Когато, през 1964, решава да уволни командващия на американските сили в Южен Виетнам - генерал Пол Харкинс, тогавашният държавен секретар Робърт Макнамара обяснява, че „днес Америка се нуждае от интелигентни хора” (1). Тази сурова констатация звучи съвсем актуално, четири десетилетия по-късно, в разгара на друга провалена война – тази в Ирак. „Онези, които смятах за най-компетентния екип в сферата на националната сигурност, от времето на президента Труман насам, се оказаха едни от най-зле подготвените хора за целия период след края на Втората световна война” – с болка признава Кенет Ейдълман, смятан за особено близък до вицепрезидента Дик Чейни, който първоначално също подкрепяше интервенцията в Ирак (2).
Всъщност, истината е, че на принадлежащите към последната версия на „най-добрите и най-ярките” в американската администрация не им липсва нито достатъчно интелигентност, нито компетентност. Точно обратното, повечето от тях са хора със значителен опит. Постиженията им бяха съвсем истински, също както и заслугите им към нацията през периода след поражението във Виетнам и по време на заключителните десетилетия от студената война. И все пак, онова, което те самите конфиденциално споделяха, непосредствено след ужасните събития от 11 септември 2001, което съзнаваха и, което бяха преживели преди това, никак не се връзва с реакцията им на обстоятелствата и дилемите, с които тези хора се сблъскаха след първоначалния военен триумф в Афганистан, през 2002, и Ирак, през пролетта на 2003. А, както показва развитието на събитията, вредните последици от погрешните им предположения са наистина грандиозни. Дори ако оставим Ирак настрана, тази война промени и Съединените щати, и света по начин, който никак не е приятен за Америка и много трудно може да бъде преодолян.
Въобразеното минало
„Ако не разполагате с подходящо минало, то винаги може да бъде създадено, или поне въобразено” – отбелязва британският историк Ерик Хобсбом (3). От тази гледна точка, аналогиите изглеждат полезен инструмент за обясняване, легитимиране и оправдаване. Извеждането на преден план на само едно от огромния брой събития, случили се в миналото, и свеждането му до една дата или дори дума, място или име, изпълнени със значение, може да се окаже достатъчно за обясняване на проблемите, пред които сме изправени днес и намирането на подходящото решение за тях. И днес, думите „Мюнхен”, „Хитлер” и „умиротворяване” се асоциират в съзнанието ни с понятия като „предателство”, „зло” и „позор” и се използват за да се напомни на скептиците, колко страшни могат да бъдат последиците от бездействието и слабостта (4). Изкушението да се обърнем към миналото за да се ориентираме, какво следва да правим днес, е неустоимо. За мнозина то носи особен интелектуален чар, за други този чар е по-скоро емоционален, но истината е, че подобен подход може да се окаже опасно измамен и дори манипулативен (5). Кой би искал да преживее ужасите на един нов Холокост или някоя от кървавите войни от миналото?
Решението за войната срещу Саддам Хюсеин, в което оценките за рисковете очевидно бяха повлияни (и, съответно, променени) от терористичните нападения срещу Ню Йорк и Пентагона, бе взето от президента Джордж Буш-младши от името на Съединените щати и, поне в началото, се ползваше с подкрепата на повечето американци, без оглед на политическите им симпатии. В своя непосредствен (след 11-то септемврийски) контекст, тази война се разглеждаше като продължение и конкретна проява на много по-мащабния екзистенциален конфликт, елемент от който беше и осъществената преди това от САЩ интервенция в Афганистан, с т.нар. „ос на злото” – понятие, пораждащо асоциации с „надигащата се буря”, която така точно предсказва Уинстън Чърчил, когато „агресивната политика на Хитлер и нарушаването на договорите от страна на Германия” биват улеснени от „разединението на плахостта” на западните демокрации, която пречи опасността да бъде преодоляна, „преди да е станало прекалено късно” (6). Приетата почти единодушно от Сената, на 11 октомври 2002, резолюция, която на практика даде карт-бланш на президента, беше равносилна на обявяване на война, без значение, какво беше казано след това.
Намерението беше ясно, а мотивацията – убедителна. За разлика от прословутата Тонкинска резолюция от 1964, която обвърза последвалата ескалация на американската намеса във Виетнам, осъществена от президента Линдън Джонсън, с очевидно „непълните и неубедителни доказателства” за непровокирани нападения срещу американските части, резолюцията на Сената от 2002 беше вдъхновена от съвсем реални събития, макар твърденията, че трагедията от 11 септември е била резултат от сътрудничеството между Саддам и Ал Кайда се оказаха погрешни или поне силно преувеличени (7).
Всъщност, следва да признаем, че имаше хора, които още тогава изказваха открито съмненията си по този въпрос. Така, сенаторът-демократ от Делауер Джоузеф Бидън не се поколеба да посочи необходимостта да бъдат обяснени по-добре причините за тази война, както и жертвите, които тя ще изисква от американската нация (8). Повечето сенатори обаче, не изпитваха подобни скрупули и изцяло подкрепиха решението на президента. Съжаленията и извиненията дойдоха по-късно, когато трупащите се доказателства за провала, показаха, че иракската война е била въпрос на съзнателен избор, а не на неизбежна необходимост (9). Тази еволюция в мненията и позициите е от голямо значение. За разлика от Виетнамската война, към която значителна част от американското общество се отнасяше с безразличие, дори и след като тя се превърна във „войната на Джонсън”, днес става дума за една война, която беше „войната на Америка”, преди да стане просто „войната на Буш” и, като последица от тази еволюция, да се превърне в катализатор на безпрецедентни дипломатически битки в чужбина и на не по-малко яростни политически сблъсъци в самите САЩ.
