Повечето анализатори смятат, че сегашната водна криза, поразила планетата, е породена от три основни причини: постепенно изчерпващите се източници на прясна вода, несправедливият достъп до водните източници и корпоративният контрол върху водните запаси . Именно те представляват най-голямата съвременна заплаха за планетата, както и за оцеляването на населяващото я човечество. Паралелно със задълбочаващите се промени в климата, свързани с ръста на емисиите на вредни парникови газове, водната криза все повече се превръща във въпрос на живот и смърт за всеки от нас. И, докато не променим отношението си към онова, което се случва, все повече ще затъваме във все по-остри конфликти и дори войни за контрол над изчерпващите се източници на прясна вода, които ще се водят между отделните нации, между богатите и бедните, между обществените и частните интереси, между селското и градското население и между света на природата и индустриализираното човечество.

Водата като източник на конфликти между държавите

В света има над 215 големи реки и около 300 подземни водни басейни и водоносни слоеве, контролът върху които се осъществява от само няколко държави. Тези ресурси са непрекъснат източник на напрежение между собствениците на скъпоценната влага. Нарастващият недостиг и несправедливото разпределение на водата са причина за много недоразумения и дори за кръвопролитни сблъсъци, превръщайки се в рисков фактор за много региони. Бившият британски министър на отбраната Джон Рейд предупреждава за настъпващата епоха на „водните войни”. В доклада си, на срещата по проблемите на климатичните промени, през 2006, Рейд подчертава, че постепенното превръщане на водните басейни в пустини, топенето на ледниците и отравянето на водите на водоемите ще доведе до ръст на насилието и политическите конфликти. Той дори допуска, че глобалната водна криза се превръща в заплаха за световната сигурност и, че британската армия трябва да е подготвена за мисии по разрешаването на конфликти, включително въоръжени, породени от изчерпването и несправедливото разпределение на водните ресурси. На свой ред, бившият британски премиер Тони Блеър, заяви в интервю за „Индипендънт”, че: „Подобни промени правят конфликтите много по-вероятни. Именно дефицитът на вода и плодородна земя е сред основните фактори за трагичния конфликт в Дарфур. Следва да се замислим върху това опасно предупреждение”.

В същия вестник, се привеждат и примери за редица други региони на потенциални конфликти, заради липсата на питейна вода. Сред тях са:

- Израел, Йордания и Палестина, които си поделят водите на река Йордан, контролирана от израелците;

- Турция и Сирия – да припомним, че турските планове за изграждането на язовир на река Ефрат, доведоха двете страни до ръба на войната, през 1998, а и днес Дамаск обвинява Анкара, в съзнателни манипулации с водните ресурси;

- Индия и Китай – водите на река Брахмапутра отдавна са източник на напрежение между двете държави, като последното китайско предложение да бъде променено руслото на реката отново изостри ситуацията;

- Ангола, Ботсуана и Намибия традиционно си оспорват водния басейн на река Окаванго, като спорът отново ще ескалира заради плановете на Намибия да изгради 300-километров водопровод, който може да изтощи делтата на реката;

- В Етиопия и Египет непрекъснатият ръст на населението може да доведе до сблъсък в басейна на река Нил;

- Бангладеш и Индия – заради активното топене на хималайските ледници, река Ганг редовно наводнява редица райони на Бангладеш, предизвиквайки големи разрушения и хаос и провокирайки масова миграция към Индия.

Впрочем, проблеми със съвместното използване и разграничаване на водните ресурси има и в Северна Америка, макар те да не водят до въоръжени конфликти между САЩ и Канада. Така, нараства тревогата за бъдещето на Големите езера, чиито води застрашително бързо се замърсяват, а водното им ниво непрекъснато спада заради огромния ръст на населението и индустриалния бум в района. Наличието на съвместна комисия, наблюдаваща използването на тези води, наскоро беше игнорирано от губернаторите на американските щати, които приеха поправка към договора за използване на езерните води за нуждите на новите селища на американска територия. Протестите на Канада бяха прнебрегнати от Вашингтон, а през 2006, правителството на САЩ обяви плановете си да използва за бреговата охрана на Големите езера, катери, снабдени с картечници. Междувременно, за подготовката на тази охрана, вече бяха създадени 34 стрелкови полигона. В разултат от канадските протести, администрацията на Буш временно прекрати ученията в тях, но очевидно се стреми да демонстрира, че именно САЩ контролират водите на Големите езера, които доскоро се ползваха съвместно с Канада.

Подобни проблеми се очертават и на границата между Съединените щати и Мексико, където група американци – частни собственици на вода, използват Северноамериканското споразумение за свободна търговия за да оспорят отдавна практикуваното от мексиканците отклоняване на част от водите на Рио Гранде, преди реката да стигне до територията на САЩ.

Водата, като проблем на глобалната сигурност

Сравнително наскоро (при това внезапно) водата се превърна в ключов компонент на стратегическата сигурност и външнополитически приоритет на САЩ. След събитията от 11 септември, защитата на водопроводите и резервоарите с питейна вода от евентуални терористични атаки, стана жизненоважна задача на Белия дом. Когато, през 2002, Конгресът създаде Департамента по вътрешна сигурност, го натовари с отговорността да гарантира и сигурността на водната инфраструктура, като отдели за целта 548 млн. долара (през следващите години тази сума нарасна още повече). На свой ред, Агенцията за защита на околната среда създаде Изследователски център по вътрешна сигурност, който да разработва научни принципи и методи, които да могат да се използват при нападение срещу водната система на страната. Междувременно, беше създаден и Отдел за водна сигурност, който да отработи действията на персонала при поява на реална заплаха. Освен това, бяха създадени: Център за обмен и анализ на информация, който да реагира на сигнали за потенциални заплахи за източниците на питейна вода, както и (съвместно с Американската водопроводна асоциация) специална система за бърза електронна поща, наречена „Воден канал за сигурност”.

Интересът към „водния проблем” обаче, не се ограничи само с това. За Вашингтон, водата вече е също толкова стратегически въпрос, както и енергията. През август 2004, в доклада си до Института за анализ на глобалната сигурност (мозъчен център, изучаващ взаимната обвързаност между енергетиката и сигурността), водещият енергетик на Департамента по енергетика на САЩ – д-р Алан Хофман, заяви, че днес енергийната сигурност на Съединените щати пряко зависи от състоянието на водните ресурси и напомни за задълбочаващата се криза на водната сигурност в глобален мащаб.

„Също както енергийната безопасност се превърна в национален приоритет в периода, последвал арабското петролно ембарго от 1973-1974, водната сигурност също ще се превърне в национален и глобален приоритет, през следващите десетилетия” – смята Хофман. Той подчертава, че в ключови проблеми се превръщат: извличането на вода от различни ресурси и подземни източници, транспортирането и чрез системата от водопроводи и канали, възобновяване качествата на вече използваната вода, както и добива на прясна вода от морски и солени води – разработката на подобни технологии вече се възлага от американското правителство на различни местни компании. В същото време, Хофман посочва, че енергийните интереси на САЩ в Близкия изток могат да бъдат застрашени от водните конфликти в региона. „Възникването на подобни сблъсъци би повишило нестабилността в един район, от чиито петрол Съединените щати зависят все повече. Продължаващите и нововъзникнали конфликти на тази основа могат отново да станат повод за енергиен шантаж срещу САЩ, подобен на онзи през 70-те години на миналия век. „Намаляването на водните ресурси и глобалното затопляне са изключителна заплаха за националната сигурност на Америка – твърдят в доклада си до президента, от април 2007, неколцина висши военни от друг авторитетен мозъчен център – Центъра за морски изследвания. В него шестима адмирали и петима генерали от резерва предупреждават, че в бъдеще САЩ могат да бъдат ангажирани в цяла поредица от кървави войни за вода. На свой ред Ерик Питърсън – директор на Глобалния стратегически институт, към Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон, смятан за един от основните „партньори на правителството в сферата на стратегическото планиране”, заяви, че САЩ следва да превърнат проблема за водата във висш приоритет на международната си политика. „В самите Съединени щати са налице много критични аспекти на всички тези глобални водни проблеми – обяви той в интервю за „Гласа на Америка” – на първо място, националните ни интереси изискват в ключовите региони на света да има стабилност, сигурност и икономическо развитие, а водата е важен фактор за целия този комплекс от въпроси”. Напоследък, ръководеният от Питърсън център все по-тясно координира дейността си с най-голямата компания за водни технологии (ITT Industries); с концерна Proctor & Gamble, създал система за домашно пречистване на водата и участващ, заедно с ООН, в съвместна програма за развиващите се държави; с компанията Coca-Cola; както и с Националната лаборатория на Sandia, с която центърът дори създаде съвместен институт GWF («Глобално водно бъдеще»). На свой ред, Sandia, чиито девиз е „ технологии за един сигурен и свободен свят”, активно работи за „поддържане на военното и ядрено превъзходство на САЩ”, като преди време беше прехвърлена от американското правителство изцяло под управлението на известния оръжеен концерн “Lockheed Martin”. Така, проблемите на военната и водната сигурност се оказват съвсем пряко свързани.

Основните цели, които си поставя GWF, са две: да влияе върху стратегията и политиката на САЩ по въпросите на световната водна криза и да разработва технологии, необходими за решаването им. В доклада си от септември 2005, GWT предупреждава, че глобалната водна криза е тласнала света към «решаваща и повратна точка в човешката история» и препоръчва на американското правителство да се отнесе с необходимата сериозност към продължаващото и задълбочаване: «Предвид глобалните тенденции по отношение на водния проблем, става ясно, че качеството на водата и управлението на водните ресурси ще оказва влияние върху почти всички стратегически приоритети на САЩ, във всички ключови региони на света. Интересът към потребностите от прясна вода в световен мащаб, вече започва да излиза далеч отвъд рамките на чисто хуманитарните и икономически проблеми... Политическите мерки, свързани с експлоатацията на водните ресурси във всеки регион на планетата, следва да се разглеждат като съществен елемент от националната сигурност на САЩ, на фона на глобалните проблеми с водните ресурси на планетата».

В доклада се отбелязва, че иновациите в политиката и технологичната сфера, следва да бъдат тясно обвързани помежду си, което несъмнено гали слуха на корпорациите, поръчали въпросния анализ. Така, GWF препоръчва още по-тясно сътрудничество между правителството и частния бизнес за лансиране и усвояване на иновационните технологии в тази сфера и „удвояване” на усилията за привличане на държавните компании, с участие на частен капитал, към разработването на новите технологични решения. Докладът обвързва американските демократични идеали с чисто икономическата изгода, нещо, което звучи познато за критиците на администрацията на Буш, според които САЩ са влезли в Ирак не за да наложат там демокрация, а за да поставят под контрол петролните му ресурси и да осигурят огромни печалби на американските корпорации, ангажирани с „възстановяването” на страната. „Водният проблем е критичен за националната сигурност на Америка и представлява интегрален елемент в стратегията за утвърждаване на американските ценности в хуманитарното и демократично развитие. Нещо повече – ангажирането на САЩ с международните водни проблеми, разкрива огромни възможности пред частния американски бизнес, който се оказва в много изгодни позиции за участие в реализирането на конкретни проекти в тази сфера, които биха му донесли големи печалби”. В списъка на правителствените институции, превлечени към решаването на водния проблем, който се съдържа в доклада, фигурира и Департаментът по търговията на САЩ, който „създава благоприятни условия за американския воден бизнес и за изследванията в тази сфера и подобрява конкурентоспособността на страната на международния воден пазар”.

„Синият договор” – проект за алтернативно водно бъдеще на планетата

Човечеството все още има шанс да предотврати очертаните по-горе сценарии на бъдещите водни конфликти и войни. Бихме могли да започнем например със сключването на глобален договор за водата. Този, да го наречем условно, „Син договор”, следва да включва три важни компонента. Първото задължение на участниците в него е свързано с опазването на водните ресурси, както от индивидите, така и от правителствата, признаващи правото на всички живи същества да имат достъп до чиста питейна вода, и изисква от тях да защитават и съхраняват световните водни ресурси. Второто задължение – за водната справедливост – следва да бъде постигнато между световния Север, който разполага с вода и водни ресурси, и световния Юг, който е лишен от тях, и изисква те да работят заедно за гарантирането на вода за всички и местен контрол над водните ресурси. Третото задължение – за водната демокрация – трябва да бъде поето от всички правителства, признаващи, че достъпът до питейната вода е фундаментално човешко право. Следователно, правителствата трябва не само да доставят чиста питейна вода на гражданите си, като комунална услуга, но и да признаят, че гражданите на другите страни също имат право на достъп до водата и, че всички водни спорове между държавите следва да се решават по мирен начин.

Пример за казаното по-горе е проектът, под мотото „Добрата вода прави добрите съседи”, който се опитва да реализира в Близкия изток международната неправителствена организация „Приятели на Земята” и, който цели, на основата на съвместното използване на наличните водни ресурси и налагане на понятието „водна справедливост”, да съдейства за установяването на стабилен мир в региона.

Друг пример е успешното възстановяване на великолепното Боденско езеро, със съвместните усилия на Германия, Австрия, Лихтенщайн и Швейцария. „Синият договор” следва да се превърне в ядро на ново глобално споразумение за правото на достъп до питейна вода и към последващото му инкорпориране в националните законодателства, както и в междунардното законодателство на ООН. Създаването на подходящите условия за подобно споразумение обаче, ще изисква тясното сътрудничество между отделните държави, както и разрешаването на всички текущи водни кризи, паралелно с реализацията на трите посочени по-горе алтернативни решения: опазването на водните ресурси, водната справедливост и водната демокрация.

 

* Авторката е известна канадска писателка и активистка на екологичното движение, директор на Международния форум за глобализацията в Сан Франциско, САЩ

{rt}

През последните месеци вниманието на мнозина анализатори е привлечено от битката между два впечатляващи проекта за газопроводи, всеки от които би могъл да претендира за титлата „проект на ХХІ век”. И двата целят доставката на природен газ за Индия, чиято бурно развиваща се икономика става все по зависима от вноса на енергоносители, което пък означава, че до голяма степен се дублират. Единият трябва да свърже Индия с Туркменистан, а другият – с Иран. При това, трасето на първия трябва да мине през територията на Афганистан (паралелно на шосето Херат-Кандахар) и Пакистан (през Квета и Мултан, към Индийски Пенджаб), а вторият ще преминава през пакистанска територия (по крайбрежието на Арабско море, през строящото се пристанище Гуадар, до Навабшах и оттам към Индийски Раджастан). Дори ако предположим, че и по двата проекта бъдат подписани съответните междуправителствени споразумения, едва ли заинтересованите държави ще могат да си позволят да финансират едновременното строителство на двата газопровода.

Засега окончателните маршрути не са определени, тъй като проблемът се усложнява и от обстоятелството, че проектите се подкрепят от различни потенциални инвеститори и в тях се сблъскват политическите и икономически интереси не само на регионалните газови доставчици и потребители. Условното разположение на силите сред потенциалните инвеститори в южноазиатските газопроводи, напомня на махало, чиито ход дава превес ту на подкрепяния от САЩ Трансафганистански газопровод от Туркменистан, ту на иранския маршрут, за който лобира руският гигант Газпром. Показателно е, че Индия (основният потенциален потребител на природния газ) твърди, че е заинтересована и от двата газопровода, а Пакистан, който също силно се нуждае от енергоносители, не може да не следва примера и.

