Все по-големият интерес на великите държави към Централна Азия, който се забелязва през последните години, силно напомня за „Голямата игра”, водена в този регион през ХІХ век между Царска Русия и Британската империя. Географското положение на Афганистан го превръща в желан плацдарм и стратегическа опорна точка в сегашната „Голяма игра”. Въпреки сходството между двата исторически периода, налице са обаче и редица много сериозни разлики, които се виждат дори от пръв поглед. На първо място, от сигурността на Афганистан днес са заинтересовани много повече „играчи” (САЩ, Русия, ЕС, Япония, Индия и Китай). На второ място, докато първата „Голяма игра” е обусловена най-вече от опитите на Русия да получи достъп до топлите южни морета, основен залог днес са петролът, източниците на хидроелектроенергия, стратегическите суровини, тръбопроводите, транзитните маршрути и достъпът до пазарите.
Тези, значително по-високи, залози обясняват голямото военно, геополитическо, геоикономическо и геостратегическо значение, което Централна Азия има за двата основни световни блока – единият, начело със САЩ (НАТО), а другият, начело с Китай (ШОС), съперничещи си за влияние в региона и преследващи очевидно различни интереси. „Китай се нуждае от тях, Русия иска да контролира техния транзит, а западните държави искат гаранции, че те няма да бъдат монополизирани от Москва или Пекин” – така „USA Today” описва, в статията си от 15.12.2007, значението на централноазиатските енергоносители, метали и транзитни маршрути.
Ключовото положение на Афганистан между Централна и Южна Азия има огромно геостратегическо значение за държавите от региона, които нямат излаз на море. В същото време, просперитетът на региона е неразривно свързан с гарантирането както на неговата собствена сигурност, така и тази на Южна Азия. Огромните енергийни ресурси и стратегическото разположение на региона, край западната граница на Китай, са причината Пекин да го разглежда като dingwei, т.е. като «жизнено важно за себе си пространство» (1).
Китайските интереси в Афганистан
Сегашния регионален ред, който общо взето доминира в Афганистан и Централна Азия, наподобява, донякъде, онзи в Европа след края на Втората световна война. И западноевропейските държави, и САЩ се стремят (под чадъра на НАТО) да укрепят присъствието си в региона, за да се противопоставят на нарастващата мощ и влияние на Пекин и Москва. В същото време, Китай (както навремето Съветският съюз) се стреми да разшири „периметъра си на сигурност” на запад, развивайки тесни връзки с държавите от региона и гарантирайки си безпрепятствен достъп до енергийните им ресурси.
Някои анализатори смятат, че Китай е заинтересован от създаването на „подчинено обкръжение” (2) на запад от границите си. В Пекин освен това планират стратегическото „обкръжаване” на своя основен регионален съперник – Индия, с помощта на Пакистан, Афганистан и Иран – от запад, Бангладеш и Бирма – от изток, и Шри Ланка – от юг. В тази връзка, последните инициативи на Делхи по отношение на Афганистан, Иран и Централна Азия и укрепването на индийските връзки с тях, целят, освен всичко друго, да отслабят „западния фланг” на Китай и да не допуснат превръщането на Пакистан в „западна граница на сигурността”. Поради това, Афганистан играе важна роля както в индийската, така и в китайската геополитика. На практика, решението за създаването на първата индийска военна база в чужбина – авиобазата в Фаркор в Таджикистан, само на два километра от границата с Афганистан, вероятно е било повлияно и от стремежа да бъде отслабен китайския натиск. Както се твърди в едно от специализираните китайски военни издания, индийското проникване в Афганистан и в Централна Азия „е насочено към постигането на четири основни цели: сдържането на Пакистан, укрепване на енергийната сигурност, борба с тероризма и предотвратяване на китайското проникване в региона” (3). Така, както и преди много години, Афганистан отново се превръща в „стратегически възел” на сигурността в региона.