В началото на 2003, стремежът за осъществяване на превантивна война срещу Ирак по странен начин се свързваше с един исторически прецедент – Кубинската криза от края на 1962, когато „решението беше взето, без САЩ да бъдат атакувани”, както посочи прес-секретарят на Белия дом Ари Флайшър, малко след началото на войната в Ирак (10). На свой ред, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд подчерта, че:„навремето президентът Кенеди не пожела да се примири с разполагането на съветски ракети в Куба и да чака докато някоя от тях бъде изстреляна срещу САЩ. Той правилно прецени, че рискът е прекалено голям и следва да се реагира, още преди Америка да бъде нападната” (11). Истината обаче е, че това връщане към историята, с цел да се оправдае интервенцията срещу Ирак, на бе особено убедително, най-вече защото заплахата, каквато представляваше за САЩ режимът на Саддам Хюсеин (особено предвид оказалите се фалшиви сигнали за уж притежаваните от него оръжия за масово поразяване), въобще не можеше да се сравнява с наистина огромната опасност, свързана с потвърденото разполагане на съветски стратегически сили в Куба.
Вероятно, една от причините за толкова разпространените аналогии между Куба, през 1962, и Ирак, през 2003, беше, че Буш много малко прилича на Кенеди. За разлика от Кенеди, Буш никога не опита да потисне естествения си импулс да използва сила. Решението му беше взето доста преди началото на самата интервенция срещу Ирак и той отказа да го промени, без оглед на трупащите се доказателства, че в крайна сметка, то може да се окаже погрешно (или, най-малкото, прибързано). За разлика от Кенеди, Буш игнорира различните мненния, изказвани както в САЩ, така и в чужбина, а и повечето му съветници не се стараеха особено да да го информират за тях. В същото време, пак за разлика от Кенеди, Буш се оказа силно зависим от съветите на хора, без солидни познания за спецификата на Ирак, като често му се подаваше само информация, потвърждаваща неговите собствени (и на съветниците му) схващания по въпроса. За разлика от Кенеди, Буш предпочете да игнорира световното обществено мнение, дори когато отношението на последното към политиката на неговата администрация започна да става все по-враждебно. За разлика от Кенеди, който едва ли би постъпил по такъв начин, Буш много държеше да унижи и смачка противниците си в Ирак – баасистите, дори и след поражението на техния лидер, като по този начин не им даде никакъв шанс за изкупление и направи невъзможно постигането на национална помирение (12). Президентът и неговата администрация вярваха, че са наясно с проблемите на Ирак и с тяхната история, но истината е, че не бяха наясно с породилите ги причини, нито пък демонстрираха особено желание да ги разберат. Тоест, опитвайки да си припомнят бъдещето, те бяха склонни да измислят миналото.
Разбира се, тези „исторически грехове” не бяха присъщи само на президентската администрация. Както можеше да се очаква, нарастващите опасения от задълбочаващия се кошмар в Ирак, бяха подсилени и от спомените за Виетнамската война. Провалът винаги се нуждае от компания и най-лесното бе тя да бъде открита в болезнените спомени за американското изтегляне от Индокитай през 1975, т.е. цели седем години след като президентът Джонсън фактически обяви (през 1968), че войната е изгубена и след като през тези седем години загинаха още няколко десетки хиляди американци. Но, както посочи сенаторът-републиканец от Небраска Бък Хагел (самият той е ветеран от Виетнам): „Ирак е задълбочаващ се проблем, който силно се отличава от виетнамския” (13).
За съжаление, това предупреждение срещу възможна ескалация на иракската война, въобще не повлия върху реториката на президента, пледиращ за постигането на пълна победа срещу един „враг, който никога не е уморен, заситен или доволен от досега проявената от него жестокост” (14). Нещо повече, Буш изглежда склонен да приписва провала в Ирак на недостатъчната воля на САЩ да действат още по-твърдо в тази страна – наистина смайващо твърдение за мнозина американци, преживели Виетнамската война и все още страдащи от това преживяване, което президентът или не познава, или твърдо е решил да забрави. „Първо ще победим, а чак след това ще мислим за изтегляне” – заяви Буш, визирайки Ирак. По ирония на съдбата тези думи бяха изречени по време на посещението му във Виетнам, през ноември 2006 (15).
Въпросът, дали войната в Ирак беше въпрос на политическо решение, или на неотложна необходимост, следва да бъде разискван от гледна точка, както на морала, така и на сигурността. Защото, за разлика от Виетнам, където опасенията, че провалът ще доведе до установяване на комунистически режими в почти цяла Азия, нямаха почти нищо общо с действителността, предвидимите последици от провала в Ирак са съвсем реални. Разбира се, Буш продължава да твърди, че „провалът не е възможност, с която следва да се съобразяваме” (16). Само че, тъкмо заради това, Ирак рискува да се превърне в кошмар, много по-лош от виетнамския. Ангажирането с иракския проблем, с очакването за бързо изтегляне от тази страна, беше по-лесното решение, много по-лесно от това във Виетнам. По-трудното решение днес е да бъдат изтеглени американските войски, преди окончателно да са затънали в иракското блато. Особено след като, в началото на миналата 2007, бе взето решение за увеличаване на военния контингент в Ирак, нещо което дори президентът Ричард Никсън никога не дръзна да направи, след закъснялото решение на предшественика му Джонсън да започне съкращаване на американските въоръжени сили във Виетнам, десет месеце преди края на мандата си.