Така, през април 2008, се проведоха интензивни преговори между Туркменистан и Афганистан, Пакистан и Индия – т.е. държавите, заинтересовани от играждането на Трансафганистанския газопровод, чиято мощност се оценява на около 30 млрд. куб. м годишно. При това преговорите и обсъждането на проекта се водиха не само в Ашхабад, Кабул и Исламабад, но и на срещата на НАТО в Букурещ (2-4 април 2008). Там туркменистанският президент Гурбангули Бердимухамедов на няколко пъти се срещна с афганистанския си колега Хамид Карзаи, като„страните отделиха особено внимание на проблемите за практическата реализация на проекта за газопровода Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия, подчертавайки значението му за просперитата на всяка от страните, участващи в проекта, както и на региона, като цяло”.

На 5 април 2008, при посещението в Туркменистан на индийския вицепрезидент Хамид Ансари, беше подписан меморандум за взаимно разбирателство между министерствата на петрола и природния газ на двете страни. Паралелно с това, бе съгласуван и въпросът за присъединяването на Делхи към проекта за Трансафганистанския тръбопровод (индийците имаха само статут на наблюдатели в работната група). Според него, Индия възнамерява да добива природен газ в Туркменистан и да го транспортира по газопровода (доскоро туркменистанските власти твърдяха, че са готови да предоставят лицензи за проучване и добив на петрол и газ само в Каспийския шелф, където обаче има много спорни въпроси с Иран и Азербайджан). Хамид Ансари неслучайно посети и най-голямото туркменистанско газово находище Довлетабад, за което се смята, че ще захранва бъдещия регионален тръбопровод. В същото време, то трябва да захранва и друг бъдещ газопровод – този за Китай, след като китайската компания CNPC получи право да проучва и добива газ в района. Тоест, Ашхабад съзнателно стимулира индийско-китайската конкуренция на газовия си пазар.

На 27 април 2008, Туркменистан, Пакистан, Афганистан и Индия подписаха рамково споразумение за изграждането на Трансафганистанския газопровод, в резултат от провелите се преди това в Исламабад преговори между техни представители. Изграждането на газопровода следва да започне през 2010, а първите доставки на газ по него се планират за 2015. Стойността на проекта е 7,6 млрд. долара. Дължината на газопровода ще бъде 1680 км, а пропусквателната му способност – 350 млн. куб. м газ дневно. Показателно е, че буквално на следващия ден, представители на Индия и Пакистан започнаха преговори с Техеран за изграждането на аналогичен тръбопровод, по който в двете държави ще се доставя ирански газ. Не по-малко показателен е и фактът, че туркменистанското правителство внесе свои поправки в проекта за споразумението, обявявайки, че занапред ще продава природния си газ по средни европейски цени, т.е. по същите, по които ще го продава и на руския Газпром. В тази връзка си струва да напомня и, че идеята за изграждането на Трансафганистанския газопровод, чиято стойност е няколко милиарда долара, съществува от поне десет години, но нестабилността в Афганистан пречи за реализацията и.

В края на април, в Кабул се появи туркменистанският лидер Гурбангули Бердимухамедов, чието посещение в афганистанската столица бе само ден след опита (по време на военен парад) да бъде убит президентът Хамид Карзаи, поставил за пореден път под въпрос възможността в страната да бъде постигнато поне подобие на стабилност. Може би затова, в комюникето, подписано от двамата президенти на 29 април, на темата за Трансафганистанския тръбопровод беше отделено съвсем скромно място, което на дипломатически език означава, че участниците в проекта, оценяван на 7,6 млрд. долара, въобще не са сигурни, че ще могат да намерят инвеститори за практическата му реализация, чиито срок навремето беше определен до края на 2010. И то въпреки, че тръбопроводът се ползва с мощната американска подкрепа (в същото време САЩ активно пречат на изграждането на тръбопровода от Иран, през Пакистан, за Индия).

Проектът за газопровода Иран-Пакистан-Индия се оценява на 7,5 млрд. долара, а въвеждането му в експлоатация се планира за 2013. Следва да отбележа обаче, че през юли 2007 преговорите по изграждането му бяха прекъснати, заради индийско-пакистанския спор за транзитните такси. На свой ред, Иран не се отказва, но в същото време, се опитва да провежда „мултивекторна” геополитика, разширявайки регионалните си икономически връзки не само с Пакистан и Индия, но и с Русия. Така, иранците активизираха преговорите си с Газпром за участие на руския концерн в проекти за добив на петрол и газ на ираннска територия. През март 2008, в Техеран се появи шефът на Газпром Алексей Милер, който се споразумя за подписването, по време на ответното посещение на иранска делегация в Москва, на документите за съвместна експлоатация на находището „Южен Парс”.

През март 2008 Иран обяви, че е готов да активизира доставките на природен газ за Пакистан, след 2011. При това, от планирания обем на строящия се газопровод (110 млн. куб. м дневно) потребностите на Пакистан са по-малко от половината (50 млн. куб. м), т.е. останалият природен газ ще отива за Индия. Затова не е чудно, че и Пакистан, и Индия също декларираха интереса си към иранския газ, доказателство за което стана посещението на иранския президент в Исламабад и Делхи, в края на април 2008. Тук е мястото да напомня и, че Иран, който притежава вторите по значение запаси от петрол и природен газ в света, още през 1995, се съгласи да доставя газ на Индия, но двете страни така и не можаха да се споразумеят за цената, както и за размера на транзитната такса, която индийците трябва да плащат на Пакистан. Планът за изграждането на тръбопровода беше замразен, след като Исламабад и Делхи (разполагащи с ядрено оръжие) се оказаха на прага на войната, през 1999, а през 2001 бе извършено терористичното нападение срещу индийския парламент. Сега Индия реши да възобнови преговорите, както с Пакистан, така и с Иран. Показателно в това отношение е заявлението на индийския министър на петрола Мурла Деора, от края на март 2008: „Американците не са ни поставили изрично условие да не работим по проекта за изграждането на газопровода. Пък и макар САЩ да са най-големия ни търговски партньор, това не означава, че могат да ни притискат и да ни казват, какво да купуваме и какво – не”.

Окончателното (поне засега) споразумение за изграждането на газопровода Иран-Пакистан-Индия беше постигнато на 29 април 2008, по време на краткото посещение на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад в Исламабад, където той преговаря поотделно с пакистанския държавен глава Первез Мушараф и с премиера Юсуф Гилани. Мушараф отбеляза, че двете страни вече са решили въпросите, свързани със строежа на газопровода, и че очаква споразумение за реализацията на проекта да бъде подписано в Техеран, след като бъдат уточнени сроковете му. Общата дължина на тръбопровода е 2300 км , а пропусквателната му способност първоначално ще бъде 60 млн. куб. м за денонощие, като се планира впоследствие да достигне 150 млн. куб. м.

На 30 април 2008, Делхи и Техеран потвърдиха намерението си да гарантират устойчива и сигурна работа на газопровода Иран-Пакистан-Индия. Конкретните въпроси, свързани с реализацията на проекта, бяха обсъдени на продължилата над три часа среща между индийския премиер Манмохан Синг и иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, който спря за кратко в Делхи, на връщане от Шри Ланка. Според секретаря на индийското Външно министерство: „двете страни максимално се възползваха от възможността да обсъдят целия спектър на индийско-иранските отношения, включително икономическите и търговски връзки и сътрудничеството в енергийната сфера”.

Друг, важен детайл във външната политика на Техеран е възобновяването на доставките на туркменистански газ в северните територии на Иран, което свидетелства за взаимния интерес на двете съседни държави-износителки на природен газ да поддържат приятелски отношения и да си оказват стратегическа подкрепа. Както е известно, Иран внасяше всяка година от Туркменистан между 6 и 8 млрд. куб. м газ, с които покриваше нуждите на северните си райони, лишени от тръбопроводна връзка с иранските газови находища (срещу което предоставяше на туркменистанците квота от своя газов износ). През декември 2007 обаче, Ашхабад спря доставките и повиши цените, съобразявайки се със световната конюнктура, което провокира голям международен скандал. Заради проблемите с туркменистанския газ, Техеран прекрати газовите си доставки за Турция, след което анулира доставките от Туркменистан. В същото време, руският Газпром също започна да получава по-малко централноазиатски газ, който концернът след това препродава, чрез посредници, на Украйна. Споразумението за подновяване на доставките между Ашхабад и Техеран беше постигнато на провелата се през април 2008 среща между генералния директор на иранската Национална газова компания и президента на Туркменистан.

Колкото и парадоксално да изглежда, Туркменистан също би могъл да прояви интерес към изграждането на газопровода Иран-Пакистан-Индия, тъй като към него може да се включи и газопроводът от туркменистанското находище Довлетабад. Така, още през декември 1997, холандската Shell лансира идеята за транзит на туркменистански газ, през Иран, в Пакистан и Индия, като допълнително разклонение, или по-скоро алтернатива, на Трансафганистанския газопровод. Това стана след въвеждането в експлоатация на газопровода Корледжа-Курт Куи, между Туркменистан и Иран (доставките по който бяха прекратени през декември 2007 и възстановени през април 2008). Можем да предположим, че в по-далечна перспектива е напълно допустимо обединяването на туркменистанската и иранската газови мрежи в единна магистрала, ориентирана към южноазиатския пазар. Към момента, когато тази единна система действително бъде изградена, Япония, Китай и Южна Корея вероятно ще могат да получават втечнен природен газ от пристанищата в Арабско море. При подобно развитие ползата, непосредствено за Южна Азия, е очевидна: насищайки с относително евтин природен газ вътрешния си пазар, тя ще разполага и с високоразвита инфраструктура, осигуряваща газовия износ на външния пазар. Засега обаче, индийското правителство, което активно участва в различни регионални проекти и споразумения, си запазва правото окончателно да избере приоритетното за страната направление на газовия транзит.

Ако си припомним големите проекти на ХХ век, ще видим, че много от тях също пораждат широки дискусии, но си остават неосъществени. Най-добрата илюстрация е проектът за обръщане течението на сибирските реки към Централна Азия за да бъде спасено Аралско море и осигурено напояването на памучните полета. Оттогава насам Аралско море постепенно премина към режим на самовъзстановяване, а липсата на вода за памучните плантации в централноазиатските държави, наложи нейното много по-внимателно и пестеливо използване (което обаче не изключва възможността от избухването на „водни войни” в бъдеще – вж. статията на стр.  ). Интересно е, че докато продължава битката за централноазиатския газ и маршрутите на неговия транзит, Китай се споразумя за закупуването на голямо количество втечнен природен газ от Катар. Така, в средата на април 2008, китайската корпорация CNPC подписа договор с Qatar Petroleum и Shell за доставката, от Катар в Китай, на 5 млн. т втечнен газ годишно, за срок от 25 години.

Другата китайска петролно-газова корпорацияа – CNOOC също подписа с Катар договор за покупката на 2 млн. т газ годишно. Нека напомня, че преди това (през август 2007, по време на посещението в Китай на туркменистанския президент Бердимухамедов) беще подписано споразумение за изграждането на газопровод към Китай, което трябва да стартира през 2009.  Той трябва да се захранва от туркменистанското находище Довлетабад (същото, което, през април 2008, бе посетено от индийската делегация, начело с Хамид Ансари). На свой ред, по време на посещението си в Пекин, през април 2008, пакистанският президент Первез Мушараф предложи „тръбопроводът Иран-Пакистан-Индия да има и отклонение към Китай”. Разбира се, това предложение на Мушараф е ориентирано към по-далечното бъдеще, докато държавите от Южна Азия още днес изпитват остър недостиг на енергоресурси. През април 2008 се появиха съобщения за масови безредици в Пакистан, заради постоянното прекъсване на електричеството, като многохилядни тълпи атакуваха централната сграда на Управлението на водните и енергийни ресурси (WAFDA). Възниква обаче въпросът, дали докато в региона продължава битката за избор на оптималния газопроводен маршрут, Индия, без да се отказва нито от туркменистанския, нито от иранския проекти, няма да последва китайския пример и да избере трети „алтернативен” път за газификация на своята икономика, като например „катарския”?

Трансафганистанският газопровод и ролята на Русия

Както вече споменах по-горе, сред резултатите от активизацията на индийската и пакистанска „енергийна дипломация” стана споразумението между Индия, Пакистан, Туркменистан и Афганистан за изграждането, към 2015, на т.нар. Трансафганистански газопровод (ТАРІ), идеята за който се дискутираше още през 90-те години на миналия век. Смята се, че стойността на газопровода, с мощност над 30 млрд. куб. м и дължина 1680 км, ще бъде около 8 млрд. долара.

Основният пазар за природния газ, който трябва да се доставя през Афганистан, е Индия, чието мощно икономическо развитие изисква все по-големи количества енергоносители. Днес тази страна не разполага с достатъчно собствени ресурси, макар че според геолозите, тя не е сред енергийно бедните държави. Доказаните газови запаси на Индия са 50 млрд. куб м, което я поставя на пето място в Азиатско-Тихоокеанския регион (след Индонезия, Австралия, Малайзия и Китай). Собственият добив на природен газ е около 90 млн. куб. м дневно (т.е. около 33 млрд. куб м годишно), докато текущото търсене надхвърля 150 млн. куб. м дневно. В енергийния баланс на Индия, делът на природния газ е 8%, като, според повечето прогнози, през 2010 търсенето му ще достигне 110 млрд. куб. м годишно.

В същото време, необходимостта да гарантира енергийната си сигурност кара Делхи да търси енергоносители извън пределите на Южна Азия. Последица от това (за което впрочем определена заслуга имат и САЩ) стана реанимирането на проекта за Трансафганистанския газопровод. Реализацията му обаче поражда известни съмнения.

На първо място, остава открит въпросът за осигуряването на необходимите обеми природен газ. Запасите на находището Довлетабад, което трябва да стане ресурсна база на газопровода, досега не са потвърдени. Впрочем, не е ясно и с какви запаси разполага Туркменистан, като цяло. Цифрите, които се споменават, варират между 8 и 20 трилиона куб. м, но има и по-песимистични оценки. Така например, според BP Statistical Review of World Energy, доказаните запаси на Туркменистан са само 2,9 трлн. куб. м. Освен това целият добиван днес в тази страна газ вече е договорен с Газпром и Иран. Русия планира, до 2028, да купува по 80-90 млрд. куб. м туркменистански газ годишно. На всичкото отгоре, Ашхабад подписа рамкови споразумения за доставка, след 2009, на 30 млрд. куб. м газ годишно за Китай и още толкова за Индия. Тоест, Туркменистан е поел ангажимент, от следващата година, да изнася по 154-164 млрд. куб. м газ годишно, докато през миналата 2007, добивът му беше само 70 млрд. куб. м.

През декември 2007-януари 2008, под предлог, че се извършва ремонт, Ашхабад прекрати газовите си доставки за Иран, което (както споменах по-горе) доведе до голям международен скандал. Междувременно, през април 2008, Туркменистан се споразумя с ЕС да задели за него 10 млрд. куб. м газ – т.е. същият газ, който вече беше обещан на Русия и Китай. По неофициална информация, природният газ за Европа ще бъде взет от китайската квота. В държавния концерн „Туркменгаз” не крият, че идеята за споразумението с ЕС е възникнала след неуспешните преговори с Пекин за цената на доставките. В същото време, въобще не е ясно, как този природен газ ще бъде доставен в Европа.

Туркменистан обеща да представи оценки на независими международни експерти за газовите си запаси на следващата среща на четирите държави, която ще се проведе през есента на 2008 в Делхи. При това е очевидно, че за Ашхабад проектът ТАРІ, е предимно политически. Дори и нищо да не бъде изградено, Туркменистан пак ще спечели. Подписването на рамковото споразумение показва, че страната има много варианти за доставки и спокойно може да се пазари с онези, които смята за по-реални и перспективни потребители.