Значението на Афганистан за Китай се обуславя и от ангажиментите на Пекин за гарантиране сигурността на Пакистан, който е основния китайски съюзник в Южна Азия и навремето помогна за пробива на Китай на международната сцена. Пакистан обаче е лишен от „географска дълбочина” и именно този фактор често „спъва” действията на Исламабад и е основната му слабост във военната конфронтация с Делхи. Пакистанските военни разчитат, че един приятелски настроен Афганистан би осигурил допълнителна стратегическа „дълбочина” на страната им и тъкмо това бе един от факторите, които накараха навремето Исламабад да подкрепи режима на талибаните в Кабул.
В същото време, сегашното афганистанско правителство се възприема от Пакистан по-скоро като съперник, който желае да го лиши от толкова необходимата му стратегическа дълбочина и дори може да застраши пакистанската сигурност, изправяйки Исламабад едновременно пред две заплахи. Имайки предвид, че гарантирането на сигурността на Пакистан е сред стратегическите императиви на Китай, едва ли следва да се учудваме, че всяка индийска стъпка в Афганистан поражда тревога и безпокойство в Пекин (както и в Исламабад).
Китай, както и Царска Русия в миналото, също мечтае за достъп до Индийския океан и плановете за изграждане (с китайски средства и китайско участие) на голямо пристанище в Гуадар (Пакистански Белуджистан) е важна стъпка в тази посока. Пристанището ще позволи на Китай да мисли за по-мащабно военно присъствие в близост до стратегическите световни маршрути на петролния транзит, както и до самия Близък изток, където са основните петролни наподища на планетата. Икономическата полза от Гуадар, като корабен „хъб” би нараснала значително, ако пристанището се свърже, с шосе и железопътня линия, с Централна Азия и Китай. Тук е мястото да напомня, че всяка сухопътна връзка между Гуадар и Централна Азия трябва да пресече Афганистан, което още веднъж подчертава значението на тази страна. Според Администрацията за енергийна информация към американския Департамент по енергетиката, „стратегическото разположение на Афганистан може да превърне страната във важен транзитен маршрут на тръбопроводите в региона” (4).
Обширните територии на китайската област Синцзян, населена предимно с мюсюлмани-уйгури, затрудняват гарантирането на сигурността на Китай. Тъй като уйгурите поддържат традиционни религиозни и етнически връзки с Афганистан и съседните централноазиатски републики. Пекин много би искал да попречи на проникването в Синцзян на войнствената ислямистка идеология, изповядвана от афганистанските екстремисти, като талибаните например. Освен това, присъствието на значителни военни сили на Запада в Афганистан, също поражда безпокойство у китайците (5). Китай беше сред главните „играчи” в афганистанската гражданска война и основен доставчик на леко стрелково оръжие за бунтовниците-моджехидини, които, с подкрепата на САЩ и Пакистан, се бореха срещу съветското военно присъствие в страната. Днес „китайските интереси в Афганистан, имайки предвид продължаващата гражданска война и пълната неяснота по въпроса, кой все пак управлява страната, не са добре защитени, а отношенията между Пекин и Кабул са по-скоро формални” (6).
Тези интереси обаче, със сигурност ще нараснат главоломно, щом ситуацията в Афганистан се стабилизира поне малко, тъй като интересите на Китай в сферата на сигурността са свързани пряко с появата на един стабилен и управляем Афганистан, свободен от западното военно присъствие. Затова, използвайки традиционните си геополитически инструменти, Китай търпеливо реализира политиката си по отношение на тази страна, като постепенно и незабележимо прониква в нея, укрепвайки икономическите отношения и увеличавайки инвестициите си. Подобна стратегия би могла да осигури на Пекин изгодни позиции в Афганистан, след като западните военни части напуснат страната.
Като индикатор за нарастващия китайски интерес към Афганистан можем да посочим факта, че при последното си посещение в Китай (през април 2008) пакистанският президент Первез Мушараф подчерта желанието на Китай, Русия и ШОС да играят по-положителна роля за гарантиране на стабилността в Афганистан, без при това да влизат в конфликт със САЩ и НАТО.