Тук е мястото да посочим и една друга историческа аналогия, залегнала в основата на лошото управление на следвоенен Ирак. Тя е свързана с близкото минало на Германия, което хората от администрацията на Буш използваха за да проектират иракското бъдеще. Този опит за сравнение между следвоенна Германия и следвоенен Ирак ми изглежда смайващо глупав. Според някои доклади „американската окупация на Ирак толкова плътно следва германския модел, че чиновниците включват цели пасажи от различни документи от времето на Плана Маршал в тези, очертаващи иракското бъдеще” (17). Всъщност, най-доброто, което би могло да се каже за тази аналогия (и това, което задължителна следва да се знае за Ирак след Саддам), е че страната не притежава основните съставни елементи на германското възстановяване след 1945: национална воля за възраждане, хомогенен и дисциплиниран народ, местни лидери с нестандартна визия за бъдещето и централно положение в един регион, който, като цяло, вече бе загубил желанието си да води войни. Липсата на всички тези условия, прави много по-логична аналогията между следвоенен Ирак и Германия (и Европа, като цяло) след 1919 – унизена и склонна да търси реванш, отколкото тази с Германия, след 1945 – разгромена и решена да търси изкупление.
Представянето на Ирак като модел за демократизация на мюсюлманския свят е друга безумна фантазия, този път родена от аналогията с последните години на студената война в Европа. Неин предшественик е Доктрината Рейгън, за която се твърди, че е мотивирала демократичните революции в Източна Европа в края на 80-те, а след това и тези в част от съветските републики. Само че и тази аналогия е много погрешна. В случая, опитът на президента Дуайт Айзенхауер би бил по-полезен, отколкото този на Роналд Рейгън. Става дума, в частност, за това как организираните по негово време сравнително успешни смени на режимите в Иран (1953), Гватемала (1954) и Ливан (1958) с проамерикански, залагат основите на някои от най-тежките кризи, случили се през следващите три десетилетия, включително провалилото се нахлуване в Куба, през 1961, военният преврат в Чили, през 1973, ислямската революция в Иран, през 1979 и поражението в Ливан, през 1982.
Заемайки поста си в Багдад и опитвайки се да следва примера на генерал Лусиъс Клей в Берлин, почти половин век преди това, американският посланик Джери Бремър се зае да открие иракски еквивалент на Лудвиг Ерхард – прочутият архитект на възраждането на следвоенна Германия (18). Защо ли му трябваше да се цели толкова нависоко? През 2003 просто нямаше иракчанин способен, поне частично, да запълни вакуума, възникнал след падането на Саддам, както това успя да направи шахът на Иран, президентът Камил Шамун в Ливан или генерал Аугусто Пиночет в Чили. Това (не бих искал да го нарека „най-доброто”), с което американците разполагаха, беше манипулаторът-мошеник Ахмед Чалаби – емигрант, когото някои величаеха като „иракския Джордж Вашингтон”. Този човек, подобно на мнозина други преди него, ползващи се с подкрепата на САЩ, „нямаше нищо общо нито с комунистите, нито с либералите или пък с монархистите, но за сметка на това беше затънал до уши в междуклановите вражди”, които очевидно не касаеха американските интереси в страната (19).
По всеобщо признание, оттеглянето на САЩ от Виетнам доведе до големи страдания и жертви в южната част от страната (окупирана малко по-късно от комунистите), политически хаос в самата Америка и криза в трансатлантическите отношения, позволявайки на глобалното съветско влияние да достигне своя връх, на фона на упадъка, който според някои, преживяваха Съединените щати. Въпреки това, националното помирение във Виетнам и съседните му държави беше постигнато сравнително бързо, а само няколко години бяха необходими за преодоляване на политическия хаос в САЩ и възстановяване на лидерските им позиции в Северноатлантическия алианс, както и за окончателното преодоляване на съветската заплаха. За разлика от Виетнам, където кризата започна като гражданска война, преди да се превърне във война на Америка, иракската война започна като американска, за да се превърне след това в гражданска. Прекалено бързото изтегляне на американските сили от Ирак със сигурност ще засили клановите измерения на конфликта, ще доведе до ръст на иранското влияние и по този начин ще компрометира всички усилия да бъде спрян процеса на разпространение на оръжията за масово поразяване из целия Близък изток (където ситуацията и днес е почти хаотична), ще засили напрежението в Азия (където Пакистан се превърна в „осова държава”, по отношение на войните, последвали 11 септември) и ще провокира криза на глобалното лидерство, каквато светът не помни от 30-те години на миналия век насам.
Това, разбира се, не означава, че САЩ следва да останат, колкото се може по-дълго в Ирак, а е предупреждение да не си тръгват оттам прекалено рано. Подобно прибързано изтегляне може да бъде възприето от останалия свят, като сигнал за оттеглянето на Америка, като глобална сила. В същото време, изтеглянето от Ирак не бива и да се проточва, като това от Виетнам, където половината от американските жертви бяха дадени след като решението за изтегляне на войските бе официално обявено, през март 1968, но самото изтегляне продължи цели седем години след това.
