Постмодерният свят не се характеризира само с нарастващ стремеж на различни държавни и недържавни „играчи” да се сдобият с ядрено оръжие. Живеем в епоха на глобализация и промени в силовия баланс на планетата. И в момента сме по средата на прехода от доминираната от евро-атлантическия полюс и центрирана около националната държава геостратегическа и геоикономическа ера към бъдещата, доминирана от Азия, универсалистка епоха – преход, който изисква фундаментална промяна в начина ни на мислене.
Високопрофесионалните общности, обединяващи онези, които се занимават със стратегически анализ, по правило, са доста консервативни. Затова нерядко, обозначават като „нови” (например „нови заплахи” или „нова ядрена епоха”) (1), неща, което всъщност са добре познати – от френската ядрена стратегия, до доктрината на НАТО, или възродения от Путин стил на някогашния съветски външен министър Громико, свързан с постоянното демонстриране на собствената мощ. В действителност, новата парадигма на сигурността изисква предприемането на смели стъпки към формирането на нов международен ред, основаващ се на ясните правила на сътрудничество в сферата на сигурността (2). Истината е, че не контролът върху въоръжаването е остарял и демодиран, а по-скоро мечтите за постигане на абсолютна сигурност, „доминация в целия спектър” и другите унилатерални концепции се оказват илюзия. Студената война просто подготви почвата за една далеч по-амбициозна и поставяща много сериозни предизвикателства „игра”, изискваща сътрудничеството, а не противопоставянето между „играчите”.
Парадигмалната промяна, пред която сме изправени днес, е не по-малко значима от онази, която гениите на европейската интеграция, като Конрад Аденауер, Алчиде де Гаспери, Жан Моне и Робер Шуман, вдъхновиха, след края на Втората световна война, и която целеше да сложи край на 400-те години на взаимно изтребление между жителите на Стария континент. В същото време, интелектуалната инерция ни изкушава да използваме само старите си знания, сякаш нищо не се е променило от времето на Проекта Манхатън, шока от изстрелването на първия космически спътник, или сключването на Договора за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО). Всъщност, днешният свят е съвършено различен. Въпреки че националната държава все още не се е превърнала в „купчина историческа пепел” и ползата от контрола върху въоръжаването вече не е обвързана със специфичните условия на студената война, обстоятелствата, от които зависи оцеляването на една държава днес, са много различни от тези през столетията след установяването на Вестфалската система, през 1648.
Наистина изглежда иронично, че онези, които днес ни демонстрират отчайващо остарял начин на мислене, навремето започнаха като „революционери”. Някои например твърдят, че контролът над въоръжаването е „мъртъв”, защото е продукт на студената война и тъй като тя отдавна е приключила, той също вече е „демоде”. И вместо него се лансират концепции от типа на „националната противоракетна отбрана” (създадена още през 60-те и възродена през 80-те), отказа да се промени ядрената доктрина на НАТО (формулирана още през 50-те) и съхраняването на четирицифрен брой на стратегическите ядрени бойни глави, голяма част от които са в постоянна бойна готовност, също както беше и по време на студената война.
В същото време, съвместните усилия за укрепване на сигурността по пътя на разоръжаването, въобще не са „остарял и демодиран метод” и в днешните условия, независимо, че те наистина силно се различават от онези по време на студената война. Те обаче категорично се отхвърлят от държавите, които продължават да разчитат на усъвършенстване на собственото въоръжение (включително и ядрено) и съхраняване на превъзходството си в тази сфера, ускорявайки оръжейната надпревара, по същия начин, по който го правеха и през студената война (3).
Контролът върху въоръжаването, неговото съкращаване, разоръжаването и неразпространението на оръжията за масово унищожаване, са важни инструменти на националната (държавната) сигурност. Те не са пречка за националната отбрана, а по-скоро я допълват, освобождавайки я от ненужното бреме. Сигурността на държавата зависи от политическо-икономическата среда, в която тя съществува и се развива. Поради тази причина, тя може да бъде влошена, ако експертите по сигурността и стратезите не осъзнаят, че съвременните държави се сблъскват с нови и мащабни предизвикателства, изискващи институционализация на сътрудничеството в сферата на сигурността, особено що се отнася до съкращаването на ядрените оръжия.
Нарастващата взаимозависимост
Днешната международна среда се характеризира със силна взаимозависимост, която напрекъснато нараства, паралелно с неумолимия процес на глобализация. Без да пренебрегваме способността (и задължението) на държавата да защитава гражданите си от всички негативни последици от неограничената глобализация, трябва да признаем, че това изисква много широко международно сътрудничество, и то не само между отделните държави, но и между тях и недържавните „играчи” (4).