Бързо нарастващите потребности на Китай от енергоносители и полезни изкопаеми, както и зависимостта му от ръста на петролния внос, накараха Пекин много сериозно да се замисли за гарантиране на запасите си, както и на постоянния петролен трафик, на разумни цени (7). Богатите на ресурси държави от Централна Азия, чиито запаси от петрол се оценяват на 23 млрд. тона, а на природен газ – на 3 билиона куб. м (8) представляват огромен стратегически интерес за Китай, като източник на енергоносители.
В същото време, Афганистан не разполага с никакви, достоверно установени, запаси от енергоносители, но през територията му минава най-лесният маршрут за транспортиране на енергоресурси от Централноазиатския регион, а освен това се смята, че в страната има сериозни находища на други полезни изкопаеми, необходими за индустриализацията на Китай (9). Тоест, геоикономическото значение на Афганистан за Китай не може да се омаловажава, анализирайки сериозния интерес на Пекин към енергийните ресурси на Каспийския регион и нарастващата китайско-афганистанска търговия, чиито обем достигна 317 млн. долара, през 2005-2006.
Освен това, Китай проявява интерес към проекта за тръбопровод към Арабско море, чрез който ще може да се доставя природен газ и петрол в изграждащото се пристанище Гуадар. Тук обаче следва да отбележим, че в проекта за пристанището не са предвидени достатъчно връзки с вътрешните райони на Пакистан (10). Като алтернативен вариант, Китай разглежда транзита на енергоносители от Централна Азия и Близкия изток с танкери до Гуадар, а оттам, по тръбопровод или с автоцистерни, до Западен Китай, по Коракорумското шосе (11).
Пакистан, като търговски и енергиен коридор
Вторият вариант е свързан с това, което пакистанското ръководство непрекъснато повтаря през последните няколко години: т.е. с визията на Исламабад относно географското разположение на Пакистан и използването на територията му, като търговски и енергиен коридор за Китай и други съседни държави, включително и за Индия.
През април 2008, по време на лекцията си пред студенти от Университета Синхуа в Пекин, пакистанският президент Мушараф заяви: „Пакистан твърдо казва „да” за изграждането на тръбопровод между Персийския залив и Китай, през пакистанска територия и аз обсъдих този въпрос с китайското ръководство. Сигурен съм, че той ще бъде изграден в бъдеще”. Освен това, Мушараф предложи да се развиват автомобилното и железопътно съобщение между двете държави, както и да се изградят нови комуникационни връзки и тръбопроводи, и предложи да се анализира възможността за „удължаване” на тръбопровода Иран-Пакистан-Индия (ІРІ) до Китай.
Показателно е, че буквално по същото време, когато той произнасяше речта си в Пекин, индийското правителство обяви за посещението на своя министър на петролната индустрия в Исламабад с цел да се обсъди възможното продължение на проектирания трансафганистански тръбопровод, който трябва да свърже Туркменистан, Афганистан и Пакистан, към Индия, така че занапред той да се нарича ТАРІ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия).
Макар че висши пакистански правителствени чиновници неведнъж споменаваха за изграждането на петроло- и газопровод, свързващ Пакистан и Китай, от страна на Пекин не последва никакъв официален отговор или декларация. Въпреки очевидния потенциал на пакистанския търговски и енергиен коридор, проектът, който Исламабад иска да предложи на Пекин, съвсем доскоро не изглеждаше особено важен за китайците. Напоследък обаче, интересът им към него очевидно се усилва.
Междувременно, въпреки сдържаната и уклончива позиция на Китай по идеята за пакистанския „коридор”, Пекин продължава да подкрепя и да участва в реализацията на редица мащабни инфраструктурни проекти в Пакистан. Това дава основание да се предположи, че макар китайците все още да не са поели никакви категорични ангажименти по изграждането на коридора, те ще подкрепят пакистанската инициатива, а сдържаната им позиция се обяснява с конкретни политически и стратегически съображения. За да улесня анализа на перспективите нред Търговско-енергийния коридор, ще си позволя да го разделя условно на два сектора – Търговски и Енергиен коридор.