Американският фалстарт
Веднага след като научи за ужасното нападение от 11 септември 2001, президентът Буш обяви: „ние сме във война” (20). Десет години преди това, баща му – президентът Буш-старши обясняваше на медиите, как се е готвил да отговори на предизвикателството на Саддам в Персийския залив през целия си живот (21). През 2001, както президентът, така и мнозина от най-близките му съветници, също имаха чувството, че цял живот са се готвели за подобен критичен момент (22).
Всяка война ражда свое поколение от водачи, цял живот очаквали и подготвяли се за „срещата си със съдбата”. Така е и след 1945, когато тогавашното поколение западни лидери решават да „завършат устройството на света”, макар че скромно ограничават амбициите си само до „своята половина от него” (23). По пътя към Виетнам, „новото поколение” американци, за което така красноречиво говори президентът Кенеди в речта при влизането си в Белия дом, през януари 1961, демонстрира готовност да преодолее всяко евентуално препятствие и „дори повече” (24). Подготвяйки пътя към победата в студената война, администрацията на Рейгън вярва, че от нея зависи (по думите на държавния секретар Александър Хейг), дали „човешката цивилизация ще оцелее или ще пропадне” (25).
Преследвайки своите цели обаче, елитът около Буш-младши, и най-вече групата на т.нар. „вулкани” (26), включваща Кондолиза Райс, Ричард Армитидж, Робърт Зелик, Стивън Хедли, Ричард Пърл, Робърт Блекуил, Дов Закхайм и Пол Уолфовиц (близки до групата са вицепрезидентът Дик Чейни, Джордж Шулц и Колин Пауъл), демонстрира в повечето случаи опасна арогантност, непреодолим инат, догматично мислене и отчайваща неспособност да признае провалите си и да направи съответните изводи от тях. В годините на студената война, тези хора често критикуват, като недостатъчно решително, поведението на САЩ. След нейния край, оказали се за кратко в ролята на „зрители”, те продължават да смятат, че е по-добре да грешиш в действията си, отколкото да бездействаш.
Позициите им се базират почти изключително на опита от ерата на студената война и повечето от тях не показват особено желание да научат нещо ново, освен ако то не потвърждава онова, в което вече вярват. Тяхното време настъпва след събитията от 11 септември 2001. Налице е странна обвързаност между едно нападение срещу САЩ, каквото никой не би могъл да си представи, и войната в Ирак, толкова желана от групата на „вулканите”, които смятат, че това е война, която САЩ няма как да загубят, макар днес вече да е ясно, че тя нямаше как да бъде спечелена от Америка. Сред непредсказуемите резултати от тази обвързаност е не толкова решението за започването на войната, колкото неспособността да се управлява успешно следвоенен Ирак.
Три фатални грешки характеризират подхода на тази група към иракската война и следвоенната ситуация: пренебрежително-презрителното отношение към промяната в позицията на американското обществено мнение, което, с появата на все повече доказателства за провала в Ирак, постепенно започна да смята войната там за лична кауза на Буш, но не и на Америка; очевидното невежество по отношение на специфичните особености на Ирак, което им попречи да предвидят избухването на кървава гражданска война в страната; и, накрая, грубото отношение към съюзниците, на които беше отредена ролята на „глобални фенове” на американската мощ.
Без съмнение, нападенията от 11 септември, бяха катализатора на войната в Ирак. Не става дума за пряка намеса на Саддам Хюсеин в тези трагични събития, защото днес със сигурност знаем (а и тогава можехме да предполагаме), че такава няма. Още преди 11 септември склонността на САЩ да съдействат за смяната на режима в Багдад непрекъснато нарастваше. След като, по време на Войната в Залива, през 1991, Америка пропусна да стори това, десет години по-късно тази грешка все още продължаваше да тормози хора, като вицепрезидента Чейни или зам. държавния секретар по отбраната Пол Уолфовиц, които заемаха високи постове и в администрацията на Буш-старши (27).
И все пак, никога, през 90-те години на миналия век, смяната на иракския режим не се визираше като резултат от военна операция, като планираната след 2001 (и превърнала се, след първоначалните успехи, през 2003, в т.нар. „дълга война”). Истината е, че администрацията на Буш-младши не правеше голяма разлика, между онова, което знаеше за Ирак, онова, което само предполагаше, и онова, за което си нямаше никаква представа. В резултат от това, всяко зрънце информация, обслужваща каузата на войната, моментално се използваше, без значение, колко достоверен беше източникът, докато всяка информация, която можеше да постави тази кауза под съмнение, съзнателно се игнорираше.
Очевидно е, че президентът следва добре да познава основните проблеми, а когато не ги познава, трябва да бъде информиран подробно за спецификата им. През 1961, Кенеди със смях отхвърля предупреждението на зам.държавния секретар Джордж Бол за възможните последици от решението му да изпрати няколко хиляди американски войници във Виетнам. „Вие сте луд – заявява президентът на очевидно по-прозорливия от него Бол, американски дипломат от кариерата, който му изказва опасенията си, че съвсем скоро американската армия във Виетнам може да наброява няколко стотин хиляди души. Но когато това наистина се случва, вече е твърде късно. „Знам, че не би трябвало да сме във Виетнам, но вече не можем просто така да се махнем оттам” – обяснява президентът Джонсън, три години след трагичната смърт на предшественика си Кенеди (28). За разлика от Джонсън обаче, Буш никога не е изпитвал каквито и да било колебания относно иракската война. Всъщност, вината за това, че сегашният ни президент не вижда по-далеч от носа си, носят най-вече онези, които най-добре го познават и разбират. В качеството и на основен съветник на президента в сферата на сигурността, от държавния секретар Кондолиза Райс не се очаква да генерира или дискутира различни идеи и възможности, както и да ги използва за да влияе върху вземането на окончателното решение. Нейно задължение е, по-скоро, да подбере всички значими факти, да изложи в концентриран вид основните идеи за решаване на проблема (без да си позволява да дава предпочитание на една или друга) и да ги представи, в подходящ и разбираем вид, на президента така, че той да може (както казва Хенри Кисинджър) „да отсее основното от масата очевидни факти и да определи посоката, в която следва да се действа” (29). Оттам нататък Райс просто трябваше да координира и изпълнява президентските указания.