Подобно сътрудничество обаче излиза далеч извън рамките и традиционните инструменти на Вестфалската система, в които държавите и обществата се стремят сами (или в рамките на ограничени съюзи) да градят собствената си сигурност. В днешния свят, в който почти всеки зависи от всички, вече не е полезно да разчиташ само на себе си (т.е. на собствената си държава) за да гарантираш сигурността си, както впрочем и просперитета на своята икономика. Някои приветстват тази тенденции, виждайки в нея зората на една нова „космополитна епоха”, други вероятно се опасяват от настъпването на ера, в която националната специфика е обречена да бъде пожертвана в името на „еднаквостта”. Така или иначе, но глобализацията е необратим процес. В подобна ситуация, унилатерализмът не е решение, както показва и опитът от управлението на американския президент Буш-младши, чиито сънародници на два пъти се излъгаха да го подкрепят. Именно това прозрение залегна в основите на Европейския съюз, чиито бащи-основатели осъзнаха, че сигурността и икономическият просперитет на техните държави са неумолимо преплетени и взаимно свързани, и това им даде решимост да скъсат със столетната европейска политическа традиция. Днес, този фундаментален извод вече се отнася за почти всички части на планетата.
Светът се нуждае от модел за сигурност, в който недоверието сред участниците е сведено до достатъчно ниско равнище, позволяващо дългосрочното сътрудничество между тях да стане възможно. Защото сътрудничеството гарантира печалби за всички участници. Но, ако една държава се опасява, че печалбата от сътрудничеството и с друга държава би могла някой ден да бъде използвана срещу самата нея, готовността и да продължи това сътрудничество бързо ще се изпари (5). Ако обаче е налице необходимото доверие, че партньорът ще се съобразява и ще спазва правилата, с които всички са се съгласили, готовността за задълбочаване на сътрудничеството ще нараства пропорционално. Тоест, кооперативната сигурност (6), е ключ не само към съхраняването на мира в глобалната епоха, но и необходимо условие за укрепване на сътрудничеството в секторите, които не са пряко свързани със сферата на сигурността, с цел да се преодолеят такива общи заплахи, като промените в климата и глобалните епидемии, да се реагира адекватно на сериозни предизвикателства, като неконтролираната миграция и тероризма, както и да се укрепи благосъстоянието, чрез нарастване на търговията и инвестициите и ограничаване на вредните социални последици.
В този контекст, функцията на контрола върху въоръжаването, разоръжаването и неразпространението (на оръжия за масово унищожаване) е да помогне на света да премине от епохата, когато всяка страна (повече или по-малко) сама се грижеше за сигурността си, към една нова ера на кооперативна и колективна сигурност. Документите и споразуменията, касаещи контрола върху въоръжаването от 60-те и 70-те години на миналия век не засягат обаче тази негова „преходна функция”. Ролята му като катализатор за политиката на трансформация се очерта в периода между 1985 и 1992, когато контролът върху въоръжаването и политиката за сигурност, като цяло, съдействаха за развитието на позитивния процес, довел до прехода на света от стадия на студената война към този на сътрудничеството, в сферата на сигурността, в Европа (7).
Когато Михаил Горбачов пое властта в Москва, той се изправи пред голямото предизвикателство да успее да убеди западните си партньори, че си имат работа с един различен лидер. В същото време, трябваше да докаже на колегите си в съветското ръководство, че драматичните промени, които възнамерява да извърши в съветската военна стратегия и последващите действия, няма да поставят под въпрос националната сигурност на СССР. Контролът върху въоръжаването му помогна и за двете неща. Горбачов го използва за да даде знак на Запада, че първите политически промени нямат само козметичен характер, а ще имат осезаеми положителни последици за сигурността на западните държави.
Първият ясен сигнал беше приемането на чужди наблюдатели на големите съветски военни учения, договорено на Стокхолмската конференция, през 1986. Година по-късно, Горбачов подписа Договора за унищожаване на ядрените ракети със среден и малък радиус на действие (INF), с който Съветският съюз и САЩ се споразумяха да ликвидират всичките си балистични и крилати ракети със среден и малък радиус, снабдени с ядрени бойни глави. Вашингтон склони да включи в списъка на подлежащите на унищожаване оръжия и своята ракета „Пършинг ІІ”, от която съветското военно ръководство особено се опасяваше, заради много краткото време (8 минути) за което тя можеше да стигне от площадките си в Западна Европа до Москва, както и заради високата и точност. В същото време, Горбачов се отказа от количественото предимство на руснаците, приемайки СССР да унищожи почти три пъти повече свои ракети, отколкото американците, и съгласявайки се за първи път да допусне чужди инспектори в съветските военни заводи.