Наред с Трансафганистанския газопровод, правителството в Ашхабад е лансирало още поне три подобни проекта. Като цяло, туркменистанските газови проекти се оценяват на повече от 200 млрд. куб. м, което трикратно надвишава сегашния добив на природен газ в страната.

Освен възможната липса на достатъчни обеми природен газ, проектът ТАРІ е свързан и с чисто политически риск, тъй като 830 км от газопровода трябва да минат през територията на Афганистан. Имайки предвид тежката ситуация в тази страна, практическата реализация на ТАРІ е под много сериозен въпрос. Последните събития в Афганистан потвърждават, че твърденията за стабилизиране на ситуацията са просто мит. През последните месеци, талибаните отвлякоха пакистанския посланик и се опитаха да убият президента Карзаи. Тази нова вълна на насилие в страната подозрително съвпадна с плановете за стартиране на проекта за Трансафганистанския газопровод.

Друг политически риск е свързан с напрегнатите отношения между Индия и Пакистан. Несъмнено, успешното осъществяване на проект от подобен мащаб, би станало добър пример за ползата от добросъседските отношения, но евентуалният му провал може опасно да ерозира усилията за постигане на взаимно разбирателство.

Налице са и определени организационно-технически трудности. Геоложката специфика на Афганистан може и да не позволи полагането на тръбопровода по набелязания маршрут. Освен това, страната не разполага с железопътна мрежа, което усложнява реализацията на проекта и увеличава разходите по него, тъй като тръбите ще трябва да се превозват с камиони по Кандахарското шосе от Туркменистан и Пакистан.

Анализирайки индийската енергийна геополитика в Централна Азия и Каспийския регион, не може да не споменем, че алтернативният проект за газопровода Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) e по-лесен за реализация в чисто практически план, макар че двата проекта не са взаимноизключващи се, тъй като на газовият пазар на Индия и Пакистан има огромно търсене.

Освен това, проектът ІРІ активно се подкрепя от руския гигант Газпром, който дори предложи да го финансира частично срещу правото да участва в консорциума. За никого не е тайна, че във формиращият се газов тандем Русия-Иран са налице както елементи на сътрудничество, така и на съперничество. При това, Техеран се стреми да използва заинтересоваността на ЕС от наличието на алтернативни на руските източници на газови доставки, в конфликта си с Вашингтон. На свой ред, Москва се опитва да елиминира потенциалния си съперник на европейския пазар, като преориентира иранския газ на изток – към пазарите на Индия, Пакистан и Китай.

Паралелно с това, Русия активизира участието си в разработката на иранските газови находища. Наскоро Газпром и Националната петролна компания на Иран подписаха споразумение за разработката на петролни и газови находища, както и за инвестиции и проучване на запасите от енергоносители на иранска територия. Освен това те се договориха да създадат съвместна енергийна компания, която да разработи два или три блока в находището „Южен Парс”. Става дума за най-голямото иранско (и едно от най-големите в света) газово находище, чиито запаси се оценяват на 14 трлн. куб. м. Именно на него разчитаха преди време държавите от ЕС, лансирайки проекта за газопровода „Набуко”. В момента от „Южен Парс” се добиват по 73 млрд. куб. м газ годишно. Тоест, съвсем скоро Газпром ще започне да добива сериозни количества газ в Иран и макар че, според местните закони, чуждестранните компании получават само парична компенсация за добиваните от тях енергоносители, руският гигант ще може сериозно да влияе върху иранския износ, или поне върху неговата посока.

Очаква се, че в най-близко време участничките във Форума на страните-износители на газ (GECF) ще съгласуват окончателния вариант на устава на бъдещата „газова ОПЕК”, за която толкова се говори през последните години. Предстои им да изберат (или пък да ги съчетаят) един от двата документа, подготвени за целта в Москва и Техеран. В тази връзка, подчертаният стремеж на иранците максимално да ангажират Газпром в енергийните си проекти е породен именно от интереса да бъде създадена влиятелна организация на държавите-износителки на газ. Отчитайки значителните трудности при привличането на западни инвестиции, предвид наложените от американците санкции, Техеран опитва да се сдобие с партньор и политически съюзник в дипломатическата си „война” със Запада, ключов елемент от която е и формирането на „газова ОПЕК”.

В този контекст, Русия е склонна да предложи на Иран и Индия да разгледат възможността за създаване на още един маршрут за доставка на иранския газ в Индия, който да заобикаля Пакистан.Подобен тръбопровод ще бъде своеобразен аналог на балтийския Nord Stream и ще преминава през плиткия шелф на Арабско море, извън границите на икономическата зона на Пакистан. Той би могъл да гарантира на Делхи независимост от настроенията в Исламабад.

На свой ред, този „морски газопровод” може да се дублира с танкерни доставки на ирански втечнен природен газ. За целта на иранското и индийското крайбрежие ще трябва да се изгради съответната инфраструктура (терминали и газопроводи). Русия, която има потенциални възможности за осъществяване на мащабни доставки на втечнен газ в Тихоокеанския и Южноазиатския региони, от своите далекоизточни пристанища, също може да се включи в подобен проект.

Тоест, независимо от твърденията на някои руски анализатори, че проектът за Трансафганистанския тръбопровод засяга газовите интереси на Москва (и тъкмо поради това се подкрепя от САЩ), истината е, че активното участие на Русия в газовите проекти, засягащи Южна Азия, може да и донесе сериозни допълнителни дивиденти, укрепвайки лидерските и позиции на газовия пазар.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Черноморският регион е разположен в геополитическия център на Евразия, където се пресичат две световни комуникации Север-Юг (древният „път от варягите към гърците”) и Запад-Изток, включително Дунавско-Черноморския път. Тук преминават геополитическите и социокултурни граници на евразийските цивилизации. Най-характерната особеност на региона е геополитическата биполярност по осите Запад-Изток и Север-Юг. Тук, най-обособените в Световния океан и дълбоко вдаващи се в сушата Черно и Азовско морета се срещат с Великата Евразийска степ.

Напоследък интересът на световната политика към Черноморския регион се повишава. За сравнително кратък период от време на неговите проблеми бяха посветени много международни форуми, чиито брой отстъпва само на тези, посветени на Близкия изток.

Новата геополитическа архитектура

Съвременната геополитическа архитектура в Черноморския регион се обуславя от усилващото се военно-политическо присъствие на НАТО и САЩ, както и от енергийната геополитика (т.е. трансформацията на основните направления на транспортните комуникации). Регионът приковава вниманието на западните петролни компании, във връзка с перспективите за усвояване на богатите на енергоносители каспийски находища, както и с избора на маршрутите за транзита на петрола и природния газ.

Военно-политическото положение на региона се характеризира със загубата на позиции от страна на Руската Федерация. В резултат от подялбата на военноморския флот между Русия и Украйна, Източна Европа, за първи път от краха на Османската империя насам, бе лишена от военен паритет в Черноморския регион. Руският Черноморски флот, дислоциран предимно в Севастопол, включва бригада кораби за борба с подводници, ракетния крайцер „Москва”, бригада десантни кораби, бригада ракетни катери и т.н. Личният му състав наброява 18 хиляди души. Черноморските флоти на Русия и Украйна отстъпват по бойна мощ на турския флот 4,5 пъти, а на Шести американски флот в Средиземно море – 20 пъти.

В същото време, стратегиите, следвани от САЩ и ЕС в Черноморския регион, забележимо се различават. Така, САЩ се стремят към военно-политическо присъствие в региона за да могат да контролират границите на евразийските цивилизации и комуникационните коридори между основните си съперници в глобалната конкуренция (ЕС и Азиатско-Тихоокеанския регион) (1).

След неоправдалите се надежди за европейската интеграция на Украйна, ЕС заложи на комуникационния достъп до Черноморската зона, през територията на Румъния. Европейската комисия обяви Констанца за „източна врата” на Европейския съюз. За да се увеличи конкурентоспособността на морските превози и транспортния коридор към Южен Кавказ, оперативното управление на свободните пристанища (зони) в Констанца (Румъния) и Поти (Грузия) беше предадено на компанията JAZFA International (от Обединените арабски емирства), която е международно поделение на най-ефективната свободна икономическа зона в света „Джебел Али”.

Черноморските държави разполагат с различни геополитически възможности. Така, Руската Федерация е втората по мощ ядрена държава и най-мощната енергийна държава в света. В продължение на два века, Русия изразходва огромни материални и финансови ресурси, създавайки необходимата инфраструктура за комуникационния си „южен прозорец” към Европа и останалите части на света. Укрепването на позициите на НАТО в Черноморския регион и едностранно наложените от Турция ограничения в режима на корабоплаване в Проливите, силно засегнаха руските интереси. В същото време се формира нова комуникационна „ос” Санкт Петербург-Москва-Воронеж-Ростов на Дон-Новоросийск. Създаването на този нов „път от варягите към гърците” допълнително ще стесни хинтерланда на украинските пристанища и ще стимулира гравитацията на районите на Източна Украйна към тази скоростна магистрала.

През последните години активността на най-мощната в енергийно отношение държава в света нарасна във връзка с новата и геополитика (проектите „Син поток” и „Южен поток”, по дъното на Черно море, заобикаляйки Украйна). Опитът на САЩ да изтласкат Русия от Черноморския регион за сметка на усилване ролята на Украйна и превръщането и в регионална държава, засега не се увенчават с успех. В същото време, липсата на последователна и твърда черноморска политика на Русия, може да доведе до загуба за геополитическите и позиции в региона.

На свой ред, Турция реално усили своите военноморски и икономически позиции в Черноморската зона. Страната е част от НАТО, разполага с многобройна армия и с най-мощния в региона модернизиран военноморски флот. Междувременно, Румъния и България не само станаха членки на НАТО, но и разрешиха създаването на своя територия на американски военни бази. Румъния също се опитва да си извоюва статут на регионална сила в Югоизточна Европа. Стремеж за присъединяване към НАТО демонстрира и Грузия, претендираща да играе ролята на „морска врата” на Южен Кавказ (проектът за т.нар. „грузински Дубай”).

Геополитическата трансформация на енергийните комуникации

В момента, 44% от доставките на природен газ за ЕС идват от Русия, също както и 27% от петролните доставки. През периода 2007-2020 потреблението на природен газ в страните от Съюза ще нарасне от 500 до 720 млрд. куб. м, а делът на вноса ще се увеличи от 40% до 65%. Доходите от руския транзит формират 16% от националните бюджети на балтийските постсъветски държави, 13% от тези на Украйна и Полша и 10% от този на Финландия.

До намаляването на доставките на природен газ, през 2006, Русия всяка година субсидиряше Украйна с 3 до 5 млрд. долара, което четирикратно надвишаваше американската помощ за страната в периода 2000-2005 (под 800 млн. долара). Украйна ще продължи да бъде най-голямата транзитна държава за руския и централноазиатски природен газ (около 110 млрд. куб. м годишно, през 2007) поне до 2012. С въвеждането в експлоатация на газопроводите „Северен поток” (55 млрд. куб. м годишно) и „Южен поток” (30 млрд. куб. м годишно), както и на петролопровода Бургас-Александруполис (2009), Украйна ще загуби значението си на основна транзитна държава.

Очевидно е, че енергоносителите едва ли ще стигнат за всички. Докато през 90-те години на миналия век повечето комуникационни проекти в Черноморския регион се базираха на безусловната ориентацият на енергийните ресурси на Каспийския регион на Запад, напоследък тази политика постепенно остава в миналото. Днес държавите в Централна Азия отчитат интересите на Русия и потребностите на Китай и Индия. Междувременно, под патронажа на САЩ, бе взето решение за изграждането на трансафганистански газопровод от Туркменистан за Индия. На свой ред, Иран сключи дългосрочен договор за доставка на петрол за Китай и планира изграждането на газопровод към Индия.

Ролята на регионалните групировки

Като цяло, ролята на регионалните групировки се оказа преувеличена. Така, Черноморското икономическо сътрудничество се осъществява в условията на ограничени финансови възможности на страните-участнички и наличието на редица ограничаващи фактори (енергийни, транспортни, екологични, водни, трудови ). Затова всяка държава търси оптималния модел на отворена икономика, разчитайки на чуждестранните инвестиции. Парадоксалната особеност на Черноморското икономическо сътрудничество (т.е. на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество – ОЧИС, б.р.) е, че повечето страни, игнорирайки реалната география и геополитика, декларират стратегическия си европейски или проамерикански избор. Конкуренцията между тях за изземане на повече транзитни функции доминира над интеграционните проекти, свързани със субрегионалното сътрудничество. Многогодишният неуспешен опит на Турция показва, колко трудна е интеграцията на държави, принадлежащи към различни цивилизации и притежаващи сериозни социокултурни и конфесионални различия.

Украйна присъства символично в проекта за международния транспортен коридор TRACECA, докато основните товаропотоци минават през Турция. Участието в откровено антируското изкуствено образувание ГУАМ не донесе на Киев политически капитал и икономическа полза. Външнотърговският оборот на Украйна с останалите участници в тази организация (Грузия, Азербайджан и Молдова) не надминава 2%.

След рухването на „желязната завеса”, в Черноморския регион се извършва съществена геополитическа трансформация. Тук се сблъскват интересите на няколко големи геополитически „играчи” (ЕС, САЩ и Русия). Тъй като в геополитическия код на Украйна западният и източният вектор се „определят”, съответно, от ЕС и Русия, САЩ се вклиниха в региона, успешно създавайки безперспективния „ничий” южен (морски) геополитически вектор на Украйна.

Загубата на украинската морска мощ

През годините на независимостта (т.е. след 1991), Украйна постепенно загуби морската си мощ, която е един от стратегическите ресурси на държавата, както и геополитическите си позиции в Черноморската зона и Дунавския басейн. Затова днес най-важният проблем на украинската национална сигурност е възстановяването на морската мощ на държавата, отчитайки осъществилите си междувременно геополитически трансформации. В условията на отворена икономика, морското стопанство на Украйна се оказа неконкурентоспособно. След двестагодишно прекъсване, Турция отново лидира в черноморската търговия, а някогашните монополисти на социалистическата туристическа индустрия – курортите в Крим и около Одеса, окончателно отстъпиха първото място на турското Средиземноморие.

През 90-те години на миналия век, широко разпространение получи идеята за създаването на свободни икономически зони в пристанищните градове. Предвид липсата на развито национално предприемачество обаче, надделяха проектите за т.нар. „точкови зони”, в които отсъстват общи за всички субекти (местни и чуждестранни) юридически правила и преференциални условия за стопанска дейност. Наличието на редица нерешени геополитически проблеми, кризата на украинската държавност (2), липсата на съвременна инфраструктура и екологичните проблеми, превърнаха морското стопанство в силно рискова зона за чуждестранните инвестиции.

Необоснован се оказа и декларираният стремеж на Украйна да се превърне в „морска врата” на Западна Европа (ЕС) или поне на Централна и Източна Европа. Основната морска врата на самата Украйна (Голяма Одеса) загуби ролята си на най-голям транспортен възел в Черноморската зона и, по обема на общия товарооборот, значително отстъпва на Истанбул, Новоросийск и Констанца.

Както е известно, Президентът на Украйна възложи на правителството да подготви, в двумесечен срок, законопроект за прекратяването, през 2017, на действието на международните договори за временно пребиваване на руския Черноморски флот на украинска територия. Това бе обявено в решението на Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна от 16 май 2008, озаглавено „За мерките за развитие на Украйна, като морска държава”. Много трудно е обаче да се твърди, че морската мощ на страната може да се възстанови на основата на една антиевропейска (и проамериканска) и антируска политика. Затова и решението на Съвета най-вероятно ще си остане просто добро пожелание.