„Ключът към постигането на ефективна координация – отбелязва в тази връзка Збигнев Бжежински, който заемаше същата длъжност в администрацията на Картър – е правото да имаш директен достъп до президента” (30). Според него: „координацията означава надмощие”. Прекият достъп на Райс до президента, по всяко време и извън всякакъв контрол, надминава по мащаби онзи, с който разполагаха нейните предшественици, включително Кисинджър и Бжежински, съответно и влиянието и върху президента също е безпрецедентно за съвременната епоха.
В същото време, Райс предпочиташе да държи всички мнения, в които се улавяше несъгласие с провежданата политика, далеч от ушите на президента. А такива мнения имаше, макар и да не бяха много. Брент Скаукрофт (навремето един от наставниците на Кондолиза Райс, а днес – сред най-яростните критици на иракската война) отбелязва, че :”стопанинът на Белия дом се вслушваше в погрешни съвети, давани му от един строго ограничен кръг” (31). Без съмнение, Райс заслужава негативната оценка, която бъдещите историци ще дадат на нейните действия в периода, когато президентът, комуто тя трябваше да служи и да го подпомага, обмисляше, дали да започне една война, която тя, лично искаше да бъде започната, също както и останалите членове на президентската администрация. Не тя „загуби” Ирак, но приносът и към провала там, нито е маловажен, нито е второстепенен, макар че като основни стратези на иракската война обикновено се сочат Чейни и Ръмсфелд (32). И понеже непрекъснато говорим за аналогии, тук е мястото да припомня, как Райс използваше спомена за собствената си младост, в расово сегрегираната Алабама, за да отхвърли възраженията на критиците, поставящи под съмнение приложимостта на западната демокрация към мюсюлманския свят (33).
Пренебрежителното отношение към съюзниците беше логичен резултат от предишните две капитални грешки. Някога, илюзията за всемогъществото на САЩ, често провокираше необходимостта да се търси алиби за провалите, дължащи се на зле организираната или лошо провеждана американска политика, или в мащабните комунистически конспирации (както твърдеше сенаторът Джоузеф Макарти по време на войната в Корея), или в безотговорния и декадентски „интелектуален и професорски елит” (както беше по време на Виетнамската война), или в либералните медии (както беше по времето на Рейгън). Този път, най-подходящата мишена се оказа т.нар. „Стара Европа”, в лицето най-вече на Франция и Германия.
След като не беше наясно със сложните проблеми на следвоенното устройство на Ирак и си въобразяваше, че американската намеса в страната ще се ограничи само с военната операция срещу Саддам, която да доведе до падането на режима, Белият дом си позволи да пренебрегне значението на приноса на своите съюзници в разрешаването на иракския проблем. Смяташе се, че за успеха на една мисия, планирана най-вече като военна, ще бъде достатъчна всяка коалиция с американско участие (още повече че това участие, само по себе си, гарантираше успеха и). Липсата на ясна представа за проблемите на следвоенен Ирак, за чието решаване бе необходимо формирането на много по-широки коалиции, попречи на тяхното създаване. Макар и по различен начин, както британският премиер Тони Блеър, така и френският президент Жак Ширак, изразиха загрижеността си пред американския президент, но нито един от тях не бе чут. В началото на 2003, администрацията на Буш разглеждаше иракската кампания като лятно военно учение и наивно разчиташе да предостави следвоенното възстановяване на Ирак в „умелите” ръце на Чалаби, чието връщане в богатото му на петрол отечество се смяташе да достатъчно за да бъде гарантирано постигането на съгласие между отделните иракски общности.
Няма да е точно обаче, ако обявим случващото се в Ирак за провал единствено на Америка. Защото, в значителна степен, то е и провал на Европа, произтичащ от неспособността на Стария континент да предвиди войната още през 2002, да разбере американските мотиви тя да започне през 2003 и да реагира по подходящ начин, през 2004, когато окончателно стана ясно, че конфликтът няма да приключи с военната победа на САЩ срещу Саддам. В основата на провала на Европа е неспособността и да преодолее собственото си разделение по отношение на иракската война, както и по оценката на ползата и вредата от американската мощ. Така, фактът, че мотивите на британския премиер Блеър да последва безусловно Буш в Ирак, никога не са били дискутирани между него и германския канцлер Шрьодер (по собствените признания на последния), потвърждава за пореден път, че дипломатическият разрив, по отношение на иракската война, не беше само между Европа и САЩ, но и вътре в самата Европа (34).