Окуражен от успеха на INF, Западът стана много по-склонен да укрепва сътрудничеството си с Москва в сферата на сигурността, както и да се ангажира с по-нататъшното разширяване на икономическия обмен. Така САЩ, макар и неохотно, се съгласиха с включването на конвенционалните самолети в Договора за съкращаване на обикновените въоръжени сили в Европа (CFE) от 1990, като по този начин най-мощното конвенционално оръжие, с което разполагаше Западът, попадна под наложените от него ограничения и съкращения. Този договор изравни нивата на обикновените въоръжени сили в Европа от Атлантика до Урал, а последвалият през 1990 Договор за съкращаване на стратегическите въоръжения (START I), както и START II (1992) допълнително укрепиха стратегическата ядрена стабилност, съкращавайки съотношението между броя на бойните глави и този на ракетите. Освен това, START II забрани междуконтиненталните балистични ракети с повече от една бойна глава. И тъй като Съветският съюз разполагаше с много повече „тежки” ракети, способни да носят по 6, 7 и дори 10 бойни глави, възможността руснаците да нанесат първи ракетен удар (един от трите най-лоши сценария, тревожещи американските стратези) остана в миналото.
Горбачов използва контрола върху въоръжаването за да убеди, стъпка по стъпка, западните си партньори, че е сериозно настроен по отношение на сдържането, а отстъпките на Запада му помогнаха да убеди колегите си от съветското ръководство, че западните държави няма да злоупотребят със смелите стъпки, предприети от Москва. Като цяло, поведението на Запада не стана по-агресивно, в резултат от установяването на по-балансирани военни структури в Европа. Така, прогресът в сферата на контрола върху въоръжаването помогна за предприемането на цяла поредица от мерки за укрепване на доверието и улесни постигането на компромис в чисто политически план, включително и предоставянето на все по-голяма политическа независимост на съветските съюзници от Източна Европа – процес, който получи мощно ускорение след падането на Берлинската стена, през ноември 1989.
Истината е, че настъпващата ера на сътрудничество в сферата на сигурността няма алтернатива. Хегемонията вече не работи, утопията за свят без граници и световно правителство, ако въобще е възможна, е на светлинни години от нас, а хетерогенната общност от почти 200 държави все повече бива притискана от обстоятелствата да работи за мирното съвместно съществуване и задълбочаване на сътрудничеството, въпреки атмосферата на дълбоко взаимно недоверие, повече или по-малко прикрити сблъсъци и конфликти и, което е най-опасното, продължаващата оръжейна надпревара между отделните държави, включително между най-големите световни сили.
Сегашната оръжейна надпревара
Признаците на очертаваща се нова оръжейна надпревара са очевидни. Според американските стратегии за гарантиране на националната сигурност от 2002 и 2006, САЩ следва да защитават своето превъзходство по отношение на всичките си потенциални съперници, независимо от цената (8). За да постигнат тази грандиозна цел, Съединените щати се стремят да използват всички инструменти, гарантиращи им военна доминация на суша, по море, във въздуха, в космоса и в електронното пространство (т.е. тотална доминация – full spectrum dominance, б.р.). Постигането на подобна доминация, надеждите за което се подхранват от евентуалната реализация на американската Програма за противоракетна отбрана, може да звучи реалистично и обещаващо за американските стратези, но рискува да се превърне в кошмар за онези, които не изпитват такова доверие към САЩ, като повечето европейци, а сред тях са и такива големи световни сили като Китай и Русия.
Едва ли е изненадващо, че Китай реагира на тенденцията към укрепване на американската военна мощ с премерено но бързо развитие на възможностите си за ядрено сдържане. Разбира се, дори и днес възможността на Пекин да отговори на евентуална американска ракетна (особено ядрена) атака е, в най-добрия случай, много малка, а в най-лошия – въобще не съществува. Но Китай вече демонстрира, че разполага с технологии (пък макар и примитивни) за унищожаване на космически спътници, с което даде ясен сигнал на САЩ, какво може да последва в бъдеще. След като многократните китайски и руски опити да се стартират преговори за забрана на разполагането на оръжия в Космоса се провалиха, Пекин вече развива собствен военен капацитет в тази сфера. В същото време, ситуация, в която вече никой не може да бъде сигурен за уязвимостта на своите спътникови мрежи, не би могла да се нарече стабилна.
На свой ред, Русия реагира на американското решение за излизане от Договора за противоракетна отбрана, като се отказа от ангажиментите си по дотоворите START. Това означава, че Москва може да се върне към производството и разполагането на онези видове междуконтинентални балистични ракети с по няколко бойни глави, които допреди двайсетина години правеха невъзможно постигането на истинска стабилност. Всъщност, руснаците вече активно работят в тази сфера, увеличавайки, в същото време, и конвенционалната си военна мощ, разбира се в рамките на своите технически възможности. Наскоро изпробваната руска версия на американските свръхмощни вакуумни бомби (известни като “daisy cutter”), въпреки че не са „оръжието-чудо”, както твърди местната преса, демонстрира възобновената готовност на Москва да участва в оръжейната надпревара. Да не говорим, че тези опасни оръжия могат скоро да станат част от световната оръжейна търговия и евентуално да попаднат в ръцете на т.нар. „недържавни играчи” – кошмарна перспектива, с която следва да се съобразяват всички анализи в сферата на сигурността.