Междувременно, Украйна все по-плътно се изправя пред „проблема 2012”. Тогава ще се навършат двайсет години от обявяването на независимостта, през които се осъществяваше деиндустриализация и деинтелектуализация на страната и се правеха опити за изграждането на националистическа държава, без реални резултати в социално-икономическата сфера. Дотогава ще бъдат окончателно разрушени носледените горни високотехнологични „страти” на съветската технологична пирамида, Украйна ще загуби значението си на главна транзитна държава (13% от бюджетните приходи идват от транзита) и ще приключи с пълен провал имитацията на изграждане на международни транспортни коридори, през нейната територия. В същото време, присъединяването на Украйна към НАТО и евентуалното изтегляне на руската военноморска база от Севастопол ще бъдат съпроводени от дестабилизация на ситуацията в Крим.

Крим заема особено място в геополитическата трансформация на Черноморския регион и в най-близко бъдеще ще се превърне в изпитателен полигон за украинската държавност. През цялата си хилядолетна история Крим никога не е бил свързан за продължителен период от време със слаба националистическа държава. На фона на продължаващата руско-украинска конфронтация, Крим може завинаги да бъде загубен, както за Киев, така и за Москва. Определени външни сили са склонни да подкрепят стремежите на кримските татари към независимост. В тази посока, доста вероятна изглежда „балканизацията” на ситуацията на полуострова и създаването на марионетна кримско-татарска квазидържава, под американски протекторат (3).

Междувременно, Украйна последователно изоставя наследените си геополитически позиции в Дунавския регион. В украинско-румънските отношения продължават да съществуват редица спорни въпроси по делимитацията на континенталния шелф и принадлежността на Змийския остров в Дунавската делта. Дунавските украински територии са сред най-запуснатите райони на страната и, съответно, неблагоприятни за чуждестранните инвестиции. Това се дължи на само на последиците от балканските конфликти, но и от неопределеното геоикономическо положение. Трансграничното сътрудничество не се превърна в локомотив за развитието на региона. В същото време се изостриха регионалните транспортно-енергийни проблеми, породени от липсата на собствени генериращи енергийни мощности. Крайдунавският регион е слабо интегриран в транспортно-комуникационната мрежа на Украйна. През последното десетилетия страната изгуби функциите си на главен комуникационен възел в района на Долен Дунав, отстъпвайки първото място на съседна Румъния.

Проблемите с разширяването на НАТО

Срещата на НАТО в Букурещ отложи последното разширяване на пакта в Източна Европа. А честването на 225-та годишнина на Черноморския флот за пореден път демонстрира остротата на проблема. В същото време, въпреки предпазливите заявления на Кремъл, руските анализатори сякаш приемат присъединяването на Украйна към НАТО като нещо неизбежно. Мнозина руски политици постоянно повтарят, че Москва е останала сама и не може да разчита на никого по отношение на националната си сигурност. В същото време „демократичната” опозиция не вижда в евентуалната поредна геополитическа загуба нищо тревожно. На фона на безспорните постижения на Русия през последните години, малцина там се замислят за психологическите последици от разцеплението на източнославянската цивилизация и преминаването на милиони руснаци под ядрения чадър на (преимуществено) западно-християнската цивилизация, което ще позволи не само да се осъществи тотална „украинизация” на руското население в Украйна, но и ще нанесе необратими щети на руския език и култури. До следващата среща на върха на НАТО, през декември 2008, не остава много време, затова нека видим, как възнамеряват да го използват Украйна, САЩ и Русия.

Позицията на украинския президент

След като оцениха провала в Букурещ като „изключителна победа”, украинските националисти се концентрираха върху интеграцията на страната в ЕС. Изглежда не ги смущава, че в годините на независимостта Украйна зае „почетното” второ място в света по естествен спад в числеността на населението (след Ботсуана) – през този период са умрели 6 млн. украински граждани (т.е. два пъти повече, отколкото по време на глада през 30-те години на миналия век). Впрочем, в Брюксел очевидно не горят от желание да интегрират поредната американска „пета колона” в ЕС. Да не говорим, че по макроикономическите си показатели Украйна е още по-далеч от Европа, отколкото беше преди петнайсет години.

Трябва да отдадем дължимото и на последователната антиевропейска (опираща се на проамериканския външнополитически курс и „нацификацията”, във вътрешнополитически план) и антируска политика на официален Киев, който с основание разчита, че е заслужил разположението на Америка. Украйна има сериозен принос за разцеплението на източноевропейското геополитическо пространство. В страната успешно се прилагат антируски геополитически технологии, целящи разрушаването на многоизмерното комуникационно пространство на Източна Европа. В конфесионалното пространство, стратегическата геополитическа цел -  окончателното разцепление на православната цивилизация, в значителна степен, вече е постигната. Във военно-политическото пространство пък, стратегическата цел е недопускане на военен съюз с Русия.

Присъединяването на Украйна към НАТО ще бъде съпроводено от мащабна геополитическа трансформация, чиито последици за Източна Европа и бъдещето на украинската държава не се осъзнават докрай. Членството в пакта ще даде тласък на настъплението на западното християнство и евангелисткия фундаментализъм. Неслучайно, Украйна е инициатор на редица проекти, насочени към дезинтеграцията на източноевропейското геополитическо пространство (ГУАМ, енергийните и други коридори). Стратегическа цел на украинските националисти е прехвърлянето на националния суверенитет към западните структури срещу собственото им легитимиране. На украинската политическа сцена (имайки предвид числеността на избирателите) тези кръгове представляват маргинална сила, която сама не е в състояние да осъществи „украинизацията” на рускоезичните територии на страната. Затова присъединяването към НАТО е необходимо на националистите, като инструмент в борбата им за създаване на моноетническа националистическа държава, на основата на панукраинизма.

Целта на тази идеология на „нацификацията” (т.е. на украинския фундаментализъм) е „овладяването” на цялото жизнено пространство на Украйна от „истинските украинци” и стремежът да бъдат накарани всички граждани на страната, независимо от етническата им принадлежност, да „мислят по украински”. Тази политика обаче, отблъсква не само представителите на неукраинските етноси, но и много етнически украинци. Тя доведе до криза на украинската държавност, а понятието „национален” се превърна в синоним на корупция.

Затова, въпреки сегашния си завой към интеграция в ЕС, украинските националисти никога няма да се откажат от присъединяването към НАТО, докато не съсипят страната. Те очевидно разчитат, че разполагането на американски бази в Крим и в източните райони на Украйна, не само ще гарантира териториалната и цялост, но и ще позволи окончателно да се реши проблема с местното рускоезично население, посредством насилствената му „украинизация”. Кръгът около президента на Украйна се опитва да води антируска външна и вътрешна политика, разчитайки в това отношение и на помощта на американските „политически технолози”. В икономическата сфера пък се предоставят сериозни преференции за американските компании в местната икономика. В частност, като стратегически играчи на енергийния и продоволствения пазари, биват канени фирми от САЩ, като Westinghouse, Vanco и др.

Позицията на САЩ

В Евразия, прагматичните американци често са склонни да залагат по-скоро на криминалния и корумпиран етнонационализъм (Косово, Белуджистан, Киргизстан, Мянма, Украйна, Грузия) отколкото на демократичните принципи. Резултат от тази геополитика бяха и т.нар. „цветни” революции в постсъветското пространство (а и извън него). В Черноморския регион, САЩ подкрепиха откровено антируския геополитически проект ГУАМ и продължават да го спонсорират.

В Източна Европа (т.е. в европейския „Хартленд”) се сблъскват интересите на големите геополитически „играчи” (САЩ, ЕС, Русия). Но, защо Съединените щати се нуждаят от Украйна? Американците никога няма да се откажат от военното си присъствие в Източна Европа за да не допуснат усилване позициите на Русия и Германия в глобалната конкуренция, както и за да елиминират окончателно Русия, като сериозен геополитически играч. В тази връзка си струва да цитирам бившия генерален секретар на НАТО Йозеф Лунс, според когото: „Алиансът е необходим за да държи Русия извън Европа, Америка в Европа, а Германия – под контрола на Европа” (4).

Във военно-политическото пространство, стратегическата цел на САЩ е недопускане на военен съюз между Русия и Украйна и съхраняване на конфронтационните елементи в отношенията между двете държави. Според мнозина американски политици и анализатори (а не само според Збигнев Бжежински), това е и основната геостратегическа задача на Съединените щати в Източна Европа. В миналото, интегрираната Източна Европа имаше възможност да извлича значителна геоикономическа рента (свръхпечалба), благодарение на еднното комуникационно пространство „от море до море” (Балтийско, Каспийско, Черно и Северно морета). Днес тези предимства в глобалната конкуренция са загубени.

Без съмнение, в Източна Европа, най-голямата награда за американската победа в студената война може да стане военното присъствие на САЩ в Крим. Наред с Балканите и Афганистан, Крим е сред най-големите геополитически възли в Евразия и епицентър на съперничеството на великите държави. През многовековната си история, Крим винаги е бил част от геополитическото пространство на най-големите евразийски държави и никога – беден придатък на нестабилна национална държава. На практика, за контрол над Крим са претендирали всички велики държави – Византийската, Османската, Руската, Британската и Германската империи (и Третият Райх), а също и кримските татари, украинците и, накрая, американците. Така че, от чисто геополитически позиции, желанието на единствената световна свръхдържава да разполага с военни бази в Крим изглежда напълно логично. То обаче може много сериозно да дестабилизира ситуацията в Украйна и дори да стимулира разпадането на страната.

Някои смятат, че при евентуален разпад на украинската държава Крим може да се превърне в руска република. Реалностите обаче сочат, че тя едва ли би могла да разчита на ефективна подкрепа от Москва. В същото време, на полуострова, ползващ се с териториална автономия, все по-остър става проблемът с върналите се в родината си кримски татари. Затова много вероятно изглежда подобен ход на събитията да доведе до появата на Кримско-татарска държава, под американски протекторат. Обикновено, когато двама се карат, третият печели. Възможно е, в крайна сметка,  Крим да не бъде нито украински, нито руски. САЩ със сигурност биха подкрепили стремежа на кримските татари към независимост. Която пък ще бъде последвана от масова емиграция на руското население от полуострова, дестабилизираща ситуацията в самата Русия.

Макар че Крим беше изгубен, де-юре, за Русия още след Беловежките споразумения, присъединяването на Украйна към НАТО и появата на американците в Севастопол, несъмнено, ще бъде огромен психологически удар по Русия. Полуостровът ще се превърне в „непотопяем самолетоносач” на американската геополитика в Евразия, позволявайки на САЩ да контролират руските ракетно-ядрени сили, както и енергийните комуникации от Русия, Каспийския регион и т.нар. Голям Близък изток към Европа.

Налице е и определен риск (пример в това отношения са Косово и Афганистан), при подобно развитие, Крим да се превърне крупен разпределителен възел на международния наркотрафик, като последица от което туристическият бизнес окончателно ще замре.

Евентуална загуба на контрола и достъпа до Севастопол ще се окаже най-болезнения удар не само по имперските амбиции на Москва. Масовата емиграция на етническите руснаци от Крим ще означава окончателно разпадане на православната цивилизация и ще дестабилизира самата Русия (особено района на Северен Кавказ). В същото време, присъединяването на Украйна към НАТО ще бъде изключително силен удар и по руския манталитет. Не само защото милиони етнически руснаци ще се окажат в сферата на влияние на западната цивилизация, но и защото това би провокирало окончателен разкол в православната църква и усилване на западното християнство. Ще бъде ерозирана геополитическата мощ на украинската държава, един от чиито елементи е именно силата на духа. В резултат от това, чувството за общност окончателно ще бъде заменено от мощния възход на радикалния регионален национализъм. Тоест, вместо галицийския панукраинизъм, Киев ще се сблъска с национализмите на Малорусия и Новорусия, което пък ще направи абсолютно невъзможно формирането на единна украинска нация и ще провокира етнонационални и етноконфесионални конфликти, които, в крайна сметка, ще доведат да разпадането на държавата. Рускоезичните украинци ще се окажат в почти същото положение, като западните украинци, в състава на Полша и Австро-Унгария. Всъщност, истината е, че властите в Киев не са в състояние да предвидат реалния сценарий, по който ще се развият събитията.

Позицията на Турция

Специално внимание изискват някои особености на турското членство в НАТО. Анкара полага много сериозни усилия и съумява да запази суверенитета и достойнството си в този военно-политически блок, на територията на страната няма „чисто” американски военни бази и Турция не се колебае да каже „не” на Вашингтон, в случаите, когато политиката му противоречи на нейните национални интереси. Затова Анкара се обявява против усилването на американското военно-политическо присъствие в региона.

Позицията на Румъния

Букурещ подкрепя интеграцията на Украйна в НАТО, надявайки се, че това би позволило на Румъния да реши някои свои териториални проблеми. Според определени кръгове в тази страна, някогашната Южна Бесарабия (сега това е Дунавския район на Украйна), както и Северна Буковина, следва да преминат към Молдова срещу преминаването на т.нар. Приднедстровие към Украйна. На свой ред, Молдова, притисната между две членки на НАТО, би била принудена да се откаже от своя неутралитет и да се обедини с Румъния. Само че това може да предизвика верижна реакция, подбуждайки Полша например да поиска връщането на Галиция и Лвов.

Позицията на Русия

На фона на американския прагматизъм, понякога граничещ с цинизма, Кремъл демонстрира странна политическа коректност в политиката си по отношение на етническото руско население в т.нар. „близка чужбина”. По правило, на руско-украинските срещи на най-високо ниво, въпросът за положението на десетте милиона етнически руснаци в Украйна почти не се повдига. На тях доминират най-вече енергийните проблеми. Засягайки въпроса за евентуалното присъединяване на Украйна към НАТО, бившият руски президент Путин подчерта, че това би накарало Москва да насочи ракетите си към Украйна. Само че е много вероятно бъдещите американски военни обекти бъдат разположени именно в населената с етнически руснаци Източна Украйна (което би било най-сериозната гаранция за украинските националисти, че никога няма да загубят тези територии).

На свой ред, новият президент на Руската Федерация Дмитрий Медведев подчерта, във „Файненшъл таймс”, че: „Развитието на ситуацията в Украйна и Грузия не ни радва. Смятаме го за крайно неприятно за сегашната система на европейската сигурност. Искам да подчертая, че никоя държава не изпитва удоволствие от факта, че към границите и се доближава военен блок, в който тя не участва”.

На фона на тази, прекалено мека, руска позиция, САЩ действат много по-решително. Утвърденият от американския Конгрес, през март 2007, Законопроект за разширяването на НАТО, позволява превръщането на Севастопол в база на пакта още през 2012, а не през 2017, когато изтича договорът за аренда с Русия. Междувременно, през май 2008, Сенатът на САЩ отново единодушно утвърди Резолюция 523 (от 28 април 2008), подкрепяща стремежа на Украйна и Грузия да станат членки на НАТО.

Както отбелязва известният американски анализатор Анатол Ливън: „Отношенията между Украйна и НАТО са пример за дълбоката ирационалност на американската политика в постсъветското пространство. Въпросът не опира само до украинската интеграция в пакта, която дразни Русия, макар че заплахата е очевидна. В края на краищата, в различните военни конфликти, на територията на Украйна, са загинали много повече руснаци, отколкото САЩ са загубили във всичките си войни, а руският флаг се е веел над Севастопол, още когато САЩ не са съществували. Много по-сериозни са два други фактора, които почти никога не се споменават в дебатите, водени в Америка, по този проблем. Първият е, че голямото мнозинство украинци не искат страната им да се присъедини към НАТО, защото са убедени, че вместо да гарантира сигурността на Украйна, това би задълбочило вътрешното разделение в нея и дори би довело до разпадането и, да не говорим, че ще провокира нарастване на руската заплаха. Вторият фактор пък е свързан с това, че ако Украйна все пак стане член на НАТО, САЩ просто няма да са в състояние да я защитят, в случай на нужда” (5).