Всъщност, в лицето на Буш (и по отношение на Ирак), несъгласните с неговата политика европейски държави се сблъскаха тъкмо с такива, настроени да провеждат едностранна външна политика Съединени щати, каквито заслужаваха, защото просто да поставяш под въпрос, да отхвърляш или да критикуваш американската политика, не означава, че ти самият провеждаш истинска политика. В същото време, онова, което Блеър и испанският премиер Хосе-Мария Аснар се стремяха да постигнат, се оказа непостижимо, защото прекалено покорно следваха Америка и прекалено дискретно изказваха съмненията си относно правилността на нейната политика. Блеър очевидно не притежаваше качествата на Чърчил да прояви волята да направлява действията на американския президент, още повече, че и Буш никак не прилича на Франклин Рузвелт, т.е. не проявява каквато и да било склонност да бъде „направляван”. В същото време, какво точно целяха Ширак и Шрьодер и как възнамеряваха да го постигнат, така и не стана ясно за никого. Целите бяха твърде далеч от възможностите им, а решенията, които предлагаха, не съвпадаха с американската визия в сферата на сигурността (35). В крайна сметка, макар че по-голямата трансатлантическа солидарност би помогнала на САЩ в Ирак, по-голямото европейско единство би помогнало на Европа да убеди американците в правотата си.
Едно ново начало
„Държавниците – пише Джордж Кенън – наследяват от предшествениците си, проблемите, за които те не са могли да намерят окончателни решения”. Съответно, „всяка тяхна грешка е, в определен смисъл, резултат от всички грешки, допуснати в миналото, което им осигурява известно алиби. По същия начин всяка днешна грешка, предопределя грешките, които ще бъдат допускани в бъдеще, което обаче я прави непростима” (36). Войната в Ирак показа, как една лоша война, може да се превърне в нещо още по-лошо – в провал (37). Колкото и ефективно да изглежда военното „оздравяване”, осъществено в началото на 2007, нещата в Ирак вече не опират до това да спечелим, да загубим, или „да обърнем очертаващата се загуба в победа” (38). Става дума по-скоро дали ще загубим много, както стана във Виетнам, или няма да спечелим достатъчно, както стана в Корея (в единият случай се наложи отстъпление, в другия - изтегляне). Така или иначе, решаването на този въпрос се прехвърля към следващия американски президент.
Сред основните последици от стратегическия провал на САЩ в Ирак (и може би най-трудно преодолимата) е преждевременният край на еднополюсния модел на устройство на света, възникнал върху развалините на Съветската империя. САЩ стигнаха до него по трудния начин, спечелвайки глобалните войни, започнати от други, на които само американската мощ можеше да сложи край и тъкмо поради това американците напълно заслужаваха този момент на слава да продължи, колкото се може по-дълго, за да могат напълно да му се насладят. Всъщност, еднополюсният модел се възприема от американците като нещо съвсем естествено. В същото време, той кара останалите да възприемат Америка, като „потенциално опасна нация” (39). Освен това, този модел освобождава единствения останал силов полюс от необходимостта да се самограничава, поставяйки си такива цели като постигане на паритет, силов баланс и глобално равновесие.
Накратко, еднополюсният модел дава предимство на силата пред дипломацията и стимулира едностранния подход в международните отношения, игнориращ ограниченията, които налага участието в съюзи – например необходимостта да се консултираш с останалите участници преди да бъде взето окончателното решение, т.е. да не предприемаш действия, преди постигане на необходимия консенсус. В еднополюсния свят, доминиращата сила говори, но рядко слуша, следвайки принципа, че „това, което можеш да направиш за мен, е много по-незначително от онова, което аз мога да ти направя” (40).
Макар че еднополюсният модел не се сблъсква с кой знае какви проблеми в концептуален или идеологически план, той твърде бързо се оказва стратегически и политически изтощителен, поради изискванията, които налага на доминиращата сила, принудена да внимава не само за всички промени, които иска да наложи, или да предотврати, където и да било по света, но и да поеме отговорността за промените и тенденциите, които не е успяла да забележи навреме и да реагира адекватно на тях. В този смисъл, еднополюсният модел е просто кратък момент, характеризиращ геополитическия преход, по време на който основните съперници на държавата-хегемон, трупат мощ и се прегрупират, изчаквайки подходящия момент за да оспорят нейните позиции.
Двуполюсният модел обикновено предшества и подготвя еднополюсната ера, както можахме да се убедим след края на студената война, но еднополюсният модел не може за дълго да замести двуполюсния, както всички се убеждаваме днес. След 1945, САЩ бързо се приспособиха към двуполюсния свят, възникнал в резултат от двете предшестващи го глобални войни, по време на които географското положение вече не можеше да гарантира изолацията, на която американците можеха да се наслаждават в миналото, когато живееха „далеч от историята” и от болезнения и трагичен опит на нациите, лишени от тази привилегия. Двуполюсният модел стимулира съюзите, като най-ефективния начин да бъде „сдържана” другата глобална суперсила. Като, колкото по-глобална е конфронтацията между двата „полюса”, толкова по-широки следва да са мрежите от съюзи. И, колкото по-изразена собствена идентичност притежава съперничещата суперсила, толкова по-идеологизирани, или обединени около „общите ценности” са противостоящите си съюзи.