Докато Пекин и Москва усилено работят за да се сдобият с нови средства за отбрана и „сдържане” на противниците си за да защитят жизнените си интереси и статута си на велики сили, Индия също полага значителни усилия да не допусне изоставане от традиционния си съперник – Китай. Въпреки че индийските военни разходи са между ¼ и 1/3 от китайските, според редица експерти, индийската армия е по-ефективна, флотът – по-опитен, а постижанията в сферата на информационните технологии дават на Делхи редица предимства пред големия му азиатски съсед. В момента Индия и Китай водят помежду си една, макар и не особено интензивна, но въпреки това задълбочаваща се ядрена надпревара, към която напоследък следва да добавим и надпреварата във военноморската сфера, като китайският флот може да разчита на евентуални бази в Бирма и Пакистан, а Индия – на Андаманските острови и в Бенгалския залив. А, докато Индия се надпреварва с Китай, Пакистан, на свой ред, също гледа да не изостава от нея, във военен план.
Макар че САЩ могат да се похвалят с нелоши икономически показатели (тяхната, най-мощна в света, икономика демонстрира годишен ръст от 3-4%), двата азиатски гиганти значително ги изпреварват, с годишен ръст от над 10%. Разбира се, пред тяхното успешно развитие има и редица пречки (като например фрагментацията и изостаналата инфраструктура в Индия или големите регионални диспропорции и анахроничната политическа система в Китай). Само че и пред САЩ има пречки: например огромният бюджетен дефицит, като последица от имперското свръхнапрежение на силите, в резултат от което вече са налице признаци за отслабване на американската мощ. Всяка от тези три държави може да се препъне, но може и успешно да продължи да следва сегашните икономически тенденции. Ако това стане, само след едно поколение Китай ще бъде на едно и също икономическо равнище със САЩ, а Индия ще ги настигне след още поколение и половина.
Преминаването на водещите позиции от една към друга световна сила винаги провокира опасна ситуация (9). Както показва историята, повечето предизвикателства към държавата-хегемон (независимо, дали са успешни или не) са водели до война или до серия от войни. Днешната глобална взаимна зависимост със сигурност кара великите сили да бъдат по-предпазливи към въоръжените конфликти, но не може напълно да гарантира, че подобен конфликт все пак няма да избухне. Налице са повече от достатъчно „ябълки на раздора”, особено между Китай и САЩ: Тайван, Южнокитайско море, както и надпреварата за достъп и контрол на енергийните ресурси в Персийския залив и Централна Азия. И макар мнозина и днес наивно да вярват, че вече не съществува възможност за пълномащабна война между великите сили, преувеличеното самочувствие на някои от тях може да се окаже изключително опасно. Взаимозависимостта, сама по себе си, както и притежаването на свръхмодерни оръжия (включително ядрени), означава най-вече, че жестоката конкуренция между големите сили е способна да предизвика ужасна глобална катастрофа. Именно поради това, отношенията между тези сили следва много внимателно да бъдат направлявани за да се избегне евентуалния сблъсък, като съкращаването на ядрените въоръжения е от ключово значение за успеха на тази мисия.
Параноици, пигмеи и парии
Американският стратег Ричард Бетс, въвежда, през 1976, т.нар. „три П” за да определи най-често срещаните мотиви за разпространението на ядреното оръжие: параноици, пигмеи и парии (10). Към първата група спадат държавите, изпитващи силно преувеличени опасения относно жизненоважните заплахи към тяхната сигурност и стремящи се да се сдобият с достатъчно мощни средства (т.е. оръжия) за да гарантират оцеляването си. Към втората група пък спадат малките държави, нуждаещи се от най-мощното възможно оръжие за да се противопоставят ефективно на очевидно по-силните си противници. Третата група включва намиращи се в изолация държави, за които притежаването на ядрено оръжие може да се окаже единствения начин да продължат да съществуват в един жесток свят, но може да бъде и средство за преодоляване на същата тази изолация.
Във всичките три модела, процесите, каращи въпросните държави да се сдобият с ядрено оръжие, са зависими от международната ситуация в сферата на сигурността. Тя пък, на свой ред, се формира, до голяма степен, от големите сили, или в случая – от петте официално признати ядрени държави. За съжаление обаче, до този момент техните усилия за създаване на такива условия, които да стимулират по-малките „играчи” да не търсят начини да се сдобият с ядрено оръжие, не изглеждат никак убедителни. Китай например вече половин век продължава да държи Тайван „на прицел”. В същото време, заплашителните жестове към Япония, само подсилват нервността на Токио, породена от ядрените възможности на Северна Корея. Китайските териториални претенции в района на Южнокитайско море пък могат да имат сериозно отражение сред богатите на ресурси държави от Югоизточна Азия (за щастие, напоследък Пекин значително смекчи маниера си на поведение).
