съветско-германския пакт, както и, че съветското ръководство попада в капан, недопускайки възможността за германско настъпление на изток, което започва по-малко от две години след подписването на пакта”.

Великобритания и САЩ: смяната на световния лидер

Прец целия ХІХ век и чак до началото на Първата световна война, Великобритания олицетворява глобалния обмен и всячески съдейства за премахването на преградите пред свободното развитие на международната търговия. За целта, тя разполага с три основни предимства: високо ниво на икономическото си развитие, което и позволява да се смята за „работилницата на света” (поне през първите три четвърти на ХІХ век); огромна колониална империя, която изцяло господства и може изгодно да пласира произвежданите в метрополията стоки; пълен контрол над моретата и океаните.

Проблемът обаче е, че тези предимства се оказват временни. В последната трета на ХХ век Великобритания се сдобива с двама мощни съперници, в лицето на Германия и, особено, САЩ. В резултат от Втората световна война се осъществява „смяна на караула” в моретата и океаните, като британците окончателно отстъпват мястото си на американците. Тази трансформация обаче, има своята специфика. Великобритания се отнася към САЩ, като към син, направил блестяща кариера. И в този смисъл, приема доста спокойно превръщането си във верен съюзник и уважаван съветник на своя силен, но недодялан партньор – Съединените щати. На свой ред, САЩ, които през 1919 се връщат към изолационизма, се оказват въвлечени против волята си в световната политика. Президентът Рузвелт отлично съзнава необходимостта от тази стъпка, но повечето американци склоняват да подкрепят отказа от изолационизма, само защото се смятат за жертва на нагла агресия (японското нападение срещу Пърл Харбър, на 7 декември 1941 и последвалото обявяване на война на нацистка Германия, на 11 декември 1941).

Атлантическата харта, подписана от Чърчил и Рузвелт на 14 август 1941, официално регламентира преминаването на световното лидерство от Великобритания към САЩ още по време на Втората световна война. Няколко седмици преди появата на този документ, Съветският съюз влиза във война с нацистка Германия и така се превръща в обективен съюзник на Великобритания.

Атлантическата харта включва разширен вариант на прословутите „14 пункта на Удроу Уилсън” и, по същество, представлява чернова на универсалистката доктрина, за чиято зона на действие се смята цялата планета: забраняват се каквито и да било териториални промени, без съгласието на населението на конкретните територии; провъзгласява се правото на народите свободно да избират системата на управление в собствената си страна; утвърждава се равенството между народите, независимо дали са големи или малки, победители или победени, по отношение на международната търговия и достъпа до източниците на ресурси; поставят се основите на сътрудничеството между държавите в икономическата и социалната сфери; провъзгласява се принципът на свободното корабоплаване в открито море...

С това съвместно заявление, двете велики англо-саксонски държави демонстрират пълното единство на възгледите си относно следвоенното мирно урегулиране. Въпреки това, преходът на глобалната отговорност от Великобритания към САЩ поражда два типа геополитическо напрежение.

Макар Великобритания да се примирява с перспективата да се превърне в „блестящия” съюзник и помощник на САЩ, тя продължава да се смята за велика държава. Основание за това и дава фактът, че и през 40-те години тя си остава най-голямата империя на планетата. В същото време обаче, според визията на президента Рузвелт, следвоенното урегулиране предполага деколонизация и ликвидиране на всички колониални империи (британска, френска, холандска и т.н.), смятани от Вашингтон за отживели времето си реликви от друга епоха и пречка за формирането на наистина глобална икономическа система. В същото време, за да поддържа статута си на велика държава, Великобритания се присъединява към програмата за създаване на атомна бомба, но САЩ не демонстрират почти никаква склонност да споделят с нея тайните, свързани с производството на едно толкова страшно оръжие (англо-американската криза от 1943 и Законът на Макмахън от юли 1945, налагащ изключително строг контрол върху информацията за ядреното оръжие). След края на Втората световна война, Великобритания все пак се сдобива с ядрено оръжие, но без помощта и въпреки негативното отношение, на САЩ.

Влизайки във войната, през декември 1941, Съединените щати не предполагат, че след победата над Германия и Япония вече няма да могат да се върнат към изолацията от външния свят, позволила им навремето спокойно да изграждат и развиват своята икономика, далеч от европейските конфликти. Според президента Рузвелт, гарант за следвоенния мир и стабилност, трябва да станат институционните структури (и най-вече ООН), позволяващи на победителите (САЩ, СССР, Китай, Великобритания и Франция) да съгласуват политиката си в рамките на международните организации (главната роля в това отношение се отрежда на Съвета за сигурност на ООН). САЩ обаче не са готови да ограничат суверенитета си, в името на международния правов ред. И тъкмо поради това, по време на Бретънуудската конференция (1-22 юни 1944), посветена на създаването на нова международна валутна система, те се обявяват против британския план, лансиран от известния икономист Кейнс, който предлага създаването на международна валута – банкор. В този случай, британският паунд, който е в основата на международната валутна система от 1815 до 1914, би бил заменен не от друга национална валута (т.е. от долара), а от съвършено нова валута, емитирана от общ фонд за централните банки.

След Първата световна война, държавите-победителки, опирайки се на правото на народите сами да се разпореждат със съдбата си, драстично прекрояват картата на Европа и Близкия изток. През 1945, победителите вече декларират вярност към други принципи (виж, в частност,  Декларацията за освободена Европа, приета в Ялта на 11 февруари 1945). Но, ако през 1918-1919 победителите (Франция, Великобритания, САЩ и Италия), макар и да се карат помежду си, все пак съумяват да постигнат, повече или по-малко, приемлив компромис, ситуацията през 1945 е съвършено различна. Тогава се сблъскват две гледни точки, изключващи всякакво взаимно разбирателство и сближаване. От една страна, САЩ, избегнали разрушителните последици от войната благодарение на географското си положение и многократно увеличили индустриалния си потенциал (за което помага ролята им на „арсенал” на съюзническите държави), се обявяват за световен ред, основан на свободната търговия и решаването на спорните проблеми чрез преговори. От друга страна, Съветският съюз, разрушен от войната и намиращ се в желязната хватка на Сталин, стремящ да се защити от ново внезапно нападение, остава верен на своята политика на „обсадената крепост”. Съветският режим се опитва да се укрие от разложителното влияние на капиталистическия свят и да укрепи сигурността си, с помощта на „прострелното пространство”, което формират източноевропейските държави, разположени по западните граници на СССР. Така е поставено началото на ново глобално противопоставяне между водещата морска държава, обявяваща се за стимулиране на обмена на хора и идеи и континенталната супердържава, превърнала се в пленник на собственото си затворено пространство и живееща в постоянно напрежение, очаквайки нова агресия срещу своята територия.

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е третата от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021