Отправната точка на Търговския коридор е съществуващото Каракорумско шосе. Решението за неговата модернизация бе взето при посещението на Мушараф в Китай, през февруари 2006. Според проекта, пътното платно на шосето ще бъде разширено с 10 до 30 метра, за да позволи преминаването на тежки товарни камиони и да гарантира, че пътят ще бъде отворен през цялата година. Паралелно с модернизацията на шосето, Китай участва и в изграждането на нова жп линия, свързваща Гуадар с основната железопътна линия между Иран и Пакистан и, съвместно с Пакистан, работи за подобряването на митническия контрол по пакистанско-китайското шосе, с цел създаването на по-ефективна регионална търговска система.
На китайска територия наскоро беше завършен поредният участък от Синцзянската железопътна линия до Кашгар (приблизително на 500 км, по Каракорумското шосе, от китайско-пакистанската граница), в същото време Пакистан финансира строителството на сухо пристанище в Суста (отново по маршрута на Каракорумското шосе), официално открито от президента Мушараф, през юли 2006 (13). Междувременно, Иран предложи на Пакистан достъп по суша до Централна Азия и Афганистан, през неговата територия, срещу осигуряване на аналогичен достъп на иранците до Китай, чрез Каракорумското шосе (14).
Част от проекта за Пакистанския търговско-икономически коридор е и изграждането на жп линия покрай Каракорумското шосе. Впрочем, коридорът може да се използва не само за търговски цели, но и за транзит на енергоносители, ако идеята за тръбопровода се окаже нежизнеспособна. Железопътната линия ще стига до Гуадар, където китайците планират изграждането на нефтопреработвателен завод и петролни хранилища. Пакистан вече предложи на няколко китайски и европейски фирми да направят технико-икономическа обосновка на жп линията с дължина над 1000 км.
750-километровият участък от линията на пакистанска територия започва в Хавелиан и преминава през Каракорумските планини за да стигне до пакистанско-китайската граница, при Кунджераба, където ще се свърже с 250-километровия жп участък в китайски Синцзян. Експертите смятат, че реализацията на този проект може да отнеме до 10 години и ще струва около 5 млрд. долара (15).
В същото време хипотетичният Търговски коридор, включващ автомагистрала и жп линия, може да се използва и за транзит на петрол и газ, без да забравяме и за възможността, паралелно на тях, да се построи тръбопровод, като компонент на Енергийния коридор през Пакистан. Бившият пакистански премиер Шаукат Азис заяви, през май 2006, че „Пакистан и Китай се споразумяха да подготвят технико-икономическата обосновка на петролопровода от пристанище Гуадар до Западен Китай, по който ще се транзитира доставения от Персийския залив петрол. Изграждането му сериозно би съкратило времето и разстоянието, а построяването на голям нефтопреработвателен завод в Гаудар значително би упростило китайския петролен внос”.
Пакистанското правителство представи проекта за 3300-километровия Каракорумски петролопровод по време на първия пакистанско-китайски енергиен форум в Исламабад, през април 2006. Става дума за 80-сантиметров тръбопровод от Гуадар до прохода Кунджераб, по който ще могат да се прехвърлят по 12 млн. т петрол годишно и чиято стойност варира между 4,5 и 5 млрд. долара (16).
На свой ред, Китай наскоро заяви интереса си към възраждането на замразения проект на тръбопровода на UNOCAL за транзит на природен газ от Туркменистан към Индия, през Афганистан и Пакистан. Той може да бъде продължен към Китай, също както и газопроводът Иран-Пакистан-Индия (IPI). Освен това, китайската Exit Bank финансира изграждането на петролопровод от пристанището Касим, в Южен Пакистан, към северните райони на страната. Този тръбопровод би могъл да покрие да 75% от бъдещите потребности от петрол на Пакистан, а строежът му се осъществява от China’s Petroleum Engineering and Construction Company, от юни 2006 насам.