Русия също се опитва да „играе твърдо” по отношение на своята т.нар. „близка чужбина” и гордо демонстрира политически мускули на исключително благоприятния за нея в момента енергиен пазар. На свой ред, САЩ, както винаги, твърдят, че са готови за всякакво развитие на събитията, но в същото време си позволяват да обявяват едни или други държави за част от т.нар. „ос на злото”, без да ги е грижа за последиците. Кандидатите в сегашната президентска кампания се надпреварват да посочват върху коя мюсюлманска държава би следвало първо да бъде нанесен американски въздушен удар, като в списъка на домораслите американски „стратези” са Иран, Пакистан и дори Саудитска Арабия (11). Склонността на САЩ да залагат на натиска, санкциите, заплахите и (евентуално) атаките срещу онези, които са нарочили за свои „врагове”, особено когато заплахите имат и своето ядрено измерение, само засилват напрежението и тревогата сред „параноиците, пигмеите и париите”, провокирайки ги спешно да търсят някакъв инструмент за сдържане на американците – ако не ядрени, то „поне” биологични или химически оръжия.
По-малките ядрени сили не демонстрират чак толкова негативно поведение. Въпреки това обаче, в доктринално отношение, Великобритания тихомълком следва американския стремеж за разширяване на възможността за евентуален „ядрен отговор” на онези „държави-парии”, които се опитват да разработват химически и биологични оръжия (12). На свой ред, бившият френски президент Жак Ширак обяви, че достъпът до стратегически важните ресурси е от жизнен интерес за страната му и следва да бъде защитен с „ядрен чадър” (13). Естествено, държавите-производителки на петрол съвсем не бяха очаровани от тази зле прикрита заплаха.
Крехкият баланс в рамките на режима на неразпространение
Както е известно, Договорът за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО) e основата на режима на неразпространение. Той се основава на сделката между ядрените и неядрените държави, в чиито рамки вторите поемат ангажимента да се въздържат от придобиването на ядрено оръжие, срещу гаранцията, че ще могат свободно да развиват ядрената си енергетика. Освен това, всички участници се ангажират да си сътрудничат в използването на ядрената енергия за мирни цели, а ядрените държави се задължават да предприемат сериозни стъпки към ядреното си разоръжаване.
До 2000, неядрените държави и, в частност, тези от Движението на неприсъединилите се, често критикуваха поведението на ядрените сили, но бяха доволни, че процесът на разоръжаване все пак крета. Конференцията на участничките в ДНЯО от 2000 постигна труден компромис за предприемането на «13 стъпки» за ядрено разоръжаване, включваши серия от скромни и постепенно задълбочаващи се мерки, способни да доведат до известен прогрес в тази сфера, без да поставят под въпрос ядрения статут на всяка от официално признатите ядрени сили, поне в обозримо бъдеще (14). Въпреки това, през 2005, ядрените държави, водени от САЩ (и донякъде от Франция) отказаха да следват решението, взето на конференцията, очевидно стигайки до извода, че поетите там ангажименти са непосилни за тях (т.е. не отговарят на интересите им). В резултат, сред неядрените държави се утвърди убеждението, че член 6 от ДНЯО, който изисква постепенното разоръжаване на ядрените държави, се отхвърля от последните. И след като по този начин бе сложен край на сделката, на която се основаваше ДНЯО, пътят към ядреното въоръжаване беше окончателно открит. Защото най-мощното съвременно оръжие или не бива да се притежава от никого, или ще се притежава от всички. Сегашното състояние на режима за ядрено неразпространение, заедно с нарастващата несигурност на страните чиито отношения с ядрените държави са напрегнати, са опасна предпоставка за заплашителен ръст на разпространението на ядреното оръжие.
Но един свят, в който с ядрено оръжие разполагат много държави, ще бъде изключително опасен. Регионалните конфликти в него лесно могат да ескалират в ядрени. Оптимизмът, свързан с уж универсалното правило, че «ядреното сдържане е в състояние да предотврати избухването на големи войни» (15), се базира на недостатъчни исторически доказателства и е опасно наивен. Инцидентното използване на ядрено оръжие в някоя част на света, може да провокира война между големите ядрени сили, ангажирани в различни малки конфликти, особено ако напрежението в тях е високо. От това се страхуваха мнозина по време на студената война и именно то мотивира, на първо място, политиката на неразпространение. Освен това, колкото повече държави разполагат с ядрени оръжия и съответните средства за използването им, с толкова повече потенциални мишени ще разполагат терористите.