В същото време, подобно (макар и в по-малка степен) на еднополюсния модел, двуполюсният също се характеризира с известно безразличие към дипломацията, не само заради съществуващия разрив между всяка от суперсилите и техните съюзници, но и, защото стабилността е присъща на всяка двуелементна конструкция. В двуполюсния свят, суперсилите информират, но рядко се консултират със съюзниците и противниците си, следвайки принципите, че „това, което правя за съюзниците си е повече от онова, което те могат да направят за мен” и „това, което противниците могат да ми причинят, е не по-малко сериозно от онова, което аз мога да им сторя”. Въпреки че двуполюсният модел е по-малко изтощителен от еднополюсния, тъй като не изисква постоянна и глобална активност и понякога налага въздържано поведение, той е потенциално по-опасен, защото всеки регионален конфликт, може да ескалира в нежелана глобална конфронтация. Именно поради това, двуполюсният модел също не може да просъществува дълго и следва да се разглежда като момент от геополитическия преход, по време на който една от двете водещи сили значително изпреварва другата, по отношение на възможностите, волята, ценностите и летимацията си, освен ако двете не постигнат стратегическо споразумение, или кондоминиум, позволяващ мирното съвместно съществуване на две паралелни империи, чак до финалната им конвергенция, или решителна конфронтация.
В сравнение с тях, многополюсният модел, който е най-вероятния резултат от краха на еднополюсния, се определя не само от мощта, но и от неспособността на една от силите да надмине значително останалите. В многополюсния свят, една сила не може да си позволи да пренебрегва дипломацията, защото тук важи принципът, че „това, което можеш да направиш заедно с мен, е по-важно от онова, което можеш да ми сториш, защото никой от нас не е в състояние да действа, без оглед на другия”. Тоест, отношенията не се базират на привързаност или общи стойности, а единствено на интересите и ефективността.
За една нация, като американската, това са идеи, характерни за Стария свят, които са неприемливи и биват отхвърляни като „неамерикански” и дори „антиамерикански” (41). Това не е „силовата среда”, която американците познават, а и не биха искали да опознаят. Многополюсните комбинации са доста сложни и заплетени и носят риска от онази „прекалена ангажираност”, за която предупреждават още „бащите-основатели” на САЩ и която не е характерна за началния период на американската външна политика (42). Не бива да се забравя и, че при многополюсния модел от значение е всяко измерение на мощта, което означава, че само по-големите военни възможности, сами по себе си, вече не са достатъчни за да гарантират влияние, в същото време наличието на неравенство във военната сфера, също не винаги генерира нестабилност, а пък фактът, че отделните държави споделят различни ценности не е е пречка за формирането на съюзи между тях.
Подобно на Рейгън, през 1981, следващата американска администрация ще трябва възстанови доброто име на САЩ и репутацията им на сила, която не само влияе върху световните събития, но и на която светът може да разчита. Това няма да е лесно. В съвременните условия, „утрото на Америка” (една от любимите метафори на Рейгън) може да настъпи само като „утрото на следващия ден”, което изисква да погледнем отвъд 11 септември и да се опитаме да възродим ценностите, страстта и оптимизмът, които, в исторически план, винаги са отличавали американския характер и начина, по който американската нация използва своята мощ на световната сцена (43).
По всеобщо признание, върху сегашния американски президент е концентриран толкова голям скептицизъм и негативни емоции, че дори смяната на стопанина на Белия дом, сама по себе си, ще бъде възприета като сериозна положителна промяна от обществото, както стана и когато Рейгън замени Джими Картър, чието управление беше съпътствано от редица провали. И все пак, нещата не опират само до новия президент, а най-вече до отражението на иракската война и свързаните с нея събития. През 2009, върху плещите на новата администрация ще се стовари бремето на провала в Ирак и недоволството на обществото, чувстващо се измамено с тази война. В това отношение, историята ни е оставила ясен урок: няма нищо по-лошо от провала на стратегията за световна доминация, за страната, която се е опитала да я реализира.
В това отношение, удачни изглеждат паралелите между новата американска администрация, която ще наследи Буш, и тази на Кенеди, през 1961, при чието управление повечето от кризите, наследени от управлението на Айзенхауер, назряват толкова бързо и придобиват толкова опасни мащаби, че налагат на новата администрация да възприеме курс на конфронтация в международната си политика, което обаче я води до фиаското в Залива Кочинос, през април, и последвалия „горещ” дипломатически сблъсък с Хрушчов, през лятото, а в крайна сметка – и до Кубинската криза, в края на следващата 1962. На свой ред, тази криза ерозира трансатлантическите отношения, в резултат от което френският президент Шарл дьо Гол предприема серия от стъпки, които в крайна сметка водят до излизането на Франция от военната организация на НАТО, а преди това – до френското вето срещу приемането на Великобритания в Европейския общ пазар. Така, прословутото „ново начало” на Кенеди се оказва фалстарт, последван от едно изключително трудно десетилетие за Америка. Дори, ако предположим, че през 2008, събитията ще се развията по най-благоприятния за САЩ начин, броят на нерешените проблеми и очертаващи се конфликти – геополитически, регионални и икономически – е наистина обезкуражаващ.
Новата администрация няма почти никакво време за да навлезе в проблемите. Почти веднага ще и се наложи да взема решения с огромно (и дори екзистенциално) значение: не само да сложи край на войната в Ирак, но и да се опита да спечели войната в Афганистан, където нещата също се влошават; да не допусне превантивна война срещу Иран, която няма как да свърши добре; да подкрепи разпадащата се държавност в Пакистан, без обаче да допусне да се стигне да насилствена смяна на режима; както и да убеди израелците и палестинците, че мирът между тях все пак е постижим. При това, както по тези, така и по ред други проблеми, новото американско правителство едва ли ще има възможност (и време) да степенува приоритетите си.