Заключение
Стратегическите интереси на Китай в Афганистан са многостранни, но Пекин смята, че всяко по-съществено задълбочаване на връзките му с Кабул ще зависи от стабилността, възстановяването на съсипаната от войната страна и изтеглянето на чуждестранния военен контингент.
Задъхващият се от липсата на достатъчно енергоносители Китай много би искал да реализира на практика предложенията на Афганистан и Пакистан, за да улесни достъпа си до енергоресурсите на Централна Азия и Близкия изток и усилено работи в тази посока. Що се отнася до използването на Пакистан като търговски и енергиен коридор, можем да очакваме, че Търговският коридор ще бъде създаден още в съвсем близко бъдеще, докато реализацията на Енергийния коридор ще отнеме много време и ще наложи инвестирането на много сериозни средства в продължение на дълги години.
Именно поради това, приоритет за Китай е стабилизацията на Афганистан. В същото време перспективите на Пакистан да се превърне в търговски коридор изглеждат по-обещаващи в близка и средносрочна перспектива, което обаче не се отнася и за перспективите пред пакистанския енергиен коридор. Истината е, че в близко бъдеще Китай няма да е в състояние да използва Пакистан като енергиен коридор. Затова Исламабад би следвало да обърне повече внимание на създаването на компоненти на бъдещия Търговско-енергиен коридор по посока към държавите от Южна, Централна и Западна Азия, за да повиши неговия потенциал и така го направи още по-привлекателен за Китай.
Бележки:
1. Tarique Niazi, "The Ecology of Strategic Interests: China's Quest for Energy Security from the Indian Ocean and the South China Sea to the Caspian Sea Basin," China and Eurasia Forum Quarterly, Volume 4, No 4 (2006) p 97-116.
2. John W Garver, "China's South Asian Interests and Policies," Sam Nunn School of International Affairs, Georgia Institute of Technology, prepared for panel on "China's Approaches to South Asia and the Former Soviet States". US-China Economic and Security Review Commission, 22 July 2005.
3. Srikanth Kondapalli, "The Chinese Military Eyes South Asia," chapter in Andrew Scobell and Larry M Wortzel, Eds Shaping China's security environment: The role of the People's Liberation Army, US Army Strategic Studies Institute, October 2006. Авторът цитира тази информация от редакторската статия, озаглавена "India Participates in Central Asia", която бе публикувана в списание Bingqi Zhishi, том 197, No 3, 2004, стр. 6.
4. Виж the US Energy Information Administration
5. "America's War on Terrorism and Chinese Strategy," published in China Brief, Volume 2, Issue 5, February 28, 2002 by the Jamestown Foundation.
6. Sujit Dutta, "China's Emerging Power and Military Role: Implications for South Asia," Chapter in In China's Shadow: Regional Perspectives on Chinese Foreign Policy and Military Development, Edited by Jonathan D. Pollack and Richard H Yang.
7. John W Garver, op cit.
8. Asma Shakir Khawaja, "Pakistan and the 'New Great Game'," Islamabad Policy Research Institute Paper No 5, Published by Asia Printers, Islamabad, April 2003.
9. Significant Potential for Undiscovered Resources in Afghanistan. United States Geological Survey Report.
10. Tarique Niazi, op cit.
11. Fazal-ur-Rahman, "Prospects of Pakistan becoming a Trade and Energy corridor for China."
12. John W Garver, op cit.
13. Fazal-ur-Rehman, op cit.
14. Naqi Akbar, "Railways shortlist two companies for China rail link study," The Nation, November 16, 2006.
15. Fazal-ur-Rehman, op cit.
16. Ibid.
17. Stephen Blank, "China's recent energy gains in Central Asia: What do they portend?" CACI Analyst, October 31, 2007.
* Авторът е бивш полковник от пакистанските военновъздушни сили и анализатор на Центъра по въпросите на отбраната и ядрените проблеми в Южна Азия
{rt}