Борбата с ядрения тероризъм
Напоследък често може да се чуе твърдението, че съкращаването и неразпространяването на ядрените оръжия са безполезни срещу ядрения тероризъм, защото терористите не се съобразяват с договорите между държавите. Тази празна фраза оправдава възприемането на зле премислени стратегии за гарантиране на собствената сигурност, включително тази за „превантивната война”. Разбира се, терористите не се съобразяват със закона и никой от онези, които смятат, че ядреното разоръжаване е от жизнено значение за бъдещето на света, не твърди противното. Това, което споразуменията и договорите могат да постигнат обаче е, да задължат страните-участнички да направят всичко възможно за да затруднят максимално достъпа на терористите до най-опасните оръжия.
Сред големите успехи на този подход беше приемането на Резолюция 1540 на Съвета за сигурност на ООН, през 2004, по инициатива на администрацията на Буш. Според тази резолюция, всички държави следва да се въздържат да подкрепят, под каквато и да било форма, недържавните субекти, опитващи се да разработват, придобиват, произвеждат, притежават, предават или използват ядрено, химическо или биологично оръжие, както и средствата за доставката му, и да наложат необходимия контрол за предотвратяване разпространението на тези оръжия.
Наред с действията, предприети от Съвета за сигурност, важна роля играят и усилията на държавите-участнички в договорите за неразпространяване да изработят допълнителни инструменти за борба с тероризма в тази сфера. Така участниците в Конвенцията за биологичните оръжия използват редовните срещи на експертно и правителствено равнище (чиято първоначална цел бе да бъде компенсиран пропадналият опит за подписване на протокол за доверие и прозрачност) за да търсят, как по-добре да се защитят срещу тероризма.
Ядреното разоръжаване и опитите за отвличане на вниманието от него
Възприемането на пълното ядрено разоръжаване като сериозна и постижима цел би помогнало за установяването на световен ред, основаващ се на сътрудничеството в сферата на сигурността. Разбира се, могат да ми възразят, че ядреното разоръжаване е невъзможно, защото все някой би се изкушил да се сдобие с ядрено оръжие. Подобен тип аргументи обаче не пречат на държавите и техните правителства да забраняват такива вредни според тях неща, като наркотиците, опасните химикали, биологичните оръжия, куршумите „дум-дум”, или робството.
Ядреното разоръжаване е необходимо, защото иначе няма как да бъде спряно по-нататъшното разпространение на ядрените оръжия, следващо логиката, че или никой няма да разполага с такива оръжия, или всички ще ги притежават (16). Ако само няколко страни имат такива оръжия, а останалите – не, сигурността ще бъде разпределена неравномерно, а липсата на сигурност непрекъснато ще изкушава неядрените държави да се включат в ядрената надпревара. Тоест, наличието на ядрено оръжие, само по себе си, генерира и ускорява този процес. Договорът за неразпространяване на ядреното оръжие (ДНЯО) е съобразен с тази логика, съчетавайки в своя чл.2 недопускането неядрените държави да се сдобият с ядрено оръжие с изискването на чл.6 ядрените държави да поемат задължението постепенно да се разоръжат. Да вярваш, че останалия свят ще се примири с факта, че само няколко държави притежават ядрено оръжие е много по-наивно, отколкото да вярваш, че ядреното разоръжаване е възможно и би съдействало за сигурността на планетата, както впрочем смятат редица авторитетни фигури, като генералите Смъдли Бътлър и Ендрю Гудпестър, а също Хенри Кисинджър, Пол Нитце, Сам Нън, Уйлям Пери и Джордж Шулц (17).
На второ място, мнозина вероятно биха посочили, че ядрените държави въобще не влияят върху процеса на разпространение, или неразпространение на ядрените оръжия (18). Според тях, разпространението им е резултат от прекалената загриженост на някои държави за собствената си сигурност или от зловещия им стремеж към увеличаване на своята мощ и влияние. На практика обаче, действията на ядрените държави засягат процеса на разспространение (неразпространение) най-малко по четири начина. На първо място, те силно влияят върху средата за сигурност на потенциалните претенденти за ядрено оръжие. Дори конвенционалната заплаха, изхождаща от някоя ядрена държава винаги е съпроводена и от зловеща ядрена сянка. На второ място, ядрените държави проектират политическата и военна полза от ядрените оръжия чрез своите доктрини и стратегии. На трето място, те проектират специалния статут, който дава притежаването на ядрено оръжие (това се отнася най-вече до малките европейски ядрени сили, като Франция и Великобритания). Накрая, те ерозират самото изискване за неразпространяване, поставяйки под въпрос единството на държавите, подписали ДНЯО, лишавайки ги от стимул да действат достатъчно активно срещу неговите нарушители. Да смятаме, че всичко това не играе роля за решението на една или друга неядрена държава да стане ядрена, означава липса на политически реализъм.