Сегашната позиция на Кремъл ми напомня някогашните безбройни словесни предупреждения на комунистически Китай срещу американския „книжен тигър”. Днес обаче, китайците реагират светкавично и много по-адекватно на всеки опит за атака от чужбина, което не може да се каже за Русия.

Предизвикателствата към сигурността на Източна Европа

Русия и САЩ са гаранти за целостта на Украйна. За разлика от САЩ обаче, които очевидно са решили да заложат на украинския национализъм, Руската Федерация все още няма ясна политика по отношение на Украйна. Но, ако Кремъл загуби и тази битка за Източна Европа и целостта на православната цивилизация, рискува да сложи кръст и на плановете за собственото си възраждане. Русия действително постигна определени успехи в новата си (енергийна) геополитика. Само че, в рамките на тази геополитика, на Украйна се гледа най-вече като на транзитна държава, а не като на най-голямото, извън границите на Руската Федерация, пространство на руския език и култура.

Времето не стои на място. Съвременната геополитическа мощ на държавата се определя, на първо място, не от материалните ресурси, а от силата на духа. Неслучайно, САЩ така активно и ефективно използват най-новите геополитически технологии, целящи ерозията на духовните сили на потенциалния противник или конкурент. А, както е известно, висша форма на изява на човешкия дух са езикът и вярата, превърнали се и в геополитически категории. Днес, за да ерозираш мощта на една държава, не е задължително да разрушиш материалните и обекти, все по-често основна посока на удара е разрушаването на националното езиково и културно пространство. В същото време (поне на територията на т.нар. „близка чужбина”, т.е. в постсъветското пространство) руската култура и руският език засега остават най-голямото завоевание и стратегически ресурс на Русия и неин основен „енергоносител”.

Навремето, академик Вернадски (обявен в Украйна за „човек на века”) пророчески посочва: „Най-много се страхувам от разпадането на руската държава, защото, по правило, почти никога не можеш да съединиш отново отделните елементи на цялото. В това отношение, най-голямата опасност е свързана с Украйна и Грузия. Руснаците изглежда не могат да разберат, че Украйна не може да бъде задържана със сила”.

Американските експерти много внимателно следят „духовния климат” в света. В годишните доклади на Държавния департамент за свободата на вероизповеданията в отделните страни, почти винаги се подчертава сериозната роля на американските проповедници в Източна Европа (6). В това отношение, Украйна отново заема специално място. Докато Московският патриархат, с подкрепата на Кремъл, съумя да осъществи обединението със задграничната руска църква, в Украйна, намесата на светската власт в църковните дела провокира не само разкол в Православната църква, но и тласка държавата към разпад.

В раздвоеното конфесионално пространство на Източна Европа, победоносно настъпва евангелическият и протестантски християнски фундаментализъм, успешно използвайки последиците от насаждания в продължение на дълги десетилетия атеизъм и от църковния разкол. В момента, в постсъветското пространство функционират над 50 евангелически (най-вече от сектите на баптистите и петдесятниците) висши учебни заведения, повечето от които са на територията на Русия и Украйна. Действайки под прикритието на различни международни обществени организации, те развиват и активен „сенчест” бизнес (7). В някои руски и украински области, протестанските общности вече доминират над православните. В същото време, националистическият украински режим продължава с опитите си за „украинизация” на местната Православна църква и създаването на антиканонична автокефалия (8). Като последица от изкуствено насаждания разкол обаче, в обозримо бъдеще, Православната църква вече няма да е в състояние да се противопоставя ефективно на харизматичните и тоталитарни секти. Което означава, че в името на тясно политическите си интереси, Киев рискува да ликвидира и историческата Украйна.

Заключение

В обозримо бъдеще, геополитическата ситуация в Черноморската зона ще се определя от проблемите, касаещи присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО и възможната „балканизация” на региона. При подобно развитие, Черноморието рискува да се превърне в най-нестабилния регион в Евразия. Геополитическата ситуация ще се определя и от реалните политически и икономически възможности за контрол на транзита на каспийски петрол и природен газ. Черно море все повече се превръща в зона на „жизнените интереси” на САЩ, което, само по себе си, може доведе до дестабилизацията на региона.

Проблемите на сигурността в Източна Европа не могат да бъдат решени само в рамките на енергийната геополитика. Русия очевидно вече е световен играч в икономическото пространство. В същото време обаче, външните заплахи в конфесионалното и другите многомерни пространства, водят до прекодиране и разпадане на православната цивилизация. Затова защитата на руския език и култура, както и на каноничното православие, би трябвало да са приоритет във външната политика на Кремъл.

Руската външна политика следва да се ориентира към подкрепа на целостта и възможния неутралитет и федерализация на Украйна, т.е. към защита на последния и най-голям преден пост на руския език и култура. Русия не може да върне всички руснаци в границите си, но може да стане привлекателна държава и регионален интегратор, само ако демонстрира успешна модернизация и създаде социално-ориентиран държавен модел. Само така, тя може да разчита, че съседите и (и, най-вече белорусите и украинците) ще са склонни да се интегрират с нея.

Що се отнася до бъдещето на Украйна, то зависи не само от възможните пътища за преодоляване на сегашната криза на държавността, но и от установяването на геополитически баланс между външнополитическите вектори в триъгълника ЕС-САЩ-Русия. Възраждането на украинската морска мощ е възможно само при условие, че бъде преодоляна кризата на украинската държавност и при запазване на статута на Украйна като неутрална, т.е. не-блокова държава. Националистическата държава и корумпираната демокрация не могат да бъдат привлекателни за чуждестранните инвестиции, необходими за възраждането на морската мош. И, ако Украйна все пак предпочете пред неутралитета и създаването на геополитически баланс, откровено проамериканската или проруска ориентация, тя е обречена да бъде разкъсана без всякакво съжаление, от страна на големите геополитически играчи в Източна Европа.

 

Бележки:

1. Дергачев В., Демократическая „петля Анаконды”: новые рубежи евразийской геополитики США, Вестник аналитики, М., 2007, №3.

2. Дергачов В., Кризис украинской государствености, Вестник аналитики, 2007, №4.

3. По-подробно, виж раздела „Ще се превърне ли Севастопол в град на американската бойна слава?” в аналитичния доклад „Демократическая „петля Анаконды”: новые рубежи евразийской геополитики США”, Вестник аналитики, М., 2007, №3.

4. Цит. По Ивашов Л., Геополитическия горизонты России, Международноя жизнь, 2007, №5, с.45.

5. Анатоль Ливен, Взаимная ответственость и безответственость Запада и России, Международная жизнь, 2007, № 7-8, с.50.

6. Украина: международный доклад о свободе вероизповедания, Еженеделньник „2000”, 13.10.2006.

7. В много християнски университети, може да се прочетат следните обяви: „който не плати навреме в Ректората доброволното си пожертвование, ще бъде изключен”.

8. Табачник, Д., Унификация духа. Эволюция тоталитаризма: от „Аненэрбе” до Триполья, Еженедельник „2000”, 25.04.2008.

 

* Авторът е професор в Одеския държавен университет и Регионалния институт за държавно управление към Президента на Украйна

{rt}

В съвременната политическа история на България глобалната геополитическа схема има твърде ограничено влияние. Всъщност, тя се материализира едва напоследък, като досега има само спорадични прояви. Един от най-показателните и парадоксални примери в това отношение е корелацията между българския и афганския въпроси след Освобождението, през 1878, като отзвук на т.нар. „Голяма игра” между Русия и Великобритания в Средна Азия, през ХІХ век. През цялото останало време, влиянието на руската политика на Балканите се осъществява изключително в рамките на континенталните й предпочитания и противоречия, главно по отношение на т.нар. „Междинна Европа” и Германия.

Националният модел на българската външна политика, изцяло формиран в подобен международен контекст, тласка системно страната ни по посока на континенталните полюси на сила в Европа, затъмнявайки допълнително и без това традиционно слабото влияние на морските или глобални държави в нейната история. В неговата основа се намира изключително мощната и консервативна представа за обединението на българската нация, съгласно догмата на Санстефанския идеал, която постепенно еволюира от задължителна външнополитическа програма в остатъчно или вторично геополитическо поведение. Трансцедентната същност на националния модел осигурява неговата приемственост отвъд конкретните исторически ситуации и, в частност, тези, които произтичат пряко от борбата за национално обединение.

Всъщност, за „глобален период” в политиката на България може да се говори едва след глобализирането на междинно-европейското пространство, към което самата тя принадлежи. За съжаление, този  процес остава напълно „независим” от съзнанието на българската политическа класа, която в нито един момент от своята история не е положила системни усилия да осъзнае или, още по-малко, да се „разграничи” от своята геополитическа орисия. Перспективата за „Лондонска България” е напълно отхвърлена по време на Балканската война от намиращите се под хипнотичното въздействие на Санстефанския идеал български политици. А този проект е единствената реалистична морска алтернатива на континенталната политика на страната, в най-новата й история…

Именно континенталната особеност на българската външна политика потиска желанието на българските политици да търсят алтернативи другаде, освен в омагьосания кръг „Русия – Германия”, формирайки у тях печално известния „сателитен комплекс”, който не е нищо друго, освен драстична констатация за традиционно отсъствие на стратегически нагласи и култура. Неговите въздействия се свеждат до единен резултат – не толкова ограничаване на националния суверенитет, колкото (съзнателно или реактивно) стесняване до минимум на възможностите и на полето за маневриране при отстояване на националните приоритети; невъзможност за водене на относително балансирана политика; свеждане или опростяване на външнополитическите решения до избор между Русия и Германия – двете европейски държави с осезаемо влияние в Междинна Европа.

С други думи, българската външна политика и нейните дейци се намират под трайното въздействие на два геополитически модела от различен характер – единият е вътрешен и по-скоро „субективен”, а другият - външен и по-скоро „обективен”, които обаче взаимно се определят и усилват. Техният кумулативен ефект обуславя в голяма степен липсата на дългосрочен проект, т.е. на осъзната стратегическа култура при планирането на външната политика.

Системното пренебрегване на балансиращите (морски) държави лишава българската политика от допълнителна или принадена стойност, от съзнателно разширяване на и без това силно ограничените възможности за маневриране пред националната политика. Всъщност, необходимо е обогатяване на позициите с извън-континентални елементи. Такава възможност сега предоставят както членството в НАТО, така и в ЕС…

Тенденцията към затваряне на българската политика в континенталния й контекст игнорира една от най-дълбоките трансформации в европейския регион – неговото постепенно и неизбежно маргинализиране в световната политика, започнало след края на Първата световна война. Създаването на Версайската мирна система от победителите във войната е всъщност самоубийствена стратегия, водеща, в крайна сметка, до нов световен конфликт, който ще постави окончателно край на индивидуалното глобално влияние на европейските велики сили. Това е така, защото е създаден модел, който, вместо да подтисне национализма на победените, засилва допълнително техния потенциален реваншизъм и иредентизъм.

Този модел е напълно преодолян след Втората световна война, когато сегрегацията на победените държави е заменена с процес на тяхното интегриране в новия следвоенен ред. Версайският модел се превръща в своята противоположност. Започва изграждането на нов „европейски концерт” (ЕО/ЕС), който се основава все повече на наднационални елементи. В същото време, в контекста на ядреното противопоставяне със СССР, Западна Европа окончателно губи своята политическа „независимост” и се превръща в подсистема на евро-атлантическата политика в света.

Подобен деградиращ процес протича и в Източна Европа след разпадането на СССР, през декември 1991, но този път по отношение на Русия. Главният резултат от приключването на студената война е трансформирането на цяла Европа от център в периферия на световната политика и нейното обособяване в огромно междинно пространство между САЩ и „безкрайната азиатска неизвестност” …

Съвременното глобално влияние се основава на два основни структурни фактора. От една страна, изключителният контрол върху ядреното оръжие, който въвежда принципа на ядрения легитимизъм (поредната историческа идеологема на реалната политика) и закрепва върховенството на ядрените държави, като ограничава техния брой и свежда вероятността за директен конфликт между тях до минимум. От друга страна, бурното развитие на икономиката и технологиите водят до необратимо глобализиране както на стопанските, така и на политическите процеси. Недостатъчната конкурентноспособност на СССР, по отношение на втория фактор, доведе до загубата на студената война, а надмощието на САЩ – до световната им роля днес. Потенциалът на Китай и в двете области условно го определя като евентуалния бъдещ съперник на САЩ ...

С оглед на „научените” от историята и най-вече от настоящето уроци, България би следвало да се откаже от бляновете за изключителното си местоположение на Балканите и да заложи върху междинната си геополитическа характеристика, разбира се, в нейните глобални, а не континентални или провинциални измерения. Това би означавало, на практика, пълно идентифициране с процесите на европейската интеграция, но в сфери, които не биха поставили под съмнение т.нар. „трансатлантическо единство”. В противен случай, ЕС, а с него и България, рискуват в обозримо бъдеще да престанат да бъдат част от Западния полюс в световната политика и да се превърнат в част от една глобална междинна зона, наречена преди много години „римленд” от Никълъс Спикмън.

С други думи, през следващите 15 или 20 години, основният ограничител пред българската политика би следвало да бъде нетърпимостта към условия, създаващи „хранителна среда” за възстановяване на двуполюсния или многополюсен характер на международните отношения, които закономерно биха довели до ре-активиране на „вродените” в българската геополитика континентални комплекси, които, както споменахме по-горе, биват „вътрешен” (санстефански) и „външен” (сателитен)…

Крайната цел е българската политика да се пропие от чувството за вътрешноприсъща свобода, която да попречи на външнополитическия процес да бъде ръководен от рутинни, инстинктивни или, в най-лошия случай, реактивни действия и фактори. От друга страна, няма как подходът да бъде чисто прагматичен или „научен”, той неизбежно следва да се опира и на известна доза идеализъм, съдържаща едновременно представата за целта на българската политика и за нейното средство – приоритет на наднационалното начало пред класическия национал-центризъм.

Брюксел, юни 2007

 


* Статията изразява личното мнение на автора и не ангажира редакцията и която и да било официална институция.

** Доктор по политология, член на Българското геополитическо дружество.

{rt}

Когато, през 1964, решава да уволни командващия на американските сили в Южен Виетнам - генерал Пол Харкинс, тогавашният държавен секретар Робърт Макнамара обяснява, че „днес Америка се нуждае от интелигентни хора” (1). Тази сурова констатация звучи съвсем актуално, четири десетилетия по-късно, в разгара на друга провалена война – тази в Ирак. „Онези, които смятах за най-компетентния екип в сферата на националната сигурност, от времето на президента Труман насам, се оказаха едни от най-зле подготвените хора за целия период след края на Втората световна война” – с болка признава Кенет Ейдълман, смятан за особено близък до вицепрезидента Дик Чейни, който първоначално също подкрепяше интервенцията в Ирак (2).

Всъщност, истината е, че на принадлежащите към последната версия на „най-добрите и най-ярките” в американската администрация не им липсва нито достатъчно интелигентност, нито компетентност. Точно обратното, повечето от тях са хора със значителен опит. Постиженията им бяха съвсем истински, също както и заслугите им към нацията през периода след поражението във Виетнам и по време на заключителните десетилетия от студената война. И все пак, онова, което те самите конфиденциално споделяха, непосредствено след ужасните събития от 11 септември 2001, което съзнаваха и, което бяха преживели преди това, никак не се връзва с реакцията им на обстоятелствата и дилемите, с които тези хора се сблъскаха след първоначалния военен триумф в Афганистан, през 2002, и Ирак, през пролетта на 2003. А, както показва развитието на събитията, вредните последици от погрешните им предположения са наистина грандиозни. Дори ако оставим Ирак настрана, тази война промени и Съединените щати, и света по начин, който никак не е приятен за Америка и много трудно може да бъде преодолян.