Както навремето мощните обществени настроения срещу ангажирането на САЩ в нови кампании от типа на виетнамската, за малко не отнеха от Америка и съюзниците и победата в студената война, така и днес могат да се очакват призиви за отказ от бъдещи ангажименти, като тези в Ирак и (в по-малка степен) Афганистан. Тези призиви ще идват както от американското общество, уморено от свръхнапрежението, свързано с необходимостта да се поддържа глобалната доминация на САЩ, така и от останалия свят, уморен и притеснен от американската мощ. Новата администрация следва да се вслуша в тях. Но не за да обещава, че няма да води нови войни, защото войни ще продължат да се водят, а за да поеме ангажимента, че грешките, допуснати в Ирак, няма да се повтарят и в бъдеще.
Бележки:
1. David Halberstam, The Best and the Brightest (New York: Fawcett, 1992), p. 186.
2. David Rose, “Neo Culpa,” Vanity Fair, January 2007, pp. 82–90.
3. Eric Hobsbawm, On History (New York: New Press, 1997), p. 5.
4. Robert Jervis, Perception and Misperception in International Politics (Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1976), p. 220.
5. Richard E. Neustad and Ernst R. May, Thinking in Time: The Uses of History for Decision-Makers (New York: Free Press, 1996), p. 66.
6. Winston Churchill, The Second World War, Volume 1: The Gathering Storm (New York: Houghton Mifflin, 1948), pp. 211–212.
7. Robert Mann, A Grand Delusion: America’s Descent Into Vietnam (New York: Basic Books, 2001), p. 353.
8. Joseph R. Biden Jr., “Floor Statement: Authorization of the Use of United States Armed Forces Against Iraq,” October 9, 2002, http://biden.senate.gov/newsroom/details.cfm?id=188500&&.
9. Marc Danner, “Iraq: The War of the Imagination,” New York Review of Books, December 21, 2006, pp. 81–96.
10. Office of the Press Secretary, The White House, “Press Briefing by Ari Fleischer,” March 19, 2003, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2003/03/20030319-6.html.
11. Office of the Assistant Secretary of Defense (Public Affairs), U.S. Department of Defense, “Department of Defense News Briefing, Secretary Rumsfeld and Gen Myers,” October 22, 2002, http://www.defenselink.mil/transcripts/transcript.aspx?transcriptid=3796. Виж Office of the Press Secretary, The White House, “Dr. Condoleezza Rice Discusses President’s National Security Strategy,” October 1, 2002, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2002/10/20021001-6.html; “Remarks by Deputy Secretary of Defense Paul Wolfowitz at the IISS,” International Institute for Strategic Studies, December 2, 2002, http://www.iiss.org/conferences/recent-key-addresses/wolfowitz-address.
12. James G. Blight, Joseph S. Nye Jr., and David A. Welch, “The Cuban Missile Crisis Revisited,” Foreign Affairs 66, no. 1 (Fall 1987): 172.
13. Chuck Hagel, interview by George Stephanopoulos, This Week, ABC, August 21, 2005.
14. Office of the Press Secretary, The White House, “President Discusses War on Terror at National Endowment for Democracy,” October 6, 2005, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2005/10/20051006-3.html.
15. Caroline Daniel, “Bush in Vietnam Admits Parallels With Iraq,” Financial Times, November 18, 2006, p. 10.
16. Office of the Press Secretary, The White House, “President Meets With Governors Who Traveled to Kuwait, Iraq, and Afghanistan,” April 19, 2006, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2006/04/20060419.html.
17. Michael Hirsh, “End Game,” Washington Post, September 26, 2004, p. B1.
18. L. Paul Bremer III with Malcolm McConnell, My Year in Iraq: The Struggle to Build a Future of Hope (New York: Simon & Schuster, 2005), p. 201.
19. Zachary Karabell, Architects of Intervention: The United States, the Third World, and the Cold War (Baton Rouge, La.: Louisiana State University Press, 1999), p. 175.
20. Bob Woodward, Plan of Attack (New York: Simon & Schuster, 2004), p. 17; Bob Woodward, Bush at War (New York: Simon & Schuster, 2002), p. 39.
21. George Walker Bush, All the Best, George Bush: My Life in Letters and Other Writings (New York: Scribner, 1999), p. 478.
22. Виж Mark Leibovich, “In the Spotlight and on the Spot,” Washington Post, October 23, 2005, p. A1.
23. Dean Acheson, Present at the Creation: My Years at the State Department (New York: Norton, 1969), p. 17.
24. Theodore C. Sorensen, Kennedy (New York: Harper & Row, 1965), pp. 245–248.
25. Alexander M. Haig Jr., Caveat: Realism, Reagan, and Foreign Policy (New York: Macmillan Publishing, 1984), p. 14.
26. Виж James Mann, Rise of the Vulcans: The History of Bush’s War Cabinet (New York: Viking, 2004).
27. Ibid., p. 184.
28. Halberstam, Best and the Brightest, p. 186; David A. Fahrenthold, “Vietnam and Iraq: Looking Back and Looking Ahead,” Washington Post, March 12, 2006, p. A4.
29. Henry Kissinger, White House Years (Boston: Little Brown, 1979), pp. 39–40.
30. Zbigniew Brzezinski, Power and Principles (New York: Farrar Straus Giroux, 1983), p. 63
31. Jeffrey Goldberg, “Breaking Ranks,” New Yorker, October 31, 2005, pp. 54–65. See Brent Scowcroft, “Don’t Attack Saddam,” Wall Street Journal, August 15, 2002, p. A12; Brent Scowscroft, “An Effort to Match in the Middle East,”
{rt}