Но, ако логиката „всички или никой” е негативната част от аргументацията в полза на разоръжаването, позитивната е, че идентифицирането на значителните пречки и лансирането на все повече сериозни мерки за ядрено разоръжаване, ще доведе до задълбочаване на сътрудничеството в сферата на сигурността, което, при всички случаи, е особено необходимо в днешната епоха на глобализация. Ядреното разоръжаване е възможно само, ако е резултат от серия от добре обмислени и предпазливи стъпки, всяка от които ни доближава до целта, без да застрашава националната сигурност на участниците в процеса.
Друг аргумент на противниците на процеса на ядрено разоръжаване е, че то би застрашило сигурността на ядрените държави, защото онези, които го предлагат, биха искали то да стане факт „още утре”. Всъщност, всички сме наясно, че става дума за продължителен и постепенен процес. Той например, изисква прецизно познаване на ядрената военна инфраструктура във всяка страна-участник. Което може да се постигне, като се започне с договор за упражняване на контрол върху дейността на заводите, където се произвеждат отделни елементи на ядрени оръжия, както и тези, където се модернизират въпросните оръжия (докато те още съществуват). По-късно, доближавайки се към крайната цел, в този списък следва да бъдат включени все повече обекти и така, постепенно, несигурността и тревогите ще останат на заден план, защото ядрените държави ще имат все по-точна представа за това, с какво разполагат техните „съперници” и къде е разположено то (19).
Историята на самото производство на ядрените оръжия също следва да бъда възстановена възможно най-точно. Още повече, че вече има сходен прецедент. По време на проверката, осъществена от Международната агенция за атомната енергия (МАГАТЕ), във връзка с твърденията на ЮАР, че е ликвидирала потенциала си за създаване на ядрено оръжие, на Агенцията се наложи да възстанови цялата история на южноафриканската ядрена програма. Разбира се, когато става дума за големите ядрени държави, мащабите са несъизмерими, но това не означава, че и при тях това не е възможно да се осъществи.
Процесът на ядрено разоръжаване вероятно ще се проточи между 30 и 50 години. Все пак, ако като първоначален срок за постигане на целта се посочат 30 години, това би се оказало полезен стимул, след което удължаването на сроковете за всички би могло да се оформи с нов договор, при положение, че препятствията се окажат прекалено сериозни. В този случай ще бъдат силно ограничени и възможностите за мошеничество на една или друга държава, защото макар че самият процес на разоръжаване ще бъде резултат от действията на отделните правителства, той, на свой ред, ще помогне на правителствата да променят начина, по който мислят и дефинират своята сигурност, както се случи и в края на студената война (вече споменах за това по-горе). Светът на националните държави очевидно няма да остане същия след 30 или 50 години – нека си припомним само, как се промени Европа през 50-те години на европейския интеграционен процес. Държавите ще бъдат принудени да променят поведението си в една среда на задълбочаващо се и институционализирано сътрудничество в сферата на ядрената сигурност. Това, на свой ред, пък ще направи възможна, както по-нататъшната институционализация на процеса, така и предприемането на по-смели стъпки от страна на участниците в него.
Развитието на процеса на ядрено разоръжаване през следващите двайсет години ще разкрие редица реално постижими перспективи пред политиците, по същия начин, по който сътрудничеството в сферата на сигурността стана реалност за държавите от Европейския съюз, въпреки че не бе включено в приоритетите му, при негово създаване. Процесът трябва да стартира от някъде, а развитието му следва да е добре планирано. В този смисъл, промените, които се наблюдават напоследък в американската и британска политика, са добре дошли. Защото дават възможност за сериозна дискусия относно условията за формиране на свят, свободен от ядрени оръжия, както и за пречките и препъни камъните по пътя към постигането на тази цел (20). И макар че традиционният скептицизъм на правителствата по този въпрос очевидно и неизбежно ще ги кара да наблягат най-вече на препятствията и препъни-камъните, а не толкова на крайната цел, ангажирането на останалия свят в сериозен дебат по тези проблеми е изключително необходима и полезна стъпка.
Проектирайки бъдещето
Бъдещата политика на ядрено разоръжаване следва да се основава на достатъчно убедителни параметри. Светът все повече се „свива” и хората, също както и държавите (които, независимо от промените, си остават най-важните политически субекти на планетата), стават все по-взаимнозависими. Традиционната силова политика и акцентирането върху националната, вместо върху регионалната и глобална, сигурност, както и продължаващите опити за налагане на собствената доминация, само ни доближават до ръба на бездната и са очевидно контрапродуктивни за онези, които се опитват да ги следват.