Въобразеното минало

„Ако не разполагате с подходящо минало, то винаги може да бъде създадено, или поне въобразено” – отбелязва британският историк Ерик Хобсбом (3). От тази гледна точка, аналогиите изглеждат полезен инструмент за обясняване, легитимиране и оправдаване. Извеждането на преден план на само едно от огромния брой събития, случили се в миналото, и свеждането му до една дата или дори дума, място или име, изпълнени със значение, може да се окаже достатъчно за обясняване на проблемите, пред които сме изправени днес и намирането на подходящото решение за тях. И днес, думите „Мюнхен”, „Хитлер” и „умиротворяване” се асоциират в съзнанието ни с понятия като „предателство”, „зло” и „позор” и се използват за да се напомни на скептиците, колко страшни могат да бъдат последиците от бездействието и слабостта (4). Изкушението да се обърнем към миналото за да се ориентираме, какво следва да правим днес, е неустоимо. За мнозина то носи особен интелектуален чар, за други този чар е по-скоро емоционален, но истината е, че подобен подход може да се окаже опасно измамен и дори манипулативен (5). Кой би искал да преживее ужасите на един нов Холокост или някоя от кървавите войни от миналото?

Решението за войната срещу Саддам Хюсеин, в което оценките за рисковете очевидно бяха повлияни (и, съответно, променени) от терористичните нападения срещу Ню Йорк и Пентагона, бе взето от президента Джордж Буш-младши от името на Съединените щати и, поне в началото, се ползваше с подкрепата на повечето американци, без оглед на политическите им симпатии. В своя непосредствен (след 11-то септемврийски) контекст, тази война се разглеждаше като продължение и конкретна проява на много по-мащабния екзистенциален конфликт, елемент от който беше и осъществената преди това от САЩ интервенция в Афганистан, с т.нар. „ос на злото” – понятие, пораждащо асоциации с „надигащата се буря”, която така точно предсказва Уинстън Чърчил, когато „агресивната политика на Хитлер и нарушаването на договорите от страна на Германия” биват улеснени от „разединението на плахостта” на западните демокрации, която пречи опасността да бъде преодоляна, „преди да е станало прекалено късно” (6). Приетата почти единодушно от Сената, на 11 октомври 2002, резолюция, която на практика даде карт-бланш на президента, беше равносилна на обявяване на война, без значение, какво беше казано след това.

Намерението беше ясно, а мотивацията – убедителна. За разлика от прословутата Тонкинска резолюция от 1964, която обвърза последвалата ескалация на американската намеса във Виетнам, осъществена от президента Линдън Джонсън, с очевидно „непълните и неубедителни доказателства” за непровокирани нападения срещу американските части, резолюцията на Сената от 2002 беше вдъхновена от съвсем реални събития, макар твърденията, че трагедията от 11 септември е била резултат от сътрудничеството между Саддам и Ал Кайда се оказаха погрешни или поне силно преувеличени (7).

Всъщност, следва да признаем, че имаше хора, които още тогава изказваха открито съмненията си по този въпрос. Така, сенаторът-демократ от Делауер Джоузеф Бидън не се поколеба да посочи необходимостта да бъдат обяснени по-добре причините за тази война, както и жертвите, които тя ще изисква от американската нация (8). Повечето сенатори обаче, не изпитваха подобни скрупули и изцяло подкрепиха решението на президента. Съжаленията и извиненията дойдоха по-късно, когато трупащите се доказателства за провала, показаха, че иракската война е била въпрос на съзнателен избор, а не на неизбежна необходимост (9). Тази еволюция в мненията и позициите е от голямо значение. За разлика от Виетнамската война, към която значителна част от американското общество се отнасяше с безразличие, дори и след като тя се превърна във „войната на Джонсън”, днес става дума за една война, която беше „войната на Америка”, преди да стане просто „войната на Буш” и, като последица от тази еволюция, да се превърне в катализатор на безпрецедентни дипломатически битки в чужбина и на не по-малко яростни политически сблъсъци в самите САЩ.

В началото на 2003, стремежът за осъществяване на превантивна война срещу Ирак по странен начин се свързваше с един исторически прецедент – Кубинската криза от края на 1962, когато „решението беше взето, без САЩ да бъдат атакувани”, както посочи прес-секретарят на Белия дом Ари Флайшър, малко след началото на войната в Ирак (10). На свой ред, тогавашният държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд подчерта, че:„навремето президентът Кенеди не пожела да се примири с разполагането на съветски ракети в Куба и да чака докато някоя от тях бъде изстреляна срещу САЩ. Той правилно прецени, че рискът е прекалено голям и следва да се реагира, още преди Америка да бъде нападната” (11). Истината обаче е, че това връщане към историята, с цел да се оправдае интервенцията срещу Ирак, на бе особено убедително, най-вече защото заплахата, каквато представляваше за САЩ режимът на Саддам Хюсеин (особено предвид оказалите се фалшиви сигнали за уж притежаваните от него оръжия за масово поразяване), въобще не можеше да се сравнява с наистина огромната опасност, свързана с потвърденото разполагане на съветски стратегически сили в Куба.

Вероятно, една от причините за толкова разпространените аналогии между Куба, през 1962, и Ирак, през 2003, беше, че Буш много малко прилича на Кенеди. За разлика от Кенеди, Буш никога не опита да потисне естествения си импулс да използва сила. Решението му беше взето доста преди началото на самата интервенция срещу Ирак и той отказа да го промени, без оглед на трупащите се доказателства, че в крайна сметка, то може да се окаже погрешно (или, най-малкото, прибързано). За разлика от Кенеди, Буш игнорира различните мненния, изказвани както в САЩ, така и в чужбина, а и повечето му съветници не се стараеха особено да да го информират за тях. В същото време, пак за разлика от Кенеди, Буш се оказа силно зависим от съветите на хора, без солидни познания за спецификата на Ирак, като често му се подаваше само информация, потвърждаваща неговите собствени (и на съветниците му) схващания по въпроса. За разлика от Кенеди, Буш предпочете да игнорира световното обществено мнение, дори когато отношението на последното към политиката на неговата администрация започна да става все по-враждебно. За разлика от Кенеди, който едва ли би постъпил по такъв начин, Буш много държеше да унижи и смачка противниците си в Ирак – баасистите, дори и след поражението на техния лидер, като по този начин не им даде никакъв шанс за изкупление и направи невъзможно постигането на национална помирение (12). Президентът и неговата администрация вярваха, че са наясно с проблемите на Ирак и с тяхната история, но истината е, че не бяха наясно с породилите ги причини, нито пък демонстрираха особено желание да ги разберат. Тоест, опитвайки да си припомнят бъдещето, те бяха склонни да измислят миналото.

Разбира се, тези „исторически грехове” не бяха присъщи само на президентската администрация. Както можеше да се очаква, нарастващите опасения от задълбочаващия се кошмар в Ирак, бяха подсилени и от спомените за Виетнамската война. Провалът винаги се нуждае от компания и най-лесното бе тя да бъде открита в болезнените спомени за американското изтегляне от Индокитай през 1975, т.е. цели седем години след като президентът Джонсън фактически обяви (през 1968), че войната е изгубена и след като през тези седем години загинаха още няколко десетки хиляди американци. Но, както посочи сенаторът-републиканец от Небраска Бък Хагел (самият той е ветеран от Виетнам): „Ирак е задълбочаващ се проблем, който силно се отличава от виетнамския” (13).

За съжаление, това предупреждение срещу възможна ескалация на иракската война, въобще не повлия върху реториката на президента, пледиращ за постигането на пълна победа срещу един „враг, който никога не е уморен, заситен или доволен от досега проявената от него жестокост” (14). Нещо повече, Буш изглежда склонен да приписва провала в Ирак на недостатъчната воля на САЩ да действат още по-твърдо в тази страна – наистина смайващо твърдение за мнозина американци, преживели Виетнамската война и все още страдащи от това преживяване, което президентът или не познава, или твърдо е решил да забрави. „Първо ще победим, а чак след това ще мислим за изтегляне” – заяви Буш, визирайки Ирак. По ирония на съдбата тези думи бяха изречени по време на посещението му във Виетнам, през ноември 2006 (15).

Въпросът, дали войната в Ирак беше въпрос на политическо решение, или на неотложна необходимост, следва да бъде разискван от гледна точка, както на морала, така и на сигурността. Защото, за разлика от Виетнам, където опасенията, че провалът ще доведе до установяване на комунистически режими в почти цяла Азия, нямаха почти нищо общо с действителността, предвидимите последици от провала в Ирак са съвсем реални. Разбира се, Буш продължава да твърди, че „провалът не е възможност, с която следва да се съобразяваме” (16). Само че, тъкмо заради това, Ирак рискува да се превърне в кошмар, много по-лош от виетнамския. Ангажирането с иракския проблем, с очакването за бързо изтегляне от тази страна, беше по-лесното решение, много по-лесно от това във Виетнам. По-трудното решение днес е да бъдат изтеглени американските войски, преди окончателно да са затънали в иракското блато. Особено след като, в началото на миналата 2007, бе взето решение за увеличаване на военния контингент в Ирак, нещо което дори президентът Ричард Никсън никога не дръзна да направи, след закъснялото решение на предшественика му Джонсън да започне съкращаване на американските въоръжени сили във Виетнам, десет месеце преди края на мандата си.

Тук е мястото да посочим и една друга историческа аналогия, залегнала в основата на лошото управление на следвоенен Ирак. Тя е свързана с близкото минало на Германия, което хората от администрацията на Буш използваха за да проектират иракското бъдеще. Този опит за сравнение между следвоенна Германия и следвоенен Ирак ми изглежда смайващо глупав. Според някои доклади „американската окупация на Ирак толкова плътно следва германския модел, че чиновниците включват цели пасажи от различни документи от времето на Плана Маршал в тези, очертаващи иракското бъдеще” (17). Всъщност, най-доброто, което би могло да се каже за тази аналогия (и това, което задължителна следва да се знае за Ирак след Саддам), е че страната не притежава основните съставни елементи на германското възстановяване след 1945: национална воля за възраждане, хомогенен и дисциплиниран народ, местни лидери с нестандартна визия за бъдещето и централно положение в един регион, който, като цяло, вече бе загубил желанието си да води войни. Липсата на всички тези условия, прави много по-логична аналогията между следвоенен Ирак и Германия (и Европа, като цяло) след 1919 – унизена и склонна да търси реванш, отколкото тази с Германия, след 1945 – разгромена и решена да търси изкупление.

Представянето на Ирак като модел за демократизация на мюсюлманския свят е друга безумна фантазия, този път родена от аналогията с последните години на студената война в Европа. Неин предшественик е Доктрината Рейгън, за която се твърди, че е мотивирала демократичните революции в Източна Европа в края на 80-те, а след това и тези в част от съветските републики. Само че и тази аналогия е много погрешна. В случая, опитът на президента Дуайт Айзенхауер би бил по-полезен, отколкото този на Роналд Рейгън. Става дума, в частност, за това как организираните по негово време сравнително успешни смени на режимите в Иран (1953), Гватемала (1954) и Ливан (1958) с проамерикански, залагат основите на някои от най-тежките кризи, случили се през следващите три десетилетия, включително провалилото се нахлуване в Куба, през 1961, военният преврат в Чили, през 1973, ислямската революция в Иран, през 1979  и поражението в Ливан, през 1982.

Заемайки поста си в Багдад и опитвайки се да следва примера на генерал Лусиъс Клей в Берлин, почти половин век преди това, американският посланик Джери Бремър се зае да открие иракски еквивалент на Лудвиг Ерхард – прочутият архитект на възраждането на следвоенна Германия (18). Защо ли му трябваше да се цели толкова нависоко? През 2003 просто нямаше иракчанин способен, поне частично, да запълни вакуума, възникнал след падането на Саддам, както това успя да направи шахът на Иран, президентът Камил Шамун в Ливан или генерал Аугусто Пиночет в Чили. Това (не бих искал да го нарека „най-доброто”), с което американците разполагаха, беше манипулаторът-мошеник Ахмед Чалаби – емигрант, когото някои величаеха като „иракския Джордж Вашингтон”. Този човек, подобно на мнозина други преди него, ползващи се с подкрепата на САЩ, „нямаше нищо общо нито с комунистите, нито с либералите или пък с монархистите, но за сметка на това беше затънал до уши в междуклановите вражди”, които очевидно не касаеха американските интереси в страната (19).

По всеобщо признание, оттеглянето на САЩ от Виетнам доведе до големи страдания и жертви в южната част от страната (окупирана малко по-късно от комунистите), политически хаос в самата Америка и криза в трансатлантическите отношения, позволявайки на глобалното съветско влияние да достигне своя връх, на фона на упадъка, който според някои, преживяваха Съединените щати. Въпреки това, националното помирение във Виетнам и съседните му държави беше постигнато сравнително бързо, а само няколко години бяха необходими за преодоляване на политическия хаос в САЩ и възстановяване на лидерските им позиции в Северноатлантическия алианс, както и за окончателното преодоляване на съветската заплаха. За разлика от Виетнам, където кризата започна като гражданска война, преди да се превърне във война на Америка, иракската война започна като американска, за да се превърне след това в гражданска. Прекалено бързото изтегляне на американските сили от Ирак със сигурност ще засили клановите измерения на конфликта, ще доведе до ръст на иранското влияние и по този начин ще компрометира всички усилия да бъде спрян процеса на разпространение на оръжията за масово поразяване из целия Близък изток (където ситуацията и днес е почти хаотична), ще засили напрежението в Азия (където Пакистан се превърна в „осова държава”, по отношение на войните, последвали 11 септември) и ще провокира криза на глобалното лидерство, каквато светът не помни от 30-те години на миналия век насам.

Това, разбира се, не означава, че САЩ следва да останат, колкото се може по-дълго в Ирак, а е предупреждение да не си тръгват оттам прекалено рано. Подобно прибързано изтегляне може да бъде възприето от останалия свят, като сигнал за оттеглянето на Америка, като глобална сила. В същото време, изтеглянето от Ирак не бива и да се проточва, като това от Виетнам, където половината от американските жертви бяха дадени след като решението за изтегляне на войските бе официално обявено, през март 1968, но самото изтегляне продължи цели седем години след това.

Американският фалстарт

Веднага след като научи за ужасното нападение от 11 септември 2001, президентът Буш обяви: „ние сме във война” (20). Десет години преди това, баща му – президентът Буш-старши обясняваше на медиите, как се е готвил да отговори на предизвикателството на Саддам в Персийския залив през целия си живот (21). През 2001, както президентът, така и мнозина от най-близките му съветници, също имаха чувството, че цял живот са се готвели за подобен критичен момент (22).

Всяка война ражда свое поколение от водачи, цял живот очаквали и подготвяли се за „срещата си със съдбата”. Така е и след 1945, когато тогавашното поколение западни лидери решават да „завършат устройството на света”, макар че скромно ограничават амбициите си само до „своята половина от него” (23). По пътя към Виетнам, „новото поколение” американци, за което така красноречиво говори президентът Кенеди в речта при влизането си в Белия дом, през януари 1961, демонстрира готовност да преодолее всяко евентуално препятствие и „дори повече” (24). Подготвяйки пътя към победата в студената война, администрацията на Рейгън вярва, че от нея зависи (по думите на държавния секретар Александър Хейг), дали „човешката цивилизация ще оцелее или ще пропадне” (25).

Преследвайки своите цели обаче, елитът около Буш-младши, и най-вече групата на т.нар. „вулкани” (26), включваща Кондолиза Райс, Ричард Армитидж, Робърт Зелик, Стивън Хедли, Ричард Пърл, Робърт Блекуил, Дов Закхайм и Пол Уолфовиц (близки до групата са вицепрезидентът Дик Чейни, Джордж Шулц и Колин Пауъл), демонстрира в повечето случаи опасна арогантност, непреодолим инат, догматично мислене и отчайваща неспособност да признае провалите си и да направи съответните изводи от тях. В годините на студената война, тези хора често критикуват, като недостатъчно решително, поведението на САЩ. След нейния край, оказали се за кратко в ролята на „зрители”, те продължават да смятат, че е по-добре да грешиш в действията си, отколкото да бездействаш.

Позициите им се базират почти изключително на опита от ерата на студената война и повечето от тях не показват особено желание да научат нещо ново, освен ако то не потвърждава онова, в което вече вярват. Тяхното време настъпва след събитията от 11 септември 2001. Налице е странна обвързаност между едно нападение срещу САЩ, каквото никой не би могъл да си представи, и войната в Ирак, толкова желана от групата на „вулканите”, които смятат, че това е война, която САЩ няма как да загубят, макар днес вече да е ясно, че тя нямаше как да бъде спечелена от Америка. Сред непредсказуемите резултати от тази обвързаност е не толкова решението за започването на войната, колкото неспособността да се управлява успешно следвоенен Ирак.

Три фатални грешки характеризират подхода на тази група към иракската война и следвоенната ситуация: пренебрежително-презрителното отношение към промяната в позицията на американското обществено мнение, което, с появата на все повече доказателства за провала в Ирак, постепенно започна да смята войната там за лична кауза на Буш, но не и на Америка; очевидното невежество по отношение на специфичните особености на Ирак, което им попречи да предвидят избухването на кървава гражданска война в страната; и, накрая, грубото отношение към съюзниците, на които беше отредена ролята на „глобални фенове” на американската мощ.

Без съмнение, нападенията от 11 септември, бяха катализатора на войната в Ирак. Не става дума за пряка намеса на Саддам Хюсеин в тези трагични събития, защото днес със сигурност знаем (а и тогава можехме да предполагаме), че такава няма. Още преди 11 септември склонността на САЩ да съдействат за смяната на режима в Багдад непрекъснато нарастваше. След като, по време на Войната в Залива, през 1991, Америка пропусна да стори това, десет години по-късно тази грешка все още продължаваше да тормози хора, като вицепрезидента Чейни или зам. държавния секретар по отбраната Пол Уолфовиц, които заемаха високи постове и в администрацията на Буш-старши (27).

И все пак, никога, през 90-те години на миналия век, смяната на иракския режим не се визираше като резултат от военна операция, като планираната след 2001 (и превърнала се, след първоначалните успехи, през 2003, в т.нар. „дълга война”). Истината е, че администрацията на Буш-младши не правеше голяма разлика, между онова, което знаеше за Ирак, онова, което само предполагаше, и онова, за което си нямаше никаква представа. В резултат от това, всяко зрънце информация, обслужваща каузата на войната, моментално се използваше, без значение, колко достоверен беше източникът, докато всяка информация, която можеше да постави тази кауза под съмнение, съзнателно се игнорираше.

Очевидно е, че президентът следва добре да познава основните проблеми, а когато не ги познава, трябва да бъде информиран подробно за спецификата им. През 1961, Кенеди със смях отхвърля предупреждението на зам.държавния секретар Джордж Бол за възможните последици от решението му да изпрати няколко хиляди американски войници във Виетнам. „Вие сте луд – заявява президентът на очевидно по-прозорливия от него Бол, американски дипломат от кариерата, който му изказва опасенията си, че съвсем скоро американската армия във Виетнам може да наброява няколко стотин хиляди души. Но когато това наистина се случва, вече е твърде късно. „Знам, че не би трябвало да сме във Виетнам, но вече не можем просто така да се махнем оттам” – обяснява президентът Джонсън, три години след трагичната смърт на предшественика си Кенеди (28). За разлика от Джонсън обаче, Буш никога не е изпитвал каквито и да било колебания относно иракската война. Всъщност, вината за това, че сегашният ни президент не вижда по-далеч от носа си, носят най-вече онези, които най-добре го познават и разбират. В качеството и на основен съветник на президента в сферата на сигурността, от държавния секретар Кондолиза Райс не се очаква да генерира или дискутира различни идеи и възможности, както и да ги използва за да влияе върху вземането на окончателното решение. Нейно задължение е, по-скоро, да подбере всички значими факти, да изложи в концентриран вид основните идеи за решаване на проблема (без да си позволява да дава предпочитание на една или друга) и да ги представи, в подходящ и разбираем вид, на президента така, че той да може (както казва Хенри Кисинджър) „да отсее основното от масата очевидни факти и да определи посоката, в която следва да се действа” (29). Оттам нататък Райс просто трябваше да координира и изпълнява президентските указания.

„Ключът към постигането на ефективна координация – отбелязва в тази връзка Збигнев Бжежински, който заемаше същата длъжност в администрацията на Картър – е правото да имаш директен достъп до президента” (30). Според него: „координацията означава надмощие”. Прекият достъп на Райс до президента, по всяко време и извън всякакъв контрол, надминава по мащаби онзи, с който разполагаха нейните предшественици, включително Кисинджър и Бжежински, съответно и влиянието и върху президента също е безпрецедентно за съвременната епоха.

В същото време, Райс предпочиташе да държи всички мнения, в които се улавяше несъгласие с провежданата политика, далеч от ушите на президента. А такива мнения имаше, макар и да не бяха много. Брент Скаукрофт (навремето един от наставниците на Кондолиза Райс, а днес – сред най-яростните критици на иракската война) отбелязва, че :”стопанинът на Белия дом се вслушваше в погрешни съвети, давани му от един строго ограничен кръг” (31). Без съмнение, Райс заслужава негативната оценка, която бъдещите историци ще дадат на нейните действия в периода, когато президентът, комуто тя трябваше да служи и да го подпомага, обмисляше, дали да започне една война, която тя, лично искаше да бъде започната, също както и останалите членове на президентската администрация. Не тя „загуби” Ирак, но приносът и към провала там, нито е маловажен, нито е второстепенен, макар че като основни стратези на иракската война обикновено се сочат Чейни и Ръмсфелд (32). И понеже непрекъснато говорим за аналогии, тук е мястото да припомня, как Райс използваше спомена за собствената си младост, в расово сегрегираната Алабама, за да отхвърли възраженията на критиците, поставящи под съмнение приложимостта на западната демокрация към мюсюлманския свят (33).

Пренебрежителното отношение към съюзниците беше логичен резултат от предишните две капитални грешки. Някога, илюзията за всемогъществото на САЩ, често провокираше необходимостта да се търси алиби за провалите, дължащи се на зле организираната или лошо провеждана американска политика, или в мащабните комунистически конспирации (както твърдеше сенаторът Джоузеф Макарти по време на войната в Корея), или в безотговорния и декадентски „интелектуален  и професорски елит” (както беше по време на Виетнамската война), или в либералните медии (както беше по времето на Рейгън). Този път, най-подходящата мишена се оказа т.нар. „Стара Европа”, в лицето най-вече на Франция и Германия.

След като не беше наясно със сложните проблеми на следвоенното устройство на Ирак и си въобразяваше, че американската намеса в страната ще се ограничи само с военната операция срещу Саддам, която да доведе до падането на режима, Белият дом си позволи да пренебрегне значението на приноса на своите съюзници в разрешаването на иракския проблем. Смяташе се, че за успеха на една мисия, планирана най-вече като военна, ще бъде достатъчна всяка коалиция с американско участие (още повече че това участие, само по себе си, гарантираше успеха и). Липсата на ясна представа за проблемите на следвоенен Ирак, за чието решаване бе необходимо формирането на много по-широки коалиции, попречи на тяхното създаване. Макар и по различен начин, както британският премиер Тони Блеър, така и френският президент Жак Ширак, изразиха загрижеността си пред американския президент, но нито един от тях не бе чут. В началото на 2003, администрацията на Буш разглеждаше иракската кампания като лятно военно учение и наивно разчиташе да предостави следвоенното възстановяване на Ирак в „умелите” ръце на Чалаби, чието връщане в богатото му на петрол отечество се смяташе да достатъчно за да бъде гарантирано постигането на съгласие между отделните иракски общности.

Няма да е точно обаче, ако обявим случващото се в Ирак за провал единствено на Америка. Защото, в значителна степен, то е и провал на Европа, произтичащ от неспособността на Стария континент да предвиди войната още през 2002, да разбере американските мотиви тя да започне през 2003 и да реагира по подходящ начин, през 2004, когато окончателно стана ясно, че конфликтът няма да приключи с военната победа на САЩ срещу Саддам. В основата на провала на Европа е неспособността  и да преодолее собственото си разделение по отношение на иракската война, както и по оценката на  ползата и вредата от американската мощ. Така, фактът, че мотивите на британския премиер Блеър да последва безусловно Буш в Ирак, никога не са били дискутирани между него и германския канцлер Шрьодер (по собствените признания на последния), потвърждава за пореден път, че дипломатическият разрив, по отношение на иракската война, не беше само между Европа и САЩ, но и вътре в самата Европа (34).

Всъщност, в лицето на Буш (и по отношение на Ирак), несъгласните с неговата политика европейски държави се сблъскаха тъкмо с такива, настроени да провеждат едностранна външна политика Съединени щати, каквито заслужаваха, защото просто да поставяш под въпрос, да отхвърляш или да критикуваш американската политика, не означава, че ти самият провеждаш истинска политика. В същото време, онова, което Блеър и испанският премиер Хосе-Мария Аснар се стремяха да постигнат, се оказа непостижимо, защото прекалено покорно следваха Америка и прекалено дискретно изказваха съмненията си относно правилността на нейната политика. Блеър очевидно не притежаваше качествата на Чърчил да прояви волята да направлява действията на американския президент, още повече, че и Буш никак не прилича на Франклин Рузвелт, т.е. не проявява каквато и да било склонност да бъде „направляван”. В същото време, какво точно целяха Ширак и Шрьодер и как възнамеряваха да го постигнат, така и не стана ясно за никого. Целите бяха твърде далеч от възможностите им, а решенията, които предлагаха, не съвпадаха с американската визия в сферата на сигурността (35). В крайна сметка, макар че по-голямата трансатлантическа солидарност би помогнала на САЩ в Ирак, по-голямото европейско единство би помогнало на Европа да убеди американците в правотата си.

Едно ново начало

„Държавниците – пише Джордж Кенън – наследяват от предшествениците си, проблемите, за които те не са могли да намерят окончателни решения”. Съответно, „всяка тяхна грешка е, в определен смисъл, резултат от всички грешки, допуснати в миналото, което им осигурява известно алиби. По същия начин всяка днешна грешка, предопределя грешките, които ще бъдат допускани в бъдеще, което обаче я прави непростима” (36). Войната в Ирак показа, как една лоша война, може да се превърне в нещо още по-лошо – в провал (37). Колкото и ефективно да изглежда военното „оздравяване”, осъществено в началото на 2007, нещата в Ирак вече не опират до това да спечелим, да загубим, или „да обърнем очертаващата се загуба в победа” (38). Става дума по-скоро дали ще загубим много, както стана във Виетнам, или няма да спечелим достатъчно, както стана в Корея (в единият случай се наложи отстъпление, в другия - изтегляне). Така или иначе, решаването на този въпрос се прехвърля към следващия американски президент.

Сред основните последици от стратегическия провал на САЩ в Ирак (и може би най-трудно преодолимата) е преждевременният край на еднополюсния модел на устройство на света, възникнал върху развалините на Съветската империя. САЩ стигнаха до него по трудния начин, спечелвайки глобалните войни, започнати от други, на които само американската мощ можеше да сложи край и тъкмо поради това американците напълно заслужаваха този момент на слава да продължи, колкото се може по-дълго, за да могат напълно да му се насладят. Всъщност, еднополюсният модел се възприема от американците като нещо съвсем естествено. В същото време, той кара останалите да възприемат Америка, като „потенциално опасна нация” (39). Освен това, този модел освобождава единствения останал силов полюс от необходимостта да се самограничава, поставяйки си такива цели като постигане на паритет, силов баланс и глобално равновесие.

Накратко, еднополюсният модел дава предимство на силата пред дипломацията и стимулира едностранния подход в международните отношения, игнориращ ограниченията, които налага участието в съюзи – например необходимостта да се консултираш с останалите участници преди да бъде взето окончателното решение, т.е. да не предприемаш действия, преди постигане на необходимия консенсус. В еднополюсния свят, доминиращата сила говори, но рядко слуша, следвайки принципа, че „това, което можеш да направиш за мен, е много по-незначително от онова, което аз мога да ти направя” (40).

Макар че еднополюсният модел не се сблъсква с кой знае какви проблеми в концептуален или идеологически план, той твърде бързо се оказва стратегически и политически изтощителен, поради изискванията, които налага на доминиращата сила, принудена да внимава не само за всички промени, които иска да наложи, или да предотврати, където и да било по света, но и да поеме отговорността за промените и тенденциите, които не е успяла да забележи навреме и да реагира адекватно на тях. В този смисъл, еднополюсният модел е просто кратък момент, характеризиращ геополитическия преход, по време на който основните съперници на държавата-хегемон, трупат мощ и се прегрупират, изчаквайки подходящия момент за да оспорят нейните позиции.

Двуполюсният модел обикновено предшества и подготвя еднополюсната ера, както можахме да се убедим след края на студената война, но еднополюсният модел не може за дълго да замести двуполюсния, както всички се убеждаваме днес. След 1945, САЩ бързо се приспособиха към двуполюсния свят, възникнал в резултат от двете предшестващи го глобални войни, по време на които географското положение вече не можеше да гарантира изолацията, на която американците можеха да се наслаждават в миналото, когато живееха „далеч от историята” и от болезнения и трагичен опит на нациите, лишени от тази привилегия. Двуполюсният модел стимулира съюзите, като най-ефективния начин да бъде „сдържана” другата глобална суперсила. Като, колкото по-глобална е конфронтацията между двата „полюса”, толкова по-широки следва да са мрежите от съюзи. И, колкото по-изразена собствена идентичност притежава съперничещата суперсила, толкова по-идеологизирани, или обединени около „общите ценности” са противостоящите си съюзи.

В същото време, подобно (макар и в по-малка степен) на еднополюсния модел, двуполюсният също се характеризира с известно безразличие към дипломацията, не само заради съществуващия разрив между всяка от суперсилите и техните съюзници, но и, защото стабилността е присъща на всяка двуелементна конструкция. В двуполюсния свят, суперсилите информират, но рядко се консултират със съюзниците и противниците си, следвайки принципите, че „това, което правя за съюзниците си е повече от онова, което те могат да направят за мен” и „това, което противниците могат да ми причинят, е не по-малко сериозно от онова, което аз мога да им сторя”. Въпреки че двуполюсният модел е по-малко изтощителен от еднополюсния, тъй като не изисква постоянна и глобална активност и понякога налага въздържано поведение, той е потенциално по-опасен, защото всеки регионален конфликт, може да ескалира в нежелана глобална конфронтация. Именно поради това, двуполюсният модел също не може да просъществува дълго и следва да се разглежда като момент от геополитическия преход, по време на който една от двете водещи сили значително изпреварва другата, по отношение на възможностите, волята, ценностите и летимацията си, освен ако двете не постигнат стратегическо споразумение, или кондоминиум, позволяващ мирното съвместно съществуване на две паралелни империи, чак до финалната им конвергенция, или решителна конфронтация.