В тази ситуация, институционализираното сътрудничество в сферата на сигурността, под формата на контрол върху въоръжаването, съкращаване на въоръженията, разоръжаване и неразпространение на оръжията за масово унищожаване, се превръща в категоричен императив. Като именно ядреното разоръжаване следва да бъде в центъра на този процес. Разбира се, то не е краткосрочна цел, а следва да се осъществи в рамките на един по-дълъг период. Възприемането на тази цел обаче, ще стимулира големите сили да развиват отношенията помежду си по начин, който да се отрази на всички аспекти на сигурността. Придвижвайки се към момента, когато в света вече няма да има ядрени оръжия, те ще оказват все по-силно влияние и върху поведението на безядрените държави. В същото време, за тях ще е много по-лесно да наложат неразпространението на онези, които упорито продължават да развиват ядрените си военни програми, напук на вече утвърдилия се курс към глобално ядрено разоръжаване.
Бележки:
1. Michael Rühle, “Enlightenment in the Second Nuclear Age,” International Affairs 83, no. 3 (May 2007): 511–522; Joachim Krause, “Enlightenment and Nuclear Order,” International Affairs 83, no. 3 (May 2007): 483–500.
2. Виж: William Walker, “Nuclear Enlightenment and Counter-Enlightenment,” International Affairs 93, no. 3 (May 2007): 431–454; William Walker, “Weapons of Mass Destruction and International Order,” Adelphi Papers, no. 171 (2004). For the broader concept of cooperative security, see John Steinbruner, Principles of Global Security (Washington, D.C.: Brookings Institution Press, 2000).
3. Виж: “National Security Strategy of the United States of America,” September 2002, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss.pdf (hereinafter 2002 NSS).
4. Dieter Senghaas and Michèle Roth, eds., Global Governance for Development and Peace: Perspectives After a Decade (Bonn: Dietz, 2006).
5. Joseph M. Grieco, Cooperation Among Nations: Europe, America and Non-tariff Barriers to Trade (Ithaca, N.Y.: Cornell University Press, 1990).
6. John Steinbruner, Principles of Global Security (Washington, D.C.: Brookings Institution Press, 2000).
7. Harald Müller and Niklas Schörnig, Dynamics of Arms and Arms Control: An Exemplary Introduction in International Relations (Baden-Baden, Germany: Nomos, 2006).
8. See 2002 NSS; “National Security Strategy of the United States of America,” March 2006, http://www.whitehouse.gov/nsc/nss/2006.
9. Robert Gilpin, War and Change in World Politics (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1981).
10. Richard K. Betts, “Paranoids, Pygmies, Pariahs and Nonproliferation,” Foreign Policy, no. 26 (Spring 1977): 157–183.
11. Chris Dorsey, “Tancredo Says Threat of Attack on Holy Sites Would Deter Terrorism,” IowaPolitics.com, July 31, 2007, http://www.iowapolitics.com/index.iml?Article=101389; “Obama Terror Vow Angers Pakistan,” Associated Press, August 3, 2007, http://www.cnn.com/2007/POLITICS/08/03/obama.pakistan.ap/index.html; “McCain Jokes About Bombing Iran,” Associated Press, April 19, 2007, http://www.msnbc.msn.com/id/18202742/.
12. “Tony Blair Introduces White Paper, Statement to Parliament,” Disarmament Diplomacy, no. 83 (Winter 2006): 12–14; Rebecca Johnson, “Blair Wins Trident Vote After Telling UK Parliament That the NPT Gives Britain the Right to Have Nuclear Weapons,” Disarmament Diplomacy, no. 84 (Spring 2007): 60–70.
13. “Speech by M. Jacques Chirac, President of the Republic, During his Visit to the Strategic Forces,” January 19, 2006, http://www.ambafrance-uk.org/Speech-by-M-Jacques- Chirac,6771.html.
14. George Perkovich et al., Universal Compliance: A Strategy for Nuclear Security (Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, 2005), pp. 151–153.
15. Kenneth M. Waltz, “The Spread of Nuclear Weapons: More May Be Better,” Adelphi Papers, no. 171 (1981).
16. Robert Jervis, “Cooperation Under the Security Dilemma,” World Politics 30, no. 2 (January 1978): 167–214.
17. George P. Shultz, William J. Perry, Henry A. Kissinger, and Sam Nunn, “A World Free of Nuclear Weapons,” Wall Street Journal, January 4, 2007, p. A15; George P. Shultz et al., “Toward a Nuclear-Free World,” Wall Street Journal, January 15, 2008, p. A13.
18. See Pierre Hassner, “The End of the NPT Regime?” International Affairs 83, no. 3 (2007): 462–463.
19. Виж: Emmanuel Adler and Michael Barnett, eds., Security Communities (Cambridge, Mass.: Cambridge University Press, 1998).
20. Christopher A. Ford, “The 2010 NPT Review Cycle So Far: A View From the United States of America,” December 20, 2007, http://www.state.gov/t/wmd/nnp/c21893.htm; “Secretary of State for Foreign and Commonwealth Affairs Margaret Becket, Speech to the Carnegie Endowment for International Peace Non-Proliferation Conference,” Disarmament Diplomacy, no. 86 (Autumn 2007): 59–64.