В сравнение с тях, многополюсният модел, който е най-вероятния резултат от краха на еднополюсния, се определя не само от мощта, но и от неспособността на една от силите да надмине значително останалите. В многополюсния свят, една сила не може да си позволи да пренебрегва дипломацията, защото тук важи принципът, че „това, което можеш да направиш заедно с мен, е по-важно от онова, което можеш да ми сториш, защото никой от нас не е в състояние да действа, без оглед на другия”. Тоест, отношенията не се базират на привързаност или общи стойности, а единствено на интересите и ефективността.

За една нация, като американската, това са идеи, характерни за Стария свят, които са неприемливи и биват отхвърляни като „неамерикански” и дори „антиамерикански” (41). Това не е „силовата среда”, която американците познават, а и не биха искали да опознаят. Многополюсните комбинации са доста сложни и заплетени и носят риска от онази „прекалена ангажираност”, за която предупреждават още „бащите-основатели” на САЩ и която не е характерна за началния период на американската външна политика (42). Не бива да се забравя и, че при многополюсния модел от значение е всяко измерение на мощта, което означава, че само по-големите военни възможности, сами по себе си, вече не са достатъчни за да гарантират влияние, в същото време наличието на неравенство във военната сфера, също не винаги генерира нестабилност, а пък фактът, че отделните държави споделят различни ценности не е е пречка за формирането на съюзи между тях.

Подобно на Рейгън, през 1981, следващата американска администрация ще трябва възстанови доброто име на САЩ и репутацията им на сила, която не само влияе върху световните събития, но и на която светът може да разчита. Това няма да е лесно. В съвременните условия, „утрото на Америка” (една от любимите метафори на Рейгън) може да настъпи само като „утрото на следващия ден”, което изисква да погледнем отвъд 11 септември и да се опитаме да възродим ценностите, страстта и оптимизмът, които, в исторически план, винаги са отличавали американския характер и начина, по който американската нация използва своята мощ на световната сцена (43).

По всеобщо признание, върху сегашния американски президент е концентриран толкова голям скептицизъм и негативни емоции, че дори смяната на стопанина на Белия дом, сама по себе си, ще бъде възприета като сериозна положителна промяна от обществото, както стана и когато Рейгън замени Джими Картър, чието управление беше съпътствано от редица провали. И все пак, нещата не опират само до новия президент, а най-вече до отражението на иракската война и свързаните с нея събития. През 2009, върху плещите на новата администрация ще се стовари бремето на провала в Ирак и недоволството на обществото, чувстващо се измамено с тази война. В това отношение, историята ни е оставила ясен урок: няма нищо по-лошо от провала на стратегията за световна доминация, за страната, която се е опитала да я реализира.

В това отношение, удачни изглеждат паралелите между новата американска администрация, която ще наследи Буш, и тази на Кенеди, през 1961, при чието управление повечето от кризите, наследени от управлението на Айзенхауер, назряват толкова бързо и придобиват толкова опасни мащаби, че налагат на новата администрация да възприеме курс на конфронтация в международната си политика, което обаче я води до фиаското в Залива Кочинос, през април, и последвалия „горещ” дипломатически сблъсък с Хрушчов, през лятото, а в крайна сметка – и до Кубинската криза, в края на следващата 1962. На свой ред, тази криза ерозира трансатлантическите отношения, в резултат от което френският президент Шарл дьо Гол предприема серия от стъпки, които в крайна сметка водят до излизането на Франция от военната организация на НАТО, а преди това – до френското вето срещу приемането на Великобритания в Европейския общ пазар. Така, прословутото „ново начало” на Кенеди се оказва фалстарт, последван от едно изключително трудно десетилетие за Америка. Дори, ако предположим, че през 2008, събитията ще се развията по най-благоприятния за САЩ начин, броят на нерешените проблеми и очертаващи се конфликти – геополитически, регионални и икономически – е наистина обезкуражаващ.

Новата администрация няма почти никакво време за да навлезе в проблемите. Почти веднага ще и се наложи да взема решения с огромно (и дори екзистенциално) значение: не само да сложи край на войната в Ирак, но и да се опита да спечели войната в Афганистан, където нещата също се влошават; да не допусне превантивна война срещу Иран, която няма как да свърши добре; да подкрепи разпадащата се държавност в Пакистан, без обаче да допусне да се стигне да насилствена смяна на режима; както и да убеди израелците и палестинците, че мирът между тях все пак е постижим. При това, както по тези, така и по ред други проблеми, новото американско правителство едва ли ще има възможност (и време) да степенува приоритетите си.

Както навремето мощните обществени настроения срещу ангажирането на САЩ в нови кампании от типа на виетнамската, за малко не отнеха от Америка и съюзниците и победата в студената война, така и днес могат да се очакват призиви за отказ от бъдещи ангажименти, като тези в Ирак и (в по-малка степен) Афганистан. Тези призиви ще идват както от американското общество, уморено от свръхнапрежението, свързано с необходимостта да се поддържа глобалната доминация на САЩ, така и от останалия свят, уморен и притеснен от американската мощ. Новата администрация следва да се вслуша в тях. Но не за да обещава, че няма да води нови войни, защото войни ще продължат да се водят, а за да поеме ангажимента, че грешките, допуснати в Ирак, няма да се повтарят и в бъдеще.

 

Бележки:

1. David Halberstam, The Best and the Brightest (New York: Fawcett, 1992), p. 186.

2. David Rose, “Neo Culpa,” Vanity Fair, January 2007, pp. 82–90.

3. Eric Hobsbawm, On History (New York: New Press, 1997), p. 5.

4. Robert Jervis, Perception and Misperception in International Politics (Princeton, N.J.: Princeton University Press, 1976), p. 220.

5. Richard E. Neustad and Ernst R. May, Thinking in Time: The Uses of History for Decision-Makers (New York: Free Press, 1996), p. 66.

6. Winston Churchill, The Second World War, Volume 1: The Gathering Storm (New York: Houghton Mifflin, 1948), pp. 211–212.

7. Robert Mann, A Grand Delusion: America’s Descent Into Vietnam (New York: Basic Books, 2001), p. 353.

8. Joseph R. Biden Jr., “Floor Statement: Authorization of the Use of United States Armed Forces Against Iraq,” October 9, 2002, http://biden.senate.gov/newsroom/details.cfm?id=188500&&.

9. Marc Danner, “Iraq: The War of the Imagination,” New York Review of Books, December 21, 2006, pp. 81–96.

10. Office of the Press Secretary, The White House, “Press Briefing by Ari Fleischer,” March 19, 2003, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2003/03/20030319-6.html.

11. Office of the Assistant Secretary of Defense (Public Affairs), U.S. Department of Defense, “Department of Defense News Briefing, Secretary Rumsfeld and Gen Myers,” October 22, 2002, http://www.defenselink.mil/transcripts/transcript.aspx?transcriptid=3796. Виж Office of the Press Secretary, The White House, “Dr. Condoleezza Rice Discusses President’s National Security Strategy,” October 1, 2002, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2002/10/20021001-6.html; “Remarks by Deputy Secretary of Defense Paul Wolfowitz at the IISS,” International Institute for Strategic Studies, December 2, 2002, http://www.iiss.org/conferences/recent-key-addresses/wolfowitz-address.

12. James G. Blight, Joseph S. Nye Jr., and David A. Welch, “The Cuban Missile Crisis Revisited,” Foreign Affairs 66, no. 1 (Fall 1987): 172.

13. Chuck Hagel, interview by George Stephanopoulos, This Week, ABC, August 21, 2005.

14. Office of the Press Secretary, The White House, “President Discusses War on Terror at National Endowment for Democracy,” October 6, 2005, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2005/10/20051006-3.html.

15. Caroline Daniel, “Bush in Vietnam Admits Parallels With Iraq,” Financial Times, November 18, 2006, p. 10.

16. Office of the Press Secretary, The White House, “President Meets With Governors Who Traveled to Kuwait, Iraq, and Afghanistan,” April 19, 2006, http://www.whitehouse.gov/news/releases/2006/04/20060419.html.

17. Michael Hirsh, “End Game,” Washington Post, September 26, 2004, p. B1.

18. L. Paul Bremer III with Malcolm McConnell, My Year in Iraq: The Struggle to Build a Future of Hope (New York: Simon & Schuster, 2005), p. 201.

19. Zachary Karabell, Architects of Intervention: The United States, the Third World, and the Cold War (Baton Rouge, La.: Louisiana State University Press, 1999), p. 175.

20. Bob Woodward, Plan of Attack (New York: Simon & Schuster, 2004), p. 17; Bob Woodward, Bush at War (New York: Simon & Schuster, 2002), p. 39.

21. George Walker Bush, All the Best, George Bush: My Life in Letters and Other Writings (New York: Scribner, 1999), p. 478.

22. Виж Mark Leibovich, “In the Spotlight and on the Spot,” Washington Post, October 23, 2005, p. A1.

23. Dean Acheson, Present at the Creation: My Years at the State Department (New York: Norton, 1969), p. 17.

24. Theodore C. Sorensen, Kennedy (New York: Harper & Row, 1965), pp. 245–248.

25. Alexander M. Haig Jr., Caveat: Realism, Reagan, and Foreign Policy (New York: Macmillan Publishing, 1984), p. 14.

26. Виж James Mann, Rise of the Vulcans: The History of Bush’s War Cabinet (New York: Viking, 2004).

27. Ibid., p. 184.

28. Halberstam, Best and the Brightest, p. 186; David A. Fahrenthold, “Vietnam and Iraq: Looking Back and Looking Ahead,” Washington Post, March 12, 2006, p. A4.

29. Henry Kissinger, White House Years (Boston: Little Brown, 1979), pp. 39–40.

30. Zbigniew Brzezinski, Power and Principles (New York: Farrar Straus Giroux, 1983), p. 63

31. Jeffrey Goldberg, “Breaking Ranks,” New Yorker, October 31, 2005, pp. 54–65. See Brent Scowcroft, “Don’t Attack Saddam,” Wall Street Journal, August 15, 2002, p. A12; Brent Scowscroft, “An Effort to Match in the Middle East,”

{rt}

България{jcomments off}

E. Венелинов, За глобалния хоризонт на българската външна политика

Х. Генчев, Глобален характер на българската външна политика. Колко хубаво!

Т. Танев, Доброто управление като основен фактор за обществена сигурност през ХХI век

М. Найденов, Ролята на малките държави в международните организации

И. Налбантов, Хармонизация на нормативната уредба в българската отбрана

 

Балканите

Б. Банчев, Дунав, като инструмент за геополитически натиск

 

Eвропа

Г. Тински, Стратегии за преодоляване на конституционната криза в ЕС

Г. Маринов, Проблемите на ЕС на наднационално, национално и субнационално равнище

 

Фокус: Черноморският регион

П. Димитров, Черноморските маршрути на каспийския петрол

Н. Дюлгерова, М. Миланов, Черноморският регион в прехода към демокрация

В. Дергачов, Новата геополитическа архитектура на Черноморския регион и сигурността на Източна Европа

О. Брусиловска, А.Задорожная, Украйна, като транзитна държава

С. Маркедонов, “Малката игра” в Южен Кавказ

 

Светът

П. Георгиев, Сепаратизмът в арабския свят

С. Серфати, Провалът в Ирак и геополитическите му последици

Г. Маккормак, Новата азиатска геополитическа ос

Б. Димитров, Битката за Латинска Америка

 

Фокус: Централна Азия

Н. Петрова, НАТО като инструмент в централноазиатската стратегия на САЩ

А. Шентов, Етническите конфликти в Централна Азия

Д. Чушков, Газовата геополитика в Централна Азия

И. Томов, Проектите за газопроводи в Централна и Южна Азия и геополитическото им значение

Т. Ашраф, Афганистанският плацдарм на Китай

 

Геостратегия

Х. Мюлер, Бъдещето на ядреното оръжие в постмодерния свят

 

Геоикономика

М. Барлоу, Водата като геополитически фактор

 

Основи на геополитиката

Ф. Моро-Дефарж, Геополитическите аспекти на Втората световна война

 

Книги

М. Стоянова, Постамериканският свят

 

Интервю

Майкъл Шуър за перспективите пред глобалната “война с тероризма”

{rt}

Прочетох статията на г-н Емил Венелинов, на три дъха. По един – за всяко от трите първи прочитания. Тя ме накара да се замисля.

Нашият външнополитически избор (когато сме имали свободата за това, през 1885-1912, 1915, 1940, след 1989 и, колкото анахронично да звучи – сега, през 2008) между двете континентална сили Русия и Германия (= ЕС) не е случаен – само те двете могат/желаят да променят статуквото в Европа. Морските, или балансиращите, крепят статуквото и предлагат (незадоволяващ, несправедлив и пр.) „само” мир. Тази континентална дилема не е била, в миналото, късогледа идеология и предразсъдък, а натрапен, елементарен практицизъм – Realpolitik.

Първата световна война е голямо нещастие за Европа и света. И то не заради провокирания „справедлив” ревизионизъм, а защото смаза военния-рицарски-благородническия морал и даде политически простор на архаичното поведение, омразата, жестокостта и простотията в отношенията между хората и спрямо противника. Милионите жертви през и след Втората световна война бяха вече резултат не на осъзнат мъжки риск, а на целенасочен геноцид (лагери – Голи Оток), подли разстрели (Катин), бомбардировки (Дрезден). Войната беше ръководена от дейци, възпитани в средата на лумпенизираните пролетариат и дребна буржоазия.

Европа не е периферия на американска или азиатска сила. Европа не е „междинно пространство между САЩ и безкрайната азиатска неизвестност”. Европа е две поколения преди тях. Така е, защото в Европа се живее добре, ще рече всред история и култура, в градове и достолепна архитектура, между образовани хора. Силовият, ядреният баланс отстъпи на културния. Силовите демонстрации, заплахата с оръжие, станаха поведение на съвременни пещерни хора. Защо България да бяга от Европа? При това – накъде?

Естествено е България да отстоява мястото си на двухилядолетна европейска сила. Тук възниква проблемът. Трябва ли да възприемем „представата за целта на българската политика и за нейното средство – приоритет на наднационалното начало пред класическия национал-центризъм”?

Не, и то поради две причини:

-          Няма културно поведение извън националното. Космополитите, интернационалистите, гражданите на света не са нищо друго, освен неофити. Те заменят досегашната си културна (примерно българска) принадлежност с тази на друга нация. Наивните опити да се забрани националния културен корен създават необразовани хора. Такъв ще е резултатът при немците, в чиито учебни програми не фигурират Гьоте, Шилер и Хайне, както и в тези американски университете, където премълчават Шекспир. Изчезват така хвалените доскоро културни различия – „различността”. Сякаш образованите хора са големия риск за мира и света.

-          Втората причина е балканска и, по-точно, Гърция. Налагането на (което и да е) наднационално начало трябва да става спокойно и равнопоставено. Да изоставиш, да се откажеш от нещо от себе си, е дълбоко интимно събитие в живота на една нация. Ако приемем, че националното е компримирано исторично, то това е равностойно да се откажеш от (много от) миналия си живот. Нациите слючват брак. На Балканите – неизбежно и с Гърция. Как обаче една балканска нация може да пристъпи към доброволен (пък дори и само частичен) себеотказ, когато отстъпеното (в името на наднационалния идеал) веднага бива национално обсебено от елинските ни съседи.

Основният извод е, че при днешната агресивна гръцка (архаично мотивирана) националистическа политика, българският класически национал-центризъм ще продължи да има приоритет пред наднационалното начало, докогато Гърция не възприеме европейския манталитет на радостта от споделените ценности.

 

7 юни 2008, София

{rt}

Още статии ...